Джон Кейс
Танцуващият с духове (48)

47.

Лас Вегас

16 юни 2005

Уилсън губеше търпение… и се тревожеше, че с Ирина е възникнал някакъв проблем при митническата проверка. Къде беше тя? Самолетът й беше кацнал преди половин час. Той стоеше с големия си букет червени рози и се вглеждаше напрегнато в парада от лица, изнизващ се откъм митницата.

Горките, мислеше си той. Толкова се вълнуваха, че са във Вегас — четеше се по лицата им, — но ако бяха тук и на двадесет и втори юни, щеше рязко да им се стъжни. Градът беше изкуствено образувание, почти като онова място в Близкия изток с „подводния ресторант“. Метрополис, изграден в средата на нищото, Вегас се славеше с деветнайсет от двайсетте най-големи хотела в света. И беше почти напълно зависим от технологиите. Без климатици хотелите щяха да станат необитаеми. (Този юни температурите се движеха около тридесет и осем градуса.) А какво щяха да пият хората? Водоснабдяването разчиташе на помпи, задвижвани с електричество, а дори язовирите в щата се управляваха от модерни електрически системи с дигитални технологии. Водата щеше да пресекне за броени минути.

Езерото Мийд, на шейсет километра от града, щеше да се превърне в лелеян оазис веднага щом хората осъзнаеха, че електроподаването няма да се възстанови. Нито скоро. Нито никога. Може би някои от тях ще се сетят за Калпепър и ще разберат какво става. Но няма да знаят друго — че този път походът пеша до съседния град няма да им помогне. Че този път няма къде да отидат. Че този път е пострадала цялата страна, а с нея — и светът.

Дори придвижването до езерото Мийд щеше да е непосилно за повечето от тях. Шейсет километра през пустинята не се изминават за един ден, нито за два, а колко храна и вода може да носи човек на гръб? Накрая оцелелите щяха да издигнат защитни огради около безценната вода и да прогонват закъснелите. Щяха да се върнат към племенното общество. Колко време щеше да отнеме това? Месец? Два най-много.

Част от хората, които го подминаваха, бяха обречени предварително заради уязвимостта си. Жена в инвалидна количка, майка с бебе на ръце, дебел мъж. За тях шансът да оцелеят беше равен на нула. Същото важеше и за Манди. Изкушавал се бе да я доведе в ранчото. Но удържа на изкушението. Целта искаше жертви и той щеше да ги направи. Манди беше част от миналото, а миналото криеше рискове.

По вътрешната уредба съобщаваха за забравен багаж, когато Уилсън най-после зърна Ирина — облечена в синьо, притеснена, повлякла черен куфар на колелца. Оглеждаше множеството пред себе си, търсеше Уилсън и сладка бръчица на тревога разсичаше челото й. Той вдигна ръка и извика името й. И когато тя се обърна, когато го видя, по детски невъздържана радост изглади лицето й. И нейната радост го разтопи. Заля го вълна от еуфория. А после тя се хвърли в ръцете му — истинска, сладка, сбъднала се мечта.

 

 

Да развеждаш Ирина из Лас Вегас, беше като да заведеш дете в Дисниленд. Уилсън беше крайно безразличен към развлеченията, които градът можеше да предложи, но нейното щастие го даряваше с такава наслада, че усмивката не слизаше от лицето му.

Тя попиваше с поглед казината по пътя от летището и само дето не подскачаше от вълнение. Във фоайето на „Мираж“ не спря да ахка и охка, а когато се качиха в апартамента, заприпка като малко дете.

— Не, не, шегуваш ме! Това ли наша стая?!

Обиколи десетина пъти апартамента до последното кьоше — дивеше се на минибара, на тоалетните принадлежности, на просторната баня, на гигантското легло. Метна се отгоре му, като се кискаше и подскачаше.

Уилсън легна до нея и когато се целунаха, чувството стигна до всяка негова клетка. Целувките преминаха в друго. Тя разкопча ризата му и очите й се разшириха при вида на татуировките.

