Стивън Кинг
Библиотечна полиция (3)

1.

За годините, прекарани в Джънкшън сити, Сам беше минавал покрай библиотеката стотици пъти, но сега за пръв път наистина я погледна и откри нещо доста изненадващо — че веднага намрази това място.

Обществената библиотека на Джънкшън сити се намираше на ъгъла между улица „Стейт“ и авеню „Милът“ — правоъгълна гранитна кутия с толкова тесни прозорци, че му приличаха на бойници. Каменната стряха стърчеше и от четирите страни на сградата и ако се приближиш към нея отпред, съчетанието между тесните прозорци и сянката от покрива я правеха да прилича на намръщено лице на каменен робот. Типичен архитектурен стил за Айова — толкова типичен, че Сам Пийбълс, който от двайсет години продаваше недвижими имоти, му беше измислил име — „Грозен Среднозападен“. През пролетта, през лятото и през есента строгият вид на сградата се омекотяваше от кленовете, които я ограждаха като горичка, но сега — в края на суровата зима на Айова, кленовете още бяха голи и библиотеката приличаше на прекалено голяма гробница.

Не му харесваше — караше го да се чувства неспокоен, без да знае защо. Нали беше само библиотека, а не подземията на Инквизицията. Въпреки това, докато измина пътя по плочките до входа, в корема му се надигнаха нови кисели вълни. В киселините имаше странен сладък привкус, който му напомни за нещо… може би нещо много отдавнашно. Той сложи в уста една ментолка, започна да я хруска и взе внезапно решение. Речта му си беше достатъчно добра и в този вид. Не страхотна, но достатъчно добра. Все пак щеше да я чете пред „Ротари клуб“, а не пред Обединените нации. Стига глупости. По-добре да се върне в кантората и да се занимае с кореспонденцията си, която беше изоставил сутринта.

Понечи да се обърне и внезапно си помисли: „Така е тъпо. Наистина тъпо. Искаш да бъде тъпо? Добре. Но ти се съгласи да произнесеш тази проклета реч — защо да не я направиш добра?“

Стоеше пред входа, намръщен и нерешителен. Обичаше да се забавлява в „Ротари“. И Крейг обичаше това. И Франк Стивънс. Повечето от младите бизнесмени от Джънкшън сити гледаха насмешливо на тези събрания. Но рядко пропускаха някое от тях и Сам мислеше, че знае защо — това беше място, където можеше да се завържат връзки. Място, където човек като него можеше да се срещне с някои от по-възрастните бизнесмени от Джънкшън сити. С хора като Елмър Баскин, чиято банка беше помогнала за откриването на търговски център в Бивъртън преди две години. Хора като Джордж Канди — който, както разправяха, можеше само с едно телефонно обаждане да осигури три милиона долара за някоя нова разработка… стига да поискаше.

Там имаше хора от малкия град — хора, които се увличаха от училищните състезания по баскетбол, подстригваха се при Джими, вместо с пижами си лягаха със спортни фланелки и гащета, хора, които все още пиеха бира от бутилката. Те всъщност бяха хората, които движеха живота в Джънкшън сити и като се замислиш, не беше ли точно това, което го караше да идва тук в петък вечер? Като се замислиш, не беше ли точно това, заради което Крейг се беше обадил в такава паника, след като онзи глупав акробат си беше счупил глупавия врат? Искаш да бъдеш забелязан от тези, които движат и въртят живота… и то не защото си оплескал бизнеса. „Те всички ще са пияни“ — беше казал Крейг, Наоми беше заявила същото, но сега на Сам му се струваше, че не беше виждал Елмър Баскин да пие нищо друго освен кафе. Нито веднъж. А и той вероятно не беше единствен. Някои от тях можеше да са пияни… но не всички. А тези, които нямаше да са пияни, може би щяха да са точно тези, които имаха значение.

„Свърши го както трябва, Сам, и може да си направиш добра услуга. Не е невъзможно.“

Не. Не беше невъзможно. Слабо вероятно, разбира се, но не и невъзможно. А имаше и нещо друго — съвсем отделно от политиците в сянка, които можеха да присъстват или да не присъстват на събранието в „Ротари клуб“ в петък вечер — той винаги беше бил горд пред себе си, че върши работата си по най-добрия възможен начин. А това беше една тъпа малка реч. И така?

„В края на краищата това е една тъпа малка провинциална библиотека. Какво й е страшното? Дори и храсти не растат около нея.“

Сам отново беше тръгнал към входа, но сега се спря и челото му се сбръчка от тази мисъл. Мисълта беше странна, изглеждаше, че е дошла отникъде. Че около библиотеката нямаше храсти, това какво значение имаше? Той не знаеше… но знаеше, че оказа върху него почти магически ефект. Неволното му колебание изчезна и той отново тръгна напред. Изкачи четирите каменни стъпала и спря за момент. Мястото по някакъв начин приличаше на пусто. Хвана дръжката на вратата и си помисли: „Хващам се на бас, че е заключено. Хващам се на бас, че това място е затворено в петък следобед.“ В тази мисъл имаше нещо странно успокояващо.

Но старомодната брава се поддаде под натиска на палеца му и тежката врата безшумно се отвори навътре. Сам влезе в малко фоайе с мраморен под на шахматно разположени черни и бели квадрати. В средата на това преддверие имаше триножник. Върху триножника беше поставена табела. На табелата имаше изписана само една дума с много големи букви. Пишеше:

Не пишеше:

или:

а само една огромна, ярка дума:

— Я гледай — каза Сам. Само го промърмори шепнешком, но акустиката в залата беше много добра и слабият му шепот се усили до силен ропот, което го накара да се свие. Като че ли думите отскачаха от тавана обратно върху него. В този момент той се почувства отново в четвърти клас и госпожа Гластърс го викаше на дъската за това, че се е обадил на висок глас точно когато не трябва. Огледа се неспокойно, като че ли в очакване някоя свадлива библиотекарка да изскочи от главната зала, за да види кой се е осмелил да наруши тишината.

