Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (20)

Глава 17

На кинолентата доблестните воини възкръсват от пепелта и тръгват отново да спечелят битката под звуците на „Невъзможната мечта“^[1], но това е само в киното. В живота не се случва. В живота воините умират. В живота боговете от Капитолийския хълм и от Белия дом искат човешки жертвоприношения. Затова Чарли Бекуит и Джим Вот бяха принесени в жертва от Дейви Джоунс и останалата част от командването, въпреки че нямаха никаква вина.

Чарли, който съвсем не е политик, разбра какво става, но вече беше твърде късно. Срещнах го в Е-образния коридор една седмица след „Пустиня–1“. Погледът му беше мътен и вперен хиляда метра напред.

— Дик — каза ми той, — онези момчета там просто ме изоставиха на онова място.

Този случай беше наистина голям удар за мен. Видях как изкормят Чарли Бекуит — добър и силен мъж, отишъл и заложил живота си, защото вярваше в своята мисия и в хората си, но не му беше дадена възможност да проведе нещата така, както ги умееше той. А после, след като му беше отнела по-голямата част от контрола и командването, бюрократичната машина винеше него за своите грешки.

„Аха — чух онзи глас, който винаги ми е звучал като гласа на Ев Барет, — Марчинко, смотан заднико с лайнен мозък, идиот такъв, ако ти дадат подобна възможност, ще те изработят по същия начин, по който изработиха и Чарли Бекуит.“

И въпреки че никой не пееше „Невъзможна мечта“ (а и никоя друга, като стана дума за песни), на 26 април 1980 година, само два дни след „Пустиня–1“, започна работа по операциите „Снежна птица“ и „Меден язовец“, които бяха втора серия планове за спасяването на американските заложници в Иран.

В същото време беше създадена Обединена оперативна група, както нареди министърът на отбраната Харолд Браун. Указанията бяха това да бъде група, която да планира и да провежда военни операции за борба срещу терористични актове, насочени срещу Съединените щати, техните интереси или жители. Въпреки че Обединената оперативна група щеше да включва части от армията, Военноморските и Военновъздушните сили, всяка служба ще се намира извън нормалната за нея административно-командна верига и ще докладва на един армейски генерал, намиращ се във Форт Браг, Северна Каролина.

Идеята беше твърде радикална за въоръжените сили. Тя означаваше, че вместо всичките служби да работят отделно и често пъти в пряка конкуренция помежду си, силите, разпределени в Обединената оперативна група, ще работят заедно. Командването и управлението да бъдат унифицирани. Лявата ръка да знае какво прави дясната. Или както проповядвах на тюлените си във Виетнам, да съществува сплотеност в бойната група. Няма какво да си говорим за революционни концепции.

Разпределен бях към Обединената оперативна група като изпълнителен офицер от Военноморските сили и помагах за оформянето на концепция за определяне на мисията и организирането на групата. Работех в приземна канцелария във вътрешностите на Пентагона, което — имайки предвид предназначението на сградата — ме устройваше напълно.

Три етажа над мен Чарли Бекуит също помагаше за изготвянето на документите за Обединената оперативна група. Обединено командване за специалните операции беше нещо, за което Чарли мечтаеше от години. Какъвто си е лоялен по отношение на армейските специални сили, Чарли разработи версията си с приоритет на уникалните възможности на неговата група „Делта“. Но тъй като беше и реалист, той скоро разбра, че Обединената оперативна група ще има нужда и от тюлени, за да могат да нападат морски обекти — танкери, кораби и военни обекти: ремонтни докове на Военновъздушните сили, самолетоносачи и ядрени подводници.

Аз също вярвах, че трябва да бъдат включени и тюлени, но не като допълнителна сила, намираща се под разпореждането на някой друг. Убеден бях, че цяла една група тюлени е съществено необходима на Обединената оперативна група. Ето защо, когато първият проект на документите за персонала се плъзна по бюрото ми през месец май 1980 година, аз промених леко писанията на Чарли Атаката. Както беше написана, записката за личния състав изискваше елемент от „ТЮЛЕН“. Изтрих тази дума и я замених с бойна единица.

