Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Darwinia, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Чарлз Уилсън. Дарвиния
ИК „Бард“, София, 2009
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
ISBN 978–954–655–056–9
История
- —Добавяне
25
Мила Каролайн,
Вероятно никога няма да прочетеш това писмо. Пиша го с надежда, но тя е съвсем слаба.
Както разбираш, аз оцелях през зимата в Дарвиния. (От експедицията на Финч единствените останали живи сме аз и Том Комптън — ако той е още жив.) Надявам се да не бъдеш шокирана от вестта за моето оцеляване. Зная, че си ме мислела за умрял на континента, и това обяснява поведението ти през есента на 1920-а.
Може би смяташ, че те презирам и ти пиша, за да дам воля на обидата и гнева си. Да, изпитвам и гняв. Искаше ми се да ме беше почакала. Но сега не мога да те обвинявам в нищо. Аз бях в една чужда страна, а ти остана в Лондон и си ме смятала за мъртъв. Да речем, че си действала според обстоятелствата.
Не бях сигурен дали трябва да ти пиша това писмо. Шансът да го получиш и прочетеш е толкова малък. Но не мога да се разделя с привичката да споделям с теб мислите си. А и между нас има някои нерешени въпроси.
Искам да те помоля за една услуга.
Тъй като прилагам писмата и бележките, които съм писал на континента, нека първо довърша историята си. Каролайн, случи се нещо изключително и трябва да го опиша, дори никога да не стане твое достояние. (И може би така ще е по-добре.)
Дойдох да те търся в разрушения Лондон. Малко след като пристигнах, срещнах госпожа Де Кьониг, нашата съседка от улица „Търговска“, която ми каза, че си отпътувала с бежански кораб за Австралия. Заминала си с Лили и с онзи мъж (няма да го нарека „дезертьор“, макар че, доколкото разбрах, е точно такъв), онзи Колин Уотсън.
Няма да се спирам на моите чувства. Достатъчно е да кажа, че през следващите няколко дена бях много объркан. Продадох коня и пропих получените пари в една от малкото оцелели кръчми на Хайстрийт.
Каролайн, дори забравата е скъпо занимание в Лондон. Но може би това важи навсякъде и винаги.
По някое време се свестих замръзнал в една канавка. Дрехите и одеялото ми бяха подгизнали. Зазоряваше се и слънцето вече осветяваше хоризонта на изток. Намирах се в покрайнините на бежанския лагер. Няколко огъня още димяха на бледата светлина. Чувствах се безкрайно самотен и изоставен…
Но не бях сам. Когато се обърнах, видях…
… самия себе си.
Зная, че може да ти прозвучи странно. И беше така — странно и объркващо. Ние никога не виждаме лицата си, Каролайн — дори в огледалото. Мисля, че от съвсем малки се учим да позираме пред огледалото, да се показваме в най-добрата си светлина. Съвсем различно е да видиш лицето и тялото си в непосредствена близост.
Известно време се блещех в него. Разбрах веднага, че това е човекът, който ме следва от Дувър насам.
Вече можех да си обясня защо не го бях познал по-рано. Той несъмнено приличаше на мен, но не беше мое точно копие. Нека ти го опиша: млад мъж, облечен в захабена, дрипава военна униформа. Нямаше шапка, а обувките му бяха изкаляни. Беше по-едър от мен и вървеше без да накуцва. Очите му бяха проницателни и ме наблюдаваха внимателно. Той се усмихна, без капчица заплашителност. Не носеше оръжие.
Изглеждаше съвсем безобиден.
Но не беше човек.
Във всеки случай не беше живо човешко същество. Първо, защото не присъстваше пълноценно в този свят. Образът му избледняваше и просветляваше периодично, както звездите премигват в някоя ветровита нощ.
— Кой си ти? — попитах го шепнешком.
— Сложен въпрос — отвърна той с твърд, звучен глас. — Но мисля, че вече знаеш отговора.
От влажната почва се вдигаха изпарения, които ни обгръщаха като мъгла. Сякаш стена ни отделяше от околния свят.
