Мария Семьонова
Право на двубой (28)

14. Зелената дъга

Още щом излезе от къщата, Еврих вирна глава и придирчиво огледа пещерния свод. Каменният купол действително напомняше дъно на гигантска обърната кошница, понеже го покриваше изцяло плет, посвоему красив, несъмнено здрав и доста гъст. Арантянинът потърси с поглед къде одеве е имало откъртване, но не го намери. Простена вътрешно, когато младите воини ги поканиха с Вълкодав още по-навътре в пещерата, и започна да се озърта, стараейки се да запомни обратния път.

Итигулите рядко се занимаваха със строителство. Постоянно воюващото племе не нарастваше на брой, така че през последното столетие стени и покриви бяха градени само да заменят рухналите. Иначе зидаха от скални отломъци, скрепвайки ги с хоросан, в който добавяха цвик и яйце. Най-старинните жилища, заселени още отпреди Последната война, бяха изцяло изсечени в търбуха на планината, която бе достатъчно податлива. Нямаше необходимост да се уточнява, че такива обиталища минаваха за най-почетни и подходящи за най-добрите от племето, твърде именити, за да нощуват под покрива на общата къща. В такава ниша-дом настаниха вянина и арантянина, с което им оказваха голяма чест. За да им отстъпят това място, под общата стряха бързо се прибра семейството на големия син на вожда.

— Двеста лета нито един шан не е престъпвал прабащиния праг! — каза мустакатият итигул, влачейки спъващата се Раг, ръцете й бяха вързани. — Гордей се, нечестива жено, че заради каприз на скъпите гости ще го сториш!

Шанката застана край стената, изправена колкото можеше и без да се подпира върху камъка, покрит с дебел килим. Само бавно обходи с очи жилището, изсечено в скалата може би от ръцете на собствените й предци. Огнището се намираше в северния ъгъл, от него през напукан от времето кожен ръкав димът излизаше навън, минавайки високо горе към дупка в стената. Помещението никак не бе празно. Върху дървени сандъци бяха надиплени тънко изпредени вълнени тъкани, славещи итигулските майсторки, а отгоре горделиво се кипреха скъпи купени предмети като например съд от воден часовник, поради неосведоменост превърнат в купел… Кука за окачане на детска люлка, пухкави плъстени черги и килими, укриващи голата скална плът… и купища възглавници, на които Еврих — важният странстващ мъдрец — веднага се излегна. Итигулите напуснаха жилището, като не спираха да се шегуват със странните вкусове на равнинните жители, на които допадат издути от лайна грозници, случайно приличащи на жени. Вълкодав затвори подире им вратата, която беше скована от дебели груби дъски и подсилена с железни шини. Такава врата спира и студ, и див звяр, и враг, напиращ да нахълта в жилището. И никаква нечиста сила също няма да преодолее такава врата. Хубава врата.

Еврих веднага понечи да стане, ала Вълкодав рязко простря ръка и арантянина замръзна на място. Вянинът се вслушваше в отдалечаващите се стъпки. Еврих също наостри уши, но не долови нищо, освен тежкото дихание на Раг. Имаше неща, в които не биваше да мечтае да се мери с Вълкодав. Добре и отдавна го знаеше.

— Отидоха си — каза накрая вянинът.

Еврих рипна от уютното ложе, сякаш то му пареше като жива жарава:

— Стража?…

— Няма никаква стража. И резе отвън няма… — изръмжа Вълкодав и се обърна към жената: — Приседни поне, госпожо. Никой повече няма да ти стори зло.

Раг изобщо не очакваше подобни думи, затова отначало просто не ги чу. А може би не ги разбра. Опита се да удари Еврих, докато граматикът развързваше ръцете й.

— Успокой се, госпожо, не сме ти врагове — търпеливо повтори арантянинът и хвана пленницата под лакти, като успя да я накара да седне върху възглавниците, от които преди малко бе станал. — Почини си малко, а после ще измислим заедно как да се измъкнем всички оттук…

Вълкодав занесе на Раг топло одеяло, после окачи над огнището малко котле. Шанката повече не се съпротивляваше, равнодушно, а може би замаяно му позволи да поеме ръцете й и да започне да ги разтрива. По китките й тъмнееха сини бразди от въжето. Жената втренчено и изпитателно изгледа двамата мъже, на които незнайно защо бе скимнало да се грижат за нея. Не бързаше да вярва, че й предлагат спасение и що за спасение всъщност имат предвид… и дали изобщо е възможно. Личеше й, че е решила — проклетите квори са намислили още един начин да сломят духа й. Или… нима гостите им са толкова глупави, че наистина искат да тръгнат против волята на домакините?… Когато Вълкодав се приближи с чашка, над която се вдигаше пара и миришеше на пипер, Раг вече можеше сама да я вземе и да отпие.

— Вие сте добри хора, чуждоземци, но сте неразумни — неочаквано рече тя. Гласът й беше нисък, леко дрезгав. — По-хубаво ми дайте нож, после ще кажете, че съм го откраднала от вас. Вие сте гости, може би ще ви изпъдят, но няма да ви убият…

Еврих ободряващо й се усмихна:

— Не се погребвай, преди да ти е дошло времето, почитаема госпожо. Себе си и детето си. Скоро всички итигули ще се напият и ще избягаме…

Раг поклати глава. Косите й бяха тъмни, но вече доста прошарени.

— Нищо не разбираш — каза тя. — Нарече се учен, чуждоземецо, но изобщо не знаеш що за стока са кворите. Защо, мислиш, се напиват толкова безгрижно сега? Даже цялото село да се търкулне да спи като камъни, остават белите духове, носещи смърт, и нищо на света не ще притъпи тяхната бдителност. Те вече прегризаха гърлата на мнозина наши съгледвачи, даже не искам брат ми Лагим да праща воини насам, защото ще погинат мърцина… Ако искаш да останеш с добро в паметта на шаните — дай ми нож!

Вълкодав мълком открехна вратата, за да провери какво става навън. Веднага в помещението с тихо скимтене надникнаха две бели муцуни. Влажните носове мърдаха, поемайки миризмите на жилището и на хората в него.

— Видя ли? За какво им е на кворите стража? — усмихна се криво Раг. — Никой не ще влезе тук… нито излезе.

Вълкодав отвори вратата по-широко. Осем лапи меко изтропаха през прага и влязоха вътре, четворка бели уши се насочиха към вянина — какво ще заповяда Водачът? Сетне се насочиха към Раг. Пленницата едва се сдържа да не отскочи от тях.

— Как те хванаха, почитаема госпожо? — запита Еврих. Гледаше корема й, още по-издут заради одеялото. — Прости ми любопитството, но май малко остава до идването на бебето, доколкото разбирам… В моята страна жените в твоето положение, се стараят да не се отдалечават от домовете си сами, а и роднините им предварително викат лекар! Нима си се отлъчила от къщи без придружител? Или твоите защитници не са успели да те увардят?…

Раг с усилие откъсна взор от легналите господарски песове. Очите й бяха тъмни като косите, което според „истинните“ бе признак за омърсена кръв. Нещо като кутре на женска утавегу да се роди с рижи петна на хълбоците. Защо трябва такова пале да живее и да разваля породата?

