Робърт Чарлз Уилсън
Дарвиния (1)

Март 1912

Гилфорд Лоу стана на четиринайсет в нощта, когато светът се промени.

Това беше повратната точка в човешката история, нощта, разделила последвалото от онова, което беше преди, но преди да се превърне в граница, тя беше само нощта след неговия рожден ден. Мартенска събота, студена, под безоблачно небе, дълбоко като зимно езеро. Той прекара следобеда да тича след обръча заедно с по-големия си брат, изморени, двамата изпускаха огромни облаци от пара в хапещия въздух.

За вечеря майка му поднесе свинско с боб, любимото ядене на Гилфорд. Тенджерата бе стояла целия следобед във фурната, изпълвайки кухнята с примамливия аромат на джинджифил и меласа. Имаше и подарък за рождения ден: подвързано с кожа блокче за рисуване и нов пуловер, тъмносин, съвсем като за възрастен.

Гилфорд беше роден през 1898-а — почти в зората на новия век. Той беше най-малкият от тримата. Повече от брат си, повече от сестра си, Гилфорд принадлежеше на онова, което родителите му все още наричаха „новият век“. За него не беше нов. Беше прекарал почти целия си досегашен живот в този век. Знаеше какво представлява електричеството. Дори разбираше от радио. Той беше човек от двайсети век, тайно презиращ прашното минало, газените лампи и нафталина. В редките случаи, когато в джобовете му се озоваваше някоя монета, Гилфорд си купуваше „Модерно електричество“ и го четеше, докато кориците се разпаднат.

Семейството им обитаваше солидна градска къща в Бостън. Баща му беше словослагател. Дядо му, който живееше на горния етаж до стълбата за тавана, беше участвал в Гражданската война, в състава на 13-и Масачузетски полк. Майката на Гилфорд готвеше, переше, разпределяше финансите и отглеждаше домати и фасул в миниатюрния заден двор. Брат му, по мнението на всички, един ден щеше да стане доктор или адвокат. Сестра му бе слабичка и мълчалива, обичаше да чете романите на Робърт Чамбърс, нещо, което баща му не одобряваше.

Беше време да си ляга, когато небето внезапно се озари в ярко сияние, но му позволиха да остане заради всеобщото весело настроение в къщата или може би защото сега вече беше по-голям. Гилфорд не разбра какво точно се случва, когато брат му извика всички при прозореца, а после изхвърчаха навън през кухненската врата, дори и дядо му, за да втренчат погледи в нощното небе. В началото си помисли, че цялата тази олелия е свързана по някакъв начин с неговия рожден ден. Макар да си даваше сметка, че това едва ли е възможно. Какво толкова има в един рожден ден? Пъстроцветни светлини озаряваха небосвода над къщата. Може би нещо гори, помисли си той. Нещо далече навътре в океана.

— Прилича на северно сияние — обяви майка му със сподавен и неуверен гласец.

И наистина беше като северно сияние, блещукаща завеса, която се поклаща бавно от лек ветрец и хвърля неуловими сенки върху боядисаната в бяло ограда и обрулената от зимата градина. Огромна стена от светлина, ту зелена като стъкло на шише, ту синя като морето на свечеряване, и съвършено беззвучна. Досущ като Халеевата комета, която бе преминала преди две години.

Майка му вероятно също си бе спомнила за кометата, защото повтори думите, които бе казала тогава: „Прилича на края на света…“

Защо ли го беше казала? Защо кършеше ръце и засенчваше очи? Гилфорд, тайно зарадван, не смяташе, че това е краят на света. Сърцето му туптеше като часовников механизъм, поддържайки известен само на него ритъм. Може би това беше началото на нещо? Не краят на един свят, а зараждането на друг. Като началото на ново столетие, помисли си той.

Гилфорд не се боеше от новите неща. Небето не го плашеше. Той вярваше в науката, която (според списанията) разкриваше загадките на природата и подкопаваше архаичното невежество на човечеството със своите търпеливи, но настойчиви въпроси. Гилфорд имаше известна представа какво е науката. Според него тя не беше нищо повече от любопитство… смекчено от смирение, дисциплинирано от търпение.