— Приличаш на мен — произнесох бавно. — И на призрак. Не зная кой си.
— Гилфорд, да повървим заедно — предложи той. — По-добре мисля, когато ходя.
И така, ние продължихме да крачим из стелещата се мъгла. Предполагам, че в началото съм бил изплашен. Но поведението му постепенно ме успокои. Изражението на лицето му казваше: „Абсурдно е, че се срещаме по този начин.“
Сякаш призраците трябва да се извиняват за своите зловещи номера — белите чаршафи, подрънкващи вериги.
Може да ти се стори, че съм приел това посещение съвсем спокойно. Истината е, че постепенно страхът ми бе заменен от изненада. Предполагам, че нарочно бе избрал този момент, за да ме навести — когато съм все още слаб и уязвим.
А може би той бе само халюцинация, предизвикана от умората, алкохола и мъката ми. Мисли си каквото искаш, Каролайн.
Вървяхме в бледата утринна светлина. Изглеждаше ми щастлив и малко по-материален, отколкото в началото на разговора. Гласът му си бе истински човешки глас, издаваше напълно човешки звуци — дишане, покашляне. Говореше, без да се преструва, на съвсем правилен английски, който звучеше познато, сякаш бе ехо на мислите ми. Но не се колебаеше, нито спираше да търси думи.
И ето какво ми каза:
Каза ми, че името му е Гилфорд Лоу и че се е родил и израсъл в Бостън.
Че е живял обикновен живот до деветнадесетата си година, когато постъпил в армията и го прехвърлили през океана, за да участва в една чужда война… Европейска война, Световна война.
Попита ме бих ли могъл да си представя история, в която Европа никога не е претърпявала промени и враждата между различните кралства, и деспотизмът са достигнали своя предел и са прераснали в глобален конфликт.
Подробностите не бяха от значение. Същината е, че този призрак на име Гилфорд Лоу се озовал във Франция, изправен срещу германската армия в една кървава окопна война, превръщана в кошмар от газовите атаки и въздушните нападения.
И този Гилфорд Лоу — вестоносецът, както бях привикнал да го наричам — загинал в тази война.
Толкова по-голяма била изненадата му, след като склопил очи за последен път на Земята, а се оказало, че това съвсем не бил краят на живота му.
И тук, Каролайн, историята става още по-чудновата и налудничава.
Бяхме седнали на един дънер в хладната утрин и аз все още не можех да привикна с призрачното присъствие до мен. Тъмната му коса се рошеше при всеки полъх на вятъра, той дишаше като всяко живо същество, дървото поскърцваше под тежестта му.
Ако това, което моят двойник ми съобщи, е вярно, значи Скиапарели и неговите съратници астрономи са били прави: има живот сред звездите и на планетите, живот като нашия и същевременно съвсем различен от нашия, в някои случаи различен до неузнаваемост.
Вселената, обясни ми вестоносецът, е невероятно стара. Достатъчно стара, за да създаде условия за възникването на технологично развити цивилизации много преди човечеството да е навлязло в каменната ера. Човешката раса се е родила в една галактика, гъмжаща от разум. Далеч преди нашето слънце да се оформи от първичния космически прах, вече е имало чудеса в тази толкова голяма и сложна вселена, и те приличали по-скоро на вълшебства, отколкото на наука, велики чудеса, грандиозни строежи и планове, отнемащи хилядолетия.
Той ми описа галактиката — нашия куп от няколко милиарда звезди, като живо същество, „пробуждащо се към самоосъзнаване“. Комуникационни линии свързват звездите — нито телеграфни, нито радиовръзка, а нещо, което използва невидимата същност (нарече я „изотропна енергия“, но предположих, че става въпрос за ефир) на самия космос, и тези плътно изплетени комуникационни мрежи били толкова усложнени, че притежавали собствен разум! Звездите, заяви той, не само можели да мислят, но и притежавали своя памет.
Престън Финч обичаше да цитира архиепископ Бъркли, според когото ние всички сме мисли в главата на Господ. Ами ако това се окаже вярно?
