Стивън Ериксън
Среднощни приливи (23)

19.

Невидимо във всичките си части,

това дебелокожо нещо има граници;

неотделими са за всеки страж,

обхождащ земеписа

на двусмислените знаци, и все пак

огладени са ръбовете,

огньовете замрели са, изтича

този неподвижен бряг от остър

черен пясък, където аз вървя,

като прорязвам пътя си на груби

заключения; безброй зъби

са скърцали — изгубено е всичко

в прахта неосветена — не сме

и никога не сме били

филизите зелени

на нов живот, роден от стъпкано,

накъсано заглъхване (онуй е минало,

а туй е ново), все свято и самоуверено;

но мъртъв движи се брегът незримо

и все така пълзи реката черна

към някакъв бленуван край,

към мястото без смисъл,

безсмислие в отсъствие

на нишки и на сенки,

чертаещи между тогава и сега,

и щрихите,

намиращи това във онова…

 

Откъс от „Черните пясъци на времето“

(в сборника „Поети самоубийци в Даруджистан“, издаден от Хароак)

Трупът отвъд кея едва се виждаше — бледо петно, съпротивляващо се на връхлитащите вълни. Акулата, която се надигна до него, беше една от най-големите, които Удинаас бе виждал.

Чайки и акули — пирът продължаваше от сутринта. Робът гледаше, чувстваше се като зрител пред несекващата игра на естеството и изпитваше странно задоволство от неизбежността на това представление. Забавляваше го всъщност. Онези, които дължаха. Които бяха задължени да дължат. Седяха също толкова сладко в коремите на лешоядните твари. И това беше нещо достойно за възхита.

Знаеше, че императорът скоро ще го призове. Армията вече се раздвижваше някъде отвъд разбитите порти на Трейт, навътре в сушата. В града оставаше голям гарнизон на Бенеда Едур, за да наложи възстановяването на мира и реда. Доскорошният главатар на ден-рата бе получил титлата губернатор. Това, че гарнизонът под негова власт не беше от собственото му племе, не беше случайно. Подозрението вървеше по петите на успеха, както винаги.

Работа на Ханан Мосаг. Императорът беше… угрижен напоследък. Разсеян. Страдаше. Твърде често в очите му пламваше безумие.

Майен беше пребила до несвяст Пернатата вещица, едва не я беше убила. В огромната шатра, която сега служеше за щаб на Едур — взета от обоза на батальон Хладната глина — беше имало насилия. Роби, пленници. Може би Майен правеше на другите онова, което Рулад правеше на нея. Един състрадателен ум можеше да повярва в това. Колкото до стотиците благородни ледерийки, пленени от воините Едур, повечето бяха върнати под властта на губернатора, макар че сигурно много от тях носеха в утробите си семето на смесена кръв.

Скоро губернаторът щеше да приеме многобройните молби да изслуша делегации от различни гилдии и търговски сдружения. И щеше да се наложи нов ред.

Освен ако граничните градове не бъдеха освободени с победоносна ледерийска контраатака, разбира се. Слуховете бяха многобройни. Сблъсъци в открито море между флоти на Едур и Ледер. Хиляди пратени на дъното. Бурята, видяна далече на запад предната нощ, беше сигнал за магическа война. Цеда Куру Кан най-сетне се бе надигнал с цялата си ужасна мощ. Докато ледерийските трупове лежаха на купчини по пристанището, в морските води извън залива бяха телата на Едур.

Най-странният слух беше, че островът-затвор на Втори девичи форт е отблъснал серия атаки на Едур и все още продължава да се държи, а сред петстотинте осъдени войници имало и чародей, който някога съперничел на самия Цеда. Затова армията на Едур била вдигнала стана си тук — не искали да оставят зад гърба си неразбит враг.

Удинаас знаеше друго. Можеше и да остане съпротива в тила им — императорът беше безразличен към такива неща. А ледерийската флота все още не беше се появила. Корабите на Едур владееха море Катер на юг чак до град Оул.

Стана и тръгна по дългия кей към сушата.

Улиците бяха тихи. Повечето следи от боевете бяха махнати, тела, счупена покъщнина и грънци, а лекият дъжд през нощта бе измил петната кръв. Но въздухът все още вонеше на пушек и стените на сградите бяха зацапани с мазни сажди. Зееха тъмни прозорци и разбити врати.

Никога не беше харесвал особено Трейт. Гъмжеше от престъпна сган и разпасани останки от нереки и фенти, сергиите по пазарите бяха отрупани с някогашни свещени предмети, изделия на ритуално изкуство, превърнати в любопитна стока. Говорещите пръчки на племенни главатари, знахарските торби на шамани. Кивоти на предците на Фент, още с костите в тях. Крайбрежните улици и задните улички бяха пълни с деца на Нерек, предлагащи телата си за продан — и над всичко това висеше смътното усещане за самодоволство, все едно че това бе единственият правилен ред на света, че ролите са разпределени така, както трябва да бъде. Ледериите най-високо, а под тях по-низши същества, чиито култури не са нищо повече от стока за продан.

Вярата в предопределеността налагаше собствените си императиви.

Но сега тук бяха дошли диваците и беше наложен нов ред, доказващ, че предопределеността е само илюзия. Градът беше в шок и само малцина по-гъвкави търговци се осмеляваха да излязат на открито с вярата, че новите порядки, които щяха да се наложат, са същите стари порядки, че естественият ред всъщност винаги ще се наложи над начина на живот на който и да е отделен народ. В същото време вярваха, че никой не би могъл да надвие ледериите в тази игра на трупане на богатство, тъй че накрая пак те щяха да спечелят — диваците щяха да се окажат „цивилизовани“. Доказателство, че предопределеността съвсем не е илюзорна.

Удинаас се чудеше дали не са прави. Все пак имаше смекчаващи влиянието фактори. Продължителността на живот при Тайст Едур беше изключително голяма. Културата им беше издръжлива и устойчива. Консервативна. „Или поне беше такава. Преди Рулад. Докато мечът не го завладя.“

Мина през градската порта и продължи към стана на Едур. В покритото с шатри огромно пространство като че ли цареше безредие. Това не беше просто армия, а цял един народ в движение — начин на живот, с който едурите не бяха свикнали. Покрай стана обикаляха патрулиращи духове.

Не му обърнаха внимание, докато минаваше през загражденията. От дълго време нито дума не беше чул от Чезнещия, личния си спътник-призрак, но знаеше, че не си е отишъл. Само се беше спотаил с тайните си. Понякога долавяше смеха му като че ли от много далече — и винаги в най-нелепия момент.

Шатрата на Рулад беше в центъра на лагера, входът й се охраняваше от демони в броня от почерняла щавена кожа — държаха боздугани с дълги дръжки. Шлемове скриваха лицата им.

— Колко трупа извлякоха днес? — попита Удинаас, докато пристъпваше между тях.

Не му отвърнаха.

Вътре имаше четири отделения, разделени със стени от дебел плат, изпънат на бронзови рамки. Първото помещение минаваше по ширината на шатрата. Отстрани бяха подредени пейки. Дясната част беше превърната в склад с всевъзможни продукти в бурета, сандъци и глинени делви. Коридорът към главното помещение минаваше между два бронзови паравана.

