Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (5)

Глава 2

Мичман Джу^[1] Индианеца, нашият сигналист, махна с ръка. Той беше наполовина индианец от племето якима и наполовина бруклинец. Оттук идваше и прякорът му. Обичах да се майтапя с него. Подигравах го, че е израснал с копието, с което е набождал и опушвал сьомга по течението на река Колумбия, но никога не е можел да нацели геврека на някое маце.

Взирах се в тъмното и едва го забелязвах сред зеленината, тъй като беше в шарени дрехи на тигрови линии и имаше камуфлажна боя по лицето. Но видях, като вдигна ръката си. Дланта му беше изправена. После сви юмрук. Пред нас имаше враг. Движех се бавно и с лекота. Автоматът беше в ръцете ми. Бяхме изминали около петстотин и петдесет метра и вдигахме много повече шум, отколкото ми се искаше. Ако лошите имаха постове или са разположили електронни сензори, те вече със сигурност знаеха за нас. Движехме се в голяма група, а това беше нещо, което досега не бяхме правили. Обикновено тюлените действаха на групи от седем души или взводове от четиринадесет. Честно казано, чувствах се неудобно, че трябваше да придвижвам толкова много хора, заради шума, който вдигаха. Но не можеше нищо да се направи. Все пак бях доволен, че не са ни забелязали досега.

Спрях се при Джу и клекнах до него. Той беше един от най-опитните ми хора — бивш редник, който притежаваше безгранични способности да се учи. Джу олицетворяваше бъдещето на войната със специални методи, или ВСМ на жаргона на Военноморските сили. Той беше едър, умен и прекалено красив, за да може да е полезен на себе си. Беше изобретателен и бърз, когато ставаше дума за изкуствата на смъртта.

Извадих очилата си за нощно виждане. Огледах се. Тъмнината около мен стана зелена като на осцилоскоп, листата на дърветата потъмняха на яркия фон. На около шестдесетина метра пред себе си видях ограда от вериги, висока около два метра и половина, а на върха й имаше към метър навита бодлива тел. Зад оградата се виждаха два склада, а също и три ниски сгради, които приличаха на бараки. Нямаше светлини. Още по-добре. Дворът беше разхвърлян и ни предоставяше достатъчно прикрития. Мястото изглеждаше точно както на спътниковата снимка, която носех сгъната в джоба си.

Трябваше да разбера има ли часови. Обърнах се към Джу и с жест изобразих въоръжен човек.

Той поклати отрицателно глава.

Вдигнах палец. Посочих Джу с показалец. Имитирах ножица с показалеца и средния си пръст. Направих се, че се оглеждам.

Той отново поклати глава. Трябваше да пререже оградата, да се огледа набързо, а ние да го чакаме.

Джу се плъзна напред е бавен, тренирай кроул и се изгуби в храсталака. Както повечето от моите момчета, той се чувстваше в джунглата съвсем като у дома си. Твърде млад, за да е служил във Виетнам, той се беше приспособил добре към обучението за тюлени в Панама и Флорида и се бе наложил като един от най-добрите патрулни разузнавачи на взвода.

Това, че беше мичман, нямаше никакво значение. В „ТЮЛЕН“ офицерите и хората бяха взаимозаменяеми. При нас нямаше кастова система.

Върнах се назад и направих знак на хората да залегнат. Те изчезнаха в тъмнината. Обърнах се по гръб и загледах небето, като се ослушвах. Не долових нищо. Тишината беше добре дошла. Носеха се естествените звуци на джунглата — на насекоми, птици и какво ли не още. Премазах нещо малко, крилато и остро, което беше решило да се засели в ухото ми. Секундите се точеха.

Джу се върна.

— Няма нищо, полковник — прошепна той. — До онези бараки има втора ограда от тел. — Посочи на югозапад. — А складовете на изток са точно както на снимката. Дочух някакъв шум. Може би пият студена биричка.

Ръгнах го с лакът.

— Добре! — Извадих от джоба си една разузнавателна снимка. Махнах на ПВ и на един лейтенант, когото наричах Бузестия, защото лицето му изглеждаше съвсем като на катеричка, която крие жълъди в устата си. Тримата се надвесихме над снимката и аз я осветих с тънкото като молив фенерче с червена лупа. Показах им какво исках да свършим. Те кимнаха и вдигнаха палци.

Изобразих с ръце въртящи се колела — „Да се хващаме на работа“.

Бяхме сформирани в четири взвода, всеки по четиринадесет човека. ПВ щеше да тръгне с два от тях, да заобиколи около оградата и да я среже възможно най-близо до бараките. Щеше да поведе един от взводовете си, за да нападнат складовата зона, където вярвахме, че се намира заложникът. Другият — Бузестия — щеше да неутрализира бараките.