Този Гилфорд Лоу притежавал материално тяло до деня, в който умрял, след което се превърнал в мисъл… зародишен разум, нарече го той, в ума на местния Бог, на еволюиращото галактическо съзнание.
В началото усещането не било от приятните. Човешкият ум си остава човешки ум, дори когато бъде прехвърлен в нещо неизмеримо по-голямо. Когато се пробудил след тежкото нараняване от шрапнел, той си помислил, че лежи във френска полева болница, и се наложило да го посетят неколцина, за които знаел със сигурност, че са мъртви, за да се убеди, че е загинал! Неговото „виртуално“ тяло (както го нарече) наподобявало истинското до такава степен, че не можел да открие разлика, макар че, както му обяснили, то лесно можело да се променя. Промяната е същината на живота, а същината на вечния живот е вечната промяна. Имало много да учи, да изучава нови светове, нови форми на живот, в които да се превръща, а органичното тяло е ограничено от физическите нужди и способността на ума да улавя и запазва спомени. Сега обаче тези прегради били вдигнати.
Промяната била неизбежна в процеса на изучаване на Разума, в който се намирал, в процеса на приобщаване към огромната му мъдрост. Целта била не да изостави човешката си същност, а да продължава да гради върху нея и да я разширява.
И с това, накратко, се занимавал в продължение на милиони векове, докато така нареченото същество „Гилфорд Лоу“ станало частица от нещо по-голямо и сложно.
През онази сутрин разговарях както с Гилфорд Лоу, така и с по-голямото същество — милиарди и милиарди същества, свързани едни с други и едновременно съхранили своята индивидуалност.
Можеш да си представиш объркването ми. Но при тези обстоятелства всякакви обяснения са приемливи.
Би могла, разбира се, да видиш в това писмо бръщолевенията на един преживял много изпитания, нещастен човек.
Да, изпитанията бяха тежки, много неща пробуждат в душата ми мъка.
Не очаквам от теб да ми повярваш. Всичко, за което моля, е да проявиш търпение. И малко добра воля, Каролайн.
Попитах моя събеседник как е възможно да се случва всичко това. В края на краищата нали аз бях Гилфорд Лоу, не бях загинал във война с немците и това бе ясно като бял ден.
— Дълга история — отвърна той.
Отвъдният живот, обясни ми вестоносецът, не е бил това, което очаквал. Във всеки случай в него нямало нищо свръхестествено — той бил дело на човешки ръце (или по-скоро на разумни създания), един истински рай, изкуствен като Бруклинския мост и въпреки своята необятност строго ограничен. Възкръсналите души от милиони планети се свързвали помежду си във физични структури, наричани „ноосфери“, машини с размерите на астероиди, които прекосявали галактиката в безкрайни изследователски пътешествия. Но в този рай, побърза да уточни той, имало не само проблеми, но и врагове.
Попитах го какви врагове биха могли да имат боговете. „Два вида“ — отвърна ми той.
Единият бил Времето. Разумът надмогнал смъртта, поне в пределите на галактиката. Далеч преди появата на човечеството всяко разумно същество, което умирало, се озовавало в реалното царство на ноосферите, или в рая, ако ти е по-лесно да го наричаш по този начин. (Включително всички хора — от неандерталеца до президента Тафт и след това. Някои обаче, уточни той, се нуждаели от известно „морално пробуждане“, преди да могат да привикнат с живота в отвъдното. Предполагам, че не сме най-мерзките създания в тази галактика, но със сигурност не сме и ангели.)
Но самият Разум бил смъртен, както и Млечния път, а също и вселената! Тук той подхвърли няколко фрази, като „разпадане на материята“ и „топлинна смърт“, които не ми бяха много ясни. Казано опростено, самата материя евентуално ще умре. Впрягайки усилията на всички разумни същества, с които разполагат, ноосферите измислили начин да продължат съществуването си отвъд този момент. И се заели да изграждат „архив“, събиращ цялата история на разумните същества, който може да бъде използван не само от ноосферите, а и от сходни колективни същества, обитаващи други, отстоящи на огромни разстояния галактики.