Завари императора застанал пред високия си трон. Майен се беше изтегнала вляво от дървения подиум на заграбен като плячка диван, странно унила и посърнала. Пернатата вещица стоеше в сенките до стената зад императрицата, лицето й беше подуто и посиняло до неузнаваемост. Ханан Мосаг и Хул Бедикт стояха пред императора. Призрачната охрана на краля-магьосник я нямаше. Ханан Мосаг говореше:

— … в това няма съмнение, ваше величество.

От челото на Рулад там, където го беше ударил войникът, за да прекърши врата му, бяха изпадали монети. Откритата кожа беше набръчкана там, където лицевата кост се беше огънала навътре — вътрешното увреждане вече беше изцерено, вдлъбнатината я нямаше. Очите на императора бяха толкова кръвясали, че приличаха на мътночервени локви. Той се вгледа за миг в Ханан Мосаг, явно без да усети спазмите, разкривили раздраното му лице.

— Изгубени сънародници? Какво означава това?

— Тайст Едур — отвърна спокойно Ханан Мосаг. — Оцелели от времената, когато расата ни е била разпръсната, след края на Скабандари Кървавото око.

— Защо си толкова сигурен?

— Сънувах ги, императоре. В ума си бях отведен в други селения, други светове, съществуващи редом с този…

— Куралд Емурлан.

— Това селение е разбито на късове — отвърна Ханан Мосаг. — Но да, видях светове-фрагменти. В един такъв свят обитава расата на Кенил’ра, демоните, които обвързахме към себе си. В друг има призраци от наши стари битки.

Хул Бедикт се окашля и попита:

— Тези светове да не са Крепостите на моя народ?

— Възможно е, но не мисля — отвърна Ханан Мосаг.

— Това не е важно — каза Рулад. — Ханан Мосаг, а как живеят тези наши изгубени родственици?

— Зле, ваше величество. Някои са забравили всичко за прежното ни величие. Други са покорени…

Императорът се обърна рязко.

— Покорени?

— Да.

— Трябва да ги доведем тук. — Рулад закрачи отново; злокобното подрънкване на златните монети по тялото му беше единственият звук, нарушаващ настъпилата след думите му тишина.

Удинаас дискретно застана зад трона. Според него имаше нещо жалко в лекотата, с която кралят-магьосник манипулираше Рулад. Зад всички тези монети и зад тайнствения меч Рулад си оставаше просто измъчен и уязвим младеж. Ханан Мосаг можеше и да е отстъпил трона пред силата му, но нямаше да се откаже от амбицията да властва.

— Ще построим кораби — продължи след малко императорът. — Като ледерийските. Големи, годни за открито море. Ти каза, че има и анклави на Тайст Андий, нали? Тях ще ги завладеем, ще ги използваме като роби, за екипажи на корабите. Ще предприемем тези експедиции след като падне Ледер, след като завоюваме своята империя.

— Ваше величество, другите светове, за които споменах… някои от тях ще ни позволят да ускорим прехвърлянията си. Там има… портали. Търся начини да ги отваряме, да ги владеем. Стига в тези светове да има морета, ще можем да пътуваме бързо…

— Морета ли? — Рулад се изсмя. — Ако няма морета, Ханан Мосаг, ще трябва да ги направиш!

— Ваше величество?

— Отваряш един свят над друг. Свят-океан — изливаш го в свят-пустиня.

Кралят-маг се ококори.

— Опустошението ще е… ужасно.

— Прочистването, искаш да кажеш. В края на краищата защо империята на Едур трябва да се ограничи само в един свят? Мисли, Ханан Мосаг. Но не мисли ограничено. — Замълча, потръпна от някаква вътрешна болка и продължи напрегнато: — Ето това дава властта. Да. Възможността да видиш нещата… мащабно. Множеството възможности. Кой би могъл да застане срещу нас в края на краищата? — Обърна се рязко. — Удинаас! Къде беше?

— На пристанището, императоре.

— Какво правеше там?

— Гледах как се хранят акулите.

— Ха! Чу ли, Ханан Мосаг? Хул Бедикт? Хладнокръвен е, нали? Този наш роб. Добър избор направихме, няма спор. Кажи ни, Удинаас, вярваш ли в тези тайни селения?

— Слепи ли сме за скритите истини, императоре? Иначе не мога да повярвам.

Ханан Мосаг се сепна и го изгледа с присвити очи.

Изведнъж Майен се обади, съвсем тихо:

— Пернатата вещица твърди, че този е обсебен.

Няколко секунди никой не проговори. Рулад бавно пристъпи към Удинаас.

— Обсебен? От какво, Майен? Робинята каза ли от какво?

— От Вайвала. Помниш онова, което стана, нали?

— Урут Сенгар го прегледа, императрице — заяви Ханан Мосаг.

— Да. И не откри нищо. Никаква отрова в кръвта му.

Рулад се взря в роба.

— Удинаас?

— Това съм, което ме виждате, господарю. И да има отрова в мен, не знам за нея. Господарката Урут беше сигурна в заключението си — иначе щеше да заповяда да ме убият още тогава.

— Тогава защо Пернатата вещица ще изрича такива обвинения?

Удинаас сви рамене.

— Може би за да отклони вниманието… Да се отърве от жестоките побоища.

Рулад го зяпна.

— Побоища? Никакви побоища не е имало. Случайна магическа атака…

— Сега кой иска да отклони вниманието? — каза с усмивка Майен. — На думите на един роб ли вярваш, или на тези на жена си?

Императорът като че ли се подвоуми.

— Разбира се, че не, Майен. — Обърна се към Ханан Мосаг. — Ти какво ще кажеш?

Невинно смръщеният поглед на краля-магьосник успя да съчетае до съвършенство тревога и смут.

— По кой въпрос искате да говоря, ваше величество? За наличието на отрова на Вайвал в Удинаас или за факта, че нейно величество бие робинята си?

Майен се изсмя грубо.

— О, Рулад, наистина не мислех, че ще ми повярваш. Робинята ми ме дразни. Всъщност мисля да си взема друга, не толкова непохватна и по-малко… негодуваща. Ха, сякаш една робиня има правото да негодува!

— Да негодува? За какво… защо?

— Крие ли се Вайвал в Удинаас, или не? — попита сопнато Майен и се изправи. — Прегледай роба, Ханан Мосаг.

— Кой командва тук!? — Крясъкът на Рулад накара всички да замръзнат. Беше вдигнал меча и острието затрептя, щом го разтърси поредният спазъм. — Всички ли сте решили да си играете игрички с нас? — Майен се сви на дивана, очите й се разшириха от страх.

Свирепият поглед на императора се прикова в нея, после — в краля-маг, и отново в нея.

— Всички вън — прошепна Рулад. — Всички освен Удинаас. Веднага!

Ханан Мосаг отвори уста да възрази, но се отказа и бързо излезе. Хул Бедикт го последва. Майен заситни след тях, увита в обшитото с коприна одеяло. Пернатата вещица тръгна залитайки след нея.

— Жено.

Майен спря.

— В рода Сенгар никога не сме били робите. Ще спреш. Ако е непохватна, ще я смениш. Ясен ли съм?

— Да, ваше величество.

— Махайте се.

 

 

Щом всички излязоха, Рулад отпусна меча и изгледа Удинаас.