Аз и моят взвод трябваше да се заемем със склада, в който се намираше ядрената глава. Последният взвод, разделен на две групи по седем души в лодки, щеше да образува фланговете ни. Щяха да пречукват всеки от лошите, който попадне между нас и вратата. След оттеглянето ни те трябваше да се присъединят към взвода на Бузестия, прикривайки измъкването ни на изток към зоната за приземяване.

Поставих слушалките на главата си, като ги закрепих с леката плетена шапка. След това нагласих слушалката удобно в лявото си ухо, наместих микрофона на брадата точно под долната устна, спуснах кабела по тила, прокарах го през един процеп в ризата си и го включих в телефона. За момент натиснах бутона за излъчване и произнесох в микрофона „тц-тц“ два пъти, което на радиоезик означаваше потвърждаване. Чух, че ПВ направи същото, а след него и Бузестия, и Джу. Всички бяхме на линия, готови за тръгване. И ако лошите имаха включени скенери, ние не им бяхме предоставили много материал за сканиране. Или поне досега.

Махнах с ръка наляво, а след това надясно. Тюлените се скриха в сенките. Аз се придвижих напред по пътеката, направена от Джу, докато стигнах оградата от вериги. Намерих направения от него отвор, извадих моите резачки, разширих го леко и се промъкнах.

След като преминах на другата страна, се скрих зад някакъв храст, извадих очилата си за нощно виждане и стегнах ремъка здраво зад главата си. Не ги носех през цялото време, защото стесняват полезрението при движение. Освен това ми тежаха, но сега, когато исках да погледна в тъмната сграда, ми даваха страхотно предимство.

Огледах се. Чисто. Тръгнах напред. Автоматът лежеше в ръцете ми, докато пълзях напред, а пясъкът под мен скърцаше. Придвижвах се тихо сред дърветата, като се стараех да извлека максимална полза от естественото прикритие. Огледах периметъра. Чисто. Нищо не се виждаше. Никакви цеви, стърчащи от покривите. Никакви признаци на живот. Това ми харесваше.

На петнадесетина метра от склада преместих предпазителя на автомата надолу в положение за автоматична стрелба, приповдигнах се и полуприклекнал изтичах до шлакобетонната стена.

Сградата беше около четиридесет и пет на двадесет метра с покрив от гофрирана ламарина, който лежеше върху открити подпорни греди — в жегата на тропиците това позволяваше движение на въздуха. Предният и задният изход бяха затворени с тежки, плъзгащи се, направени от отделни парчета метални врати, които бяха широки четири метра и половина. Отстрани имаше портичка с две стъпала и навес, а зад нея — врата с прозорец, която водеше към някаква канцелария. Вътре беше светло. От двете страни на вратата имаше прозорци. На левия беше монтиран ръждив климатик, от който капеше бавно вода в една доста голяма локва. Това показваше, че климатикът е бил включен от доста време.

Проправих си път край задната стена на склада и се огледах. Беше чисто. Огледах се на 360 градуса. Нищо. Чувствах се като крадец — не, това беше по-добре от кражба. Опрял гръб до стената, бавно се добрах до голямата врата на релси. Пристъпвах по няколко сантиметра, за да не вдигам шум. На вратата имаше процеп и движейки се бавно като охлюв, се доближих и погледнах. Доколкото ми беше известно, онези вътре имаха очила за нощно виждане и не исках да ме прецакат.

Изчаках, докато очите ми привикнат със светлината. Изглеждаше спокойно. Мястото беше празно, ако изключим няколко двесталитрови варела, натрупани до стената вляво от мен, и нещо като четиритонен военен камион, паркиран близо до вратите в другия край. Около външната стена имаше строително скеле, което беше високо може би три метра и се намираше на около два метра от вентилационния отвор на покрива.

До една врата, изпод която проникваше малко светлина, се намираше дървен сандък върху палет с размери като на опаковките на деветстотинкилограмовите бомби. Това трябваше да е атомната бомба.

Нещо не беше… както трябва. Беше много тихо. Забих лицето си в твърдата земя, за да виждам по-добре. Невъзможно е да оставят бижутата неохранявани, освен ако не знаят какво са взели.

Не. Това е капан. Не можеше да не е. Аз чаках. Планирах. Замислях. Присмивах се мислено на тези задници. Взаимно си лазехме по нервите: аз ли щях да се раздвижа първи или те.

Знаех, че са вътре. Усещах ги. Почти ги надушвах. Контролирах дишането си, задържах целия въздух така, както когато по време на обучението си по подводна диверсия установих, че мога да изкарвам до три минути и половина на дъното на пристанището в Норфолк.

О, проклетите инструктори ме обичаха много, когато им правех този номер.

По времето, когато усвоявахме методите за предотвратяване хващането в плен и за бягане от плен, ни караха да играем на криеница. Хвърляха ни във водата и пускаха след нас лодки да ни търсят. Също както да ловиш риба в буре. Дори и да плуваш достатъчно бързо, за да избягаш от лодките с фарове, трябва да се показваш на повърхността, за да дишаш. За да стане по-интересно (а и за да имаме по-големи стимули), когато ни хванеха, инструкторите обикновено ни съсипваха от бой, а тези кучи синове бяха яки.

