Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (67)

65.
Магът-император Джора’х

Магът-император Джора’х се срещна за първи път с дъщеря си в резиденцията на губернатора на Добро. Макар да беше предполагаемата спасителка на Илдирийската империя, тя си беше просто едно момиченце.

Вярно, изглеждаше прекалено уравновесена за годините си. Големите й невинни очи, които беше наследила от Джора’х, блещукаха като сапфирени звезди, а тясната брадичка и деликатното й лице болезнено му напомняха за майка й.

Срещата с дъщеря му го разтърси като електрически ток и в съзнанието му нахлуха спомени за многобройните му срещи с красивата Нира, когато се бяха любили — далеч по-многобройни, отколкото с която и да било друга жена преди или след това. Дори след изминалите години и макар да знаеше, че зелената жрица е мъртва, Джора’х изпитваше дълбок копнеж по нея.

И все пак, когато дъщеря му застана пред него, като че ли скръбта и болката му понамаляха. Джора’х се изуми от невероятната й сила и интелигентност, които усети през тизма, въпреки че поради майка й връзката и духовното му общуване с нея бяха обременени. Дори като маг-император не можеше да се свърже съвсем пряко с нея, но му изглеждаше по-силна и категорична от обичайното. Не беше в състояние да обхване всичките й способности.

— Осира’х — промълви той, след като въздъхна дълбоко. — Ти си… много красива.

Момичето се поклони; избягваше да го погледне.

— За мен е чест да ви служа, господарю.

Официалното й поведение му подейства като забит в гърдите кристален нож. Най-после тя вдигна очи към него и той се сепна от копнежа и близостта, които зърна в тях, сякаш тя споделяше с него безброй спомени, макар да се срещаха за първи път. Долавяше съвсем смътно мислите и присъствието й в тизма — като неясна струйка пушек.

— Изключително сме доволни от развитието на Осира’х — намеси се Удру’х. — Най-добрите инструктори и свещеници-философи насочват обучението й и тя се справя великолепно. Способностите й са… несравними с всичко, което сме срещали досега. Тъй като войната продължава, времето, с което разполагаме, е крайно недостатъчно. Осира’х вече е почти напълно подготвена да служи като посредник между илдирийците и хидрогите, от което отчаяно се нуждаем.

Джора’х постави внимателно пръсти под брадичката на момичето и повдигна лицето й, за да го разгледа внимателно.

— Така ли е?

— Готова съм. — Тя примигна с блесналите си очи. — Ако това е, от което се нуждаете.

Осира’х беше още съвсем малко момиче, но на Джора’х му стана болно за пропуснатото време, когато не бяха живели заедно. Той беше нейният баща и би трябвало да се грижи за нея, докато расте и се обучава, както се беше грижил за всички свои деца, за всички кандидат-губернатори. Но Осира’х беше особен случай и то не само в смисъла, който беше от значение за разплодителната програма на Добро.

Той се обърна към навъсения губернатор.

— Искам да отида с Осира’х на гроба на майка й. Надявам се, че си го отбелязал, така че ще можем… — гласът му потрепна, но той се овладя — дай поднесем почитта си и да си спомним за нея.

Лицето на Удру’х остана безизразно.

— Както желаете, господарю.

 

 

Надгробният камък на Нира беше положен върху един от наскоро залесените хълмисти склонове, изпепелен от пожарите през последния сушав сезон. От пепелта почвата беше станала още по-плодородна и тревите и бурените бяха израсли високи и тучни, заличавайки белезите от огъня.

Губернаторът на Добро беше избрал гробът на Нира да е близо до горичка трънливи шубраци, оцелели сред бушуващите пламъци. Наоколо се стелеше аромат на свежи растения, бегло напомняне за световната гора на Терок. Нира наистина би одобрила избраното кътче.

Стиснал малката момичешка ръчичка, Джора’х приклекна в сянката на покрития с шипове преплетен шубрак. Паметният знак представляваше каменен блок със закрепен за него проектор. Закаченият на холографен пръстен многофасетъчен кристал фокусираше слънчевата светлина, която проектираше изображението на красивото лице на Нира, вероятно взето от архивните документи.

Щом зърна отново образа й, Джора’х изпита усещането, че изтръгват сърцето му. Застаналата до него Осира’х, изглежда, също изпитваше гняв и вълнение, въпреки че според Удру’х никога не се беше срещала с майка си. Двамата се взираха в образа й и безмълвно споделяха общата си скръб. Искаше му се да може да разкаже на дъщеря си всички свои спомени за Нира, колко много я беше обичал… Осира’х отново го изненада със своята чувствителност и дълбоката си интуитивна схватливост. Изглежда, скърбеше за Нира наравно с него.

Той дълго остана унесен в спомени и разкаяние. Никога не би могъл да допусне, че баща му ще го излъже съзнателно. Но сега знаеше много повече…

Погали с пръсти обгорената кора на обкръжилите гроба на Нира дръвчета.

— Бих искал майка ти да е по-близо до своята гора. Бих искал да може да я види отново. Тя обичаше Терок толкова много… а сега тези дървета се възстановяват от причиненото от хидрогите опустошение.

„С които ти, Осира’х, трябва да се опиташ да постигнеш мир по някакъв начин“, помисли си.

Пусна ръката на дъщеря си и погали с пръсти холографското изображение на Нира. После, неспособен да се овладее, зашепна извинения и почти се разрида.

— Съжалявам за всичко, което изстрада, скъпа Нира. Бих направил всичко за теб, но вече е много късно. Не съм в състояние да го поправя… но може би ще спася илдирийската раса.

Момиченцето продължаваше да стои до него. Изглеждаше неспокойно, объркано, но и изпълнено с твърда решителност.

— Ако успея, ако съумея да се свържа с хидрогите и ги накарам да престанат да избиват илдирийци… това ще оправдае ли всичко сторено?

— Изпитваш ли съмнения?

Той я погледна и долови силното й присъствие чрез тизма, въпреки че не я усещаше по начина, по който усещаше другите си деца. Сякаш се беше скрила зад някаква преграда.

— Не изпитвам никакви съмнения относно онова, което мога да направя или защо трябва да го направя. — Тя замълча. — Но… нито един от хората не е тук по собствена воля. И майка ми също. Ще прекратиш ли всичко това?

Джора’х усети да го побиват тръпки; беше убеден, че Удру’х никога не би й говорил подобни неща.

— Много бих искал да го направя. Но хидрогите продължават да ни нападат, а и кликиските роботи вече не са ни надеждни съюзници. Точно в този момент, когато сме толкова близо до края, как бих могъл да спра работата, преди да се възползваш от възможността да докажеш способностите си? Хората са били докарани тук на Добро много преди да разбера за този проект. Или поне не помнят нищо друго, никакъв друг живот.

— Моята майка помнеше другия си живот — отговори Осира’х; невинното й детинско лице беше непонятно строго за възрастта й.

Той я погледна изумен.

— Откъде знаеш? Какво те накара да го кажеш?

Дъщеря му се притесни.

— Тя… разговаряла е с някои от затворниците, но те не са й повярвали за далечните свободни светове.

Той я погледна внимателно.

— Осира’х, как ми се иска да познаваше майка си! Тя беше прекрасна жена, красива и очарователна. Плени сърцето ми както никоя друга… а ти никога няма да успееш да я опознаеш.

Осира’х докосна нерешително рамото му в неочакван порив на искрена обич.

— Аз вече я познавам. Няма никакви тайни.

Джора’х я погледна втренчено, но сдържаното момиче не каза нищо повече.