— Не сме слепи за онези, които търсят изгода. Кралят-магьосник ни смята за твърде млад и невежа, но не знае нищо за истините, които сме виждали. Майен… тя е нещо мъртво под мен. Трябваше да я оставя на Феар. Това беше грешка. — Примига, сякаш едва сега дойде на себе си, и изгледа Удинаас с нескрито подозрение. — А ти, робе. Ти какви тайни криеш?

Удинаас се смъкна на коляно, без да отвърне.

— Нищо няма да остане скрито от нас. Погледни ни, Удинаас.

Той се подчини и видя присвилия се до императора дух.

— Тази сянка ще те прегледа, робе. Ще види дали криеш отрова в себе си.

Удинаас кимна.

„Да, направи го, Рулад. Много съм уморен. Искам всичко да свърши.“

Духът плавно се понесе напред и го обгърна.

„Охх, какви тайни!“

Удинаас позна гласа и затвори очи. „Много умно, Чезнещ. Сам пожела да си ти, нали?“

„Толкова много бяха разбити, реят се изгубени и сами. Този кучи син ни използва жестоко. Нима мислиш, че бихме се подчинили драговолно на исканията му? Аз съм необвързан и това ме направи полезен, неподатлив съм на принуда, но ближните ми не са. Може ли той да усети разликата? Очевидно не може. — В гласа се прокрадна лудешки смях. — И какво ще намеря? Удинаас. Трябва да останеш до този безумец, разбираш ли? Той отива в Ледерас и ще ни трябваш там.“

Удинаас въздъхна. „Защо?“

„Всичко с времето си. Ах, надсмиваме се над мелодрамата? Колко лошо, хе-хе. Разгадай тайните ми, ако смееш. Знаеш, че можеш.“

„Не. Иди си.“

Чезнещия се плъзна назад и възвърна облика си — смътна сива човешка фигура, завихрила се пред Удинаас.

Рулад свали едната си ръка от дръжката на меча и задра с пръсти лицето си. Воят, който се изтръгна от гърлото му, беше неистов:

— Защо ни лъжааат! Не можем да им се доверим! На никого! — Обърна се рязко. — Стани, Удинаас. Само ти не лъжеш. На теб само може да се вярва. — Пристъпи към трона и седна. — Трябва да помислим. Трябва да осмислим това. Ханан Мосаг… той ламти за нашата власт, нали?

Удинаас се поколеба, после каза:

— Да, ваше величество.

Зачервените очи на Рулад блеснаха.

— Кажи ни повече, робе.

— Нямам право да…

— Ние решаваме какво право имаш. Говори.

— Вие отнехте трона му, императоре. И меча, за който той вярваше, че му се полага.

— Все още го иска, нали? — Внезапен смях, смразяващ и жесток. — О, халал да му е! Не, не можем. Не трябва. Невъзможно. А нашата жена?

— Майен страда. От своя флирт с вас тя не искаше нищо реално. Вие просто бяхте най-младият брат на мъжа, с когото щеше да се венчае. Търсеше си съюзници в дома на Сенгар. — Млъкна, щом видя спазмите, обзели отново Рулад. Младежът беше стигнал до ръба, до пропастта и нямаше да е добре да го хвърли в нея. Все още не, а може би — никога. „Заради отровата в мен е, така жадна за отмъщение, така… злостна. Не са мои тези мисли, не са мои намеците. Спомни си това, Удинаас, преди да направиш нещо по-лошо от Ханан Мосаг.“

— Господарю — промълви той. — Майен наистина страда. И вие сте единственият, който може да й помогне.

— Искаш да спася робинята — изхриптя Рулад.

— Пернатата вещица изпитва само омраза към мен, господарю. Аз съм Длъжник, докато тя не е. Желанието ми към нея беше надменност и тя искаше да ме накаже за това.

— Желанието ти?

Удинаас кимна.

— Дали бих я спасил от побоищата? Разбира се, че бих я спасил. Точно както бихте го направили вие. И всъщност го направихте току-що.

— Защото е… долно. Какво да мисля за теб, Удинаас? Роб… Длъжник… сякаш това би могло да те унизи в очите на друг роб.

— Ледериите се делят на класи дори когато са роби. Ваше величество, тази истина Тайст Едур така и не можаха да разберат. Бедни или богати, свободни или поробени, ние градим същите къщи, в които да живеем, в които да изиграваме старите си драми. И се оказва, че е все едно дали съдбата ни прегръща, или поглъща — и едното, и другото е така, както трябва да е, и само Блудния решава съдбата ни.

Рулад го гледаше съсредоточено.

— Хул Бедикт се опитваше да ми каже същото, но той е беден на думи и затова не успя. И тъй, Удинаас, ние можем да ги завладеем, можем да господстваме над плътта им така, както господстваме над твоята и над другите роби, твои събратя по участ, но вярата, която ги води, която води всички вас — това не може да бъде победено, нали?

— Освен с унищожение, ваше величество.

— А този Блуден, той е арбитърът на съдбата?

— Да, господарю.

— И съществува?

— Физически? Не знам. Все едно е.

Рулад кимна.

— Прав си, робе. Все едно е.

— Завладеете ли Ледер, Ледер ще ви погълне, господарю. Вашия дух. Вашата… невинност.

Лицето на Рулад се изкриви в странна усмивка.

— Невинност. Да го чуя от устата на такова нищожно същество като теб. Би трябвало да го приемем за обида. Би трябвало да заповядаме да ти отрежат главата. Заявяваш, че не можем да спечелим тази война — и какво да мислим за това?

— Отговорът лежи върху собствената ви плът, господарю.

Рулад се огледа. Ноктите на пръстите му бяха израсли дълги, извити и жълти. Почука една от монетите на гърдите си.

— Слагаме край на… идеята за богатство. За пари. Разбиваме илюзията за стойност.

Удинаас беше смаян. „Може да е млад и безумен, но не е глупак.“

— О! Забелязах твоето… изумление. Изглежда, сме били подценявани, дори от един роб. Но умът ти е остър, Удинаас. Благодарим на Сестрите, че не си крал Езгара Дисканар, защото тогава предизвикателството щеше да е горчиво.

— Езгара може да е мекушав, ваше величество. Но е заобиколен от опасни хора.

— Да, този Цеда, Куру Кан. Защо все още не се е задействал?

Удинаас поклати глава.

— И аз съм се чудил за това, господарю.

— Ще говорим пак, Удинаас. И никой друг няма да знае за това. В края на краищата какво биха си помислили? Император и роб кроят заедно нова империя? Защото трябва да те запазим като роб, нали? Роб в очите на всички други. Подозираме, че ако те освободим, ще ни напуснеш.

Удинаас потрепери. „Блудния да ме вземе, този човек има нужда от приятел.“

— Не бих ви оставил, ваше величество. Та нали тъкмо аз поставих монетите в плътта ви. Няма опрощение за това, няма начин да го поправя. Ще съм до вас.

Ужасните очи на Рулад — кръвясали, подути, отчаяни — се подбелиха. И той прошепна:

— Разбираш ли, Удинаас? Толкова съм…

„Изплашен.“

— Да, господарю. Разбирам.

Императорът притисна очите си с ръце.

— Тя се дави в белия нектар.

— Да, господарю.

— Бих я освободил… но не мога. Знаеш ли защо, Удинаас?

— Защото носи детето ви.

— Май наистина си обладан от дух, Удинаас. Да знаеш толкова…

— Ваше величество, може би ще е добре да повикате Урут. Майка ви. Майен се нуждае от… близък човек.

