Стивън Ериксън
Среднощни приливи (9)

5.

Срещу дланта желязна като гръм

в дома на Аз, между очите

от удара се пръснаха костите.

И бе изтръгната душата,

за да се гърчи във юмрука

на неизкупената мъст…

 

„Последната нощ на Кървавото око“

Автор неизвестен

(компилация на учени Тайст Андий от Черния корал)

Смехът на Сянката бе тих. Звук, обещаващ лудост на всички, които го чуеха. Удинаас пусна мрежата между пръстите си и подпря гръб на огряната от слънцето скала. Примижа към яркото небе. Беше сам на песъчливия бряг, пенливите вълни на залива ближеха краката му. Сам — ако не се броеше духът, който вече го навестяваше непрестанно.

— Престани — измърмори Удинаас и затвори очи.

„Че защо? Надушвам кръвта ти, робе. Тя изстива. Нявга познавах свят от лед. След като бях убит, да, след. И мракът има своите несъвършенства, затова ме ограбиха. Но си имам блянове.“

— Все това казваш. Тогава си следвай бляновете. Мен ме остави на мира.

„Имам си блянове, а ти нищо не разбираш, робе. Дали служех с радост? Никога. Никога и никога, и никога вече. Следвам теб.“

Удинаас отвори очи и се взря в тънката сенчеста пукнатина между скалите, откъдето шепнеше гласът. Пясъчни бълхи ситнеха и пробягваха по плоския камък, но от духа нямаше никакъв видим знак.

— Защо?

„Защо, защо? Това, което хвърляш, ме привлича, робе. Обещаваш хубав път — сънуваш ли градини, робе? Сънуваш, знам — надушвам го. Полумъртви и обрасли, защо не? Изход няма. Така че с бляновете ми заслужил съм да служа. Заслужил да служа. Не бях ли нявга Тайст Андий? Бях, в това съм убеден. Убит и в калта захвърлен, докато не дойде ледът. Изтръгнат сетне, за да служа на своите убийци. На моите поробители, чието рвение отслабна. Робе, искаш ли да шепнем за измяна?“

— Пазариш ли се?

„От този миг за теб съм Чезнещ. Имам блянове. Което хвърляш, дай ми го на мен. Дай сянката си и ще стана твой. Очите ти зад теб, когото никой вече няма да съзре или да чуе, освен ако не се досетят и имат сила, ала защо да се досещат? Ти си прилежен роб. Бъди прилежен, робе. Дочакай в прилежание мига на своята измяна.“

— Мислех, че Тайст Андий трябва да са мрачни и унили. И моля те, Чезнещ, зарежи го този поетичен ритъм.

„Съгласен, щом дадеш ми свойта сянка.“

— Други духове могат ли да те видят? На Ханан Мосаг…

„Онзи тъпак? Ще се крия в онова, което хвърляш. Скрит. Неоткриваем. Видя ли? Няма ритъм. Храбри бяхме в онези дни, робе. Войници в рат. Нашествие. Плувнали в студената кръв на К’Чаин Че’Малле. Следовници на най-малкото чедо на самата Майка Тъма. И бяхме свидетели.“

— На какво?

„На измяната на Кървавото око спрямо нашия водач. На камата, забита в гърба на повелителя ни. Аз сам паднах под меч в ръцете на Тайст Едур. Неочаквано. Внезапно избиване. Нямахме шанс. Никакъв шанс.“

Удинаас се намръщи. Гледаше вълните, борещи се с напиращото речно течение.

— Едур твърдят точно обратното, Чезнещ.

„Защо тогава аз съм мъртъв, а те — живи? Ако ние бяхме изменниците в онзи ден?“

— Откъде да знам? Значи, ако смяташ да дебнеш в сянката ми, Чезнещ, трябва да се научиш да мълчиш. Освен ако аз не те заговоря. Мълчиш и бдиш, нищо повече.

„Първо трябва да направиш нещо за мен, робе.“

Удинаас въздъхна. Повечето благородни Едур бяха на погребалната церемония за убития рибар, с няколко негови близки от бенеда, след като самоличността му бе установена. В укреплението зад гърба му бяха останали само десетина воини. Сенчестите духове явно ставаха по-дръзки в такива моменти, изникваха и пробягваха между къщите и покрай стените на палисадата.

Често се беше чудил на това. Но ако можеше да се вярва на Чезнещ, вече бе получил отговора си. „Тези духове не са предтечи на смъртните Едур. Това са Тайст Андий, пленените души на убитите. А аз така отчаяно си търсех съюзници…“

— Е, добре, какво искаш от мен, Чезнещ?

„Преди морето да се издигне тук, проливът Хасана беше езеро, робе. Земята се протягаше на югозапад и се свързваше с най-западния край на залива. Огромна равнина, на която бяха избити последните мои съплеменници. Тръгни по брега, робе. На юг. Там има нещо от мен — трябва да го намерим.“

Удинаас се надигна и изтупа пясъка от грубите си вълнени панталони. Огледа се. От цитаделата на краля-маг при речното устие бяха слезли трима роби и бъхтеха пране в камъните. Във водата бе излязла една рибарска лодка, но беше далече.

— Колко трябва да вървим?

„Наблизо е.“

— Ако се отдалеча много, ще ме убият.

„Не е далече, робе.“

— Казвам се Удинаас и така ще се обръщаш към мен.

„Държиш на гордостта си?“

— Аз съм повече от роб, Чезнещ, и ти го знаеш много добре.

„Но трябва да се държиш все едно, че не си. Наричам те «роб», за да ти напомням това. Издадеш ли се, болката, която ще ти причинят в стремежа си да разберат какво криеш, ще е непоносима…“

— Стига. — Той тръгна покрай водата. Сянката, която слънцето хвърляше след него, беше чудовищно дълга.

Вълните бяха струпали върху камъните изгърбен пясъчен нанос, покрит с изсъхнали водорасли и плавеи. На един разтег откъм брега на издължената дига падината беше запълнена с гладък чакъл и камъни.

— Къде да търся?

„Между камъните. Малко по-натам. Три, две крачки. Да. Тук.“

Удинаас се наведе и огледа.

— Не виждам нищо.

„Копай. Не, вляво — премести онези камъни. Онзи. Тук, по-дълбоко. Ето, издърпай го.“

Безформената бучка натежа в дланта му. Дълъг един пръст и заострен в единия край, металният предмет беше обвит в дебел варовиков пласт.

— Какво е това?

„Връх от стрела, робе. Стотици хилядолетия е пълзяла до този бряг. Ходът на вековете се измерва със случайността. Дълбоките вълни на приливите, капризът на бурите. Така се движи светът…“

— Стотици хилядолетия? Не би трябвало да е останало нищо…

„Едно просто желязно оръжие без вложена в него магия наистина щеше да е изчезнало. Върхът на стрелата е останал, робе, защото няма да се предаде. Трябва да откършиш всичко, което го е обвило. Трябва да го възкресиш.“

— Защо?

