Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (41)

36

Лили смяташе, че е разбрала що за човек е Матю Крейн след петнайсет години работа в министерството на отбраната.

Беше назначен на поста цивилен консултант, но прекарваше времето си в обеди с конгресмени и подписване на документи за обществени поръчки. Висок, мършав, представителен на вид и със солидни връзки в обществото. Разполагаше с персонал от три секретарки и половин дузина помощници. Заплатата му бе доста щедра.

Крейн, разбира се, бе обладан от демон и през тези петнайсет години задачата на Лили бе да го наблюдава и да предава сведения на Старите. Нямаше представа дали информацията й е полезна по някакъв начин. Вероятно никога нямаше да разбере истината. Страхуваше се само да не прекара години в банално шпиониране заради една назряваща битка, която може би нямаше да се състои през времето, отредено й на този свят. И до която може би оставаха векове, дори цели епохи.

Наближаваше петдесетте, не беше омъжена и дори не бе срещала мъж, когото би определила като подходящ. Беше се научила да живее в самота. Това си имаше своите предимства.

Странното в случая бе, че от известно време изпитваше нещо като привързаност към Матю Крейн. Той беше любезен, сдържан и спретнат. Носеше шити по поръчка костюми и бе особено придирчив към дрехите си. Под привидната маска на уравновесеност тя долавяше съвсем обикновена, човешка неувереност.

Но от друга страна, Матю бе пресметлив, безскрупулен и не съвсем човек.

Тази сутрин той влезе в канцеларията разрошен, притиснал лявата си ръка към тялото, подмина трите секретарки, без да промълви нито думичка. Лили размени тревожни погледи с Барб и Керъл, но и трите не казаха нищо.

Опитваше се да избягва най-важния въпрос: какво ще стане, ако открие коя съм? Стар и постоянен страх. Крейн можеше да е много чаровен мъж. Но тя знаеше, че когато се налага, става безпощаден.

 

 

Останал сам в кабинета, Матю Крейн си свали сакото, изпъна ръка над лакираното бюро и нави ръкава на ризата си. Постави попивателна хартия под лакътя, за да попива неспирно течащата кръв.

Беше се ударил в малкия фонтан във фоайето и по някакъв начин бе разкъсал кожата на лявата си ръка. Откритата рана кървеше. Неприятна промяна. Беше минало много време откакто бе виждал само капчица от кръвта си.

Ако това бе неговата кръв. Защото не изглеждаше съвсем нормално. Първо, този странен червен цвят — почти кафеникав. И нещо проблясваше в течността, сякаш имаше късчета слюда. Кръвта бе гъста като мед и от нея се разнасяше слаба миризма на амоняк.

„Кръвта — помисли си трескаво Матю Крейн — не бива да е такава.“

Раната беше съвсем малка, по-скоро охлузване, отколкото порязване, повърхностна, само дето не бързаше да се затвори, а откритата подкожна тъкан имаше причудливата структура на пчелен кошер.

Той се свърза с Лили по телефона и я помоли да му донесе от аптечката марли и бинт.

— И моля те, не го превръщай в драма — добави. — Това е само леко одраскване.

— Да, сър — дойде отговорът след миг мълчание.

Крейн остави слушалката. Една капка кръв бе паднала на панталона му. Мирисът сега бе по-силен. Приличаше на препаратите, които чистачката използваше за дезинфекция на тоалетната.

Той си пое няколко пъти дълбоко въздух и огледа ръцете си. Пръстите му бяха като на малко дете, розови и почти безформени. Тази нощ бе паднал и последният нокът. Въпреки че претършува пода като любопитно хлапе, не откри нито един от тях.

Все още не бе изгубил ноктите на краката си. Усещаше, че почти са се отделили, но нямаше как да паднат, притиснати от чорапите и обувките.

Лили се появи след минутка с пакет превързочни материали и шише с йод. „Ако види, ще изпадне в истерия“ — помисли си той. Благодари й и после й нареди да излезе.

Изсипа йода върху раната и избърса петното на масата с вестник. След това уви бинта, доколкото можа и спусна ръкава върху нескопосаната превръзка.

Имаше нужда от ново сако, но какво да направи? Да прати Лили до магазина?

Нещо не беше наред и то не опираше само до падналите нокти, раната на ръката и изнервящото мълчание на неговия бог. Крейн усещаше, че промяната е засегнала цялото му тяло. Болеше го навсякъде. Имаше странното усещане, че долавя някакво разместване в земната мантия, сблъсък на невидимите сили, движещи материалния свят.

Битката ще е съвсем скоро, помисли си той в един миг на просветление, заражда се нова ера, боговете ще нахлуят от своята скрита долина в Европа, ще вдигнат дворци от костите на избитите нещастници и Крейн ще живее вечно, ще управлява новозавладяната Земя…

Така му бе казал неговият бог.

Но какво може да се е объркало?

Може би нищо. И въпреки това състоянието му се влошаваше.

Той вдигна оголените си пръсти, нагънати като наденички.

Едва сега забеляза космите на бюрото. Косата му също бе започнала да окапва.

 

 

Матю Крейн не напусна кабинета цялата сутрин и нареди да отменят всички срещи за деня. Лили щеше да си помисли, че е умрял от кръвозагуба, ако не звънеше от време на време, за да поиска още превръзки и дори набор с хирургически конци.

— Бързо — бе последната му молба. — И, за Бога, постарай се да бъдеш дискретна.

„Малко трудно — помисли си тя. — Когато искаш шише с риванол от разсилния.“

Крейн пое поръчаните неща през леко открехнатата врата — не допусна дори Лили да влезе вътре.

Но даже през този малък отвор тя успя да долови неприятна, остра миризма, наподобяваща тази на лакочистител. Барб и Керъл сбърчиха носове и се надвесиха над пишещите машини, преструвайки се, че не забелязват нищо.

Тръгнаха си точно в четири и половина. Вътрешният телефон иззвъня тъкмо когато Лили се готвеше да излезе. Беше съвсем сама в канцеларията и стъпките й отекваха глухо. Навън вече се смрачаваше.

„Не вдигай телефона — рече си тя. — Вземи си чантата и си тръгвай.“

Но индивидът, който бе изграждала през всичките тези години, този послушен и изпълнителен робот, омъжен за работата, не можеше да пренебрегне повикването.

Спомни си онова, което Гилфорд й бе разказвал за дядо й през кратките часове на съвместно съществуване във Файетвил. Бостънски словослагател с толкова силно развито чувство за дълг, че загинал при опит да защити печатницата си по време на един гладен бунт.

„Това ми е останало от теб, дядо“ — помисли си тя.

Слушалката вече беше в ръката й.

— Да?

— Моля те, ела — рече Матю Крейн. Гласът му беше нисък и дрезгав, говореше завалено. Лили погледна изплашено към затворената врата.