Рулад кимна, все така скрил лицето си.

— Скоро ще се съберем с армията на Феар. След пет-шест дни. Урут е с тях. Тогава… Да, ще говоря с майка. Детето ми…

„Детето ми. Не, това е невъзможно. Подхвърлено дете на Мекрос. Няма смисъл да мисля за него. Никакъв.“

„Не съм жесток човек… но току-що се заклех да съм до него. Блудния да ме вземе, какво направих?“

 

 

В долината гореше ферма, но Серен не виждаше някой да се бори с пламъците. Всички бяха избягали. Тя продължи да кълца косата си — режеше я колкото можеше по-късо с ножа, който й беше дал един от войниците на Лоста.

Вреченият стоеше наблизо, войсковият му маг Корло бе до него. Гледаха далечния пожар и си говореха тихо.

Бяха някъде на югоизток от Дреш, на половин ден път от крайбрежието. Серен не можеше да си представи, че ще има нашественици чак тук, но пътищата бяха пълни с бежанци, всички запътили се към Ледерас. Сред тълпите беше видяла немалко дезертьори, а тук-там в канавките лежаха трупове — жертви на обири, убити и изнасилени.

Изнасилването, изглежда, се беше превърнало в любим начин за убиване на свободното време за мародерите, които нападаха като хищници бягащите граждани. Серен знаеше, че ако беше тръгнала сама на път, досега сигурно щеше да е мъртва. В известен смисъл това щеше да е облекчение. И край на цялата тази погнуса, на агонизиращото чувство, че е омърсена. Отново и отново виждаше в ума си как Лоста убива онези мъже. Желанието му да въздаде полагащото се възмездие. И своя грак, с който го спря, в името на милостта.

Блудния й беше свидетел, сега съжаляваше за това. По-добре да го беше оставила да се потруди над онзи кучи син. Още по-добре още да го носеха със себе си. С оцъклени очи, с изплезен език. С този нож, който държеше сега, можеше да реже ивици кожа от него. Веднъж беше чула една история за някакъв големец в далечно селце, който имал навика да изнасилва млади момичета. И една нощ жените му направили засада. Пребили го и го вързали, после напълнили една препаска с остри тръни и я стегнали здраво около слабините му, и го вързали на гърба на коня му. Тръните подлудили животното. Най-накрая то го изхвърлило на една горска пътека, но кръвта му вече била изтекла. Историята продължаваше с това, че на лицето му била изписана цялата болка, която един смъртен може да изстрада, а колкото до онова, което намерили между краката му…

Тя отряза последния кичур сплъстена коса и го хвърли в огъня. Вонята беше ужасна, но из лесовете имаше вещери и шамани, които, стига да се докопат до човешка коса, щяха да я използват зловещо. Тъжна истина си беше, че при възможност да обвържат нечия душа малцина щяха да устоят на изкушението.

Корло подвикна на войниците и те затичаха надолу по склона към фермата. Серен и Лоста останаха сами.

— Чу ли, момиче?

— Какво?

— Коне. В конюшнята. Огънят се прехвърли на покрива й. Фермерът си е оставил конете.

— Никога не би го направил.

Той я изгледа отгоре примижал, после се наведе, докато очите им не се изравниха.

— Права си. Сигурно е мъртъв. Странно как повечето от вашите хора не знаят да яздят.

Тя погледна отново към фермата.

— Сигурно ги е гледал за армията. Цялата идея за конница дойде от Блуроуз — както и повечето животни. Преди конете не бяха част от културата ни. Виждал ли си някога ледерийска конница на парад? Хаос. Дори след — колко — шейсет години? И десетки офицери от Блуроуз, които се мъчат да обучат войниците ни.

— Трябвало е да включите конните воини на Блуроуз като помощни сили. Щом умението е тяхно, използвайте го. Не можеш да заемеш чужд начин на живот.

— Може би. Вие можете да яздите, така ли?

— Да. А ти?

Тя кимна, прибра ножа в канията и стана.

— Научи ме един от офицерите от Блуроуз, за които споменах.

— Била си в армията?

— Не. Беше ми любовник.

Лоста също стана.

— Ха… Стигнаха навреме. Хайде.

Серен се поколеба.

— Забравих да ти благодаря.

— Удавена нямаше да си толкова хубава.

— Не. За онова още не съм готова да ти благодаря. За другото, което направи с онези мъже…

— В Грис, в долината Д’Авори, имам правнучка. Сега трябва да е някъде на годините ти. Хайде, момиче.

Тя тръгна зад него надолу по склона. Правнучка. Нелепо. Не беше толкова стар. Май имаше странно чувство за хумор.

 

 

Корло и отделението бяха изкарали от горящата конюшня десетина коня, оседлани. Един от войниците ругаеше.

— Вижте стремената! Нищо чудно, че тия кучи синове не могат да яздят!

— Пъхаш си стъпалото в извивката — обясни Серен.

— И какво става, ако ти се изплъзне кракът?

— Падаш.

— Вречен, трябва да ги преправим тези неща — по-здрава кожа и…

— Срежете от някое резервно седло — каза Лоста. — И вижте какво може да се направи. Но искам до залез-слънце да сме ги яхнали.

— Слушам.

— По-стабилното стреме е като предница на обувка — каза Лоста на Серен. — Можеш да си пъхнеш пръстите, има и кръстачка, която да поеме тежестта ти. Съгласен съм с Хафпек. Конните воини на Блуроуз са пропуснали нещо очевидно и съществено. Едва ли са много добри ездачи…

Серен се намръщи.

— Любовникът ми веднъж спомена, че тези седла били направени изключително за ледерии. Каза, че в Блуроуз използвали по-различни.

Той я изгледа с присвити очи и се разсмя, но не каза нищо. Тя въздъхна.

— Нищо чудно, че конницата ни е почти неизползваема. Винаги ми е било трудно да задържа вътре стъпалата си, да не се люшкат насам-натам.

— Искаш да кажеш, че се завъртат?

— Да.

— Ще ми се да ги срещна някой ден тези конници от Блуроуз.

— Те са странен народ. Почитат някой си, когото наричат Чернокрилия господар.

— И приличат на ледерии?

— Не, по-високи са. С много тъмна кожа.

— С лица като на Тайст Едур?

— Не. Скулите им не са толкова издадени.

— Дълголетни?

— Не, доколкото знам, но честно казано, всъщност не знам. Малко ледерии знаят, а и не ги интересува. Бяха победени. Покорени. Все едно, те никога не са били много и предпочитат изолацията. Селищата им са малки, доколкото съм чувала.

— Какво сложи край на връзката ви?

— Същото, поне според мен. Той рядко виждаше нещо добро в… в нищо не виждаше нещо ново. Омръзна ми скептицизмът му, цинизмът му, държането му — все едно че беше виждал всичко хиляда пъти преди…

Пламъците вече бяха обгърнали конюшнята и ги принудиха да се отдръпнат. На близкото пасище намериха няколко мъртви тела — на конегледача и семейството му. Не бяха видели милост през последните няколко камбани от живота си. Никой от войниците не каза и дума, но всички се бяха намръщили.

Лоста отведе Серен настрана, докато трима от отделението заровят телата.

— Намерихме диря — каза й. — Ако нямаш нищо против, искаме да я проследим. Да си поприказваме с онези, които са убили това семейство.

— Покажете ми я.