Различното значение на тези две думи беше огромно. Елемент от „ТЮЛЕН“ беше малка група — един или два взвода, които биха се превърнали в помощни морски войски на група „Делта“, като Военноморските сили ще бъдат поставени в неприятното положение — помощници на армията. Разбира се, след като Обединената оперативна група беше подготвена така, че да намали междуармейското съперничество, Военноморските сили като институция бяха заложили на карта гордостта си, независимо от това дали министърът на отбраната или някой друг бяха съгласни.

Бойна единица „ТЮЛЕН“ означаваше самостоятелна част тюлени със свой собствен командващ офицер, която да стане равноправен партньор в Обединената оперативна група заедно с група „Делта“ и поделението за специални операции на Военновъздушните сили.

Предадох паметната записка. Когато се върна отново на бюрото ми, думите „бойна единица «ТЮЛЕН»“ все още бяха на мястото си. В средата на месец юни окончателният проект на записката за Обединената оперативна група щеше да бъде гласуван за или против от Обединеното командване. Ако го одобряха, което беше съвсем сигурно, проектът щеше да замине като постулат до всички командващи на военните действия, а и до началниците на агенциите за военно разузнаване. Новата бойна единица „ТЮЛЕН“ ще бъде като изсечена върху гранит.

Разбира се, като извърших редакторската промяна, създадох един мъничък проблем: не съществуваше бойна единица „ТЮЛЕН“, която можеше да се превърне в част от Обединената оперативна група. Ето защо, преди планът да влезе в сила, аз трябваше да създам такава част.

Въпросът беше кои тюлени трябва да станат част от Обединената оперативна група. Военноморските сили вече бяха определили специално антитерористично обучение за тюлените. На Западното крайбрежие четири от дванадесетте взвода на „ТЮЛЕН–1“ бяха преминали антитерористично обучение. На Източния бряг „ТЮЛЕН–2“ бяха посветили два от десетте си взвода на дейностите, свързани с борбата срещу тероризма. Един млад майор, когото ще нарека Пол Хенли, офицерът, провеждащ програмата за обучение по борба с тероризма в „ТЮЛЕН–2“, наричаше взводовете си „МОБ–6“ или „МОБилност–6“.

Въпреки че по Западното крайбрежие повече тюлени бяха обучени за борба с тероризма, отколкото по Източното, операциите на Пол Хенли бяха планирани и провеждани по-добре от всички операции по Западното крайбрежие. Една от причините беше, че в „ТЮЛЕН–1“ хората преминаха обучение и се върнаха в редовните си взводове. На Източния бряг групата „МОБ–6“ работеше като единна бойна единица през цялото време. Харесвах това. Виждаше се, че при тях съществува сплотеност.

Освен това поради факта, че „ТЮЛЕН-група 2“ работеха предимно в страни от НАТО, „МОБ–6“ бяха провеждали съвместни учения със Специалната морска секция на Великобритания, с немските Grenzschutzgruppe–9 (GSG–9), френските GIGN (Groupement d’Intervention de la Gendarmerie Nationale), италианските Groupe International Speciale (GIS), c бойците от Кралските военноморски сили на Дания, Fromanskorpset, а също и с антитерористични бойни единици от страни като Турция, Испания, Белгия. Харесвах и това.

По Западното крайбрежие в обучението за борба с тероризма се наблягаше основно на стрелковите умения. Командирът на „МОБ–6“ Пол Хенли също подобри стрелбата на своите хора. Но за разлика от тюлените от Западното крайбрежие неговите взводове от „МОБ–6“ се бяха качвали и на кораби в движение заедно с английските групи. Експериментирали бяха с изкачване на нефтодобивни инсталации в Северно море. Практикували бяха спасяването на заложници и неутрализиране на терористите похитители. Хенли обучаваше воините си така, както бих го правил и аз, ако все още бях командващ офицер на „ТЮЛЕН-група 2“. Но независимо от това колко добри бяха те, в „МОБ–6“ имаше само два взвода. Щяха да ми бъдат необходими най-малко шест взвода, за да сформирам ядрото на нова бойна единица. Това означаваше, че четирите взвода трябва да дойдат от Западното крайбрежие или от персонал от „ТЮЛЕН-група 2“, непринадлежащ на „МОБ–6“. Командващите офицери нямаше никак да харесат това. Но въпреки всичко ние се нуждаехме от такъв персонал: шест взвода phoques^[2]. Phoques шест. Искам да кажа Motherphoques^[3]. Терористите ще бъдат phoques^[4].