И така, единият враг бил Времето и макар все още да не знаели как да го победят, поне не очаквали от него да бъде агресивен.
Другият враг се наричал „псиживот“, от гръцката буква пси за „псевдо“.
Псиживотът представлявал крайният резултат на опитите да се имитира еволюция в машините.
Машините, каза той, можели да се сдобият със съзнание само в определени граници. (Мисля, че той използваше тези думи — „съзнание“ и „машини“, в техническия им смисъл, но не настоях да получа пояснения). Както органичните, така и механичните съзнания на машините си служели с нещо, което той нарече „квантова неопределеност“, докато псиживотът представлявал по-скоро математичен вариант.
Псиживотът възпроизвеждал „системни паразити“, или както той каза и повтори нееднократно — „безумни алгол-ритми, хищни към сложните системи, които искат да завладеят и разкъсат в края на краищата“.
Тези алгол-ритми не изпитвали омраза към разумните същества повече, отколкото някоя пчела би ненавиждала тарантулата, в която снася яйцата си. Псиживотът обитавал разумните „системи“ и се хранел със съществата в тях. Той използвал средствата за комуникация и мислите за възпроизводство на собствени копия, които на свой ред се възпроизвеждали, и така до безкрайност.
Освен това, макар по своята същност да не бил разумен и да бил лишен от индивидуалност, псиживотът можел да имитира тези качества — тоест да се държи като колективен разум от типа на някой добре организиран мравуняк, уповавайки се на слепите си инстинкти. Представи си, ако можеш, огромен разум, напълно лишен от способността да разбира.
Псиживотът възниквал в различни моменти и на различни места из галактиката. Неведнъж заплашвал Разума и бил побеждаван от него, макар и не до степен на пълно изтребване. Смятало се, че архивът е непроницаем за псиживот, че разпадът на конвенционалната материя би означавал край и за тези вирулентни алгол-ритми.
Но тук допуснали грешка.
Архивът бил заразен с псиживот.
Архивът.
Каролайн, как според теб би изглеждала цялостната история на света от гледна точка на Бога?
Не говоря за нечия интерпретация на миналото, колкото и да е внимателна и обективна. Нито пък за самото минало, към което не можеш да се обърнеш за справки.
Не, една подобна история ще прилича по-скоро на телескоп, в който миналото е съвсем достъпно за наблюдение и изучаване, разтворено като книга, написана на всички езици и диалекти, достоверен прототип, с премахнати бели петна и празнини с цел опростяване и лесен за възприемане от Разума по начин, който не би навредил, нито би променил нещо в тази книга.
Архивът е статична картина, защото историята не се променя, но е пронизван на известни интервали от нещо, което моят събеседник нарече „Хигсови полета“ — сравни ги с фонографска игла, следваща браздата на записа. Записът не се променя, но от фиксирания предмет се изтръгва динамично събитие — музиката.
В един нормален свят, разбира се, музиката ще бъде една и съща всеки път, когато се пуска плочата. Но какво ще стане, ако поставиш във фонографа симфония на Моцарт, а по средата тя се превърне в „Die Zauberflote“[1]?
Колкото и да бях объркан, вече разбирах накъде води всичко това.
Световната война на моя събеседник беше симфонията на Моцарт. Преобразяването на Европа беше Die Zauberflote.
— Искаш да кажеш, че ние сме вътре в архива? — попитах го.
Той кимна спокойно.
Потреперих.
— Означава ли това… да не се опитваш да ми кажеш, че в известен смисъл аз съм нещо като историческа книга — или страница, или поне абзац?
— Такова е предназначението ти — рече той.
Всичко това бе твърде много, за да мога да го възприема, дори в състоянието, в което се намирах. Каролайн, не бих се учудил, ако ме сметнеш за луд, когато прочетеш тези редове.
Може и да си права. Аз самият бих предпочел обяснението да е толкова просто.
Но се питам дали това писмо е адресирано до теб… говоря за онази Каролайн, която е в Австралия, а не за другата… тази, чийто образ носех в себе си, докато се скитах из горите, жената, която ме подкрепяше в моите начинания.