Науката беше съзерцание — особен вид наблюдение. Внимателно разглеждане на нещата, които не разбираш. Съзерцание на звездите, но без да се страхуваш от тях, без да ги боготвориш, а само задаваш въпроси, търсиш въпросите, които ще отключат вратата към нови въпроси и въпросите отвъд тях.

Гилфорд остана да седи невъзмутим на порутената задна стълба, докато другите се прибраха вътре, обсъждайки развълнувано случката. В първия момент се почувства щастлив, че е сам, загърнат в новия си топъл пуловер, докато парата от устата му се виеше нагоре към бездиханното сияние в небето.

 

 

По-късно — през следващите месеци и години, през последвалия век — щяха да бъдат направени безброй сравнения. Потоп, Армагедон, изчезването на динозаврите. Но събитието, ужасяващото известие за него и разпространяването на тази новина сред останките от човечеството, нямаха сходни на себе си, нито какъвто и да било прецедент.

През 1877 година астрономът Джовани Скиапарели бе картографирал каналите на Марс. Десетилетия наред картите му бяха прерисувани, подобрявани и приемани като факт, докато по-мощни телескопи не доказаха, че каналите са само илюзия, освен ако самият Марс не се е променил оттогава: напълно възможно в светлината на това, което сполетя Земята. Може би нещо бе прекосило Слънчевата система — като конец, понесен от неуловим полъх, нещо ефирно, но с невъобразими размери, докоснало първо студените светове на периферията, прониквайки през скали, лед и замръзнала мантия, през пластове от геологични наноси. И променяйки всичко, което докосне. Доближавайки Земята.

Небето беше пълно със знамения и поличби. През 1907-а — Тунгуският метеорит. През 1910-а Халеевата комета. Някои, като майката на Гилфорд Лоу, смятаха, че идва краят на света. Още тогава.

Небето в онази мартенска нощ беше по-ярко на североизточния хоризонт на Атлантическия океан, отколкото при приближаването на кометата. В продължение на няколко часа хоризонтът се озаряваше от сини и виолетови светлини. Сиянието, според някои, наподобяваше стена. То се спусна откъм зенита и раздели океана.

Виждаше се чак от Хартум (но в северното небе) и от Токио (едва забележимо, на запад).

От Берлин, Париж, Лондон, всички европейски столици — преливащата светлина бе озарила целия небосвод. Стотици хиляди зрители излизаха по улиците, забравили сън, заради това студено зарево. Към Ню Йорк се стичаха съобщения, до четиринайсет минути преди полунощ.

Точно в 23:46 източно време трансатлантическият кабел внезапно и необяснимо замлъкна.

 

 

Беше ерата на легендарните кораби: трансатлантическите лайнери от Големия бял флот, на компаниите „Кунард“ и „Уайт стар“, ерата на „Тевтоник“ и „Мавритания“, чудовищата на една империя.

Беше също така и ерата, в която се появи безжичното радио на Маркони. Замлъкването на трансатлантическия кабел можеше да бъде обяснено с всякакви катастрофални събития. Тишината на европейските радиопредаватели беше далеч по-зловеща.

Радиооператори пращаха съобщения и запитвания отвъд студения, спокоен Северен Атлантик. Не засичаха нито CQD, нито новия сигнал за бедствие SOS, нямаше драма с потъващи кораби, макар че неочаквано бе изгубена връзка с голям брой съдове, между които „Олимпик“ на компанията „Уайт стар“ и хамбургско-американския „Кронпринцесен Сесилие“ — истински флагмани, на които допреди броени секунди богаташи от десетки нации се бяха скупчвали край заскрежените перила, за да се любуват на природния феномен, хвърлящ такова ослепително сияние върху стъклената морска шир.

Необичайните, впечатляващи небесни светлини изчезнаха внезапно преди изгрев-слънце, плъзгайки се към хоризонта като огнен сърп. Слънцето се издигна в неспокойното небе и пое по своя вечен път. Океанът беше развълнуван, със силни и на места бурни ветрове. В зоната приблизително между 12 градуса западно от Гринуичкия меридиан и 40 градуса северно от екватора, цареше абсолютна, ненарушена от нищо тишина.

 

 

Първият, който пресече границата на „Стената на загадката“, кръстена така от нюйоркските телеграфни служби, беше застаряващият лайнер на „Уайт стар“ „Орегон“ — на път от Ню Йорк за Куинстаун и Ливърпул.