„Стига, за Бога. Ти си на четирийсет години. Четвърти клас беше много отдавна, момче.“

Само че не му се виждаше много отдавна. Особено тук. Тук четвърти клас изглеждаше толкова близо, че можеше да го докосне с ръка.

Прекоси мраморния под от лявата страна на триножника. Несъзнателно стъпваше с пренесена напред тежест, така че токовете на обувките му да не тракат, и влезе в главната зала на библиотеката на Джънкшън сити.

Множество стъклени глобуси висяха от тавана (който беше поне шест метра по-висок от тавана на фоайето), но нито един от тях не светеше. Светлината идваше от два големи, наклонени под ъгъл прозореца на покрива. При слънчево време светлината от тях щеше да бъде напълно достатъчна, за да освети помещението; дори щеше да му придаде весел и приветлив вид. Но този петък времето беше облачно и мрачно и осветлението беше слабо. Ъглите на залата бяха изпълнени с мрачна паяжина от сенки.

Това, което изпита Сам, беше чувството, че нещо не е в ред. Като че ли не само беше направил една стъпка през вратата и беше прекосил фоайето — чувстваше се сякаш беше влязъл в друг свят — свят, изобщо неприличащ на малкия град в Айова, който той понякога обичаше, понякога мразеше, но най-често приемаше такъв, какъвто си е. Въздухът тук изглеждаше по-тежък от нормалния и сякаш не беше прозрачен като нормален въздух. Тишината беше дебела като одеяло и студена като сняг.

Библиотеката беше пуста.

Рафтовете с книги го обграждаха високо над главата от всички страни. Като погледна нагоре към прозорците на тавана с армирани стъкла, малко му се зави свят и за миг му се стори, че е обърнат с главата надолу, че виси над дълбока правоъгълна яма, стените на която са покрити с книги.

На няколко места до стената имаше подпрени стълби — от онези, които се поставят в улеи и се движат, върху гумени колела по пода. Огромното езеро на високата зала, което се простираше между него и бюрото за връщане на книги на отсрещната страна, се прекъсваше от два дървени острова. Единият беше дълга дъбова стойка за списания. На стойката на дървени пръчки висяха периодични издания — всяко подвързано в чиста найлонова обложка. Приличаха на кожи на странни животни, оставени да се сушат в тази тиха стая. На една табела, закачена на върха на стойката, имаше заповед:

Отляво на стойката за списания имаше рафт със съвсем нови романи и научнопопулярни книги. На табелата над рафта беше обявено, че те могат да се взимат за срок от седем дни.

Сам премина през широката пътека между списанията и рафта за седемдневните книги. Ударите на петите му отекваха въпреки старанието му да се движи безшумно. Откри, че му се иска да беше се поддал на първоначалния си импулс просто да се обърне и да се върне в кантората. Това място беше страшно. Въпреки че на масата имаше малка, покрита с калъф камера за микрофилми, която беше включена и издаваше лек шум, нямаше никого — нито мъж, нито жена, който да работи с нея. На масата имаше табелка, на която беше написано

но никъде наоколо нямаше следа нито от А. Лорц, нито от никого другиго.

„Може би изнася върнати материали и изписва новия брой на «Библиотечно списание».“

Сам изпита лудо желание да отвори уста и да извика „Наред ли е всичко, А. Лорц?“ Бързо му мина. Обществената библиотека на Джънкшън сити не беше място, което насърчава внезапните пориви.

Мислите на Сам внезапно се завъртяха около едно стихче от детството му. „Стига вече смях, стига веч забава. Квакерите са дошли. Видят ли усмивка тук, веднага те глобяват.“

„Дали ако А. Лорц те види тук да се усмихваш, веднага ще те глоби?“ — зачуди се той. Отново се огледа, почувства мрачната тишина с нервните си окончания и помисли, че върху това може да се напише книга.

Вече не изпитваше желание да получи книга с шеги или „Любими стихове на американския народ“, но въпреки желанието си беше омагьосан от надвисналата, замряла атмосфера. Тръгна към една врата вдясно от седемдневните книги. На табелата над вратата беше написано, че това е Детската библиотека. Беше ли ходил в Детската библиотека, когато растеше в Сейнт Луис? Сигурно беше, но спомените му за това бяха неясни, далечни и не успяваше да ги задържи. Въпреки това, когато се доближи до вратата на Детската библиотека, изпита странно и забравено чувство. Сякаш се връщаше у дома.

Вратата беше затворена. Върху нея висеше картина на Червената шапчица, която гледаше към Вълка, легнал в леглото на Бабата. Вълкът беше с нощницата на Бабата и с нощната й шапчица. Показваше зъбите си. Между тях се стичаше пяна. По лицето на Червената шапчица беше изписан безграничен ужас — от този плакат можеше да се извади заключение, че щастливият край на тази приказка — на всички приказки — е просто удобна лъжа. Родителите може да вярват на такава глупост, казваше лицето на Червената шапчица, но не и малките, нали?

„Чудесно — помисли си Сам. — Обзалагам се, че с подобен плакат на вратата в Детската библиотека идват много деца. Обзалагам се, че особено го харесват малките.“

Отвори вратата и надникна вътре.

Чувството му на безпокойство изчезна — моментално беше очарован. Плакатът на вратата естествено съвсем не беше на място, но всичко, което се намираше зад него, беше съвсем наред. Разбира се, че като дете беше посещавал библиотеката — достатъчен беше един поглед в този малък модел на света, за да освежи спомените си. Баща му беше умрял млад — Сам беше единствено дете, отглеждано от работещата си майка, която виждаше рядко, обикновено в неделя или в празник. Когато не можеше да намери пари за кино след училище — а така беше често, — работа вършеше и библиотеката, а стаята, която видя сега, го върна в онези дни с внезапна вълна от носталгия, която беше сладка и тягостна и по неясен начин го плашеше.

