Стивън Кинг
Библиотечна полиция (15)

1.

Кацането на черната писта, която Стан наричаше Летището на Провърбия, никак не беше гладко. „Навахо“-то се спусна опипом през купищата сърдит въздух и се приземи с последен разтърсващ удар. Сам извика сподавено. Очите му се отвориха.

Наоми търпеливо чакаше нещо такова. Тя веднага се наведе напред, без да обръща внимание на колана, който прерязваше кръста й, и го обгърна с ръце. Не обърна внимание на вдигнатите му ръце и първото му инстинктивно отдръпване, както не обърна внимание и на първия горещ и неприятен дъх на ужасеното му дишане. Беше успокоявала много алкохолици в разгара на делириум тременс, а това не беше много по-различно. Притисна се до него и усети биенето на сърцето му. То сякаш щеше да изскочи с плясък от ризата му.

— Всичко е наред, Сам, всичко е наред — аз съм, вече се върнахме. Това беше сън. Отново си тук.

За миг той продължи да се притиска в седалката си. После се отпусна, обезсилен. Ръцете му се вдигнаха и я прегърнаха с паническа сила.

— Наоми — каза той с дрезгав, сподавен глас. — Наоми, о, Наоми, мили Боже, какъв кошмар сънувах, какъв ужасен сън!

Стан беше се обадил по радиото и някой беше дошъл да запали светлините на пистата. Сега те рулираха между тях. Все пак не бяха изпреварили дъжда — той кухо барабанеше по корпуса на самолета. Отпред Сам мучеше някаква песен — приличаше на „Надбягванията в Кемптаун“.

— Беше ли кошмар? — попита Наоми и се отдръпна от Сам, за да го погледне в кръвясалите очи.

— Да. Но беше и истина. Съвсем истина.

— Библиотечният полицай ли беше, Сам? Твоят Библиотечен полицай?

— Да — прошепна той и притисна лице в косата й.

— Знаеш ли кой е той? Сега знаеш ли кой е той, Сам?

След един дълъг, дълъг момент Сам прошепна:

— Знам.

2.

Стан Соумс хвърли поглед към лицето на Сам, докато той и Наоми слизаха от самолета, и каза в изблик на съчувствие:

— Съжалявам, че толкова много друсаше. Наистина помислих, че ще изпреварим дъжда. Само че при насрещен вятър…

— Ще се оправя — каза Сам.

Всъщност той вече изглеждаше по-добре.

— Да — каза Наоми. — Всичко ще бъде наред. Благодаря, Стан. Много ти благодаря. Дейв също ти благодари.

— Е, ако съм успял да ви помогна…

— Да. Наистина ни помогнахте.

— Ще трябва да минем по пистата — каза Стан. — В такава вечер, ако се опитате да минете напряко, онова тресавище ще ви погълне чак до кръста. Елате вкъщи. Ще пием кафе. Мисля, че има и малко ябълков пай.

Сам погледна часовника си. Беше седем и четвърт.

— Ще се възползваме от поканата ви друг път, Стан — каза той. — Наоми и аз трябва веднага да занесем тези книги в града.

— Поне влезте и се изсушете. Докато стигнете до колата, ще бъдете съвсем мокри.

Наоми поклати глава.

— Много е важно.

— Добре — каза Стан. — По вида ви разбирам, че наистина е така. Само не забравяйте, че обещахте да ми разкажете историята.

— Няма да забравим — каза Сам. Погледна Наоми и видя в очите й отражението на собствената си мисъл: „Ако все още сме живи, за да я разкажем.“

3.

Сам караше и едва се сдържаше да не натисне докрай педала на газта. Тревожеше се за Дейв. Едва ли обаче беше нужно да демонстрира тревогата си, като излезе от пътя и преобърне колата на Наоми в крайпътната канавка, а и дъждът, при който се бяха приземили, се беше превърнал в порой, който се носеше от освежаващия вятър. Чистачките не успяваха да се справят с него дори и на бързи обороти, а фаровете не проникваха на повече от пет-шест метра. Сам не смееше да кара по-бързо от четирийсет километра в час. Погледна часовника си, после обърна глава към Наоми, която седеше до него с торбата в скута си.

— Надявам се да успеем до осем — каза той, — но не съм сигурен.

— Просто направи, каквото можеш, Сам.

Светлината от фаровете се виждаше като подводна светлина на водолазен звънец. Сам намали до двайсет километра в час и едва се размина с профучалия покрай тях камион — неясна грамада в мрака на дъжда.

— Можеш ли да говориш за това? За съня си?

— Мога, но няма да го направя — каза той. — Не сега. Не е моментът.

Наоми помисли малко, после кимна.

— Добре.

— Мога да ти кажа само едно — Дейв беше прав, когато каза, че децата са най-добрата храна, беше прав и че това, от което живее тя, е страхът.

Бяха достигнали покрайнините на града. След още един квартал преминаха през първото кръстовище със светофари. През предното стъкло на датсуна светлината се виждаше като светлозелено петно, танцуващо във въздуха над тях.

— Преди да отидем в библиотеката, трябва да спра на едно място. „Пигли Уигли“ е наблизо, нали?

— Да, но ако искаме да се срещнем с Дейв зад библиотеката в осем, наистина нямаме много време за губене. Независимо дали ни харесва, или не, но при такова време не може да се кара бързо.

— Знам — но това няма да отнеме много време.

— Какво ти е необходимо?

— Не съм сигурен — каза той, — но мисля, че ще разбера, когато го видя.

Тя го погледна и за втори път той се удиви от нейната сякаш лисича, крехка красота и не можа да разбере защо до днес не я беше забелязвал.

„Е, нали излиза с нея, трябва да си видял НЕЩО.“

Само че не беше. Беше излизал с нея, защото беше хубава, представителна, необвързана и приблизително на неговите години. Беше излизал с нея, защото за ергените в градове, които току-що са се разраснали, се предполага, че трябва да излизат с жени… ако са ергени, които имат интерес да влязат в местната общност на бизнесмените, така беше. Ако не излизаш с жени, хората… някои хора…

(полицаят)

могат да си помислят, че си малко странен.

„АЗ БЯХ малко странен — помисли си той. — Като помисля по-добре, бях МНОГО странен. Но какъвто и да съм бил, мисля, че сега съм малко по-различен. И се срещам с нея. Това е. Наистина СЕ СРЕЩАМ с нея.“

Самата Наоми беше поразена от пребледнялото му лице и напрежението около очите и устата му. Той изглеждаше странно… но вече не изглеждаше ужасен. Наоми си помисли: „Прилича на човек, който е имал възможност да се върне към най-лошия си кошмар… с някакво мощно оръжие в ръцете си.“

Помисли си, че това е лице, в което може би се влюбва и тази мисъл дълбоко я обезпокои.