Тръкстън Дейвис, американският капитан на кораба, съзнаваше необичайността на положението, макар също като другите да не разбираше какво става. Радиото на „Орегон“ беше обемиста кутия с едва надхвърлящ стотина мили обхват. Съобщенията можеха да бъдат изопачени, слуховете за бедствия винаги се преувеличаваха. Но той помнеше добре Сан Франциско през 1906-а, когато заедно с други бе бягал презглава по улица „Маркет“, преследван по петите от пламъци, и имаше представа на какво е способна природата, когато се развихри.

Предната нощ капитанът предпочете да проспи събитието. Нека пътниците се лишат от сън и да зяпат небето, той избра топлия уют на своята каюта. Събуден преди зазоряване от изнервения радист, Дейвис прегледа съобщенията, получени по апарата на Маркони, след което нареди на главния инженер да надуе парата, а на главния стюард да свари кафе за целия екипаж. Загрижеността му беше колеблива, отношението към случващото се — все още скептично. „Олимпик“ и „Кронпринцесен Сесилие“ бяха само на броени часове източно от „Орегон“. Ако наистина получат CQD, той незабавно щеше да заповяда на главния инженер да приготви кораба за спасителни операции, а дотогава… какво пък, щяха да са нащрек.

През цялата тази сутрин капитанът продължаваше да следи радиотрафика. Състоеше се предимно от въпроси и запитвания, придружени от привидно бодри, но издаващи скрита нервност поздравления, като ДУС — добро утро, старче! — типични за презряното братство на морските радисти. Безпокойството му нарастваше. Пътници с подпухнали от недоспиване очи, пробудени от внезапно усиления шум на машините, го притискаха за обяснения. По обяд той съобщи на делегацията развълнувани пасажери от първа класа, че е ускорил ход заради „опасност от ледени късове“, и ги помоли да се въздържат за известно време от пращане на телеграми, тъй като апаратът е повреден. Стюардите предадоха тази информация на пътниците от втора и трета класа. Дейвис от опит знаеше, че пътниците са като деца, които обичат да важничат, но с готовност приемат всяко обяснение, което би потушило техния дълбок и зле прикрит страх от океана.

 

 

По пладне силният вятър и бурното море утихнаха. Топла слънчева светлина прониза парцаливите облаци.

Същия следобед предният наблюдател извести за останки от корабокрушение, вероятно преобърнат кораб, плаващ на североизток. Дейвис нареди да намалят ход и да променят курса. Тъкмо се готвеше да заповяда да спуснат лодка, когато вторият офицер свали бинокъла и съобщи:

— Сър, не ми прилича на корабокрушение.

Скоро след това се доближиха. Не беше корабокрушение.

Ако нещо обезпокои капитан Дейвис, то бе, че не знаеше какво е това.

Поклащаше се сред вълните, безжизнено, с трептящи отражения върху гладките страни. Някакъв огромен, раздут октопод или сепия? По-скоро част от мъртво морско създание, макар да не приличаше на нищо, видяно от Дейвис през двайсет и седемте години в морето.

Рейф Бъкли, неговият първи офицер, не сваляше омагьосан поглед от чудовището, докато то се търкаше в корпуса на „Орегон“, въртейки се около оста си.

— Сър — рече той. — Какво мислите за това?

— Не зная какво да мисля, господин Бъкли. — Всъщност капитанът би предпочел изобщо да не бе виждал подобно нещо.

— Прилича ми на… на червей.

И наистина, имаше сегменти и беше пръстеновидно като някакъв червей. Ако, разбира се, съществуваха червеи, достатъчно големи, за да погълнат един от комините на „Орегон“. Пък и какъв е този червей, който притежава разкъсани пипала, хриле или може би перки, които се издигаха на определени интервали над туловището. Зловещо розов на цвят, с масленовиолетови петна, като кожата на удавник. И с глава — ако безизразната, озъбена паст можеше да се нарече глава.

Червеят продължаваше да се върти, докато се плъзгаше към кърмата и скоро показа хлъзгавия си бял, нахапан от акулите търбух. В началото пътниците се трупаха на наблюдателните площадки, но скоро вонята прогони всички, освен най-упоритите сред тях.

Бъкли приглади мустак.

— Какво, за Бога, ще им кажем сега?