Онова беше било един малък свят и това тук беше един малък свят — онова беше светъл свят, дори и в най-мрачните и дъждовни дни, така беше и с този. В тази стая нямаше висящи стъклени кълба — имаше луминесцентни лампи, скрити зад хладните панели на висящия таван, и те всички светеха, пропъдили сенките. Масите бяха не по-високи от шейсетина сантиметра, а столчетата до тях бяха още по-ниски. В този свят възрастните биха били нежелани натрапници. Ако някой възрастен се опиташе да седне до маса, би я повдигнал с колене, а за да пие вода от чешмичката до отсрещната стена би трябвало да се наведе с риск да си счупи главата.

Тук рафтовете не се издигаха на такава височина и не предизвикваха неприятно замайване. Таванът беше достатъчно нисък и това създаваше уют, но не беше толкова нисък, че да накара детето да се чувства смачкано. Тук нямаше дълги редици от томове с тъмна подвързия, а книги, които направо крещяха с първичните си цветове — яркосини, червени, жълти. В този свят беше крал доктор Сюс^[1], кралица — Джуди Блум^[2], а принцове и принцеси бяха останалите разказвачи. Тук Сам изпита старото приятно чувство след училищните часове — на мястото, където книгите почти молеха да ги докоснеш, да ги вземеш в ръце, да ги погледнеш, да ги изследваш. И все пак тези чувства имаха и свой мрачен привкус.

Най-ясното му чувство обаче беше чувството на почти болезнено удоволствие. На стената имаше снимка на кученце с големи, замислени очи. По лицето на кученцето се четеше загриженост и надежда, а под него беше написана една от големите световни истини: „ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ ДОБЪР“. На друга стена имаше рисунка на диви патици, които вървят през тръстиката към брега на реката. Плакатът обявяваше: „ПЪТ НА ПАТЕТАТА!“

Сам погледна наляво и леката усмивка на устните му първо застина, а после изчезна. Тук имаше плакат, на който беше показана голяма черна кола, която излиза от двора на училищна сграда. От задния прозорец гледаше момченце. Ръцете му бяха залепени на стъклото, а устата му беше отворена във вик. Зад него над кормилото се беше сгърбил човек — по-точно неясна, злокобна човешка форма и караше със страшна скорост. Думите под картината бяха:

Сам реши, че и този плакат, и картината на Червената шапчица на вратата на детската библиотека предизвикват едни и същи примитивни чувства на ужас, но този плакат беше много по-смущаващ. Разбира се, че децата не трябва да се качват при непознати и, разбира се, че трябва да бъдат научени да не го правят, но това ли е правилният начин да се научат?

„Колко ли деца — запита се той — са преживели цяла седмица кошмарни сънища благодарение на тази малка проява на обществена грижа?“

Имаше и още един плакат, закачен точно пред бюрото за връщане на книги. Той предизвика мразовити тръпки по гърба на Сам. На него бяха показани ужасени момче и момиче, които се мъчеха да се освободят от мъж с шлифер и сива шапка. Мъжът изглеждаше поне три метра висок. Сянката му падаше върху обърнатите нагоре лица на децата. Периферията на старомодната му шапка хвърляше собствена сянка и очите на мъжа с шлифера блестяха неумолимо от черните й дълбини. Приличаха на късчета лед и изучаваха децата с мрачния поглед на Властта. Мъжът държеше служебна карта със закрепена върху нея звезда — странна звезда, поне с девет лъча. А може да бяха и цяла дузина. Надписът отдолу гласеше:

Пак онзи вкус в устата му. Сладникав, неприятен вкус. Хрумна му една странна, плашеща мисъл: „Вече съм виждал този мъж.“ Но това беше глупаво, разбира се. Нали?

Сам си помисли как този плакат щеше да го уплаши, ако беше дете — колко много от простото, неподправено удоволствие щеше да открадне от спокойния пристан на библиотеката — и усети как в гърдите му се надига вълна от възмущение. Направи една крачка към плаката, за да разгледа по-отблизо странната звезда и същевременно извади от джоба си ролката с бонбони.

Тъкмо слагаше един от тях в устата си, когато зад него се чу глас:

— Е, здравейте!

Той подскочи и се обърна — готов за битка с библиотечния дракон, който най-накрая се беше показал.

2.

Не се появи никакъв дракон. Беше само една закръглена белокоса жена на около петдесет и пет, която буташе количка с книги върху безшумни гумени колела. Бялата й коса падаше около приятното й, загладено лице на приятно подредени къдрици.

— Предполагам, че търсите мен — каза тя. — Господин Пекъм ли ви изпрати тук?

— Не видях абсолютно никого.

— Така ли? Значи си е отишъл вкъщи — каза тя. — Всъщност не съм изненадана, понеже е петък. Господин Пекъм идва да почиства праха и да чете вестника си всяка сутрин около единайсет. Той е чистач — извънщатен, разбира се. Понякога, повечето понеделници, остава до един — един и половина, защото това е денят, когато и прахта, и вестникът са най-дебели — но нали знаете колко тънък е вестникът в петък.

Сам се усмихна.

— Да разбирам ли, че вие сте библиотекарката?

— Аз съм — каза госпожа Лорц и му се усмихна. Но Сам реши, че очите й не се усмихват — очите й като че ли го наблюдаваха внимателно, почти хладно. — А вие сте…?

— Сам Пийбълс.

— О, да! Недвижими имоти и застраховки! Това е вашата игра!

— Признавам се за виновен.

— Съжалявам, че сте намерили празно главното отделение на библиотеката — сигурно сте помислили, че сме затворили и някой по погрешка е оставил вратата отворена.

— Всъщност — каза той — тази мисъл ми мина през ума.

