Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (18)

16.
Антон Коликос

За няколко седмици дългият залез на Марата най-после премина в половингодишна нощ. Антон Коликос щеше да остане тук през целия сезон на мрака, единственият човек на планетата заедно с шепа илдирийци. Очакваше с нетърпение уединението.

Но за малобройния екип, оставен да пази опустелия курортен град, това беше равнозначно на дългосрочна затворническа присъда.

Въпреки че лично отговаряше за този свят, губернаторът на Марата беше отлетял на Илдира за погребението на баща си и възкачването на Джора’х. Губернатор Авих изобщо не беше скрил факта, че няма да се върне преди изгрева на слънцето и пристигането на курортистите.

Антон се опитваше да ободрява своя приятел паметителя.

— Нека се възползваме от възможността, Вао’сх. Ако тези Оръдия на мрака са толкова зрелищни, колкото съм чувал, ще натрупаме цял нов репертоар от преживявания за разказване. Случва се само веднъж в годината, нали така?

Отначало възрастният илдирийски паметител прие с готовност задължението да поддържа духа на малобройния екип, но с приближаването на дългата нощ изпитваше все по-големи колебания. Антон възнамеряваше да запълни по-голямата част от следващата половин година със земни легенди.

Бучките по лицето на историка затрептяха в палитра от емоции. Престорено веселие? Примирение? Антон все още не можеше да отгатва всички отсенки и смислови нюанси на цветовете.

— Добре, паметителю Антон, да вървим да видим Оръдията на мрака, както предлагаш.

Антон го последва към изходния люк на куполите на Марата Прайм. Отвън температурата вече беше спаднала близо до най-ниската точка на нощния сезон. Защитните им облекла, изработени по илдирийска термална технология, бяха тънки и гъвкави, но пазеха топлина.

Планетата се въртеше бавно, като вторачен във величието на блестящата звезда обожател. Вследствие на това в продължение на почти половин година Марата Прайм се къпеше в слънчева светлина, а през останалата част от годината тънеше в плътен мрак. Почти цялото й население я напускаше с бавния залез на слънцето.

След почти двувековното успешно развитие на Марата Прайм като курортен център на срещуположното полукълбо на планетата предстоеше откриването на идентичен разкошен град — Марата Секда. В момента строителен екип от кликиски роботи се трудеше под засилващата се дневна светлина на строителната площадка на Секда, за да довърши гигантския град. Докато тук падаше мрак, там настъпваше изгрев.

Двамата, облечени в защитни облекла, излязоха в сумрака навън. Въпреки че от смрачаващото се небе все още се изливаше бледа светлина, Вао’сх моментално включи закрепените върху рамената му осветители.

Преди да се качат на малкия транспортьор, който щеше да ги отведе до оръдията, чуха подвикването на един илдириец:

— Чакайте, искам да дойда с вас!

Беше свещеникът-философ Илюр’л, останал като съветник в състава на малобройния екип.

— Оръдията на мрака са изключителна гледка и винаги изпитвам… вдъхновение, когато ги съзерцавам.

Свещениците-философи имаха телепатични способности, благодарение на което можеха да се свързват с царството на Извора на светлината. Антон усещаше потиснатостта и мрачното настроение, в които изпадаха членовете на малобройния екип, и се надяваше, че Илюр’л ще може да бъде едновременно изповедник и психотерапевт на групичката илдирийци.

— Да, ела с нас. — В гласа на Вао’сх се долавяше нотка на страх заради прекаленото му отдалечаване от останалите. — Моля те.

— Не трябваше ли да попитаме и Мхас’к и Сил’к дали не искат да дойдат с нас? — попита Антон, преди да подкара транспортьора към сенчестия хоризонт. — Може би искат да се измъкнат за малко от земеделските си куполи.

Свещеникът-философ го изгледа и отвърна:

— Те имат работа.

Куполите на Прайм проблясваха като скъпоценни камъни зад гърба им — ярки фотони в надвисващия мрак. Три подобни на восъчни пити конструкции висяха като сателити в далечината и потрепваха в естествено зелените нюанси на силно осветените растения в тях.

Двамата земеделци отглеждаха култури, засадени в богато наторени лехи и хидропонни канали. Земеделците отглеждаха храна — това беше всичко, което знаеха и за което се грижеха. Антон, любопитен да разбере повече неща за илдирийските порядки, искаше да проумее начина на живот на фермерите и вродената им преданост на мага-император. Но винаги, когато се опитваше да ги заговори, и двамата мълчаха. Ако въобще проговаряха, стояха с приведени глави, без да откъсват очи от земята. Пръстите им шаваха пъргаво, опипваха листата и стъблата, проверяваха нивото на влагата. Изглежда, Мхас’к и Сил’к общуваха по-лесно с растенията, отколкото с хора.