— Това спиране… е важно, нали?

— Да, така мисля.

След пет минути спряха на паркинга до магазина на „Пигли Уигли“. Сам излезе незабавно и се втурна под дъжда към вратата.

На средата на пътя се спря. До паркинга имаше телефонна будка — без съмнение същата будка, от която преди толкова години Дейв се беше обадил в кантората на шерифа. Обаждането от тази будка не беше убило Арделия… но беше я извадило от равновесие доста силно.

Сам влезе. Лампата светеше. Нямаше нищо за гледане — просто телефонна будка с числа и надписи, надраскани върху стоманените стени. Телефонния указател го нямаше и Сам си спомни как Дейв беше казал: „Това беше още по времето, когато понякога с малко късмет в телефонната будка можеше да откриеш телефонен указател.“

После погледна към пода и видя това, което търсеше. Беше опаковка. Вдигна я, изглади я и на слабата светлина прочете написаното на нея: „Дъвчащи бонбони «Десятка»“.

Отвън Наоми нетърпеливо натисна клаксона. Сам изскочи от будката с опаковката в ръка, помаха й и изтича в магазина под проливния дъжд.

4.

Продавачът в „Пигли Уигли“ беше млад човек, когото сякаш бяха замразили през 1969 и разтопили едва тази седмица. В очите му светеше червеният, стъклен поглед на наркоман. Косата му беше дълга и хваната с широка лента през челото. На кутрето си носеше сребърен пръстен във формата на знака за мир. Под фирмената му престилка се виждаше екстравагантна риза на цветя. На яката му беше забодена значка, на която пишеше:

НА ЛИНИЯ СЪМ САМО ОЩЕ 5 МИНУТИ. НЕ ПРОПУСКАЙТЕ!

Сам се усъмни дали управителят на магазина би одобрил това… но беше дъждовна вечер и управителят на магазина не се виждаше никъде. Сам беше единственият клиент и продавачът го гледаше хем слисано, хем безразлично как отива до рафта и започва да събира пакетчетата с червени дъвчащи бонбони. Сам взе всички — около двайсет пакетчета.

— Ей, баровец, сигурен ли си, че ти стигат? — попита го продавачът, когато Сам се приближи до тезгяха и струпа върху него съкровището си. — Мисля, че имаме още един-два кашона в склада. Наистина знам какво е, когато ти се прияде нещо.

— Тези ще стигнат. Маркирай ги, ако обичаш. Бързам.

— Да, всички бързат в този свят — каза продавачът. Пръстите му отвориха касата с привичната сънливост на наркоман.

На щанда до някаква реклама на бейзболни картички имаше ластично кръгче. Сам го посочи.

— Мога ли да го взема?

— Заповядай, баровец. Смятай го за подарък от мен — принца на „Пигли Уигли“, за теб, лорда на бонбоните, в дъждовната вечер на този понеделник.

Сам надяна ластичното кръгче на китката си (то увисна като широка гривна). В този миг силен порив на вятъра разклати сградата. Стъклата затракаха. Лампите премигаха.

— Я виж, баровец — каза принцът на „Пигли Уигли“ и вдигна поглед. — Това го нямаше в прогнозата. Казаха само превалявания. — Отново погледна към касата. — Петнайсет и четирийсет и един.

Сам му подаде двайсет долара с лека, горчива усмивка.

— Тези неща бяха много по-евтини, когато бях дете.

— Инфлацията страшно скочи — съгласи се продавачът. Той бавно се връщаше в озоновия облак, в който се беше намирал, когато влезе Сам. — Сигурно страшно ги обичаш, човече. Аз си обичам старите шоколадчета „Марс“.

— Да ги обичам? — засмя се Сам, докато прибираше рестото в джоба си. — Мразя ги. За друг са. Може да се каже, подарък.

Тогава продавачът видя нещо в очите на Сам и изведнъж бързо направи голяма крачка настрани и почти събори една от рекламите.

Сам с любопитство погледна лицето му и реши да не иска торбичка. Събра пакетчетата, пръсна ги по джобовете на спортното си сако, което беше облякъл преди хиляда години, и излезе от магазина. При всяка крачка целофанът в джобовете му шумолеше.

5.

Наоми се беше преместила зад кормилото и кара през останалата част от пътя до библиотеката. Когато потеглиха от паркинга пред „Пигли Уигли“, Сам извади двете книги от торбата на „Книжарницата на Пел“ и за момент ги изгледа със съжаление.

„Колко неприятности — помисли си той. — Колко неприятности за една остаряла книга със стихове и едно ръководство за начинаещи оратори.“ Само че, разбира се, въпросът не беше в това. Въпросът изобщо никога не беше бил в книгите.

Той свали ластика от китката си и обви с него книгите. После извади портфейла си, взе една пет доларова банкнота от намаляващия запас банкноти и я пъхна под ластика.

Това за какво е?

— Глобата. Тази, която дължа за тези две, и още една, от много отдавна — „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън. С това въпросът приключва.

Остави книгите между двете удобно вдлъбнати седалки и извади от джоба си пакетче бонбони. Разкъса опаковката и онази стара, сладникава миризма го блъсна в лицето. От носа му тя сякаш отиваше направо в главата, а от главата пропадаше надолу в стомаха му, който веднага се сви в гладък, твърд юмрук. За един ужасен миг Сам помисли, че ще повърне в собствения си скут. Очевидно някои неща не се променяха никога.

Въпреки всичко той продължи да отваря пакетчетата с дъвчащи бонбони, а около него се натрупа купчина от лепкави, восъчни сладки късове. Когато светофарът на следващото кръстовище светна червено, Наоми намали скоростта, после спря, въпреки че Сам не виждаше никаква друга кола да се движи и в двете направления. Дъждът и вятърът се блъскаха в малката й кола. До библиотеката оставаха само четири пресечки.

— Сам, какво правиш, за Бога?

И понеже той всъщност не знаеше точно какво прави, каза:

— Ако храната на Арделия е страхът, трябва да намерим другото нещо — това, което е противоположно на страха. Защото това нещо ще бъде за нея отрова. Така че… какво мислиш, че може да е това нещо?

— Е, съмнява ме да са дъвчащи бонбони.

