Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (9)

Глава 6

Преминах с лекота през офицерската школа в Нюпорт, Роуд Айлънд. Завърших през месец декември 1965 година като мичман втори ранг. Справях се добре не защото бях по-умен от останалите, а защото бях прекарал във Военноморските сили повече от седем години, от които над три във флотата, и знаех как работи системата. Когато инструкторите — повечето бяха висши офицери — по време на лекциите си казваха: „Отново ще срещнете този материал“, аз записвах думите им, защото знаех, че те ще се явят в контролните. Така работеха висшите офицери и аз го знаех. По време на проверки опъвах леглото си така, че монета от пет цента да може да отскочи на тридесет сантиметра от горния чаршаф, а стаята ми беше излъскана така, както и подметките на обувките ми (неслучайно бях Идиота). При строевите подготовки марширувах, сякаш бях член на параден взвод. Когато стреляхме, улучвах непрекъснати серии от десетки.

Разбрах от самото начало, че никой от офицерите, които ни обучаваха, караха да маршируваме, тормозеха и инспектираха, не може да ме стресне толкова, колкото бях стреснат през адската седмица по време на обучението си по подводна диверсия. Ето защо си вършех работата, приемах всичките задачи, които ми възлагаха, изпълнявах ги безропотно и се мотаех из училището, сякаш то беше някакъв летен лагер. Момчетата от флотата бяха прави — ОШ наистина беше Омазване до Шията.

Всъщност, ако ролята на Ричард Гиър във филма „Офицер и джентълмен“ беше да играе водолаз десантник, той щеше да почиства будилника на Лу Госет^[1] още в края на първия ден. Водолазите десантници кльопат строевите сержанти за мезе. Освен това те знаят как да понасят тормоза и да вършат работата си, без да се оплакват.

Когато ме избраха за секционен ръководител, тогава това означаваше батальонен командир на моя клас, взех присърце закона на Ев Барет. Помагах на слабаците от класа по време на физическото обучение; показвах на книжните червеи как работят оръжията и учех онези, чиито оценки бяха ниски, да внимават за ключовите думи „Отново ще срещнете този материал“, преди да запишат каквото и да било. Сто процента от секцията ми завърши училището. Другите имаха доста голям брой отпаднали, а в една секция дори се стигна и до самоубийство. При завършването наред с нашивките си бившият моряк Идиот получи и наградата за водене на клас. Съпругата ми, Кейти, бременна с второто ни дете, се гордееше с мен.

След офицерската школа бях разпределен на малък миноносец, наречен „Джоузеф К. Таусиг“, като снайперист, или инженер офицер, чието царство беше котелното отделение. Аз бях първият офицер на борда на „Таусиг“, който извършваше самостоятелни прегледи на корпуса на кораба и който — облечен в зелените униформени дрехи — пълзеше из цялата котелна и двигателна система, преди да подпише за каквато и да е свършена работа.

Шестмесечният ми престой на „Таусиг“ беше важен преходен период за мен. Живеех в „Страната на офицерите“ и се хранех в столовата — но единственото, което сега ме правеше по-различен, бяха нашивките на яката ми, светлокафявата ми униформа и това, че много хора от нисшия персонал ме наричаха мистър Рик, което беше за предпочитане пред мистър Дик^[2].

Мичман или не, аз все още мислех като редник. И това ми помагаше в работата. Знаех всички извинения на редниците, защото самият аз съм ги използвал. Можех да различавам добрите командири от лошите. Още в началото ясно осъзнавах, че не мога да възприема спрямо хората си командния стил, характерен за випускниците на академията, които често пъти са незаинтересовани, невъзмутими и надути, защото не съм незаинтересован, невъзмутим и надут човек. От друга страна, вече не бях редник и трябваше да се науча да ръководя — дори ако това означаваше да се вземат трудни решения.

Корабът „Таусиг“ се превърна в моя школа. Опитвах се да разбера как бих могъл да използвам системата на Военния флот за своя полза и в кои области мога да я променя. За своя изненада открих, че да ръководиш не е лесно. Да наредиш нещо на човек, знаейки, че то може да му струва живота, да го накараш да го извърши незабавно и без въпроси — за това е необходима същата увереност, както при скачане от самолет.