Раг каза:

— В твоята страна жените са престанали да бъдат жени. Забравили са с какво се различават от мъжете. Аз се отдалечих от селото и си издигнах родилна колиба с прът-висилка, но избрах лошо място. Кворите забелязаха колибата ми и ме плениха.

Еврих, потресен от варварския обичай, попита като истински описвач на странни традиции и бит:

— Кажи, почитаема, и жените на враговете ти ли постъпват по същия начин? Отиват да раждат самички, въпреки опасността от неприятели или диви животни, да не говорим за студа… за… и те ли… така?

Раг помръдна под одеялото, очите й блеснаха в сумрака.

— Жените на кворите само за едно ги бива — да кърмят с гърди палетата на белите демони, които имат вместо кучета! Защо не ми даваш да умра от собствената си ръка, чуждоземецо? Искаш утре тези псета да ме разкъсат жива? Или да ме опекат на бавен огън?…

Еврих коленичи до нея, положи длани на челото й, леко грапаво от засъхналата пот и мръсотия.

— Спи — каза той, гледайки в разширилите се зеници на Раг. — Почивай, докато можеш.

Обучението у Тилорн не бе минало безследно — арантянинът добре се справяше с целителното внушение. Той се съсредоточи и кой знае защо се сети за Сигина. Имаше чувството, че селската смахната се е склонила редом над бременната шанка и неосезаемото й присъствие съвсем сигурно потопи Раг в дълбок сън. Миг преди да заспи, в очите на пленницата се мярна удивление от усетеното чувство на покой, неподвластна на разума вътрешна увереност, че всичко ще свърши добре… И още — тя се озърна към празното място до Еврих, точно където и на него му се привидя сянката на Лудата…

Когато ученият се изправи, странното усещане, свързано със спомена за Сигина, изчезна безследно.

— Наистина те бива с ума… — обади се Вълкодав, отвличайки го от недоумението му относно безплътното появяване на Лудата. — Аз не бих се справил… така да я отведа от общата къща…

Досега, право да си признаем, той също доста охотно натякваше на граматика неговите пропуски, които никак не бяха малко. Като например недостатъчното усърдие в усвояването на воинското изкуство. Затова Еврих изведнъж се смути и отвърна:

— Ами… хъм… ако не измисля как да се измъкнем, всичко е било напразно.

Вълкодав доста дълго мълча и накрая отбеляза:

— Местата тук са странни… Планината е тази, където душите танцували… Не бива човек да се заселва по върхарите! Преди малко ми се привидя Сигина…

 

 

Нощта бе звездна и тиха. Чуваше се как секва веселбата в общата къща, как вехнеха песните и се уталожваше шумът. Още малко — и селото ще остане под надзора на утавегу. Еврих предпазливо събуди Раг:

— Ставай, госпожо, ставай да се измъкваме.

Тя, изглежда, сънуваше нещо хубаво и приятно. Дори се усмихна, когато Еврих я докосна по рамото. Усмивката разкраси немладото й лице, на всичко отгоре подпухнало заради бременността, и за миг то стана моминско, красиво и светло. Ала после тя отвори очи и си спомни къде се намира. Трепна силно, сви се и обветреното й лице отново стана кораво, непроницаемо и сурово, ранните бръчки прерязаха ъгълчетата на устните.

— Ставай, госпожо, ще се измъкваме оттук — повтори Еврих.

Жената зашава тежко, отви се и се втренчи в топлите дрехи, които граматикът й бе приготвил от сандъците.

— Ти нищо не проумяваш от живота ни, чуждоземецо… — промърмори тя. — И хич не цениш своя. Искаш да висиш на кола, проклинайки звездата, под която си бил заченат? Или да стоиш прикован към стълб и да чакаш кое място по тялото ти ще изберат хлапетата с лък?…

— Обличай се, госпожо — каза Еврих.

Раг се намъкна в дебела плетена дреха:

— Сънувах майка си — ненадейно сподели тя. — Плътта й отдавна е облечена в пръст, а душата й се весели сред непристъпните снегове на Харан Киир. Нима не знаеш какво вещаят сънувани умрели? И ти ли бързаш за там, където няма време?

Еврих попита:

— Твоята почитаема майчица викаше ли те при себе си?

Раг се изненада:

— Не… само ме милваше по косите…

— Ето, видя ли — рече аранттянинът. — Окуражавала те е за бягството, а ти все не вярваш!

 

 

При цялата й смайваща издръжливост и самообладание, Раг, както скоро се изясни, вече не можеше да върви сама. Всичките й сили бяха изразходвани да не позволи на кворите възможност да се подиграват на слабостта й. Еврих почти носеше пленницата, прегърнал я през кръста и подпрял с рамо ръката й под мишницата. Дребната женица се оказа удивително тежка в безпомощността си. И с всяка стъпка натежаваше още повече. Еврих неволно си припомни собствените си слова, през смях произнесени на пира — за телохранителя, който не желае да мъкне багаж. Сякаш го предизвиках с тия думи, казани само и само да се откопча от нахалния събеседник — ядосваше се наум граматикът. Освен Раг той носеше и двете торби. Ако домакините ги свареха да бягат, щеше да се наложи да ги изостави. Еврих, за щастие, се беше сетил за това предварително и премести парите и скъпоценните си „Допълнения“ в отделна торбичка. Ръкописът — на самото й дъно. Не за първи път пътешестваше из планини и знаеше, че се случва излишен товар да стане дори и среброто. Възможно ли бе да му натегне и книгата? Еврих горчиво се усмихна. Скоро ще се разбере…

Жалко, мислеше си той, че не сколасах да разпитам „истинните“ итигули за загубения храм на древните Богове. Дали шаните ще знаят нещичко? Или всичко са забравили във вековния си плен?…

Под каменния покрив, приютил селото, се рееше почти непрогледна тъма, само отпред, където бе арката, мъждукаха лъчисти искрици — звездите. Младият учен все тях гледаше, промъквайки се пипнешком покрай грапавата стена. Други светове, сред които някога е странствал Тилорн!… Стягайки се в поход за търсене на тайнствения амулет от разбития звезден кораб, Еврих къташе блян сам някога да се впусне в скитане из другите светове заедно с Тилорн. Ала тъкмо сега звездите му се струваха като никога далечни и недостижими…

Не виждаше и не чуваше вървящия пред него Вълкодав. Само от мрака изведнъж се протягаше ръка и го принуждаваше да кривне с Раг в нужната посока. Или със спотаен дъх да се притисне към стената, за да сторят път на сънени итигули, тръгнали да изпразват червата си в специалните помийни ями. Най-малко го притесняваха утавегу — наистина прав е бил мъдрецът Тагиол Арски, пръв казал, че човек привиква към всичко! Еврих полека-лека съвсем престана да обръща внимание на грамадните бели кучета, току изникващи сякаш от въздуха във всяко кътче на селото. И даже Раг спря да се тресе като в конвулсии, щом поредният „бял дух“ побутваше ръката й със студен нос. От време на време Еврих се сепваше и почваше да гадае — пак ли толкова добродушни ще останат белите стражи, когато бегълците тръгнат да катерят стената. Вълкодав определено имаше някаква власт над утавегу. Ала докъде се простираше тя?…

