Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (18)

Глава 15

Церемонията по смяната на командира е толкова стара, колкото и самите Военноморски сили. В устава е казано: „Командващият офицер, който ще бъде освободен от поста, по време на смяната трябва да строи всички свои подчинени. Офицерът, който ще бъде освободен, трябва да прочете заповедта за освобождаването си и да предаде командването на приемника, който трябва да прочете заповедта за назначаването и да поеме командването.“

Уникалността се крие във факта, че при официалното предаване на командването пълното поемане на отговорност, пълномощия и подотчетност за кораб или бойна единица се предава директно от един офицер на друг. Такова нещо не се прави на друго място в армията.

Поемането на командването от мен беше проведено в големия физкултурен салон на десантната военноморска база в Литъл Крийк през месец октомври и времето беше твърде студено, за да се прави церемонията на открито. В северния край на салона, простиращ се до следващата пряка и облицован с плочки, беше издигнат подиум. Зад него едно американско знаме с размери шест на девет метра осигуряваше трогателен патриотичен фон. На дървения полиран баскетболен под беше поставена червена пътека, опъната от страничната врата до подиума. По протежение на краищата на пътеката бяха поставени хромирани гилзи от снаряди калибър 12,7 см, на които висеше избелено, колосано корабно въже. Един старши помощник-боцман и петима боцмани стояха мирно, готови да засвирят с тръбите си и да оповестят качването на официалните лица на борда.

Може би имаше двеста места за посетители и приятели. Кати Ан и децата се бяха настанили на централните столове на първия ред. Майка ми, Емили, се появи заедно с двама от чичовците ми. Това ме изпълни с голямо удоволствие. Кариерата ми във Военноморските сили беше посрещана с безразличие от семейството ми. Изобщо не се трогнаха, когато изкарах адската седмица и станах водолаз десантник. Гледаха с безразличие на това, че завърших офицерската школа. Никой не беше дошъл да ме види, когато получавах медалите си „Бронзова звезда“ и „Сребърна звезда“. Но сега, когато щях да стана командващ офицер на елитна бойна единица, роднините ми просто се чудеха как по-добре да се подмажат. Имаше подаръци за децата, предложения за подкрепа и комплименти в изобилие. Въпреки всичко приемах славата със съответната доза скептицизъм, защото, когато застанах на подиума и погледнах към майка си и чичовците си, видях също и лицата на офицерите и воините, които чувствах много по-близки, отколкото някога са били собствените ми кръвни роднини.

Мъжете от „ТЮЛЕН-група 2“, строени по взводове, стояха мирно. Изглеждаха великолепно в тъмносините униформи. На гърдите си носеха спечелени в боя ордени и ленти за медали. Всеки член на групата, служил между 1966 и 1972 година, беше прекарал най-малко два часа във Виетнам. Много от хората имаха по три или четири престоя там, а някои дори и по шест. Лесно се познаваха новите членове — на гърдите нямаха отличия. В съседство с редиците на „ТЮЛЕН-група 2“ стояха представители на групите за подводна диверсия и други военноморски единици.

Смяната на командването, както и всички военноморски церемонии, не признава сушата — символиката и терминологията са морски. Щабът на „ТЮЛЕН-група 2“, от който тъкмо излизаха официалните лица, е известен като квартердек^[1]. С пристигането ни в гимнастическия салон щеше да забие корабна камбана — „дрън-дрън, дрън-дрън, дрън-дрън“ — и ще се качим с музика на борда, отдавайки чест на помощник-боцмана, а званията ни щяха да бъдат оповестявани по същия начин, както ако се качвахме от лодка в боен кораб.

Дрън-дрън, дрън-дрън.

— Пристига майор от Военноморския флот на САЩ.

Това бях аз. Тръгнах изопнат като струна по червения килим, отговорих на поздрава, изкачих се на подиума и зачаках веселата част. Не чаках дълго. Капеланът прочете молитва. Представиха гостуващия говорител, който направи няколко кратки забележки. Боб Гормли, напускащият командир на „Група 2“, прочете заповедта си. След това аз прочетох своята: „За майор Ричард Марчинко (без презиме), от Бюрото за персонала: Поемете командването на «ТЮЛЕН-група 2», считано от 10 октомври 1974 година.“

Боб ме погледна и каза:

— Готов съм за освобождаване от поста.

— Освобождавам ви, сър — отговорих аз, като отвърнах на погледа му. Според големия часовник на стената на залата часът беше 10,38 мин. Преди двадесет и девет минути бях посрещнат на борда като всеки друг майор на тридесет и три годишна възраст. Този път, когато слязох от подиума, главният помощник-боцман извика:

— Командирът на „ТЮЛЕН-група 2“ излиза. — Думите му ми звучаха като музика.

Въпреки че церемонията мина безупречно, пътят ми до командирския пост не беше особено лек. Една от причините беше бързото ми израстване в средите на хората, занимаващи се с войната със специални методи. Сега сменях Боб Гормли, който беше капитан, когато аз бях мичман. Понастоящем и двамата бяхме майори. Това значи, че за последните осем години е бил повишен само веднъж. Аз бях повишен в три звания. Освен това бях прескочил почти цяло едно поколение офицери, специалисти по войната със специални методи, за да мога да поема командването на „ТЮЛЕН-група 2“. Това направи някои хора много нещастни, особено онези, които бяха подминати.