Той направи нетърпелив жест.

— Откъде си сигурна? Смята се, че кръстовете убиват вампирите — онези, които смучат кръв, — но кръстът е само две пръчки от дърво или метал, поставени под прав ъгъл. Може би по същия начин би подействала една маруля… ако е включена.

Светна зелена светлина.

— Ако е организирана маруля — каза замислено Наоми и потегли напред.

— Правилно! — Сам повдигна шепа дълги сладки късове. — Всичко, което знам, е, че имам само това. Може би е смешно. Вероятно е така. Но не ме е грижа. Това е небожият символ на всички неща, които ми отне моят Библиотечен полицай — любов, приятелство, чувство на принадлежност. През целия си живот съм се чувствал като чужд човек, Наоми, и никога не съм знаел защо. Сега знам. Това е просто още едно от нещата, които той ми е отнел. Тогава обичах тези неща. Сега едва понасям миризмата им. Няма значение — мога да се справя с това. Но трябва да знам как да го включа.

Сам започна да мачка бонбоните между дланите си и постепенно ги превърна в лепкава топка. Досега беше мислил, че най-лошото нещо, с което му влияят тези бонбони, е миризмата, но сега разбра, че греши. По-лоша беше мекотата им… и боята, която излизаше изпод дланите и пръстите му и ги оцветяваше в зловещо червено. Въпреки това продължи, спираше само на всяка половин минута, за да добави съдържанието на ново пакетче към меката маса.

— Може би търся излишно — каза той. — Може би противоположното на страха е обикновената стара храброст. Куражът, ако искаш по-интересна дума. Това ли е? Това ли е всичко? В храбростта ли е разликата между Наоми и Сара?

Тя го погледна с изненада.

— Да не би да питаш дали това, че престанах да пия, е било акт на храброст?

— Не знам какво питам — каза той, — но мисля, че и при тебе е нещо подобно. Няма нужда да питам за страха — знам какво е той. Страхът е емоция, която изключва промяната и пречи на промяната. Когато се отказа от пиенето, това беше ли акт на храброст?

— Аз всъщност никога не съм се отказвала — каза тя. — Алкохолиците никога не го правят. Те не могат да го направят. Вместо това използваш различни обиколни мисли. По веднъж на ден си казваш — по-леко, живей и остави другите да живеят. Но в центъра на нещата е следното: отказваш се от мисълта, че можеш да владееш пиенето си. Тази мисъл е мит, който си си разказвал, и точно от него се отказваш. От мита. Сега кажи ми — това храброст ли е? Разбира се. Но със сигурност не е окопна храброст.

— Окопна храброст — каза тя и се засмя. — Харесва ми. Но ти си прав. Това, което правя аз — което правим ние — тоест да се пазим от първата чашка… не е такъв вид храброст. Въпреки филма „Загубеният уикенд“, мисля, че нашето състояние не е кой знае каква трагедия.

Сам си припомни ужасната апатия, която го беше обхванала, след като беше изнасилен в храстите до библиотеката на авеню „Бригс“ в Сейнт Луис. Изнасилен от мъж, който беше нарекъл себе си полицай. Това също изобщо не беше трагедия. Беше мръсен номер — всичко на всичко мръсен тъпашки номер, изигран на малко дете от душевноболен мъж. Помисли си, че в крайна сметка беше излязъл късметлия — Библиотечният полицай можеше и да го убие.

Пред тях в дъжда мъждукаха кръглите бели глобуси около Обществената библиотека на Джънкшън сити. Наоми каза неуверено:

— Мисля, че истинската противоположност на страха трябва да е честността. Честността и вярата. Как ти звучи това?

— Честност и вяра — каза той тихо, опитваше вкуса на думите. Стисна лепкавата топка от бонбони в дясната си ръка. — Мисля, че не е лошо. Във всеки случай ще трябва да свърши работа. Вече стигнахме.

6.

Мъждукащите зелени цифри на часовника на арматурното табло показваха 7:57. Все пак бяха успели преди осем.

— Може би е по-добре да проверим дали всички са си отишли, преди да обиколим отзад — каза той.

— Добра идея.

Бавно влязоха в празния паркинг срещу главния вход на библиотеката. Глобусите нежно блещукаха в дъжда. Шумът на дърветата не беше толкова нежен — вятърът се усилваше още. Дъбовете издаваха звуци, сякаш сънуват, но всичките им сънища са лоши.

В осем часа и две минути срещу тях спря камионетка с фигура на Котарака Гарфийлд и табела „ТАКСИТО НА МАМА“ на задния прозорец. Прозвуча клаксон и вратата на библиотеката — тя дори и на тази светлина изглеждаше по-малко мрачна, отколкото бе изглеждала при първото посещение на Сам, по-малко приличаше на уста на лицето на огромен гранитен робот — се отвори веднага. Три деца — изглеждаха като ученици в долните гимназиални класове — излязоха и затичаха надолу по стъпалата. Докато стигнат по алеята до „ТАКСИТО НА МАМА“, две от децата вдигнаха якетата на главите си, за да ги прикрият от дъжда. Страничната врата на камионетката се отвори и децата се качиха. Сам чу смеха им и им завидя. Помисли си колко ли е добре да излезеш от библиотека със смях на уста. Не беше изпитал това чувство заради мъжа с кръглите черни очила.

„Честност — помисли си той. — Честност и вяра. — После пак си каза: — Глобата е платена, по дяволите.“ — Отвори последните две пакетчета дъвчащи бонбони и започна да размачква съдържанието им в лепкавата си, отвратително миришеща топка. Докато го правеше, гледаше задната част на „ТАКСИТО НА МАМА“. Виждаше белия пушек, който излизаше и се разсейваше във ветровития въздух. Изведнъж започна да разбира какво ставаше тук.

— Веднъж, когато бях в гимназията — каза той, — видях как група момчета си направиха шега с едно друго момче, което не обичаха. В онези дни гледането беше любимото ми занимание. Те взеха топка глина за моделиране от кабинета по рисуване и я напъхаха в ауспуха на понтиака на момчето. Знаеш ли какво се случи?

Тя го погледна със съмнение.

— Не. Какво?

— Гърнето се разцепи на две части — каза той. — По една от всяка страна на колата. Излетяха като шрапнел. Гърнето беше слабата точка, нали разбираш. Предполагам, че ако газовете се бяха върнали обратно до мотора, направо щяха да откъснат цилиндрите от блока.

— Сам, за какво говориш?