„Ще им кажем, че това е морско чудовище — помисли си Дейвис. — Че са видели Кракен. А може и да е самата истина.“ Но Бъкли очакваше сериозен отговор.

Дейвис изгледа продължително своя изплашен първи офицер.

— Колкото по-малко им кажем — рече, — толкова по-добре.

Морето беше пълно със загадки. Затова Дейвис го мразеше.

 

 

„Орегон“ беше първият кораб, който пристигна в залива Корк, намирайки пътя си на светлината на студения изгрев, без помощта на брегови светлини и сигнални шамандури. Капитан Дейвис нареди да спуснат котва на известно разстояние от остров Грейт, където се намираха доковете и шумното пристанище на Куинстаун — или, по-точно, трябваше да се намират.

Защото тъкмо това бе невероятният факт. Нямаше и следа от града. Там, където би трябвало да са оживените улици на Куинстаун и пристанището с надвиснали кранове, с докери и ирландски емигранти — имаше само дива гора, спускаща се чак до скалистия бряг.

Очевидно и същевременно невъзможно, дори мисълта за това предизвика неприятно замайване в главата на капитана. Беше готов да повярва, че по някаква причина лоцманът ги е отвел в друг залив или дори до друг континент, ако не бяха познатите очертания на острова и забуленият в мъгла силует на брега.

Това беше Куинстаун, заливът Корк и Ирландия, само че липсваше каквато и да било следа от човешка цивилизация и вместо нея се ширеше дива растителност.

— Невъзможно — сподели той с Бъкли. — Без да отричам очевидното, само преди шест дена в Халифакс пристигна кораб от Куинстаун. Разбирам, ако е имало земетресение или морето е заляло града — но дори тогава пак щяхме да намерим останки. Не и… напълно дива пустош!

Тази нощ Дейвис прекара в компанията на първия офицер на мостика. Пътниците, пробудени от мълчанието на машините, отново започнаха да се скупчват край перилата. Въпросите им не секваха. Само че сега вече нямаше какво да им отговорят, липсваха думи, с които да ги утешат — дори и лъжи. От северозапад се надигна влажен вятър. Студът скоро щеше да прогони зяпачите на топло. Може би на вечеря Дейвис би могъл да измисли нещо, с което да ги поуспокои. Може би.

— И тази зеленина — продължи той, неспособен да овладее обърканите си мисли. — Прекалено е зелено за този период от годината. Що за буйни треви могат да израстат толкова бързо през март, че да скрият целия град?

— Всичко това е толкова… неестествено — измънка Бъкли.

Двамата се спогледаха. По някаква странна причина Дейвис усети, че го напушва смях. Успя да го сподави до степен на окуражителна усмивка.

— Утре ще пратим разузнавателен отряд на брега. А дотогава е най-добре да не си блъскаме главите напразно… няма никакъв смисъл.

Бъкли му отвърна с вяла усмивка.

— Ще пристигнат и други кораби…

— И тогава ще се уверим, че не сме полудели?

— Ами, да, сър. Може и така да се каже.

— В такъв случай, докато това стане, да бъдем предпазливи. Предупреди радиста да внимава какво говори. Светът и бездруго скоро ще узнае всичко.

Известно време те се вглеждаха в студената, сивкава пелена на утрото. Един стюард им донесе димящи чаши с кафе.

— Сър — осмели се да заговори Бъкли, — не караме достатъчно въглища, за да се върнем в Ню Йорк.

— Тогава може би някое друго пристанище…

— Ако има друго европейско пристанище.

Дейвис повдигна вежди. Не беше помислял за това. Зачуди се дали някои идеи не са прекалено големи, за да се поберат в обикновения човешки мозък.

Той сви рамене.

— Господин Бъкли, това е кораб на „Уайт стар“. Няма да ни изоставят, дори да трябва да пратят натоварен с въглища шлеп от Америка.

— Да, сър. — Младият човек, на времето допуснал грешката да учи богословие, погледна смирено капитана. — Сър… дали това е чудо?

— По-скоро трагедия, ако питаш мен. Поне за ирландците.

 

 

Рейф Бъкли вярваше в чудеса. Като син на методистки свещеник той бе откърмен с разказите за Мойсей и пламтящия храст, възкръсналия Лазар, хляба и рибите, с които били нахранени мнозина. Въпреки това никога не бе вярвал, че ще стане свидетел на чудеса. Свръхестествените случки, като приказките за призраци, го плашеха. Той предпочиташе добре познатите чудеса, затворени между кориците на библията на крал Джеймс, екземпляр от която държеше в каютата си.