На по-ниско ниво работата на командира изисква човек да се научи да взема решения, а след това да ги отстоява, дори и да му досаждат и мърморят, да го молят и уговарят. Едно от най-трудните решения, които съм вземал през живота си, беше прекратяването на отпуската на екипажа ми, защото по котлите имаше още работа. Защо ли? Защото и аз съм бил моряк и зная какво означава за тях една нощ навън.

Моето минало ми даваше няколко предимства. Приех работата си със самоувереността на водолаз десантник — знаех, че мога да се бия, да плувам и да скачам с парашут по-добре от всички на борда на „Таусиг“. Да не говорим за това, че можех да превърна в накълцан дроб всеки, който се опиташе да си мери силите с мен. Това направи живота ми с екипажа много по-лек.

Натрупаният опит в групите по подводна диверсия ми помогна да установя по-добри отношения и с офицерите. Повечето от тях бяха наясно с възможностите на водолаза десантник и се отнасяха с уважение към мен, макар че невинаги имаха желание да изпълняват нарежданията ми. Разбирах се и с Ърл Намбърс, шкипера на „Таусиг“, и авторитетът ми беше много над средното ниво.

Но аз нямах бъдеще като капитан на кораб и знаех добре това. Имаше прекалено много випускници на академията пред мен. През шестдесетте години академичното братство във Военния флот беше много силно. Талисманът за успеха беше пръстен от учебния клас — а моите кокалчета бяха голи. На хоризонта пред мен нямаше самолетоносач или фрегата с управляеми ракети — нямаше дори и кораб като „Таусиг“.

И въпреки всичко, получавайки нашивките си, ставах длъжник на флотата. Бях решил да я превърна в своя кариера. Но какво щях да правя в нея, беше друг въпрос. Всъщност това не е съвсем точно. Знаех какво искам, въпросът беше как да го постигна.

Исках да стана тюлен. Знаех за тях от създаването им през 1962 година. За първи път видях тюлени в Литъл Крийк, когато се връщах от едно от първите си пътувания из Карибско море. Щабът на „ТЮЛЕН-група 2“ се намираше отвъд футболния стадион на групите за подводна диверсия. Те изглеждаха съвсем различно от нас. Най-напред, обличаха се добре. Носеха лъскави черни парашутисти обувки марка „Кокран“ с пъхнати в тях панталони, докато ние, водолазите десантници, бяхме с обикновени обувки с цинтове и със свободно пуснати панталони. Част от оборудването на водолазите беше още от Втората световна война. Тюлените получаваха най-добрите военни играчки. И всичко беше ново: нови смъртоносни оръжия, ново експериментално оборудване, дори нови методи и стратегии за военни действия по време на война с използване на специални средства.

Най-хубаво от всичко беше, че ходеха доста при своите обучения. Винаги бяха в движение: занимаваха се с всякакви неща — школи по въоръжение, по езици, скачане с парашут, провеждаха шестмесечни военни учения в джунглата, а също се обучаваха да оцеляват при арктически условия. И макар че обичах да съм водолаз, поглеждах през оградата като омагьосано дете, което за първи път посещава Бродуей, гледах как тюлените идват и си отиват и се заклех, че един ден аз също ще стана тюлен. И имах тази възможност — във Виетнам, когато двете групи тюлени се разшириха и почти се удвоиха.

 

 

Първите американски бойни единици пристигнали във Виетнам на 8 март 1965 година. На този ден части от Трети морски полк на Трета морска дивизия стъпили на плажа близо до Да Нанг. Посрещнал ги надписът: „Добре дошли, моряци на САЩ — Група за подводна диверсия 21“. Водолазите десантници са едни от първите американски военни, които отиват във Виетнам. Тюлените идват по-късно. През февруари 1966 година, когато научих, че първата част от „ТЮЛЕН-група 1“ от Сан Диего е заминала, все още бях на „Таусиг“. Смятах, че след като Западният бряг участва, „ТЮЛЕН-група 2“ няма да се забави много. Затова използвах всичките си връзки, за да се прехвърля при тях.

Предимството ми се състоеше в това, че бях млад — двадесет и две годишен — агресивен и опитен водолаз десантник. По онова време нямаше много офицери с подобни квалификации. Но ми трябваха три месеца телефонни разговори, уговаряне, придумване и заплашване, докато накрая успях да се прехвърля в Литъл Крийк, където ме назначиха за командир на отделение в „ТЮЛЕН-група 2“.

