Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (44)

42.
Ческа Перони

Когато двамата с непонятно различния Джес най-после останаха насаме в служебния й кабинет, Ческа изпита огромно желание да се хвърли в прегръдките му. Но не можеше да си го позволи заради опасните изменения в него. Припукващата от тялото му енергия го беше превърнала в ходещ оголен електрически кабел.

— Какво се е случило с теб? Обясни ми как… как така се промени, Джес?

Заоглежда красивото му откровено лице, сините очи, правия нос — спомни си как го беше обсипвала с целувки.

Той вдигна ръце, за да не се приближава към него. Тя огледа сякаш импрегнираната му с масло влажна кожа, покрита с перлена дреха — не, по-скоро обвивка. Полупрозрачните му ръце и лицето му блещукаха, все едно плътта му беше поела призрачната фосфоресценция на дълбоководните твари. Рециклираният въздух около него миришеше на озон, сякаш зареден с йони от електрическа буря.

— Жив съм благодарение на венталите, но вече не съм човек, Ческа. Самият аз не съм наясно с всичко, на което съм способен… но е изумително.

— Докато човекът, когото познавах и обичах, все още е някъде вътре в теб, Джес, все може да намерим някакъв начин да сме заедно. Нашата Пътеводна звезда ще ни посочи как.

Джес отново й направи жест да остане на разстояние.

— Това е много по-огромно от нас двамата заедно, Ческа. Има безкрайно много неща, безкрайно много, които мога да свърша за всички нас. Вече имаме решението за изход от кризата. С помощта на скитниците мога да спася не само една раса, а две. Хората и венталите.

Тя седна рязко на стола зад бюрото си и замига от объркване и недоумение.

— Налага се да обясниш по-подробно. Какви са тези… вентали?

— Невероятни водни създания, силни колкото хидрогите. Сега са в тялото ми. Венталите и дрогите са били смъртни врагове в огромен конфликт преди десет хиляди години. Аз им помогнах да възкръснат, за да се сражават заедно с нас в тази война.

— Но какво общо има това с нас двамата?

Джес огледа ръцете си — водните капки пълзяха като живи по кожата му. След което й заразказва какво се беше случило с него.

— Тялото ми съдържа огромна енергия, но тя не е изцяло под мой контрол. Не смея да докосна никого, защото със сигурност ще го нараня. Сега съм… различен и нося отговорност. Залогът е прекалено голям, за да мислим само за нас двамата.

Ческа кимна, без да дава израз на унинието си. Залогът винаги беше голям. А тя винаги правеше необходимата саможертва. Такъв беше нейният жребий и тя го беше приела още когато стана говорителка на всички кланове.

— Това е абсурдна ситуация, Джес.

— Дай ми време, Ческа. Венталите са изумително могъщи. Ще намеря начин да… да бъдем заедно… някак си. Знаеш, че любовта ми към теб не се е променила.

— Знам, Джес. Но това не улеснява нещата.

Той заговори по-тихо:

— Не съм искал тази мощ, но я притежавам и платих скъпо за нея. В момента спасяването на венталите и победата над хидрогите е най-важното за мен.

— Тогава нека ти помогна. Само кажи как.

— Необходима е помощта на клановете. Не бих могъл да се справя сам.

Едва сега тя забеляза, че той не диша и че си поема въздух само за да произнася думите по-високо.

Не помръдна: опита се да се престори, че това е просто един делови разговор.

— Ще организирам среща със скитниците. Всички ще искат да чуят историята ти, особено след като ни предоставяш възможност да се справим с дрогите.

— Благодаря ти.

 

 

Малко по-късно двамата с Ческа крачеха към залата са събрания. Джес изпитваше ужас да не би случайно да я докосне. Кафявата му коса се спускаше на влажни кичури, а потрепващото сияние под мократа му кожа подсказваше за стаената в него енергия, която можеше да избухне всеки момент, ако не беше внимателен.

Тя го погледна в очите — те грееха ярко, но не от сълзи, а сякаш осеяни със звезди. От него се излъчваше стаена енергия и ухание на озон, сякаш беше включен в мощен генератор.