„Имам си основания, робе.“

Никак не му харесваше това, но Удинаас се изправи и прибра бучката в кесията на колана си. Тръгна към мрежите и измърмори:

— Няма да бъда ръката на твоята мъст.

Смехът на Чезнещия го догони с хрущенето на камъка.

 

 

Над низините бе надвиснал дим, като снишени облаци, раздрани от тъмните корони на дърветата.

— Погребение — каза Бинадас.

Серен Педак кимна. Не беше имало буря, а гората бе твърде влажна, за да е пожар. Погребалната практика на Едур включваше издигането на могила, която след това се покриваше, за да се образува клада. Силната горещина изпичаше покрития с монети труп като глина и зацапваше с червено камъните на гробницата. Сенчести призраци танцуваха сред пламъците, виеха се с дима към небето и щяха да се задържат дълго след като скърбящите си отидеха.

Серен извади ножа си и се наведе да остърже калта от ботушите си. От тази страна на планината времето всеки ден беше мрачно и навъсено, с вълни от дъжд и тежка мъгла откъм морето. Дрехите й бяха подгизнали. Заранта тежко натоварените фургони на три пъти се бяха подхлъзвали по склона, като премазаха и един нерек със здравите си, обковани с желязо колелета.

Тя се изправи, почисти острието между пръстите на ръкавиците си и го прибра в канията.

Настроението също беше мрачно. Бурук Бледия от два дни не се беше се показвал от фургона си, както и трите му конкубинки полукръвни нереки. Но спускането най-сетне бе приключило и пред тях се простираше широк, почти равен път, отвеждащ към селото на Ханан Мосаг.

Бинадас стоеше загледан в последния фургон, който изтрополи на равното. Серен долавяше нетърпението му. Някой беше умрял в селото, в края на краищата. Погледна и Хул Бедикт, но не успя да долови нищо от него. Беше се прибрал в черупката си, сякаш трупаше резерви в очакване на онова, което предстоеше. Или също толкова вероятно — мъчеше се да укрепи разколебаната си решимост. Изглежда, бе изгубила способността си да разчита чувствата му. Носената от дълго време болка сама по себе си може да се превърне в маска.

— Бинадас — каза Серен. — Нереките трябва да си починат. Пътят пред нас е чист. Няма нужда да оставаш с нас за ескорт. Иди при хората си.

Той присви очи, подозрителен към предложението й. Серен не добави нищо повече. Щеше да повярва в това, което повярва, колкото и искрено да беше намерението й.

— Тя е права — намеси се Хул. — Не искаме да те задържаме, Бинадас.

— Добре. Ще уведомя Ханан Мосаг за предстоящото ви гостуване.

Едурът тръгна и дърветата скоро го скриха от очите им.

— Виждаш ли? — попита я Хул.

— Видях само конфликт между желания и задължения.

— Значи — само това, което искаш да видиш.

Серен уморено сви рамене.

— О, Хул, така е с всички ни.

Той пристъпи към нея.

— Но не е задължително да е така, Аквитор.

Изненадана, тя срещна погледа му и неочакваната искреност в очите му я удиви.

— Как се очаква да реагирам на това? Всички сме като войници, снишени зад укрепленията, които сме си издигнали. Ти ще направиш това, което вярваш, че трябва да направиш, Хул.

— А ти, Серен Педак? Тебе какъв курс те чака?

„Винаги същият курс.“

— Тайст Едур не са в ръцете ти. Може да те изслушат, но не са длъжни да те последват.

Той въздъхна.

— Нямам очаквания, Серен. Само страхове. Трябва да тръгваме вече.

Тя се обърна към нереките. Седяха или клечаха до фургоните и от гърбовете им се вдигаше пара. Лицата им бяха унили и странно безразлични към мъртвия им съплеменник, когото бяха оставили назад в набързо изровения в калта гроб. Колко можеше да се смъкне от един народ, преди сами да почнат да смъкват от себе си? Стръмният склон на разпада започваше с едно подхлъзване, за да се превърне в главоломен бяг.

В истините, в които вярваха ледериите, нямаше място за топлосърдечие. Инерцията по склона беше лавина и никому не бе позволена привилегията да отстъпи встрани. Разликата между живот и смърт се мереше с все по-стръвното бутане за позиция сред това всепоглъщащо движение напред. Никой не можеше да си позволи състрадание. И никой не го очакваше от другите.

„Живеем във враждебно време. Но пък всички времена са враждебни.“

Заваля отново.

Далече на юг, отвъд планините, които току-що бяха прехвърлили, подготвяха краха на Тайст Едур. И тя подозираше, че Хул Бедикт е обречен. Не можеха да си позволят риска, който носеше той, измяната, която почти бе заявил. Иронията бе в това, че желанията им съвпадаха. Та нали и двамата желаеха война. Само ликът на победата беше различен.

Но Хул не притежаваше нужната проницателност, за да изиграе точно тази игра и да остане жив.

И тя вече бе започнала да се чуди дали ще положи усилие да го спаси.

Откъм фургона на Бурук се чу вик и нереките се занадигаха уморено. Серен придърпа по-плътно наметалото около раменете си и се загледа с присвити очи към пътя напред. Усети, че Хул идва при нея, но не го погледна.

— В кой храм си се учила?

Тя изсумтя и поклати глава.

— Турлас. Забулените сестри на Празния трон.

— Точно срещу Малкия канал. Помня го. Що за дете беше, Серен?

— Явно имаш някакъв образ в ума си.

Улови кимването му с крайчеца на окото си.

— Ревностна — каза той. — Изрядна до крайност. Задълбочена.

— Има регистри с имената на по-забележителните ученици. В тях на много места ще намериш името ми. Например прочута съм с най-многото наказания, наложени за година. Двеста седемдесет и едно. „Неосветената килия“ ми беше по-позната от собствената ми стая. Освен това бях обвинена в съблазняване на един гостуващ жрец. И преди да си ме попитал — да, виновна бях. Но жрецът се закле в обратното, за да ме защити. Отлъчиха го. По-късно чух, че се самоубил. И да беше останала у мен някаква невинност, тогава щях я изгубя.

Той застана пред нея — първият фургон вече ги подминаваше, теглен от нереките. Принудена бе да го погледне. Тя се поколеба, после се усмихна кисело.

— Стъписах ли те, Хул Бедикт?

— Ледът под мен се пропука.

По лицето й пробяга гняв, но после осъзна самоподигравката в признанието си.

— Не се раждаме невинни, Хул. Само неизмерени.

— И навярно неизмерими също.

— Поне за няколко кратки години. Докато външното не се наложи над вътрешното, и тогава започва жестоката война. Нито сме родени за състрадание — въпреки широко отворените очи и външната доброта.

— И ти рано си разбрала своята лична война.

Серен сви рамене.

