Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (112)

110.
Орли Ковиц

Нападението като че ли продължаваше часове. Орли се беше сгушила до стената в дъното на убежището си. След като тази пещера беше останала невредима десет хиляди години, без да пострада дори от свръхмощното оръжие, разтопило гранитната канара и изтребило кликисите, вероятно беше в безопасност. Но сърцето й блъскаше от вцепенилата я тревога и тя просто не можеше да помръдне от ужас.

Навън колонистите гинеха един след друг… И баща й! Не можеше да им помогне по никакъв начин. Какво бяха направили, за да заслужат всичко това? И кои бяха нападателите?

Едва доловимите писъци престанаха да достигат до слуха й, чуваше само тътена на енергийните изстрели и отекването на далечни експлозии на фона на рева на двигателите. Пролази разтреперана към отвора, сигурна, че всички хора на Корибус са избити до крак. Над каньона се издигаха черни струи пушек. Цялото селище беше изпепелено и сравнено със земята.

Комуникационната кула и подпорната й конструкция бяха взривени. Орли знаеше, че баща й е бил вътре. Сигурно бяха мъртви и мнимите й приятелки, семействата на колонистите, любимото й животинче, всички бегли познати, които беше срещнала през краткото време, откакто бяха пристигнали.

Ревът на космическите кораби стихна до глух тътен — шестте съда на ЗВС кацнаха. Касапницата беше приключила.

Дреднаутът беше толкова огромен, че едва се побираше между гранитните стени на каньона, но пилотът беше успял да го спусне безпогрешно. Люковете се отвориха, от тях излязоха някакви фигури и тя моментално позна гигантските насекомоподобни кликиски роботи. А зад покритите с черни черупки извънземни машини заизлизаха произведените във фабриките на Ханзата бойни компита.

Прашното й лице се обля в сълзи. Тя не смееше да извика, ужасена да не привлече вниманието им към себе си.

Роботите се разделиха на групи и тръгнаха през разрушенията. Бойните компита започнаха да събарят стени и да разбиват контейнерите с провизии. Откриха човек, който беше успял да се скрие, и го измъкнаха от убежището му. Той се опита да побегне, но роботите го обкръжиха и го ликвидираха с ожесточение. Дори от такова голямо разстояние Орли видя разплискалите се струи кръв…

Нападателите кръстосваха часове наред, проверяваха всичко сантиметър по сантиметър, докато най-накрая не остана нищо повече за разрушаване. Щом започна да се здрачава, машините се върнаха на борда на задигнатите от ЗВС кораби, двигателите изреваха, дреднаутът и петте манти се издигнаха над повърхността и като преяли от обилен пир лешояди, се понесоха към небето и отлетяха в неизвестна посока.

Орли беше чакала достатъчно дълго. Осъзнала, че е в безопасност, тя се измъкна от убежището си и започна да се спуска. Алуминиевите кристални се струваха по-хлъзгави и по-полегати. Всяка следваща стъпка й се струваше фатална, сякаш самите кристали се опитваха да я бутнат да падне от огромната височина.

Ръцете и краката й се тресяха от изтощение. Знаеше, че не е само от умората от мъчителното спускане, но и от преживяния ужас от всичко, на което беше станала свидетел. Стисна зъби и се съсредоточи. Стъпка по стъпка продължи внимателно да се спуска. Трябваше да стигне долу на всяка цена.

Когато най-после слезе, каньонът беше потънал в плътен сумрак. Тя спря, задъхана и разтърсвана от конвулсии. Внезапно я връхлетя вълна на ужас и надежда и тя затича към оранжевите проблясъци на неугасналите пожари.

Както и предполагаше, от донесените от заселниците прътодървета от просторните равнини бяха останали само купчини овъглени трупи и трески. Кликиският транспортал беше разрушен. Навсякъде лежаха овъглени човешки трупове. Добре, че не можеше да ги разпознае.

— Ей? Има ли някой? — Гласът й беше пресипнал, но тя не се отказа. — Има ли някой жив?

Сред спусналата се нощ около нея отекна единствено безмълвната тишина. Нямаше никаква надежда. Беше съвсем сама на Корибус. Единствената оцеляла.