Понаправих малко аритметика и доста планове, а след това се скапах да пиша една записка, в която излагах идеята си за нова бойна единица „ТЮЛЕН“, специално обучена за борба с терористи в морско обкръжение. Преписвах творбата си в продължение на три дни, докато накрая тя светна като боята на излъсканите ми бойни обувки от времето, когато бях Идиота.

Моят началник, един полковник на име Джим Бейкър, така беше свикнал с моите набези в света на черните програми и войната със специални методи, че си беше разработил свой номер: поглеждаше работата ми, като покриваше очите си с ръце, и крадешком надничаше през разтворените си пръсти.

— О, господи! — възкликваше той. — Ричард, какво искаш да ми сториш? Я да видя. — След като видеше написаното, отново закриваше очите си и казваше: — Не искам да виждам. Не искам да зная.

— В такъв случай какво ще правим с този невидян и неизвестен документ, който предполага извършването на убийства и тежки телесни повреди? — учтиво запитвах аз.

— Ще подправим подписа ми и ще го пратим нагоре по реда — отговаряше той и се смеехме като откачени.

Но тази паметна записка запазих. Полковник Бейкър се опита да се промъкне зад бюрото ми и да надникне, но номерът не мина. Затворих листата, преди да успее да види каквото и да е, вдигнах се от стола и седнах върху тях.

— Добиче такова — каза Бейкър и се опита да ме отмести. — Аз съм по-старши от теб. Дай да видя.

— Имаш ли три звезди? — попитах аз и вдигнах безпомощно рамене.

— Ричард…

— Ял ли си кобра?

— Ричард…

— Джим, тази паметна записка може да се чете единствено от хора, които имат: а) три звезди на раменете си и б) които са яли кобра. — Размахах заглавната страница пред него. — Виждаш ли?

Бейкър се върна на бюрото си.

— Заради теб ще получа сърдечен удар, Ричард.

Гледа ме как пъхам малкото си послание в секретна папка с парола. Една ярка лента с цвета на виолетов дим от граната минаваше по диагонал отпред и отзад на папката. Бейкър беше свикнал с това. Голяма част от работата, която вършех, беше свързана с шпионска дейност.

— О, загрявам. От тези записки ли е?

Намигнах му и размахах папката към него.

— Точно така, полковник. Мога да ти кажа какво има тук, но след това трябва да те убия.

Той почервеня като цвекло и се изкикоти:

— О, господи! О, господи! Окей, окей, окей. Не искам да зная нищо. Никога не съм те виждал. Дори и името ти не зная.

Стиснал папката под ръка като футболна топка, спринтирах пет етажа нагоре по стълбището и тръгнах по Е-образния коридор на четвърти етаж, а обувките ми барабаняха забързано по мраморния под.

Спрях да си поема дъх пред вратата на кабинета на Бил Кроу. Предстоеше ми игра на покер с много високи залози и исках да изглеждам спокоен. По онова време Кроу беше заместник-командир по военноморските операции, отговорен за плановете и политиката. Независимо от факта, че беше подчинен на заместник-командира по военноморските операции адмирал Джеймс Уоткинс, Кроу беше изместил Уоткинс като най-близък и най-доверен съветник на командващия военноморските операции Томас Хейуърд. Така отношението на командващия към Бил Кроу беше повече фамилиарно и приятелско — като към заместник-командир, а не като към помощник на административния началник. Каквато и да беше причината за това, из Пентагона се носеха слухове, че Кроу практически е заменил Уоткинс като най-важен заместник на командващия военноморските операции. Ако исках планът ми да получи благословията на командващия, трябваше най-напред да имам одобрението на Бил Кроу.