Бяха толкова съвършена двойка, че напомняха на Антон за изчезналите му родители. Маргарет и Луис бяха като двете страни на една и съща монета. Работеха винаги заедно, споделяха едни и същи увлечения и интереси. Ех, да знаеше поне къде са…

— Представителите на повечето илдирийски видове — каза Вао’сх — не притежават любознателността, която изпитваш ти, паметителю Антон. Мхас’к и Сил’к трябва да се грижат за парниковите куполи и да отглеждат храна за нас. Това им доставя радост и удовлетворение. Те не изпитват необходимост да разглеждат забележителности.

Транспортьорът напредваше. Мракът ставаше все по-плътен. Илюр’л толкова засили вътрешното осветление, че Антон присви очи, за да вижда пътя отвън. Забеляза в далечината бели струи — приличаха на пара над високи кули на промишлен комплекс.

— Всяка година идвам да ги наблюдавам — каза Илюр’л.

На лицето на Вао’сх затрептя цяла симфония от цветове — той изразяваше с багри и отсенки всичко, което не беше в състояние да обясни с думи.

Антон спря транспортьора, за да може да наблюдава по-добре извивките на издигащите се нагоре като от чудноват чайник струи, и слезе. Земята леко трепереше от врящата под скалите вода.

— Чувате ли?

Парата се стелеше в мрака като мъгла. Влагата се кондензираше в снежинки, които се сипеха по земята и замръзваха в островърхи купчини лед около отвърстията, през които бълваше парата.

Според инженерните и сеизмичните проучвания, земята под Марата Прайм беше прорязана от водни пластове и термални течения. За радост на илдирийските туристи, в самия град бликаха топли извори. С падането на температурите след залязването на слънцето термалните изпарения, които през горещия дневен сезон се издигаха незабележими във въздуха, изведнъж се превръщаха в бълващи влажна топлина гейзери. За няколко седмици парата замръзваше, образуваше ледени качулки над гейзерите и те стихваха до възраждането си с настъпването на поредния изгрев.

Вао’сх и Илюр’л останаха в безопасна близост до прожекторите на транспортьора, а Антон се отдалечи безстрашно сред сенките, за да огледа по-добре перленобелите мъгли:

— Винаги са ме впечатлявали природните чудеса, но преходни явления като това са още по-… забележителни.

— Нима едно повехнало цвете е по-красиво от нерушима статуя на нашия маг-император? — възрази Илюр’л.

— По свой собствен начин, но… да. Съзнанието, че много скоро ще изгубиш нещо, те кара да го цениш, преди да е загинало.

— Паметителят Антон има основание — добави Вао’сх.

В гласа на философа-свещеник се долови смущение.

— Тизмът е красив, защото никога не се променя и устоява на всичко. Чрез своето съвършено постоянство той вдъхновява вярата. Макар че аз също се възхищавам на естествената уникалност на тези образувания, не мога да ги сравня със съвършенството на Извора на светлината тъкмо заради тяхната скоропреходност.

— Човеците вярват, че не съществува един-единствен начин за тълкуването на една история — обясни Вао’сх.

Антон се усмихна.

— Подобни научни спорове осигуриха на много мои… езотерични колеги от университета кариера и служби за цял живот, както и на поколения техни предшественици преди това.

Дискусията, изглежда, разтревожи Илюр’л.

— Когато аз тълкувам тизма, паметителю Антон, не искам други категории илдирийци да правят свои собствени заключения. Прекаленото дискутиране поражда въпроси, а не отговори. Когато стигна до отговор, проблемът е разрешен.

След като огледа оръдията само за няколко мига, философът-свещеник се обърна и се качи в транспортьора.

— Ако вече сте готови, бих искал да тръгнем веднага.

Антон подкара към блещукащите куполи на Марата Прайм и се опита да предразположи раздразнения философ.

— Тъй като всички илдирийци са свързани с тизма, вероятно можеш да даваш абсолютни отговори. Но когато разказвам някоя от древните ни легенди, това е… просто една история.

Върху разтревоженото лице на Вао’сх затрептяха десетки багри.

— Паметителю Антон, нищо не е просто една история.