Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (13)

Глава 10

Върнах се в щатите от първото си пребиваване във Виетнам с противоречиви чувства. Считах работата на групата си за положителна. Бяхме се превърнали в едно неделимо цяло — мислехме и действахме като един, — защитавахме се един друг както от виетнамския враг, така и от американската бюрокрация. Въпреки че върнах момчетата у дома с натъртвания и одрасквания, бях щастлив, че никой не беше раняван сериозно. Изпълнен бях с въодушевление, че всички щяха да получат медали за службата си във Виетнам. Доволен бях и от собствения си напредък. Бях доказал себе си в боя — и малко след завръщането в Щатите ме повишиха в звание младши лейтенант.

Но медалите и похвалните писма бяха само външният израз на нещо по-плодотворно. Вече вярвах, че мога да бъда водач. Усетът ми за боя се беше оказал верен и до голяма степен сигурен. Освен това бях открил начини да побеждавам системата, която ни беше наложена, или най-малкото да я карам да работи в наша полза.

Обратната страна на медала беше, че бях отблъснат от високото ниво на некадърност в ръководството и шантавия начин на мислене, който се използваше за командване на усилията ни във Виетнам. Много често ние, тюлените, бяхме изпращани в бой от ограничени офицери от Военноморския флот, които нямаха както представа за възможностите ни, така и идея как да ги използват. Затова ни използваха като редовните си войски. Това може да върши работа при един батальон от неамбициозни мърморковци. Но не е от полза, когато пращате на бойното поле добре обучени групи, които могат да мислят сами и с чувство на гордост проявяват инициатива.

Във Виетнам се сблъсках с най-добрите и най-лошите качества на колегите си офицери. Имаше добри офицери, като Фред Кочи, който би завел хората си до ада и обратно, ако съществуваше възможност да пресрещне някой виетконгски патрул или да потопи няколко сампана. Освен тях обаче имаше и страхливци и те караха подчинените си да вършат неща, които сами не искаха или не можеха да изпълнят. Срещаха се и бюрократи, които се занимаваха с документи, вместо да водят хората си на бойното поле, а след това се предлагаха за ордени „Сребърна звезда“, защото някога са дочули стрелба. Имаше и офицери крадци, които просто крадяха званията си.

Спомням си един смотан капитан (наричаше себе си Орела, но всъщност беше един пуяк), който открадна ордена „Сребърна звезда“ на един сержант — той буквално си връчи заповед за награждаване с проклетия медал. По същото време Линдън Джонсън^[1] щеше да посети залива Кам Ран и капитанът искаше президентът да му го закачи.

Дали този капитан е участвал в бой? Нещата изглеждаха така: возеше се в патрулна лодка веднъж на шест-седем дни. През останалото време прелистваше документи. Дали са стреляли по него? Може би — веднъж или два пъти. За разлика от сержанта, който беше командир на патрулен катер и е бил в най-голямото меле в продължение на месеци. Но той беше прецакан. Разбира се, накрая и сержантът получи медала си, но президентът трябваше да го закачи на неговата куртка, а не на куртката на някакъв надут лайнар.

Такова поведение беше доста често срещано явление, когато ставаше дума за медали. Ханк Мъстин за малко не ме изправи пред военен съд заради първата вечер на открито на група „Браво“, когато повиках „Страшилището“, стреляхме в зоната със свободна стрелба на острова и се прибрахме без нито един куршум в автоматите си. Е, беше се случило нещо интересно, когато отивахме към десантната лодка: бяхме извадили дяволски късмет, натъквайки се на важен северновиетнамски речен прелез, както разузнаването на Военноморския флот го нарече по-късно. Бяхме се напъхали право в центъра му и им спукахме задниците.

Ще се досетите ли кой се самопредложи за награждаване с „Бронзова звезда“ за така наречената първа успешна операция на тюлените в Делтата?

Лейтенант Ханк Мъстин. Няма значение това, че приносът му за веселбата тази вечер беше равен на нула. И затова, когато се върнах в Щатите в началото на месец юни, отидох в служба „Награди“ в централната сграда на Военноморските сили във Вашингтон и се оплаках.