Отворих вратата на кабинета. Един от адютантите на Кроу, полковник, ме погледна иззад бюрото си. Размахах папката пред него, за да види отличителната виолетова лента.

— Трябва да видя стария. Секретна материя.

Пропусна ме с махване на ръка. Пъхнах се в стаята на адмирала и затворих тежката врата зад мен.

Кроу вдигна поглед.

— Влизай, Дик. — Посочи ми стола пред бюрото си. — Сядай. За какво мислиш днес, като оставим настрана падащата ти коса?

Пъхнах папката пред него.

Адмирал Кроу спусна очилата с тесни стъкла върху кокалчето на носа си, качи крака на бюрото, дръпна записката върху корема си и я прочете бавно, като се мръщеше на страниците.

— Знае ли някой за това? — вдигна поглед той.

— Не, сър. Работих по въпроса сам.

Той изсумтя и зачете отново. Аз прекарах времето си в изследване на огромната колекция от шапки, която заемаше шест рафта зад бюрото на Кроу.

Накрая той свърши с четенето. Премести очилата си нагоре, докато ги закрепи над веждите. Изгледа ме отблизо, но лицето му не ми говореше нищо. След това се усмихна широко:

— Това ми харесва. От него армията ще получи сърдечен удар. Гарантирам, че и главнокомандващият ще го хареса.

Изгледа ме и плесна по бюрото, за да придаде тежест на думите си:

— Действай, Дик! Направи го!

Написаното от мен се отнасяше за нова бойна единица „ТЮЛЕН“, предназначена изключително за борба с тероризма. Тя щеше да бъде равноправна част от Обединената оперативна група, наред с „Делта“ и поделението за специални операции на Военновъздушните сили, и отговорна за действията по море в целия свят. Това не означаваше, че ще буксуваме в дълбоки води. Но нали сме тюлени — щом имаме вода наоколо, макар и една манерка, ще се справим.

Нарекох бойната единица „ТЮЛЕН-група 6“. Шест, защото вече имаше шест взвода, които бяха преминали обучение за борба с тероризма. И още, защото номерът щеше да накара Съветския съюз да си мисли, че някъде има още пет други групи тюлени, като всъщност те бяха само две. Майната ти, Съветски съюз!

„ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да бъдат гадни копелета — седемдесет и пет редници и петнадесет офицери. Да изглеждат като цивилни. Щяха да се придържат към променените стандарти за външния вид — дълги коси, обеци, бради и мустаци, — така че да минават за работници навсякъде. Смятах да ги насърчавам да учат чужди езици. За разлика от „ТЮЛЕН-група 2“, които действаха в ограничени територии, „ТЮЛЕН-група 6“ щяха да се явяват в срок от четири часа за заминаване от базата във Вирджиния до всяка точка на света.

Първоначалната мисия на „Шестицата“ беше да се присъедини към операцията за спасяването на заложниците, която беше в процес на планиране, макар и да нямаше определен срок. Целта беше тайно навлизане в Иран, където да разрушат редица ирански военни цели, непосредствено преди втория опит за спасяване от страна на група „Делта“. Но крайната цел на „ТЮЛЕН-група 6“ в борбата с тероризма щеше да има много по-голям обхват. Както бях написал в записката си, от съществена важност беше „ТЮЛЕН-група 6“ да се обучава за практически всякакви сценарии на морските военни действия.

В моето предложение твърдях със сигурност, че „ТЮЛЕН-група 6“ ще може да влезе в действие шест месеца след получаването на разрешение за подбора. Шест месеца, през които деветдесет души трябва да се научат да се изстрелват от леглата си със скоростта на звука. Вярвах, че това може да се направи. Дори съставих и календар за обучението на „ТЮЛЕН-група 6“ през първата година. Заградените в квадратчета дни на листа бяха 365, а месеците — 12. Прекарах цяла седмица в опити да вместя 408 дни за тренировки в тези 365 кутийки. Реших, че хората ще спят в самолетите.

