Стивън Кинг
Библиотечна полиция (8)

1.

Първото нещо, което направи, след като влезе, беше да провери съобщенията, записани от телефонния секретар. Когато видя, че лампичката „ЗАПИСАНИ СЪОБЩЕНИЯ“ свети, сърцето му заби силно.

„Това ще е тя. Не знам всъщност коя е, но започвам да мисля, че тя няма да се успокои, докато не ме докара до пълна лудост.“

„Тогава не ги прослушвай“ — заговори друга част от мозъка му и сега Сам беше толкова объркан, че не можеше да каже дали това е разумна мисъл, или не. Изглеждаше разумна, но беше и малко страхлива. Всъщност…

Той осъзна, че стои, само стои, поти се и гризе ноктите си. Изведнъж изсумтя — тих, отчаян звук.

„От четвърти клас до лудницата — помисли си той. — Е, проклет да бъда, ако успееш, рожбо.“

Натисна копчето.

— Здрасти! — каза мъжки глас, дрезгав от уискито. — Говори Джоузеф Рандовски, господин Пийбълс. Сценичното ми име е Невероятния Джо. Просто се обаждам да ви благодаря, че ме заместихте на онова събрание на „Кивани“ или как се казваше. Исках да ви кажа, че се чувствам много по-добре — вратът ми е само навехнат, а не счупен, както мислеха отначало. Изпращам ви цял кочан безплатни билети за представлението. Раздайте ги на приятелите си. Бъдете здрав. Благодаря още веднъж. Довиждане.

Лентата спря. Включи се лампичката „ВСИЧКИ СЪОБЩЕНИЯ ПРОСЛУШАНИ“. Сам изсумтя по адрес на нервите си — ако Арделия Лорц искаше той да се стряска от сенки, беше получила точно това, което искаше. Натисна бутона „ПРЕНАВИВАНЕ“ и го порази една нова мисъл. Пренавиването на лентата, на която бяха съобщенията, му беше станало навик, но това означаваше, че старите съобщения изчезваха под новите. Съобщението на Невероятния Джо е изтрило предишното съобщение на Арделия. Единственото доказателство, че тази жена съществува, го нямаше.

Но това не беше вярно, нали? Съществуваше читателската му карта. Той беше стоял пред това проклето бюро за записване и я беше гледал как се подписва с големи, завъртени букви.

Сам извади портфейла си и го прерови три пъти, преди да признае пред себе си, че читателската карта също я няма. И си помисли, че знае защо. Смътно си спомняше, че я пъхна в джоба на подвързията на „Любими стихове на американския народ“.

За по-голяма сигурност.

За да не я загуби.

Страхотно. Просто страхотно.

Седна на канапето и стисна челото си с ръце. Главата започваше да го боли.

2.

След петнайсет минути вече си топлеше консерва супа на печката — надяваше се, че малко гореща храна ще му помогне за главата и отново се сети за Наоми — Наоми, която толкова приличаше на жената от плаката на Мръсния Дейв. Въпросът, дали Наоми водеше някакъв таен живот под името Сара, беше отстъпил място на нещо, което изглеждаше много по-важно поне в този момент: Наоми знаеше коя беше Арделия Лорц. Но реакцията й на името… беше малко странна, нали? Беше я стреснала за момент и тя беше започнала да се шегува по този повод, а после телефонът иззвъня — беше се обадил Бърт Айвърсън — и…

Сам се опита да повтори в ума си разговора и беше разочарован колко малко си спомня от него. Наоми беше казала, че Арделия е особена, точно така, беше сигурен в това, но почти нищо друго. Тогава не беше изглеждало толкова важно. Важното тогава беше, че кариерата му като че ли беше направила голям скок. И това все още беше важно, но сякаш бледнееше пред другото. В действителност пред другото бледнееше всичко. Мислите му продължаваха да се връщат към тази модерна глупост — висящия таван, и към ниските рафтове за книги. Не смяташе, че е луд — ни най-малко, — но започваше да чувства, че ако не се оправи с това нещо, може да полудее. Сякаш беше открил дупка в центъра на главата си — толкова дълбока, че в нея можеше да хвърляш неща, без да се чуе плясък, независимо колко големи бяха нещата, които хвърляш, или колко дълго си очаквал звука с наострени уши. Мислеше, че това чувство ще отмине — може би — но засега се чувстваше ужасно.

