Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (83)

81.
Дейвлин Лотце

Небето над Крена помръкваше и изстиваше заедно с изтляващото слънце.

Веднага щом се върна от кратката си космическа проверка, Дейвлин събра колонистите — всичко сто и трийсет души — и им обясни извънредното положение. Изобщо не преувеличи, като каза, че това е най-ужасната заплаха, с която са се сблъсквали.

— Нямаме никакво време за общоградски събрания и спорове. Разполагаме най-много с една седмица, за да преустроим цялата колония. Да се окопаем и зазимим, което би ни осигурило поне минимален шанс да оцелеем.

Гласът му беше твърд и непоколебим.

Благодарение на преувеличените истории, които им беше разказала за него Рлинда Кет, колонистите го слушаха със страхопочитание и възхищение по-скоро за голямо негово неудоволствие, тъй като той не обичаше да привлича вниманието към себе си. Възприемаха го като герой, който би могъл да ги избави и от най-невероятните затруднения. И му повярваха.

— Този свят ще загине — продължи Дейвлин. Въпреки че изпитваше привързаност към тях, не искаше разкрасява ситуацията, в която бяха попаднали. — Фероуите губят сражението на слънцето. След няколко дни цялата система ще бъде скована от смъртоносен мраз и не мога да измисля никакъв начин да измъкна в безопасност някого от Крена.

Кметът Руис отпусна ръце върху корема си.

— Ние сме обикновени колонисти, Дейвлин. Никой няма претенции да разбира тези неща. Кажи ни какво да правим!

Дейвлин огледа втренчените в него лица; искаше му се да може да им отговори. За своя собствена изненада си даде сметка, че не му е безразлично какво си мислят за него и как го възприемат. Най-лошото, което би могъл да им каже, беше, че не знае. Всички виждаха помръкващото слънце и усещаха спадането на температурата, докато планетата се напрягаше да продължи да функционира под страховито намаляващата слънчева активност. Предстоеше им огромна работа, затова реши да ги окуражи.

Нареди цялото тежко машинно оборудване да бъде докарано в центъра на града и каза:

— Забравете за реколтата и добитъка. След една седмица домовете ви ще бъдат покрити от ледници. Можем да разчитаме единствено на складираната храна. Уверявам ви, че поне седем други неща ще се окажат фатални, преди да изчерпим дажбите.

Не ги изброи, но и колонистите не задаваха излишни въпроси.

— Единственият ни шанс е да съхраним живота си с всички възможни средства, докато пристигне помощ. А не разполагаме с много време.

Кметът кимна и унило попита:

— А кой ще ни спаси, Дейвлин?

— Все още мисля по този въпрос.

Огледаха още веднъж през телескопа на любителя астроном нестихващата битка в плазмените слоеве на слънцето. Фероуите отстъпваха, връхлитани от все по-многобройни рояци диамантени бойни кълба. Слънчевите петна се разрастваха като огромни рани. Огнените езици изригваха и се извисяваха от слънчевото ядро като последни издихания.

Пораженията бяха необратими. Звездата беше обречена.

Колонистите бяха втрещени от бързата промяна на климата. Над южния континент отделни части от атмосферата започваха да се сковават от студ, забушуваха яростни урагани — създаваха празни пространства, които на свой ред причиняваха гигантски засмукващи кориолисови бури. Скоро огромните вихри започнаха да се придвижват на север, като причиняваха още по-зловещи проблеми на колонистите.

Още през първата нощ суровият мраз унищожи повечето култури и растения, а през всяка следваща нощ температурите спадаха с по още двайсетина градуса в сравнение с предишната. На четвъртата нощ дърветата се раздробиха на трески. Вятърът ставаше все по-силен и ледените вихрушки отнесоха колониалните жилища, които не бяха проектирани за арктически температури.

Всички жители на града работеха денонощно, осъзнали връхлетялата ги опасност. Бяха изтощени и уплашени, но въпреки сграбчилия ги ужас изпълняваха всички инструкции на Дейвлин. Той се молеше замислите му да свършат работа.

Изпитваше мъчителна болка при гледката на използваните доскоро за обработване на земеделски парцели и копане на руда машини, превърнати по спешност в земеизкопни машини за прокопаване на дълбоки тунели и защитни убежища под повърхността, където заселниците евентуално биха могли да оцелеят сред нахлуващия неописуем мраз.

И все пак нямаше да оцелеят дълго.

След като огледа всички налични конструктивни материали, Дейвлин моментално отхвърли възможността за изграждане на топлоизолирани постройки на повърхността. Помръкнеше ли слънцето, дълбокият космически мраз щеше да вкочани всичко. Ако разполагаха с време и достатъчно суровини, някои изобретателни скитници вероятно биха могли да издигнат достатъчно защитени конструкции за по-дълго оцеляване, но Крена се беше радвала на спокойствие и еднообразие и кметът Руис и заселниците не бяха подготвени за всичко това.