Късната пролет и ранното лято на 1980 година прекарах в изглаждане на подробности по материално-техническото обезпечаване, в съставяне на бюджет и списъци на оборудването и дооформянето на колкото е възможно повече от най-дребните детайли. Проектът за „ТЮЛЕН-група 6“ беше строга, зашифрована тайна и аз работех в бюрократичен вакуум. Независимо от това вероятно в обществото на експертите по войната със специални методи от Военноморските сили са се носели слухове за нещо предстоящо. Започнах да отскачам с колата до намиращия се на три часа и половина път Литъл Крийк след края на работното ми време в Пентагона. Посещенията бяха неофициални. Прекарвах времето със старшините от „ТЮЛЕН-група 2“ и задавах въпроси на чаша бира: „Ти как би направил това, старшина?“, или „Ако трябва да постъпиш така и така, кой е най-добрият начин това да стане тихо?“

Прекарвах нощ след нощ в кухнята на един приятел, старшина на име Мак, когото познавах от времето на съвместното ни обучение в групите за подводна диверсия. Работейки върху оцапани с кафе тефтери, с жълти разчертани листа, Мак, аз и един старши сержант, когото наричах Пръстите, планирахме изискванията за материално-техническото снабдяване на новата бойна единица „ТЮЛЕН“. Приготвяхме предварителни бюджети, организационни графици и съчинявахме списъци на нови и чудесни играчки, с които мъжете могат да си играят. Разработихме тренировъчен цикъл, който въртеше две групи от по три взвода през непрекъснат график за стрелба, скачане с парашут, плуване и упражнения по спасяване на заложници. Бях решил, че ако „Шестицата“ получи разрешение за действие, Мак ще им стане старшина. Той беше як и жилав дребосък. Язвителният му, дори често пъти и подигравателен маниер на ръководство ще държи бойците нащрек, а дългият му опит в групите ще помага за работата на „ТЮЛЕН-група 6“. Исках и Пръстите да дойде с нас. И двамата казаха, че с удоволствие ще дойдат да играят с мен, въпреки че Мак се оплака горчиво от скоковете с парашут. Винаги е мразил да се хвърля от напълно изправен самолет.

Посветих доста внимание и на работата, която Пол Хенли вършеше с „МОБ–6“. Хенли тъкмо беше повишен в звание майор и беше в процес на преместване на Западния бряг, където го разпределиха като заместник-командир на поделението в Колорадо за обучение на тюлени по подводна диверсия. Малко преди той и жена му Мерилин да тръгнат за Колорадо, Хенли се отби да ме види в скривалището ми в мазето. Беше дошъл насам за среща в Бюрото за персонала на Военноморските сили и да се оплаква от разпределението си.

Не бях работил с Пол, но го харесвах. Вече бях решил, че той ще бъде идеалният заместник-командир на „ТЮЛЕН-група 6“. Пол беше истински успял човек. Завършил беше академията, тръгвайки от беден ирландски квартал във Филаделфия, наречен Фиштаун.

Той беше дребен, тъмнокос човек с остри черти — от малките петлета, с които не бихте искали да си имате работа. Направил грешката да признае пред съветниците след завършване на първата година в Анаполис, че иска да стане водолаз десантник. Невъзможно. Казали му, че випускниците на академията не стават змиеядци. За да има успех, трябва да кара кораб. И така, след получаване на мичманските си нашивки през 1970 година Пол бил изпратен да става шофьор на кораб.

И все пак успял да се добере до обучението по подводна диверсия за тюлени (ако питат мен, е бил изпратен по възможно най-добрата причина: сбиване). Една вечер бил в клуба за младши офицери, наречен „Дейтъм“, и се включил в разправията между някакъв полковник, който се бил почерпил малко повече, и двама прилични на футболисти едри и злобни младши лейтенанти, решили да татуират нови бръчки по лицето на полковника. Пол проснал на пода двамата лейтенанти и го измъкнал в безопасност преди появата на бреговия патрул. След три месеца се намирал в „ТЮЛЕН“ за обучение по подводна диверсия благодарение на няколко приятелски телефонни разговора между полковници.