— Врагът ми не беше авторитетът, макар че може би е изглеждало така. Беше самото ми детство. Принизените очаквания на възрастните, желанието да прощават. Гадеше ми се…

— Защото е било несправедливо.

— Детското чувство за несправедливост винаги е егоистично, Хул. Не можех да се самозаблуждавам с това възмущение. Защо говорим за това?

— Въпрос, който забравих да ти задам. Още тогава. Мисля, че самият аз бях дете в онези дни. Отвътре, не отвън.

Тя повдигна вежди, но замълча. Хул все пак я разбра.

— Може би си права. За някои неща. Но не и за Едур.

Вторият фургон също изтрополи покрай тях. Серен изгледа мъжа пред себе си.

— Толкова ли си сигурен в това? Защото виждам, че си тласкан от собствената си нужда. Едур са мечът, но ръката е твоята, Хул. Къде е състраданието тук?

— Грешиш, Серен. Смятам аз да бъда мечът.

Мразът в костите й се усили.

— По какъв начин?

Но Хул поклати глава.

— Не мога да ти се доверя, Серен. Ще трябва да почакаш, като всички. Само едно обаче. Не заставай на пътя ми. Моля те.

„Не мога да ти се доверя.“ Тези думи срязаха душата й. Но пък въпросът за доверието стоеше и от двете страни на пътя, нали?

Третият фургон спря до тях. Перденцето на прозореца на вратата се дръпна и мъртвешки бледото лице на Бурук надникна навън.

— И това ли му викате водене? Кой маркира пътя? Да не сме обречени да се изгубим? О, не, само не ми казвайте, че пак сте станали любовници! Серен, определено изглеждаш съкрушена! Такова е проклятието на любовта, о, сърцето ми плаче за теб!

— Бурук, престани.

Тя отри дъжда от лицето си, остави Хул и тръгна по пътя. Нереките се отдръпнаха да я пуснат да мине.

Горският път бе обкръжен от черни дървета, посадени като знак, че земите са притежание на Едур. Черна като тъмна доба кора, изкривена в кошмарни образи и тайнствени знаци от сенчестите духове, вкопчени във всяка вдлъбнатина и пукнатина в грапавата дървесна кожа. Духове, които вече се показваха, трупаха се да видят Серен и онези, които вървяха по стъпките й.

Изглеждаха повече от обикновено. Рееха се безпокойно между огромните стволове. Десетки, стотици, трупаха се от двете страни на пътя. Стъпките на Серен се забавиха.

Чуваше нереките зад себе си — тихите им стонове и тропота на фургоните, които забавиха и спряха.

Хул дойде до нея и прошепна:

— Вдигнали са армия. — В тона му се долавяше мрачно задоволство.

— Наистина ли са предците на Едур?

Трескавите му очи се извърнаха към нея.

— Разбира се. Какво друго може да са?

Тя тръсна глава.

— Подкарай нереките, Хул. Теб ще те послушат. Само два дни още остават… — И замълча.

Защото на пътя бе застанало нещо… някой. Кожа с цвета на избелен лен, висок като Едур и с лице, покрито с черни резки, сякаш кръвясали пръсти бяха драскали по мършавите скули. Привидение. Мътночервените очи пламтяха от дълбоките мъртви очни кухини. Плесента висеше на парцали от гниещата броня. Две ножници, и двете — празни.

Духовете гъмжаха в нозете му като на поклонение. Изхлопа врата на фургон, Бурук слезе тромаво и се затътри към нея, увит в одеяло — то се влачеше по разкаляната земя.

— Могила и Корен! — изсъска търговецът. — Плочите не лъжат!

Серен пристъпи напред и Хул протегна ръка:

— Не…

— Цяла вечност ли искаш да стоим тук? — сряза го тя. Беше уплашена, въпреки дързостта в думите си. Призраците се явяваха в приказките и легендите, както и в трескавата градска мълва понякога. Беше вярвала с неохота в тях, в една представа, която си беше наложила почти насила. Като в шепнеща визия за древност, надигаща се като предвестник, като мълчаливо предупреждение. Представа по-скоро символична, отколкото действителна.

Но и тогава си беше представяла нещо много по-… ефимерно. Без ясни очертания, като лице, съставено от смътни намеци, с черти — замъглени от своя размит смисъл. Полувидими в пластовете тъмнина: за миг изникнат пред очите ти и после изчезнат.

Но у това застанало пред нея привидение имаше нещо осезаемо, някаква физическа настойчивост. Ясно очертаните подробности на издълженото бледо лице, спокойните, покрити с прозрачна ципа очи, които я следяха с пълно съзнание.

„Все едно че току-що се е измъкнал от някоя от могилите из тази гора. Но не е… не е Едур.“

— Дракон — заговори привидението на речта на Тайст. — Дракон някога ме повлече по тази пътека. Нямаше никакъв лес тогава. Нищо освен пустош. Кръв и разорана пръст. Драконът, смъртна, направи тази пътека. Не го ли чувстваш? Под тебе — разпръсната памет, която избутва корените, огъва дърветата от двете й страни. Дракон. — Привидението се обърна и се загледа по пътя зад себе си. — Едурът — той избяга, без да съзре, без нищо да усети. Потомък на онзи, който ме предаде. Но… невинен. — Отново се обърна към нея. — Но ти, смъртна, ти не си толкова невинна, нали?

Стъписана, Серен не отвърна нищо.

Хул Бедикт заговори зад нея.

— В какво я обвиняваш, призрако?

— В хиляда пъти по хиляди грехове. Нея. Теб. Расата ви. Боговете са нищо. Демоните — безпомощни деца. Всеки Асцендент — непохватен шут. Винаги ли е това, питам се? Тази поквара, избуяваща в гънките на цвета, щом дойде сезонът му. Тайните семена на развалата, скрити под напъпващата красота. Всички ние тук зад стъпките ви сме нищо.

— Какво искаш? — попита Хул.

Духовете се бяха отдръпнали назад, между дърветата. Но около съдраните ботуши на призрака прииждаше нова вълна. Кипнала миша гмеж се изливаше на пътя. Висока до глезените. Първите стигнаха до стъпалата на Серен, заситниха около тях. Сиво-кафяв прилив, в сляп и безумен напор. „Безброй малки съзнания впримчени в неведома и неразгадаема повеля. Оттук… дотам.“

Имаше нещо неописуемо ужасно в тях. Хиляди, десетки хиляди — пътят напред, докъдето можеше да стигне погледът й, беше покрит с мишки.

— Земята беше разбита — заговори привидението. — Едно дърво не беше останало. Нищо освен трупове. И малките същества, които се хранеха с тях. Легионът на Качулатия. Мръсният прилив на смъртта, смъртни, космат и надигащ се. Изглежда толкова… лесно. — Призракът сякаш се отърси от унеса си. — Не искам нищо от вас. Всички пътувания са започнали. Нима си въобразявате, че пътят ви досега не е вдигал шум?