От друга страна, аз поемах много рискове, които другите офицери от „ТЮЛЕН“ предпочитаха да избягват. Повечето от тези офицери бяха останали в Литъл Крийк, където бяха успели да натрупат ценни книжа за недвижими имоти, играеха волейбол и футбол през почивните дни и пиеха бира в офицерския клуб. Може би по-важно е, че си бяха сформирали клики и начини да си помагат един на друг както лично, така и служебно. Аз се върнах от Пном Пен, без да дължа нищо на никого. Бях аутсайдерът, който прекара три години зад бюро и не получаваше заплата като водолаз десантник или парашутист; който беше отишъл да учи в колеж, а след това — в Камбоджа като военен аташе. Сред специалистите по войната със специални методи имаше хора, които гледаха на тези мои назначения като на дезертиране, а не като на начин за развиване на способностите.

Това си беше техен проблем, не мой. Аз чувствах, че трите години в Атлантическата команда за обучение на сухопътни и морски войски и последвалото назначение като военен аташе ми даваха възможност да се движа в среди, в които тюлените не бяха влизали; и които можеха да са полезни както за войната със специални методи, така и за „ТЮЛЕН-група 2“. Например бях се върнал у дома за кратък отпуск през месец май 1974 година, за да разясня на председателя на Щаба на обединеното командване и на командващия военноморските операции положението в Камбоджа. Докато бях във Вашингтон, имах възможността да посетя Литъл Крийк, за да наблюдавам церемония по смяна на командването на „Група 2“ с поделението на Военноморските сили за водене на война със специални методи. Там срещнах контраадмирал Грийн — човека, за когото щях да работя, когато се върна, за да поема командването на „ТЮЛЕН-група 2“. По време на церемонията Грийн ме огледа от глава до пети. След тържествената част ме попита кой съм и защо нося еполет с четири нашивки (това означаваше, че съм офицер с четири звезди).

Обясних, че съм военен аташе в Пном Пен и че представлявам президента на Съединените щати. С адмирала си поговорихме известно време. Попита ме за положението в Камбоджа, дадох му двеминутни разяснения, отдадох чест и го оставих да се върне към гостите си. Смесих се с тълпата. Виждах, че от време на време ми хвърля по някой поглед, когато забелязваше, че разговарям свободно с генералите с по три звезди така, както със сержантите; наблюдаваше как държа коктейлите, без да ги разливам по брадата си, и кимаше одобрително с глава, когато разсмивах генералските съпруги.

Сега като командир на „ТЮЛЕН-група 2“ щях да работя за този човек и хората му. В моя полза беше това, че се запознах с него на светско събиране и той знаеше, че съм в състояние да давам съвети на председателя на Щаба на обединеното командване и на командващия военноморските операции за положението в Камбоджа. От друга страна, Боб Гормли, който беше работил за адмирал Грийн в продължение на шест месеца, изобщо не го познаваше. Боб се придържаше към максимата: „Ако началството не те търси, не му се мяркай.“ За командир на тюлени това беше типично — аз също възприемах подобна философия, когато бях във Виетнам (помните ли операциите, провеждани в случай, че няма други указания?).

Но във Виетнам мислех само за четиринадесет души, а други щяха да операт пешкира, ако аз се оплескам. Сега имах сто и петдесет човека и нямах на кого да прехвърлям топката. Освен това като командир на бойна единица трябваше да съществувам — но и да успея — в една командна структура, независимо дали това ми харесва или не. „ТЮЛЕН-група 2“ се вместваше в параметрите на стратегическа система. Колкото и да ми се искаше, „ТЮЛЕН-група 2“ не беше автономна единица. Ето защо, ако исках да получавам по-големи бюджети, по-добро оборудване, по-нетрадиционно обучение и най-добри оръжия, трябваше да се добирам до тях чрез адмирал Грийн и неговия персонал. Това беше политическата реалност. Но за мен имаше и много по-важен момент. Командването — независимо дали е на кораб, подводница, военноморски самолет или на група тюлени — е нещо, което се случва само веднъж в живота. Повечето офицери биваха командири само по веднъж. Реших, че няма да пропилея времето си в „Група 2“.

Разбира се, аз и бойците ми бяхме загрижени за това как точно щях да водя „Група 2“. Бях се върнал от Камбоджа в началото на септември и прекарвах голяма част от времето си, а някои смятаха — доста голяма, с тюлените от „Група 2“. Пиех бира с тях и слушах оплакванията им. Обясняваха ми колко са щастливи, че аз, човек от групата, ще поема командването. Държаха се открито и откровено с мен. В края на краищата аз бях един от тях — Рик Идиота от Групата за подводна диверсия 22, образът, който смучеше грахови зърна през носа си. Или пък бях мистър Рик, мичманът от група „Браво“, чиито весели мародери бяха предизвикали смут сред виетнамците и бяха подлудили Ханк Мъстин. Или пък бях Дик Диверсанта, човекът-акула от Делтата на Меконг, който тичаше бос през джунглата и казваше на полковниците от Специалните сили да го целунат по задника.

Всъщност бях всичките тези неща, но вече нито едно от тях поотделно. Да, харесваше ми да направя едно хубаво сбиване. Да, обичах да изпия по бира с момчетата. Да, не беше проблем да кажа на офицери с всякакви звания да вървят на майната си. Но всичко това беше през 1974 година. Не бях в групите в продължение на шест години и се промених напълно. Грубата енергия все още напираше в мен. Но повечето от треските ми бяха одялани или чрез обучение, или наблюдаване на начините, по които най-големите хитреци се измъкваха безнаказано, вършейки неща, за които други биваха наказвани. Затова само слушах разговорите на бойците за връщането на доброто старо време, когато Рой Боуъм, първият командир на „Група 2“, извеждаше хората за сутрешна двучасова физическа подготовка, последвана от бягане в продължение на четири мили до Ойстърманс Клъб, където пиеха бира до края на деня. Но не обещавах нищо.