За човек, който е бил тюлен по-малко от десетилетие, Пол беше направил доста добри ходове. Беше завършен парашутист — членуваше в отбора по парашутизъм на Военноморските сили. Служил беше в продължение на двадесет и шест месеца с Kampfschwimmers, западногерманските бойни плувни единици, базирани в Екернфорде на Балтийско море, и свободно говореше немски. Имаше мек глас и се държеше добре с хората си, заради което го уважаваха и по всяка вероятност щяха да му дадат някое командирско място веднага щом стане полковник. Но Пол имаше воински манталитет и се отвращаваше от мисълта за двегодишното разпределение, което щеше да го върже с верига към някое бюро и по време на което ще трябва да пише доклади за тъпи инструктори, които току-що са паднали от някой пън и са си навехнали глезените.

През последната седмица на месец юни седеше в канцеларията ми в мазето и се оплакваше от нерадостната си съдба:

— Какво, по дяволите, да правя, Дик?

Свих рамене. Все още нямах намерение да му казвам нищо за „ТЮЛЕН-група 6“.

— Просто иди там и върши работата.

— Ами „МОБ–6“? — попита той.

— Какво за тях?

— Тъкмо ги привеждах във форма. Започвахме да работим по някои добри сценарии. Казах ли ти за тактиката за нахлуване на борда на британските специални войски? Корабът си пътува. Е, аз промених нещата им и…

Прекъснах го:

— Слушай, момче, имаш добър младши офицер за заместник на „МОБ–6“. Мисли за новата си работа като за място, където ще си клатиш краката.

Замина за Калифорния, но замина с шум и трясък. Нямаше представа за това, което му готвех, ако всичко вървеше по плана.

„По план“ означаваше, че самият аз трябваше да извърша някои промени в графика си. Избран бях да участвам в Националния военен колеж във Форт Леели за академичната 1980–1981 година. Изборът за Военния колеж практически е предпоставката за повишаване в полковник, бригаден генерал, а след това и изкачване нагоре по стълбицата на адмиралския състав. Курсовете се водят от изявени преподаватели. Учещите се там са „отбран“, елитен команден състав от Въоръжените сили, Държавния департамент и ЦРУ. Освен ненапрегнатата академична година с пълен график за светски занимания Военният колеж позволява и създаването на професионални връзки, дивидентите от които са много високи с напредването в кариерата, където всеизвестна истина е, че е важно не само колко знаеш, а и кого познаваш.

Подготвен бях за година без напрежение, с много развлечения и игри. Кати също. Децата ни бяха тийнейджъри и не се нуждаеха от непрекъснатите майчински грижи, с които тя ги беше обсипвала толкова време. Бях прекарал във Военноморските сили почти двадесет и две години и в началото на 1980 Кати ме караше да си мисля за ранно пенсиониране. Разбирах грижите й: нещата изглеждаха така, сякаш тя се беше разписала за съпруга на служещ във Военноморските сили за двадесет години и не беше сигурна дали ще може да изкара до тридесет. Логично бе да се очаква. За тридесет години съвместен живот й беше дотегнала непрекъснатата емоционална и физическа раздяла. Но вътре в себе си Кати знаеше, че все още не бях готов за пенсиониране, така че една година във Военния колеж ни се струваше един чудесен компромис. Щяхме да изкараме една дванадесетмесечна ваканция. Можехме да се отпуснем, да отделим време един за друг и да се наслаждаваме на коктейлите, пикниците, пътуванията и другите неща, които Форт Макнеър предлагаше.

Но, да си призная честно, при замислянето на „ТЮЛЕН-група 6“ бях предвидил командирския пост за себе си и нямаше да съм щастлив, ако не получех това, което искам. Военният колеж започваше академичната година през месец август. Без да казвам нищо на Кати, поисках среща с Бил Кроу през последната седмица на юни.

— Имам един проблем, адмирале — казах аз.

— Давай да говорим, Дик.

— През следващата година трябва да ида във Военния колеж.

— Където ти е мястото — прекъсна ме той. — Признай си, Дик, нужна ти е почивка. Една година в Макнеър ще ти се отрази добре.

— Сигурен съм в това, сър. Но както знаете, през последните седмици работих по идеята за „ТЮЛЕН-група 6“, а все още не е известно кой ще бъде командващият офицер. Вашият избор може да повлияе на решението ми дали да отида в колежа или не.