— Не сме толкова слепи да вярваме в това — отвърна Серен Педак. Мъчеше се да надвие желанието да зарита мишките, цвърчащи около глезените й, да не се поддаде на истерията. — Ако не искаш — или не можеш — да разчистиш този път, тогава нямаме голям избор…

Главата на привидението се кривна.

— И ще нанесете безброй малки смърти? В името на какво? Удобството?

— Тези твои същества край нямат, призрако.

— Мои? Не са мои, смъртна. Просто са от моето време. От века на жалкото им върховенство над тази земя. Безброй тирани, властващи над пепелищата и праха, който оставихме след себе си. Виждат в моя дух обещание.

— И ние ли трябваше да видим същото? — изръмжа Хул.

Привидението бе започнало да се стапя, цветовете избледняваха.

— Ако ви харесва — стигна до ушите им смътният насмешлив отговор. — Разбира се, възможно е духът, който виждат, да е твоят, не моят.

И призракът изчезна.

Мишките започнаха да се изливат към гората от двете страни на пътя, изведнъж объркани, отново слепи за силата, която ги бе призовала. Изцеждаха се във влажната тор, в сенките и коренищата на изпопадали дървета. Допреди миг гъмжилото им бе пред тях, а в следващия — пустота.

Серен рязко се извърна към Бурук.

— Какво искаше да кажеш с това, че плочките не лъжат? Могила и Корен са плочки в Крепостта на Азат, нали? Видял си гадаене, преди да започнеш това пътуване. В Трейт. Отричаш ли го?

Той отклони поглед. Лицето му бе пребледняло.

— Крепостите се пробуждат. Всички, Аквитор. Всички.

— Кой беше този тогава? — попита Хул Бедикт.

— Не знам. — Изведнъж Бурук се намръщи и извърна глава. — Има ли значение? Калта се раздвижва и от нея излизат разни неща, това е. Седмият край се приближава, но се боя, че изобщо няма да е така, както са ни учили. Раждане на империя, о, да, но кой ще я управлява? Пророчеството е гибелно двусмислено. Пътят се разчисти — да продължим.

И се качи във фургона си.

— Трябва ли да тълкуваме това? — попита Хул.

Серен сви рамене.

— Пророчествата са като самите плочки, Хул. Виждаш в тях онова, което искаш. — Утайката от ужаса още киселееше в гърлото й, коленете й бяха омекнали. Изведнъж усети, че е страшно уморена, развърза шлема и го смъкна. Ситният дъжд бе като лед по челото й. Притвори очи.

„Не мога да го спася. Не мога да спася никого от нас.“

Хул заговори на нереките. Серен примига, отвори очи и се отърси от мислите си.

Пътят им продължи — фургоните скърцаха и тракаха, нереките пъшкаха. Застиналият въздух и сипещата се през него мъгла бяха като дихание на уморен бог.

„Два дни. Два дни и ще свърши.“

На трийсетина разтега напред, невидим за тях, бухал се понесе над пътеката, безшумен на широките си черни криле. Кръв имаше по ноктите му, с кръв бе зацапан и клюнът.

Изобилието от плячка бе неоспоримо. Изобилие, достойно за празненство. Ловецът познаваше само лова, безразличен към страха на плячката. Безразличен и към бялата врана, която се понесе по дирята му.

 

 

Капризът на вятъра отнесе остатъците от погребалния дим към селото. Кладата беше горяла цял ден и цяла нощ и когато Трул Сенгар на другата заран излезе от бащината си къща, мъглата, понесла се над двора, горчеше от чернилката на саждите.

Трул съжаляваше, че бе открил този нов свят. Разкритията, които не можеше да се отменят. Вече бе посветен в тайни и истината беше, че предпочиташе да не е. Познати доскоро лица се бяха променили. Какво знаеха те? Колко голяма и коварна бе тази заблуда? Колцина воини беше привлякъл Ханан Мосаг в своите амбиции? До каква степен се бяха организирали жените срещу краля-маг?

Братята не бяха си разменили и една дума по този въпрос след разговора в ямата, където разбитият череп на дракона бе единственият свидетел на нещо, което повечето щяха да нарекат измяна. Приготовленията за предстоящото пътуване бяха в ход. В края на краищата нямаше да ги придружават роби. Ханан Мосаг бе изпратил духове до селата оттук до ледените полета, така че щяха да ги очакват провизии и отпадаше необходимостта от обременяващ товар с продоволствие, поне до самия край.

Една кола, теглена от половин дузина роби, изтрополи по моста, натоварена с новоизковани оръжия. Стегнати на вързопи стърчаха копия с железни върхове, медният обков предпазваше прътите на половината дължина. Виждаха се и тежки мечове, с педя и половина дълги дръжки, в ножници, увити с щавена кожа. Бойни секири за изправени на стремената конници, колчани с дълги стрели, с кожени ивици вместо пера. Метателни брадви, предпочитани от арапаите. Широки къси саби в стила на меруд.

Ковашките чукове отново кънтяха с екота на войната.

Феар и Рулад, следвани от неколцина роби, отидоха до колата и Феар започна да дава нареждания къде да се приберат оръжията.

Рулад спря при Трул и попита:

— Трябват ли ти още копия, братко?

— Не, Рулад. Виждам тук оръжия на арапаи и меруд… и на бенеда, и ден-рата…

— На всяко племе, да. Така е сега във всички ковачници, във всяко село. Учат се едни от други.

Трул се обърна към Феар.

— Какво мислиш за това, братко? Ще обучаваш ли хиротските воини в новите оръжия?

— Учил съм ги как да се бранят от тях, Трул. Намерението на краля-магьосник е да създаде истинска армия, като на ледериите. Специализирани части. — Феар го погледна съсредоточено. — Аз съм Главният оръжейник на Хирот и вече, по заповед на краля-маг — на всички племена.

— Ти ли ще водиш тази армия?

— Ако се стигне до война — да, аз ще я поведа в битка.

— Така са почетени Сенгар — каза Рулад. Лицето му беше безизразно, тонът равнодушен.

„Така са възнаградени.“

— Бинадас се върна призори — каза Феар. — Днес ще си отдъхне. След това тръгваме.

Трул кимна.

— Идва ледерийски керван — добави Рулад. — Бинадас ги срещнал на пътя. Аквиторът е Серен Педак. С тях е и Хул Бедикт.

Хул Бедикт. Стражът, който бе предал нереките, тартеналите и фаредите. Какво ли искаше? Трул знаеше, че не всички ледерии са еднакви. Противните мнения сред тях кънтяха с грохота на мечовете. Сред алчните множества в огромните им градове гъмжеше от предателства и дори в самия дворец, доколкото можеше да се вярва на слуховете. Търговецът бе задължен да предаде думите на оногова, който го е купил. Докато Серен Педак, в ролята си на Аквитор, нито щеше да изкаже на глас позициите си, нито щеше да се намеси в стремежите на другите. Беше се оказвал все извън селото при другите й посещения, тъй че не можеше да прецени нещата по-ясно. Но Хул, някогашният Страж — за него говореха, че е неподатлив на подкупи, тъй както можеше да е само човек, преживял веднъж измяна.

