Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (12)

10.
Съливан Голд

Късметът рано или късно почуква на вратата ти: понякога драска едва доловимо с нокът, друг път нанася удари с юмруци като развилнял се пияница, който настоява да го пуснат да влезе.

Когато дойде новината, че хидрогите на Кронха 3 са победени, в Ханзата побързаха да се възползват от обстоятелствата. Богатите на екти въглеродни облаци бяха достъпни поне за момента, което изобщо не беше за пренебрегване.

Към опустялата илдирийска газова планета се понесоха огромни товарни кораби, натоварени с компоненти от орбиталните индустриални центрове — щяха да ги сглобят върху платформите в периферията на плътните облаци. Доброволци сключиха договори срещу високо заплащане да разработят новите облачни мини на Ханзата. Само малоумен прекален оптимист би се съгласил да са заеме с подобна рискована дейност.

Съливан Голд се съгласи да стане управител на съоръжението — беше наясно с големите опасности и огромните печалби. Според него решението му беше правилно. Отплатата щеше да е или стабилна, или епитаф върху надгробния му камък.

Първата вълна ханзейски транспортни кораби вече беше пристигнала на Кронха 3 и Съливан наблюдаваше тълпите работници, които сглобяваха компоненти. Тежки резервоари, екти реактори, животоподдържащи модули и инженерни платформи се подреждаха едни до други като парчета от мозайка. Съливан контролираше всеки етап от процеса и по сто пъти проверяваше всяка свършена работа.

След конструирането на огромната небесна фабрика и след като облачният комбайн започнеше да функционира, дошлите тук стотици работници щяха да останат само няколко десетки. Само елитът. Мишените. Съливан си помисли дали да не поръча да изрисуват мишена върху колосалното съоръжение. Дива патица щеше да свърши работа… или дори обикновени кръгове.

Имаше практична съпруга, казваше се Лидия, трима сина, една дъщеря и (засега) десет внука, всичките интелигентни и амбициозни — един ден със сигурност щяха да се изкачат нависоко. Когато Ханзата съобщи, че търси ръководител за новия облачен комбайн, Съливан събра цялото семейство на вечеря и обяви изненадващото си решение.

— При предлаганите от Ханзата условия няма начин да загубим!

— Е, ти можеш, скъпи — възрази Лидия.

След това измъкна някакъв лист хартия и написа от едната му страна „За“, а от другата „Против“. До късна доба обсъждаха, а тя неумолимо почукваше с пръст по колонките със списъка на преимуществата и недостатъците.

В списъка на преимуществата бяха предлаганите от Ханзата големи индустриални концесии, освободените от лихва бизнес заеми, гарантираната доставка на разнообразни продукти — достатъчно, за да се превърнат от обикновени бизнесмени в истинска династия. Облачният комбайн щеше да бъде конструиран така, че да е осъществима светкавична евакуация, поради което съществуваше вероятност (не кой знае колко голяма) Съливан и екипът му да се измъкнат, ако бъдат нападнати от хидрогите. Поне на хартия изглеждаше напълно възможно.

Недостатъците бяха очевидни…

В остъкления преден купол на най-големия ханзейския кораб, от който Съливан осъществяваше наблюденията си, влезе, зеленият жрец, изпратен за тази рискована авантюра. За разлика от останалите зелени жреци, Колкер беше комуникатор чрез телевръзка на свободна практика и постоянно се прехвърляше от един на друг кораб на Ханзата. Не беше от деветнайсетте доброволци, които помагаха на ЗВС — живееше в преуспяващата търговска империя от години.

Колкер винаги беше на разположение, за да изпраща важните доклади на Съливан до Ханзата или да препредава частните му съобщения до Лидия, но все пак прекарваше по-голямата част от времето си, поставил една ръка върху ствола на фиданката с неизменната си едва доловима усмивка.

Словоохотливият Колкер като че ли никога не се уморяваше да бъбри по телевръзката с колегите си зелени жреци. Нескончаемо разпращаше и приемаше съобщения: понякога говореше високо, друг път слушаше безмълвно, дори когато нямаше никакви новини.

Преди много години Съливан беше открил в един шкаф с архивите на дядо си цял плик старомодни пощенски картички. Сега, като наблюдаваше Колкер да поддържа безкрайното си общуване чрез световната гора, си спомни за тези картички. Добре поне, че телевръзката не беше за сметка на газовия гигант.

— Описах всичко на световната гора и на моите колеги зелени жреци, Съливан. — Колкер се усмихна, оголвайки зелените си венци. — Новата информация за случващото се им помага да се разсеят от извършените от хидрогите поражения. Но… изпитвам вина, че съм тук, вместо да помагам в опожарената гора.

Съливан присви устни; наблюдаваше група работници в левитационни скафандри да занитват последните компоненти.

— Нали няма да напуснеш станцията, Колкер? Имам нужда от услугите ти. Не мога да изпращам пощенски гълъби, нали разбираш.

— Да напусна? За нищо на света, Съливан Голд. Попаднах в любопитна нова обстановка и единствено аз мога да описвам подробностите на любознателните дървета. Те не разполагат с големи възможности да видят газов гигант. Освен това — той погледна с умиление фиданката в орнаментираната саксия — на гората ще й е приятно да види място, където враговете ни са претърпели съкрушително поражение.

Съливан се загледа в просторните облачни пространства.

— Е, не знаем със сигурност дали дрогите са се оттеглили напълно, но поне можем да се надяваме.

Веднага след конструирането на фабриката ръководителят на облачния комбайн възнамеряваше да спусне дълбоки сонди, за да следи за евентуално завръщане на хидрогите. Просто за застраховка — не беше убеден, че сондите ще са от голяма полза.

Дейностите във високите атмосферни слоеве на Кронха 3 продължаваха с ускорено темпо. Съливан отново огледа разписанието и с гордост установи, че всяка от фазите приключва по програмата. След броени дни съоръжението щеше да задейства и щяха да започнат да добиват екти за Теранския ханзейски съюз. И веселбата щеше да започне.

Стегнатият възел в гърдите му се поразхлаби. Нямаше място за притеснения…