Затова аз ги мамех. Пък и бягането от плен беше точно това. Измъквах се от тях с бясно плуване, докато стигнех до отвъдната страна на хелинга на ферибота от Норфолк до Киптопийк, така че фериботът оставаше между тях и мен. Всичко беше въпрос на синхрон. Изчаквах фериботът да дойде съвсем близо и започвах да вдигам много шум във водата. Когато попаднех в светлините на фаровете, аз се гмурвах. Плувах под вода около десет метра до хелинга и гълтах тиня, докато фериботът влизаше в дока. Седях на дъното и се държах за мазните и мръсни пилони, а голямото витло се въртеше на два метра над главата ми: „Чук-чук-чук“. След това излизах от водата и се оглеждах за инструкторите. Нямаше ги наблизо. Захвърлях очилата и плавниците си, качвах се от дясната страна на кърмата във ферибота, открадвах работните дрехи на някой механик и излизах през пристанището. Никой не забелязваше босите ми крака.

В продължение на половин час гледах инструкторите, които кръстосваха пристанището, за да ме търсят. След това се отдалечавах от хелинга, купувах си половинка бира с дребните пари, които намирах в дрехите, връщах се и я изпивах почти всичката. Когато се чувствах готов, им свирвах и размахвах ръка. Изпивах пред погледите им остатъка от бирата и хвърлях бутилката във водата. О, как ме обичаха заради всичко това. Не зная какво ги вбесяваше повече — това, че се измъквах, или че си купувах бира и не я разделях с тях.

Долових раздвижване зад варелите. Там имаше нещо. Изчаках. Погледнах към камиона. И там имаше нещо. Един или двама души в каросерията, а над задния капак се подаваха цеви. Вероятно това бяха автомати М–16. Дали имаха снайпери за стрелба от близко разстояние? Може би. От вътрешната страна на вратата дочух стържене. Изглежда, преместване на крак или на приклад по земята. Замръзнах. Спрях да дишам. „Чук-чук-чук.“ Ще изчакам кучите синове да излязат.

След няколко минути се върнах по пътя, по който бях дошъл. Тихо, сантиметър по сантиметър, като внимавах да не оставям следи. Заобиколих склада и отново се огледах на всички страни. Все още беше чисто. Пропълзях покрай стената до прозореца с климатика, минах под него, заобиколих портата с двете стъпала, свалих очилата си и изчаках очите ми отново да свикнат с тъмнината. След това погледнах в стаята.

Един мъж на средна възраст, с тъмна кожа, облечен в широка блуза с къси ръкави и мърляв панталон в цвят каки, седеше зад бюрото с лице към мен. Носеше пластмасови защитни очила за стрелба — ясно беше, че всичко е като на игра — и с усилие пишеше с малък молив в някакъв бележник. Устните му се мърдаха, когато изписваше думите. До лявата му ръка стоеше запотена бутилка бира „Будвайзер“, а до нея — автоматичен пистолет от синя стомана 45-и калибър. Вдигна поглед от страницата и прокара пръсти през оредяващата си, къдрава, прошарена коса. Лицето му беше широко, а носът — чупен твърде много. Имаше присвити, пожълтели очи. Изглеждаше на петдесет и пет или малко повече. Силните му работнически ръце не бяха много ловки с молива.

Клекнах и се оттеглих до храсталака, където се криеше взводът. Инструктирах командирите за засадата. Всички имаха уреди за нощно виждане. Трябваше да нападнат вратите едновременно, като обстрелват срещуположни огневи полета, за да не се изпозастрелят. Едната от групите щеше да стреля вляво и нагоре, като се цели по камиона и пътеката, а другата — вляво и ниско. Аз щях да се заема с оня в канцеларията и да изляза до бомбата.

Натиснах бутона за далечно излъчване на телефона „Моторола“, който беше закачен на жилетката ми. Радиото можеше да се използва в режим „включено-изключено“ или „постоянно излъчване“.

— „Едно“ готов — прошепнах.

Дочух гласа на ПВ:

— „Две“ готов.

Групата за измъкването на заложника беше готова.

— „Три“ готов — обади се и Бузестия. Чистачите на бараките бяха готови.

— „Четири“ готов. — Блокиращата команда на Джу е на линия.

Погледнах часовника си. Бяхме на земята от четиридесет и седем минути. Операцията трябваше да трае деветдесет, което означаваше, че нашите хеликоптери са вече във въздуха, дозареждат се с гориво и остават петнадесет минути до кацането. Това ни осигуряваше малък, но все пак приемлив резерв от време, ако допуснем някоя грешка. Включих „Моторола“.