Отидох във Форт А. П. Хил, където „Група 2“ провеждаше полевите си тренировки, и наблюдавах упражняващите си тюлени. Влизах и излизах от канцелариите, надничах в работата с документацията и определянето на назначенията. Не харесах много видяното. На жаргона на бюрократите от групата — всичко смърдеше. Бюджетът смърдеше, стандартите по външния вид смърдяха, състоянието на сградите смърдеше, смърдеше снаряжението. Обикалях, надзъртах тук и там и съвсем не бях доволен.

По време на това разузнаване помолих офицера, отговарящ за оперативните въпроси на „Група 2“, Рич Кун, да ми стане заместник. Кун беше як като скала лейтенант, висок метър и осемдесет, и като мичман беше ходил два пъти във Виетнам. След това тъмнокосият двадесет и седем годишен лейтенант, който се перчеше с прилепнала на челото си къдрица коса, ала Бъди Холи, беше служил на разменни начала в известната Британска специална ескадра. Тя беше морската версия на Специалните военновъздушни сили на Великобритания и тренировките им бяха много по-трудни от всичко, което правехме в „ТЮЛЕН“. Службата зад граница беше разширила хоризонтите на Рич така, както службата ми като аташе разшири моите. Освен обичта към портвайна от британците беше получил и уникална закалка от тяхната наковалня. Върна се по-стабилен, надежден и с по-богато въображение, отколкото беше, преди да замине. Британците му бяха предали и склонността към организираност. Разбира се, сега Рич беше превъзходен ръководител, което е абсолютно необходимо за един добър заместник-командир. А най-хубавото от всичко беше, че умееше да върши горните неща с нелош акцент на кокни.

Въпреки че никога не бях работил с Рич, той ми направи впечатление на човек, какъвто бих желал за мой заместник: беше честен, надежден и изпитан в бой. Имаше страхотно чувство за хумор и беше един уголемен и по-изтънчен вариант на Горди Бойс. Освен това инстинктите му бяха верни: можеше да предвижда реакциите ми и в повечето случаи не грешеше. Притежаваше още скромен и силен характер, какъвто исках да имат офицерите ми. Поканих го на по бира и му направих предложение. Кун, какъвто си е глупак, отговори с вдигнат палец.

 

 

Смяната на командването се проведе в петък сутринта. Разпуснах всички за почивните дни и наредих на Рич да събере офицерите в моята барака в понеделник в девет сутринта. Рано в понеделник се метнах в джипа на командващия офицер на „ТЮЛЕН-група 2“ и го откарах шест пресечки по-надолу до КОМГРУВСМ–2, или на жаргона на Военноморските сили — Командира на групата на Военноморските сили за война със специални методи, — за да направя посещение на вежливост на адмирал Грийн. Явих се в пълна униформа, наскоро подстриган, с ниско подрязани бакенбарди, които наричахме бели стени. Мускулите ми изпъкваха след едночасовата гимнастика.

Поздравих адмирала, след което му казах, че съм се подписал за командването, но не и за снаряжението, защото не отговаря на изискванията ми. Ето защо исках да извърша пълна инвентаризация на „ТЮЛЕН-група 2“. Предложих в същото време капитан Кравенър, завеждащ персонала, да извърши пълна административна инспекция.

Адмирал Грийн се усмихна кисело.

— Това означава доста работа за „ТЮЛЕН-група 2“ и за моя персонал.

— Тъй вярно, сър.

Една пълна инвентаризация означаваше, че всяка гайка и всеки болт, всеки куршум и ударник, всеки апарат за подводно дишане трябва да бъдат номерирани, както и всеки картон от картотеката, всеки кламер и бележник. Когато приключехме, щяхме да знаем колко телчета за захващане на листа притежава „ТЮЛЕН-група 2“.

Административната инспекция щеше да ни принуди да защитаваме методите си на обучение, плановете за действие по време на война и бюджета си. Всяка частица на операционните и организационните процедури на „ТЮЛЕН-група 2“ щеше да бъде прекарана през сито.

— Предполагам, смяташ, че е оправдано изразходването на толкова време и усилия, Дик.

— Сър, не е провеждана административна инспекция в продължение на шест години. Целите ни са различни от тези по времето на войната във Виетнам. Време е да се види как си вършим работата.

Адмиралът кимна утвърдително.

— И казваш, че не си се подписал за снаряжението?

— Адмирале, предполагам, че голяма част от това, което сме върнали от Виетнам, е в лошо състояние. Инвентаризацията може да покаже, че притежаваме всичко в пълен комплект, но се обзалагам пет срещу едно, че по-голямата част от нещата не изглеждат много добре. Въпросът е там, че ако се подпиша, то става мое, независимо дали работи или не.

Адмиралът ме изгледа напрегнато.

— Дадено — каза накрая той. Тропна с пръсти по бюрото в знак, че съм свободен. — Дръж ме в течение, Дик, и кажи на завеждащия персонала, че съм съгласен за административната инспекция.

— Благодаря, сър.

След около половин час излязох от щаба на „КОМГРУВСМ–2“, където бях оставил завеждащия персонала и повечето от хората му с отворени уста. В края на краищата кой беше този лъскав, късоврат и ниско подстриган задник? Марчинко? Не може да бъде.

Рич Кун беше събрал офицерите в бараката ми и те бяха насядали на пода, защото имаше само два стола. Повечето носеха тениски в сини и златисти цветове и светлокафяви шорти — ежедневната униформа на тюлените. Това трябваше да бъде променено. Рич, воден от предчувствия, беше облякъл униформата си. Късметлия. Влязох.

Рич извика:

— Мирно!

Някой се обади:

— Хей, Акула… — но студеният ми поглед го накара да млъкне.