Трул мълчаливо загледа робите, които вече мъкнеха вързопите с оръжие към оръжейната.

Дори братята му изглеждаха… някак по-различни. Сякаш невидими от никой друг сенки се бяха изопнали помежду им и песента на вятъра тръпнеше натежала. Мрак сякаш се беше влял в кръвта на братята. А това нямаше да е добре за предстоящото пътуване. Никак нямаше да е добре.

„Винаги съм притесненият. Виждам само грешните неща. Тъй че вината е моя, в самия мен. Не бива да забравям това. Също като с изводите ми за Рулад и Майен. Грешни неща, грешни мисли, точно те като че ли са… неуморни.“

— Бинадас каза, че Бурук кара ледерийско желязо — подхвърли Рулад и прекъсна размислите му. — Това ще е полезно. Пъстрата знае, ледериите са глупци…

— Не са — прекъсна го Феар. — Просто са безразлични. Не виждат никакво противоречие в това в един момент да ни продават желязо, а в следващия — да поведат война срещу нас.

— Както и с лова на бивнести тюлени — добави Трул и кимна. — Страна с десет хиляди алчни ръце и никой не знае кои са истинските, кои са на властниците им.

— Крал Езгара Дисканар не е като Ханан Мосаг — каза Феар. — Той не управлява народа си с абсолютна…

Трул го погледна рязко и Феар замълча и се обърна.

— Тази нощ Майен ще ни гостува. Майка може да ви помоли да помогнете в приготвянето на вечерята.

— Ще помогнем — отвърна Рулад и погледна за миг Трул в очите, преди отново да насочи вниманието си към робите.

„Абсолютна власт… не, това го премахнахме, нали? А може би изобщо не е съществувала. Жените в края на краищата…“

 

 

Другите роби шетаха в големия дом, ситнеха напред-назад, но Удинаас тръгна към нишата си за спане. Тази нощ щеше да обслужва, затова му бяха разрешили да си почине. Видя Урут — стоеше до централното огнище, — но успя да се промъкне незабелязан в бъркотията — един от многото роби в полумрака вътре.

Уверенията на Пернатата вещица не му излизаха от главата и го стягаха за гърлото с всеки поет дъх. Ако Едур откриеха истината, потекла в жилите му, щяха да го убият. Знаеше, че трябва да се крие, ала не знаеше как.

Отпусна се на постелята си. Звуците и миризмите в огромното помещение го обляха. Легна по гръб и затвори очи.

Тази нощ щеше да работи с Пернатата вещица. Беше го навестила само веднъж — тогава, в съня му. Инак не бе имал възможност да говори с нея. А и подозираше, че тя едва ли ще го насърчи да приказват. Освен светското неприличие, продиктувано от различията в класите им, тя бе видяла у него кръвта на Вайвал — или поне така бе заявила в съня му. „Освен ако изобщо не е била тя. Освен ако не е било само творение на собствения ми ум, изваяно от прах.“ Стига да беше възможно, щеше да говори с нея — все едно дали щеше да го насърчи, или не.

Робите бяха изнесли чергите навън и ги бяха изпънали на дървени магарета. Ударите на тоягите, с които изтупваха прахта от тях, кънтяха като далечен кух небесен гръм.

В ума му пробяга смътна мисъл: къде ли бе отишъл сенчестият дух? И сънят го обзе.

Беше безтелесен. Само безплътен възел от сетива. В лед. Синкав и мътен свят, нашарен със зеленикави нишки. Стържещи прашинки и пясък, и миризма на студ. Далечни стенещи звуци, реки от ледена твърд, хлъзгащи се една срещу друга. Кръгове слънчева светлина, носещи зной в дълбините, зной, който се трупа, докато грохотът не разтърси света.

Удинаас плуваше сред този замръзнал пейзаж, който за всички в света отвън бе окован в неподвижно безвремие. И нищо не можеше да се долови от този трупащ се, усилващ се натиск на противоборстващи сили до последния взривен миг, в който нещата се пръснаха.

Сред леда се виждаха фигури. Тела, надигнати от земята дълбоко долу и задържани в нелепи пози. Тела от плът, с полуотворени очи. Цветя от кръв, застинали на облаци, замръзнали около раните. Потоци жлъчка и мръсотия. Удинаас разбра, че странства през сцени на клане. Тайст Едур и техни по-тъмнокожи родственици. Огромни влечуги, повечето с остри ножове вместо ръце. Неизброими множества.

Стигна до място, където телата на влечугите бяха струпани на грамада. Понесе се сред тях и изведнъж се сви от ужас. През леда пред него се издигаше отвесен поток разтопена вода, извираща от могилата трупове. Водата беше розова, зацапана с кал, бликаше и напираше нагоре, сякаш тласкана от скрито дълбоко в земните недра сърце.

И тази вода беше отрова.

Разбра, че бяга през леда и се блъска в трупове, в твърда като камък плът. Подмина ги и продължи през голи, нарязани с жлебове ивици суша, където вече нямаше тела. През сухи канали. Тичаше все по-бързо и сумракът го поглъщаше.

Огромни, замръзнали във въздуха същества с черна козина, със зеленина в устата. Цели стада, застинали над черна земя. Бледожълти бивни и лъснали очи. Туфи разровена трева. Издължени тела — вълци, с яки мишци и сиви — уловени в мига на скока, тичащи покрай грамаден рогат звяр. Друга сцена на клане, живот, отнет в миг на внезапен катаклизъм — светът беше рухнал на една страна, пометен от морета, от бездиханен студ, пронизал плътта до костите.

„Светът… самият свят се е променил. Блудния да ни вземе дано, как е възможно това?“

Удинаас познаваше мнозина, за които сигурността е бог, единственият бог, какъвто и да беше обликът й. И беше виждал как тази вяра прави света прост, как всичко в него е отделимо с резкия сеч на хладната преценка, след който нищо не може да се слепи отново. Виждал бе и беше разбирал тази вяра в сигурното. Но никога не я беше споделял.

Но винаги беше вярвал, че самият свят е… неоспорим. Не статичен — никога статичен, — но податлив на разбиране. Светът безспорно беше жесток понякога, и гибелен… но почти винаги можеш да видиш идващата гибел. Същества, замръзнали в полускок. Замръзнали, както са си пасли, с тревите, увиснали от устата им. Беше невъобразимо. „Магия. Магия трябва да е било.“ Но дори така силата изглеждаше невъобразима, защото основен принцип беше, че светът и всичко, което живее на него, притежава естествена способност да се противи на магията. Беше самоочевидно — иначе маговете и боговете отдавна щяха да са пресътворили и може би унищожили равновесието на всички неща. Тъй че земята щеше да се възпротиви. Зверовете, които я обитаваха, щяха да се възпротивят. Въздухът в своя полъх, водата с движението си, злаковете с растежа си, насекомите с бръмченето си — всичко трябваше да се възпротиви.

