Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (34)

32.
Ярод

Обезобразената световна гора беше по-зле, отколкото беше очаквал. Макар да беше преживял всичко по пряката телевръзка, щом стъпи върху изпепелената земя, му се доплака.

Оцелелите зелени жреци бяха избрали един пръстен от пострадали дървета — пет масивни ствола, стърчащи като ампутирани крайници — за монумент на преклонение към загиналите дървета и хора. Макар и жестоко ранени, петте обгорели и изпотрошени дървета бяха живи, изправени като каменните обелиски на земния Стоунхендж.

Принудени да станат свидетели на разрухата през очите на гората, оцелелите жреци бяха вцепенени и изтощени от болезнените стонове, които отекваха по телевръзката. Воят на световната гора ги затрудняваше да доловят подробностите в съзнанието на дърветата. Но всеки път, щом някой жрец успееше да спаси някое дърво или да му помогне, всички ликуваха вкупом. В много от случаите световните дървета се бяха жертвали, за да защитят някоя малка фиданка. Всеки зелен стрък беше акт на съпротива срещу страданията, които беше понесъл Терок.

Посрещнаха го Алекса и Идрис. Сестра му и зет му бяха добродушни управници със спокоен нрав и никога не губеха самообладание — но това беше във времената на мирно благоденствие. Те не бяха подготвени за подобни обстоятелства. Сега и двамата бяха измъчени и съсипани, сякаш се бяха разпаднали на парчета — и отново бяха сглобени, съвсем непохватно.

— О, Алекса… О, гората ми.

Не знаеше какво друго да каже и я прегърна. Долавяше несекващите вопли на обгорените дървета.

— Какво мога да направя? Какво мога да направя…

— Същото като нас. — Идрис изтри изцапаната си със сажди буза. — Работи, докато капнеш, прави всичко, което трябва да се направи, и когато спреш да отдъхнеш, събери сили, за да започнеш отново на следващия ден.

Ярод разкъса дадената му от ЗВС униформа, остана по превръзката си на зелен жрец и оголил смарагдовата си кожа за въздуха на Терок, се приближи до най-близкия от петте обгорени ствола и притисна гръд към кората му. Обгърна с ръце дървото и замря: усещаше контакта със световната гора с всеки сантиметър от кожата си.

Нахлулите усещания бяха по-разтърсващи от онова, което можеше да понесе, но той се притискаше отчаяно към дървото и попиваше всичко. Съзнанието му се разшири и загледа през разума на милиони оцелели световни дървета.

През десетте хилядолетия след последния конфликт, когато хидрогите бяха решили, че са унищожили верданите, останките от горския разум се бяха заселили тук, постепенно се бяха разпространили и бяха покрили цялата земна повърхност на Терок. От две столетия зелените жреци пренасяха фиданки на други планети, за да разпространяват древната гора. А сега хидрогите се бяха завърнали, решени да изпепелят своя противник. Връхлитаха от космоса, нападаха навсякъде с намерението да унищожат и последното листенце на световната гора.

На ненаселените континенти пламъците продължаваха да изпепеляват гората. Ярод усещаше неотложността и безграничността на онова, което трябваше да се направи. Но и без това малобройното население на Терок беше намаляло още повече след нападението на хидрогите. Не разполагаха нито с работна ръка, нито с необходимата техника, за да защитят и върнат към живот цяла една планета. Налагаше се да съсредоточат усилията си около разпръснатите тук-там селища.

Макар да се оплакваха от загубата на всеки зелен жрец, който решаваше да се завърне у дома, ЗВС не бяха сметнали за необходимо да изпратят повече войски, кораби и работници, с което да помогнат на Терок в този момент на огромна нужда. Военните кораби бяха пристигнали с първата краткотрайна вълна за подкрепа, войниците бяха помогнали при потушаването на най-изпепеляващите пожари и при обслужването на ранените, като наблюдаваха за евентуално ново нападение на хидрогите. Но си бяха тръгнали дълго преди приключването на работата.

Сега народът на Терок трябваше да се справя сам с разрухата.

Ярод отстъпи от дървото и се обърна към сестра си и Идрис. Тялото му беше покрито със сажди, по татуираното му лице се стичаха сълзи.

— Вие отново сте майката и бащата на Терок. Съжалявам за гибелта на сина ви.

— Синовете ни — промълви Идрис. — Хидрогите убиха и Рейналд, и Бенето.

Ярод сведе глава.

— Да, Бенето беше свързан със световната гора в момента, в който беше унищожена дъбравата му на Гарванов брод. Почувствах всичко, което разказваше. Той изля разума и душата си в дърветата… но нищо не беше в състояние да спаси тялото му. — Ярод въздъхна дълбоко и се огледа. — Искам да помогна тук. Трябва да поговоря с моите другари.

— Правим всичко по силите си — каза Алекса, — за да разчистим пространства, да засадим нови фиданки, да съберем и засеем семена. Гората ни казва, че много голям процент вече са напъпили.

Ярод не си позволи да изпита безпомощност пред тази очевидно непосилна задача.

— Всеки кълн е безценен, а почвата на Терок е наторена с кръв и пепел.

По телевръзката и от докладите на други зелени жреци знаеше, че по време на първата ледена вълна гората се беше опитала да се защити чрез ускорено разрастване и обновление. Световните дървета бяха направили опит да възстановяват зелената си маса със скоростта, с която беше унищожавана, и за известно време бяха успели, но подобно усилие изискваше огромна енергия, а запасите на гората се бяха изчерпали бързо. Подобна защита беше възможна единствено в моменти на крайна опасност и сега опустошената световна гора беше изтощена и едва успяваше да съхрани живеца в себе си.

Зелените жреци и народът на Терок трябваше да я възстановят по бавния, естествен начин.

Ярод усещаше, че много от замаяните и обезсърчени зелени жреци са на ръба на силите си. Някои припадаха или ридаеха, но бързо се съвземаха и подновяваха изтощителните си усилия. Той щеше да се присъедини към тях, щеше да изстиска от себе си и последната капчица енергия. Но не знаеше дали световната гора ще е в състояние да се възстанови.