През месец юни 1966 година преминах през портал №5, отговорих на поздрава на часовия и си спомних за първия път, когато бях дошъл в Литъл Крийк и бях преминал през вратата с Кен Макдоналд. „Приятел, няма да устискаш“ — ми беше казал тогава той. И двамата устискахме. Той все още беше с Групата за подводна диверсия 21 на плаване някъде из Средиземно море.

Подкарах край щаба на групите за подводна диверсия и паркирах на мястото за посетители, облякох една блуза и изгладен панталон с цвят каки, заключих колата и отидох в зоната на „ТЮЛЕН-група 2“.

Бил и Джейк, двама водолази, които познавах, четяха стенвестника. Обърнаха се към мен и отдадоха чест, без дори да ме погледнат. За тях бях просто поредният задник с нашивки. След това видяха кой съм.

— По дяволите — Идиот!

— Кучи синове такива! — протегнах ръце и ги прегърнах.

Бил ме огледа и каза:

— Значи избяга в „Страната на офицерите“.

— Храната е по-добра, а и жените са по-благовъзпитани. — Засмяхме се. — Какво става? — попитах аз.

— Тъкмо се връщаме от езиковата школа — отговори Джейк. — Две седмици испански просто за всеки случай — ако Виетконг превземе Хондурас. Хей, Дик, ти при нас ли се преместваш, или се връщаш в 22?

— Тук. Казах им, че искам да щурея. Те изхвърлиха бюрото ми и ме пратиха, където ми е мястото. — Посочих с пръст към вратата с надпис „Зам.-командир“. — Джо Ди вътре ли е?

— Да.

— По-добре да вляза, за да се представя. Ще се видим по-късно на бира или нещо друго.

— Тъй вярно, мичман Рик — козирува рязко Бил. Усмихна се, а след това се ухили съвсем. — Не мога да повярвам. Ти — офицер. Най-после ще имаме някой, който ни разбира.

Обърнах се и се отправих към вратата на заместник-командира. В известен смисъл имаха право. Разбирах ги, а те знаеха, че ще бъда тук доста време. Аз не бях от офицерите, които идват тук по линия на запаса, провеждат едно пътуване и си отиват. От друга страна, виждах клопките, които криеше връщането ми в Литъл Крийк десет месеца след като бях напуснал.

В съзнанието на много от онези, с които бях служил, аз винаги щях да си остана Идиота — оня, който смъркаше грах и спагети през носа си, неконтролируемият водолаз от Е–5, със славата на животно, оня Марчинко, който караше камиона по тротоара на тунела в Неапол.

Знаех, че трябва да променя съзнанието им. Поех дълбоко дъх и влязох през вратата на заместник-командира. Джо Димартино стана да ме посрещне.

— Дик, добре дошъл.

— Благодаря, Джо. Радвам се, че съм тук.

Стисна ми ръката и ме потупа по гърба. Беше най-малко десет години по-стар от мен и имаше чин лейтенант. Бил се е в Корея и присъствал на Свинския залив, когато ЦРУ изпращаше водолази десантници, за да помагат при обучението на някои морски кадри преди неуспешното нападение. Той беше един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“ измежду шестдесетте мъже, избрани да образуват първата група през януари 1962 година.

Димартино изглеждаше така, както подсказваше и името му. Италианският ботуш сякаш беше изографисан на острото му лице — от маслинената кожа и тъмните очи до орловия нос и неравните бели зъби, който се показваха при усмивка.

Униформата му беше всичко друго, но не и официална: къси панталони в цвят каки и синьозлатиста тениска. Това бяха екипите за сутрешните упражнения на тюлените.

— Това ли е униформата за деня?

— Това е — кимна Джо Ди утвърдително. — Прекалено си се навлякъл, Марчинко.

— Ще го имам предвид за утре.

— Кафе?

— Да.

— Налей си.

Взех една картонена чашка, напълних я от някаква кана, поставена на маслиненозелена архивна кантонерка с две чекмеджета, и я вдигнах с мълчалив тост към Джо.

— Какво става?

— Обикновените лайнарщини. Вече сме в средата на обучението и ти трябва да ни настигнеш. Решил съм да те изпратя в група „Браво“, когато се квалифицираш.

— Ясно. Как е командирът?

— Тротила ли? Добре е, но има много работа. Ще му се да поскача и да постреля, кучият му син, но е заровен под един тон хартия. Това го прави раздразнителен, но не го вземай навътре. Всъщност трябва да тръгнем веднага, за да го видим, преди да стане твърде зает. Има да ти казва някои неща.