Не зная дали някога са отнели „Бронзовата звезда“ на Мъстин, но аз просто исках да бъде вписано оплакването ми. И в едно съм сигурен: по погледите разбрах, че до този момент не се е случвало мичман да протестира срещу медала на свой командир.

 

 

Във Виетнам си създадох реноме на ренегат, инатчия и самотник. Донякъде си го заслужавах — винаги ми е било трудно да се подчинявам на заповеди, издадени от хора, които не уважавам. Не го и криех. Докладите в досието ми от 1967 година отразяват бунтарското ми отношение. Мнението за мен беше: „Изключителен — един на сто.“ Оценяваха моето въображение, изобретателност, инициатива, сила и професионални знания („изпълнява задълженията си с ентусиазъм“). Бях определен само като „открояващ се“ в сферите на надеждност, поведение и сътрудничество.

„Открояващ се“ може да звучи добре, но — както ми бяха казали навремето — с нищо не улеснява правенето на кариера. Поставяха ме най-ниско в областите, в които най-много дразнех висшестоящите си. Поведението ми беше агресивно и неприятно. Псувах като хамалин. Не се колебаех да стоваря юмруците си върху хора, които ме изкарваха извън нерви. Бях дружелюбен, когато чувствах, че ще е от полза за хората ми, но в същото време не се притеснявах да кажа на някого да върви на майната си, без да ме интересува колко нашивки има на ръкава си. На мен можеше да се разчита в следния ред: моята група, моя взвод, „ТЮЛЕН-група 2“. Това бяха приоритетите ми. Аутсайдерите оставях да се оправят сами.

В досието си съм описан много точно — такъв, какъвто бях. Докато бях редник, мразех бюрокрацията, но не можех да направя нищо. Затова винаги съм искал да стана старшина. Според мен старшините, а не офицерите ръководеха Военноморските сили. Затова бях казал на капитана, който искаше да ида в офицерската школа, че предпочитам да бъда старшина в групите на тюлените, отколкото адмирал. Надявах се, че като мичман ще мога да променя системата — да я поместя поне на йота. Действителността се оказа различна.

Разбира се, като мичман бях подчинен на повече дребни началници и бюрократи, отколкото като редник. Докато бях войник в групите за подводна диверсия, старшината Барет ме защитаваше от глупостта на офицерите. Като офицер трябваше сам да се справям с хроничната кретения на колегите си всеки ден, дори всеки час.

Когато излизахме в джунглата на патрул за два или три дни, никой от „Браво“ не се оплакваше. Но щом се наложеше да идем до местния щаб за нещо, очилатите, мазни апаратчици, които седяха зад бюрата си, пращаха мен или хората ми в глуха линия, тъй като използваха почивката си за кафе и Господ да ви е на помощ, ако поискате да ви отделят десет секунди от времето си.

„Браво“ беше бойна единица — и приличаше на такава. Започнах да презирам насмешливите и ехидни усмивки, които ни посрещаха, когато влизахме в канцелариите с неизгладени униформи или с не съвсем безупречно навити ръкави. Често имах неприятности, защото хващах за реверите някой досаден кучи син и го изтеглях през гишето. Заповядвах му да отговаря на проклетите въпроси на моите момчета или пък да ни помогне да попълним тъпите формуляри на минутата, за да не му бъдат счупени кокалите или дори нещо по-лошо от това.

На всичко отгоре сред нас имаше и йерархия. По едно време, в началото на 1967 година, заедно с Уотсън Кръпката бяхме в Сайгон, за да търсим някакво оборудване. Решихме да хапнем малко истински американски стек и да изпием по една-две студени бири. Отидохме до най-близкото място за ядене — оказа се офицерски клуб — и влязохме.

Някакъв от военната полиция стоеше на пост. Погледна нашивките ми на мичман и кимна. Но постави ръка на гърдите на Кръпката. Опасно беше да прави това.

— Извинете, сър — каза той. — Клубът е само за офицери.

Сграбчих Кръпката, преди да му причини телесна повреда. Излязохме и се скрихме зад ъгъла. Носехме зелени униформи и горни дрехи на Военноморския флот и затова свалих мичманските си нашивки и закрепих едната вертикално на моята шапка, а другата на шапката на Кръпката, както ги носят лейтенантите от Военноморския флот. Върнахме се вътре, отдадохме чест на постовия и изядохме по един стек.