— Е, мисля, че ако търсехме човек, ти щеше да бъдеш начело в списъка. Ти си квалифициран за командир на „Шестицата“. Но, Дик, все още никой не е мислил за избор на бъдещия командващ офицер.

— Е, адмирале, без да го увъртам, искам да знаете, че желая да бъда включен в списъка.

— Сигурен съм, че желаеш, Дик. Но пък, от друга страна, ти се блъскаш вече две години. Може би ще е по-добре, ако отделиш малко време за себе си и жена си. Порадвай се на Военния колеж. Разкажи на онези там за змиеядците.

— Ако смятате, че този е курсът, който трябва да следвам, то това и ще направя. Но, сър, занимавам се с тия антитерористични истории почти три години, от падането на шаха до „Пустиня–1“.

— Зная това.

— Сър, честно казано, досега всичко беше само осиране, що се отнася до войната със специални методи. Чарли Бекуит го изработиха, защото тези около него нямат никаква представа от такава война, нито знаят как да използват хората си. По дяволите, адмирале, това тъпо лайнарско мислене си съществува още от виетнамската война. Моите тюлени винаги бяха изпращани от някой тъпанар, дето и бъкел не разбира какво можем и как го вършим. Може би греша. Може би се проявява проклетото ми самочувствие, но вярвам, че когато се впуснем в действие за втори път, ще има разлика. Познавам хората, познавам обществото им…

С махване на ръка адмиралът ме накара да млъкна.

— Знам, знам, Дик. Но ние наистина не сме мислили за това. Сега, като зная, че наистина си заинтересован, ще повдигна въпроса. Но не забравяй, че окончателното решение за командира на „ТЮЛЕН-група 6“ зависи от командващия военноморските операции, а не от мен.

— Смятате ли, че трябва да разговарям с адмирал Хейуърд, сър?

Той избърса очилата си, огледа ги отблизо и ги постави обратно на носа си.

— Няма да ти навреди, ако отвориш дума за това. — Погледна ме насмешливо. — Но, Дик…

— Слушам, сър?

— Един съвет. Не използвай съществителното „осиране“ пред адмирал Хейуърд.

Засмях се и отдадох чест.

— Тъй вярно, сър. — Знаех, че Кроу говори сериозно. Ако исках да командвам „Шестицата“ — а исках това повече от всичко досега, — знаех, че ще имам само една възможност: да помоля адмирал Хейуърд да ме назначи.

Внимателно замислях ходовете и думите, като прокарвах серии от сценарии през главата си, докато се убедя, че за каквото и да ме запита Хейуърд, ще реагирам по подходящ начин. През седмицата ми беше наредено да занеса един пакет с документи от разузнаването до канцеларията на командващия. Това беше шансът, който чаках.

Занесох папката и се изправих пред бюрото на Хейуърд. Той беше висок, мършав пилот от морската авиация. Винаги ми е изглеждал като човек, създаден за летец. Едрият, доброжелателен и оплешивяващ Бил Кроу излъчваше общителност. От Том Хейуърд струеше формалността.

— Извинете, сър.

Той вдигна очи и ме погледна:

— Да?

— Извинете, че ви се натрапвам, сър, но се питам дали бихте искали да ми направите голяма лична услуга и да ме посъветвате за нещо. — Надявах се, че това встъпление ще свърши работа пред командващия. Обикновено адмиралите обичат да дават съвети. Но Том Хейуърд не беше нормален адмирал. Той беше единствен по рода си във Военноморските сили. Човек не може да седи и да дрънка празни приказки пред командващия. Задачата ми беше да му доставя документите, а след това да си изляза бързо и тихо.

— Разбира се, Дик. — Не сваляше поглед от мен, докато стоях мирно. Не ми предложи стол.

— Сър — казах с равен глас, — не зная дали ви е известно, но имам заповед да се явя в Националния военен колеж през месец август. — Надявах се, че разтуптяното ми сърце не ме издава по никакъв начин. Усещах как кръвта ми пулсираше в слепоочията ми, в китките на ръцете и в гърдите.