— От два до седем тук сме трима души — каза госпожа Лорц. — В два часа започват да излизат учениците от училищата — нали знаете — началният курс в два, основният — в два и трийсет, гимназиалният — в два и четирийсет и пет. Децата са най-верните ни клиенти и за мен — най-желаните. Обичам най-малките. Преди имах помощничка през целия ден, но миналата година Градският съвет оряза бюджета ни с осемстотин долара и… — госпожа Лорц събра длани и ги размаха като отлитаща птичка. Удивителен, очарователен жест.

„Защо тогава — почуди се Сам — не се чувствам очарован или удивен?“

Заради плакатите, помисли той. Все още се мъчеше да свърже Червената шапчица, крещящото дете в колата и полицая със заплашителните очи с тази усмихната провинциална библиотекарка.

Тя протегна ръка — малка ръка, също толкова пълна и закръглена, колкото и останалите й части — със съвършено и неподправено доверие. Той погледна безимения й пръст и видя, че на него нямаше пръстен — значи тя все пак не беше госпожа Лорц. Фактът, че е неомъжена, го порази с това, че я правеше съвсем типична, съвсем провинциална. Почти карикатура — наистина.

— Не сте идвали преди в библиотеката ни, нали, господин Пийбълс?

— Не, боя се, че не. И моля, наричайте ме Сам. — Не знаеше дали наистина иска да бъде Сам за тази жена, но той беше бизнесмен в малък град — търговски агент, ако трябва да се каже точно — и това го караше автоматично да предлага да го наричат на малко име.

— О, благодаря, Сам.

Той чакаше в отговор тя също да му предложи малкото си име, но тя само го погледна в очакване.

— Намирам се в известно затруднение — каза той. — С планирания за тази вечер в „Ротари клуб“ оратор се случи злополука и…

— О, колко неприятно!

— Не само за него, но и за мен. Определиха ме да заема мястото му.

— О-о! — каза госпожица Лорц. Тонът й беше разтревожен, но очите й се разтвориха от удивление. И все пак Сам не се почувства по-близък с нея, въпреки че беше човек, който обикновено бързо (макар и повърхностно) се сближаваше с другите — такъв тип човек, който имаше малко близки приятели, но въпреки това се чувстваше задължен да завързва разговор с непознати в асансьорите.

— Снощи написах една реч и тази сутрин я прочетох на младата жена, на която диктувам писмата си…

— Наоми Хигинс — обзалагам се.

— Да. Откъде знаете?

— Наоми е редовна клиентка. Взима много любовни романи — Дженифър Блейк, Розмари Роджърс, Пол Шелдън — такива автори. — Тя понижи глас и продължи: — Казва, че са за майка й, но всъщност мисля, че ги чете сама.

Сам се засмя. Наоми наистина имаше унесените очи на запален читател на любовни романи.

— Както и да е, знам, че тя е това, което в големия град наричат секретарка със специални задачи. Предполагам, че тук, в Джънкшън сити, тя извършва всички секретарски работи. Изглежда много вероятно точно тя да е младата жена, за която споменахте.

— Да. Тя хареса речта ми — или поне така каза, — но сметна, че е малко суха. Предложи…

— „Помагало за оратора“, обзалагам се!

— Е, не можа да си спомни точното заглавие, но това звучи вярно. — Той поспря, после попита леко разтревожено. — В него има ли шеги?

— Само триста страници — каза тя. Протегна дясната си ръка — и на нея, както на лявата, нямаше пръстени — и го дръпна за ръкава. — Елате с мен. — Поведе го към вратата, като го държеше за ръкава. — Ще разреша всичките ви проблеми, Сам. Надявам се само за следващото ви идване в библиотеката да не е необходима кризисна ситуация. Книгата е малка, но е много хубава. Поне аз мисля така, въпреки че, разбира се, имам известни предубеждения.

Преминаха през вратата в мрачните сенки на главната зала на библиотеката. Госпожица Лорц щракна три ключа до вратата и висящите глобуси се запалиха и хвърлиха мека жълта светлина, която чувствително стопли и развесели залата.

— Тук е толкова мрачно, когато се заоблачи — каза тя с доверителен тон, който сякаш казваше: „Ние се намираме в истинската библиотека.“ Все още държеше здраво ръкава на Сам. — Но, разбира се, знаете как се оплаква Градският съвет от разходите си за електричество за такова място… или може би не знаете, но се обзалагам, че можете да се досетите.

— Мога — съгласи се Сам също с глас, понижен почти до шепот.

— Но това е истински празник в сравнение с отношението към разходите за отопление през зимата. — Тя вдигна очи. — Нефтът е толкова скъп. Заради онези араби… а сега вижте какво смятат да направят — да наемат религиозни убийци, които да се опитват да убиват писатели.

— Наистина изглежда малко грубо — каза Сам и по някаква причина се усети, че мисли отново за плаката с високия мъж — онзи със странната звезда на картата, онзи, чиято сянка така злокобно падаше върху обърнатите нагоре лица на децата. Падаше върху тях като петно.

— И, разбира се, аз се мотаех в Детската библиотека. Когато съм там, загубвам всякаква представа за времето.

— Интересно място — каза Сам. Смяташе да продължи, да я попита за плакатите, но госпожица Лорц го изпревари. За Сам стана ясно кой точно отговаря за това малко пътешествие в иначе обикновения ден.

— Наистина е така! Сега, дайте ми само една минута. — Тя се протегна и сложи ръце върху раменете му — за да направи това, трябваше да се изправи на пръсти — и за момент на Сам му дойде абсурдната мисъл, че иска да го целуне. Вместо това тя го натисна да седне на дървената пейка до рафта за седемдневните книги. — Знам точно къде да намеря книгите, които ви трябват, Сам. Дори не трябва да поглеждам в каталога.

— Мога да ги взема и сам…

— Сигурна съм — каза тя, — но те са в специалния справочен отдел, а аз не обичам да пускам хора вътре, когато мога да го избегна. За това компромиси не правя, но поне винаги знам къде да намеря нещата, които ми трябват… поне там отзад. Хората са толкова небрежни, толкова малко ги интересува редът, нали разбирате. Най-лоши са децата, но и възрастните правят бъркотии, ако ги оставиш. Не се безпокойте за нищо. Ще се върна след секунда.