— Шест минути. След това тръгвайте. — Имахме много време да се разгърнем.

Подавах сигнали с ръце и гледах как групите се отдалечават. Знаеха си работата. Всички бяха превъзходни стрелци. През последните пет месеца те бяха подготвяни за това, но не на мишените, както е според правилника на „ТЮЛЕН-група 6“, а на картотечни картони с размери десет на петнадесет сантиметра, залепени на силуети. Картонът трябваше да бъде улучен с двоен удар — два бързи изстрела — независимо дали излизаш от вода с неръждаем пистолет „Смит и Уесън 357 Магнум“, или скачаш през люка на отвлечен самолет с „Берета“.

С дясна или лява ръка, с една или две ръце — стреляхме по всевъзможни начини. Всъщност не ме беше грижа как стрелят хората ми, стига да поразяват закоравели банди убийци при всеки изстрел. Не трябваше да се концентрират или да застават под специални ъгли, или пък да стрелят с пистолет, поставен на нивото на главата. Това става във филмите, не и в „Група 6“. Използвахме тежки куршуми, които да събарят терористите независимо къде са улучени. Глава, гърди, ръка или крак — това нямаше значение. При снайперската стрелба — в диапазони от петстотин и петдесет до седемстотин и тридесет метра — все още бяхме малко по-назад от графика. Но, общо взето, моите стрелци бяха по-добри от всички други по света, включително и от много рекламираните пищолджии от група „Делта“.

Знаех, че ПВ е на позиция. Шестима от стрелците му щяха да очистят терористите, които пазят заложника, а другите ще се справят с останалите. С него имаше двама лекари в случай, че заложникът бъде ранен. Двете групи на Бузестия щяха да прочистят бараките, ако тангата вътре станат неспокойни. Моите момчета имаха малко по-трудна задача. Трябваше да поставят експлозиви и да взривят вратите, а след това да ударят типовете, които ни чакаха от засада в тъмното, докато аз се занимавам с оня в канцеларията. След това трябваше да измислим начин да пренесем бомбата до зоната за кацане или да я приведем в състояние на неизползваемост.

Дигиталният хронометър на часовника ми се движеше. Според него бяха изминали една минута и четиридесет секунди. Намирах се точно под климатика. Хладката вода капеше на рамото ми. Усещането беше приятно. Представях си тангото до бюрото и как ще го прострелям в гърдите. Беретата беше в ръцете ми — готова. По отворената линия в ушите си чувах дишането на ПВ, Бузестия и Джу Индианеца. Вероятно и те ме чуваха.

Минута и петдесет секунди. До контакта оставаха четири минути и десет секунди.

Изведнъж на югозапад избухна автоматична стрелба. В същото време дочух гласа на ПВ:

— Мамицата му! Ранен контакт — всички напред!

Нямаше време за губене. Изправих се, засилих се и ритнах вратата под дръжката.

Влетях вътре. Тъмнокожият, по риза с къси ръкави, вече се беше изправил и грабнал пистолета си. Аз, наведен ниско, държах беретата си с две ръце. Преди онзи да може да реагира, изстрелях шест куршума в гърдите му, и то така бързо, че пистолетът звучеше като автомат.

От силния удар той отхвръкна назад към стената. Пистолетът излетя от ръката му. На гърдите му се появи тъмночервено петно. Изхвърлих празния пълнител и пъхнах в обвитата с гума дръжка нов, който взех от калъфа, закачен на лявата ми китка.

Вдигнах поглед, защото зад канцеларията се чуха една след друга две експлозии. Другите две групи бяха започнали.

Грабнах бележника и го огледах набързо — търсех документи. В едно от чекмеджетата имаше три жълти плика. Взех ги, навих ги на руло и ги натъпках в специалния джоб на униформата си. Стрелях в крушката на канцеларията, за да привикнат очите ми с тъмнината и с очилата за нощно виждане. Взех спътниковия телефон и се обадих до Командването на съвместните специални операции, за да предам, че сме осъществили контакта по-рано и трябва да ускорят извозването ни оттук. Четири минути може да не са чак толкова много, но в една гореща зона за кацане са цяла вечност.

Сложих си очилата за нощно виждане и се промъкнах през вратата за склада. Носех пистолета си в ръка. В слушалката се чу шум от силна автоматична стрелба, а след това дрезгавият глас на Бузестия:

— Избийте тези копелета!

Предната и задна врата на склада бяха взривени и вътрешността се изпълваше с непрогледен бял пушек от димни гранати. Чувах как момчетата обстрелват склада. Чуваше се и обратната бърза стрелба на автоматите М–16, наподобяваща шума на трион за рязане на дърва — „бзззз“.

Лесно можеха да бъдат различени двете страни. Тюлените стреляха със своите МП–5 в контролирани кратки серии от три куршума. Лошите изстрелваха по цял магазин наведнъж.