Дори хора без никакъв опит в строителните работи полагаха максимални усилия и изграждаха тунелни шахти, докато екскаваторите проникваха все по-надълбоко. Дейвлин не беше в състояние да направи точни изчисления на каква дълбочина под повърхността би трябвало да се скрият, затова ги караше да копаят толкова надълбоко, колкото им позволяваше времето, след което оборудваха помещенията, за да се скрият в тях от внезапно връхлетелия ги ледников период. Докарваха хранителни запаси и от най-отдалечените къщи и ги събираха в общи подземни хранилища. Кметът се занимаваше с контролирането на надземните дейности и изчисляването на дажбите.

Най-съществено беше инсталирането на генератори и запасяването с гориво и топлинни източници — от най-дребните батерии до огромните термални пещи. Инсталираха и въздухопроводи за циркулиране на въздуха и пречистване на въглеродния двуокис в тунелите. Някои от ужасените колонисти не разбираха напълно нуждата от пречистватели и разчитаха на вентилационни шахти, които да осигуряват достъп на въздух от повърхността. Дори не можеха да си представят какво би се случило, след като се вкочани самата атмосфера на Крена.

Дейвлин не беше сигурен, че ще успее да съхрани високия им дух, но трябваше да полага максимални усилия, за да ги принуждава да работят.

 

 

Дейвлин оглеждаше за последно малкия космически кораб. По време на обучението си за сребърна барета беше изкарал курсове по механика и космически операции при извънредни случаи. Тази задача му се струваше по-безнадеждна дори в сравнение с останалите дейности, но оцеляването им зависеше от това дали щеше да успее да отлети от Крена, за да доведе помощ. Нито за миг не си позволяваше дори да помисли, че няма да успее.

През последните три дни температурите отвън бяха спаднали с цели сто градуса. Цялото небе тънеше в мрак, набраздявано само от време на време от бледото сияние на последните искрици, които осейваха смъртно раненото слънце.

Внезапните катастрофални климатични промени причиняваха унищожителни урагани и сътресения в атмосферата. В момента повечето колонисти се намираха под повърхността. Самият Дейвлин беше навлякъл най-топлите си долни дрехи, една дебела шуба и топлоизолиращи ръкавици. Макар да му пречеха да работи, те пазеха пръстите му от премръзване и окапване.

В двигателите на туристическото му космическо корабче беше останало рисковано малко екти и той отдели целия ден, за да отстрани излишната маса, да увеличи ефективността на конверсионните двигатели и да подобри изгарянето на илдирийското космическо гориво с надеждата да удължи полета с поне още неколкостотин хиляди километра.

Планетата се тресеше в предсмъртна агония и изстиваше ежечасно. Под земята колонистите щяха да са на топло още известно време. Но ако той все пак не успееше да стигне до Релекер, нямаше да ги спаси никой, никога…

След като се подготви, доколкото му беше възможно — разбираше, че по-нататъшните усъвършенствания ще му отнемат прекалено много време — Дейвлин реши да отлети. Колонистите вече бяха закрепили тежкия люк на входа на тунела: сводеста врата от бракуван метал, достатъчно дебела, за да изолира от вкочаняващия мраз. Докато натискаше контролните клавиши, за да влезе вътре за последен път, Дейвлин си помисли, че след ден-два вече ще е необходим херметически скафандър, за да се излезе на повърхността. Дори сега се усещаше недостигът на кислород.

Тунелите бяха приятно затоплени — засега колонистите все още разточителстваха с разхода на енергия, но не студът щеше да е проблем за тях. Може би по-скоро топлинният капацитет на машините и излъчващите топлина сто и трийсет тела биха създали проблеми, ако не се намереше начин да бъдат изразходвани или преобразувани в използваема енергия.

Колонистите се събраха да се сбогуват с него и Дейвлин се изуми от увереността, оптимизма и надеждата им. Беше направил всичко необходимо, за да ги уведоми за незначителните им шансове за спасение и за невероятно тежката ситуация, в която се намират. Но тъкмо той беше човекът, пътувал до безброй ненаселени кликиски светове. Тъкмо той беше открил как да задейства транспорталите и в глупостта си те бяха уверени, че Дейвлин Лотце може да се справи с всичко. Защо да не им позволи да изпитват тази увереност? Ако не успееше, никой друг нямаше да узнае и всички те щяха да бъдат погребани под леда. Беше им необходимо да вярват.

Кметът, изглежда, очакваше от него да произнесе вдъхновена реч, но Дейвлин каза само:

— Ще направя всичко възможно да доведа помощ.

И без да губи повече време, излезе навън и запечата люка към хибернационните тунели. Напрегнал всички сили срещу брулещия вятър и свистящите парчета лед, се дотътри до хангара, вмъкна се в малкия кораб с полупразни резервоари, включи двигателите и го насочи през вилнеещите вихрушки към призрачно мержелеещото се агонизиращо слънце. Не направи никакви изчисления дали ще достигне, или не до най-близката система. Просто щеше да лети. Трябваше да се надява, че ще стигне достатъчно далеч.