Сам нямаше намерение да протестира повече, но и да беше поискал, нямаше да има време. Тя беше изчезнала. Той седеше на пейката и още веднъж се почувства като четвъртокласник… като четвъртокласник, който този път беше направил нещо лошо, беше направил бъркотия и сега в междучасието не можеше да излезе и да играе с другите деца.

Чуваше как госпожица Лорц се движи в залата зад бюрото за връщане и се огледа замислено. Нямаше какво друго да гледа освен книги — нямаше дори един стар пенсионер, четящ вестник или прелистващ списание. Това изглеждаше странно. Не беше очаквал в провинциална библиотека като тази да има огромно оживление в един най-обикновен делничен следобед, но чак изобщо да няма никой…

„Е, поне господин Пекъм е бил тук — помисли си той, — но е привършил вестника и си е отишъл вкъщи. Този ужасно тънък вестник в петък, нали знаете. Също и тънкия слой прах.“ После усети, че можеше да съди само по думите на госпожица Лорц, че господин Пекъм изобщо е бил тук.

„Съвсем вярно — но защо би ме лъгала?“

Не знаеше и изобщо не му се вярваше да го е направила, но самият факт, че поставя под съмнение честността на жена с приятно лице, с която току-що се е запознал, подчертаваше централния удивителен факт на тази среща — тя не му харесваше. Независимо от приятното й лице не му харесваше ни най-малко.

„Плакатите са виновни. Ти си подготвен да не харесваш НИКОГО, който би поставил такива плакати в детската читалня. Но това няма значение, защото е всичко на всичко малко отклонение. Взимай книгите и излизай.“

Той се попремести на пейката, погледна нагоре и видя на стената следните думи:

„Ако искаш да разбереш как някой се отнася с жена си и децата си, погледни как се отнася с книгите си.“

Ралф Уолдо Емерсън

Не го беше грижа и за тази малка морална поука. Не знаеше точно защо… освен че, помисли той, за човек, дори и да е книжен плъх, може да се очаква, че ще се отнася към семейството си малко по-добре, отколкото към четивото си. Девизът, написан със златни букви по цялата дължина на лакирания дъб, светеше над него, сякаш му предлагаше да размисли по-добре.

Преди да успее да го направи, госпожица Лорц се върна, повдигна преградата до бюрото за връщане, влезе зад нея и внимателно я постави обратно на мястото й.

— Мисля, че имам това, което ви трябва — каза весело тя. — Надявам се да се съгласите с мен.

Подаде му две книги. Едната беше „Помагало за оратора“ под редакцията на Кент Аделмен, а другата беше „Любими стихове на американския народ“. Последната книга според обложката (която на свой ред беше поставена в здрава найлонова подвързия) беше не точно редактирана, а подбрана от някоя си Хейзъл Фелеман.

От обложката обещаваха:

„Стихове за живота! Стихове за дома и майката! Стихове за смях и загадки! Стихове, които най-често са искани от читателите на рецензиите за книги на «Ню Йорк таймс».“ По-нататък се съобщаваше, че Хейзъл Фелеман е успяла да напипа поетичния пулс на американския народ.

Сам я погледна с известно съмнение и тя без усилие прочете мислите му.

— Да, знам, че изглеждат старомодни — каза госпожица Лорц. — Особено в наши дни, когато е пълно с книги за самообразоване. Мисля, че ако влезете в някоя от многобройните книжарници в центъра на Сидар Рапидс, може да намерите цяла дузина книги в помощ на начинаещия оратор. Но нито една от тях не е добра колкото тези, Сам. Наистина вярвам, че тези книги са най-добрите помощници за мъже и жени, за които ораторското изкуство е нещо ново.

— С други думи, за начинаещи — каза Сам и се усмихна.

— Ами, да. Да вземем например „Любимите поеми“. Вторият раздел на книгата — започва на страница шейсет и шеста, ако не ме лъже паметта — се нарича „Вдъхновение“. Почти сигурно в него можете да намерите нещо, което ще бъде кулминацията на речта ви, Сам. И ще откриете, че слушателите ви, дори да забравят всичко друго, ще запомнят добре подбраните стихове. Особено ако са леко…

— Пияни — каза той.

— Бих използвала думата „замаяни“ — каза тя с лек упрек, — макар да предполагам, че ги познавате по-добре от мен. — Но погледът, който му хвърли, показваше, че го казва само защото е учтива.

Тя вдигна „Помагало за оратора“. Обложката представляваше хумористична рисунка на зала, украсена със знамена. Малки групи мъже в старомодно вечерно облекло седяха на маси с питиета пред тях. Всички изглеждаха като че ли им се гади. Мъжът зад катедрата — също във вечерно облекло и очевидно произнасящ речта си след вечерята — им се хилеше победоносно. Личеше, че има огромен успех.

— В началото има раздел по теорията на речите след официална вечеря — каза госпожица Лорц, — но понеже не ми правите впечатление на човек, който иска да направи кариера в тази област…

— Тук улучихте — охотно се съгласи Сам.

— … ви съветвам направо да преминете към средния раздел, който се нарича „Жива реч“. Там ще намерите шеги и истории, разделени на три категории: „Как да ги предразположим“, „Как да ги размекнем“ и „Как да ги спечелим“.

„Звучи като наръчник за жиголо“ — помисли си Сам, но не го каза.

Тя отново прочете мислите му.

— Мисля, че в това се съдържат някакви намеци — но тези книги са издадени в по-прости, по-невинни времена. По-точно в края на трийсетте години.

— Много по-невинни наистина — каза Сам и си помисли за запуснати изсушени стопанства, момиченца в басмени рокли на цветчета и скупчени бидонвили, обградени от полицаи, размахващи палки.