Изпълзях до палета и бръкнах с лявата си ръка в жилетката, за да взема устройството за откриване на радиация. Зад себе си усетих някакво движение, явно човек, но не от моите хора. Обърнах се и стрелях в една сянка сред пушека, а след това се претърколих до сандъка. Индикаторът показа, че каквото и да имаше вътре, то беше ядрено.

Обади се гласът на Бузестия:

— Заложникът е освободен. Жив и здрав.

— Добре ли си, Бузест?

— Ще се обадя по-късно.

— Джу?

— Окей.

От лявата си страна дочух командира на отряд „Алфа“, Пръстите, който извика:

— Откъм „Алфа“ е чисто.

От далечния край на склада се дочу още една дълга поредица от изстрели на автомат М–16, а след него още шест от „Берета“, изстреляни бързо един след друг. Настъпи тишина. Лари Насипното злато, командирът на група „Браво“, се обади:

— Откъм „Браво“ е чисто.

Снех очилата за нощно виждане и ги прибрах.

— Има ли убити?

— При нас не, шефе.

— ПВ?

— Не.

— Бузест?

— Никой.

— Джу?

— Аз още не съм влизал в действие, капитане.

— Няма да бъдеш разочарован. — Погледнах часовника си. Седем минути и десет секунди. Извадих телефона за спътникова комуникация от жилетката си.

— Шест, всички участъци чисти. Заложникът и пакетът са под контрол. Няма убити, освен лошите.

Така беше, защото стреляхме с халосни патрони, но въпреки това момчетата ми бяха свършили дяволски добра работа. Станах, поставих пистолета си в кобура и размахах ръце в непрогледния бял дим, който все още скриваше част от склада.

— Намерете вентилатор, за да разкарате този дим. Хайде! — Плеснах с ръка върху дървения сандък и извиках на Лари Насипното злато: — Някой да запали камиона. Хайде да натоварим това проклето нещо и да тръгваме.

— Дадено, капитане.

— ПВ?

— Кажи, шефе.

— След колко време ще стигнеш до зоната за приземяване?

— Заложникът е доста зле. Ще трябва да го изнесем оттук. Когато дойдохме, тангата го обработваха — нищо сериозно, само го тормозеха, но не е свикнал. Ще съм готов да тръгна след шест-седем минути.

— Ясно. Бузест?

— При мен има малко враждебни действия. Ще се оттегля след четири-пет минути. Сдобихме се с една лайнарка с информация, капитане.

— Това искам да чуя. — Долових задоволителния рев на двигателя, когато Лари Насипното злато запали камиона. — Трябва да тръгвам. Ще се видим в зоната за приземяване.

Най-после димът се разсейваше.

— Някой да намери две греди или тръби! Хайде да разкараме това нещо.

Погледнах часовника отново: шестдесет и три минути. Двадесет и седем минути, докато хеликоптерите кацнат.

Господи! Как лети времето, когато човек се забавлява.

Пъхнахме четири греди под сандъка и на всяка от тях застанахме по четирима души и двама пазачи. Показах им брояча на атомните частици. Гледаха как индикаторът се мести в червената зона.

— Тия лайна вътре са радиоактивни. Ако някой тъпанар го изпусне, ще си изпати. На три вдигаме.

Беше като уреда с тежестите. Средното тегло на гимнастическата преса за „Група 6“ беше малко под 180 килограма. Не бяха необходими дванадесет души от нас, за да повдигнем сандъка, но исках всички да участват.

Гледах ги как товарят и изучавах една снимка от разузнавателния самолет. Бях отбелязал с червен молив маршрута за оттегляне. Това беше тъпо. Ами ако бях глътнал някой куршум и лошите бяха извадили снимката от джоба ми? Започнах да търкам снимката в дрехите си, докато изтрих червената линия. По дяволите! Много добре знаех къде отиваме.

Лари Насипното злато спусна плетената си шапка зад врата си и на мустакатото му лице цъфна разкривена, куражлийска усмивка. Подкара камиона. Скочих на стъпалото откъм страната на пътника и започнах да давам напътствия. Когато стигнахме до вратата, видях Конското лице, който тъкмо беше срязал катинарите. Той ни махна с ръка, за да преминем, и в същото време се чу стрелба откъм бараките.

— Не спирай.

Необходими ни бяха малко повече от десет минути, за да стигнем до зоната за приземяване, където бяхме кацнали. Паркирахме камиона встрани от старата писта, разположихме постове и зачакахме. След около пет минути дойде взводът на ПВ. Той и един сержант подкрепяха слаб мъж с посивяла коса, който беше доста над средна възраст и носеше мръсна бяла риза, изцапан сив панталон и очила с тежка рамка, прикрепени с ластик към главата му. Отидох до него и се ръкувах.

— Добре ли сте, сър?

— Чувствам се малко слаб, командире.

Акцентът му беше определено датски. Чудех се откъде са го намерили. Нямаше значение. Играех си ролята, сякаш не знаех, че всичко е един нагласен сценарий.

