Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (60)

58.
Тасия Тамблин

Мъртвата от хиляди години газова планета на хидрогите не беше нищо повече от космическа сажда.

— Никакви признаци на живот — съобщи помощник-командир Рамирес.

След разгръщането на кликиския факел на Пторо Тасия бе успяла да издейства на своя навигатор и на някои от останалите си достойни бордови офицери повишение с една степен.

— Остатъчни термални отчитания, странични молекулярни продукти и тежки метали от ядрената експлозия, но очевидно е започнала като газов супергигант, а не като естествена звезда. Трябва да е била подложена на факела много отдавна.

Анализът на главния научен съветник Палаву беше уточнил двайсет и една малки мъртви звезди с аномални характеристики. След като корабът й се приближи до студения въглен, сензорите потвърдиха, че е поредната останка от изпепелен свят на хидроги. Тасия изпита вътрешно удовлетворение.

— Радвам се, че не сме единствените, които са дали урок на тези копелета.

Веднага щом разбра за откритието на Палаву, адмирал Стромо издаде заповед за изпращането на проучвателна експедиция за изследване на гробищата на хидрогите. Това беше четвъртата изпепелена планета, която посещаваха.

След като мантата влезе в орбита над бледата мъртва планета, екипажът направи голям брой изображения. Тасия си представи как е изглеждала планетата преди изстрелването на факела: огромно кълбо от белезникави облаци, където скитниците биха могли да конструират доходоносните си небесни мини. През изминалите хилядолетия изкуственото слънце беше изгорило цялата суровина за гориво. Някои от останалите редки елементи и супермулекули може би представляваха известен интерес, но се съмняваше, че дори чудак като Кото Окая би имал смелостта да си пъха носа в подобно местенце.

ЗВС се надяваха, че с помощта на анализите на тези ликвидирани планети ще могат да научат повече за дългосрочните последици от факела. Тасия изпитваше смътно подозрение, че генерал Ланиан чисто и просто се наслаждава тайно на местата, където хидрогите са претърпели съкрушителни поражения.

След няколко хиляди години Пторо щеше да изглежда по подобен начин — щеше да изтлее след изчерпването на цялото му гориво. Ансиър също, ако дрогите вече не я бяха загасили, както беше видяла да опитват.

— Отметни я — нареди тя след два часа. — Чака ни още цял списък.

 

 

На следващата спирка обаче се вцепениха от ужас — звездата на системата бе център на ужасяваща битка. Самият изтлял много отдавна газов гигант беше тъмен и студен и сега хидрогите бяха превърнали в мишена колосалното слънце.

Във вихъра на яростното сражение елипсовидните огнени топки на фероуите набираха височина и се сблъскваха с буквално милионите бойни кълба, които налитаха като пирани. Във всички посоки се стрелкаха невероятно мощни енергийни заряди. Диамантените сфери на хидрогите връхлитаха периферията на кипналата корона, плъзгаха се по външните слоеве на плазмата и изстрелваха титаничните си снаряди надолу.

Тасия беше видяла подобно сражение на експерименталния обект Ансиър, но изпепеленият газов гигант беше само миниатюрна звезда-джудже, а това беше нормално слънце и многократно по-голямо полесражение на яростната битка между хидроги и фероуи. Колосалните ръкави на слънчевите пламъци изригваха нагоре, плюейки плазмени кълбета, които се търкулваха обратно надолу към бушуващото слънце като шурнала от разкъсана артерия кръв.

Бойните кълба връхлитаха все по-яростно от околното пространство. Защитаващите се фероуи се мятаха насреща им и огнените им кълба се взривяваха в диамантените сфери. Вълните на хидрогите се редуваха една след друга.

— Запишете показанията и да се измъкваме от това проклето място — извика Тасия. — Шиз, вижте онези струи!

Стълб от плътни йонизирани газове се извиси от повърхността на слънцето, погълна цял рояк бойни кълба и ги разби на парчета. Тасия се запита дали самите фероуи не използват механиката на звездата, променяйки физическите й компоненти, за да я превърнат в унищожително оръжие.

— Защо, по дяволите, се навираме в тази война — промълви ужасено сержант Зузу.

Пристигаха още и още бойни кълба и изстрелваха разрушителни мълнии. Газовата планета на хидрогите в тази система беше изпепелена от кликиски факел толкова отдавна, че Тасия се запита дали обитаващите дълбоките ядра извънземни все още са разгневени. Възможно ли беше да помнят това и да таят злобата си цели десет хиляди години?

Явно беше възможно.

Пламъците продължаваха да изригват като оръдейни изстрели. Тасия се отпусна в командния си стол. Усещаше собственото си нищожество в този титаничен древен конфликт.

— Късметът ни е — измърмори тя, — че докато фероуите и хидрогите се ритат по кокалчетата, поне няма да ни подгонят.