Майната им на уставите: винаги съм смятал, че ако един човек е достатъчно добър, за да умра с него, защо да не седна да хапна с него. Но много от колегите офицери не мислеха така. Това е тяхно право. Само не искайте от мен да служа с тях.

Не зная дали съм успявал да се справя с бюрокрацията, но тя се справяше с мен. В края на месец юни 1967 година, две седмици след като се прибрах у дома, ме пратиха на обиколка за създаване на контакт с обществеността. Тюлените винаги са били свръхсекретна единица. Във Виетнам дори не носехме емблеми с имената си. Вместо това имахме номера. Моят беше 635. А сега изведнъж Военноморските сили решиха да запознаят обществеността със специалните си войски. Не ни дадоха обяснение за това рязко завъртане кръгом, въпреки че се говореше, че на главнокомандващия Военноморските сили му било писнало да чете за зелените барети на армията. Каквато и да беше причината, аз бях определен за това. Трябваше да обяснявам какви сме ние, тюлените, как действаме и какво сме направили във Виетнам. Кулминацията беше пътуване до Ню Йорк, където дадох интервюта за вестниците и демонстрирах оръжията на тюлените на борда на един кораб в нюйоркското пристанище. На следващата сутрин видях снимката си в „Дейли Нюз“. Авторът на статията, Сидни Фийлдс, пишеше, че изглеждам като холивудска звезда. (Винаги съм смятал, че за тази статия Фийлдс трябваше да получи наградата Пулицър^[2]).

Наистина в продължение на петнадесет минути бях звезда. Но пет месеца по-късно, когато открих името си на корицата на списание „Мейл“, трябваше да се разочаровам. Не можех да повярвам на очите си, когато го отворих и прочетох статията. Това беше ужасяваща измислица, според която аз съм скачал от самолет на седемстотин и шестдесет метра височина, носейки 57-милиметрово безоткатно оръдие. Заглавието беше: „Лейтенант Дик Марчинко Диверсанта — най-смъртоносният човек акула във Виетнам“. Авторът на статията никога не беше ме интервюирал. Беше откраднал част от материала от нюйоркския „Дейли Нюз“, а останалото трябва да е съчинил сам.

Вълничките, предизвикани от пътуването ми из Щатите, продължиха малко по-дълго, отколкото очаквах. Първо, след излизането на статията в „Мейл“ никой не ме наричаше мистър Рик. Станах или Диверсанта, или Дик, или пък Дик Диверсанта. За втори път статията се появи доста по-късно. Оказа се, че виетконгците и северновиетнамците също четат „Мейл“.

 

 

Когато се завърнах в Литъл Крийк, убедих командира на „ТЮЛЕН-група 2“ Ърли Катерицата да ме изпрати за втори път във Виетнам. Като младши лейтенант можех да командвам свой взвод. Аз бях първият младши мичман наоколо и въпреки че Фред Кочи ми отпускаше юздите, не можех да стана толкова долен и мръсен, колкото ми се искаше. Освен това мислех, че ако ми дадат взвод, ще мога да създам по-голяма бойна единица — с повече от четиринадесет души, за да разширя параметрите на войната със специални методи. Разбира се, не казвах това пред никого от командването.

Необходими бяха около две седмици непрекъснати уговорки, но след като известно време помърда като катерица, шкипер Ърли ми даде Осми взвод. Приех го като подранил новогодишен подарък — нещо като електрическо влакче за възрастни.

Желанието ми да ида отново във Виетнам не беше посрещнато с одобрение вкъщи. Веднага след като завърших обучението за тюлен, заминах за шест месеца във Виетнам, след това бях за три седмици в Бин Туй, за да подпомогна внедряването на новите тюлени, а после пътувах до Ню Йорк. Почти година отсъствах от дома. Сега имах намерение да замина отново и никой не знаеше кога ще се завърна. Бях почти непознат за децата и жена си. Но исках да ида, бях свикнал да получавам това, което желая, а и за добро или зло Кати беше станала съпруга на воин от Военноморските сили.

Сигурен съм, че не й е било лесно, но съдбата й не се различаваше от тази на хилядите други, които живееха в територията от сто квадратни мили, образуваща Вирджиния Бийч и Норфолк. Всяко семейство, изпращащо някого отвъд океана, трябваше да се примири с раздялата и неудобствата.