— За надеждата — говоря за надеждата. Предполагам, че честността и вярата трябва да дойдат малко по-късно.

„ТАКСИТО НА МАМА“ се отдели от тротоара. Фаровете му прорязваха сребристите ленти на дъжда.

Когато предната врата на библиотеката се отвори отново, зелените числа на часовника на арматурното табло на Наоми показваха 8:06. Излязоха един мъж и една жена. Мъжът, който несръчно закопчаваше палтото си, а чадърът му беше под мишницата, без съмнение беше Ричард Прайс — Сам го позна веднага, въпреки че го беше виждал само на едничката му снимка в стария вестник. Момичето беше Синтия Бериган — помощник-библиотекарката, с която беше говорил в събота вечер.

Прайс каза нещо на момичето. Сам помисли, че тя се усмихва. Изведнъж осъзна, че седи изправен във вдлъбнатата седалка на датсуна на Наоми, а всеки негов мускул скърца от напрежение. Опита се да се отпусне и разбра, че не може.

„Защо това не ме изненадва?“ — помисли си той.

Прайс вдигна чадъра си. Двамата изтичаха по алеята, скрити под него, а момичето в движение завързваше забрадка от дъждобран на главата си. Разделиха се в дъното на алеята. Прайс се качи в една „Импала“ с размерите на пътнически параход, а момичето в едно „Юго“, паркирано на средата на следващата пряка. Прайс направи обратен завой на улицата (когато светлините от фаровете му светнаха за малко върху колата на Наоми, тя стреснато се сниши) и бипна за поздрав, когато мина покрай „Юго“-то. Синтия Бериган му бипна в отговор, а после потегли в противоположна посока.

Сега бяха само те двамата, библиотеката и може би Арделия, която ги чакаше някъде вътре.

Заедно със стария приятел на Сам — Библиотечния полицай.

7.

Наоми подкара бавно около квартала към улица „Уегман“. Някъде по средата в оградата имаше малък процеп, отбелязан с дискретна табелка. На нея беше написано:

САМО ЗА ДОСТАВКИ НА БИБЛИОТЕКАТА

Връхлетя ги порив на вятъра — толкова силен, че разклати датсуна върху ресорите му, а дъждът затрака по стъклата като пясък. Наблизо се чу трясък от счупване на голям клон или малко дърво. После се чу думкане от падането на клона или дървото на улицата.

— Боже! — каза Наоми с тънък, разстроен глас. — Това не ми харесва!

— И аз не съм възхитен — съгласи се Сам, но почти не я беше чул. Мислеше как беше изглеждала тази глина за моделиране. Как изглеждаше, когато се издуваше от ауспуховата тръба на колата. Приличаше на мехур.

Наоми зави при табелата. Влязоха в къса алея, която водеше до товаро-разтоварната зона. Над малкия павиран правоъгълник светеше единствена електродъгова лампа. Тя хвърляше силна, пронизваща светлина, а сенките от разлюлените клони на дъбовете, които ограждаха товарната зона, танцуваха лудо върху задната фасада на сградата под светлината й. За момент сенките сякаш се сраснаха и образуваха форма, която беше почти човешка: изглеждаше, сякаш някой чака някъде долу — някой, който сега изпълзява, за да ги посрещне.

„Само след една-две секунди — помисли си Сам — оранжевият блясък от лампата ще се отрази в очилата му — малките му, кръгли черни очила — и той ще погледне към мен през предното стъкло на колата. Не към Наоми, само към мен. Ще ме погледне и ще каже: Здравей, синко. Чаках те. Всички тези години те чаках. Ела с мен сега. Ела с мен, защото аз съм полицай.“

Пак се чу трясък и един клон падна върху настилката на метър от багажника на датсуна, разхвърчаха се парчета кора и гнило дърво. Ако беше паднал върху колата, щеше да смачка покрива й като консерва с доматена супа.

Наоми изпищя.

Вятърът, който все още се усилваше, изпищя в отговор.

Сам посегна към нея, искаше да я обгърне с ръка, за да я успокои, когато изведнъж вратата зад товарната платформа се открехна и оттам излезе Дейв Дънкан. Държеше вратата, за да не може вятърът да я изскубне от ръцете му. Лицето на стареца се видя на Сам неестествено бяло и почти гротескно уплашено. Със свободната си ръка старецът правеше отчаяни подканващи движения.

— Наоми, Дейв е там.

— Къде?… О, да, виждам го. — Очите й се разшириха. — Боже мой, изглежда ужасно!

Тя започна да отваря вратата. Вятърът изсвири, откъсна я от ръката й и нахлу в датсуна като малък ураган, повдигна във въздуха опаковките на бонбоните и ги завъртя в луда вихрушка.

Наоми едва успя да дръпне ръката си, за да не я приклещи вратата, която пак се захлопна, и излезе. Косата й се развяваше като в собствена малка буря около главата й, а полата й за миг залепна и очерта бедрата й.

Сам отвори своята врата — вятърът духаше срещу нея и той буквално трябваше да я набута с рамо — и също слезе. От известно време се чудеше — откъде, по дяволите, се беше взела тази буря; принцът на „Пигли Уигли“ беше казал, че в прогнозите няма такива ураганни ветрове и дъждове. Само превалявания, така беше казал.

Арделия. Може би това е бурята на Арделия.

Сякаш за да потвърди това, гласът на Дейв се усили след моментното затишие:

— Бързо! Навсякъде усещам миризмата на нейния парфюм!

Сам почувства неясен ужас при мисълта, че миризмата на парфюма на Арделия може по някакъв начин да предшества материализирането й.

Беше стигнал до средата на пътя до товарната платформа, когато осъзна, че държи сополивата топка от дъвчащи бонбони, но е оставил книгите в колата. Обърна се, отвори със сила вратата и ги взе. Внезапно цветът на светлината се смени — от ярка, пронизващо оранжева — на бяла. Сам видя промяната върху кожата на ръцете си и за миг очите му сякаш замръзнаха в орбитите. Бързо излезе с гръб от колата, с книгите в ръка и се обърна.

Оранжевата електродъгова лампа я нямаше. Беше заменена от старомоден уличен фенер с живачни изпарения. Дърветата, които танцуваха и стенеха около платформата, сега бяха по-дебели — преобладаваха величествените стари брястове, които с лекота закриваха дъбовете. Формата на товарната платформа също се беше сменила и задната стена на библиотеката — стената, която само преди миг беше била гола, бе покрита с извити стъбла бръшлян.

