Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (40)

35

Те идваха от крайбрежието и вътрешността, от Тилсон, Джеферсънвил и Нови Питсбърг и от стотиците други малки градчета, от Алпите, Пиренеите, от всички краища на Териториите. Събираха се, цяла една тайна армия, там, където пътищата пресичаха железопътните линии, в десетки селца и безименни крайпътни кръчми. Носеха свои оръжия: пистолети, пушки, ловни карабини. Муниции пристигаха със сандъци по гари като Рандал или Пърсърванс, където се разтоварваха в камиони и каруци, за да бъдат откарани до тайни арсенали в гората. Артилеристи пристигаха преоблечени като фермери, оръдията им — разглобени и скрити в натоварени със слама каруци.

Гилфорд Лоу бе прекарал последната година като съгледвач. Познаваше околните хълмове и долини като дланта си. Имаше своя пътека до Града на демоните, следеше дали в гората не се е появил неприятел.

Времето беше ясно, студено. През зимата дърветата джамии не се освобождаваха от листата си, само посивяваха. Мекият мъх под тях прикриваше следите му. Той се придвижваше безшумно из ухаещите на канела сенки, сред процеждащите се снопове слънчева светлина. Беше облечен с дълго, топло палто и под него криеше пушката.

Градът на демоните не бе отбелязан на нито една карта. Наблизо нямаше големи пътища. Топографските карти и въздушните наблюдения го пренебрегваха, местността наоколо не изглеждаше подходяща за заселване. Понякога се случваше отгоре да прелети някой частен самолет, но пилотът нямаше какво да види. Обраслата с гори долина бе затворена за всякакви човешки възприятия още от годините след експедицията на Финч. Тя бе невидима за хората.

Но не и за Гилфорд.

„Сега стъпвай внимателно“ — рече си той. Пред него започваше обрасъл с дървета склон. Не биваше в никакъв случай да се показва на открито.

Той приближи града от същата посока, от която го бе видял за първи път преди петдесетина години.

Всъщност не за първи път… беше го виждал и преди това, в неговия разцвет. Преди повече от десет хиляди години, когато гранитните му блокове изглеждаха току-що издялани, а по улиците крачеха могъщи бронирани двукраки същества, превъплъщения на псионите. Продукт на еволюционно развитие, отнело далеч повече време за появата на органно устройство като гръбначния стълб, на история, която щеше да унищожи напълно старата Земя, ако не беше своевременната намеса на галактическия Разум. „Наполовина изгубена битка — помисли си Гилфорд. — И наполовина спечелена“. В сърцето на тази нова Европа псионите бяха оставили дупка в мантията на планетата, кладенец, машина, общуваща директно с командните кодове на архива и от която — когато му дойде времето, всъщност съвсем скоро — щяха да се появят псионите, за да заселят Земята и да я погълнат.

Тук, и на милионите планети в архива.

Сега, и в миналото, и в бъдещето.

Спомените на Гилфорд бяха някак преходни, неясни, непълни. Той осъзнаваше собствените си ограничения. Тялото му не беше нищо повече от един крехък съд. Зачуди се дали ще е в състояние да задържи онова, което богът Гилфорд се готвеше да изсипе в него.

Той пропълзя до ръба на склона и надникна към града през мрежата от гъсто сплетени треви. Чу вятъра да свисти сред дърветата, усети по ръката му да кацат насекоми. Заслуша се в шума на собственото си дишане.

Градът на демоните изглеждаше обновен.

Псионите все още не се бяха появили от техния кладенец, но улиците отново бяха изпълнени с обитатели, този път обладани от демони мъже. Ето още бивши военни другари, помисли си Гилфорд. Като Старите, които се събираха в гората, тези мъже бяха загинали при Ипър, при Марна или край морето — умрели в един свят, за да живеят в друг. Лишени от съвест, те бяха идеалните преносители на псионите. Това бяха защитниците на Града на демоните и той виждаше, че носят собствени оръжия. Пристигаха поединично или на групи през последните няколко месеца.

Гилфорд следеше нарастващия брой на палатките и се опитваше да установи къде са окопите и артилерийските им позиции. Облаци хвърляха сенки над града. Куполът над кладенеца бе почистен от отломки. Сега вече той се виждаше отдалече, а над него се издигаше стълб от влажен въздух.

Гилфорд скицира разположението на окопите в бележника си, отбеляза слабите места и вероятните подходи за атака откъм гористия склон. Моментът наближава, припомни си той. Тюринговите пакети бяха приключили с работата си. Но все още не бяха готови за предстоящото.

А през това време защитниците се окопаваха здраво, полагаха бетонни основи на траншеите и обхващаха града в обръчи от бодлива тел.

Битката нямаше да е лека.

Той продължи да наблюдава, докато следобедното слънце отслабваше. Но нямаше какво повече да види, освен сенчестите улици, а вече се нижеха последните мирни часове на Земята.

 

 

Върна се също така предпазливо, както бе дошъл. Под дърветата се бяха образували сенчести петна, като локви от дъжд. Мислите му неусетно се насочиха към Карен, барманката в „Шафхаузен“ в Рандал. Какво ли би могла да види тя в него? „Стар като пергамент — мислеше си Гилфорд. — Мили Боже, сигурно не приличам на човек.“

И въпреки това тя го привличаше, засилваше копнежа му по човешка топлина… а заедно с това пробуждаше у него носталгия и болка.

Когато се прибра в лагера, беше почти тъмно. Вечеря консервирано месо, вероятно докарано с кораб от Китайско море. Сред дърветата щъкаха старци — призрачни войници, призовани един от друг. Командир на пехотната част бе Том Комптън, седнал с неизменната лула до дънера на едно дърво и загледан във вечерното небе.

Спомените му за Том бяха объркани, насложени — двамата бяха участвали в атаката при Белууд, когато батальонът им бе пратен срещу картечния огън на противника. Двама млади американски войници, изпълнени с решимост да превземат Бурше, дълбоко уверени, че са неуязвими за куршумите, докато металният огън косеше редовете като невидим сърп.

Други спомени, други врагове: Том, Лили, Аби и Ник…

„Вече не сме онези невинни младенци — помисли си Гилфорд. — Остана само мирисът на кръв.“

Той докладва какво е видял в града.

— Времето ще се задържи хубаво — каза траперът. — Поне още един ден. Съмнявам се това да е в наша полза.

— Довечера ли тръгваме?

— Обозът вече потегли. Не се надявай да поспиш.