Но да е част от някое чудо, да бъде заобиколен от него от хоризонт до хоризонт, бе равносилно на това земята да изчезне под краката му. Тази нощ Бъкли не можа да мигне. На сутринта, докато се бръснеше, той видя в огледалото едно бледо лице със зачервени, подпухнали очи и бръсначът затрепери в ръката му. Наложи се да се подкрепи с чаша силно кафе и малко уиски от манерката, преди по заповед на капитан Дейвис да спусне лодка и да поведе групата изплашени моряци към каменистия бряг на това, което доскоро познаваше като остров Грейт. Вятърът се усилваше, морето беше развълнувано и откъм север бързо се приближаваха парцаливи, дъждовни облаци. Студено, неприятно време.

Капитан Дейвис искаше да знае дали е възможно да стоварят пътниците на брега, ако възникне подобна необходимост. Бъкли си позволи да изрази съмнение при обсъждането на този въпрос и тази сутрин съмнението му се усили. След като помогна да изтеглят лодката от прибоя, той пое по брега с подгизнали дрехи, мокри ботуши и капеща от косата солена вода. Зад него крачеха петима мрачни, навъсени моряци, всичките смълчани. Вероятно бяха точно на мястото, където преди се издигаше пристанището на Куинстаун, но Бъкли се чувстваше неуверен като Колумб или Писаро — съвсем сам на един нов континент, с ширнала се отпред древна гора, която едновременно мамеше и внушаваше страх. Той нареди да спрат на известно разстояние от първите дървета.

А какви дървета! Бъкли ги наричаше дървета само дълбоко в ума си. Но беше очевидно, дори от мостика на „Орегон“, че това не бяха дърветата, които познаваше, те имаха гигантски, синкави и ръждивочервени стебла, от които на гъсти, разперени кичури се подаваха заострени игли. Някои от тези дървета бяха с прегънати върхове, като приведени папрати, короните им се разтваряха куполовидно, приличаха на гигантски луковици, на гъби, на покривите на турските джамии. Дърветата растяха в гъсти редици, между тях цареше непрогледен мрак, подсилван от плътната мъгла. Миришеше на бор, но със странна прибавка, горчива и непозната, като ментол или камфор.

Една обикновена гора нито миришеше, нито изглеждаше така — още по-малко звучеше така. Гората — мислеше си той, — нормалната гора в студен зимен ден, като горите в Мейн от детството му, трябваше да шуми с поскърцващи клони, с шепота на листа или ромолене на дъжд, или с други добре познати звуци. Ала не и тази. Дърветата вероятно бяха кухи отвътре, защото падналите дънери край брега бяха като гигантски сламки с канали отвътре и вятърът изкарваше протяжни, меланхолични тонове през тях. А кичурите от игли пукаха едва доловимо. Като дървени чанове. Като кости.

Тъкмо тези звуци, повече от всичко друго, го подтикваха да свърне обратно. Но той имаше заповед. Бъкли направи усилие да се успокои и поведе малобройната експедиция към покрайнините на непознатата гора, където си проправи път през жълтите тръстики, високи до коленете, щръкнали право от твърдата черна земя. Завладя го странното желание да забоде флаг… но чий? Не и звездното знаме, нито знамето на Обединеното кралство. Може би знамето със звездата в кръга на компания „Уайт стар“? Завладяваме тази страна в името на Господ Бог и Дж. Пиърпонт Морган.

— Внимавайте къде стъпвате, сър — подвикна един моряк зад него.

Бъкли сведе поглед тъкмо навреме, за да види как нещо се измъква изпод левия му ботуш. Имаше бледо телце, множество крачета и беше дълго колкото лопата за въглища. То се шмугна в тръстиките с шипящо цвърчене, но преди това изплаши Бъкли, който усети, че сърцето му замира.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Дотук! Трябва да съм луд, за да сваля пътниците на този бряг. Ще кажа на капитан Дейвис…

Но морякът продължаваше да се блещи.

Бъкли се огледа неохотно.