„Добре дошли в 1960 — помисли си Сам. — Добре дошли в Обществената библиотека на Джънкшън сити, марка «Арделия Лорц».“

Наоми се беше качила на платформата. Казваше нещо на Дейв. Дейв отговори, после погледна назад през рамо. Тялото му се разтърси. В същия миг Наоми изпищя. Сам се втурна към стълбите с развято сако. Докато се качваше по стъпалата, видя как една бяла ръка изплува от тъмнината на библиотеката, хвана рамото на Дейв и го дръпна обратно в библиотеката.

— Дръж вратата! — изкрещя Сам. — Наоми, дръж вратата! Не я оставяй да се заключи!

Но тук вятърът им помогна. Той отвори широко вратата, удари Наоми по рамото и тя политна назад. Сам скочи и успя да хване навреме вратата.

Наоми обърна към него ужасените си очи.

— Това беше мъжът, който е идвал у вас, Сам. Високият мъж със сребристите очи. Видях го. Той хвана Дейв.

Нямаше време за мислене.

— Хайде — той хвана Наоми през кръста и я поведе напред към библиотеката. Зад тях поривът на вятъра затръшна вратата с трясък.

8.

Бяха в залата с каталозите. Цареше полумрак. На бюрото на библиотекаря светеше лампа с абажур с червени ресни. Отвъд тази зона, в която бяха разхвърляни кутии и топки смачкани вестници за уплътнение (беше 1960 и плътно прилепващите полиетиленови опаковки още не бяха измислени), започваха рафтовете. На една от пътеките между стените с книги стоеше Библиотечният полицай. Беше хванал Дейв Дънкан в полусън и го държеше с почти безгрижна лекота на десет сантиметра над пода.

Той погледна към Сам и Наоми. Сребърните му очи заблестяха и бялото лице се разтегна в усмивка с форма на полумесец. Приличаше на хромирана луна.

— Нито крачка напред — каза той — или ще счупя този врат като пилешка кост. Ще го чуете.

Сам го послуша, но само за миг. Усети миризма на торбичка с лавандула против молци — тежка и прекалено силна. Отвън вятърът виеше и гърмеше. Сянката на Библиотечния полицай танцуваше по стената като очертания на подемен кран.

„Преди нямаше сянка — осъзна Сам. — Какво ли означава това?“

Може би това означаваше, че Библиотечният полицай сега беше по-истински, повече тук… защото Арделия, Библиотечният полицай и черният човек в старата кола всъщност бяха една и съща личност. Бяха едно и също нещо, просто лицата, които то носеше, бяха различни — слагаше ги и отново ги сваляше с лекота като карнавални маски.

— Искаше да кажеш, че ако стоим далеч от тебе, ще го оставиш жив? Глупости.

И тръгна към Библиотечния полицай.

На лицето на високия мъж се появи странно изражение. Той беше изненадан. Отстъпи една крачка. Шлиферът му се развя под коленете му и се отърка о подвързаните томове, които бяха наредени от двете страни на пътеката.

— Предупреждавам ви!

— Предупреди ни и върви по дяволите — каза Сам. — Нямаш какво да делиш с него. Имаш сметки за уреждане с мен, нали? Добре, да ги уредим.

— Библиотекарката има сметки за уреждане със стареца — каза полицаят, после отстъпи на още една крачка. С лицето му ставаше нещо странно и след миг Сам разбра какво е то. Сребърната светлина в очите на Библиотечния полицай угасваше.

— Тогава нека тя ги уреди — каза Сам. — Моите сметки са с тебе, приятелче, и са от трийсет години.

Мина през светлия кръг, очертан на пода от настолната лампа.

— Добре тогава — изръмжа Библиотечният полицай. Завъртя се и запокити Дейв на пътеката. Дейв политна като торба с пране и извика от страх и изненада. Опита се да вдигне ръка, за да се опре в стената, но това беше само неволен, объркан рефлекс. Блъсна се в пожарогасителя, закачен до стълбите и Сам чу тъпия трясък на счупена кост. Дейв падна, а тежкият червен пожарогасител падна от стената върху стареца.

— Дейв! — изпищя Наоми и се втурна към него.

— Наоми, не!

Но тя не обърна внимание. Усмивката на Библиотечния полицай се появи отново. Той сграбчи Наоми за ръката, докато тя се опитваше да мине покрай него, и я придърпа към себе си. Лицето му се наведе и за момент се скри от кестенявата коса на тила й. Той издаде странно, приглушено покашляне в плътта й и после започна да я целува — или поне така изглеждаше. Дългата му бяла ръка я хвана под мишницата. Наоми отново изпищя и после като че ли започна да се отпуска в обятията му.

Сам беше стигнал до началото на рафтовете. Хвана първата попаднала му подръка книга, измъкна я от рафта, замахна и я хвърли. Тя политна с разперени корици и развети страници и удари Библиотечния полицай отстрани по главата. Той изкрещя гневно и изненадано и вдигна поглед. Наоми се отскубна от прегръдката му и се устреми настрани към един от високите шкафове, размахала ръце за баланс. Удари се в него, а той се люшна назад и падна с оглушителен отекващ трясък. Книгите политнаха от рафтовете, на които можеха да останат необезпокоявани с години, и нападаха по пода като дъжд от удари, които странно приличаха на ръкопляскания.

Наоми не обърна внимание. Стигна до Дейв и коленичи до него. Повтаряше името му — отново и отново. Библиотечният полицай се обърна натам.

— И с нея няма какво да делиш — каза Сам. Библиотечният полицай се обърна към него. Сребърните му очи се бяха сменили с малки черни очила, които придаваха на лицето му сляпо изражение, подобно на това на къртица.

— Трябваше да те убия първия път — каза той и тръгна към Сам. Докато вървеше се чуваше и някакъв странен звук на търкане. Сам погледна надолу и видя, че полите на шлифера на Библиотечния полицай се влачат по пода. Той се смаляваше.

— Глобата е платена — каза тихо Сам. Библиотечният полицай спря. Сам вдигна книгите с петдоларовата банкнота под ластика. — Глобата е платена и книгите са върнати. Всичко свърши, кучко… или кучи сине… или каквото и да си.

Навън вятърът се усили с продължителен, кух вик, който премина под стряхата като звън на стъкло. Библиотечният полицай извади език и облиза устните си. Беше червен и остър. По бузите и челото му бяха започнали да се появяват петна. По кожата му лъщеше мазна пот.

И миризмата на пликче с лавандула беше много по-силна.