— Но и двете книги все още вършат работа — каза тя и за по-сигурно ги потупа с ръка, — а в този бизнес това е важното, нали, Сам? Резултатите.

— Да… май че е така.

Той я погледна замислено, а госпожица Лорц повдигна вежди — сякаш искаше да защити думите си.

— Кажете ми за какво мислите — каза тя.

— Мислех си колко рядко е това събитие в живота ми като възрастен — каза той. — Не чак нечувано, но рядко. Дойдох да взема книги, за да оживя речта си и вие, изглежда, ми дадохте точно това, за което съм дошъл. Подобно нещо не се случва много често в този свят, в който не можеш да получиш дори няколко хубави агнешки пържоли от магазина, когато са ти пред очите.

Тя се усмихна. Усмивката й показваше неподправено удоволствие… само че Сам още веднъж забеляза, че очите й не се усмихват. Не си бяха променили изражението, откакто я беше открил (или тя го беше открила) в детската библиотека. Просто продължаваха да гледат.

— Май че току-що получих комплимент.

— Така е, госпожице. Получихте.

— Благодаря, Сам. Много ви благодаря. Казват, че с ласкателство могат да измъкнат всичко от тебе, но се боя, че трябва да ви поискам и два долара.

— Така ли?

— Таксата за издаване на читателска карта за възрастни — поясни тя, — но важи за три години, а подновяването струва само петдесет цента. Съгласен ли сте, или…

— Звучи чудесно.

— Тогава елате с мен — каза тя и Сам я последва до бюрото за връщане на книги.

3.

Тя му даде картон за попълване и той вписа името, адреса, телефоните и местоработата си.

— Значи живеете на авеню „Келтън“. Прекрасно!

— Е, на мен ми харесва.

— Къщите са красиви и големи — би трябвало да се ожените.

Той се сепна.

— Как разбрахте, че не съм женен?

— По същия начин, по който вие разбрахте, че аз не съм — каза тя. Усмихна се дяволито като котка. — Нямате нищо на безимения на лявата ръка.

— О — каза той смутено и се усмихна. Не се получи обичайната му лъчиста усмивка — усети топлина върху бузите си.

— Два долара, моля.

Подаде й две банкноти по един долар. Тя отиде до малко бюро, на което имаше старинна пишеща машина и написа на нея нещо върху светлооранжева карта. Донесе я обратно до бюрото за записване, подписа се най-отдолу със замах и после я бутна към него.

— Моля, проверете дали всички сведения са верни.

Сам провери.

— Всичко е чудесно.

Първото й име, отбеляза той, е Арделия. Хубаво име и доста необикновено.

Тя отново взе новата му читателска карта — той си помисли, че е първата, която беше имал след онази от колежа, а и онази ценна карта беше използвал твърде малко — и я сложи под апарата за микрофилми заедно с по една карта, която извади от джоба на всяка от книгите.

— Можете да задържите книгите не повече от седмица, защото са от Специалния справочен отдел. Това е категория, която измислих сама — за книги, за които има голямо търсене.

— Много ли се търсят помагалата за начинаещи оратори?

— И те, и книгите за неща като поправка на водопроводи, прости фокуси, държане в обществото… ще се изненадате какви са книгите, които търсят хората при нужда. Но аз знам.

— Има си хас.

— Работя тук от дълго, много дълго време, Сам. А тези книги не се намират, така че непременно ги върнете до шести април. — Тя повдигна глава и в очите й попадна светлина. Сам почти не обърна внимание на това, което видя в тях — реши, че е отблясък, — но не беше. Беше светлина. За момент Арделия Лорц изглеждаше така, сякаш във всяко око имаше по една сребърна монета.

— Или? — попита той и внезапно престана да чувства усмивката си като усмивка — чувстваше я като маска.

— Или иначе ще трябва да ви изпратя Библиотечния полицай — каза тя.

4.

За миг погледите им се срещнаха и Сам помисли, че вижда истинската Арделия Лорц и в тази жена нямаше нищо нито очарователно, нито нежно, нито старомоминско библиотекарско.

„Тази жена може наистина да бъде опасна“ — помисли си той и после леко объркан отхвърли мисълта. Мрачният ден, а може би и напрежението от предстоящата реч го завладяваха. „Опасна е не повече от компот от праскови… а и не е от мрачния ден, нито от ротарианците довечера. Всичко е заради проклетите плакати.“

Взе под мишница „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ и почти стигнаха до вратата, когато осъзна, че тя го изпраща. Спря на място. Тя го погледна изненадана.

— Мога ли да ви помоля нещо, госпожице Лорц?

— Разбира се, Сам. Затова съм тук — да отговарям на въпроси.

— Става дума за Детската библиотека — каза той — и за плакатите. Някои от тях ме изненадаха. Почти ме шокираха. — Очакваше, че думите му ще прозвучат почти като забележка, която би отправил баптистки проповедник, ако зърне изпод списанията на масичката за кафе на някой от енориашите му да се подава „Плейбой“, но въобще не прозвуча така. „Защото — помисли си той — това не е обикновено чувство. Наистина бях шокиран. Никакво почти.“

— Плакати ли? — попита тя, намръщи се, а после челото й се проясни. Тя се разсмя. — О! Трябва да сте видели Библиотечния полицай… и, разбира се, Глупчо.

— Глупчо?

— Плаката, на който пише: „НИКОГА НЕ СЕ КАЧВАЙТЕ ПРИ НЕПОЗНАТИ“. Така децата нарекоха момченцето на картината. Онова, което вика. Нарекоха го Глупчо — според мен го презират, защото е извършил такова глупаво нещо. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?

— Той не вика — каза бавно Сам. — Той пищи.

Тя сви рамене.

— Вика, пищи, каква е разликата? Тук почти не сме чували нито едното, нито другото. Децата са много добри — много почтителни.