Освен това задълженията ни на мъж и жена бяха много по-точно определени през шестдесетте, отколкото днес. По онова време Кати трябваше да се грижи за децата, а аз — за момчетата. Бях открил, че когато човек пълзи през някое оризово поле посред нощ и е заобиколен от хора, които искат да го убият, той не мисли много за дома си и за родното огнище. Всъщност човек никак няма време за размисъл, защото, ако не успее да убие врага, той ще го изпревари. Що се отнася до мен, по онова време личният ми живот беше изместен от работата ми. Точка. Разбирам, че всичко това днес може да изглежда безчувствено, коравосърдечно и непросветено. Е, може би аз бях безчувствен, коравосърдечен и непросветен. Но повечето тюлени се държаха точно като такива. И наистина хората, с които служех, ми бяха по-близки от жена ми и децата. Бяхме преживели заедно много повече, отколкото мъж и жена преживяват за цял живот.

Започнах да обучавам Осми взвод с известно чувство за мъст. Бях решил да нападна, без да се бавя, когато стигнехме във Виетнам, и исках да подготвя хората си за местните условия. Натоварвах момчетата до крайност. Заведох ги в Панама, за да свикнат да действат в тропически климат, като оставях инструкторите от специалните армейски латиноамерикански сили да провеждат своя номер „Жунглата, хоято е фаш приятел“. След това доброволно записах взвода си за агресор в едно обучение на зелените барети. С удоволствие установих, че отупахме всичката прах на армията. Играехме им всякакви номера: прокрадвахме се нощем и ги връзвахме в хамаците им. Крадяхме храната и оръжията им. Вземахме портфейлите от джобовете и пишехме мръсни писма до жените и приятелките им. Двама от офицерите им ни обвиниха в нечестна игра.

— Кажете същото на виетконгците, когато застанете на границата с Камбоджа — отговорих. — Просто влезте в джунглата, стиснете палци и викайте: „Спукано гърнето!“ Те ще бъдат впечатлени. Умират си за честни игри. До снимката на Хо Ши Мин всеки убит виетнамец носеше подвързано в кожа копие на правилника за поведение на джентълмена.

Правила ли? Нарушавах доста от тях по време на обучение. Но за мен беше по-важно да направя ситуацията по-реалистична за момчетата си, отколкото да пазя да не се нарани самочувствието на някой офицер. Независимо от правилника аз наблягах на обучението по стрелба с истински патрони, наподобяващо ситуации като тези, които бях срещал във Виетнам. По нищо не приличаше на безопасните, леки учения, които не подготвят човек за стрелба срещу него. Когато ходехме по пътеките на Камп Пикет или на Форт А. П. Хил, носехме автоматите си с вдигнати предпазители — точно както при ходенето по следи във Виетнам. Помнех колко лошо се беше справила „Група 2“ при обстрела на теглена мишена и затова прекарахме седмици наред в стрелба, докато накрая можехме да улучваме всичко, в което се целехме — денем и нощем. Работехме непрекъснато по методите на десанта и проникването, докато свикнем да се движим тихо и бързо в позиции за засада, защото бях установил, че при вражески огън именно тогава един взвод е най-уязвим.

Обучавах мъжете от Осми взвод да изострят инстинктите си и да реагират мигновено. Повтарях им непрекъснато:

— Никога не предполагайте нищо. Дори и когато се чувствате най-сигурни и в безопасност.

Непрекъснато проповядвах единство на групата. Опитвахме се да го постигнем. Ядяхме и се веселяхме заедно. Нахлувахме в баровете по Вирджиния Бийч и след като приключехме с побоя над всички, започвахме да се бием помежду си. Това беше един необичаен ритуал — посвещение за четиринадесет мъже, които се бяха обучавали за воини, но — с няколко изключения — не бяха пролели кръв в боя. А аз не изневерих на методите си на обучение: използвах ги и когато обучавах „ТЮЛЕН-група 2“ и когато сплотявах „ТЮЛЕН-група 6“.