— Грешиш! — извика Библиотечният полицай. — Грешиш! Тези не са книгите, които си взел! Аз знам! Старият пиян копелдак прибра книгите, които си взел! Те са били…

— … унищожени! — довърши Сам. Той тръгна отново, доближи се до Библиотечния полицай и с всяка крачка, която правеше, миризмата на лавандула ставаше все по-силна. Сърцето му биеше в гърдите. — Знам и чия беше идеята за това. Но тези са напълно годни за замяна. Вземи ги. — Гласът му прерасна в застрашителен вик. — Вземи ги, дявол да те вземе!

Той протегна книгите и Библиотечният полицай, объркан и уплашен, посегна към тях.

— Не, не така — каза Сам и вдигна книгите над бялата протегната ръка. — Така.

Стовари книгите върху лицето на Библиотечния полицай — стовари ги с всичка сила. Не си спомняше някога през живота си да е изпитвал такова върховно удовлетворение като това, когато „Любими стихове на американския народ“ и „Помагало за оратора“ удариха и счупиха носа на Библиотечния полицай. Кръглите черни очила отхвръкнаха от лицето му и паднаха на пода. Под тях останаха черни орбити, обградени от белезникава течност. Лепкавото вещество потече на малки вадички и Сам помисли за разказа на Дейв — „Изглеждаше сякаш започва да пуска собствена кожа“ беше казал той.

Библиотечният полицай изкрещя.

— Не можеш! — крещеше той. — Не можеш да ми причиниш болка! Ти се страхуваш от мен! Освен това на тебе ти ХАРЕСА! МРЪСНО МАЛКО МОМЧЕ, ХАРЕСА ТИ!

— Грешиш — каза Сам. — Ужасно беше. Сега вземи тези книги. Вземи ги и изчезвай оттук. Защото глобата е платена.

Той удари книгите в гърдите на Библиотечния полицай. И когато ръцете на Библиотечния полицай ги обхванаха, Сам замахна с коляно точно в слабините му.

— Това е за всички останали деца — викна той. — Тези, които си изнасилил, и тези, които тя е изяла.

Съществото зави от болка. Наведе се, за да се хване за слабините, и изпусна книгите. Мазната му черна коса падна върху лицето му и милостиво закри празните му, набраздени орбити.

„Разбира се, че са празни — успя да си помисли Сам. — Аз не видях очите му зад очилата, които носеше в този ден… така че и тя не е могла да ги види.“

— Това не стига за плащане на твоята глоба — каза Сам, — но е стъпка във вярната посока, нали?

Шлиферът на Библиотечния полицай започна да се гърчи и да се вълнува, сякаш под него беше започнало някакво невъобразимо превръщане. И когато той… то… вдигна очи… Сам видя нещо, което го върна отново към ужаса и отвращението.

Мъжът, който беше излязъл наполовина от плаката на Дейв и наполовина от собствените мисли на Сам, се беше превърнал в безформено джудже. Джуджето се превръщаше в нещо друго — в ужасен хермафродит. По лицето му и под гърчещия се, мърдащ шлифер ставаше бурна смяна на пола. Половината от косата все още беше черна; другата половина вече беше пепеляворуса. Едната орбита все още беше празна; от другата едно диво синьо око блестеше от омраза.

— Искам те — изсъска съществото. — Искам те и ще те имам.

— Опитай, Арделия — каза Сам. — Да потанцуваме…

Той посегна към нещото пред себе си, но изкрещя и отдръпна ръката си веднага щом докосна шлифера. Това вече не беше шлифер — беше някаква ужасна отпусната кожа и тя сякаш се опитваше да обхване огромен куп от току-що използвани пликчета чай.

Нещото се плъзна към падналия шкаф за книги и се свлече в сянката зад него. Изведнъж миризмата на пликче с лавандула стана много по-силна.

От сянката се чу жесток смях. Смехът на жена.

— Твърде късно, Сам — каза тя. — Вече е твърде късно. Работата е свършена.

„Арделия се върна“ — помисли Сам, а отвън се чу страхотен, раздиращ трясък. Сградата се заклати под тежестта на дървото, което падна върху нея, и светлините угаснаха.

9.

Останаха в пълна тъмнина само за секунда, но изглеждаше много по-дълго. Арделия се засмя отново и този път смехът й беше странен и пронизителен — като смях, усилен от мегафон.

После се включи едничката аварийна крушка високо на една от стените и хвърли върху отделението с рафтовете книги блед сноп светлина. Навсякъде затанцуваха сенки като разплетени кълба прежда. Сам чу жужащия шум на аварийното захранване. Тръгна към Наоми, която все още беше на колене до Дейв, на два пъти почти се спъна в купчините книги, разпилели се от прекатурения шкаф.

Наоми вдигна очи към него. Лицето й беше бяло, ужасено и обляно в сълзи.

— Сам, мисля, че Дейв умира.

Той коленичи до тях. Очите на стареца бяха затворени и той дишаше с резки, неравни хрипове. От двете му ноздри и от едното ухо течаха тънки струйки. На челото му, точно над дясната вежда, имаше дълбока, смачкана вдлъбнатина. От вида й стомахът на Сам се сви. Една от скулите на Дейв явно беше счупена, а дръжката на пожарогасителя се беше отпечатала отстрани върху лицето му и беше оставила ясни линии от кръв и синини. Приличаше на татуировка.

— Трябва да го закараме в болницата, Сам!

— Мислиш ли, че тя ще ни пусне оттук сега? — попита той и сякаш в отговор на този въпрос към тях политна огромна книга — томът с буквата „Т“ от „Оксфордския речник на английския език“. Идваше от неравния кръг светлина, която хвърляше аварийната лампа, закачена на стената. Сам дръпна Наоми назад и двамата се проснаха върху мръсната пътека. Трите килограма думи — „табу“, „тигър“, „трилър“ и „тумор“ профучаха през мястото, където преди миг беше се намирала главата на Наоми, удариха се в стената и паднаха на пода като разтурена палатка.

От сенките се чу пронизителен смях. Сам се изправи на колене и видя един прегърбен силует да преминава по пътеката зад падналия шкаф. „Тя все още се променя — помисли си Сам. — А в какво, един Господ знае.“ Нещото кривна наляво и изчезна.

— Дръж я, Сам — изхриптя Наоми и го сграбчи за ръката. — Дръж я, Сам, моля те, дръж я.

— Ще се опитам — каза той. Прекрачи проснатите крака на Дейв и навлезе в по-дълбоките сенки зад прекатурения шкаф за книги.