Той махна и Корло я отведе до горичката в югоизточния край на пасището. Серен огледа следите, които се губеха в гората, и каза:

— Над двайсет са.

Магът кимна.

— Дезертьори. С броня.

— Да. Или натоварени с плячка.

— Сигурно и двете.

Тя се обърна и го изгледа.

— Вие от тази Пурпурна гвардия — доста сте уверени в себе си май.

— Стигне ли се до бой — да, момиче.

— Гледах как Лоста се бие — в Трейт. Той е изключение, нали?

— Така си е. Но не и между Вречените. Джъп Алат доста ще го затрудни. Или Пол, между другото. А и някои в други роти. Хафдан, Блус, Блек Стария…

— Все от тези Вречени?

— Аха.

— И какво означава това? Да си Вречен?

— Означава, че са се врекли да върнат на своя принц земите му. Виждаш ли, проклетият император Келанвед го прогони. Все едно, още не е станало. Но ще стане някой ден, може би скоро.

— И клетва? Добре. Явно този принц има доста способни войници на своя страна.

— О, да. Особено след като клетвата ги опази живи през цялото това време.

— Какво имаш предвид?

Магът като че ли се притесни.

— Много се разприказвах. Не ми обръщай внимание, момиче. Все едно, видя дирята, която са оставили кучите синове. Не са се опитали да я скрият, което значи, че са прекалено самонадеяни, нали? — Усмихна се, но в усмивката му нямаше нищо весело. — Ще ги догоним и ще им покажем какво може да прави истинска конница. Със свестни стремена, искам да кажа — не се бием често от седлото, но не сме и новаци.

— Признавам, че разпали любопитството ми.

— Само любопитство ли, момиче? Никаква жажда за мъст?

Тя погледна настрани.

— Искам да поразгледам наоколо. Сама, ако нямаш нищо против.

Мъжът сви рамене.

— Не се отдалечавай много. Вреченият те е взел под опеката си, поне така мисля.

„Толкова… по-зле.“

— Няма.

Серен тръгна през гората. Беше прореждана десетилетия наред, имаше много пънове и сечища. Тя се вслуша в стъпките на връщащия се към пасището Корло. Щом тишината я обгърна, изведнъж съжали, че е останала сама. В душата й кипяха желания, нито едно от които здравословно, нито едно — приятно. Никога вече нямаше да се почувства чиста и тази истина тласкаше мислите й в обратна посока, сякаш част от нея се стремеше да омърси още повече плътта й, дотам, докъдето можеше да стигне. Защо не? Както беше сама в тъмното, не беше нищо да очерни душата си, все по-дълбоко и по-дълбоко.

Сама и вече изплашена — от самата себе си, от поривите в себе си — продължи да върви без посока. Все по-навътре в гората, където пъновете бяха по-малко и омекнали от гнилото, нападалите клони и дървета — все по-нагъсто. Следобедната светлина едва стигаше до нея.

Болката не беше нищо. Беше безсмислена. Не, нещо ценно имаше в болката, макар и само заради това, че напомняше на човек, че все още живее. Щом нищо нормално никога вече не можеше да се върне, трябваше да се намерят други удоволствия. Да ги опитоми, тяло и ум да се стегнат отново — за някаква по-тъмна наслада.

Стигна до поляна, сред която се извисяваха фигури.

Спря.

Неподвижни, полузатънали в земята, наклонени във високата трева. Статуи. Това беше земя на племената тартенал, припомни си тя. Преди да дойдат ледериите и да ги съкрушат. Името „Дреш“ всъщност беше тартеналско, както и имената на близките села — Денер, Лан и Брус.

Серен излезе на поляната.

Всичко пет статуи, със смътно човешки очертания, но толкова обрулени от вятъра и дъждовете, че все едно бяха безлики, с едва забележими вдлъбнатини, очертаващи очните кухини, врязани в гранита. Всички бяха заровени до кръста, което предполагаше, че когато са били изцяло над земята, са се издигали високи колкото самите тартенал. Някакъв пантеон, предположи тя, с изтрити имена и лица, изтрити от десетките столетия, изтекли откакто тази поляна за последен път е видяла поклонници.

По онова време ледериите почти бяха заличили тартеналите от лицето на света. Най-безжалостният геноцид от многото им завоевания. Спомни си едно изречение, написано от свидетел на тази война. „Биеха се в защита на свещените си места с лица, разкривени от ужас, сякаш провалът им щеше да отприщи нещо огромно и ужасно…“ Огледа се. Единственото огромно и ужасно нещо тук беше запустението.

Знаеше, че такива мрачни моменти в ледерийската история се пренебрегват систематично и буквално не играят никаква роля в културните им представи като за носители на прогрес, освободители от оковите на примитивни начини на живот, на жестоки традиции и порочни ритуали. Освободители, предопределени да изтръгнат от ръцете на жестоки тирани потиснатите им жертви в името на цивилизацията. Рядко се признаваше, че след завоеванията ледериите налагаха собствените си правила на потисничество. Нали в края на краищата имаше само един път към успех и съвършенство, постлан със злато и поддържан от ледерийските събирачи на данъци — и само свободни можеха да вървят по него.

„Свободни да се облагодетелстват от тази игра. Свободни да разберат собствените си вродени недостатъци. Свободни да злоупотребят други с тях. Свободни да бъдат експлоатирани. Свободни да бъдат притежавани заради дълг. Свободни да бъдат изнасилвани.“

И да познаят страданието. Природна истина беше, че някои изминаваха този път по-бързо от други. Винаги щеше да има такива, които можеха само да пълзят. Или да падат покрай пътя. Най-основните закони на съществуването, в края на краищата, винаги бяха жестоки.

Статуите пред нея бяха безразлични към всичко това. Поклонниците им бяха загинали, за да ги защитят, и то за нищо. Паметта не беше лоялна към миналото, само към неизбежностите на настоящето. Серен се замисли дали Тайст Едур гледат на света по същия начин. Колко от тяхното минало беше забравено избирателно, колко неприятни истини бяха изкривени в самоутешителни лъжи? И те ли страдаха от същия недостатък, от тази необходимост да се преправя историята, за да се отговори на някакво дълбоко вродено чувство за вина, празнота в ядрото, отекваща с окаяна несигурност? Дали целият този стремеж към прогрес не беше нищо повече от безнадеждно търсене на някакво нейно запълване, все едно че на някакво инстинктивно ниво съществува смътно разбиране, признание, че тази игра няма стойност и затова победата е безсмислена?

Подобно разбиране трябваше да е смътно, защото яснотата бе нещо трудно за постигане, а ледериите не обичаха трудните неща и затова рядко скланяха да мислят в тази посока. Предпочитана реакция бяха по-елементарните чувства, на сложните аргументи се гледаше с яд и с подозрение.

Тя отпусна длан на рамото на най-близката статуя и с изненада откри, че камъкът е топъл. Навярно бе съхранил слънчевата топлина. Но не, твърде топъл бе за това. Серен отдръпна ръката си — още малко и камъкът щеше да изгори кожата й.

Обзе я безпокойство. Изведнъж се смрази и отстъпи назад. И едва сега видя мъртвата трева около всяка статуя, изсъхнала от несекващата топлина.

Боговете на Тартенал като че ли изобщо не бяха мъртви.