За свое учудване арантянинът не изпитваше някакъв смазващ страх, макар и с разума си да осъзнаваше, че при лош развой по-добре да не се дава жив на домакините. Имаше чувството, че е преживял вече целия си ужас, отпуснат му от съдбата, още в голямата къща по време на пируването, докато решаваше трябва ли да се намеси в чужда му вековна вражда, ала щом направи избора си, внезапно му олекна и намери подходящите думи да подмами итигулския водач. Но това бе половин облекчение — да каже убедителните слова. Сега бе часът на действие и горещият поток на кръвта отми боязливостта на граматика почти без остатък. Само се стараеше да стъпва по-тихо и да следи как постепенно се уголемява отпред къшеят звездно небе, като пресмяташе далеч ли е до външната стена. Естествено селското укрепление израсна пред него съвсем неочаквано. Точно когато се разсея, за да прихване по-удобно шанката.

— Как си?… — попита я шепнешком. Жената не отговори. Дишаше тежко, на пресекулки, скърцаше със зъби и едва-едва простенваше, а сетне трескаво се стегна, от което Еврих мигновено се обля в пот — леле, ами ако почне да ражда!… Веднага взе да рови наум из торбите, премисляйки какво ще му е нужно, ще стигнат ли парцали от резервните ризи за пелени и превръзки… И се блъсна във Вълкодав, застанал пред стената. Наоколо в мрака се усещаше присъствието на не по-малко от дузина светли неясни петна. Свита, достойна за Водача.

Вянинът мълком пое жената от Еврих, помогна му да свали торбите на земята и изсъска в ухото му:

— Катери се!

Стената тук бе доста по-висока от човешки бой. Еврих се протегна, ала не напипа ръба й. Вълкодав му подстави първо коляно, после сключени длани, накрая рамо. Главата на арантянина стигна ръба, той се подпря на лакът, набра се и, докато изпълзяваше отгоре, се запита — а как самите итигули се канят при нужда да се качват тук и да стрелят? А ако не — какво има от другата страна? Отвесна урва, сама по себе си превъзходна защита, ненуждаеща се от воини?… Еврих успя мислено да отправи къса и много прочувствена молитва, съгласно която Боговете от Небесната планина в никакъв случай не биваше да допускат късметът да изневери на бегълците… Торбата с ръкописа и парите провисна настрани и му пречеше. Разкъсвайки дрехата си на корема, граматикът пропълзя още и надникна навън от крепостта.

Завари нещо като предсказание на зиронските оракули. Както искаш — така го разбирай. Очите на Еврих бяха свикнали с тъмнината, доколкото бе възможно за обикновен човек, но не можеше да различи какво се намира отвъд стената в сянката на надвисналия планински склон. Реши да съобщи това на Вълкодав, но някак си се изметна и провеси глава. Вянинът го гледаше отдолу, очите му отчетливо светеха… също като на песовете, застинали в мълчалив полукръг около бегълците. Еврих тутакси изгуби желание да говори, пое без звук подхвърлената нагоре торба. Оказа се неговата. Извади от нея навито въже, прокара единия край под ремъка на торбата и започна да я спуска от стената. Въжето, до един момент опънато, омекна. Бързо освободи единия край и припряно го издърпа. После подхвана и другата торба. Прехвърли и нея. Дойде ред да легне по-стабилно, за да хване вдигнатата от Вълкодав жена. Тя неочаквано силно се вкопчи в протегнатите му длани, заскърцаха по стената търсещите й опора чизми. Еврих с усилие я качи нагоре, удивен от това колко лесно се справи. Спря да си поеме дъх, а Вълкодав изведнъж се появи редом — извънредно тихо и неизвестно как. Задържа се за миг, после скочи от другата страна. Сигурно виждаше къде ще се приземи. Еврих отново забеляза светещите му очи — същински вълчи зъркели! Притисна се към неравния корав камък, усещайки с ожулената си кожа всяка издатинка по него, после изпъна крака, за да уравновеси теглото на Раг, която той бавно спускаше в ръцете му. Мярна се страхлива мисъл — ей сега ще дотичат побеснелите итигули и ще го сграбчат за ботушите. Или утавегу, изгубили от поглед своя нов приятел вянин, ще се окопитят и ще подскочат, щракайки със зъби и огласяйки селото с яростен лай… Раг внезапно ахна сподавено и пусна ръцете му. Китките й се изхлузиха от пръстите на арантянина и той се изплаши, че жената ще се пребие… ала отдолу долетя тихият глас на Вълкодав:

— Ти си…

Еврих, за миг отмалял от облекчение, скочи в тъмнината подир спътниците си.

Стресна се, докато летеше сякаш в нищото, пристъпът паника успя да го завладее… само за един миг. Под нозете изхрущя чакъл, сблъсъкът със земята прегъна граматика на две, той удари брадичка в собственото си коляно, ала за щастие не си прехапа езика. Замаяно се изправи, осъзнавайки, че невъзможното все пак е постигнато. Бяха се измъкнали от селото. И там досега никой не бе вдигнал тревога.

— Аоу-ууау-уа… — сдържано долетя оттатък стената. Бяха утавегу. Пожелаваха им добър път и изразяваха своята печал, че толкова скоро се разделят със своя Водач. Еврих обърна лице към Вълкодав. Звездната светлина му позволи да види как вянинът вдигна глава. За трети път Еврих забеляза нечовешки огънчета под клепачите на варварина и вътрешно се сви, почти уверен, че вянинът ще им отвърне на кучешкия език. Но Вълкодав премълча.

 

 

— Кажи поне нещо!… — примоли се ученият на спътника си, катерейки се подире му по тясната стръмна пътека. — Откак бяхме в селото, сякаш си забравил да приказваш! Какво ти е?

Отново мъкнеше двете торби. И вече почти беше се предал на мисълта за излишния товар, който трябва да захвърли. Бе вир-вода само след стотина крачки, затова спря, за да се преоблече набързо. Без топлата куртка чувстваше приятна прохлада, но ръцете му замръзваха, особено китките. Когато се налагаше да се хваща за камъни като за парапет, съвсем сериозно се опасяваше, че те ще се счупят като стъклени. Сгъваха се трудно и почваше да не ги усеща.

Вълкодав носеше Раг на ръце. Жената му проговаряше нещо от време на време, Еврих не чуваше какво, но сигурно го упътваше. Вървяха към планината, наричана от шанката Тлееща пещ, по най-краткия път. Вянинът вървеше бързо, сърпчето на младата месечина, надникнало иззад далечна гърбица на хребета, лееше от небесата светло сребро. Еврих едва успяваше да не изостава, като си мислеше, че само преди няколко месеца Вълкодав мъкнеше на ръце самия него.