— Господа — казах. — Току-що разговарях с адмирала и предложих доброволна инвентаризация и административна инспекция.

— Какво по…

— Освен това тук е като кенеф — продължих. — През миналия месец се завирах навсякъде и мога да ви уверя, господа, че малко неща тук ми харесват. — Опрях длани на бюрото. — Не ми харесва шибаното снаряжение. Не ми харесва шибания персонал. Не ми харесва шибаното обучение. Не ми харесват и шибаните планове за действие в бойни условия. — Огледах стаята. — Не ми харесва абсолютно нищо.

Гласът ми ставаше по-силен, по-дълбок и настоятелен. Живеещият в мен Барет надвиваше.

— От днес нататък освен с тренировките, ще се занимавате и с още неща. Ще се научите да командвате. Ще се научите как да пишете шибани доклади. Ще се научите как да пишете шибани съобщения. Ще се научите да съставяте шибани планове.

Обърнах се към Рич:

— Заместник-командир?

— Сър? — Той застана мирно с най-изискан английски маниер.

— Обадете се в Офицерския клуб и наредете пет пъти седмично да резервират маса за обяд за шестнадесет души. От дванадесет до четиринадесет часа. Всички офицери ще обядват ежедневно заедно с командващия офицер. Трябва ни сплотеност в подразделението.

— Тъй вярно, сър.

Тишина. Лицата им се вкамениха. Устите на двама от мичманите зееха точно пет сантиметра. Със следващото нареждане ги убих:

— От днес нататък ще почиствате канцелариите си. Имам предвид истинска чистота. Искам прозорците да бъдат измити отвън и отвътре. Подовете излъскани — от вас, господа, а не от някои наказан младши моряк.

Не смееха да шукнат. Обърнах се отново към Рич:

— Заместник-командир?

— Слушам, сър?

— Предайте заповедта ми. Никакви бради. Никакви мустаци. Подстрижките отново са по устав. Колосването отново е на мода.

— Слушам, сър.

— Заместник-командир?

— Слушам, сър?

— Предайте заповедта ми. Обадете се до магазина в поделението и предайте, че ще има големи покупки на визитки и парадни саби. Всички офицери да имат шибани картички с имената. Всички офицери да имат шибани саби.

Отново се обърнах към офицерите. Пепелявосивите им лица изразяваха пълно объркване.

— Господа — казах. — Ще се научите на елементарна вежливост и шибан протокол. — Направих пауза за по-голям ефект. — Тъй като от днес нататък, господа, вие отново се намирате в шибаните Военноморски сили.

Извърнах се към Рич.

— Смятам, че засега това е достатъчно, заместник-командир — казах с мек гласец. — Искам целият личен състав да бъде строен в тринадесет часа. Можете да освободите хората.

Излязох от стаята, без да поглеждам назад. Беше много забавно.

 

 

Разбира се, те ме изпитваха. Започнаха с лицевото окосмяване. Човекът с най-добре изглеждащата брада дойде в канцеларията ми и отказа да я обръсне. Казваше се Еди Мъгз. Познавахме се. Бяхме пътували заедно три пъти из Средиземно море на кораба „Ръшмор“, като членове на Група за подводна диверсия 22. Като мен той беше едно от момчетата на Ев Барет. Беше ме гледал да смуча грах през носа си по време на водевилните актове на мистър Мъд и мистър Идиот в столовата. Бяхме участвали в побоища в Барселона. Бяхме гонили проститутките из Рим. Бяхме се напивали в Атина. Нощта, когато карах камиона през тунелите на Неапол и стържех по стените с каросерията, Мъгз се намираше отзад, крещеше и виеше като индианец, докато сержант Ев Барет сипеше стодецибелови ругатни по мой адрес.

Това беше Мъгз, кучият син с големите юмруци и кръглото лице, а аз бях Идиота, кръчмарският побойник, и с него бяхме гъстаци от незапомнени времена.

Рич Кун го въведе в канцеларията ми. Той козирува. Отвърнах на поздрава му.

Седнах зад бюрото си, на което имаше чаша горещо кафе — точно като офицер от Военноморските сили.

— Свободно — наредих.

Мъгз събра ръце зад гърба си и разкрачи крака. Настъпи неловка тишина.

Сръбнах от кафето и го погледнах спокойно, припомняйки си доста приятни моменти. Предполагам, че и той правеше същото.

— Мъгз?

— Мистър Рик.

— Искаш да ме видиш.

Той кимна с глава.

— Сър, за брадата. Искам да си я оставя. Тя е…

— Виж какво, Мъгз — срязах го аз. — Нямам нищо против брадите. Според устава на Военноморските сили морякът може да носи брада. Но за тюлените тя представлява опасност. Ако имаш брада и носиш подводна маска, съществува голяма вероятност тя да не уплътнява достатъчно. Това е рисковано. Може би другите командващи офицери не са давали пет пари за това, но аз го правя. А и след като ще махаш космите си, то е по-добре да махнеш всичките. Значи трябва да си обръснеш и мустака. — Усмихнах се. — По този начин ще мога да виждам дали говориш по мой адрес.

— Да, сър, разбирам как се чувствате. Но въпреки всичко правилникът за Военноморските сили постановява, че можем да ги носим. Докато правилникът не се промени, аз си оставям брадата.

— Можеш да си я оставиш, Мъгз, но не в „ТЮЛЕН-група 2“. — Отпих от кафето си. — Вече не си в групата.

Погледна ме така изненадан, сякаш бях стрелял по него.

— Ти направи избора си, Мъгз. Аз направих своя. Твоите приятели те нагласиха така. Те, а и ти също, мислят, че по никакъв начин не мога да ви прецакам.