„Понякога миналото оживява, за да разкрие лъжите. Лъжите, устоявали само със силата на волята и на общото мнение. Понякога това разкритие идва плувнало в прясно пролята кръв.“ Заблудите сами подканяха да бъдат разбити. Ледерийското превъзходство. Арогантността на Тайст Едур. „Светостта на собствената ми плът.“

Чу звук зад себе си и се обърна.

Лоста стоеше в края на поляната.

— Корло каза, че имало нещо… неспокойно… в тази гора.

Тя въздъхна.

— По-добре да бях само аз.

Той се усмихна кисело. Серен тръгна към него.

— Тартенал. Мислех си, че познавам тази земя. Всяка пътека, местата със стари надгробни могили и оброчища. Нали това е в задълженията на един Аквитор.

— Надявам се да се възползваме от тези знания — каза Вреченият. — Не искам фанфари, когато влезем в Ледерас.

— Съгласна съм. Дори сред тълпата бежанци ще изпъкваме. Не е зле да помислите за някакво облекло, което не прилича толкова на униформа.

— Едва ли ще е от значение, момиче. Все едно, ще ни вземат за дезертьори и ще ни тикнат в редиците на защитниците. Тази война не е наша и предпочитаме да нямаме нищо общо с нея. Въпросът е можеш ли да ни вкараш незабелязано в Ледерас?

— Да.

— Добре. Момчетата са почти готови с новите стремена.

Тя хвърли поглед към статуите.

— Чудно, нали? — каза той.

— Кое?

— Как старият гняв никога не си отива.

Серен го погледна.

— Гняв. Разбирам, че това чувство ти е много познато.

— Корло много говори.

— Щом искате да върнете земята на вашия принц, какво правите тук? Изобщо не бях чувала за този император Келанвед, тъй че империята му трябва да е някъде много далече.

— О, да, далече е. Хайде, време е да тръгваме.

— Съжалявам — промълви тя, щом тръгна след него през гората. — Прекалих с любопитството.

— Да, прекали.

— Е. В замяна можеш да ме попиташ каквото поискаш.

— И ти ще отговориш?

— Може би.

— Не ми приличаш на човек, готов да се предаде, както направи в Трейт. Значи търговецът, за когото работеше, се самоуби. Той любовник ли ти беше, или какво?

— Не. И си прав, не съм такава. Не беше само заради Бурук Бледия, макар че трябваше да разбера, че предстои — на връщане той почти ми го каза десетина пъти. Просто май не съм искала да го чуя. Императорът на Тайст Едур си има ледерийски съветник…

— Хул Бедикт.

— Да.

— Познаваш ли го?

Тя кимна.

— И сега се чувстваш предадена? Не само като ледерийка, но и лично. Е, да, тежко е…

— Само че тук грешиш. Не се чувствам предадена и точно това е проблемът. Разбирам го твърде добре, решението му — разбирам го.

— Съжаляваш, че не си с него ли?

— Не. Видях Рулад Сенгар — императора, — видях го как се върна към живота. Ако беше Ханан Мосаг, кралят-магьосник… тогава може би щях да свържа съдбата си с тях. Но не и с императора…

— Върнал се към живота ли? Какво искаш да кажеш?

— Беше мъртъв. Съвсем мъртъв. Убит, когато прибирал един меч за Ханан Мосаг — някакъв прокълнат меч. Не можаха да го изтръгнат от ръцете му.

— Защо просто не са ги отрязали?

— Подозирам, че щеше да се стигне до това, но тогава той се върна.

— Хубав номер. Интересно дали ще извади такъв късмет следващия път.

Стигнаха при другите — те вече бяха яхнали конете и ги чакаха. Серен се усмихна вяло на думите на Вречения.

— Според слуховете — да, извадил е.

— Пак са го убили?

— Да. В Трейт. Някакъв войник, който дори не бил ледериец. Просто излязъл срещу него и му счупил врата. Дори не се задържал да остърже златните монети от тялото му…

— Дъх на Гуглата — измърмори той, докато крачеха към другите. — Не им го казвай.

— Защо?

— Имам славата, че си създавам лоши врагове, затова.

 

 

На един ден път от поляната и статуите живееха единайсет тартенали. Арбат Старата гърбица отдавна беше избран за работата, която вършеше навъсен — всеки месец да обикаля с двуколката си от едно семейство до друго. Нито една от фермите, в които живееха в робство тартеналите, като Длъжници на един земевладелец в Дреш, не беше чистокръвна. Деца със смесена кръв се стичаха да посрещнат Арбат Старата гърбица, замерваха го с гнили плодове в гърба, докато креташе с лопатата към отходната яма, смееха се и подвикваха заядливо, докато хвърляше мокрите буци фекалии в двуколката.

При тартеналите всичко, което съществуваше във физическия свят, имаше символично значение и тези значения бяха свързани, втъкани бяха в послания, които сами по себе си представляваха част от таен език.

Фекалиите бяха злато. Пикнята беше ейл. Потомците със смесена кръв бяха забравили повечето древно знание, но традицията, съпътстваща обиколките на Арбат Старата гърбица, си оставаше, макар повечето й значение да беше изгубено.

Щом изпълнеше задачата си, му оставаше едно последно пътуване: да издърпа мръсната си двуколка с купчината капеща, покрита с рояк бръмчащи мухи мръсотия по малко използваната пътека през Гората на конегледача и най-сетне — на поляната с полузаровените каменни статуи.

Щом пристигна, малко след залез-слънце, разбра, че нещо се е променило. Тук, където никога нищо не се беше променяло, през целия му живот.

Беше имало посетители, може би по-рано през деня, ала това беше най-малкото. Арбат Старата гърбица се вторачи в статуите, видя изгорелите треви, маранята от зноя, излъчван от очукания гранит. Направи гримаса и оголи два реда почернели щърбави зъби — всичко, което беше останало след толкова години ядене на ледерийски благини — а когато посегна за лопатата, видя, че ръцете му треперят.

Загреба пълна лопата и я замъкна до най-близката статуя. Замахна и нечистотиите се лепнаха върху изронения камък.

— Пляс — изфъфли старецът и кимна.

Нечистотиите изсъскаха, почерняха, запушиха и се посипаха надолу — вече пепел.

— А. Може ли да е по-лошо? Това се запитай, Арбат. Може ли да е по-лошо? Не, едва ли, вика Арбат Старата гърбица. Едва ли? Не си ли сигурен, Арбат? Арбат мисли, но не задълго. Прав си, викам, не може да е по-лошо.

— Злато. Злато и ейл. Проклето злато, проклет ейл, проклето нищо, проклето всичко. — От ругатните се почувства малко по-добре. — Добре тогаз. — Върна се при колата. — Я да видим цяла лопата ще те засити ли. И, Арбат, мехурът ти също е пълен. Точно навреме дойде, че то кога не е било. Възлияния. Работата, Арбат. Работата.

— Е, и ако това не помогне, тогаз какво, Арбат Стара гърбице? — възкликна той. — Тогаз какво? Ами, викам аз, казвам им го, какво… ако чуят. И ако чуят? Ами, викам, бягаме тогаз… А ако не чуят? Ами, викам, аз бягам тогаз.

Загреба още тор с дървената лопата.

— Злато. Злато и ейл…

 

 

— Сандалат Друкорлат. Това ми е името. Не съм призрак. Повече — не. Най-малкото, което можеш да направиш, е да признаеш съществуването ми. Дори нахтите се държат по-възпитано от теб. Ако продължаваш да седиш и да се молиш, ще те ударя.