Засечният рид, разбира се, не приличаше на Задоблачния рид. И потерята, погнала ги тогава, беше съвсем друга…

Прилепчо ту изпреварваше бегълците, разузнавайки пътя, ту оставаше отзад, зает с някакви си свои прилепски работи. Когато за пореден път прелетя покрай арантянина, като бръсна косите му с меко крило, а после кацна на рамото на Вълкодав и възбудено заврещя, вянинът се обърна към Еврих и промълви зловещо спокойно:

— Вече са разбрали. Тръгват да ни преследват.

Еврих пресметна изминатото разстояние и си направи извода, че ще ги настигнат доста преди да стигнат до владенията на шаните, където имаше надежда да получат закрила. Опита се да се утеши, че Вълкодав е сгрешил за преследването. Слаба утеха. Попита:

— Как разбра?

Не беше израз на съмнение. Беше обикновеното негово любопитство, което го караше въпреки близката гибел да разглежда вълните, които ги носеха право към Конника. Наистина му бе интересно дали вянинът разбира крясъците на Прилепчо? Или обменяше с него мисли? Дали така е било с утавегу — досущ както вилите общуват помежду си и със своите симурани?

— Първо искаха да насъскат песовете — отвърна Вълкодав, — но те не хващат дирята ни. Подскажи ни, госпожа, има ли наблизо укритие, където няма да ни намерят? Без кучетата.

Раг отговори:

— Намираме се на земята на кворите, а на нея те ще ни намерят навсякъде. Край. Ще умрем. Молете Боговете си, чуждоземци, смъртта ви да бъде не твърде страшна.

— Хайде, пак за умиране… — намръщи се Еврих, но Раг го прекъсна:

— Знам само едно място, до което кворите не ще посмеят да припарят. Но и ние оттам живи няма да излезем, защото на смъртните е забранено да газят свещената земя…

Еврих веднага се сети за Порталите, които — кой знае? — биха могли да се намират тук. В дома му вярваха, че човек, склонен да пътува из Долния свят, през живота си може да се възползва от три различни Портала, не повече. Онези, които пробвали да преминат през четвъртия, ги сполитали, според мълвата, наистина страшни неща — отнасяло ги нейде в съвсем задпределни пространства, откъдето малцина смогвали да се измъкнат, и то посредством могъща магия или по чудо на Боговете. Единствено люде, близки до светостта, можели да се пренасят натам и обратно извън всякакви Портали, по свое хрумване. Тях така ги и наричаха — Съединяващи световете. Еврих не мислеше, че е близо до святост, пък и бе минал трите си Портала. Затова и започнаха пътя си с Вълкодав край Скалата на Мъглите. Друг достъпен за Еврих Портал се намираше още по-далеч от Западния материк, а пред останалите не го чакаха с отворени приятелски обятия…

Е, какво пък! Ако се наложи да избира между четвъртия Портал и жадуващите отмъщение итигули, би предпочел да види къде именно бива запокитен един пътник, полакомил се за други светове…

Раг прекъсна размишленията му, като каза:

— Харан Киир!…

Двамата мъже неволно вирнаха глави към исполинския връх отляво. Словата на Раг и нейното зловещо предупреждение сякаш бяха чути. И като че в отговор, над ледения пик запламтя зелено зарево.

 

 

Не приличаше на северно сияние, което в родината на Еврих се появяваше веднъж на деветдесет години и беше почитано като велико знамение, а в родния край на Вълкодав цяла зима висеше досущ зеленикави ресни в небето, люлеейки се от пориви на нетукашен загадъчен вятър. Островните сегвани, обитаващи още по-северни земи, разправяха, че у тях сиянието се преливало в повече цветове и даже понякога говорело — трещяло и съскало. Ала това, което се разгаряше пред очите на бегълците, изобщо не беше като онази мразовита северна заря. От върха на Харан Киир изникна дълъг език яркозелен пламък. Известно време остана на място, като трепереше и се кривеше, а после скочи по склона, разтече се по скалите, обви ги в светеща прозирна мъгла, завихри се в устието на ледена пукнатина и отстъпи в тъмната й дълбочина… Скри се — и отново се разгъна над върха, слабо напомняйки на вдигната длан… която им махаше… подмамваше…

Зовеше ги.

Еврих за кратко изгуби дар слово и просто съзерцаваше необикновеното явление, без да мисли за нищо. Не се сети дори за онова, за което се хващаше винаги при подобни обстоятелства — за „Допълненията“, за перото, за мастилото и пергамента. Дори не взе да ниже наум подходящите думи за описание, както винаги правеше едва ли не несъзнателно, щом видеше нещо достойно за увековечаване в писмена. Именно тази странна пустота на мислите го накара в края на краищата да се усети и да дойде на себе си. Тръсна глава, за да открие, че бавно върви по каменистия, обрасъл с рядка хилава трева склон право към тясната долина, отвъд която към небето се извисяваха снеговете на Харан Киир. Ученият се озърна. Видя Вълкодав, който също вървеше натам, макар още по-бавно. Щом арантянинът спря, спря и вянинът. И също тръсна глава, за да прогони Замайването, което и него не бе подминало, макар че го бе докоснало по-слабо. Спогледаха се.

— То ни вика… — рече Вълкодав.

— Значи и вие чувате този Зов — обади се Раг. Тя тромаво опипваше корема си, все още носена от вянина. — Нека се върнем, докато още разбираме какво вършим!

Еврих зиморничаво потрепери. Ами ако итигулите все пак не ги убият? Или сега Вълкодав ще посочи изоставена животинска бърлога, в която ще се скрият до сутринта?…

Въпреки че — какво би могло да се промени на сутринта? Пак ще ги гонят…

— Защо и двете ви племена толкова се страхуват от мъртвите? — изведнъж попита Вълкодав. — Та това са вашите умрели. Нима ще ви сторят зло? На собствените си внуци?

Зеленият пламък отново се мяташе от склона към върха и обратно. Еврих внезапно си каза, че огънят е като жив, че се протяга към тях през клисурата. Но не можеше да пресече някаква граница, затова помръкваше и отскачаше назад, за да поеме сили от неведомия си източник.

— Жив човек не бива да вижда къде ликуват отлетелите души… — промълви Раг. Гледаше Харан Киир с разширени очи, в които се отразяваше странното зарево.

— Ние пък пируваме и се веселим на гробищата, така че мъртвите предци да не се чувстват изоставени и забравени — възрази Вълкодав. — И откак се помня, откак газя земята, нито един умрял не ми е досаждал повече от живите!

Еврих напрягаше слух, ловейки шумоленето на нощта. Потерята още не се чуваше, от което му ставаше дори по-страшно. Когато отзад ехтят викове, ечат рогове, прехвърлят си лая злобни гончета, тогава поне имаш представа откъде идва лошото, далеко ли е от теб… А така, всред безмълвието, кожата настръхва, очаквайки нож под ребрата от крадешком промъкналите се итигули. И това ще е първото, което ще усетиш от приближаването им… Първото — и последното.