През 1967 година вършех всичко без предварителна подготовка. Но инстинктите ми бяха добри. Непрекъснатият контакт накара хората ми да мислят като един. Всеки се чувстваше добре с останалите. Ежедневните сблъсъци на личности и тела одялаха треските им. Започнахме да живеем като едно семейство и да поставяме потребностите на групата над личните си интереси.

Пиенето беше важен елемент от процеса на сплотяване. То беше повече от едно безцелно пируване на мъжкари или наливане на колежанчета. Винаги съм вярвал на фразата in vino veritas^[3]. Пет или шест часа яко пиене след дванадесет часа тежки обучения ми позволяваше да разбера как ще действат момчетата, когато са съсипани, почти неконтролируеми и шантави — и как ще се справят на следващата сутрин, когато имат адско главоболие и кръвясали очи, но въпреки това трябваше да преплуват шест или седем мили, да тичат десет или да стрелят, за да защитят квалификацията си. Всъщност за един човек може да се разбере много по това как носи пиене.

Времето в баровете даваше тласък на общуването ни. Колкото повече пиеха заедно, колкото повече подкрепяха гърбовете си и се биеха с останалите, толкова повече се сплотяваха. Никога не съм вярвал, че човек трябва да пие, за да докаже себе си, но вярвам, че такава малка и споена единица като взвод тюлени трябва да пие редовно — дори всяка вечер, — за да постигне онова сплотяване, което се развива само след затварянето на баровете. Тази уникална форма за развиване на единството на групата беше успешна. Към края на месец ноември разполагах с четиринадесет яки копелета, които биха — и го правеха — пили урината си, които биха — в това бях напълно сигурен — ловували и убивали не по-зле от най-добрите в занаята.

 

 

Групата, която в началото на месец декември 1967 година се отправи на двуседмична одисея, завършваща в Бин Туй, Република Виетнам, беше първокласна. Спряхме за няколко дни отдих и развлечения в Калифорния, а когато тръгнахме към Тихуана за двудневно пиене и повечето от хората ми избраха да се върнат в Щатите, промъквайки се през границата вместо по нормалния път през граничните пунктове, разбрах, че взводът е добре подготвен.

Моят заместник беше младши лейтенант Франк Г. Бойс, известен като Горди — страхотен кибритлия. Горди беше истински звяр: арогантен, свиреп, свадлив, устат — всичко, което харесвам в един човек. Беше офицер от запаса, по-млад от мен и произлизаше от богат род от Нова Англия — баща му беше приятел на Елсуърт Банкър — високия, белокос и аристократичен посланик на САЩ във Виетнам. Но Горди не се притесняваше от това, че е потомък на богат род. Всъщност беше толкова шантав, че стигаше до ексцентричности. Той не пиеше, но можеше да се освини напълно от чешмяна вода или кока-кола, както ако изпие цяло буре с бира. Той беше едно непоправимо шоу на два крака.

След него беше Хари Хъмфриз. Хари беше сънародник от Ню Джърси — едър, чернокос тип с ирландска кръв, който обичаше да се бие. Беше висок метър и осемдесет и тежеше деветдесет килограма. Най-хубавото му качество беше, че изобщо не слушаше заповеди. Родителите му бяха заможни ирландци и той беше завършил колежа „Рутгърс“. Но тъй като колежанският живот не му беше осигурил достатъчно развлечения, той се записа във Военноморския флот и премина обучение по подводна диверсия. Когато се запознах с него за пръв път, той беше в Четвърти взвод на Група за подводна диверсия 22. Когато аз приключих първото си пътуване из Виетнам и се прибрах у дома, срокът на Хари беше изтекъл. Той се беше върнал обратно в Ню Джърси и беше насилствено заврян от майка си в бизнеса на семейството — преработка на мазнини. За мен топенето на сланина си беше чисто пилеене на истинските му таланти.

И все пак условията, в които се разпиляваше, бяха разкошни. Заменил беше жилището на редника със семейния двор на родителите си — един квадратен район от Ню Джърси, ограден с триметрова стена. Вътре, зад вратите от ковано желязо — като имота от филма „Кръстникът“, — имаше седем почти еднакви къщи от червени тухли. Бяха дали една на Хари и той живееше в нея с жена си Пат, бивша манекенка, която беше срещнал в Сейнт Томас, и с малкото си дете. Хубаво място.