— Германец ли сте?

— Да. Благодаря, че дойдохте за мен.

Направих един преувеличен поклон в стил „Тримата мускетари“.

— Командир Ото фон Пифъл на вашите услуги — казах с акцент като на Ото Премингер^[2]. — Са мен беше удофолстфие дойде да фи спаси, сащто те могат да фи накарат та прогофорите.

Очите на заложника се разшириха.

ПВ избълва залп от бърз немски. Беше научил езика по време на двадесет и шест месечния си престой с Kampfschwimmerkompanie — плувците, които бяха западногерманският еквивалент на тюлените. Заложникът се засмя.

— Какво му каза?

— Казах му: „Командирът искаше да изрази радостта си, че сте добре.“ След това добавих, че не си така глупав и грозен, както изглеждаш на пръв поглед.

Двете групи на ПВ усилиха охраната. Часовникът показваше девет минути до пристигането на хеликоптерите. Бузестия и хората му се появиха, като се движеха в тръс. Четири или пет от тях носеха на раменете си кутии.

— Разни сведения — каза Бузестия. — Всякакви работи — планове, карти, квитанции. И схеми — бази в Пуерто Рико и на континента. Лайнарите от разузнаването ще им се радват.

Отдадох чест на Бузестия и казах:

— Обичам да правиш лайнарите щастливи, лейтенант. Тогава те не ми досаждат.

— За теб винаги, сладур — върна жеста Бузестия.

В тила ни се дочу стрелба от автомат.

— Я внимавайте там! — извиках. — Не му е времето да губим хора.

Тъкмо мислех да запаля сигналните ракети, но реших, че няма смисъл да показвам местоположението ни на този, който стреляше.

От храсталаците в далечния край на пистата се появи Джу. Махнах му с ръка да се приближи.

— Джу, какво има?

— Трябва да са имали повече хора, отколкото си мислехме. Или някои от тези, които застреляхме, са станали отново. Обстрелват ни.

Хлапакът беше добър. И с право предполагаше, че е така. Изгледах го загрижено.

— Има ли ранени?

Джу кимна с глава.

— Двама — нищо сериозно. Единият си е навехнал глезена, а другият се натъкна на трън в тъмното.

— Дръж тангата настрани, докато дойдат хеликоптерите.

— Дадено, капитане. — Джу изчезна обратно в джунглата.

Време беше да осветя зоната за приземяване. Разположихме шест бели и три червени строблампи. Имахме неоновозелени фенерчета с формата на пръчки, за да направляваме хеликоптерите при кацането.

Стрелбата идваше от по-близо. Започнах да гледам небето нетърпеливо. Проклетите Военновъздушни сили вероятно си бяха дали почивка за кафе. Така работеха през по-голямата част от времето си — като шофьори, членове на профсъюзите. Шест-седем часа полет (разбира се, без да надвишават определена надморска височина) и след това довиждане — време е за смяна на пелените, за сън и чаша какао.

А ние можехме да изкараме една седмица, без да спим, след това да направим учение по скачане с парашут от десет хиляди и петстотин метра, да си опаковаме багажа и да повторим всичко. Не бяхме пилотчета. Проверих часовника си. Закъсняваха.

— Къде са ни хеликоптерите, дяволите да ги вземат? — обадих се до Командването на специалните съвместни операции.

— На път са. Успокой се.

— Успокой се? — Кои ли бяха тези идиоти? Набутах германеца под камиона и клекнах заедно с ПВ. Измина цяла вечност, докато дочухме звук от перки. Бяха ни накарали да чакаме осемнадесет минути. За осемнадесет минути човек може да загуби цялата си група.

Четирите хеликоптера с дълги дюзи за зареждане във въздуха, стърчащи като рицарски копия, започнаха мързеливо да обикалят над зоната за приземяване, за да си изберат място за кацане. Невероятно! Снишаваха се, сякаш това беше легално кацане^[3], сякаш се намираха на пистата на някоя военна база. За тях това беше просто учение. Защо да се изсилват? Задници такива — щях да избия тези кучи синове, след като се измъкнем оттук.

Подканих ги с фенера да кацат по-бързо. Предполагаше се, че зоната за приземяване е „гореща“. Трябваше да летят така, сякаш долу се стреля. Задачата им беше да дойдат, да спуснат рампите, да ни натоварят и да си вдигат чукалата. Махах с ръце като луд. Пилотите не ми обръщаха внимание. Кацаха, все едно че са на ливадата пред Белия дом — започнаха да гасят двигателите си.

— Не, не, не! Давайте газ! Бързо! — изревах, размахвайки фенера. Посочих на ПВ най-близкия хеликоптер, който сваляше рампата в задната си част. — Качвайте заложника на борда!