„Но са се провалили.“

И тогава очертанията й изникнаха от дълбините. Каменна кула, схлупена върху скалната твърд. С висок тесен прорез, подсказващ за вход. И Удинаас усети, че се приближава към него през здравия лед.

През черния портал.

Нещо се пръсна и възвърнал изведнъж плътта си, той залитна и падна на колене. Камъкът бе толкова студен, че късаше кожата от коленете и дланите му. Изправи се с мъка, рамото му се блъсна в нещо и той залитна.

Студеният въздух беше жесток, жесток, заслепяваше го и стягаше дробовете му. Успя да види през замръзващите си сълзи, сред мътносинкаво сияние, висока фигура. Кожа с цвета на пергамент, дълги кокалести крайници с прекалено много стави. Черни заскрежени очи и смътна изненада по издълженото лице. Облеклото беше само сбруя от кожени ивици, нищо друго. Никакво оръжие. Човек и в същото време — всичко друго, но не и човек.

И тогава Удинаас видя, проснати на пода около странното същество, трупове, разкривени в мига на смъртта. Тъмнозеленикава кожа, дълги като бивни зъби. Мъж, жена, две деца. Телата бяха осакатени, от плътта стърчаха счупени кости. Начинът, по който лежаха, подсказваше, че убиецът им е бледокожият.

Удинаас трепереше неудържимо. Дланите и стъпалата му бяха изтръпнали.

— Чезнещ? Сенчест дух? С мен ли си?

Мълчание.

Сърцето му заби лудо. Това вече не приличаше на сън. Твърде истинско беше. Не се чувстваше отделен, нямаше я шепнещата утеха на тялото, лежащо в робската постеля.

Беше тук и замръзваше.

„Тук. В ледените дълбини, в този свят на тайни, където времето е спряло.“

Обърна се и се взря към входа.

И чак сега забеляза стъпките, застинали в покритите със скреж каменни плочи по пода. Водеха навън. Следи от боси стъпала. Човешки. На дете.

Отвъд портала не се виждаше никакъв лед. Нищо освен мътносребристо сияние, сякаш над входа бе паднала завеса.

С отмалели крака, Удинаас проследи отпечатъците навътре. Чак зад стоящата фигура. Изтръпна, като видя, че тилът на мъжа е разбит. Коса и кожа, още залепнали за парчетата от черепа, висяха по врата. Нещо като юмрук бе пронизало тила на съществото и бе изтръгнало сивата плът на мозъка.

Ударът изглеждаше необяснимо скорошен, нанесен сякаш само преди миг.

Малките стъпки показваха, че детето е застанало зад фигурата… не, беше се появило зад нея, защото други стъпки нямаше. Беше се появило… за какво? За да бръкне в черепа на мъртвия? Но съществото беше високо колкото Едур. Детето трябваше да се е катерило, за да стигне дотам.

Мислите му се забавиха. Имаше някаква сладка притома в този размисъл над ужасяващата загадка. И го приспиваше. Което го развесели. Сън, който те приспива. „Сън, който ще ме убие.“ Дали щяха да намерят замръзнал труп в постелята? Дали щяха да го приемат като поличба?

„О, добре… Тръгни след тези стъпки… в онзи сребрист свят.“ Какво друго можеше да направи?

За последен път огледа неподвижната сцена на старо убийство и скорошно оскверняване, след което бавно се затътри към входа.

Сребристото сияние го обгърна и от всички посоки изригнаха звуци. Битка. Писъци и кънтящ грохот на оръжия. Но не можеше да види нищо. Отляво го връхлиташе зной, понесъл хаос от нечовешки писъци.

Досегът със земята под него изчезна и звуците секнаха, бързо се отнесоха далече долу. Виеха ветрове и Удинаас разбра, че лети, понесен високо на грамадни ципести криле. Други от неговия вид се рееха по вълните на вихрени въздушни течения — вече ги виждаше, щом излязоха от облаците. Люспести тела с големината на волове, мускулести вратове, ноктести лапи. Дълги извити глави със зейнали челюсти, зад които се показваха редове остри като ками зъби и белите венци, които ги държаха. Очи с цвета на глина и вертикални зеници.

„Локуи Вайвал. Това е името ни. Рожби на Старвалд Демелайн, мизерни изчадия, които никой не ще да припознае като свои. Като мухи сме, пръснали се над гниещо пиршество, от едно селение — в друго. Д’истал Вайвала, Енкар’ал, Трол, напаст от демони в хиляда пантеона.“

Свирепо ликуване. Имаше значи и други неща, които могат да те окрилят, освен любовта.

Въздушен прилив го тласна — него и събратята му — на една страна. Нещо се извиси пред очите му и зверските писъци на събратята му огласиха простора.

„Елейнт! Соултейкън, но, о, колко много драконова кръв! Кръвта на самия Тиам!“

С бели като кост люспи, с червени петна от раните, размазани по тях, драконът, който Вайвал бяха избрали да следват, се бе извисил до тях.

И Удинаас знаеше името му.

„Силхас Руин. Тайст Андий, хранещ се от дирята на своя брат — хранеше се от кръвта на Тиам и пиеше дълбоко. Много по-дълбоко от Аномандър Рейк. Пиеше мрак и хаос. Щеше да е приел бремето на божествеността… ако му беше даден шанс.“

Удинаас вече знаеше на какво му предстои да стане свидетел. Там долу, на билото на онзи хълм. Предателството. Убийството на Сянка и нарушаването на клетвите. Ножът в гърба и писъците на Вайвал в разгневените небеса над бойното поле. Духът-сянка не беше излъгал. Наследството от това деяние бе останало в жестокото заробване на духовете на Тайст Андий от Едур. Вярата се бе оказала лъжа, в невежеството бе намерена слабост. Праведността на Едур се крепеше на подвижни пясъци.

Силхас Руин. Оръжията от онова време притежаваха ужасяваща сила, но неговото бе строшено. От смъртния вик на една матрона К’Чаин Че’Малле.

Сребристата светлина примига. Последва рязко дръпване и той отново се озова в постелята си в дома на Сенгар.

Кожата на дланите и коленете му беше обелена. Дрехите му бяха подгизнали от разтопен скреж.

Нечий глас промълви от сенките: „Опитах се да те последвам, ала не можах. Ти отпътува далече.“

Чезнещият. Удинаас се извъртя на хълбок и прошепна:

— Бях там. На заколението ви. Какво искаш от мен?

„Какво искат всички, робе? Бягство. От миналото, от своето минало. Ще те поведа по пътя. Кръвта на Вайвал ще те пази…“

— Срещу Едур?

„Заплахата от Едур я остави на мен. Сега се приготви. Тази нощ те чакат задачи.“

Сънят го бе изтощил, но той стисна зъби и се изправи.