— Да тръгваме.

Излязохме в коридора. Стените на ниската сграда, сиви като на боен кораб, са били боядисани някога. Подовете бяха изтъркани и мръсни. Но си личеше, че тук живеят хора. Освен това правилниците за дрехите и чистотата бяха по-либерални и с по-малко ограничения, а това съвсем ме устройваше.

Джо Ди почука на вратата. Отвътре се дочу ясно ръмжене:

— Влез.

Влязохме и отдадохме чест. Майор Том Н. Тарбокс се надигна иззад бюрото — беше нисък и набит — и отвърна на поздрава. Прякорът му беше Тротила, защото често пъти ставаше прекалено труден. Не търпеше глупостите.

Тротила ме накара да седна и ми прочете евангелието. Попита как е жена ми. Отговорих му, че очаква второто ни дете през този месец. Кимна и ми нареди да уредя всички проблеми с Кати колкото е възможно по-бързо, защото семействата на офицерите, ако не са настанени и уредени, създават проблеми и отнемат време. Щях да бъда разпределен за работа по подводни операции, тъй като все още не отговарях на изискванията за тюлен. Трябваше да посещавам училището по огнева поддръжка, където да се науча как да викам артилерийски атаки от кораби. Необходимо беше да уча и език — испански — и да се преквалифицирам за Височинни Скокове с Ранно Отваряне на Парашута (ВСРОП), и „всичко ясно ли е, мичман Марчинко?“

Обяснено ми беше, че трябва бързо да се запозная с оръжията на тюлените, техните тактики и Господ да ми е на помощ, ако не съм във форма, защото Тарбокс изискваше офицерите му да са отпред, а не отзад.

— Схвана ли всяка дума, господинчо? — завърши той.

— Тъй вярно, сър.

Стисна ми ръката, каза ми, че се радва да ме види, и ни изрита.

— Имам твърде много работа с книжата, за да си играя на бавачка. Ще се видим по-късно в офицерския клуб на бира, мичман. Разкарай се сега.

 

 

Между групите за подводна диверсия и тюлените има огромна разлика. Като водолаз десантник аз бях конвенционален воин, чието поле на действие се определяше от маркировката за нивото на прилива по плажовете, където ме изпращаха за разузнаване. Като тюлен истинската ми работа започваше едва след маркировката за прилива и продължаваше навътре в сушата дотам, докъдето се чувствах добре. Вече не бях просто водолаз десантник, а и земноводен командос, който може да преследва врага, да провежда сложни засади, объркващи и тероризиращи противника, да прекъсва пътища за снабдяване, да отмъква пленници за разпит и да помага в обучението на партизани.

На езика на войната със специални методи, когато ставах тюлен, аз се превръщах в умножител на мощта. Принципът е прост. Пратете ме с шестима тюлени, и ние ще обучим дванадесет партизани, които ще обучат седемдесет и двама партизани, които ще обучат четиристотин тридесет и двама, които ще обучат две хиляди петстотин деветдесет и двама — и скоро ще разполагате с цяло съпротивително движение.

Тези неща имат и друга страна — оператори като мен в условията на война със специални методи могат да помогнат на едно правителство да излезе от затруднение, но могат и да му помогнат да си „излезе“. Всичко зависи от това каква национална политика следваш. Тюлените не могат да правят политика. Тази работа си е за политиците. Но ако има политика, която ни дава право да действаме, тогава можем да се хвърлим в изпълнение на смъртоносната си работа с изненадваща изобретателност, страстен ентусиазъм и значителна прилежност.

Това се случи през септември 1966 година, когато малко преди Нова година Военноморският флот разпореди един контингент от „ТЮЛЕН-група 2“ да има готовност да тръгне за Виетнам.

Връщах се от Пуерто Рико с групата си — група „Браво“ от втори взвод — и тъкмо бяхме кацнали на летището на военната база в Норфолк, когато видях на асфалта новия командир на „Група 2“ лейтенант Бил Ърли.

Докато слизахме по стълбата, той ни махна с ръка да се приближим. Ърли, тюлен от Западното крайбрежие, когото вече бяхме нарекли Катерицата заради навика му, като седне, постоянно да мърда високото си метър и деветдесет тяло, събра шестимата офицери около себе си и ни предаде добрата новина.

— Разрешено е да заминем за Виетнам. Два взвода в намален състав — общо двадесет и пет души — изрева той над стодецибеловия шум на реактивните двигатели. — Двадесет редници и петима от вас.

