Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (18)

15

Из дневника на Гилфорд Лоу

 

Опитвам се да си припомня събитията, докато са все още пресни в ума ми.

Истинско чудо е, че съм още жив, и ще бъде още едно, ако някой от нас преживее тази зима. Намерихме убежище в това невъобразимо странно място — за което ще напиша по-късно, — но храната е оскъдна, времето — студено, и съществува постоянната заплаха от нова атака.

Днес все още съм слаб (държа молива, както го държи Лили, и почеркът ми прилича на нейния), а и дневната светлина взе да намалява.

Надявам се някой ден Лили да прочете тези думи, още повече се надявам да й разкажа всичко сам. Каролайн, мисля непрестанно за теб и за Лили — толкова често, та ми се струва, че мога да ви докосна. Но това усещане се разсейва заедно със спадането на температурата.

От всички мои трескави видения ти си единственото, по което тъгувам.

Но повече ще пиша утре, ако обстоятелствата позволяват.

Изминаха три месеца откакто партизаните нападнаха нашата експедиция. През по-голямата част от това време съм бил в безсъзнание или съм бълнувал. По-надолу описвам приблизителната възстановка на събитията. Ейвъри Кек, Джон Съливан и Дигс ми разказаха пропуснатото от мен, с помощта на останалите оцелели.

Ще се опитам да бъда кратък, тъй като не ми достигат нито сили, нито време. (Светлината се процежда през високите каменни амбразури, закрити от мушамени завеси и животински кожи, и аз се опитвам да бъда в помощ на другарите си, доколкото ми е по силите — най-вече помагам на Дигс, който вече не може да използва лявата си ръка. Той скоро ще ме повика. В момента Дигс стъкмява огъня, а Уилсън Фар е излязъл да напълни ведрото със сняг.)

След като напуснахме Бодензее, докато наближавахме Алпите, бяхме нападнати от банда въоръжени партизани, чийто единствен мотив да ни убият вероятно бяха нашите припаси. Изгубихме Ед Бетс, Чък Хемфил и Емил Свенсен — жертвите щяха да са повече, ако лагерът бе по-близо до гората. Спаси ни бързата реакция на Том Комптън. Той ни поведе към една от близките костници — капан, в който преследващите ни партизани попаднаха лекомислено и си получиха заслуженото. Тези от тях, които не умряха, изпохапани от насекомите, бяха застреляни от нас.

Но те не бяха единствените жертви. Една от дребните гад инки успя да ухапе и мен. Още същата нощ — според нашия доктор Фар — вече съм чукал на дверите на смъртта. Не са очаквали, че ще оцелея, повечето от останалите живи също имали различни наранявания. Престън Финч се разминал с навехнат глезен, но духът му бил сломен и сега той разговаря почти едносрично, а командването е преотстъпил на Съливан и Том Комптън.

Когато оцелелите най-сетне се върнали в лагера, те открили, че научната екипировка е разхвърляна и изгорена, животните избити, а припасите и лекарствата — откраднати.

Сърцето ми се свива дори сега, като си помисля за това. Цялата ни досегашна работа, Каролайн! Всички образци, събрани от Съливан, записките му, хербариите са изгубени! И двата ми фотоапарата били строшени, а плаките за тях — осветени и счупени. (Съливан ми съобщи новината веднага след като дойдох в съзнание.) Успях да съхраня дневника си само защото е бил у мен. Имаме съвсем малко запаси от хартия, колкото всеки от нас да опише преживяванията си през зимата.

Не мога да скърбя за мъртвите, сигурно защото съм твърде изтощен от отровата, която дълго е върлувала из тялото ми.

По-късно ще тъгувам за у тях.

Ранените се нуждаели от храна и почивка. И отново Том Комптън се оказал нашето спасение. Той изгорил раната ми и поставил превръзка с мъзга от горчив бурен. Доктор Фар бил принуден да си затвори очите пред това своеобразно „народно лечение“, след като той самият не разполагал с никакви възможности да ме изцери. Вместо това се съсредоточил върху откритите рани и счупените кости. От останките от нашите запаси изградихме нов лагер, по-добре замаскиран и защитен, в случай на нова атака от страна на партизаните. Малцина от нас имаха достатъчно сили, за да можем да поемем на път.

Логичното решение бе да потърсим помощ. Езерото Констанце бе само на няколко дена път в обратна посока. Еразъм навярно вече се беше върнал в къщата си, но лодките бяха скрити недалеч от брега — ако партизаните не ги бяха намерили, — ас тях пътешествието надолу по Рейн щеше да е далеч по-лесно. Около месец до Джеферсънвил и още толкова, докато спасителният отряд се върне обратно.