— Я да идем да видим кой ни вика — рече нехайно Вълкодав. И тръгна с прехапалата устни Раг право през долинката, към танцуващия призрачен огън. Еврих сви рамене, вдигна торбите и го последва почти с желание. Странна работа! Щом реши драговолно да иде насреща, отвъдният кошмар, който одеве заплашваше да удави разума, се отдръпна от съзнанието. Сега арантянинът повече се безпокоеше дали ще успеят да стигнат непристъпната планина, преди да се появят преследвачите. Недълбоката клисура, разграничаваща двете планински грамади, беше гола като дъно на корито. Сигурно оттук в незапомнени времена, навярно през Великата Тъма, е пълзял ледников език, но ледът го няма вече, а ложето му е останало. В равнината този оставен от ледовете белег би се покрил с почва, би обрасъл с дървета и треви, биха омекнали ръбовете му. Би заприличал на истинска долинка. А тук си оставаше същата като преди хиляди години клисурка.

Тоест — нямаше място за криене. Еврих подтичваше подир вървящия с широка крачка вянин и чакаше с вцепенен гръб всеки момент в торбата му да се забие стрела. Още щом му хрумна тази възможност, той започна да се старае да се намира плътно зад Вълкодав, така че да го прикрива със своя гръб, поне малко от малко защитен… като се надяваше все пак итигулските лъкове да не запеят с тетиви, преди да са стигнали до склона на забранената планина.

Зеленият огън отново изникна над върха, спусна се надолу, при което, доколкото видя граматикът, не стопи снега по пътя си… и спря съвсем близо пред тях, точно над пукнатината, в която се шмугваше. Арантянинът се вгледа в скалите от двете страни на входа — те блестяха, като че облицовани с изумруди, — и се замисли: камък или лед?…

Докато си блъскаше главата над този, не чак толкова важен въпрос, двамата с вянина минаха дъното на плешивата клисура и поеха нагоре по склона. В този момент се появиха преследвачите им. Вълкодав се озърна, дочул отзад тъжния вой на утавегу. Белите песове не бяха пожелали да хващат следата на бегълците, нито се натискаха да ги настигат и разкъсват, но не можеха съвсем да откажат да се подчиняват на хората. Двата народа твърде дълго бяха живели в съгласие и любов, за да се изтрие изведнъж паметта на отминалите поколения — въпреки идването на Водача.

Вълкодав погледна през рамо точно навреме — итигулите се появиха иззад скалите. Появиха се — и се заковаха на място, поразени от зрелището на избягалите гости, които отиваха там, откъдето, според планинците, нямаше връщане. Вълкодав веднага разбра, че потерята повече няма и крачка да направи. Вождът Елдаг в яда си шибна с колан Най-старата, която скимтеше край нозете му, и вдигна лъка си. Мнозина навярно искаха да пратят стрела подир измъкващата се плячка, ала само вождът се реши да насочи оръжие срещу свещената планина. Винаги, когато предстои неведомо и опасно дело, напред излизат водачите.

— Ууо-ооа… — обидено заплака бялата кучка. Рогата на мощния лък с бръмчене се изправиха, тетивата изплющя и изхвърли стрелата. Зеленото сияние се свличаше на вълни от върха, и се видя как стрелата описа дъга над долината, после се насочи с жилото право към двамата мъже, отвлекли ценната пленница. Не е чак толкова трудно да отскочиш от самотна стрела, запратена от петстотин крачки. Ала не се наложи. В един миг стрелата сякаш налетя на невидима стена, изби сноп бледи искри и падна на земята. Когато изтрака върху камъните, итигулите вече бяха изчезнали. Храбрите планинци бяха предпочели да си плюят на петите, защото ничия смелост не струва и оглозгана кост пред гнева на духовете на предците, очевидно разсърдени от отчаяната постъпка на Елдаг. Разбира се, не вождът бе виновен, а тримата нечестивци, намислили да осквернят обителта на умрелите. Но стрелата е била спряна, естествено, за да могат предците сами да въздадат дължимото!… А докато го правят, най-разумно е всички итигули да се отдалечат от Харан Киир — колкото е възможно. И после няколко дни да се крият от взора на предците…

— Странно! — каза Еврих. — Ние никаква преграда не усетихме! Нали минахме без пречки? Ти нищо не усети, нали, Вълкодав?…

 

 

Вълна зелен пламък се стелеше като издухан от силен приземен вятър светещ прах, ниско над снега и камънака — право към тях по склона. Беше безполезно да бягат и да се крият. Еврих се стегна и стисна клепачи, прикри лице с длани… и нищо не се случи. Мъртвешкото сияние неосезаемо обтече нозете му и се всмука в устието на пукнатината, ръбовете на която отново запламтяха като изумрудени. Еврих влезе в оврага. С гърба си усети порив на вятър, довял от далечните върхове.

Пукнатината се точеше нагоре, като постепенно задълбаваше в недрата на планината. Странният негреещ пламък криволичеше пред тях, като ту ярко избухваше, ту замъждукваше. Понякога докосваше хората, навярно първите за столетия решили да проникнат тук. Скоро бегълците престанаха да се стряскат и да трепват от този, и без туй неусетен допир, а Еврих даже взе да се чуди от какво се е боял допреди малко. Сега вече изгаряше от любопитство, което го караше да забравя умората и страха от преследвачите. Вече не искаше друго, освен да разгадае каква тайна се спотайваше в сърцето на Харан Киир. При това с част от съзнанието си разбираше, че всичко случващо се е някаква магия. Злата сила често намира заобиколен подход към човека. Нали никой не очаква от нея да призове: я ела насам, за да те унищожа! Не, тя примамва, обещава простички и разбираеми радости, точно според онзи, към когото са насочени. Един ще се хване на видения на купища сребро, друг ще се подведе от лакомията си за други удоволствия… А един граматик — с какво заклинание да го подмамиш? Или един воин? Дори да е чист попадналият под властта на магията, все има с какво да бъде подхлъзнат — честта си да спаси, приятел от гибел да отърве… или ето — задава ти се загадка, пред която умът ти не ще устои…

Еврих мимолетно се замисляше над това и се запитваше дали наистина сляпо върви подир Зова, споменат от Раг, или се движи по собствената си воля, за да задоволи своя чисто научен интерес. Ако е последното, значи те всеки миг могат да спрат, да се обърнат и да излязат… нали?

После си признаваше, че тези разсъждения нямат никакъв смисъл, понеже изобщо нямаше ни най-малкото желание да се връща назад.

Въпреки тежкия товар на гърба и камънака под нозете — едното превиваше към земята, другото караше да се лази по нагорнището — Еврих изпревари Вълкодав. Звездите окончателно изчезнаха над главите им, пукнатината се превърна в истинска пещера. Вянинът с неговото нощно зрение може би не би си подбил краката, но и Еврих вървеше уверено, благодарен на сиянието, озаряващо заледения сипей. Отпред се забеляза разширение, по стените искреше замръзнала вода и дебел скреж. Хлъзгайки се и спъвайки се, арантянинът ускори ход… Глухият глас на Вълкодав го възпря:

— Спираме тук… на госпожата й е лошо.