Опитваше се от заранта. Периодично прекъсваше усилията му да се вглъби. Искаше да я пропъди, но нищо не ставаше. Забравил беше колко дразнеща може да е една компания. Неканено, нежелано, настойчиво напомняне за собствената му слабост. А сега се канеше и да го удари.

Уидал въздъхна и най-после отвори очи. За първи път този ден. Въпреки сумрака в обиталището му светлината го нарани, принуди го да примижи. Тя стоеше пред него, непогрешимо женски силует. Като за бог, загърнат в одеяла, Сакатия като че ли беше безразличен към голотата сред избраниците си.

„Избраници. Къде я намери, в името на Гуглата? Не била призрак, казва. Вече не. Току-що го каза. Значи трябва да е била. Типично. Не би могъл да намери някой жив. Не и за тази мисия на милост. Кой друг, ако не някой зажаднял за компания, след като е бил мъртъв кой знае откога? Ох, губя си ума.“

Тя вдигна ръка да го удари.

Уидал се дръпна уплашено.

— Добре де, добре! Сандалат не знам коя си. Приятно ми е да се запознаем…

— Сандалат Друкорлат. Аз съм Тайст Андий…

— Много мило. В случай, че не си забелязала, бях се вглъбил в молитви…

— Ти винаги си вглъбен в молитви, от два дни вече. Поне си мисля, че са два дни. Нахтите вече спаха. Веднъж.

— Нима? Колко странно.

— А ти си?

— Аз? Ковач на оръжия. Мекрос. Единственият преживял разрушението на града ни…

— Името ти!

— Уидал. Няма защо да викаш. Тук никой не вика. Е, писъци има от време на време, но не от мен. Все още де…

— Млъкни. Имам въпроси, на които трябва да отговориш.

Не беше особено млада, забеляза той, щом очите му привикнаха. Но пък и той не беше в първа младост. А това не беше добре. Младите по ги биваше в сприятеляването. Младите нямаха какво да губят.

— Много си властна, Сандалат.

— Ах, да не би да нараних чувствата ти? Ужасно съжалявам. Откъде ги взе тези дрехи?

— От бога, от кой друг?

— Какъв бог?

— Оня в шатрата. На сушата. Не може да си го пропускала. Не виждам как… два дни ли? Какво си правила през това време? Тя е ей там, малко над брега…

— Млъкни. — Тя заоправя косата си с ръце.

По-добре да си беше останала силует. Уидал извърна очи.

— Мислех, че искаш отговори. Иди питай него…

— Не знаех, че е бог. Стори ми се, че си по-добра компания. От него — само кашляне и смях… поне ми се стори, че е смях…

— Смях е било, не се съмнявай. Той е болен.

— Болен?

— Луд.

— Значи един луд кашлящ бог и мускулест плешив поклонник. И три нахта. Това ли е? Никой друг ли няма на този остров?

— Малко чайкогущери, земни гущери, скални гущери и плъхогущери в ковачницата…

— Откъде си я взел тази храна тогава?

Той погледна към масичката.

— Богът дава.

— Хайде де. И какво друго дава този бог?

„Ами, теб например.“

— Каквото му изнася. Поне така мисля.

— Дрехите ти.

— Да.

— Искам дрехи.

— Да.

— Какво значи това „да“? Донеси ми някакви дрехи.

— Ще питам.

— Мислиш ли, че ми харесва да стоя тука гола пред някакъв непознат? Даже нахтите гледат похотливо.

— Аз не гледах похотливо.

— Тъй ли?

— Не нарочно. Току-що забелязах — говориш търговския език на ледериите. И аз.

— Сече ти умът, а?

— От много упражнения. — Уидал стана. — Виждам, че няма да ме оставиш да си продължа молитвите. Поне докато не си намериш някакви дрехи. Тъй че да ходим да говорим с бога.

— Ти говори с него. Аз — не. Просто ми донеси дрехи, Уидал.

Той я изгледа.

— Това ще помогне ли да… мирясаш?

И тогава тя го удари — тежката й ръка го зашлеви с все сила отстрани. Неподготвен го хвана, реши той, след като се надигна от съборената стена, през която беше отхвърчал. Светът се въртеше бясно. Жената като че ли се чудеше дали да не го удари пак. Вълните се полюшваха, а трите нахта се превиваха в безмълвен смях.

Той закрачи към морето, а тя извика подир него:

— Къде тръгна?

— При бога.

— Той е натам.

Уидал смени посоката.

— Ще ми говори, все едно че не го знам острова. Дрехи ще иска… На, вземи моите. — Смъкна си ризата…

И се намери легнал по гръб, зяпнал през протритата тъкан, слънцето — ярко и ослепително — …

… изведнъж помръкна.

Тя говореше:

— … просто полежи тук още малко, Уидал. Нямах намерение да те ударя толкова силно. Ох, май ти спуках черепа.

„А, не, не. Той е здрав като наковалня. Ще се оправя. Ето на, ставам… уф, защо да си правя труда. Хубаво е тука, под слънцето. Тази риза мирише. Като морето. Като бряг — приливът се е отдръпнал и всичко мъртво гние в тинестата вода. Точно като вътрешния пристан. Да спра момчетата да не се къпят там. Все им казвам… о, те са мъртви. Всички са мъртви вече, момчетата ми, чираците… Гледай по-скоро да ми отвърнеш, Маел.“

— Уидал?

— Шатрата… Това се опитват да ми кажат нахтите. Нещо за шатрата…

— Уидал?

„Ох, трябва да поспя.“

 

 

Дирята продължаваше на изток, почти успоредно на пътя Брес, поне в началото, а после сви на юг към самия път, щом гората вляво оредя. Дезертьорите бяха минали през още една ферма, но не бяха намерили хора в нея. Имаше следи от плячкосване и изглежда, мародерите бяха прибрали един фургон. Хафпек прецени, че не са далече и че до разсъмване ще ги настигнат.

Серен Педак яздеше до Лоста. Новите стремена държаха ботушите й здраво — никога не се беше чувствала толкова сигурно на конски гръб. Ясно беше, че онези от Блуроуз от дълго време бяха мамили ледериите, и тя се замисли дали това не разкрива някаква съществена, неосъзнавана досега слабост на народа й. Известно лековерие, плод на нещастна смесица от наивност и арогантност. Серен подозираше, че ако Ледер преживее едурското нашествие и истината за измамата на Блуроуз излезе наяве, отговорът на ледериите ще е детински, някакво дълбоко чувство на уязвеност и неприязън, което щеше да се задържи дълго. Блуроуз щеше да бъде наказана злобно и многократно, по всевъзможни начини.

В първата ферма двете жени в отделението разглобиха една рамка за сушене на кожи и приспособиха половин дузина груби пики от прътите й, всяка дълга бой и половина. Нарязаха напряко наострените, втвърдени на огън върхове и сега те бяха с дебели зъбци. Всеки връх беше намазан с кръвта на коняря и близките му, за да се подпечата готовността за възмездие.

Яздиха цяла нощ — спряха на четири пъти, колкото да отдъхнат конете, но освен нея всички успяха да поспят по четвърт камбана време — войнишки талант, който Серен така и не можеше да усвои. Когато небето на изток избледня и мъглата в низините побеля, клепачите й вече се слепваха. Бяха подминали един бежански лагер и една старица им каза, че разбойниците ги били настигнали и ограбили всичко ценно, а и отвлекли две момичета и майка им.