Джърси Сити не е много далече от Ню Брунсуик и по време на едно пътуване до родителите на жена ми се отбих в имението на семейство Хъмфриз. Хари и аз излязохме да пием по две студени бири и споделихме някои новини за себе си.

След няколкото бири Хари ми каза, че му е доскучало да обработва сланина и лой.

— Ще ми се да си бях останал в групите, Дик. Сега щяха да са ме изпратили във Виетнам като теб.

Аз го давах тежко. Разказах на Хари колко интересно е било първото ми пребиваване там. Обясних му какво е правила група „Браво“ и какви игри сме играли.

— И ще се връщам пак. Със собствен взвод.

— Сериозно ли? Това е страхотно, Дик!

— Страхотно ли? По дяволите, Хари, ще е цяла ваканция. Вълнение, развлечение, живот в калта, ще стрелят по нас, ще стреляме по теснооките. Готини наркотици.

Хъмфриз вдигна чашата пред носа си и погледна към огледалото зад бара през бирата. Знаех какво си мисли. Нагласих кукичката:

— Прав си — неприятно е, че напусна. Можехме да прекараме страхотно добре заедно.

— Така е — кимна с глава той. Отпи от бирата си. — Знаеш ли, не съм отсъствал чак толкова дълго — мога да защитя квалификациите си бързо, ако ме вземеш в тюлените.

— Защо ти е да заменяш това, което имаш, срещу войнишката квартира?

— Защото никак не ми се иска да съм в проклетия бизнес с обработването на сланина, Дик.

Поставих бирата си на тезгяха.

— Ще ти кажа нещо — ако искаш да се запишеш пак, може би ще успея да те вкарам при тюлените. Имаш квалификации за парашутист и водолаз. Останалото можеш да направиш за два месеца.

Той помисли няколко минути. На лицето му заигра самодоволна усмивка.

— Знаеш ли, че Пат ще ме убие? — каза той.

— Не може да бъде.

— Искаш ли да се обзаложим? Много се радва, че съм в бизнеса — особено сега, когато е бременна с второто ни дете. Имаме всичко, което ни трябва — а какво ще получи във Вирджиния? Военна къща ли? Каравана?

— Ще свикне.

— Грешиш. Може да дойде да живее в нея, но никога няма да свикне. — Той отпи от бирата си. — А родителите ми ще се посерат, като разберат, че искам да напусна.

— Да напуснеш? — ударих го по рамото аз. Доста силно.

— Бизнеса.

— Майната му на бизнеса — ударих го още веднъж. — Когато станеш на четиридесет, можеш да се занимаваш с бизнес. Сега на колко си? Двадесет и шест двадесет и седем. Я се повесели! Поскачай, повилней! След това — след това се върни и носи сиви костюми цял живот, и никой няма да спори с теб.

Изпих бирата си и поръчах още по една. Вдигнах чашата си.

— Хайде, Хари, нали за това се присъедини към групите в самото начало — за да бъдеш ловец.

Не трябваше да го убеждавам дълго, защото Хари беше взел това решение много преди да излезем да пием бира. Но никой не може да убеди майка му и жена му, че повторното му влизане в армията не е изцяло и напълно по моя вина. Най-разтревожен беше възрастният мистър Хъмфриз. По времето, когато Хари и Пат се преместиха на юг към Вирджиния Бийч, Пат роди новото бебе. Майката на Хари дойде с тях, за да се грижи за детето, докато те си намерят къде да живеят (както очакваха, настаниха ги във военно жилище).

Последния път, когато я видях, тя размаха едни мръсни пелени в лицето ми и изкрещя като сбръчкан ирландски дух на смъртта:

— Проклет бъди, в ада да идеш дано, Ричард Марчинко! Ти прилъга сина ми да се запише отново и сега го откарваш във Виетнам, където може да го убият, и ни оставяш да държим тези неща!

Погледнах Хари. Усмихнатите му очи сякаш казаха: „По-добре да ги държи тя, отколкото ние.“

Моят санитар беше Док^[4] Никсън — един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Казваше се Гай Ричард, но не си спомням някой да го наричаше по друг начин, освен Док. Той беше мрачен, синеок воин и истински роб на пишката си — опасен мъж в женска компания.

