Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (81)

79.
Нира

Под окъпаното от слънчевите лъчи небе на самотния си остров Нира беше предприела осъществяването на отчаяно рискован план. Трябваше да направи опит да се измъкне от своето изгнаничество, а смееше да се надява — и от Добро.

Нира стовари последния ствол на рухнало дърво зад линията, до която достигаха разярените вълни по време на редките бури, които връхлитаха острова. Беше й отнело много време да претърсва гъстите гори, но най-накрая успя да струпа достатъчно материал, без да се налага да поваля здрави дървета, което би било проклятие за една зелена жрица. Всички тези дървета бяха рухнали или от старост, или от яростните бури.

Изтегли един по един леките порести стволове до брега и с помощта на остри камъни и раковини обели кората и окастри възлестите клони. След това, прилагайки техники, запомнени от историите за корабокрушения, които беше чела на висок глас на световната гора — „Робинзон Крузо“, „Тайнственият остров“, „Швейцарското семейство Робинзон“ — тя привърза с лиани стволовете два по два един за друг и ги укрепи с лепкава смола. Салът й постепенно се оформи, стана достатъчно голям и здрав, за да се понесе върху водната шир.

Колкото повече напредваше с работата, толкова по-настойчиво я принуждаваше да бърза някаква вътрешна тревога. Губернаторът Удру’х можеше да пристигне всеки момент на неочаквана проверка и тя трябваше да успее да отплува, преди това да се е случило. Не биваше да му позволи да разбере с какво се е захванала. Като зелена жрица, нямаше нужда да губи време за събиране на провизии. Обширното езеро й осигуряваше прясна вода за пиене, а ярката слънчева светлина върху смарагдовата й кожа — необходимото препитание.

Единственото, от което се нуждаеше в момента, беше непреклонна решителност. Твърде дълго беше чакала, без да предприеме нищо. Осира’х вероятно я смяташе за мъртва, както и Джора’х, и всички на Терок. Но това ней даваше право да се предава и да се примирява със заточението си на този остров. Колкото й крехки да бяха шансовете й за успех, твърдо беше решила да направи всичко по силите си, за да промени нещата. Това й помагаше да остане жива и да съхрани разсъдъка си.

Когато салът най-после беше готов, тя нагласи платно от дебели листа, избута сала в езерото и се отдалечи от брега. Не знаеше къде отива и нямаше никаква представя в каква посока ще я отнесат ветровете и теченията, но все щеше да стигне… някъде. Засега изпитваше удовлетворение от самия факт, че се измъква от мястото, където я беше заточил губернаторът.

Вдигна очи към безкрайния небосвод и се отпусна върху сала, който се носеше по водата. Щеше да се остави в ръцете на съдбата да я отведе до някъде, след което щеше да се заеме със следващите си планове.

 

 

През целия ден духаше топъл вятър, но накрая се засили и започна да свисти през изсъхналите листа на платното. Салът започна да се клатушка и Нира се поуплаши. Безкрайната синя водна шир се простираше във всички посоки и никъде не се появяваше бряг. Макар никога да не беше виждала карта на Добро, тя знаеше, че това все пак е само езеро, колкото и да е огромно. Но не беше свикнала да е толкова далеч от твърда земя, от живи растения и дървета.

Запита се как ли би постъпил губернаторът на Добро, когато пристигне на острова и открие, че е изчезнала. Беше я оставил жива, за да я използва за тъмните си кроежи… но вече прекалено дълго беше позволявала на този отвратителен мъж да я използва и се закле пред себе си това да не се случва повече.

Нощта беше самотна. Платното се накланяше при всеки по-силен порив на вятъра. Струпалите се облаци скриха звездите. Не можеше да види връхлитащата буря, но долавяше влагата и озона във въздуха и до слуха й достигаше тътенът на далечните гръмотевици. Заваля пороен дъжд и намокри зелената й кожа. Шибаните от вятъра вълни се стоварваха върху сала и тя се притисна към стволовете.

Ураганните вълни връхлитаха една след друга. Беше положила максимум старание, за да скрепи стволовете здраво, но корабостроителните й умения най-вероятно бяха твърде слаби — салът едва ли щеше да издържи дълго на мощните талази на бурята.

Дъждовните струи я шибаха като камшици. Ослепителни светкавици разсичаха небосклона. Нира стискаше хлъзгавите стволове и чакаше, без да брои безкрайните минути и часове.

Беше преживяла и по-отвратителни изпитания в разплодителните бараки. Щеше да понесе и това.

Беше изтощена и й се искаше да потъне в безпаметен сън и да изчака края на вихъра, но не смееше да се отпусне от страх да не се удави. За една зелена жрица би било ужасен край да се удави. Копнееше да стъпи на бряг, да намери дървета и растения — обратния път към Терок.

Повтаряше си отново и отново: „Мога да издържа…“

На развиделяване над главата й бавно се влачеха дъждовни облаци, но бурята беше попреминала и яростните вълни се бяха поукротили. С облекчение зърна петно кафява суша, огряно от лъчите на надигащото се над хоризонта слънце. В първия момент се уплаши, че теченията и вятърът са я запратили обратно към самотния й остров, но изопнатата крайбрежна ивица се простираше на прекалено голяма дължина. По всяка вероятност беше континент.

Започна да гребе като обезумяла. Вятърът духна в същата посока и тя нагласи платното и се понесе към все повече приближаващата се земна твърд. Мина почти цял ден, докато стигне до брега — безкрайна отблъскваща пустош.

Стомахът й се сви на буца и за момент Нира си помисли, че може би щеше да е по-добре, ако беше останала на обраслия с тучна растителност остров, но веднага се упрекна. Беше направила своя избор на всяка цена да се опълчи срещу губернатора и да провали намеренията му, дори ако това би коствало живота й.

Когато салът й най-после спря до кафявия бряг, тя пристъпи от влажните трупи и се стовари на колене на пясъка.

Беше ужасно изтощена, но пое дълбоко дъх и усети прилив на енергия.

Напрегна всички сили, изтегли сала на сушата и го завърза, без да си дава сметка защо го прави. Нямаше никакво намерение да го използва пак и със сигурност нямаше никакво желание да се върне на острова, дори да можеше да намери обратния път до него.

После вдигна ръка над очите си и огледа далечината. Зад гърба й се простираше безкрайната водна шир, а пред нея се беше проснал нейният път сред пустия мрачен пейзаж. Там някъде беше нейното спасение.

И Нира закрачи към хоризонта, с гръб към брега.