Може би тя не е изчезнала съвсем, Каролайн. Може би тя чете сега над рамото ти.
Представяш ли си невероятната картина, която разкри пред мен този призрак?
Той изказа предположение — съвсем недвусмислено, посред бял ден, — че светът около мен, светът, който обитаваме аз и ти, не е нищо повече от детайлно изпипана илюзия, поставена в една машина малко преди свършека на света.
Всичко това вече надхвърляше възможностите ми за възприемане въпреки опита ми с господата Бъроуз, Верн и Уелс.
— Не мога да ти го обясня по-просто — рече той. — Нито да поискам от теб да направиш нещо повече от приемането и на тази възможност.
Нещата стоят така, Каролайн. Ако наистина сме „исторически книги“, всяко действие, всяко събитие е предопределено, постоянно повторение на нещо, което сме правили и преди — макар че, разбира се, няма никакъв начин да го знаем.
Но псиживотът инжектира „хаос“ (негов израз) в системата — нещо като еквивалент на това, което теолозите наричат „свободна воля“!
Което означава, продължи моят събеседник, че ти и аз, и всички останали разумни същества, „моделирани“ в архива, сме станали независими, непредсказуеми морални общности — че живеем истински живот, нов живот. С други думи, нашествието на псиживота ни е освободило от машиноподобното съществуване… въпреки че самият псиживот възнамерява да ни държи като заложници, докато накрая ни унищожи.
(Изкушавам се да мисля за този псиживот като за Въстанали ангели. Те връщат моралния ни облик, като същевременно довеждат злото в този свят — трябва да воюваме с тях до смърт, въпреки че са наши освободители!)
Поговорихме още известно време, докато утрото постепенно преминаваше в слънчев ден. От ярката светлина тялото на вестоносеца отново взе да става прозрачно. Той хвърляше сянка, но не беше плътна като моята.
Накрая му зададох най-важния въпрос: защо е дошъл тук и какво иска от мен?
Отговорът му бе обстоен и обезпокоителен.
Молеше ме за помощ. Аз му отказах.
Нерядко, когато спореше с Престън Финч, доктор Съливан прибягваше до цитати от Бъркли. Запомнил съм едни негови думи: „Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?“
Понякога наистина го искаме, Каролайн. Понякога искаме да ни мамят.
Може би ще се изненадаш да научиш, че се връщам на континента, вероятно в някое от средиземноморските селища: Файетвил или Оро Делта. Там климатът е топъл. Очакват ме нови възможности.
Но както вече писах, искам от теб една услуга.
Каролайн, животът ти в Австралия е само твой. Зная, че носеше бремето на нещастие, което аз не можех да вдигна от плещите ти. Може би с течение на времето ще намериш начин сама да се отървеш от него. Надявам се. Няма да подлагам на съмнение твоето решение, нито ще дойда да се видя с Лили, ако ти не ми разрешиш.
Но моля те — и това е, което всъщност искам, — моля те, не позволявай на Лили да мисли, че съм мъртъв.
Пращам това писмо по господин Барне, който ще пътува с един кораб на Червения кръст за Сидни, но ми обеща да го препрати до някой роднина на лейтенант Колин Уотсън. Инструктирах го да не разкрива по никакъв начин местонахождението на лейтенанта. Господин Барне ми изглежда човек, заслужаващ доверие и дискретен.
Освен това прилагам моите бележки от зимата на континента. Мисли за тях като за писма, които не съм ти пратил. Може би когато Лили порасте, ще поиска да ги прочете.
Зная, че не бях съпругът, за когото си мечтала. Искрено се надявам да запазиш хубав спомен за мен.
Не вярвам да се срещнем отново.
Но моля те, разкажи за мен на Лили. Може би ние всички сме призраци в машината. Едно обяснение, което би заинтригувало доктор Съливан, ако можеше да го чуе. На няма значение какви сме — важното е, че ни има. Лили е моя дъщеря. Обичам я. И тази любов е съвсем истинска. Моля те, предай й. Кажи й колко много я обичам и ще я обичам винаги.
Винаги.
Винаги.