— Не се съмнявам. — Бяха стигнали отново във фоайето и той погледна към табелата на триножника — табелата, на която не пишеше

нито

а просто провъзгласяваше следната неоспорима заповед:

— И освен това — всичко зависи от интерпретацията, нали?

— Сигурно — каза Сам. Почувства, че се опитват да го докарат — при това много успешно — до позиция, която не би имал морално право да заеме и в която диалектиката би принадлежала на Арделия Лорц. Тя му създаваше впечатлението, че е свикнала с подобни забележки и това го караше да упорства. — Но тези плакати ме поразиха със своята крайност.

— Така ли? — попита учтиво тя.

Вече бяха се спрели до външната врата.

— Да. Плашат. — Той се престраши и каза това, което наистина смяташе. — Не са подходящи за място, където се събират малки деца.

Помисли си, че тонът му все пак не звучи твърде назидателно, поне така му се стори, и изпита облекчение.

Тя се усмихваше и тази усмивка го разстрои.

— Не сте първият, който изразява такова мнение, Сам. Възрастните, които нямат деца, не посещават често Детската библиотека, но все пак идват от време на време — чичовци, лели, някой приятел на самотна майка, поел задължението да прибере детето й… или хора като вас, Сам — които търсят мен.

„Хора в нужда — казваха хладните й синьо-сиви очи. — Хора, които идват за помощ и тогава, след като вече са ПОЛУЧИЛИ помощ, започват да критикуват начина, по който вършим нещата тук, в Обществената библиотека на Джънкшън сити. Начина, по който аз върша нещата в Обществената библиотека на Джънкшън сити.“

— Значи мислите, че не бива да се бъркам — каза Сам с благ тон. Не чувстваше благост — внезапно престана да чувства каквато и да било благост, но това беше трик от професията му и той се уви в него като в защитно наметало.

— Съвсем не. Просто не разбирате. Правихме допитване миналото лято, Сам — част от Лятната програма за четене. Наричаме нашата програма „Летните горещини на Джънкшън сити“ и в нея всяко дете получава по една точка за всяка книга, която прочете. Това е една от стратегиите, които сме разработили, за да насърчим децата да четат. Нали това е една от най-големите ни задачи.

„Ние знаем какво правим — му казваше спокойният й поглед. — А аз съм много учтива, нали? Като се има предвид, че вие, който никога през живота си не сте идвали тук, от първото си надникване започвате да изстрелвате критики.“

Сам започна да изпитва силно неудобство. Диалектическото бойно поле все още не беше завоювано от Арделия Лорц — поне не изцяло, но той отчете факта, че се намира в отстъпление.

— Според допитването любимият филм сред децата миналата година е бил „Кошмар на улица Елм, част 5“. Любимата им рокгрупа е „Гънс енд роузис“, а след нея идва някой си Ози Озбърн, за когото научавам, че по време на концертите си отхапвал главите на живи животни. Любимият им роман е „Лебедова песен“. Това е книга на ужасите от някой си Робърт Маккемън. Не можем да запазим дори един екземпляр от нея, Сам. Правят я на парцал за седмици. Имах един екземпляр в пластмасова подвързия, но, разбира се, беше откраднат. От някое от лошите деца.

Устните й се свиха в тънка линия.

— Втори в класирането беше един роман на ужасите за някакво цвете — убиец на насекоми и деца, наречен „Цветя на тавана“. Тази книга беше на първо място в продължение на цели пет години. А някои дори споменаха „Къщата на Пейтън“.

Тя го погледна с укор.

— Самата аз никога не съм гледала нито един от филмите от поредицата „Кошмар на улица Елм“. Никога не съм слушала плоча на Ози Озбърн и нямам желание за това, нито пък да прочета роман от Робърт Маккемън, Стивън Кинг или В. С. Андрюс. Разбирате ли какво искам да кажа, Сам?

— Мисля, че да. Казвате, че няма да е честно да… — Трябваше му точна дума, потърси я и я намери. — … да се узурпират вкусовете на децата.

Тя се усмихна сияйно — освен очите й, в които отново имаше монети.

— Това е едно от нещата, но не е всичко. Плакатите в детската библиотека — както приятните, така и тези, които са ви разстроили — ни бяха дадени от Библиотечната асоциация на Айова. БАА е член на Библиотечната асоциация на Средния запад, а тя на свой ред е член на Националната библиотечна асоциация, която се издържа основно от данъци. От безименния гражданин, тоест от мен. И от вас.

Сам запристъпва от крак на крак. Не му се искаше цял следобед да слуша лекция на тема „Как вашата библиотека работи за вас“, но не беше ли я предизвикал сам? Май че така беше. Единственото нещо, в което беше абсолютно сигурен, бе, че с течение на времето Арделия Лорц му харесва все по-малко и по-малко.

— Библиотечната асоциация на Айова всеки месец ни изпраща по един лист с репродукции на около четирийсет плаката — продължаваше неумолимо госпожица Лорц. — Можем да избираме пет от тях безплатно — останалите струват по три долара. Виждам, че ставате неспокоен, Сам, но наистина заслужавате обяснение и най-сетне стигаме до същността на нещата.

— Аз ли? Не съм неспокоен — каза неспокойно Сам.

Тя му се усмихна и откри зъби, които бяха твърде равни, за да са истински.

— Ние си имаме Комитет на Детската библиотека — каза тя. — Кой влиза в него? Ами деца, разбира се! Девет деца. Четири от гимназията, три от прогимназията и две от началното училище. За да влезе в комитета, всяко дете трябва да има среден успех в училище най-малко пет. Те избират някои от новите книги, които поръчваме, те избраха новите завеси и маси при ремонта миналата есен… и, разбира се, те избират плакатите. Това е, както веднъж каза един от младите участници в комитета, „най-забавната част“. Сега разбирате ли?

— Да — каза Сам. — Децата са избрали Червената шапчица и Глупчо, и Библиотечния полицай. Те им харесват, защото са страшни.