Наблюдавах как ПВ и екипът му набутаха заложника в хеликоптера. Четиринадесет души плюс един. Завъртях фенера в кръг: „Изчезвайте оттук.“

Пилотът вдигна палец. Шестте витла се надигнаха отново, реактивните турбини достигнаха пълна мощност и хеликоптерът се отдели от земята. Оставаха още три. Бузестия товареше материала за разузнаването в сандъците на един хеликоптер, докато моите хора вкарваха бомбата във втория. Веднага след като го вързаха с колани, махнах с ръка на група „Алфа“ да се качва и хеликоптерът замина. Втори хеликоптер. Двадесет и един тюлени са във въздуха.

Наврях главата си в предния люк на третия хеликоптер и ревнах на пилота:

— Давай газ! Ще ти кажа кога да излетиш! — Изтичах до Бузестия и посочих хеликоптера.

— Събери строблампите и парашутите, вземи моя взвод „Браво“ и се махайте оттук! Аз ще бъда с Джу.

— Дадено! — Той раздвижи хората си. Една от групите прибра лампите и ги нахвърля в хеликоптера. Другата събра парашутите от храсталаците, където ги бяхме скрили, и ги натовари на рампата, където с насочен към небето автомат стоеше Бузестия, броеше и викаше:

— Размърдайте се!

Когато видях, че всички са се качили в хеликоптера, дадох знак на пилота:

— Тръгвай!

Още двадесет тюлени излетяха. Останахме аз и четиринадесетте човека на Джу.

Извиках Джу по микрофона на „Моторола“. Никакъв отговор.

— Джу! Дявол да… — Установих, че съм издърпал щепсела от гнездото му. Оправих го и отново извиках.

— Идвам, Дики.

Изчаках, докато хората на Джу се появиха от тъмнината. Тичаха с жабешки подскоци и очертаваха маршрута си с кратки залпове на автоматите. Грабнах двама от тях за жилетките и ги избутах към хеликоптера. Аз и Джу се качихме последни. Докато рампата се затваряше, обстреляхме добре зоната за кацане.

— Тръгвай! — извиках на командира на екипажа.

Излетяхме. Мисията беше протекла отлично. Репетиция или не, ние бяхме великолепна „фирма“ „ТЮЛЕН“. Погледнах часовника си. Фраснах с длан ПВ и го съборих по задник пред погледа на стреснатия старши сержант от BBC. Огледах хората си.

— Момчета, вие сте чудесни!

Видях голямото, черно тяло на транспортния самолет „Ц–141 Старлифтър“, когато се наклонихме и завихме към базата на главния остров. Първият хеликоптер вече се намираше на земята и от него излязоха тюлените и заложникът. Вторият и третият тъкмо кацаха. Почувствах се така добре, че забравих за заканата си да пратя пилотите в болницата заради осемнадесетминутното им закъснение и мързеливото кацане на остров Виекс.

Кацнахме. Излязох пръв и скочих на земята, преди рампата да беше стигнала до нея. Изтичах до „Старлифтъра“. Да, имаха бира. Страхотно. Щяхме да се веселим по пътя към дома. Изтичах обратно до ПВ и Бузестия и ги потупах по гърба. Събрах войската си.

— Страхотно! Супер! Да ви го… на всички, смрадливи задници такива с лайнени мозъци.

О, бях се опиянил от себе си! Но с право, дявол да го вземе! С право. Учение или не, това, което бяхме направили днес, не е правено никога досега от военна част. Прелетяхме три хиляди проклети мили, включихме четири взвода в таен, нощен скок от голяма височина с високо отваряне и парашутирахме десет мили до целта си. Кацнахме в единна група на зона, не по-голяма от две футболни игрища, събрахме се, очистихме тълпа лоши хора, спасихме заложника, измъкнахме ядрената бомба. И при всичко това не бяхме загубили нито един тюлен.

Ето за това се подготвяхме и си съдирахме задниците. Бяхме практикували поотделно всеки рисков елемент — стрелба, скачане, летене с парашута, тайно навлизане, освобождаване на заложника, тръгване. Но никога преди не ги бяхме правили заедно. До тази вечер не бяхме провеждали фалшива военна игра на пълни обороти и в реално време.

Германецът се приближи към мен.

— Вие и хората ви се справихте много добре.

— Благодаря — отговорих. — Аз се гордея с тях.

— Би трябвало.

Понечих да кажа още нещо, но един полковник в колосана униформа и очила с дебели лупи, който приличаше на Швейк, измарширува по асфалта.

— Подполковник Марчинко?

— Да, сър.

— Имам съобщение за вас. Трябва да се обадите в Командването на специалните съвместни операции.

— Ясно. — Извадих телефона от жилетката си и набрах номера.

— Марчинко се обажда. — Изчаках. Обади се познат глас:

— Справи се чудесно, по-добре, отколкото очаквахме. Съвместното командване е впечатлено.