 

 

С две свои избрани робини Майен пристъпи през прага, направи две крачки в голямата зала и се спря. Беше тънка като върба, със смугла кожа. Зелени очи и дълга тъмночервена коса, в която проблясваха мъниста оникс. Традиционна туника от сребриста тюленова кожа, препасана с широк колан със седефени миди. Гривни от китова кост на китките и глезените.

Трул Сенгар успя да долови в очите й върховно съзнание за собствената й красота — в този поглед изпод тежките мигли се таеше мрак, сякаш бе склонна с чара си да придобива власт, а с нея — потенциално противната свобода да утолява каприза на желанията си.

Съществуваха всякакви удоволствия и жажди, говорещи съвсем не за добродетел, а само за поквара. Но Трул отново бе поразен от самосъмнение, като видя как майка му застана пред Майен да изрече словата за добре дошла. Навярно за пореден път виждаше през сенките, хвърляни от него самия.

Погледна към Феар. Колеблива гордост. В изражението на брат му се долавяше и безпокойство, но то можеше да е породено от какво ли не — от пътуването, което им предстоеше да предприемат на заранта, от самата съдба на народа му. Зад него бе Рулад — очите му поглъщаха Майен, все едно че самото й присъствие утоляваше най-жестоките му апетити.

Самата Майен гледаше Урут.

„Тя попива всичко. Тези прииждащи вълни на внимание, привлича ги и ги попива. Здрачът да ме пази дано, луд ли съм, че такива мисли извират от най-тъмните кътчета на душата ми?“

Формалните поздравления приключиха. Урут отстъпи встрани и Майен се плъзна напред към масата от черно дърво, на която вече бе подредено първото ястие. Щеше да седне на отсамния край, с Томад срещу нея. Вляво от нея щеше да е Феар, отдясно — Урут. Бинадас до Урут, а Трул — до Феар. Рулад — вдясно от Бинадас.

— Майен — рече Томад, след като тя се настани, — добре си дошла при огнището на Сенгар. Тъжен съм, че тази нощ също така, за известно време, ще е последната, в която присъстват всичките ми синове. Утре те тръгват на път по заръка на краля-магьосник и се моля да се завърнат живи и здрави.

— Казват, че ледените поля не таят големи заплахи за воини на Едур — отвърна Майен. — Но виждам угриженост в очите ти, Томад Сенгар.

— Обичайното вълнение на един стар баща — каза с вяла усмивка Томад. — Нищо повече.

— Арапаите рядко стъпват в ледените полета — заговори Рулад. — Страх ги е от духове. Освен това ледът може да заслепи, а студът — да изцеди живота като кървене от невидима рана. Казват, че имало и зверове…

Феар го прекъсна:

— Брат ми търси славата, кънтяща от непознатото, Майен. За да гледаш на всички ни с удивление и възхита.

— Боя се, че той всели у мен само страх — отвърна тя. — И вече трябва да се безпокоя за съдбите ви.

— Не отстъпваме пред нищо, което може да ни застраши — каза разпалено Рулад.

„Особено с бъбривия език на един глупак, който не е пускал кръв.“

Наляха им вино и след няколко мига мълчание Урут заговори отново:

— Когато човек не знае, предпазливостта е най-сигурната броня. — Тя се обърна към Бинадас. — От всички ни само ти си стъпвал отвъд източните граници на земите на арапаите. Какви опасности крият ледените полета?

Бинадас се намръщи.

— Стара магия, майко. Но като че ли е задрямала. — Помълча замислено. Някакво племе ловци, които живеят по леда — виждал съм само дирите им. Арапаите казват, че ловуват нощем.

— Какво ловуват? — попита Трул, но брат му само сви рамене.

— Ние ще сме шестима — намеси се Рулад. — С Терадас и Мидик Бун, а бойните умения на Терадас всички ги знаят. Мидик, макар да не е пускал кръв, почти не ми отстъпва с меча. Ханан Мосаг реши добре, като избра синовете воини на Томад Сенгар.

Последната фраза увисна странно във въздуха, гъмжаща сякаш от значения, всяко от които теглеше в различна посока. Такава бе отровата на подозрителността. Трул знаеше добре, че жените си имаха свои убеждения и вероятно гледаха другояче на тези шестима воини, чудеха се какви са били мотивите на Ханан Мосаг, причините да избере точно тях. А Феар също щеше да затаи мислите си, след като вече знаеше, каквото знаеше — каквото вече знаеха всички Сенгар.

Долови настъпилото колебание и се замисли за самия себе си. Феар в края на краищата бе Главният оръжейник на всички племена и както се оказа — беше му възложено да промени военната структура на Едур. Значи от Главен оръжейник — военачалник. Струваше му се нелепо да се рискува животът на Феар Сенгар. А Бинадас го смятаха за един от най-силните заклинатели сред обединените племена. Заедно Феар и Бинадас се бяха оказали съдбоносни за завоевателните кампании. Терадас Бун пък бе ненадминат във воденето на морски рейдове. „Единствените членове на тази експедиция, които могат да се жертват, сме аз, Рулад и Мидик.“ Дали тогава беше въпрос на доверие?

Какво точно представляваше този дар, който трябваше да донесат?

— Неблагоприятни събития имаше напоследък — каза Майен и хвърли поглед към Урут.

Трул улови мръщенето на баща си, но Майен сигурно бе видяла съгласие в погледа на Урут, защото продължи:

— В нощта на бдението в тъмното бродеха духове. Нежелани натрапници в светите ни места — призраците-сенки избягаха при появата им.

— За пръв път чувам — рече Томад.

Урут вдигна чашата си, та един от робите да я долее.

— Но все пак се знае за тях, съпруже. Ханан Мосаг и неговите К’риснан са разбудили дълбоки сенки. Приливът на промяната се надига и се боя, че скоро ще ни помете.

— Но тъкмо ние сме яхнали гребена на този прилив — отвърна с помръкнало лице Томад. — Едно е да оспорваш поражение, но сега ти оспорваш победата, жено.

— Говоря само за предстоящата Велика среща. Не ни ли разказаха синовете ни за призоваването от дълбините, отнело душите на ледерийските ловци на тюлени? Когато онези кораби влязат в залива на Трейт, как според теб ще реагират ледериите? Започнали сме танца на войната.

— Ако е така, няма да има много смисъл да се преговаря с тях — отвърна Томад.

— Освен за да им се вземе мярката — намеси се Трул; повтаряше думите на баща им, след като се бяха върнали от лежбищата на Калах.

— Тя им е взета отдавна — каза Феар. — Ледериите искат да направят с нас това, което направиха с нереките и Тартенал. Повечето от тях не виждат нищо осъдително в предишните си дела. Онези, които го правят, не са способни или не желаят да оспорват методите, само изпълнението, и затова са обречени да повтарят ужасите и да гледат на резултата — какъвто и да е той — като на поредното изпитание на принципи, към които твърдо се придържат. И дори река от кръв да потече около тях, ще мислят само за дребните подробности. Не можеш да се противопоставиш на основните убеждения на такива хора, защото няма да те чуят.