Том Комптън предложи да тръгне, но имахме нужда от него, за да помага на оцелелите. Опитът му в лова на диви животни и познанията за горите бяха незаменими. За да пести муниции, той издебваше и убиваше мъхнати змии с ножа си. С течение на времето животните се научиха да бягат от миризмата му, но иначе бяха толкова покорни, че той можеше да им пререже гърлото, преди да са разбрали за назрялата опасност.

Пратихме Крис Тъкман и Рей Бърки за помощ, тъй като те бяха най-здрави сред нас. Те взеха всички консерви и една от неизгорелите палатки, плюс пистолети, компас и солиден запас от муниции.

Изминаха три месеца.

Те не се завърнаха.

Никой не се появи. От първоначалните петнадесет бяхме останали само деветима. Моя милост, плюс Финч, Съливан, Комптън, Донър, Робертсън, Фар и Дигби.

Тази година зимата дойде рано. Първо падна суграшица, после заваля едър, несекващ сняг.

 

 

Съливан, Уилсън Фар и Том Комптън се грижеха за мен, докато ме изправят на крака — хранеха ме със зеленчукова каша и сковаха за мен носилка, теглена от една мъхната змия. По очевидни причини изгубих тегло — повече, отколкото всички останали, а напоследък гладът е чест гост сред нас.

Да можеше да ме зърнеш сега, Каролайн. Няма го вече „малкото коремче“. Наложи се да пробия няколко нови дупки на колана. Ребрата ми стърчат като остриета на вила, а когато се бръсна (имаме огледало и бръснач), адамовата ми ябълка изпъква като котка под чаршаф.

Както вече споменах, намерихме подходящо убежище, в което да прекараме зимата. И това убежище…

Каролайн, не мога да го опиша! Не и тази вечер.

(Чуваш ли: Дигс вече се зае с вечерята, патерицата му, измайсторена от раздвоен клон, потропва по каменния под, водата свисти в гърнето над огъня — скоро ще му потрябвам.)

 

 

Може би ако го обрисувам така, както изглеждаше, когато го видях за пръв път… през мъглата на треската, разбира се, макар че тогава не бълнувах.

Още малко търпение, Каролайн. Страхувам се да не бъдеш скептична.

Представи си как ние, жалка групичка от парцаливи хорица, едни кретащи, други накуцващи, трети на носилка, премръзнали и гладни, пресичаме поредния заснежен хребет и надзъртаме в долината отвъд него… Дигс с превързаната си ръка, Съливан, който едва пристъпва, аз на носилката, защото все още не мога да ходя. Според Фар страдам от последствията от отравяне на черния ми дроб. Бях трескав и пожълтял — но да не изпадам в подробности.

Още една алпийска долина — но тази беше различна. Том Комптън вървеше напред, за да разузнава.

Широка речна долина, издялана в каменистите склонове и обрасла с приведени дръвчета джамии. Това бе първото, което зърнах, свит на носилката — полегатия склон към долината и гъстата тъмнозелена растителност. Но останалите членове на експедицията спряха смълчани и аз вдигнах глава, за да разбера какво ги е изплашило. От всичко най-малко очаквах да видя точно това в тази безлюдна земя.

Град!

Или по-скоро руини на град. Широка мозайка, през която реката се извиваше, несъмнено останки от далечни времена и също толкова очевидно творение на разумни същества. Дори от толкова далече си личеше, че обитателите са изчезнали отдавна. Никой не крачеше по невероятно правите улици. Сградите, все още добре запазени, бяха изградени от сивкави каменни плочи, заоблени от мъглата и времето.

Каролайн, градът беше огромен — далеч по-голям, отколкото би могъл да си представи човек — в тези руини спокойно можеше да се побере цял Бостън заедно с още няколко подобни на него.

Въпреки несъмнената си древност градът изглеждаше добре запазен, а улиците — напълно проходими. Тези руини криеха в себе си обещание за всичко, за което бяхме жадували: убежище за нас и нашите животни, източник на прясна вода и достатъчно храна (ако в околните гори се срещаха мъхнати змии). Том Комптън бе слязъл да проучи близката част и ни съобщи, че можем да презимуваме тук. Предупреди ни, че сградите са необитаеми руини и че ще трябва да се потрудим здравата, за да си осигурим топлина и сушина. Но след като бяхме смятали, че ще изкараме зимата в шатри от кожи на мъхнати змии — или дори ще замръзнем в някой алпийски проход, — дори тази мрачна перспектива ни се струваше като божи дар.

Разбира се, градът повдигаше безброй въпроси. Как се е появил в една земя, лишена от човешко присъствие, и какво се е случило със строителите му? Дали те са били хора, или са принадлежали към непозната дарвинианска раса? Но ние бяхме твърде изтощени, за да разсъждаваме над тези въпроси. Само Престън Финч се поколеба, преди да се спусне надолу по хълма, но не зная какво може да го е изплашило, тъй като не бе проговарял от дни насам.

