Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (95)

93.
Дейвлин Лотце

Когато корабът на Дейвлин най-после се дотътри до покрайнините на системата на Релекер, в резервоарите му бяха останали само изпарения от космическо гориво, но предавателят му продължаваше да изпраща сигнали за помощ. Слънцето блестеше ярко, но брилянтните точици на планетите изглеждаха недостижимо далечни. Той часове наред правеше изчисления, обмисляше и отхвърляше всевъзможни отчаяни възможности.

Накрая внимателно избра подходящия момент и избълва остатъците от горивото си през двигателите, за да придаде тласък на кораба и да продължи да се придвижва по инерция в правилната посока. Имаше шанс да стигне до една от планетите — но щеше да мине твърде много време.

След като измина цял ден и той започна да губи надежда, че ще го забележат навреме, корабът му беше засечен от един преден разузнавателен пост, който дежуреше за набези на хидрогите. Отбранителните разузнавачи на Релекер официално не се числяха към ЗВС и явно бяха зле обучени, но поне бяха на точното място в точния момент. Щом го прехвърлиха на борда, тъй като знаеше, че не разполага с излишно време, той показа старите си препоръчителни документи от председателя Венцеслас и обяви военния си чин в ЗВС. Тъй като екипажът не се освободи от притесненията си, Дейвлин приложи някои техники от обучението си за сребърна барета, за да поеме управлението на разузнавателното корабче-шамандура и да се втурне към Релекер, където да предяви настоятелните си искания.

Хората на Крена замръзваха, умираха… и разчитаха на него.

Но населението на Релекер беше точно толкова неподготвено за суровите условия, колкото и на повечето колонии. Доскоро това беше луксозен курорт с минерални бани, който обслужваше заможни ханзейски граждани. Лишени от способността да се справят самостоятелно, обитателите му отдавна бяха изразходвали почти всички свои запаси от екти, за да събират продоволствие за аварийна ситуация и всевъзможни други боклуци, които смятаха, че ще са им необходими, за да оцелеят.

Когато Дейвлин се представи на губернаторката на Релекер, приятно закръглена дама, казваше се Джейн Пекар, тя му отговори, че не разполага с никакви ресурси, за да окаже помощ на колонистите на Крена.

— Въпреки всички ваши препоръки, господин Лотце — заяви тя, — както и очевидната ви настоятелност, ние просто не сме в състояние да ви помогнем.

— Вашите хора изглежда, не си дават много зор, за да търсят изход от тежки ситуации.

Дейвлин не разполагаше с никакви възможности да принуди хората на Релекер да предприемат някакви действия, нито да ги провокира да предложат подкрепата си. Не можеше да повярва, че е превъзмогнал толкова пречки и се е справил с толкова трудности, за да стигне дотук, само за да се окаже пред куп други непреодолими обстоятелства, с които не знаеше как да се справи. А и не разполагаше с никакво време. Беше абсолютно безпомощен. Нима нямаше да оправдае надеждите на хората на Крена?

Накрая губернатор Пекар въздъхна и добави:

— След ден-два по разписание трябва да пристигне продоволствен кораб. Някоя си Кет… нещо „Ненаситно…“ или от този сорт. Може би те ще могат да помогнат.

Дейвлин най-после имаше повод да се усмихне.

 

 

— Нали ми каза да те потърся, ако ми дотрябва твоята помощ? — каза Дейвлин на Рлинда. Изпитваше огромно неудобство, че е зависим от някого. — Ето, че ми дотрябва.

Тя му се усмихна широко, докато й описваше ситуацията.

— Аха! С удоволствие ще ти помогна. Нали не допускаш, че съм някоя чиновничка, която не държи на обещанията си?

Двамата с Робъртс разтовариха всичко от товарните си отделения — включително онова, което трябваше да бъде откарано до други колонии.

— Ще ги прибавя към сметката на Релекер. Сто и трийсет души ли каза? Поне по-слаби ли са от мен?

И се потупа по масивните бедра.

— Това поне е абсолютно сигурно.

— Да тръгваме тогава.

 

 

„Ненаситно любопитство“ и „Сляпа вяра“ се спуснаха в мрака на загасналата система на Крена. Дейвлин седеше в пилотската кабина до Рлинда Кет и едва сдържаше вълнението си.

Брансън предаде от „Сляпа вяра“:

— Пристигнахме, но някой е изгасил слънцето. Дори не се разбира, че сме в планетна система.

— Само внимавай да не се блъснеш в звездата, БиБоб. Понякога не гледаш къде караш.

— Обиждаш ме, Рлинда.

— Каква обида? Това си е факт.

Докато тя уточняваше курса, Дейвлин се наведе към предния екран. През инфрачервените филтри се виждаха помръкващите контури на планетата, която все още излъчваше остатъци от топлинната си енергия. След изгасването на слънчевото ядро цялата система на Крена се беше превърнала в изстиващ труп, мрачно кълбо в пространството. Атмосферата вече се беше вкочанила и цялата повърхност беше покрита с кора от заледени пластове. Въздухът се беше кондензирал в снежна покривка от въглероден двуокис. Всички езера и потоци бяха замръзнали и всяка живинка беше унищожена.