Картечар номер едно беше Рон Роджърс, който знаеше какво да очаква от мен, защото беше част от група „Браво“ при първото ми посещение във Виетнам. Орела Галахър и Уотсън Кръпката също се връщаха за Виетнам, но този път те бяха пратени в Седми взвод. Роджър обаче успя да се уреди и да дойде с мен. Това ме правеше щастлив, защото кучият син се биеше добре. Все още чупеше кости с удар и нямаше нищо, което не би направил, ако го помоли човек.

Във взвода ми беше и Луис Кучински — един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Наричах го Коня или Ски. Той беше едър, силен и мълчалив поляк с уши като дръжки на кана и със звание помощник-боцман. Имаше грубо, сипаничаво, сякаш почиствано с шкурка лице. И беше умен — никога не трябваше да му се повтаря. Всъщност много рядко се налагаше да му се казва каквото и да било дори веднъж.

Кучински беше женен за една красива, дългокоса жена, дребна като комар. Казваше се Тайгър и го обичаше така всеотдайно и без остатък, че винаги, когато беше пил две бири, тя се опитваше да го бие. Размахваше ръце като луда, а той само се смееше и я вдигаше във въздуха, за да я съсипе от целувки.

Франк Сколис беше нисък, слаб, заклет пушач от Блексбърг, Вирджиния — забутано градче, в което животът не беше лесен, разположено в подножието на Апалачите, около двадесет и пет мили западно от Роаноук. Той беше нашият планинар — ловецът, който осигуряваше месо от катерици или елен всеки път, когато излезехме на маневри в Камп Пикет или Форт А. П. Хил. Той правеше сутрешното кафе с черупки от яйца и мръсен чорап в чайника. Беше слаб мъж — около шестдесет и пет килограма с мокри дрехи с гъста брада, която трябваше да бъде бръсната два-три пъти дневно. Изглеждаше като миньор, защото колкото пъти го хвърляхме под душа или в някаква вода наоколо, винаги имаше сивкав, саждоподобен слой върху кожата си. Човек можеше да го остави на слънце в продължение на седмици и той пак щеше да изглежда болнав.

Наричах го Франк Бавния, защото точно така се движеше — вяло. Никога не бързаше толкова, че да развълнува въздуха след себе си. Франк беше старомоден моряк. Обикновено в манерката си имаше „Бърбън“ и от устата му висеше цигара без филтър. Сколис имаше постоянна, раздираща пушаческа кашлица, която някак си успяваше да потиска, когато патрулирахме. Мразеше плуването, но едва ли бих могъл да си намеря по-добър човек за огнехвъргачката или автомата.

Фреди Тутмън беше от Панама — тъмнокож, весел гигант, който можеше да говори испански и който доказа, че има дарба за работа с виетнамците. Тя може би се дължеше на приликите в темперамента или пък на развлечението при подготвянето на удари срещу виетконгците. Каквато и да беше причината, той изпитваше истинско щастие, когато водеше нападения, приготвени от провинциалните разузнавателни единици, състоящи се от виетконгски дезертьори, като част от програмата „Феникс“.

Вторият картечар, Кларенс Ришър, беше Джеймс Дийн^[5] на взвода — длъгнест, къдравокос млад размирник с маслиненочерни очи, израснал из многобройните военни бази, в които баща му — подполковник от Военноморските сили — бе служил. Ришър беше най-младият член на взвода — не като възраст, а по начин на поведение, тих и мрачен, склонен към сприхавост, когато не получеше каквото иска. Беше пакостник, но не като грубите старци от трупите за подводна диверсия. Франк Сколиз или Рон Роджър биха хвърлили човек към стената и биха го били до посиране, когато поискат да се веселят. Ришър си падаше повече по словесните нападки — от типа на закачките от ученическите години, които винаги се свеждаха до фразата: „Не ти стиска да направиш това или онова!“

Винаги съм смятал, че тюлените не бива да се занимават с такива детинщини, и всичко това ме притесняваше. Това, което ме тревожеше в Ришър, си проличаваше най-силно, когато се напиеше. Той ставаше спокоен, когато се напиеше. След няколко бири винаги започваше да се отплесва в монолози за „Полковник Тате“. След малко това заприлича на скучен телевизионен сериал. Ришър се записал в армията, защото „Тате“ беше във Военноморските сили. Беше останал редник, защото „Тате“ успял да го убеди, че не е достатъчно добър, за да стане офицер. Беше станал тюлен, защото това беше най-добрият начин да покаже на татето, че и той е мъж.

