Кевин Андерсън
Буреносни хоризонти (110)

108.
Главният научен съветник Хауард Палаву

След спускането на нощта на Рейндик Ко, когато доброволците колонисти заспиваха в палатките си в подножието на кликиския град, суматохата в транспорталния център замираше и Хауард Палаву най-после можеше да се съсредоточи върху работата си.

Главният научен съветник проучваше устройството на изчезналата извънземна раса и въвеждаше данните и хипотезите си в своя стар компютър, който имаше от много години. Все още не можеше да си обясни как функционира транспорталната мрежа и с всяка нова подробност заключенията му лъкатушеха във всевъзможни посоки. Всевъзможните хрумвания и хипотези бяха елемент от всеки научен метод и Палаву не съжаляваше за отклоненията и несполучливите опити.

Всичко това му напомняше за неговия живот. Макар понякога да му се искаше да е вземал по-различни решения или да е тръгвал в други посоки, Палаву не смяташе заблудите си за „грешки“. За добро или лошо, всяка човешка постъпка беше част от самия живот.

Разбира се, би предпочел все още да е със съпругата си. През щастливите им години заедно съжаляваше, че не прекарва достатъчно време с нея, просто за да се наслаждава на компанията й, докато си почиват, най-вече на минерални бани — тя много ги обичаше, тъй като имаше ставни оплаквания. Сега, когато главният научен съветник беше сам и разполагаше с цялото време във вселената за проучванията си, му се искаше да прекара поне един следобед, разхождайки се из каньоните на Рейндик Ко заедно с нея. Но нея вече я нямаше…

Една от техничките, със зачервени и уморени очи от продължилото цял ден пришпорване на доброволците да прекрачват трапецовидния вход, беше останала, за да приключи с оформянето на документите — дейност, която очевидно й беше неприятна. Аладия имаше издължено лице, бронзова кожа и дълга синкавочерна коса. Докато се занимаваше с еднообразната писмена работа, без да му обръща внимание, тя вечеряше и в цялото контролно помещение се усещаше пикантното ухание на къри и чесън. Палаву не помнеше кога се е хранил за последен път, но Аладия не му беше предложила да сподели вечерята й, а той не беше чак дотам неучтив, за да я попита.

Изведнъж нейният контролен пулт просветна и трапецовидният каменен прозорец се замъгли.

— Почти навреме — измърмори тя по-скоро на себе си, отколкото на Палаву.

Той вдигна очи и забеляза силуета на прекрачващия портала висок мъж. Черната му коса беше разчорлена. Беше облечен в прашен, но удобен експедиционен комбинезон. В леката му раница имаше принадлежности за сканиране, документираща апаратура, както и — сто на сто — хранителни дажби.

Изследователят смъкна раницата си и подаде на техничката събраните резултати и изображения.

— Още един подходящ свят. Малко по-хладен от останалите, но е богат на редки метали. Истински магнит.

Аладия прегледа набързо данните и кимна.

— Отлично. Ще го прибавим в списъка.

— Сега обаче ще си взема душ, ще хапна и ще се наспя.

Транспорталният изследовател остави екипировката си и се отдалечи по коридора.

През последния месец Палаву непрекъснато виждаше изследователи, които се връщаха от експедиции до необозначени върху плочките светове. Дръзките им авантюри силно го впечатляваха. Той заговори техничката:

— Толкова много от тези плочи все още не са пробвани. Кой знае какво бихме открили, ако се прехвърлим на тези светове?

— Да, така е? Ако откриете как функционират транспорталите, ще получим доста повече отговори.

Очевидно беше очаквала само завръщането на изследователя, защото уви остатъка от вечерята си, подписа се в дневника и му пожела лека нощ.

— Системата е на ваше разположение, доктор Палаву. Надявам се тази нощ да откриете нещо важно.

След като тя си тръгна, той се вторачи в огромния каменен прозорец, през който току-що се беше върнал мъжът. Беше прекрачвал многократно транспорталната мрежа, за да изследва устройството върху вече проучвани кликиски светове. Но мисълта за толкова много празни информационни полета го занимаваше на фундаментално ниво. Той беше главен научен съветник на Ханзата и негово задължение беше да открие отговорите, свързани с цялостната извънземна транспортационна система.

Заоглежда мистериозните кликиски йероглифи, причудливите знаци и букви, обозначаващи посещаваните от представители на изчезналата цивилизация светове. Можеше да направи избор измежду стотици неизследвани и дори незървани от човешко око места. Самата идея за това му се стори изкусителна.

Подтикваше го научната му любознателност, а и беше видял толкова много колонисти да преминават невредими през транспортала… Беше постигнал немалко неща: технически изследвания и научни постижения, анализите на кликиския робот Джоракс, десетки фундаментални открития в широката амплитуда между абсолютно прагматичното и невероятно езотеричното.

А и след като отлично познаваше символа на координатната плочка на Рейндик Ко, винаги можеше да се върне. Нямаше какво повече да доказва… защо да не се опита да постигне още нещо? С една дума, нямаше какво да губи.

С характерната за него педантичност Палаву грижливо отбеляза какво възнамерява да направи, остави подробно обяснение и подреди натрупаните до този момент записки за транспорталната система. След това избра една от все още неизследваните плочки и записа символа й в документите, които оставяше.

Сети се, че раницата на току-що завърналия се изследовател ще му е от полза с достатъчните за кратка разходка провизии и я вдигна. Закопча ремъците, нагласи я на гърба си и се подготви да потегли. Не мислеше да се бави много.

Активира каменния прозорец и празната повърхност затрептя, превърна се в прашен тайнствен проход. Той пое дълбоко дъх и с уверена усмивка пристъпи с широко отворени очи, и…

Озова се в изумителен с причудливостта си свят, неописуемо различен от останалите изоставени кликиски светове, които беше посещавал. Цветовете, звуците, миризмите бяха разтърсващи и неочаквани, способни да те доведат до умопомрачение. Непознатите извънземни гледки се стовариха върху възприятията му като лавина от екзотични подробности и непонятни впечатления.

И в следващия момент… в следващия момент срещу него пристъпваше застаряваща жена със странно, неразгадаемо изражение. Втрещеният Палаву я позна — никога не я беше срещал, но я познаваше отлично.

Маргарет Коликос — жива! Не беше изненадващо, че след стотиците извършвани наслуки мисии и проучвания през транспорталите най-после някой щеше да открие света, където беше отишла тя. Но точно този беше невъзможен, непоносим…

Изведнъж видя повече… много повече… и не можа да не изкрещи.

 

 

На сутринта техниците влязоха в контролното помещение, за да се подготвят за първата заминаваща група колонисти, и намериха записките на Палаву. Първо се подразниха, че главният научен съветник си е позволил този риск. После, колкото повече време минаваше, толкова по-голяма ставаше тревогата им.

След като измина цяла седмица, поставиха върху плочката на Палаву черен знак. Предадоха данните и компютърните файлове на главния научен съветник на друг научен екип от Ханзата, за да продължи изследванията. Междувременно транспорталната колонизаторска инициатива набираше скорост.

Хауард Палаву така и не се завърна.