Завъртя газта под супата на по-слабо, влезе в кабинета и намери номера на телефона на Наоми. Той иззвъня три пъти, след което писклив старчески глас каза:

— Кой е, моля?

Сам веднага разпозна гласа, въпреки че не беше виждал собственичката му лично почти от две години. Беше разнебитената майка на Наоми.

— Здравейте, госпожо Хигинс — каза той. — Обажда се Сам Пийбълс.

Спря в очакване да чуе нейното: „О, здравей, Сам“ или може би „Как си?“, но се чуваше само тежкото емфиземно дишане на госпожа Хигинс. Сам никога не беше бил между любимците й и, изглежда, отсъствието му не беше накарало сърцето й да го обикне повече.

Тя май нямаше намерение да попита и Сам реши, че той може да го направи.

— Как сте, госпожо Хигинс?

— Понякога добре, понякога зле.

За миг се смути. Думите й приличаха на една от онези гатанки, на които няма правилен отговор. „Мъчно ми е за вас“ не ставаше, но „Радвам се, госпожо Хигинс!“ щеше да прозвучи още по-зле.

Той се спря на въпроса дали може да говори с Наоми.

— Няма я тази вечер. Не знам кога ще се върне.

— Бихте ли могли да я помолите да ми се обади?

— Лягам си. Не ме молете да й оставям бележка. Артритът ми е много зле.

Сам въздъхна.

— Ще се обадя утре.

— Утре сутрин ще ходим на църква — отбеляза госпожа Хигинс със същия безизразен, безпомощен глас, — а утре следобед е първият пикник на баптистката младеж за сезона. Наоми е обещала да помогне.

Сам реши да се откаже. Беше ясно, че госпожа Хигинс държи, колкото е възможно, да не се намесва в отношенията на дъщеря си. Накани се да се сбогува, но промени решението си.

— Госпожо Хигинс, името Лорц говорили ви нещо? Арделия Лорц?

Тежкият звук на дишането й спря по средата на вдишването. За миг по линията настана пълна тишина, а после госпожа Хигинс заговори с тих, злобен глас:

— Докога вие, безбожните езичници, ще продължавате да хвърляте името на тази жена в лицата ни? Мислите ли, че е смешно! Мислите ли, че е умно!

— Госпожо Хигинс, не ме разбрахте. Просто искам да знам…

В ухото му прозвуча остро щракване. Звучеше така, сякаш госпожа Хигинс беше строшила о коляното си суха съчка. После линията прекъсна.

3.

Сам изяде супата, после прекара половин час в опити да гледа телевизия. Не стана. Мислите му продължаваха да бъдат далеч оттук. Започваха с жената от плаката на Мръсния Дейв или с калната стъпка върху корицата на „Любими стихове на американския народ“, или с липсващия плакат на Червената шапчица. Но откъдето и да тръгваха, винаги свършваха на едно и също място — онзи съвсем различен таван над главната читалня на Обществената библиотека на Джънкшън сити.

Най-сетне той се предаде и се пъхна в леглото. Беше прекарал една от най-лошите съботи, които си спомняше, а може би и най-лошата събота в живота си. Единственото нещо, което искаше сега, беше бързо пътуване до земята на безсъзнателността, в която не се сънуват никакви сънища.

Но сънят не идваше.

Вместо него идваха ужасите.

Главният от тях беше мисълта, че губи разсъдъка си. Сам никога не беше осъзнавал колко ужасна може да бъде такава мисъл. Беше гледал филми, в които някой човек отива на психиатър и казва: „Чувствам, че обезумявам, докторе“ — и в същото време драматично се хваща за главата. Помисли си, че началото на нестабилност на разсъдъка много прилича на главоболието от много погълнати хапчета. Откри, че не е същото, когато минаха дълги часове и седми април постепенно се превърна в осми април. Повече приличаше на това да се опиташ да се почешеш по слабините и да откриеш там голяма подутина — подутина, която вероятно е някакъв тумор.