Гласът ми стана твърд.

— Проблемът е там, че никой не може да прецака мен.

— Сър… — В очите му започнаха да напират сълзи.

— Това е окончателно, Мъгз. Твоята е свършена. Давам ти два дни. Реши къде искаш да бъдеш прехвърлен и аз ще направя всичко възможно да осъществя желанието ти.

Челюстта му висеше отворена, но не можеше да обели нито дума. Моето лице беше непроницаемо.

— Съжалявам. От теб бихме имали полза тук. Но сега можеш да излезеш и да кажеш на момчетата следното: „Не се закачайте с командира, защото той ще ви прецака така, както никога досега не са ви прецаквали.“ Свободен си. — Отдадох чест и когато Мъгз се обърна кръгом и излезе, аз завъртях стола към купчината документи, натрупана върху масичката зад бюрото ми. Не исках той да се обърне и да види, че за мен това решение беше също толкова сурово, колкото и за него.

Имаше тюлени, които смятаха, че като командир съм се отнасял твърде сурово с хората си. Но те не бяха от „ТЮЛЕН-група 2“. Тюлените от Двойката обичаха предизвикателствата — зная това, защото имах изключително ниско текучество, докато бях командващ офицер — повече от осемдесет процента от редовия състав остана с мен.

 

 

В „ТЮЛЕН-група 2“ виждах един основен проблем — твърде много младши офицери бяха разпределени на административна работа, вместо да бъдат изпратени на бойното поле. Командирът не ръководи бойците си от бюро. Нуждаех се от талантлив администратор, който да се оправя сам, докато ние, бойците, си играехме навън.

Нямаше да е много лесно. Тюлените трудно се погаждаха с хора, които нямат нищо общо с войната със специални методи. Администраторите идваха и си отиваха като някакви временни канцеларски служители. Но аз имах една идея. Разпределителят на офицерите в „ТЮЛЕН“, Дик Лайънс, ми беше стар приятел. Бяхме изкарали заедно офицерската школа. Докато скачах от самолети и гълтах тинята на Делтата, той беше започнал да управлява кораб. Сега се намираше във Вашингтон и управляваше едно бюро. И тъй като беше способен администратор, той би могъл да знае къде да намеря свежи хора. Обадих му се.

— Да. Имам един за теб. Още е топъл, Дик.

— Не се и съмнявам в теб, злобен ирландецо. Кой е той?

— Казва се Том Уилямс. Младши лейтенант е.

— Други сведения?

— Запасен офицер е. Изкарал е обучение за пилот, но нямал необходимите данни, за да му дадат място в някоя ескадра, и затова го зарязали. Бил изпратен на Бермудските острови в една от онези станции за подводни сензори, които използваме, за да следим съветските подводници. И там го юркали, защото е бил младши на три амбициозни нищожества, които не искали конкуренция и решили да се отърват от него, като му развалят сведението за годност. Сега, макар че той още не знае, Военноморските сили също имат намерение да го изхвърлят.

— Господи.

— Бива го. Не е лош човек. Има много потенциал, но няма кой да се възползва от него.

— Обзалагаш ли се?

Лайънс се засмя. Това беше смях на едър, добросърдечен ирландец. Този смях привличаше вниманието на хората по кръчмите и събираше жените.

— Ще ми направиш услуга. Трябва да го скатая някъде за около шест месеца, за да може системата да го забрави и той да остане на служба.

— Изпрати го при мен, Лайънс. Изпрати го в дома за непослушни момчета на отец Марчинко. Обещавам да образовам детето.

— Ще му дадеш и научна степен — изсмя се гръмогласно Лайънс. — Само не го разкъсвай, а?

Младши лейтенант Томас Р. Уилямс пристигна след четири дни. Беше нисък и слабоват офицер, чието скромно поведение му придаваше вид на счетоводител от холивудско киностудио. Той докладва пристигането си, настани се в една стая в ергенските жилища и се яви на работа, но изглеждаше повече от несигурен.

Наблюдавах как офицерите тюлени го разиграват по палубата. Ние сме малко самоуверени кучи синове и видът на бедния негодник, който се опитваше да тръгне напред, но среща само просташки тормоз, ме караше да изтръпвам. Уилямс не се отказваше — инстинктивно отстояваше позициите си. Беше куражлия. Трябваше му само да се научи на малко агресивност. И трябваше да започне да прави физически упражнения. Когато си разпределен в група „ТЮЛЕН“, не е приятно да бъдеш в ролята на четиридесет и пет килограмов слабак.

Въпреки че тогава Том беше женен, той дойде на мястото на разпределението си като ерген, защото го считаше за временно. Затова аз и Кати Ан го поканихме на вечеря през първата седмица след идването му. Тя го нагости с доста бира, тестени ястия, огромна зелена салата и сладолед и се оттегли, когато взех още две бири от хладилника и подканих Том да ме последва в бърлогата.

Отпуснах се на дивана. Том пое бирата си, седна на един фотьойл и я постави на коляното си.

Вдигнах кутията към него.

— Добре дошъл в Литъл Крийк.

— Благодаря. — Той отпи. — След Бермудските острови промяната е приятна.

— Дик Лайънс реши, че тук ще ти хареса.

— Засега ми харесва.

— Момчетата създават ли ти проблеми?

— Не е чак толкова лошо — сви рамене той.

— Значи не се стараят достатъчно. — Изпразних бирата си и поставих кутията върху едно списание „Таим“ на масата за кафе. — Том, имам намерение да ти кажа нещо сериозно.

Погледна ме с очите си на кученце, което ще слагат да си легне. Минавал е през подобни неща и преди, когато са го изхвърлили от училището и когато са го прецакали на системата за следене на подводници. По лицето му разбрах — мисли, че ще го разкарам от поделението. Преглътна трудно.