Никога не съм бил от срамежливите. Не изчаках Катерицата да довърши следващото си изречение, хванах го за лакътя и го заведох надолу по рампата, за да мога да му обясня случая си. Той беше по-висок от мен, но аз бях по-силен, пък и го бях хванал за ръката и нямаше да я пусна, докато не получех отговора, който исках да чуя.

Прави му чест това, че не се изсмя, когато чу молбата ми. Измъкна се от хватката ми и каза, че съм отвратителен кучи син, че не трябва да продавам на краставичар краставици и че уговорките ми не вършат работа.

След като окончателно разби мечтите ми, добави:

— Марчинко, причината, поради която ще те изпратя във Виетнам, няма нищо общо с логиката, нито пък с жалкото подобие на молитва, което току-що направи. Искам да те натреса на бедните виетнамски копелета по две причини. Първо, ще бъдеш лишен от мацки. Ще станеш хронично зъл, което ще доведе до повече жертви от страна на виетнамците и резултатът ще създаде добро впечатление. Второ, тук ти си най-младият, следователно си разходен материал — пушечно месо. Ако стъпиш на мина или те гръмне някой снайперист, няма да загубим много опит и нещата пак ще изглеждат добре. Така че опаковай си багажа.

Никога преди това не бях изпитвал такова желание да разцелувам мъж.

 

 

Времето от септември до Коледа все още ми е като мъгла. Взводният командир на група „Алфа“ беше лейтенант Фред Кочи. Двамата имахме около осем седмици, през които да изберем дванадесет тюлена и да станем яка, ефективна и смъртоносна бойна единица.

Моят взвод — „Браво“ — притежаваше истински потенциал. Рон Роджърс, наполовина индианец, беше яко хлапе със страхотно силен удар — винаги нещо чупеше. Носеше картечницата. Ако те удари с нея, ще се счупиш. Боецът ни с общо предназначение, Джим Финли, беше от онези, които и в чужда страна разговарят с хората, без дори да знаят езика. Наричахме го Кмета, защото, където и да идехме, той започваше да стиска ръце и да целува децата като политик преди избори.

Радиооператорът Джо Камп, истински сваляч, удвояваше заплатата си с игри на покер. Боб Галахър беше мургав ирландец, когото наричахме Орела, защото беше плешив кучи син, с дребни като мъниста очи и вечно се съревноваваше. Той обичаше да се бие по баровете, да стреля и да вдига шум до небето. Мой тип. Направих го заместник-взводен командир и му възложих охраната на тила ни. Джим Уотсън, Кръпката, накичен с толкова много хлапашки емблеми по униформата си, че приличаше на подвижен рекламен афиш на Военноморската флота, беше сигналист. Джим беше един от първите в „ТЮЛЕН-група 2“. Естествено беше той да е острието на копието на група „Браво“. В групата нямахме лекар. Казах на момчетата, че това е, защото по-младите не умират. Само на старци, каквито са антиките на Кочи от група „Алфа“, може да се наложи да бъдат закърпвани.

Черният ми хумор беше породен от реалността. Разбира се, моята задача беше да върна група „Браво“ цяла, а ключът към оцеляването бе сплотяването на групата. Тренирахме непрекъснато, най-напред в Камп Пикет в Блекстоун, Вирджиния, след това в Камп Лежън, Северна Каролина. Проблемите изглеждаха безкрайни. Всичките свързани със занаята земни неща, за които не се бях замислял много, сега се превърнаха в големи тактически пречки. Как може група от шестима или дванадесет души да се движи по следа? Как се откриват мини? Как се използва сигналистът и как се осигурява охраната на тила? Къде в групата се движи радиооператорът? Или пък картечарят? Ако има засада, кой ще отскочи вляво и кой вдясно?

Непрекъснато тренирахме огневите си полета, защото няма разпоредби за безопасността, когато се движиш по следа в джунглата със заредено и готово за стрелба оръжие. Кретенът, който се препъне и застреля приятеля си в гръб, може да причини много неприятности. Трябваше всеки да знае как другите носят оръжието си и за каква част от мнимата часовникова окръжност около взвода е отговорно това оръжие. Например сигналистите имат по-голямо огнево поле от четвъртия човек, който може да стреля единствено от два до четири и тридесет надясно и от осем до десет наляво.