Библиотеката не можеше да се е променила толкова много само за седмица. Не можеше да е видял прозорците на покрива от читалнята. Момичето — Синтия Бериган — беше казало, че те са покрити, и то откакто тя е дошла тук — поне от година. Така че това беше някакъв вид умствено разстройство. Или тумор в мозъка. Или болестта на Алцхаймер? Много приятна мисъл. Някъде беше чел — може би в „Нюзуик“, — че жертвите на Алцхаймер стават все по-млади. Може би, целият този зловещ епизод е сигнал за настъпваща ранна сенилност?

Една неприятна дъска за обявления започна да изпълва мислите му — дъска с три думи, написани с мазни букви с цвета на червени дъвчащи бонбони. Тези думи бяха

ГУБЯ РАЗСЪДЪКА СИ.

Беше живял обикновен живот, пълен с обикновени удоволствия и обикновени съжаления — доста спокоен живот. Наистина никога не беше бил известен, но никога не беше имал и повод да се съмнява в душевното си здраве. Сега лежеше в разхвърляното си легло и се чудеше дали това е начинът, по който душата ти напуска реалния, разумен свят. Дали това беше начинът, по който започваше състоянието, когато

СИ ЗАГУБИЛ РАЗСЪДЪКА СИ.

Мисълта, че ангелът от приюта за бездомни на Джънкшън сити е Наоми — Наоми под друго име, — беше още една налудничава мисъл. Това просто не можеше да бъде… нали? Той дори започна да се пита дан ли наистина работата му беше тръгнала толкова добре. Може би всичко беше халюцинация.

Към полунощ мислите му се върнаха на Арделия Лорц и тогава нещата наистина се влошиха. Замисли се колко ужасно би било, ако Арделия Лорц е в гардероба или дори под леглото му. Виждаше я да се хили щастливо, тайно в тъмнината, да гърчи пръсти с дълги остри нокти, с коса, разпръсната около лицето й като зловеща перука. Представи си как, когато му зашепне, костите му ще омекнат като желе.

„Вие изгубихте книгите, Сам, така че ще трябва да дойде Библиотечният полицай… вие изгубихте книгите… изгу-у-убихте ги…“

Най-накрая към дванайсет и половина Сам вече не можеше да търпи. Седна на леглото и посегна към нощната лампа в тъмното. Докато посягаше, беше завладян от ново видение — толкова живо, че беше почти действителност, — той не беше сам в спалнята си, но гостенинът му не беше Арделия Лорц. О, не! Гостенинът му беше Библиотечният полицай от плаката, който вече не висеше в Детската библиотека. Той стоеше тук в тъмнината — висок, блед мъж с шлифер, някак разкривен и с бял, зигзагообразен белег на лявата буза, под лявото око и над хрущяла на носа. Сам не беше видял този белег на лицето на плаката, но това беше само защото художникът не беше искал да го изрисува. Белегът беше там. Сам знаеше, че е там.

„Грешиш за храстите — щеше да му каже Библиотечният полицай с леко фъфлещ глас. — Отстрани растат храсти. Много храсти. И ще ги проучим. Ще ги проучим заедно.“

„Не! Стига! Просто… СТИГА!“

Когато най-сетне треперещата му ръка напипа лампата, в стаята се чу скърцане на дъска и той изхълца, без да може да си поеме дъх. Ръката му се сви и натисна ключа. Стана светло. За миг той наистина помисли, че вижда високия мъж и тогава осъзна, че това е само сянката, която масата хвърля върху стената.

Сам стъпи на пода и за миг зарови лице в ръцете си. После посегна към пакета „Кент“ върху нощното шкафче.

— Трябва да се владееш — промърмори той. — За какви глупости мислеше?

„Не знам — бързо отговори вътрешният му глас. — Нещо повече, не искам да знам. Изобщо. Храстите бяха много отдавна, не трябва никога повече да си спомням за храстите. Или за вкуса. Сладкия сладък вкус.“

Запали цигара и вдиша дълбоко дима.