Отначало ученият усети чувство на досада. Ама и тая Раг, тъкмо сега ли й призля — на прага на незнайното… Съвзе се и със срам потисна недостойното в душата си, освободи се от торбите и хукна назад.

Жената клатеше глава, с все сили прехапала устни. Еврих от пръв поглед разбра, че раждането настъпва. Вълкодав вече бе отпуснат на едно коляно, грижливо полагаше клетницата на земята, върху разстлано наметало.

— Ти си, лечителю — изръмжа той към Еврих. — Какво трябва да направя?

Честно казано, арантянинът се смути. О, разбира се, бе лекувал и спасявал хора. И се имаше, без излишно самомнение, за добър познавач на целебното изкуство. Ала досега не му се беше налагало да изражда, на всичко отгоре в такива крайно неблагоприятни условия, а всяко нещо, когато е за първи път, внушава разбираемо опасение. Пък и работата е отговорна!

— Вода да имахме топла… — проговори граматикът и млъкна, усетил се каква глупост е изръсил. Водата сама по себе си не бе затруднение — натроши си колкото щеш лед, или събери сняг отвън. Но как ще ги разтопиш?… Дърва наоколо нямаше, нито в пещерата, нито по склона. Огън от изсъхнала трева? Ще има да събира за приличен пламък до разсъмване…

За изумление на младия учен, Вълкодав мълчаливо извади от своята торба котле и деловито заудря с тъпото на брадвичката си по ледената броня на стените. Еврих тъкмо понечи да го попита как ще накладе огън, но стон, изтръгнал се от гърлото на Раг, го накара спешно да й обърне внимание. Арантянинът се наклони над родилката.

— Вие… длъжни сте… да ме оставите… — изхърка тя. — Махнете се…

— Никъде няма да ходим, мила — ласкаво проговори Еврих. Досадата окончателно беше се отдръпнала от мислите му, бе примирен със забавянето и изцяло отдаден на задачата си на лекар, паметта послушно разгърна страниците на спомените относно всичко, свързано с раждането. Граматикът се зае да подгрява и със специални движения да подготвя вкочанените си ръце, за да предизвика поток топлина и познатото усещане на стегнато живо клъбце между дланите си. — Защо ни пъдиш? Вълкодав сега ще запали огън, а навън е много студено… че и вятър задуха… къде ще идем?

Може би ненапразно думата „лекар“ започваше със същата буква като „лъжец“. Лъжата означава говорене на неща, които не са истина… ала говоренето може и да е заклинателно и накрая неистината се превръща в действителност. За някого няма надежда, но му казваш, че ще се оправи. И накрая, с общите усилия на лечителя и болника, това става истина. Половината от лекарския успех, а може би повече, се дължи на умението да се намери точната дума, която да залъже страдалеца, да го накара да се бори, да упъти духа му в посоката на оздравяването. Еврих каза всичко както трябва и допусна само една грешка — хвана Раг за ръката. Тъкмо в този момент отново я стегна гърч на родилна мъка и дребната женица с невероятна сила стисна пръстите на лечителя, като почти ги смаза.

Изстена, дишайки на пресекулки:

— Длъжна съм… сама… за мъжете е опасно… ще се погубите… и малкия ми син ще затриете…

— Какъв син? — изуми се Еврих. — Нима не са ти казали, че носиш дъщеря?

Нямаше време да поглежда какво върши Вълкодав, но от мястото на вянина вече замирисваше на дим и леко полъхваше топлина. Само дето миризмата на пушека не приличаше на тази, с каквато горят дърва. Еврих си помисли за диви кози, оставили в пещерата барбонки. Не, сух тор, поглъщан от пламъци, също не вони така…

Граматикът престана да се чуди и деловито постави ръце върху корема на Раг, послуша изходящите от лоното й трептения, след което с предпазливи движения започна да утешава и успокоява мъчещата се плът.

— Кажи ми, мила — попита той жената, — какво те е подбудило пак да се решиш да ставаш майка? Защото, прости ме, ти си прехвърлила зряла възраст. Сигурно вече имаш големи деца? Лесно ли си раждала преди? Трябва да зная, за да ти помогна…

Погледът на шанката, помътнял от страданието, полека стана пак смислен. Раг неочаквано отмести очи:

— Ти всичко разпознаваш за детето… освен най-важното… Съвсем неотдавна увих косите си в една плитка. Преди година бях девствена, синко…

— В името на всичките Богове от Небесната планина!… — не особено искрено се порази Еврих, без да прекъсва целенето. — И как така… хъм… странно се е разпоредила с теб съдбата, а?

Вълкодав престана да удря с брадвичката и постави котлето върху два камъка край огъня. Раг забележимо се успокои, стоплена от вещите длани на учения. По устните й плъзна нещо като усмивка.

— Трябваше да се оженим още преди години — сподели тя. — Но се случи така, че големият брат на любимия ми премина да ликува при предците и… — Тя за миг замълча, беше й страшно да говори за мъртвите, след като се намираше в пещера на склона на Харан Киир, озарена от призрачното сияние на зелената дъга, която народът й преди бе съзерцавал само отдалеч и я почиташе като пълчища прабащини души. — Кворите го оставиха за храна на лешоядите — продължи Раг. — Жена му овдовя, децата му останаха сираци. По древен обичай любимият ми замести брат си в семейството му. Кворите вече са забравили тази стара повеля… но ние, шаните, я спазваме край огнищата си. Аз помагах на неговата съпруга и на новите му деца…

Гласът й отново секна. Напрегнатото й лоно се разтърсваше от конвулсии, готово да пусне младенеца навън.

— Отново те моля да не се сърдиш на любопитството ми — промълви Еврих. — Знам, че у доста племена по света е прието мъжът да вземе толкова жени, колкото може да подслони и да дари с храна и любов. Чул съм и за народи, където глава на семейството е жената, която понякога води неколцина мъже…

Зад гърба му Вълкодав изсумтя.

— Бащата Небе в Своята премъдрост е създал много неща, които ни се струват понякога странни и дори непотребни — отвърна Раг. — Ние, шаните, смятаме това за още един повод да се преклоним пред Него и да почувстваме колко сме дребни. Поучавайки земните племена, Бащата Небе на всяко племе е дал по парче от мъдростта си, точно колкото този народ е могъл да приеме и разбере. Ние смятаме, че падналият се нам дял от мъдростта Му е най-достоен и най приляга на свободно и разумно племе като нашето. У нас един мъж храни само една жена, а една жена шие ризи само за един мъж…

Вълкодав провери с пръст колко е нагрята водата, отмести котлето от огъня, взе го с омотана в ръкава длан и преля съдържимото в празен мях. Прилепчо тутакси се настани върху мяха, доволен да се посгрее. Вянинът пак напълни котлето с чист лед и го постави върху жарта на синкавия пламък, подхранван от късове камък-огневец. Това бе горящ камък, тъмносив, мазно лъщящ, оставяше доста пепел и сгурия, вонеше ужасно в огъня, но по-добро гориво нямаше в пещерата. Въпреки това вянинът благодари в мислите си на неведомата, но като че ли благосклонна Сила, която обитаваше недрата на планината.