Дейвлин тръсна глава.

— Надявам се всички долу да са живи.

— Преди колко време каза, че е настъпил този ледников период? — попита Робъртс по връзката.

— По-малко от две седмици. Самата планета все още излъчва остатъци топлина, а и звездата не е абсолютно замръзнала. Горе-долу около един процент от активния енергиен поток.

— Добре, че си взехме лопати — подхвърли Рлинда. — Казвай къде да кацнем, Дейвлин.

Преди да отлети, Дейвлин беше поставил сигнален фар близо до люка за тунелите. Не беше споменал на кмета Руис за това, тъй като не искаше сгушените в подземията хора да осъзнаят колко сурова ще стане външната среда. Сега огледа радарните сектори и откри примигващата светлинка, много по-слаба, отколкото беше очаквал. Самият фар беше покрит с дебел пласт лед.

Спуснаха се през замръзналия в спираловидни извивки въздух през снежни вихрушки от въглероден двуокис. Дейвлин включи комуникационната система.

— Колония Крена, говори Дейвлин Лотце. — Изчака, но припукваха само атмосферните смущения. — Кмет Руис, чувате ли ме? Водя помощ.

Опита още няколко пъти, но все така безрезултатно.

Рлинда погледна уредите и тръсна глава.

— Не разчитай много да се свържеш, Дейвлин. Смущенията заради бурята и снега са много силни и сигналът вероятно не може да проникне през целия този лед.

Двата кораба заеха позиция за кацане и Дейвлин огледа нагънатите пластове лед. Не се виждаха очертанията нито на хангара, нито на някоя от градските постройки.

— Да изсипем малко сол, а? — пошегува се Робъртс.

— Атмосферата е замръзнала и точката на изпаряване е много ниска. Можем да разтопим леда с изхвърляните от двигателите горещи газове — каза Рлинда. — Тук любезностите няма да свършат работа.

Тя спусна „Любопитство“ още по-ниско, насочи горещите газове към мястото на покрития с лед запечатан люк и от повърхността блъвнаха гейзери пара. След около половин час Рлинда успя да издълбае в леда огромна яма и се дръпна встрани, за да освободи място на „Сляпа вяра“ да изпари останалата част от дебелия слой лед.

Около запечатания метален люк се образува огромен кратер.

— Стигнахме до следващия проблем — каза Дейвлин. — В бързината да построя топло убежище и да напъхам колонистите на Крена под земята инсталирах единствено този люк, без да помисля за херметична камера за влизане и излизане.

— Няма ли да оцелеят, докато се качат на корабите? — попита Рлинда.

Дейвлин поклати глава.

— Няма никакъв въздух. Всичко е вкочанено.

— Значи става доста интересно — изхъмка тя.

— Нямаме никаква тръба, за да свържем кораба с люка — обади се БиБоб.

— С колко допълнителни скафандъра разполагаме? — попита Дейвлин.

— Аз имам три. И БиБоб има три на „Сляпа вяра“.

— Четири — поправи я капитанът.

— Добре. — Дейвлин затропа с пръсти по контролното табло. — Искате авариен купол, нали?

Рлинда кимна.

— Сред комплектите за аварийни случаи, но побира само двама-трима души.

— Значи надуваме херметическия мехур над люка и поставяме скафандрите вътре като в херметическа камера. След като разбием люка, колонистите започват да излизат и да обличат скафандрите. Ще могат да се качват на корабите по шест-седем души едновременно.

— Сто и трийсет души? Ще ни отнеме цял век — обади се Робъртс.

— Щом казваш век, значи век. — Дейвлин погледна Рлинда с несвойствена за него усмивка. — Но ще се справим.

Тримата облякоха скафандрите и се заеха с работата си навън, заобиколени от извисяващите се ледени стени на дупката, която бяха изпарили. Изтеглиха огромната преносима херметическа конструкция, предназначена за краткотрайно оцеляване в необитаема космическа среда, и я вдигнаха над люка.

Дейвлин взе една кирка и я стовари с все сила върху металния капак — надяваше се колонистите да го чуят, след като не бяха успели да уловят радиовръзката. Скоро дочу в отговор френетично блъскане от другата страна.

— Поне някой е оцелял.

Облечен в скафандъра, Брансън Робъртс се промъкна през тесния вход с трите допълнителна костюма от „Любопитство“. Докато двамата с Дейвлин се върнаха да донесат другите четири от „Сляпа вяра“, Рлинда нагласи и включи нагревателите в херметическия купол.

— Сега предстои досадното и не особено впечатляващо приключване на спасителната ни операция — измърмори Робъртс.

— Да спасяваш над сто души един по един е достатъчно вълнуващо за мен. — Рлинда тупна закачливо Дейвлин по рамото. — Прекалено състрадателен сте за шпионин, господин Лотце.

Без да отговори, той се зае със замръзналия механизъм за отключване на люка. Когато най-накрая успя да открехне тежкия метален капак, няколко от познатите му колонисти се втурнаха ухилени отвътре. Кметът Руис беше сред първите, прострял ръце към Дейвлин, за да го прегърне.

Срещата беше малко прекалено сълзлива, но Дейвлин не съжаляваше.