Тя се приближи рисковано опасно до него; искаше й се да го хване за ръка.

— Нека да влезем заедно, Джес.

Издълбаната пещера беше изпълнена с възбудени разговори. Джес и Ческа се приближиха до подиума. Няколко от старите приятели на Джес му подвикнаха окуражително, макар вече да бяха доловили, че нещо в него е променено. Вече всички знаеха, че е пристигнал с изумителен водно-перлен космически кораб.

Ческа повиши глас, за да надвика глъчката. Специално за събранието си беше наметнала подарената от Ихи Окая мантия от тъмносиня тъкан със сложна бродерия със символите на всички скитнически кланове, подредени като съзвездия около герба на Перони в знак на тяхната богоизбраност и семейни връзки.

— Ние сме скитници! Умеем да превъзмогваме и най-опасните предизвикателства! — Тя понижи глас и продължи със спокоен тон: — Но не мога си спомня нищо толкова невероятно в цялата ни история, като онова, което ще ви разкаже Джес Тамблин.

Джес не застана пред микрофона. Ческа изобщо не го забелязваше да си поема дъх, но думите му се понесоха из залата като гръмотевици. Публиката слушаше притихнала разказа му как събирал междузвездни газове с мъглявинния загребван и дестилирал разпокъсаното тяло на могъщо създание, последния оцелял от една раса, смъртен враг на хидрогите.

Говореше гладко и с увлечение, без да се поколебае нито за миг или да се замисли за някоя дума.

— Сега се завърнах на Рандеву, за да ви помоля за помощ. Тези създания се съгласиха да ни защитават от дрогите, но преди това трябва да ги направим отново могъщи. Нуждая се от всички, които разполагат със здрави космически кораби, за да разпространим венталите из Спиралния ръкав. Когато броят им нарасне, ще имаме верен и мощен съюзник.

Нико Чан Тайлар извика от една от най-близките редици:

— Всички виждаме как те е променил този вентал, Джес. Ако се заемем да разнасяме тази свръхвода, откъде да знаем дали няма да се заразим и ние?

Чу се друг дрезгав глас:

— Шиз, щом Джес Тамблин може да се разхожда из космоса без костюм, може и на някои от нас това да се хареса! Защо да не пийнем и ние от тази вода? Как е на вкус, Джес?

— Аз съм аномалия и се надявам да остана единствения — отговори Джес. — Не мога да докосна никого, защото силата ми може да го убие като светкавица. Не правете тази грешка. Венталите бяха принудени да постъпят по този драстичен начин, за да спасят живота ми, но няма да позволят да се случи отново. Докосването на венталска вода не причинява подобно… заразяване.

— Как да се убедим, че тези вентали са толкова добронамерени, колкото твърдиш? — извика Ана Пастернак. — Ами ако накрая се окаже, че сме създали нещо толкова ужасно като хидрогите?

Ческа оглеждаше развълнуваната публика: усещаше, че част от хората са убедени;, а други — разтревожени.

— Не забравяйте, че тези вентали са воювали с хидрогите преди десет хиляди години. Джес ми каза също, че са били съюзници с живата гора на Терок. Не виждам причина да се съмняваме в думите му.

Джес добави с категоричен тон:

— Аз си оставам скитник и ви моля да ми се доверите.

— За мен това е достатъчно — обади се Алфред Хосаки. — Скитниците винаги са разчитали един на друг. Длъжни сме да разчитаме един на друг, особено сега, когато прекратихме търговските си връзки с външните светове. Ако смятате да подозирате всеки, вървете при Голямата гъска.

Нико скочи толкова енергично, че му се наложи да сграбчи една скоба, за да не отлети във въздуха поради ниската гравитация.

— Тогава ще се запиша пръв. Имам собствен кораб. Колкото по-скоро затрием хидрогите, толкова по-рано можем да възстановим работата на небесните мини.

Ческа се усмихна. Джес щеше да разполага с предостатъчно доброволци.