Виждаше, че Еврих се справя. Скромното вълшебство на арантянина прегръщаше изстрадалата родилка, пое измъчената й душа и я отнесе далеч от кладенеца болка и ужас, в който вече бе готова да потъне. Сега шанката щеше да роди — спокойно и без страдание, без вреда нито за нея, нито за чедото й… Но вянинът трябваше да се погрижи за още нещо.

Пропъди бурно изразилия недоволството си Прилепчо от меха с топла вода, уви го в наметалото си и седна край Раг. Показа й дръжката на Слънчев пламък:

— Тръгне ли детето, не се безпокой за никаква зла и нечиста сила, госпожа. Хвани се за малко за този меч, ще те предпази… Еврих! Ако ти потрябвам, викни ме.

Сетне извади от дъното на торбата си глава чесън и излезе навън.

 

 

Не му хареса това, което ставаше извън пещерата. Когато напускаха итигулското село, прехвърляйки се през стената, нощта не бе топла, но поне от устата тогава не излизаше пара като сега. И от северозапад неизвестно защо задуха режещ вятър, сякаш идещ от сърцето на ледената пустота между световете, ако се вярва на Тилорн. Засега не беше довял облаци, които да забулят лунния сърп и звездите, ярко сияещи всред небесните потоци. Виещият вятър тревожеше снежните одежди на планинските върхари и облените в нощна светлина хребети мязаха на върволица крачещи великани с развяващи се бели наметала. Вълкодав усети как в сърцето му впълзява черен ужас. Север и запад са лошите посоки на света. Там умира слънцето, там царуват студ и мрак. Нищо хубаво не идва оттам. Ето пресен пример — сегваните, някога плъпнали от Островите. Разумните люде даже печката си зидат в северния ъгъл на дома — за да застане като непреодолима преграда пред всяка нечиста мерзост, тръгнала да погубва живите гнезда… Вълкодав силно се съмняваше, че хилавото му, на бърза ръка стъкмено огнище, захранено на всичко отгоре не с честно дърво, а с подземен камък, ще смогне някак да ги предпази от зли сили. Повече надежди възлагаше на добрата стомана на меча си. Вянинът помнеше, че когато почтените възрастни жени водеха майка му да даде живот на по-малките братя и сестри в затоплената баня, баща му винаги съпровождаше съпругата си, а мамините братя оголваха остри мечове и пазеха на пост пред вратата, докато отвътре не се дочуеше бебешки плач. Защото знае се — нечистата сила, бързаща да вкуси топла жива кръв, се плаши най-много от благородното ковашко изделие, държано от ръката на воин, който тъкмо в този момент не разбира от шегички… Вълкодав пак погледна небето. Вятърът подхващаше и разпаряше снежните платнища, запращаше ги върху склоновете като бели въртопи. Колебливи стълбове летящ сняг се посипваха по чукарите, за да се издигнат пак — и всички се движеха в една посока. Право насреща.

Невидима ръка сякаш насмиташе бродещите призраци, насъскваше ги към устието на оврага, преминаващ в пещера, пред която бе застанал Вълкодав… Не искаше да помисля дори в какво могат да се сплетат снежните вихрушки, ако им позволи да се докопат до родилката. Ала трябваше нещо да предприеме. Надали преградата, спряла Елдаговата стрела, щеше да възпре и тях…

Врагът напираше и вянинът бе готов да приеме боя. Безнадежден бой може би. Почти сигурно безнадежден. Нямаше къде да се скрие, нито имаше мегдан за отстъпление… а как да се преболи с неведомата сила?… Хрумна му нещо. Извади от торбата си два дълги тънки шнура, мъкнеше ги за всеки случай, и върза единия към висящата на пояса брадва, а другия — към дръжката на бойния си нож. После обърна лице на юг и отправи молитва, макар и да не разчиташе, че тя ще бъде чута. Нима ще надмогне човешки глас пътя към Светлите Богове, докато Ги призовава от планините? Че и на две крачки от входа в някакво подземие?…

Снежните стълбове тъкмо прекосяваха долинката, а вятърът вече носеше фин мразовит прашец, който бодеше очите. Стрелите на студените пориви като на шега пронизваха дрехите, достигаха тялото, смразявайки в него живота и топлината. Черното небе отгоре отново предизвика спомени за разказите на Тилорн. Вълкодав се усети като дребничка жива искрица в търбуха на гигантския леден мрак, разделил световете. Нима е в състояние тази искрица поне за миг да се опълчи на вечната Тъма, след като, според звездния скиталец, диханието й ще угаси някога даже Слънцето и първосътворените звезди?… Вълкодав намери място, удобно за отбрана, към което противникът не можеше да мине в обход, и зачака.

… Към входа на пещерата се устреми клатушкащ се стълб от вихрено въртящ се сняг. Вянинът направи стъпка и застана на пътя му. Не предстоеше схватка на кан-киро, в която на нападателя вежливо отстъпват, така че миг по-късно също толкова вежливо да изтощят враждебния му порив. Така става, когато насреща си имаш човек, та дори и звяр — и единият, и другият винаги могат да бъдат накарани да се замислят дали да повторят нападението. Ала сега към Вълкодав се движеше въплътеното Зло, толкова изчистено в същността си, че бе изгубило способността да приема човешки, животински или друг облик, способен да разсъждава. Изчистеното Зло е отрицание на всяко живо същество, понеже няма изначално зли създания, а само такива, отклонили се от Доброто… ала никое не би могло чак толкова да кривне към противната страна! И най-лошият от земните душегубци, че даже и от черните магове, все някога е бил малко дете и се е усмихвал на майка си. На сегашните врагове на вянина не им е била дадена дори смътна памет за нещо подобно; каквито ги виждаше в момента Вълкодав, такива те си бяха възникнали. Приближавайки се, снежните вихрушки мимолетно приемаха форми на разкривени човешки фигури, ала не се задържаха в този образ и летяха нататък, безкрило прескачайки от камък на камък.

— Хайде, елате ми!… — заръмжа Вълкодав.

Бойният нож, подарък от слепия Дикерон, свирна късо, цепейки въздуха, разпори точно средата на връхлитащия снежен призрак и, както бе намазан с чесън, предизвика нисък, отвъд границите на слуха, чудовищен вопъл — дрезгав рев на нещо смъртно ранено. Бялата сянка размаха безформени израстъци и се разпадна, свлече се като рехава пряспа, бяло петно върху тъмните камъни. Вече бе обикновен сняг, връз който може да се стъпи без страх, че ще те сграбчи за нозете. Вълкодав припряно издърпа ножа обратно…

Спечели време да успее да реши какви именно духове толкова упорито напираха да нахлуят в пещерата при родилката. И кой би могъл да е техният повелител. После го нападнаха няколко снежни призрака наведнъж и място за въпроси не остана. Както винаги, щом започне истинска битка, съзнанието сякаш отстъпва встрани, предавайки юздите на властта си на някакъв по-древен разум, вкоренен непосредствено в тялото. И този разум знае: нищо от бялата мерзост не бива да проникне в пещерата. Нищо. Нито една от всички твари.