— Както кажете, сър.

— Военноморските сили искат да те изгонят.

Той почервеня.

— Какво?

— С теб е свършено, хлапе. Те си мислят, че ще можеш да се справиш навън.

— Това е… — Той фрасна бирата си и я обърна на килима. — О, мамка му, сър, ужасно съжалявам.

Взех една кърпа за бърсане на съдове от кухнята, взех още две бири, върнах се и избърсах килима. Казах:

— Не се тревожи за това. Заповядай.

Той пое бирата от ръката ми и я изгълта.

— Дявол да го вземе — каза той и тресна празната кутия върху масата. Донесох му друга студена бира и той се захвана и с нея. Лицето му посиня.

— Дявол да го вземе — повтори.

— Какво?

— Военноморските сили да вървят по дяволите! Майната им!

— Слушай, Том, ти си запасен офицер. Съгласи се и се прибери у дома, направи пари. Откажи се от това тъпо надпреварване за кариери.

— Няма да стане — отговори той и поклати глава.

Интересно. Когато стиснеше зъби, челюстта му изпъкваше. Инат беше.

— Окей. В такъв случай какво искаш да правиш?

— Искам да остана в проклетите Военноморски сили. — Замълча. — Задници! — Погледна ме и се засмя на себе си: — Дявол да ме вземе, аз съм задникът.

— Добре, млади Том Уилямс. Да ти го… много. — Изпих остатъка от бирата, взех още две, отворих ги, подадох му едната и седнах срещу него, като почти опрях носа си в неговия. — Дик Лайънс казва, че си добро хлапе. Това, което виждам, ми харесва. Какво ще кажеш да попрецакаме Военноморските сили?

— Това ми звучи добре — отговори той със светнали очи.

— Ето ти инструкциите. Трябва ми щур административен офицер и съм те вербувал. Върши ми работа и ще те защитавам. Групата ще те защитава.

— Дадено.

— Не така бързо. Има и още. Ще ходиш на физическа подготовка заедно с групата. Ще се приведеш във форма. Ще ходиш на учения по основна подводна диверсионна дейност.

— Господи…

— Ще получиш квалификация за офицер тюлен.

— Но…

— Не искам никакво „но“, Том. „ТЮЛЕН–2“ е като семейство и искам ти да бъдеш част от него, а не да си просто някакъв далечен шибан роднина. Това означава, че трябва да преминеш през посвещаването, имам предвид подводната диверсия. Стани як и гаден. Работи с мен и аз ще работя с теб. След това ще се върнем, ще намерим ония нещастни смотани минетчии, ония задници с лайнени мозъци, които разбират само от чукане на кози и които си направиха майтап с теб, и ще им пръснем сфинктерите.

Хлапето се засмя по начин, който харесвам. Вдигна дланта си, изплю се в нея и ми я предложи:

— Дадено, шкипере.

Направих същото.

Той взе думите ми на сериозно. Ние също го взехме на сериозно. В каюткомпанията на „квалифицираните“ го тормозеха безмилостно. Но по моя заповед се водеха от Първия морски закон на Ев Барет. Показваха му тънкостите на занаята и стъпка по стъпка го водеха напред през основните положения на водолазното дело и диверсията, скоковете с парашут и тактиката на войната с нетрадиционни методи. Всяка сутрин Том правеше гимнастика заедно с бойците, като насилваше тялото си много повече, отколкото е допускал, че то може да приеме. Правеше всичко — тичаше, плуваше, катереше се по въжетата, стреляше по мишени.

След шест седмици беше готов и го изпратихме на обучение по плуване под вода и диверсия. Справи се лесно и през месец октомври на 1975 година го посрещнахме у дома, като закачихме значка „Будвайзер“ на куртката му. Беше изминала около година, откакто дойде при нас.

Тази история има и послепис. 30 ноември 1990 година. Корабният звънец беше разлюлян и главният помощник-боцман извика: „Пристига подполковник от Военноморските сили на Съединените щати“, докато Том Уилямс маршируваше по червения килим към подиума в залата за събрания на военноморската база в Литъл Крийк.

Четиридесет минути по-късно звънчето продължи: дрън-дрън, дрън-дрън. Но този път помощник-боцманът обяви: „«ТЮЛЕН-група 2» тръгва“, Том Уилямс гордо отвърна на поздрава и тръгна с маршова стъпка по червения килим като шестнадесети командир на „ТЮЛЕН–2“.

 

 

Не ми трябваше много време след приемането на командването, за да разбера, че Военноморските сили не са променили възгледите си за специалната война и най-вече за тюлените. Мисиите ни бяха изготвяни от идиоти във Вашингтон, бивши капитани на кораби или подводничари. Офицери, които нямаха никаква представа за възможностите на тюлените, за ограниченията на подробности като терена, времето. Те не отчитаха и мъглявините на битката — „търкането“, както го е нарекъл Клаузевиц, или един от законите на Мърфи: „Ако нещо може да се обърка, то непременно ще се обърка.“

Резултатът от това мъгляво мислене в Пентагона беше, че по време на упражнения ни даваха задачи като „неутрализиране на врага чрез придвижване на разстояние десет километра през блатиста местност за пет часа“.

Човек не може да се движи през блато с два километра в час с лодка, а да не говорим за ходене пеши през вражеска територия. Някой от тези хора не си ли е проправял път през Делтата на Меконг, осеяна с бомби, капани и препъващи телове за взривяване на мини? Бойната единица, която ръководех, не беше снаряд, заострен в единия край, боядисан в сиво и нацелен към някоя държава. И какво е това „неутрализиране на врага“?