Това ми хареса. Наистина бяха скептично настроени към готовността ни за мисии. За разлика от група „Делта“, която по подобие на английските SAS^[4] преминаваше през процес на административно одобряване, аз не позволявах моите хора да бъдат оценявани от външни лица.

Аргументите ми бяха прости. Това, за което се обучавахме, не беше правено досега. Така че как може един тъп книжен плъх от Пентагона с четири звезди на рамото си да знае дали ни бива или не?

Стигнах до заключението, че не може да знае. Бях казал достатъчно твърдо и категорично на веригата командващи: „Благодаря ви много, господа, но ще оценявам «ТЮЛЕН–6» сам.“

Но не стана. Командващата структура можеше и беше наложила волята си над нас, независимо от това, какво чувствах аз. Учението на остров Виекс беше достатъчно доказателство за това. Гласът отсреща продължи:

— Дик, това беше първокласно учение. Мисля, че ти и бойците ти имате нужда от два дни почивка, докато ние анализираме и оценяваме.

Анализираме и оценяваме. Тези бюрократични срички ме караха да изтръпвам. След Виетнам речникът в армията се беше променил от военен към делови. Дявол да го вземе, на нас не ни трябват мениджъри, а водачи, воини, ловци. Вместо това разполагахме със счетоводители. Струваше ми се, че всеки път, когато започнех да се ослушвам и да ръмжа, някой задник с три звезди ще слага нашийник на врата ми и ще го подръпва, за да ми покаже, че може да ме накара да подвия опашка. Е, този път в отговор трябваше да изръмжа. Да се разяря. Да сдъвча килима и да се направя на побеснял. Длъжен бях заради хората си. Мамицата му, длъжен бях и заради самия себе си. Повиших глас, за да могат момчетата да чуват:

— Упражнение? Да анализирате? Да оценявате? За чий хуй, генерале? Край.

Той също си играеше ролята добре.

— Досега не можех да кажа нищо, Дик. Наложено ми беше от Съвместното командване. — Замълча. — Но ти се справи отлично. „ТЮЛЕН–6“ е одобрена. От този момент си в действие.

— Е, благодаря за ценната информация, сър. Сигурен съм, че хората ми ще оценят високо мнението ви. — Питах се дали е доловил иронията в гласа ми. Скришом от другите изключих бутона за предаване и го покрих с ръка. След това продължих „разговора“. ПВ, Бузестия и Джу се приближиха, когато гласът ми започна да се засилва и да звучи по-разтревожено:

— Вие какво? Подменихте мунициите ни в оръжейната? — Изревах в слушалката: — Значи това беше просто шибано прецакване? По дяволите, не можеш да ми затвориш слушалката…

Полковник Швейк надзърташе във вътрешността на моя самолет Ц–141. Обърна се към мен:

— Подполковник, имате бира в самолета. Това е в разрез с правилника.

— А бе, полковник, а да ти разширя дупката на задника не искаш ли? — тръгнах към него аз.

ПВ ме хвана за жилетката с две ръце и ме закотви. Той беше по-нисък от мен с десетина сантиметра, но в академията е бил боксьор — як малък побойник.

— Леко, Дик — каза той. После се обърна към полковника: — Мисля, че е по-добре да не ни закачате сега, сър. В момента всички сме малко агресивни и може да бъде… ъ-ъ… опасно, ако стоите тук.

Подметките на Пол дращеха по асфалта. Полковникът прочете в погледа ми обещание за тежка телесна повреда, докато дърпах заместника си към него, и побърза да се отдалечи.

Пол ме пусна.

— Не си струва да се хабиш заради него, Дик.

— Майната ти!

Бузестия и Джу ме тупнаха по гърба.

— Хей, полковник — каза Джу. — За Съвместното командване и всичко това, спокойно. Нещата са наред. Ние знаехме.

— Какво знаехте?

— Че това е пълна схема — отговори ПВ.

— Трябваше да е упражнение — обади се Бузестия. — Никакви жертви, много стрелба и нито драскотина. А и всички танга носеха очила за стрелба.

Дълбоко в себе си се усмихвах. Бях избрал тези мъже, защото мислех, че са умни. По дяволите, наистина бяха умни!

— И защо никой от вас, тъпанари такива, не каза нищо?

— Спомням си лозунга, който един тюлен вижда всеки ден, когато започне обучението си — каза ПВ. — Оня, на който пише: „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя.“ Пък и досега не бяхме правили всичко наведнъж, шефе — изглежда, беше много добра идея да го изиграем и да видим дали става.

Разбира се, беше прав. Тръгнах към самолета и казах:

— Хайде да се махаме!

ПВ ме удари по ръката достатъчно силно, за да ме заболи.

— Да, сър. — Вдигна показалеца си във въздуха и очерта кръг с него.

— Хайде, момчета! Товарете! Да идем да се напием.

Прав беше. Майната им на всички! Беше време да се напием и да се прибираме вкъщи.