Пред нас стояха много въпроси, но времето за намиране на отговорите беше малко. Ами например как да се реши проблемът с онези, които стрелят с дясната ръка? Всички във взвода ми стреляха така. Това означаваше, че както носим оръжията си преметнати през дясното рамо, насочени наляво, сме незащитени от една страна. Реших, че половината от нас ще носят оръжието си като леваци.

Духът на взвода беше на ниво и това беше в наш плюс. Моите момчета, абсолютни безверници, искаха единствено да си имат работа с кофти хора. Можех да ги сложа на някой мост и да им дам патрони — биха стопили цевите си, преди да отстъпят и на сантиметър. Всъщност един от най-сериозните проблеми, с който трябваше да се справя в началото, беше да ги възпирам да не преследват врага, за да не попадат в засади. Защото кучите синове от група „Браво“ търсеха отмъщение, когато някой стреля по тях.

(Агресивността им щеше да се пренесе и във Виетнам, където петима от хората ми — Роджър, Финли, Уотсън, Камп и Галахър — щяха да спечелят орден „Сребърна звезда“ или „Благодарствен медал за служба във ВМС“ при първото ни посещение. Боб Галахър направи четири посещения. По време на третото, ранен толкова зле, че едва е можел да ходи, е спасил взвода си — измъкнал всички в безопасност, включително и взводния командир, когото пренесъл под силен огън. За тази лудория Орела заслужи „Военноморския кръст“, второто военно отличие на САЩ.)

Но само духът не може да запази никого жив. Трябваше да можем да убиваме врага, преди той да ни е убил. Това е по-трудно, отколкото изглежда. За първи път разбрах колко трудно щеше да бъде през една есенна нощ в Камп Пикет. Провеждах нощна засада — упражнявахме се с реална стрелба. Бях разпределил хората си на двойки по гребените на няколко дюни, които се намираха на тридесет и пет метра над мним канал. Мястото трябваше да представлява делтата на река Меконг, където щяхме да бъдем разпределени. Но вместо по сампан, пълен с виетконгци и провизии, щяхме да стреляме по теглено от джип парче шперплат с размери метър и осемдесет на два и четиридесет.

Бяхме се нагласили добре — вече знаехме как да ходим, без да мръдваме листа и клони, та се бяхме придвижили и изкопали тихо огневите си позиции. Оръжията ни бяха заредени и готови за стрелба. Лежахме по двойки и чакахме да мине „сампанът“. В гората беше тихо. Чуваха се единствено птиците и насекомите.

Носехме пълно бойно снаряжение. Зелени униформи, жилетки за муниции, пълни с тридесетзарядни пълнители за автоматите ни М–16, двойно по-големи манерки — всичко. Но ясно виждах много недостатъци. Зелените униформи трябваше да се махнат, защото не осигуряваха никакво прикритие — виждахме се на фона на листната маса. Жилетките трябваше да бъдат преработени, защото бяха твърде шумни — „дрън, дрън“ не е полезен звук в джунглата. Обувките ни оставяха следи с размери на северноамерикански крак, които можеха да бъдат проследени, ако един виетконгски войник търси американец, на когото да причини болка. Беше глупаво да вървят в продължение на мили по следите, оставени от нас.

Дадох сигнал с ръце — „Наближава враг. Бъдете готови.“ Хората ми се скриха в окопите.

Джипът започна да се движи. „Готови.“

Изчаках малко. „Сега…“

Върхът на дюните изригна от едновременното изпразване на шест тридесетзарядни пълнителя. Бях заслепен от блясъците на цевите и загубих от погледа си мишената, но продължих да стрелям. Изхвърлих пълнителя си, напъхах друг тридесетзаряден и продължих да стрелям. Същото направиха и останалите.

— Мама му стара, дявол да те вземе, кучи син такъв! — чу се гласът на Галахър, а миг след това и самият той подскочи на метър и осемдесет нагоре от дупката си. Приземи се върху ортака си Уотсън и започна да го налага. — Мръсен задник!

Изтичах до тях и ги разтървах.

— Какво, по дяволите…

— Той е виновен, мистър Рик. — Галахър отпра униформената си риза. Гърбът му беше покрит с грозни червени мехури. — От шибаните гилзи на Кръпката. Копелето му недно ги натика право във врата ми.

— Не съм го направил нарочно.

— Грозник такъв…

Разтърсих ги за вратовете.