Перспективата за сигурно убежище видимо повдигна духовете. На слизане събрахме съчки от паднали дървета джамии и дъбо-борове и още преди в небето да засияят зимните звезди, огънят вече пламтеше с пълна сила, мятайки колебливи сенки сред огромните каменни стени на Безименния град.

 

 

Скъпа Каролайн, не бях толкова прилежен във воденето на този дневник, колкото ми се искаше. Събитията се редяха едно след друго.

Не се тревожи — не се е случило нищо лошо, освен, разбира се, дето продължавахме да се придържаме към този изолиран и примитивен начин на съществуване.

Ние сме като индианците, за които животът е непрестанна борба. Треската ми отмина (надявам се окончателно) и засегнатият ми крак започна да възвръща чувствителността си и дори някогашната си сила. Мога да изминавам известни разстояния с помощта на патерица и даже придружих на няколко пъти Том Комптън и Ейвъри Кек по време на техните ловни излети, макар че се придържам към пределите на долината. Напролет обаче се надявам да мога да стигна до езерото Констанце.

Когато излизаме на лов, загръщаме се в кожи и нахлузваме кожени гамаши. Дрехите ни са съшити с игли от тънки заострени кости, парцалите от нашите стари одежди запазихме за конци. Разполагаме с две пушки и ограничено количество патрони, затова се стараем да ловуваме с ножове и лъкове. Том направи няколко лъка и издяла Стрели от дърво и кост, но той все още е единственият, който може да ги използва успешно. Както сам посочи, изстрелът с пушка може да предизвика нежелано внимание, а патроните ще ни трябват, когато поемем обратно. Съмнявам се наблизо да има партизани. Зимата е пречка за тях, също както и за нас. Въпреки това от време на време имаме усещането, че сме наблюдавани.

Успяхме да уловим няколко мъхнати змии и пригодихме за тях кошара с навес Съливан се грижи за змиите и гледа винаги да имат слама и вода. Напоследък интересите му се пренасочиха от ботаниката към отглеждане на животни.

Двамата с него се сближихме (донякъде и заради общото нещастие, той пострада с хълбока, аз с крака, което ни принуди да прекараме дълги седмици заедно). Често оставаме в компанията само на Финч и Дигс. Финч е все така мълчалив, макар че се старае да помага в работата. За разлика от него Съливан бърбори непрестанно и аз не изоставам от него. Каролайн, не бива да се страхуваш от неговия атеизъм, защото той е изграден на принципи, ако в това има някаква логика.

Снощи двамата с него бяхме определени за късна смяна и докато поддържахме огъня и си разказвахме различни истории, дочухме шум откъм кошарата. Навлякохме кожените дрехи и излязохме в студената нощ, за да проверим каква е причината.

Целия следобед валя и факлата на Съливан озаряваше с трепкаща светлина широката улица от девствен сняг. С порутените си стени и напукани камъни градът изглеждаше изоставен само временно. Сградите са съвсем еднакви, макар в различен стадий на разруха, вдигнати от еднотипни каменни плочи, издялани от гранит и подредени една върху друга, без да са били слепвани с хоросан. Плочите са квадратни, подредени в групи по четири, сякаш всичко това е дело на лишено от въображение, но педантично дете.

Входовете вероятно някога са били запречени от дървени врати, но дори да ги е имало, отдавна са изгнили и са се превърнали в прах. Отворите са два пъти по-високи от среден човешки ръст и няколко пъти по-широки от нормалното, но Съливан ни каза, че това едва ли може да има някакво значение, тъй като вратите на катедралите са по-големи от тези на къщите. Въпреки това те внушават мисълта за високи, прегърбени гиганти, колоси от една далечна предбиблейска епоха.

Бяхме вдигнали примитивна ограда от сплетени клони, зад която да държим нашите дванайсет пленени змии. Обикновено те са доста кротки и тихи, надават само обичайното си блеене и скимтене. Тази нощ шумът бе почти постоянен — странни хорови стенания, и когато наближихме, установихме, че една от змиите се е излегнала върху покривало от листа и ражда.

Или по-скоро (както видяхме, след като погледнахме отблизо) снася яйца. Яйцата излизаха едно след друго от отвор в долната част на раздутия корем, всяко с размер на топка за тенис, и се подреждаха в обща маса направо в снега.

Погледнах към Съливан.

— В този студ яйцата ще замръзнат. Трябва да запалим огън…

Съливан само поклати глава.

— Природата е помислила за всичко — прошепна той. — Ако не е, помощта ни е безсмислена. Отдръпни се, Гилфорд. Дай им малко място.