— Правилно — засия тя.

Изведнъж това му омръзна. Имаше нещо в библиотеката. Не бяха точно плакатите, нито библиотекарката, а самата библиотека. Внезапно библиотеката заприлича на дразнеща, вбесяваща треска, забита дълбоко в бута му. Но каквото и да беше, вече… му писваше.

— Госпожице Лорц, имате ли в Детската библиотека на видеолента „Кошмар на улица Елм, част 5“? Или колекция от албумите на „Гънс енд роузис“ и Ози Озбърн?

— Сам, не разбирате за какво става дума — започна тя търпеливо.

— А какво ще кажете, за „Къщата на Пейтън“? Имате ли екземпляр от нея в Детската библиотека само затова, защото някои деца са я чели?

Докато говореше, той си помисли: „Дали НЯКОЙ все още чете това старо нещо?“

— Не — каза тя и той видя, че от раздразнение по бузите й избива червенина. Това не беше жена, която беше свикнала да оспорват преценките й. — Но имаме книги за разбиване на къщи, за малтретиране на деца от родителите им и за кражби. Говоря, разбира се, за „Трите мечки“, „Хензел и Гретел“ и „Джек и бобеното стъбло“. Очаквах, че човек като вас ще прояви по-голямо разбиране, Сам.

„Човек, на когото сте помогнала в нужда, искате да кажете — помисли Сам, — но, по дяволите, уважаема госпожице, не ви ли плаща градът да правите това?“

Успя да се овладее. Не знаеше точно какво иска да каже тя с „човек като вас“, не беше сигурен, че искаше да знае, но разбираше, че тази дискусия е на ръба да излезе от контрол — да се превърне в караница. Беше дошъл тук, за да намери малко омекотител, с който да напръска речта си, а не да се разправя за Детската библиотека с главната библиотекарка.

— Извинявам се, ако съм казал нещо, което ви е обидило — каза той, — а и наистина трябва да тръгвам.

— Да — каза тя. — Мисля, че трябва. — „Извинението не се приема — телеграфираха очите й. — Абсолютно не се приема.“

— Предполагам — каза той, — че съм малко нервен от дебюта ми като оратор. А и снощи до късно работих върху речта си. — Усмихна се със своята стара добродушна усмивка марка „Сам Пийбълс“ и вдигна куфарчето си.

Тя омекна малко, но очите й все още бяха враждебни.

— Разбирам. Ние сме тук, за да служим на данъкоплатците и, разбира се, винаги ни интересува и конструктивната критика от тяхна страна. — Тя дори леко наблегна на думата „конструктивна“, за да му даде да разбере, че неговата съвсем не е била такава.

Край, слава Богу! Той изпита силно желание — почти необходимост — да направи така, че всичко да отмине, да го изглади като покривка на добре оправено легло. Това вероятно беше част от навика на бизнесмена… или от защитната окраска на бизнесмена. Хрумна му една странна мисъл — че това, за което наистина би трябвало да говори тази вечер, е за срещата му с Арделия Лорц. Тя говореше повече за сърцето и духа на малкия град, отколкото цялата му написана реч. Не всичко щеше да бъде ласкаво, но със сигурност нямаше да е сухо. А и би звучало така, както едва ли би звучало нещо в речите в петък вечер в „Ротари“ — неподправения кръг на истината.

— Е, за няколко секунди малко се поскарахме — чу се той и видя как ръката му се протяга. — Май попрекалих. Надявам се, че няма да останете с лошо чувство.

Тя докосна ръката му. Кратко, символично докосване. Хладна, гладка плът. Някак неприятна. Като здрависване със стойка за чадъри.

— Няма нищо — каза госпожица Лорц, но очите й продължаваха да говорят съвсем друго.

— Е, добре… Аз ще тръгвам.

— Да. Запомнете — само една седмица, Сам. — Тя повдигна пръст. Посочи с добре гледан нокът книгите, които той държеше. И се усмихна. Сам откри в усмивката й нещо крайно смущаващо, но дори и от това да зависеше животът му, не би могъл да каже какво точно е то. — Не бих желала да ви пращам библиотечното ченге.

— Не — съгласи се Сам. — И аз не бих желал това.

— Правилно — каза Арделия Лорц. Все още се усмихваше. — Не бихте желали.

5.

Когато стигна до средата на алеята към улицата, лицето на онова пищящо дете

(„Глупчо, децата го наричат Глупчо — мисля, че това е много полезно, не смятате ли?“)

сякаш отново се появи пред очите му, а заедно с него и една мисъл — достатъчно проста и практична, за да го накара да замръзне на място. Беше следната: ако на едно жури от деца му се даде възможност да избере такъв плакат, то може и да го направи… но възможно ли е която и да е Библиотечна асоциация — била тя за Айова, за Средния запад или за цялата страна — наистина да изпрати такъв плакат?

Сам Пийбълс помисли за молещите ръце, залепени върху нечупливото затворническо стъкло, за пищящата, изкривена уста и изведнъж реши, че в това не е просто трудно да се повярва. В това е невъзможно да се повярва.

И „Къщата на Пейтън“. Какво общо имаше? Предполагаше, че повечето от възрастните, които са посещавали библиотеката, са забравили за нея. Наистина ли беше възможно, някои от децата им — от онези, които са достатъчно малки, за да посещават Детската библиотека — да са преоткрили този музеен експонат? „Не вярвам и в това.“

Нямаше желание да понесе нова доза от гнева на Арделия Лорц — и първата му беше достатъчна, а и имаше чувството, че копчето на мощността й далеч не беше завъртяно до краен предел, — но тези мисли бяха достатъчно силни, за да го накарат да се обърне.

Тя си беше отишла.

Вратите на библиотеката бяха затворени като вертикалния процеп на уста в замисленото гранитно лице.

Сам остана на мястото си още малко, после забърза към тротоара, където беше паркирал колата си.