— Това е прекрасно. Предполага се, че се намираме в изтакована засада, а вие, задници такива с лайнени мозъци, се карате за това, къде отиват гилзите, докато шибаният враг ни реже гърлата.

Тръгнах към джипа, мърморейки:

— Така не се воюва.

Това, което видях, ме накара да се почувствам още по-зле. Ние бяхме шестима. Всички бяхме изпразнили по два тридесетзарядни пълнителя към мишената с размери метър и осемдесет на два и четиридесет, която се движеше със скорост пет километра в час на разстояние тридесет и пет метра от нас. Бяхме изстреляли триста и шестдесет куршума, а в мишената имаше точно две дупки.

Извиках хората си и прокарах химикалката си през дупките.

— Значи това може да направи един добре обучен и амбициран шибан взвод убийци, ако се постарае, нали? — изръмжах, пародирайки сносно Ев Барет.

Изчаках да проумеят греха си. Гледах унилите им лица.

— Не си ли ходил на школа за стрелци? — попитах и поставих пръст върху сърцето на Уотсън Кръпката. — Недей да носиш тази шибана значка „Стрелец експерт“ на подвижната рекламна дъска, която наричаш костюм за скокове с парашут.

Засрамен, той наведе глава.

— Тъй вярно, мистър Рик.

Ев Барет надви у мен:

— Мамицата му, не е достатъчно да носите изтакованите си шибани медали и да пробиете само две смотани дупки в изтакования шперплат. Или не съм прав, господа?

Не отговориха.

— Момчета — казах меко, — това, което стана, не ме впечатлява никак.

Тишина.

— Ще ви кажа нещо — вината е на всички. Искам да кажа, аз колко пъти улучих мишената? Окей, имаме проблем. Хайде да го решим. Дали водим твърде много мишената? Или не я водим достатъчно? Къде е грешката?

Направихме необходимото: упражнявахме се отново и отново, докато не започнахме да правим на решето шперплата, независимо дали го теглеха с пет или петнадесет мили в час. Практикувахме стрелба по двойки — спомняте ли си плуването по двойки и като ви казах, че отново ще срещнем този материал? — от ограничено място, например камуфлажна дупка или пък зад дървета. Всеки от нас се научи да стреля отблизо, без да залива ортака си с дъжд от горещи гилзи.

Обучението ни продължи от есента до средата на зимата. За празника на Вси светии^[3] отидохме във виетконгското село в Камп Лежън, където морски пехотинци в черни пижами и с азиатски акцент като от анимационен филм носеха автомати АК–47 и се опитваха да ни играят трикове и да си правят майтап с нас. Морските пехотинци никога не трябва да се опитват да играят на война с тюлени. Приложихме на фалшивите виетконгци минавката за американския войник от морската пехота. Минирахме техните мини, играехме си на криеница по време на упражненията им по правене на засади и провеждахме свои атаки над „добре охраняваното“ им виетконгско селце. Всичко това беше един театър, който ни развличаше. Скитахме, излизахме на лагери, съсипвахме от стрелба мишените. Когато имахме време, слизахме с валсова стъпка във Вирджиния Бийч за малко скандал с директно съприкосновение с врага по баровете.

Нека тук да кажа една-две думи за това. Винаги съм вярвал, че за да бъдеш тюлен, както ако искаш да бъдеш в националната футболна лига, е необходима известна агресивност и близък физически допир с други човешки същества. Някой може да не се съгласи с мен. Но мисля, че има нещо наистина утешително в това да се опреш на гърба на някого, на когото доверяваш живота си, и да се биеш с всеки, който пожелае това. Естествено, получаваш известен брой зашеметяващи удари при подобни бурни прояви. Но в крайна сметка вярвам, че възнаграждението е по-голямо от загубите. А когато най-важната ми работа като офицер е да изградя сплотеност на групата си, няма по-добър начин да се постигне това от пиенето вечер в бара, когато ти и твоите момчета сте сами срещу целия свят.

Амин.

 

 

Рано през декември отидохме в болницата и подновихме ваксините си. Все още ни боляха ръцете и задниците от спринцовките, когато офицерът консултант по правните въпроси към базата състави завещания за онези от нас, които заминаваха отвъд океана. След това старшината от бюрото за персонала пристигна и ни разясни допълнителните застраховки за издръжките при смъртен случай, които бихме могли да подпишем, и уредихме заплатите ни да се превеждат директно в банковите ни сметки.