И той беше прав. Природата наистина бе помислила за всичко. Когато женската приключи със снасянето на яйцата, второ животно, вероятно мъжкият й партньор, се приближи внимателно към купчината и прибра яйцата едно по едно в торбички, подредени в долната част на корема му, където вероятно щяха да останат на топло, докато малките се излюпят и могат да се справят сами.

Скимтенето и стенанията най-сетне утихнаха и стадото се върна към обичайното си съществуване.

Побързахме да се приберем на топло в нашето убежище. Бяхме се настанили в две огромни стаи в една сравнително запазена постройка, изолирахме ги и ги разделихме с кожи от мъхнати змии, и покрихме пода с клони и още кожи. Крайният резултат внушаваше усещането за домашен уют и топлина, в противовес на студената зима, която върлуваше вън.

Съливан седна замислен до огъня и си сипа чаша горещ чай.

— Те се раждат… — промърмори той. — Възпроизвеждат се… умират… Гилфорд, те еволюират, следвайки естествения подбор и закона за случайността…

— Всичко е дело на всевишния, би казал Финч.

— Но какво означава това? — Съливан се изправи развълнувано и едва не събори чайника. — Как ми се искаше да повярвам на твоето обяснение. Не ме гледай така, не ти се подигравам. Но да гледам цветовете на Марс в нощното небе и шестокраките змии, които снасят яйца в снега, и да видя във всичко това само ръката на Бога… каква примамлива простота!

— Истината нерядко е максимално опростена — отбелязах аз.

— Истината често е опростена. Измамно опростена. Но не бих искал да положа невежеството си пред олтара на Господ Бог. Прилича ми на идолопоклонничество, при това от най-лошия тип.

Ето какво имам предвид, Каролайн, когато ти говоря за „принципния му атеизъм“. Съливан е честен човек и се отнася скромно към своите познания. Той произхожда от семейство на квакери и това си проличава, особено когато е изморен.

— Този град — продължи той. — Това нещо, което наричаме град, макар да се състои от равни и еднакви каменни кубчета и улици… без водопровод и канализация, без складове за храна, без пещи, без хамбари, без храмове, без игрища… този град е ключът.

За какво — това исках да попитам.

Но той почти не ме забелязваше.

— Не сме го изучили достатъчно старателно. Тези руини продължават още много мили нататък.

— Том ходи на разузнаване.

— Но не чак толкова надалече. И дори той признава…

Какво признава? Но Съливан отново бе потънал в размисъл и нямаше смисъл да го притискам. Познавах твърде добре настроенията му.

За мнозина от нас Дарвиния се превърна в изпитание на вярата. За Финч континентът е неподлежащо на съмнения чудо, но аз подозирам, че би му се искало Господ Бог да бе оставил по-ясен подпис под творението си, вместо тези безлюдни хълмове и гори. Докато Съливан се е вкопчил във всекидневна борба с чудото.

Продължихме да посръбваме чай и да треперим под армейските си одеяла. Том Комптън настояваше да поддържаме нощната стража след атаката на партизаните. Двама мъже край огъня бе всичко, което можехме да си позволим. Често се питах от какво ли се пазим, след като още една подобна атака щеше с лекота да преодолее защитата ни, независимо дали ще успеем да събудим спящите мъже.

Но градът имаше свои начини да те държи буден.

— Гилфорд — заговори Съливан след дълга пауза. — Напоследък, когато спиш, сънуваш ли?

Въпросът му ме изненада.

— Рядко — отвърнах.

Но това беше лъжа.

Сънищата са тривиални, нали, Каролайн?

Не вярвам в сънища. Не вярвам в армейския вестоносец, който прилича на мен, макар да го виждам всеки път, когато затворя очи. За щастие Съливан не продължи да упорства на тази тема и останалата част от нощта прекарахме в мълчаливо съзерцание на огъня.

 

 

Средата на януари. Неочаквано изобилие от последната ловна експедиция: сега имаме солидни запаси от месо, зимни семена и дори няколко дарвиниански „птици“ — ястребови пеперуди, глуповати двукраки и хвъркати създания, чието месо малко напомня по вкус на агнешко, сочно е и е свежо. Ядохме всички, с изключение на Пол Робъртсън, който е настинал. Дори Финч се усмихва одобрително.

Съливан продължава да говори за изследване на руините — почти е вманиачен от тази идея. И сега, когато стомасите ни са пълни, а времето е поомекнало, изглежда е готов да претвори мечтите си в реалност.

За помощници и носачи смята да използва Том Комптън и мен. Тръгваме утре, двудневна експедиция в сърцето на града.

Надявам се идеята му да е мъдра. Но честно казано, малко се страхувам.