Най-сетне видяха мародерите. Фургонът беше в центъра на издигнатия път, двата вола, които го теглеха, бяха под един дебел дъб от южната страна. От едното колело бяха изпънати три вериги, в краищата им се бяха свили да спят три дребни фигурки. Гаснещите въглени в голямото огнище оттатък фургона още димяха.

Бойците от Пурпурната гвардия спряха да огледат разбойниците.

— Всички спят — подхвърли една от жените.

— Тези коне не са достатъчно обучени за атака — каза Лоста. — Тръгваме четири — едно — четири. Ти ще си едното, Аквитор. И стой плътно зад предните ездачи.

Тя кимна. Бяха й дали меч и знаеше как да борави с него. Но все пак атаката щеше да е с пики.

Войниците стегнаха шлемовете си, навлякоха металните ръкавици и стиснаха пиките. Серен извади меча си.

— Добре — каза Лоста. — Корло, държиш ги заспали, докато не приближим на трийсет разтега. Тогава ги събуждаш бързо и панически.

— Ясно, Вречен. Отдавна беше, а?

— Искате ли някой от тях жив, сър? — попита Хафпек.

— Не.

Лоста, с Хафпек от лявата му страна и двете жени отдясно, оформиха първия ред. От ходом — в лек тръс. Петдесет разтега и все още никой от мародерите не се беше размърдал. Серен хвърли поглед през рамо към Корло. Той й се усмихна, вдигна ръка и зашава във въздуха с пръсти.

Трите пленнички се надигнаха стреснато и бързо се шмугнаха под фургона.

Пиките се наведоха към земята и конете препуснаха в галоп.

Изведнъж спящите се размърдаха. Наскачаха и се разкрещяха.

Първият ред се раздвои да заобиколи фургона. Като видя блесналите ококорени очи под фургона, Серен изви рязко наляво. След миг се озова до високите колелета.

Четири пики отпред намериха целите си — три пронизаха в гръб опиталите се да побягнат мъже.

Някакъв мъж скочи към Серен и тя замахна с меча, посече го в рамото и той се олюля и рухна сред фонтан от кръв. Серен изруга заради непохватния удар, надигна се и се изправи на стремената.

Първите четирима от Пурпурната гвардия бяха забавили конете и вече вадеха мечовете си. Вторият ред зад Серен се бе развърнал да догони жертвите, пръснали се в канавките от двете страни на пътя. Започнаха да избиват мародерите хладнокръвно и методично.

Някакво копие замахна към Серен от дясната й страна. Тя го отби и се извъртя, щом конят я понесе напред. Мечът й изкънтя, щом се натресе в шлема, тя дръпна силно и го смъкна от главата на мъжа. Шлемът заподскача по пътя, оплискан с кръв и хлътнал от едната страна.

За миг зърна Лоста на десетина крачки напред. Убиваше с ужасяваща лекота — едната му ръка стискаше юздите и водеше коня, а мечът му свистеше в сеещ смърт танц.

Някой се хвърли към нея, пак отдясно, тежестта му я дръпна надолу. Серен извика от болка, усети как се смъква от седлото…

Брадато разкривено в гримаса лице налетя към нея, сякаш искаше да й лепне гнусна целувка. После чертите му се отпуснаха. Кръв изпълни очите му. Жилите на слепоочията му се пръснаха на сини петна, разцъфтели под кожата. Още кръв швирна от ноздрите му. Ръцете му я пуснаха, мъжът залитна назад и рухна.

Корло — държеше дълъг нож с тънко острие — застана до нея.

— Хайде вдигни се, момиче! Подпри се на рамото ми…

Без да пуска меча, тя се подпря на него и се изправи.

— Благодаря, Корло…

— Хайде спри се, момиче, почти свършихме.

Серен се огледа. Трима гвардейци бяха слезли от конете, Лоста също. Крачеха между ранените и ги доубиваха с мечовете си.

— Онзи… какво стана с него? — успя да попита Серен.

— Сварих му мозъка, Аквитор. Мръсно е, знам, но Вреченият каза да те опазя.

Тя го зяпна.

— Що за магия го прави това?

— Може да ти кажа някой път. Кучият му син много се доближи с онова копие.

Тя се разтрепери.

— И това ли ти е професията, Корло? Отвратително!

— Да, Аквитор. Така си е.

Лоста се приближи и попита:

— Всичко наред ли е?

— Нищо ни няма, сър. Всички ли са мъртви?

— Двайсет и един.

— Толкова бяха — потвърди магът.

— Не повече пет души успяха да извадят оръжията си. Мръсно ги нагласи, Корло. Браво.

— Така ли печелят битките си вашите войници? — попита Серен.

— Не бяхме тук за битка, Аквитор. Беше екзекуция. Маг имаше ли в тая сган, Корло?

— Дребен адепт. Оправих го веднага.

„Екзекуция. Да. Най-добре да се мисли така. Не клане. Все пак бяха убийци и насилници.“

— Не ми ли остави някой жив, Вречен?

Той я изгледа примижал.

— Не. Нито един.

— Не искаш да… направя каквото искам. Нали?

— Точно така, момиче. Не искам.

— Защо?

— Защото може да ти хареса.

— Че какво те засяга това теб?

— Не е добре, само това. — Обърна се. — Корло, погрижи се за пленничките под фургона. Изцери ги, ако трябва.

„Той е прав. Кучият син е прав. Може да ми хареса. Да изтезавам безпомощен човек. И това изобщо няма да е добре, защото може да зажаднея за още.“ Спомни си какво беше изпитала, когато мечът й беше ударил покритата с шлем глава на мародера. Гадене — и гадене, примесено с наслаждение; и двете сплетени в едно.

„Боли ме. Но мога да накарам други да ги заболи. Толкова, че двете болки да се уравновесят и да остане… покой. Това ли е то? Покой? Или само някакво втвърдяване, безчувствено и студено.“

— Разбрах — каза тя и вдигна очи към Лоста. — Само че… Само че не помага. Нищо не помага.

— Да. Засега поне.

— Завинаги. Зная, мислиш, че времето ще го изцери. Но виждаш ли, Вречен, преживявам го непрекъснато. Всеки миг. Не беше преди няколко дни. С последния ми дъх е — с всеки последен дъх.

Видя в очите му състрадание и необяснимо го намрази заради това.

— Остави ме да помисля над това, момиче.

— За какво?

— Не мога да кажа още.

Тя погледна меча в ръката си, кръвта и полепналата коса по нащърбеното острие. „Отвратително. Но ще бъде изтрито. Желязото отново ще стане чисто и лъскаво, все едно че не е нищо повече от парче метал. Несвързано с делата си, с историята си, с това, за което е направен този меч.“ Не искаше да почисти мръсотията. Харесваше й.

Оставиха телата там, където бяха паднали. Оставиха пиките, забучени в изстиващата плът. Оставиха фургона, освен малкото храна, която можеха да вземат — бежанците, идващи по пътя, щяха да приберат останалото. Между мъртвите имаше петима младежи, не повече от петнайсетгодишни. Бяха изминали кратък път, но както отбеляза Хафпек, пътят се беше оказал грешен, и толкова.

Серен не съжали никого от тях.