Това беше сериозно нещо. Реално. Децата ми — Ричи, който беше на пет години, и малката Кати, която наричах Кат и се беше родила на пети юли, преди по-малко от шест месеца — бяха твърде малки, за да разберат какво става. Но жена ми Кати Ан разбираше и както жените на останалите тюлени, имаше лоши предчувствия. Ставаше нервна винаги, когато скачах от самолет или отивах да се гмуркам. Не я беше притеснил фактът, че като тюлен бях прекарал пет от последните шест месеца по учения. Сега мисълта за шестмесечния ми престой във Виетнам сред гневни, малки, жълти хора, които ще стрелят по мен, не я ощастливяваше никак. Можех да схвана тревогите й, но не успявах да ги разбера. Откакто бях в групите, се учех да воювам и нищо не можеше да ме спре.

Имаше сълзи и подсмърчания, доста целувки и прегръдки, а след това, непосредствено преди Коледа, ние, тюлените, се натоварихме в един „Ц–130 Херкулес“, натъпкан догоре с оборудване. Вместо седалки вътре имаше дълги, мръсни люлки от брезент, окачени по стените на самолета. Широката централна пътека беше заета от палети, обвити с мрежа и натоварени с всички смъртоносни играчки, от които тюлените се нуждаят за шестмесечни игри и развлечения. Полетът не предлагаше никакъв лукс. Нямаше седалки, нито колани за тях. Нямаше масички за храна, нямаше и храна, а също и стюардеси, които да набухват възглавници зад главите ни. Нямаше и облегалки за глава, а само една тръба до рампата, където можехме да се изпикаем.

През следващите седем дни се носехме на запад, за да достигнем изтока, и се опитвахме да си намерим място, за да легнем и да поспим. По-трудно е, отколкото изглежда. Ц–130 е шумен — добре е, ако човек си носи запушалки за уши — и неудобен, защото в него няма нищо меко, на което човек може да легне. Спомням си също, че кацахме на всички шибани скали в Тихия океан, за да зареждаме гориво — Мидуей, Уейк, Сайпан, Гуам, Филипините — изредихме ги до един. След това летяхме над Южнокитайското море, южно от Сайгон, и извършихме дълго и лениво приближаване, което най-после ни докара над самия Виетнам.

Изкачих се по стълбичката за кабината и погледнах през предното стъкло. Очаквах безкрайна буйна тропическа джунгла. Но тя беше матовозелена и изпъстрена с кафяви петна и кратери от по няколко квадратни километра, които наподобяваха лунните и имаха цвета на засъхнала кръв.

— Къде, по дяволите, е джунглата?

— Няма я — обясни пилотът. — Атаки от Б–52. Обезлистващи препарати. Напалм.

— Къде ще кацнем? — запитах след кратък размисъл.

— В Бин Туй.

— Голямо летище ли е?

— Не. Винаги стрелят по нас и ще се приближим веднага. Кацнем ли, ще гледаме да се движим бързо — затова, ако можете да разкарате себе си и багажа си чевръсто, ще ви бъдем благодарни.

— Разбрано. — Слязох по стълбичката и намерих Кочи. — Пилотът казва, че ще кацнем в гореща зона. Какво ще кажеш да заредим и да сме готови за стрелба още отсега?

Кочи вдигна брада нагоре и се замисли.

— В правилниците пише, че не можем да правим така. Това притеснява Военновъздушните сили.

— Питам се дали виетконгците са чели правилниците.

Кочи помисли още половин секунда, след което ме удари по ръката и каза:

— Прав си. Кажи им, че всеки, който желае, може да зареди и да е готов за стрелба.

Събрах хората си и наизвадихме от брезентовите си торби автомати М–16 и пълнители за тях. Сложихме тридесет зарядните пълнители по местата им. След това, когато екипажът от Военновъздушните сили не гледаше, заредихме и вкарахме куршуми в цевите. Свалихме предпазителите на автоматите в хоризонтално положение.

Херкулесът кръжеше с наведено дясно крило и се спускаше все по-надолу. Чухме хидравличния вой на отварящите се задкрилки, ръмженето на спускащия се колесник, а накрая — „бам, бам“ — кацнахме на асфалта и се понесохме нанякъде. Рампата започна да вие, докато се спускаше бавно към земята. Всичките ми мисли за дома се изпариха. Сърцето ми биеше със скорост сто и двадесет удара в минута. О, тук ще бъде интересно!