„— Това означава ли, че мога да убия копелетата, адмирале, ваше височество?

— Не. Загрижени сме за реакцията на средствата за масова информация, ако убиете и раните много хора. Просто ги неутрализирайте.

— Имате ли някакви предложения относно това как точно да ги неутрализирам, адмирале, ваше високопостие? Може би трябва да наема няколко проститутки, които да отвличат вниманието им, докато аз се промъкна при тях и ги завържа?

— Това си е ваш проблем, подполковник. Просто предайте плана си в три екземпляра, подпишете се на всеки от тях, като уточните, че ако има провал, то вината е ваша, а не наша, след това ги изгорете, за да няма следи за средствата за масова информация и Конгреса.

— Слушам, ваша божественост.“

Трябваше да има по-добър начин да си вършим работата. Командната верига беше достатъчно тромава, за да пречи на всичките неща, които тюлените могат най-добре. Ето защо една от първите ми цели беше да променя начина, по който заявленията се придвижваха нагоре по стълбицата и по който заповедите слизаха надолу.

Това стана лесно, когато в управлението на „Група 2“ за война със специални методи дойде нов командир. Той беше капитан на име Дик Кугън, шофьор на кораб, но беше работил по река Меконг. Ето защо знаеше за тюлените, знаеше за реките и възприемаше нови идеи. А и което е още по-важно, беше оставил жена си и децата в Нюпорт на Роуд Айлънд. Той беше celibate geografique^[2], който живееше в ергенските офицерски жилища от другата страна на улицата, на която беше щабът на „ТЮЛЕН-група 2“.

Заедно с Кугън дойде и нов началник-щаб на име Франк Андерсън. Той беше тюлен от Западното крайбрежие. Това също имаше значение. Най-напред тюлените от Източното крайбрежие нямат високо мнение за тюлените от Западното крайбрежие. Във Виетнам групите от „ТЮЛЕН–1“ бяха много по-пасивни от нас, като си седяха на задниците в специалната зона Рунг Сат, вместо да ходят по селата и из провинцията.

Тюлените от Западното крайбрежие бяха много по-организирани. Ако ние от „ТЮЛЕН-група 2“ бяхме „Ролинг Стоунс“, то тюлените от Калифорния бяха „Мънкис“^[3].

Франк започна работа. Не харесваше Източния бряг, не харесваше „ТЮЛЕН-група 2“, не харесваше и мен. Употребявах думата „мамицата“ твърде често за вкуса му. Бях твърде буен и пиех много. Не обичах да се прибирам у дома в четири и тридесет, да сядам на пластмасовата маса за вечеря срещу жена си и да я питам как е минал денят й. Не питах „Може ли?“ всеки път, когато пръднех. И имах отвратителния навик да ходя право при командващия, когато се нуждаех от отговор на някой належащ въпрос. Това наистина провокираше усещането на Франк за ред и благоприличие.

Идвах в три и тридесет и исках да видя командващия по някакъв въпрос. В повечето от случаите Франк казваше: „Зает е, Дик. Ще уредя това вместо теб утре.“

— Но аз искам да зная това сега.

— Е, не е възможно. Зает е.

След като отговорите „Не е възможно“ станаха твърде много, преминах на алтернативна система.

Спомняте си, че командващият Кугън живееше в ергенските жилища срещу нашия щаб. Като свършеше работа, Дик Кугън идваше с колата си, паркираше, оставяше куфарчето си и тръгваше за бара на ергенските жилища, за да изпие една бира, преди да се върне в стаята, за да се захване с работата, която е донесъл със себе си вкъщи. Той не беше от онези, които се шляят наоколо, и затова единственото му занимание беше работата.

Свиках всички свои младши офицери на събрание.

— От днес нататък — казах — ще правим наблюдение над командващия. Разработете си график. Ще следите кога идва с колата си. Ще идете в ергенския бар. Ще седнете на шибания стол до него и ще му правите компания. Ще го развличате. Ще му разправяте за работата ни и колко добре си я вършим. И всеки офицер, наблюдаващ командващия, ще се среща с мен, преди да отиде на работа, за всеки случай, ако има някоя шибана дреболия, която искам да му бъде подхвърлена през този ден.

Проведох истинска програма по поддържане на връзка с обществеността. Една вечер командващият научи за програмата ми за физическата подготовка. Друг път разбра за упражненията на Форт А. П. Хил. После чу за тактиката ни при размирици. Офицерите дори го канеха да поиграе на война с нас и той прие. Веднъж трябваше да изтичаме до Форт Браг на 240 мили оттук. Пиех бира заедно с Кугън и го попитах дали иска да дойде.

— Разбира се, Дик.

И ние заминахме. На следващата сутрин Франк търсил шефа си под дърво и камък, само че той беше с мен — гледаше упражнение на Специалните сили и учеше нови неща за възможностите на войната със специални методи.

Този вид изпълнения ядосваха Франк страхотно. Мразеше, когато го пренебрегвах като шеф чрез разговорите си с командващия след работно време в бара и на следващата сутрин навирах в гърлото му взетите решения.

— Не можеш да правиш така — оплакваше се той.

— Сам си го правиш, Франк — казвах аз. — Слушай внимателно — аз не работя за теб. Работя за командващия.

Нещата бяха дошли до критична точка по-рано. В „Група 2“ имах двама офицери чужденци за обмяна на опит. Единият беше англичанин от Специалната ескадра, в която Рик Кун беше служил. Другият беше германец от Kampfschwimmerkompanie — германските плувци воини.