10.

Миризмата го подлудяваше — миризма на лавандула, в пликче, примесена с прашния аромат на книгите от всички отминали години. Тази миризма, прибавена към вятъра, който фучеше отвън като товарен влак, го накара да се почувства като пътешественика във времето на Хърбърт Уелс… а самата библиотека, в утробата на която се намираше, беше неговата машина на времето. Той бавно тръгна по пътеката, стискайки нервно топката от дъвчащи бонбони в лявата си ръка. Книгите го обкръжаваха и сякаш му се мръщеха. Рафтовете бяха два пъти по-високи от него. Чуваше тракането и скърцането на обувките си върху стария линолеум.

— Къде си? — извика той. — Ако ме искаш, Арделия, защо не дойдеш да ме хванеш? Аз съм тук!

Никакъв отговор. Но тя скоро ще излезе, нали? Ако Дейв е бил прав, промяната й беше настъпила и тя нямаше много време.

„Полунощ — помисли си той. — Библиотечният полицай ми даде време до полунощ, така че може би толкова време й остава. Но полунощ е чак след три и половина часа… Едва ли Дейв може да издържи толкова.“

После му хрумна друга мисъл, още по-неприятна: ами ако, докато той се прокрадва тук, в тъмните пътеки, Арделия е обиколила и се насочва към Наоми и Дейв?

Сам стигна до края на пътеката, не чу нищо и премина в следващата. Тя беше празна. Чу слаб, шепнещ звук над себе си, вдигна очи и видя как половин дузина тежки книги се изсипват от един от рафтовете над главата му. Отскочи назад с вик, а книгите паднаха, удариха го по бедрата и той чу лудия смях на Арделия от другата страна на шкафа.

Представяше си я там, залепена за рафтовете като паяк, издут от отровата, и тялото му започна да действа, преди още мозъкът му да успее да помисли. Той се завъртя на пети като пиян войник, който се опитва да направи кръгом, и удари рафта с гръб. Шкафът се наклони от удара, а смехът се превърна в писък на страх и изненада. Сам чу плясък, когато нещото се измъкна от мястото си на лавицата. След секунда шкафът се преобърна.

Това, което се случи после, беше нещо, което Сам не беше предвиждал: шкафът, който беше бутнал, се прекатури на пътеката, разпиля книгите си като водопад и удари следващия. Вторият падна върху третия, третият върху четвъртия и всички започнаха да падат като плочки на домино — по цялата огромна, тъмна зала. С трясък и дрънчене се разпиляваше всичко — от романите на Мариат до „Пълното издание на приказките на Братя Грим“. Той чу как Арделия изпищя отново и се стрелна към полегналия съборен шкаф. Покатери се като по стълба, риташе книгите по пътя си, за да си намери стъпала, и се подпираше с ръка.

Скочи от другата страна и видя бяло, адски безформено същество, което се измъкваше изпод купчина атласи и пътеводители. То имаше руса коса и сини очи, но дотук свършваше всяка прилика с човек. Илюзиите му бяха изчезнали. Съществото беше дебело, голо нещо, чиито ръце и крака завършваха със сраснали нокти. Под врата му като огромна гуша висеше торба от кожа. Тялото му беше омотано от тънки бели влакна. У него имаше нещо, което неприятно напомняше бръмбар, и Сам изведнъж започна да пищи вътрешно — тихи, атавистични писъци, които преминаваха във всичките му кости. Това е то. Бог да ми помага, това е то. Усети отвращение, но скоро ужасът му премина — сега, когато наистина видя нещото, то не беше толкова страшно.

После то започна отново да се променя и чувството на облекчение у Сам изчезна. То нямаше лице в нормалния смисъл, но под изпъкналите му сини очи започна да се издува рогова форма, която излизаше от лицето, взето от представление на ужасите, като къс хобот на слон. Очите се разтегнаха встрани, станаха първо китайски, а после — очи на насекомо.

Беше покрито с трептящи, прашни нишки.

Част от Сам искаше да избяга — пищеше към него да избяга, — но по-голямата част от него искаше да се отбранява. И когато смукалото от плът на нещото го докосна, Сам усети огромната му сила. Изпълни го чувство на летаргия — чувство, че ще е по-добре, ако просто остане неподвижен и остави нещата както са си. Вятърът се беше превърнал в далечен, сънлив вой. Беше някак успокояващ — както звукът от прахосмукачка го беше успокоявал като много малък.

— Сам? — извика Наоми, но гласът й беше далечен, маловажен. — Сам, добре ли си?

Беше ли си помислил, че я обича? Колко глупаво. Направо смешно, като си помислиш… а ако трябва да се избира, с това нещо тук беше много по-хубаво.

Това нещо имаше… приказки за разказване.

Много интересни приказки.

Цялото безформено тяло на бялото нещо сега се стремеше към смукалото — то влезе само в себе си и смукалото се удължи. Цялото същество придоби форма на тръба, а остатъкът от тялото му увисна безполезно и забравено, както беше висяла торбата под шията му. А жизнеността му се беше пренесла в този рог от плът — тръба, през която то щеше да изсмуче жизнеността и същността на Сам в себе си.

И беше приятно.

Смукалото нежно се плъзна по краката на Сам, притисна се за малко до слабините му, после се издигна нагоре и замилва корема му.

Сам падна на колене, за да предостави достъп до лицето си. Почувства как очите му започнаха да парят леко и приятно, а от тях започна да изтича някаква течност — не сълзи, беше по-гъста от сълзи.

Смукалото обхвана очите му; той видя как вътре в него едно розово цветче гладно се отваря и затваря. Всеки път, когато се отваряше, зад него се разкриваше дълбок мрак. После се сви, образувайки дупка в цветчето — тръба в тръбата, и с чувствено забавяне се плъзна по устните и бузата му към този лепкав поток. Безформените сини очи го гледаха гладно.

„Но глобата беше платена.“

Като призова и последната частица от силата си, Сам хвана с дясната си ръка смукалото. То беше горещо и отровно. Мъничките нишки плът, които го покриваха, опариха дланта му.

То потрепери и се опита да се дръпне. За момент Сам почти го загуби, а после сви ръката си в юмрук, забивайки ноктите си в месото на нещото.