— Тогава ще има война — прошепна Трул.

— Винаги е война, братко — отвърна Феар. — Вери, слова и мечове: историята кънти от вечния им сблъсък.

— И трошене на кости — подхвърли с усмивка Рулад, като човек, посветен в голяма тайна.

Глупава самонадеяност. Томад не го пропусна и се наведе над масата.

— Рулад Сенгар, говориш като сляп старец с торба, пълна с духове. Изкушаваш ме да те просна на тази маса и да излича злорадството от лицето ти.

Трул се обля в гореща пот. Видя как пребледня брат му. „О, татко, нанесе му рана, по-дълбока, отколкото можеш да си представиш.“ Хвърли поглед към Майен и стъписан видя в очите й нещо алчно — злоба и едва сдържана радост.

— Не съм толкова млад, татко — изхриптя Рулад. — Нито толкова стар, за да позволя такива думи…

Юмрукът на Томад удари по масата, чашите и чиниите издрънчаха.

— Тогава говори като мъж, Рулад! Кажи на всички ни това ужасно нещо, което знаеш и което те прави толкова неспокоен от една седмица! Или искаш да разтваряш нежни бедра с това твое женско нервничене? Нима си мислиш, че си първият млад воин, който се опитва да стъпва в крак с жените? Съчувствието, синко, е жалък път към сладострастието…

Рулад скочи, лицето му бе разкривено от гняв.

— А с коя кучка би искал да легна, татко? На коя съм обещан? И в чие име? Вързал си ме тук, в това село, а после се подиграваш, че се напъвам да скъсам каишката. — Изгледа с яд всички и накрая погледът му се спря на Трул. — Когато войната започне, Ханан Мосаг ще обяви жертвоприношение. Длъжен е. Едно гърло ще бъде разпрано, та кръвта да зацапа кораба на пълководеца. Мен ще избере, нали?

— Рулад — заговори Трул, — не съм чувал за такова нещо…

— Ще го направи! Аз трябва да легна с трите дъщери! Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори!

Платото се изплъзна от ръцете на обслужващия роб, издрънча върху масата и стридите, с които бе отрупано, се разпиляха. Робът се пресегна да ги събере — и изведнъж Урут го сграбчи за китките и рязко ги извъртя.

Дланите на ледериеца бяха обелени — раздрана, червена и напукана мокра плът.

— Какво е това, Удинаас? — попита строго Урут. Стана и го дръпна рязко към себе си.

— Паднах… — изохка ледериецът.

— И раните ти капят върху храната ни? Полудял ли си?

— Господарке! — намеси се друг от робите и плахо пристъпи напред. — Видях го, като дойде в къщата — тогава нямаше такива рани, кълна се!

— Той беше този, дето се би с Вайвала! — извика друг и отстъпи назад, обзет от ужас.

— Удинаас е обладан! — изпищя първият.

— Млъкнете! — Урут опря дланта си челото на Удинаас и натисна силно. Той изпъшка от болка.

Около него се завихри магия. Удинаас се сгърчи, краката му омекнаха и той рухна в нозете на Урут.

— Нищо няма у него — каза тя и дръпна треперещата си ръка.

— Перната вещице, погрижи се за роба на Урут — каза Майен.

Младата ледерийка притича. Още един роб й помогна да извлекат изпадналия в несвяст мъж.

— Не видях никакво оскърбление в действията на роба — продължи Майен. — Раните наистина бяха пресни, но ги беше увил с плат. — Пресегна се, вдигна платото и показа белия лен, с който Удинаас бе покрил дланите си.

Урут изсумтя и бавно седна.

— Все пак трябваше да ме уведоми. Заради тази небрежност трябва да бъде наказан.

— Ти току-що насили ума му — отвърна Майен. — Не е ли достатъчно?

Мълчание.

„Дъщерите да ни вземат дано, следващата година ще се окаже интересна.“ Една година в бащиния дом, както повеляваше традицията, а после Феар и Майен щяха да се настанят в отделна къща.

Урут само погледна сърдито младата жена, след което кимна, за изненада на Трул.

— Така да бъде, Майен. Тази нощ си ни гостенка и затова ще се съобразя с желанията ти.

През цялото това време Рулад беше останал прав, но сега и той седна колебливо.

— Рулад — заговори Томад, — не знам за никакви планове за съживяване на древното кръвно приношение за обявяване на война. Ханан Мосаг не е безразличен към живота на своите воини, дори некръвните. Не мога да си обясня как си повярвал, че те очаква такава съдба… Може би пътуването, което ще предприемете, ще ти предостави възможност да станеш кръвен войн и да стоиш гордо редом с братята си. Ще се моля за това.

Това пожелание за слава бе явно предложение за примирие и Рулад прояви неприсъщо благоразумие, като го прие със сдържано кимване.

Нито Пернатата вещица, нито Удинаас се върнаха, но останалите роби се оказаха достатъчно добри в обслужването по време на вечерята.

 

 

Шамарът го перна през лицето и той отвори очи.

И видя надвисналото над него лице на Пернатата вещица, лице, изпълнено с гняв.

— Проклет глупак! — изсъска тя.

Удинаас примига и се огледа. Бяха се свили в нишата му за спане. Зад платнената завеса подрънкваха прибори и вървеше тих разговор.

Удинаас се усмихна.

Пернатата вещица се намръщи.

— Тя…

— Знам — прекъсна я той. — И не откри нищо.

Видя как красивите й очи се разшириха.

— Значи е вярно?

— Трябва да е.

— Ти лъжеш, Удинаас. Вайвалът се скри. Някак, някъде, но се скри от Урут.

— Защо си толкова сигурна в това, Перната вещице?

Тя се изправи.

— Все едно…

— Имала си сънища, нали?

Тя се сепна и извърна очи.

— Ти си син на Длъжник. Нищо не си за мен.

— А ти си всичко за мен, Перната вещице.

— Не ставай идиот, Удинаас! Все едно да се омъжа за крепостен плъх! Хайде млъкни, трябва да помисля.

Той бавно седна и очите им отново се срещнаха.

— Няма нужда. Вярвам ти и затова ще ти обясня. Тя наистина погледна дълбоко, но Вайвала го нямаше. Нямаше да е така, ако Урут бе потърсила в сянката ми.

Тя примига, изведнъж разбрала, но веднага поклати глава.

— Това не може да бъде. Ти си ледерий. Призраците служат само на Едур…

— Призраците се подчиняват, защото са длъжни. Те са толкова роби на Едур, колкото и ние, Перната вещице. Намерих си съюзник…

— В какво?

Удинаас се усмихна отново и този път усмивката бе по-мрачна.

— В това, от което разбирам добре. Изплащането на дългове, Перната вещице. Изцяло.