Малко преди да заминем за Виетнам, Ришър се ожени. Но не защото беше безнадеждно влюбен или защото се боеше да не загуби момичето. Направи го, защото смяташе, че така трябва. Но с детинско поведение или не, Ришър беше много талантлив с картечницата. Тежеше към осемдесет килограма и беше над метър и осемдесет на ръст. Можеше да носи муниции на половината на теглото си. Държеше се като непълнолетен досадник, но винаги вършеше работата си.

Денис Дрейди беше още един мръсник от старите времена. Щатен мърморко на взвода и баща на всички досадници, който обичайно ни досаждаше, докато не го пребиехме от бой.

— Взе ли достатъчно патрони? — задаваше въпрос на Коня. — Нали не забрави да почистиш картечницата тази сутрин? — досаждаше на Рон Роджърс или на Кларънс Ришър. — Получи ли нови сведения от разузнаването? — тормозеше и мен.

Дрейди беше дребен човек с дълъг нос, малки, тъмни очи, предни зъби като на плъх и смачкано лице, което го правеше да прилича на злобен пор или гризач. Приликата се подсилваше от правата му коса със сиво-кафяв миши цвят и от бързите му, подобни на подскоци движения.

Винаги се въздържах да не го удуша, защото той наистина беше досадник. Но, от друга страна, без Денис сигурно щяхме да си забравим някъде главите. Той помнеше подробности. Беше даровит и талантлив разпределител. И въпреки че беше мърморко, винаги, когато се намирахме на тридесет-четиридесет километра от нашите войски и откриехме, че сме забравили да вземем допълнителни ударници за автоматите АК–47 или пък сме загубили ролка тел за мините, тогава най-често Дрейди бъркаше в джоба си, вадеше със самодоволна усмивка липсващата част и ме питаше:

— Искате да кажете, че и това не сте донесли, така ли, сър? — Може и да произнасяше думата сър, но искаше да каже „псе такова“^[6]. Обичах го, когато правеше така.

 

 

Ние бяхме общо четиринадесет души, кой от кой по-добър, и това се виждаше от статистиките на взвода. Пристигнахме в Бин Туй на седемнадесети декември 1967 година. Напуснахме на двадесети юни 1968 година. През шестте месеца между тези две дати проведохме сто и седем патрула с бой. Можехме да потвърдим сто шестдесет и пет убити виетконгци и имахме още около шестдесетина предполагаеми. Пленихме стотина души, съсипахме пет тона от ориза им и единадесет тона медикаменти, заграбихме купища оръжие, гранати, експлозиви и други смъртоносни нещица, потопихме множество сампани и взривихме много колиби, бункери и заграждения по каналите, броя на които не мога да си спомня.

Но това не го правихме седнали на задниците си в статични засади. Това беше пасивната тактика, която Ханк Мъстин беше измислил за нас при първото идване. А тежкарите от „ТЮЛЕН–1“, които все още бяха в зоната Рунг Сат, пак излизаха всяка нощ и седяха послушно в джунглата, чакайки виетнамците да минат насам — и често много от тях биваха убити.

Това беше същината на проблема. Ролята на тюлените във Виетнам не беше определена и разработена от тюлени, което е неправилно. Виетнамската война беше първата, в която тюлените участваха. Не ни беше позволено да правим нищо от това, на което бяхме научени. Защо? Простият отговор е, защото бяхме командвани от офицери, които имаха квалификации за капитани на кораби, авиатори или атомни подводничари, а не гадни, долни и подли бойци в джунглата. Нуждаехме се от безстрашни воини, а получавахме смотани бюрократи.

Те мислеха за войната по традиционния начин, като за позиционни действия, при които линиите не се движат много. Мислеха за Виетнам така, сякаш е Корея или Европа през Втората световна война, при която едната страна напада другата, превзема се територия и войната се спечелва. Нямаха концепция за партизански операции или за войни, спечелени или загубени на ниво взвод. Най-лошото от всичко е, че искаха тюлените да бъдат пасивни.