Най-лошото беше това: следващия път може наистина да види мъжа с шлифера. Или Арделия. Или Горго, Великия император на Пелусидар. Защото, ако можеше да си създаде толкова пълна халюцинация като тази за срещата му с Арделия Лорц, значи можеше да халюцинира за всичко. След като веднъж си започнал да мислиш за прозорците на покрива, които ги няма, и за хора, които ги няма, а даже и за храсти, които ги няма, всичко става възможно. Как ще потушиш бунта в собствения си ум!

Слезе до кухнята. Докато отиваше, запалваше лампите и не се поддаваше на порива да погледне назад през рамо и да види дали някой не се прокрадва зад него. Човек със значка в ръка например. Трябваше му хапче за сън, но понеже нямаше — дори и някой от незаконните препарати като „Соминекс“ — просто щеше да му се наложи да импровизира. Изля мляко в тигана, загря го, наля го в кафеена чаша и после прибави прилична порция бренди. Това беше още нещо, което беше виждал на кино. Опита го, намръщи се, за малко да излее гадната смес в мивката, после погледна към часовника на микровълновата печка. Един без четвърт след полунощ. Имаше много време до разсъмване — дълго време, което да прекара, като си представя как Арделия Лорц и Библиотечният полицай се прокрадват по стълбите с ножове между зъбите.

„Или стрели — помисли си той. — Дълги черни стрели. Арделия и Библиотечният полицай, прокрадващи се, стиснали в зъбите си дълги черни стрели. Какво ще кажете за този образ, приятели и съседи?“

Стрели?

Защо стрели?

Не му се мислеше за това. Беше изморен от мислите, които идваха с фучене от доскоро нищо неподозиращата тъмнина и се впиваха в него като ужасяващи, вонещи летящи чинии играчки.

„Не искам да мисля за това, няма да мисля за това.“

Довърши сгъстилото се мляко и се върна в леглото.

4.

Остави нощната лампа да свети и това го поуспокои. Започна да мисли, че все пак ще може да заспи, преди да настъпи топлинната смърт на вселената. Издърпа одеялото до брадичката си, скръсти ръце зад главата си и се загледа в тавана.

„НЕЩО от това трябва наистина да се е случило — помисли си той. — Не може ВСИЧКО да е било халюцинация… освен ако и това е част от него и аз се намирам в някоя от облицованите с гума стаи някъде в Сидар Рапидс, напъхан в усмирителна риза, и само си представям, че лежа в собственото си легло.“

Той беше изнесъл речта си. Беше използвал шегите от „Помагало за оратора“ и стихотворението на Спенсър Майкъл Фрий от „Любими стихове на американския народ“. И тъй като нито една от тези книги я нямаше между малкото негови книги, значи ги беше взел от библиотеката. Наоми познаваше Арделия Лорц — или поне знаеше името й — знаеше го и майката на Наоми. Знаеше го! Като че ли беше хвърлил бомбичка под креслото й.

„Мога да проверя — помисли си той. — Ако госпожа Хигинс знае името й, и други ще го знаят. Може би не студентите от Чапълтън, но хора, които са живели дълго в Джънкшън сити. Може би Франк Стивънс. Или Мръсния Дейв…“

В този миг Сам заспа. Пресече почти неусетната граница между будното състояние и съня, без да усети — мислите му не прекъснаха, а започнаха да се извиват във все по-странни и приказни форми. Формите се превърнаха в сън. А сънят стана кошмар. Той отново беше на „Улица Ангъл“, а тримата алкохолици бяха на верандата и се трудеха над плакатите си. Попита Дейв какво прави.

„А, просто убивам времето“ — каза Дейв и после плахо обърна плаката така, че Сам да може да го види.