Ето още едно същество. Прилича на стоножка, помисли си той, но с тяло на анаконда и със същия болнаво жълтеникав цвят като тръстиките. Това навярно е маскировка. Често срещана в природата. Интересно, макар и по свой ужасен начин. Той отстъпи крачка назад, очаквайки съществото да хукне.

Така и стана, но не както Бъкли предполагаше. То се стрелна към него с безумна скорост и се усука около десния му крак с едно внезапно, въртеливо движение, като експлозивно разширяваща се пружина. Бъкли усети топлина и убождане, когато създанието разкъса панталоните му и заби острата си муцунка над коляното.

Беше го ухапало!

Бъкли изкрещя и зарита. Имаше нужда от някакво оръжие, с което да се освободи от чудовището, пръчка или нож, но нямаше нищо подходящо подръка, освен тези чупливи, безполезни тръстикови стебла.

А след това чудовището неочаквано се разви — сякаш, помисли си Бъкли, бе вкусило нещо неприятно — и изпълзя към шубраците.

Бъкли възвърна присъствие на духа и се обърна към ужасените моряци. Болката в крака не беше силна. Той пое няколко пъти дълбоко въздух. Канеше се да каже нещо окуражаващо, да посъветва хората си да не се страхуват. Но припадна, преди да му дойдат подходящите думи.

Моряците го отнесоха до лодката и отплаваха за „Орегон“. През целия път внимаваха да не докосват крака му, който вече бе започнал да се подува.

 

 

Същия следобед петима пътници от втора класа щурмуваха мостика, настоявайки да им позволят да напуснат кораба. Бяха ирландци, познали залива Корк въпреки настъпилите изменения, имаха семейства във вътрешността и възнамеряваха да потърсят оцелели.

Капитан Дейвис вече бе запознат с доклада на първата експедиция. Съмняваше се, че тези мъже ще стигнат повече от няколко метра навътре, преди страхът и суеверията, ако не и дивите животни, да ги прогонят назад. След като ги изгледа строго, той им нареди да се върнат на долната палуба, но осъзнаваше, че следващия път няма да е толкова лесно. Капитанът раздаде пистолети на офицерите и попита радиста кога ще се появи следващият кораб.

— Няма да е след много, сър. Има един канадски тихоокеански товарен кораб, който е на час път от нас.

— Много добре. Предай им, че ги очакваме… и ги предупреди какво ще заварят тук.

— Да, сър. Но…

— Но какво?

— Не зная как да се изразя, сър. Всичко това е толкова странно.

Дейвис положи ръка на рамото му.

— Никой не знае. Добре, аз ще напиша телеграмата.

Рейф Бъкли имаше треска, но преди вечеря отокът на крака му спадна и той настоя да му позволят да се присъедини към поканата на капитана до всички офицери.

Бъкли яде с охота, потеше се обилно и за разочарование на Дейвис говори малко. Капитанът искаше да узнае от него малко повече за това, което другите офицери наричаха помежду си „Новия свят“. Бъкли не само бе стъпил на тази непозната земя, но влязъл в досег и с дивия й живот.

Но още преди да приключи с второто, Бъкли се изправи колебливо и се прибра в лазарета, където, за безкрайно учудване на капитана, почина внезапно половин час след полунощ. Увреден черен дроб, предположи корабният лекар. Вероятно някакъв нов токсин. Трудно бе да се каже преди аутопсията.

Всичко е като сън, помисли си Дейвис, причудлив и кошмарен сън. Той изпрати телеграми на корабите, отправили се към Куинстаун, Ливърпул и френските пристанища, със съобщение за тази странна смърт и предупреди хората да слизат на брега въоръжени и с високи ботуши.

Малко след като картината на това странно събитие взе да придобива по-ясни очертания, компанията „Уайт стар“ прати от Халифакс и Ню Йорк товарни кораби с въглища и припаси. Защото не само Куинстаун бе изчезнал, нямаше следа и от цяла Ирландия, а също от Англия, Франция, Германия и Италия… нищо, освен един необятен пущинак на север от Кайро и на запад чак до руските степи, сякаш планетата бе разрязана и някакъв чужд организъм се спотайваше в зейналата рана.

Дейвис изпрати телеграма до бащата на Рейф Бъкли в Мейн. Потискаща задача, но едва ли само това семейство щеше да скърби. Съвсем скоро към мъката му щеше да се присъедини половината свят.