— Не знаех това. Поздравявам ви.

— Благодаря ви, сър. Но знаете ли, съществува нов команден пост в „ТЮЛЕН-група 6“. Питах се дали ще сте така любезен да ме уведомите ще ме вземете ли предвид като потенциален кандидат. Ако го направите, кое от назначенията бихте ми препоръчали, Военния колеж или „ТЮЛЕН-група 6“?

Командващият се облегна на стола си и направи с дланите си къщичка.

— Зная колко усилено работи, Дик. Зная, че си бил под голямо напрежение. Зная и колко часове стоят зад работата ти. — Не ме изпускаше от погледа си. Сякаш следеше някаква цел. — Как е семейството ти?

Добър въпрос. Подтекстът беше: „Семейството ти ще издържи ли още две години раздяла, или ще се разпадне?“ Знаех добре, че вероятно ще се разпадне — Кати и аз вече не бяхме във възможно най-добрите семейни отношения, — но ми се щеше да опитам да поема този команден пост. Реших да парирам въпроса му:

— Сър, съпругата и децата ми са съпруга и деца на офицер от Военноморските сили.

Веждите му се повдигнаха озадачено, а после се върнаха в нормалното си положение.

— Добре — каза адмиралът. Млъкна, а след това продължи: — Е, Бил Кроу ми казва, че ти си човекът, който си е избрал, защото доста време си се занимавал с антитероризма. Но работата няма да е лека. Въпросът е кое назначение би предпочел ти, Дик?

Постът щеше да бъде мой, ако го поисках. Обзе ме някакво неизразимо спокойствие. Същото, което изпитвах и в боя. Времето се забавяше и жадно поемах всяка милисекунда. В съзнанието си видях образите на някои от хората, които ми помогнаха да се издигна до този невероятен пост. Ев Барет, Б. Б. Уитъм, Орела Галахър, Джим Финли, Уотсън Кръпката и Рон Роджърс от група „Браво“, където за първи път бях командир. Хари Хъмфриз, Коня Кучински, Франк Сколис и Горди Бойс от моята чудесна тълпа откачени убийци от Осми взвод. За миг се върнах обратно в Чау Док с тялото на Кларънс Ришър в ръце. Ще има ли такива като него в новата бойна единица? Вероятно. Мога ли да приема това предизвикателство? Мога ли да поема такъв товар? Да, по дяволите, мога. Знаех, че целият ми живот е преминал в името на този един на милион шанс отново да стана истински воин и да бъда начело на бойна единица, която съм създал по свой образ и подобие.

Гледах командващия право в очите. Гласът ми беше равен и спокоен. Говорех официално, защото главнокомандващите офицери обичат това.

— Сър, знаете, че ще се гордея да бъда първият командващ офицер на „ТЮЛЕН-група 6“. Постът на командира е първото нещо, към което се стреми всеки моряк, а за мен той със сигурност ще бъде особен, защото имам основна роля в подготвянето му.

Главнокомандващият кимна с глава.

— Дик, аз бих желал ти да бъдеш първият командир на „ТЮЛЕН-група 6“.

В съзнанието ми избухваха фойерверки — истинско четвъртоюлско^[5] празненство, — но нито за миг не се издадох.

— Много съм ви благодарен, сър. Смятам, че Военният колеж вече не е тема за обсъждане.

Хейуърд протегна ръката си към мен. Стиснах я, отстъпих назад и отдадох чест.

— Благодаря ви, сър.

След като излязох от кабинета на главнокомандващия, въздъхнах така, че сигурно се е чуло чак в Литъл Крийк. Изтичах надолу по коридора като рисивър^[6], завих на ъгъла и нахлух в кабинета на Бил Кроу. Секретарите и адютантите му дори нямаха възможност да реагират, когато профучах през вратата му. Не му казах нищо, а само вдигнах нагоре двата си палеца.

Кроу ме погледна с голяма, широка и топла усмивка, от която разбрах, че е намазал колата на адмирала с цяло кило вазелин.

— Предполагам, командире на „ТЮЛЕН-група 6“, че не си използвал съществителното „осиране“.