Беше портрет на Глупчо. Той се печеше на шиш над открит огън. Стискаше в ръка шепа разтопени червени дъвчащи бонбони. Дрехите му горяха, но той беше още жив. Пищеше. Думите, изписани над този ужасен образ, бяха:

ДЕТСКА ВЕЧЕРЯ В ХРАСТИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ФОНДА НА БИБЛИОТЕЧНАТА ПОЛИЦИЯ ОТ ПОЛУНОЩ ДО 2 ЧАСА СУТРИНТА ЕЛАТЕ ВСИЧКИ „ТОВА СЕ КАЗВА КЛЬОПАЧКА!“

„Дейв, това е ужасяващо“ — каза Сам в съня си.

„Съвсем не — отговори Мръсния Дейв. — Децата го наричат Глупчо. Обичат да го ядат. Мисля, че това е много полезно, а вие как мислите?“

„Виж! — извика Рудолф. — Виж, това е Сара!“

Сам вдигна поглед и видя Наоми да пресича пълната с отпадъци, буренясала земя между „Улица Ангъл“ и центъра за претопяване. Движеше се много бавно, защото буташе количка за пазар, пълна с екземпляри от „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“. Зад нея слънцето залязваше в мрачни червени отблясъци от пещ, а по релсите бавно се движеше дълъг пътнически влак на път към необятната западна Айова. Беше дълъг почти трийсет вагона и всички те бяха черни. От прозорците се развяваше креп. Сам разбра, че това е погребален влак.

Обърна се към Мръсния Дейв и каза:

„Името й не е Сара. Това е Наоми. Наоми Хигинс от Провърбия.“

„Съвсем не — каза Мръсния Дейв. — Идва смъртта, господин Пийбълс. Смъртта е жена.“

Тогава Луки запищя. Ужасните му викове бяха като квичене на прасе.

„Тя носи локуми. Тя носи локуми! О, Боже, тя носи много проклети локуми!“

Сам се обърна, за да види за какво говори Луки. Жената се беше приближила, но това вече не беше Наоми. Беше Арделия. Беше облечена в шлифер с цвета на зимен буреносен облак. Количката пред нея беше пълна не с локуми, както беше казал Луки, а с хиляди червени дъвчащи бонбони. Докато Сам я гледаше, Арделия започна да вади пълни шепи от тях и да ги натиква в устата си. Зъбите й вече не бяха изкуствени — бяха дълги и безцветни. Заприличаха му на вампирски зъби — остри и ужасно силни. Като се мръщеше тя затвори пълната си с бонбони уста. Навън бликна ярка кръв, образува розов облак в светлината на залеза и се застича по брадичката й. Отхапаните бонбони нападаха по буренясалата земя, пръскайки кръв.

Тя вдигна ръце и те се превърнаха в закривени птичи крака.

„Тиии изгууби КНИИИГИТЕ!“ — запищя тя и се нахвърли върху Сам.

5.

Събуди се в треска, от която не можеше да си поеме дъх. Беше извадил одеялата от чаршафите и ги беше струпал на потна топка на края на леглото. Часовникът на нощното шкафче показваше 5:53.

Стана. Хладният въздух в спалнята успокои и освежи потната му кожа, отиде в банята и се облекчи. Главата тъпо го болеше — или в резултат от среднощното бренди, или от напрежението на съня. Отвори аптечката, взе два аспирина и после се довлече отново до леглото. Издърпа завивките, колкото можа. Усещаше остатъците от кошмара във всяка мокра гънка на чаршафите. Нямаше да заспи отново — знаеше това — но можеше поне да полежи, докато кошмарът се разсее.

Когато главата му докосна възглавницата, той осъзна, че знае още нещо — нещо толкова изненадващо и неочаквано, колкото беше внезапното му откритие, че жената от плаката на Мръсния Дейв беше неговата приходяща секретарка. Това ново откритие също се отнасяше до Мръсния Дейв… и Арделия Лорц.

„Това беше сън — помисли си той. — Там го разбрах.“

Заспа дълбоко и естествено. Вече не сънува нищо и когато се събуди, беше почти единайсет часът. Камбаните на църквата призоваваха вярващите на служба, а навън беше прекрасен ден. Гледката на ярката нова трева, огряна от слънцето, го накара да се почувства добре — нещо повече, да се почувства почти прероден.