Вярвах, че тюлените трябва да се обучават със Специалните сили на НАТО и бях получил одобрение от Дик Кугън да ида в Европа и да направя точно това. Тогава Руди, германецът, който беше с нас, предложи, че може да бъде интересно да ни посети група военни плувци, да отидем в Пуерто Рико и да си поиграем там.

Ето защо написа писмо на шефа си, който одобри идеята и изпрати едно поделение да се обучава заедно с нас. Но тъй като той беше добър, обичащ реда германец, изпрати копие от заповедта си и до канцеларията на министъра на отбраната в Бон. Бюрократите от Бон полудели, защото нещата не се провеждат в съответната последователност и защото недостатъчно хора бяха попитали „Може ли?“

В Пентагона се получи много неприятно писмо от германския министър на отбраната. То беше предадено на командващия Военноморските сили, който възкликнал „Я виж ти!“ и изстрелял ракета до командващия Атлантическия флот; той пък от своя страна изстрелял една мина от минохвъргачката си до командира на групата на Военноморските сили за война със специални методи и тя с благодарност беше получена от Франк Андерсън, който ме призова при себе си и ми сдъвка задника доста добре.

— Кой, по дяволите, си ти, за да искаш офицерите, дошли на разменни начала, да изпращат писма до своите министри на отбраната, Марчинко? Може и да не работиш за мен, но проклетата командна верига все още важи и за теб и като става дума за движението на писмата, което е административна, а не тактическа функция, за теб аз съм шибаният господ. Чуваш ли ме ясно и високо?

Нямаше къде да мърдам — всъщност той ме беше стиснал за топките.

— Тъй вярно, сър.

— Затова от днес нататък, Марчинко, всичките проклети писма, които искаш да изпращаш, ще минават за одобрение през щаба, което означава през мен. Ясно ли е?

— Но…

— Никакво но. Ти си вееше байрака и не се съобразяваше с командната верига. Опитваше се да ме направиш на глупак. Навираше ми го под носа. Сега е време за разплата. Всяко проклето писмо, което трябва да излезе оттук, ще трябва да минава през щаба и да бъде подписвано от мен или няма да отиде никъде.

След работа Рич Кун и аз си намерихме сепаре в една приятна кръчма и обсъдихме положението. Говорех му за убийства. Той ме успокояваше. Описвах уникални начини на изтезание. Кун, който беше отличен заместник, направляваше енергията ми в по-реалистични и конструктивни посоки. Пиехме бира. Заговорничехме. Крояхме планове.

Франк ми беше сдъвкал задника в четвъртък. В петък не изпратихме никакви писма. През почивните дни сформирах машинописен отдел за изготвяне на писма. Когато свършихме, бях приготвил към сто и петдесет писма. В понеделник в шест и тридесет сутринта се подписах на мястото, означено с „Изготвил“, поставих печат с часа за получаване на всяко писмо и го занесох в щаба.

— Добро утро, Франк.

Той видя тридесет и пет сантиметровата купчина писма.

— Какво, по дяволите…

— Нося ти да подпишеш няколко писма.

— Остави ги на секретаря ми. Ще се заема с тях, когато ми остане време. — Изгледа ме със злобна усмивка. — Ако имам време.

— Както кажеш, Франк. Но всички те имат печати с часовете на получаване и много от тях са важни, така че ако закъснееш, това ще се отрази на твоя часовник, не на моя. — Излязох си.

Когато се върнах в бараката си, за мен имаше известие от него да отида незабавно в щаба.

— Майната му — казах на свръзката си. — Ние не работим за него. Нека чака.

След половин час се обади:

— Заповядвам ти, върни се и си вземи проклетите писма.

— Какво?

— Чу ме ясно и високо, Марчинко. Върни се тук. Това е заповед.

— Извини ме, Франк, но аз не работя за теб и затова не можеш да ми заповядваш. А що се отнася до писмата, аз само следвах административните ти напътствия. Искаше всички писма — получи ги. Сега, заднико, е твой ред да се оправяш. Ти ще трябва да ги разпратиш. Аз не мога, защото ти не си ги подписал. Аз съм съставителят, а не офицерът, който разрешава изпращането им. И освен това, Франк, ти си проклетият щабен книжен плъх. Така че дъвчи си хартията. Аз имам да командвам.

— Марчинко…

— Майната ти, подполковник. Или както казвахме навремето, да ти го пъхна в задника.

Той отиде да крещи на командващия, но това не му донесе нищо добро. Трябваше да се подпише на всяко писмо. Следобед в щаба на „ТЮЛЕН-група 2“ се получи писмо от щаба, подписано от Франк, в което ми се съобщаваше, че отново имам пълномощието да разпращам писмата си.

Същата вечер аз поех наблюдението над командващия. Настаних се до него на бара, поръчах си един коктейл „Бомбай“ с лед и казах:

— Как са нещата, сър?

Той ме изгледа особено.

— Чувам, че ти и Франк днес доста сте се посдърпали.

— Така ли? Нищо такова не зная. Нали знаете, той се занимава с щаба ви, аз с командването и се опитвам да правя така, че всичко да върви гладко.

— Нещата не звучаха съвсем гладко днес. Франк ми разправя, че наистина не си бил изряден.

— Понякога се ръководя от напътствията му. Но когато не харесвам неговите, следвам вашите. Мисля, че на него това не му харесва много.

Кугън се засмя.

— Вероятно никак не му харесва. — Поръча си нова напитка и каза на бармана да ми налее втори коктейл „Бомбай“ с лед. — Ще ти кажа едно нещо, Дик — обади се той, като чукна ръба на чашата ми с този на своята, — кучият му син скачаше нагоре-надолу и беше побеснял от яд. Наистина го накара да си говори сам.

— Просто си върша работата, сър — казах и вдигнах джина си за наздравица.