„Ето! — извика той. — Ето, имам нещо за теб, кучко! Нося ти го чак от Сейнт Луис!“

Вдигна лявата си ръка и натъпка лепкавата топка от червени дъвчащи бонбони в края на хобота, запуши го така, както децата на онзи отдавнашен паркинг бяха запушили ауспуха на понтиака на Томи Рийд. То се опита да изпищи, но успя само да избръмчи сподавено. После отново се помъчи да се откъсне от Сам. Топката от дъвчащи бонбони се подаваше от единия край на извиващото се смукало като кървав мехур.

Сам успя да се изправи на колене все още със съпротивляващата се плът в ръка и се хвърли върху нещото-Арделия. То се извиваше и пулсираше под него, мъчеше се да го отхвърли. Затъркаляха се върху купчината нападали книги. То беше ужасно силно. За миг Сам се оказа очи в очи с него и беше поразен от омразата и паниката в погледа му.

После усети как то започна да се издува.

Той се отдръпна и пропълзя назад, дишайки тежко. Нещото в осеяната с книги пътека сега приличаше на гротескна плажна топка с хобот — плажна топка, покрита с фини косми, които трептяха като морски водорасли под напора на прилив. То се търкулна по пътеката със смукало, издуто като пожарникарски маркуч, завързан на възел. Сам гледаше, замръзнал от ужас и вцепенение, как нещото, което се беше нарекло Арделия Лорц, се задушаваше от собствените си димящи черва.

Върху опъващата се кожа се изрисува яркочервена пътна карта от кръв. Очите му се опулиха и гледаха към Сам с изражение на огромна изненада. То направи едно последно усилие да изхвърли меката топка от бонбони, но смукалото му беше широко отворено в очакване на храна и бонбоните останаха вътре.

Сам видя какво ще се случи и миг преди експлозията вдигна ръка към лицето си.

Парчета неземна плът се разлетяха във всички посоки. Струи гъста кръв опръскаха ръцете, гърдите и краката на Сам. Той извика със смесено чувство на отвращение и облекчение. След миг аварийната светлина загасна и отново ги потопи в тъмнина.

11.

И сега интервалът на тъмнина беше много кратък, но беше достатъчно дълъг, за да може Сам да усети промяната. Той я почувства в главата си — ясно усещане за неща, които са били излезли от релсите и постепенно се връщат на местата си. Когато аварийните светлини отново се включиха, те бяха вече четири. Захранването им издаваше не силно жужене, а тих, спокоен бръмчащ звук и те бяха много ярки, изгониха сенките и от най-далечните кътчета на залата. Той не знаеше дали светът на 1960, в който бяха попаднали, когато натриевата лампа се беше превърнала в живачна, беше реален или илюзия, но знаеше, че вече го няма.

Прекатурените шкафове за книги отново бяха изправени. На пътеката пред него имаше пръснати книги — около дузина, — но може би той ги беше съборил, докато се мъчеше да стане на крака. А вън шумът на бурята беше спаднал от грохот до мърморене; Сам чуваше как по покрива пада равномерен дъжд.

Нещото-Арделия беше изчезнало. По пода, по книгите и по него нямаше нито петна от кръв, нито парчета плът.

Имаше само една следа от нея — една златна обеца, която бляскаше на пода.

Сам се изправи неуверено на крака и я изрита. После пред очите му се спусна сива пелена и той се олюля, притворил очи, в очакване да припадне.

— Сам! — беше Наоми и гласът й звучеше разплакано. — Сам, къде си?

— Тук! — Той вдигна ръка, хвана в шепа кичур от косата си и дръпна силно. Глупаво може би, но свърши работа. Трептящата сивота не изчезна съвсем, но отстъпи. Сам тръгна обратно към зоната на каталозите. Вървеше с големи, внимателни крачки.

Същото бюро — грозна дървена маса на къси крака, стоеше при каталозите, но лампата с нейния старомоден, украсен абажур беше заменена от флуоресцентна лампа. Разбрицаната пишеща машина беше заменена от компютър „Епъл“. И дори и да не беше сигурен в кое време се намира, един поглед върху кашоните на пода щеше да го убеди — те бяха пълни с разноцветни найлонови опаковки.

Наоми все още стоеше на колене до Дейв в края на пътеката и когато Сам стигна до нея, видя, че пожарогасителят (въпреки че бяха минали трийсет години, той, изглежда, беше същият) отново беше здраво закрепен на стената… но формата на дръжката му все още беше отбелязана върху бузата и челото на Дейв.

Очите на стареца бяха отворени и когато видя Сам, той се усмихна.

— Не е… зле — прошепна той. — Обзалагам се, че не си знаел, че го носиш… в себе си.

Сам почувства огромно самодоволно чувство на облекчение.

— Не. Не знаех.

Той се наведе и показа три пръста пред очите на Дейв.

— Колко пръста виждаш?

— Около… седемдесет и четири — прошепна Дейв.

— Ще извикам „Бърза помощ“ — каза Наоми и се заизправя. Лявата ръка на Дейв я хвана за китката и не й даде да стане.

— Не. Не още. — Очите му се преместиха върху Сам. — Наведи се. Трябва да шепна.

Сам се наведе над стареца. Дейв го обхвана с трепереща ръка зад врата. Устните му гъделичкаха ухото на Сам и Сам с усилие остана неподвижен — гъдел го беше.

— Сам — прошепна той. — Тя чака. Запомни… тя чака.

— Какво? — попита Сам. Почувства се почти абсолютно объркан. — Дейв, какво искаш да кажеш?

Но ръката на Дейв беше паднала. Той гледаше нагоре към Сам, през Сам, а гърдите му се издигаха учестено.

— Отивам — каза Наоми, очевидно разстроена. — До бюрото има телефон.

— Не — каза Сам.

Тя се обърна към него, очите й блестяха, устата й беше оголила в яростна гримаса равните й бели зъби.

— Какво искаш да кажеш? Луд ли си? Най-малкото черепът му е счупен. Той е…

— Той си отива, Сара — каза тихо Сам. — Много скоро. Остани с него. Бъди негов приятел.

Тя погледна надолу и този път видя това, което беше видял Сам. Зеницата на лявото око на Дейв се беше смалила колкото главичка на карфица, а зеницата на дясното му око беше огромна и втренчена.

— Дейв? — прошепна тя, уплашена. — Дейв?

Но Дейв отново гледаше към Сам.

— Запомни — прошепна той. — Тя ча…

Очите му се оцъклиха. Гърдите му още веднъж се надигнаха, спаднаха… и вече не се надигнаха.

Наоми захлипа. Сложи ръката му на бузата си и затвори очите му. Сам мъчително коленичи и я прегърна през кръста.