— Ти имаш… рисунки — каза тя.

— Ъмммм.

Ирина плъзна пръст по очертанията на водното конче, после направи същото с полумесеца, но този път с устни. После вдигна глава и видя непознатия надпис, татуиран на гърдите му.

— А това? Какво значи?

Уилсън се усмихна.

— Означава „Не бой се“.

Устните й се сведоха към надписа и Уилсън посегна към копчетата на блузата й. Но тя се дръпна бързо назад.

— Какво? — каза той, когато Ирина стана да загаси лампите, после се върна в леглото.

— Обичам тъмното — прошепна тя и кой беше Уилсън да спори.

Градът грееше като непозната галактика вън.

След това тя се уви с чаршаф и изтича поруменяла в банята, за да се облече. Когато се върна, Уилсън отвори малка бутилка шампанско от минибара. Пиха „за нас“ и слязоха в казиното. Уилсън й обясни как да залага и минималната й печалба на една от ротативките предизвика такъв изблик на неприкрита радост, че дори закоравелите комарджии наоколо се усмихнаха. Вълнението, с което хвърляше заровете на масата, и смесицата от страх и възбуда, докато топчето се въртеше в рулетката, бяха чисто злато.

За пръв път от много време Уилсън се чувстваше щастлив. През последните няколко месеца живееше на адреналин — първо от „Алънуд“ до Вашингтон, после в Дъблин, Белград, езерото Блед, Бейрут. Одеса и Буниа с междинни спирки. Прехвърлянето на парите, покупката на ранчото, конструирането на оръжията. После Калпепър и Сан Франциско с Мадокс помежду.

Всичко това му беше създало чувство на нереалност, сякаш играеше ролята на самия себе си. Вярно, ролята беше негово дело — той беше писал сценария. Но постоянната необходимост да се вписва в ролята, да сдържа емоциите си, да е нащрек и да дебне подходящия момент… Беше платил голям данък.

Но сега Ирина беше тук и всичко беше различно. Имаше нещо в нея, което му помагаше да се чувства солиден и цялостен. Самото й присъствие избистряше личността му.

По-късно същата вечер в Уайт Чапъл мечтите на Ирина се осъществиха сладко и прецизно като в продължение на „Шрек“. Лас Вегас беше пълен с имитации на истински места — Ню Йорк, Париж, Венеция, Кайро… списъкът нямаше край. По същия начин сватбите в параклиса Уайт Чапъл бяха тарикатско подобие на класическата церемония. Параклис, да, но не и църква. Гости и свидетели, да, но непознати. „Близки непознати.“ Цветя, листенца от рози по пода, сватбена торта и снимки — непланирани от булката, но несъмнено част от пакета.

Да се ожениш във Вегас, беше като да наемеш специалист по вътрешен дизайн, който да обзаведе дома ти вместо теб. Тотално нахлуване в личния ти свят, но лошо няма, защото експертите знаят най-добре. Наистина.

Въодушевлението, с което Ирина посрещаше всяка подробност, промени издъно духа на церемонията. Появи се от гардеробната с дълга сатенена рокля с украса от перли, ръчно пришити от майка й, а страните й горяха от вълнение.

— Мили Боже, вижте я, поруменяла е — прошепна една от платените гостенки. — Имаме си срамежлива булка!

Докато изричаха клетвите си, гласът на Ирина пресекваше от вълнение. Когато Уилсън сложи пръстена на ръката й, лицето й грейна в блажена усмивка. А преди свещеникът да изрече официалното „Вече може да целунете булката“, Ирина се хвърли на врата му и извика:

— Обичам те, Джак Уилсън! Аз жена с голям късмет.

А той не каза нищо, защото не знаеше какво да каже. Нямаше много опит в това да прави други хора щастливи.

— Сега отиваме вкъщи? — попита тя.

Уилсън кимна.

— Да — каза той, — сега си отиваме вкъщи. Хайде да си вървим вкъщи.