… Ето че стана трудно да мята ножа и секирата и да ги издърпва назад. Прехвърли брадвата в лявата ръка, а с дясната измъкна от ножницата Слънчев пламък. Дръжката на меча му се стори необичайно гореща. Дали нападащите мразовити привидения не бяха пробудили у него заложената частица огън?… Поредната безобразна твар заби в лицето на вянина шепа ледени игли, Вълкодав се претърколи настрани и, премятайки се през глава, посече въртящия се стълб с меча, при което дочу съсък и видя струйка пара, изригнала от острието.

Скоро разбра, че рано или късно тварите просто ще го повалят с броя си. Още известно време ще успява да сдържа снежните призраци, но после Харан Киир ще потвърди славата си на непристъпна планина, която не пуска никого да се върне жив, особено нечестивците. Вянинът прецени силите си и се опита да пресметне ще издържи ли до разсъмване. Изгревът би трябвало да срази цялата тази мерзост. Обаче не успяваше да съобрази скоро ли ще се появи слънцето. Струваше му се, че нощта продължава твърде дълго. От друга страна, ако се вярваше на движението на звездите… Звездите?

Спасявайки се от поредния заряд бодливи ледени късчета, той се огъна назад и тупна възнак направо в останалата от сразената твар пряспа. Секирата излетя от дланта му и, завъртяна на шнура, сряза бяла вихрушка отляво, а Слънчев пламък изкорми безтегловната плът на друг призрак, тъкмо скланящ се над падналата си жертва. Освободените снежинки се разпиляха в тънък воал и в мига, в който скачаше на крака, Вълкодав видя над себе си небето.

Северната му половина както и преди бе заета от равнодушно блещукащи звезди. Южната обаче бе покрита от исполинска сянка. И още — от юг се дочу глух тътен на гръмотевица. Безформените чудовища веднага се отдръпнаха, сякаш стреснати, и вянинът проумя какво става. Към Задоблачния рид се движеше гръмотевична буря. Откъм не чак толкова далечното море летеше колесницата на разгневения Бог на Гръмотевичните бури. Онзи, който бе пратил убийствения северен вихър и зловещите изтърсаци на Мрака към Харан Киир, не можеше да разчита на пощада. Облачният вал като пехотен строй с копия от светкавици с лекота изпълваше планините, катереше превали, стържеше с върха си по небесния купол. От едната страна го осветяваше сребърната месечника, а от другата… от другата страна се разгаряше зората на още невидимото слънце.

Ето че наблизо удари лилава ослепителна мълния, заби с яростна сила многороги остриета! Планината потръпна сякаш до основите си и Вълкодав с облекчение разбра, че помощта е пристигнала. Бурята вървеше против вятъра, макар празникът на господаря на Гръмотевиците да бе преминал. Сега многострадалната Раг спокойно щеше да роди детето си… дали бе сбъркал Еврих, предсказвайки момиче? Ах, това ли е важното! Важното е, че тази нощ Тъмните Богове не ще получат своя жертва. Защото щом проехти гласът на Гръмотевичния Бог, нечистите сили се крият под камък и шумка, след което дълго не смеят да подадат пипала от бърлогите си…

Скоро ще ливне пречистващ дъжд и без следа ще разтопи цялото зло, нападнало хората. Но засега бурята едва идеше, затова духовете на студа, усещайки края си, още по-нагло и отчаяно се устремиха напред. Навярно не искаха да загинат, без да са постигнали поне частичен успех… какво ли толкова ценно за тях и за господарите им имаше в тази пещера?

Дали на детето на Раг бе предначертана някаква особена съдба, която ще разтърси сферите на мирозданието?… Ако наистина е така, Вълкодав сега ставаше отговорен пред съдбините на Вселената!… Помисли го и разбра как се е чувствал неговият праотец, великия Ковач, помагал на Бога на Бурята да брани света в епохата на Великата Тъма. Не, каза си вянинът. Вярно казват, че оттогава светът е издребнял. Или аз съм толкоз скудоумен, че съвсем не желая да мисля за възвишеното?… Наистина ми е по-лесно да си река — трябва да спася тази жена — и толкова! Да спася и детето и, виновно само за това, че именно сега е тръгнало да се появи на този свят. А какви планове имат боговете за това дете — не знам. И не ща да знам…

Имаше отлична секира с яка дъбова дръжка. По ръба на грижливо гледаното острие се точеше свещен орнамент — върволица зъбци с насадени върху им кръгове. Още една мълния засия, разпра буреносния мрак над планините, и мъртвешки отблясък докосна метала, задържа се върху него и облече секирата в едва забележим мъждукащ пашкул. Бялото чудовище, изникнало пред вянина, понечи да отскочи назад, ала се разпръсна дори преди да бъде посечено от секирата. Радост изгря в душата на Вълкодав!… Той бърже се извърна, драсна зад себе си черта, граница за предпазване, с която сякаш запуши входа на пещерата — чертата мъждиво засвети от едната скална стена до другата. Сетне вянинът се втурна напред, защото светите и магически знаци са си хубаво нещо, ала за да е сигурен, трябва да се погрижи сам за всичко…

* * *

Върна се в пещерата едва когато свърши безкрайно дългата нощ и слънцето отмести облаците, за да превърне рукналия порой в бисерни потоци. Колесницата на Гръмотевичния Бог изтропа на север — нейде там, в Небесата, борбата продължаваше.

На Вълкодав му се стори, че в пещерата е топло. Доколкото изобщо би могло да има топлина в подземие със стени наполовина от камък, наполовина от лед. Досетливият Еврих беше натрошил горливи отломки и огънят весело пушеше посред пещерата. Отблясъците на пламъка се смесваха с искрите от зеленото сияние, спотаено в дъното на пещерата. След битката със снежните вихрушки зелената светеща мъгла се стори на вянина познато гальовно същество. Което също като него току-що е оцеляло благодарение на чудото на Гръмотевичния Господар. Сиреч то не бе зло. И не можеше да бъде.

Раг спеше край стената, а до гръдта й беше се настанило вързопче с нещо живо в него. И тази живинка изобщо не подозираше колко удивително и странно е започнал пътят й земен.

— Дъщеря… — прошушна Еврих, пазейки съня на майката и детето. Арантянинът изглеждаше така, сякаш той, а не Раг бе претърпял родилните мъки. И въпреки видимото си изтощение, подхвърли на длан парче от камъка-огневец и попита: — С това ли се топлехте в каторжните мини?…

— Не — отвърна Вълкодав. — Там си беше топло целогодишно, намирахме се близо до сърцето на планината… А за този камък знам, че гори, защото веднъж заради такива като него стана пожар и загинаха доста хора в забоя.

Коленичи край огъня и щателно изстиска мокрите си коси. После се съблече и провеси ризата и куртката над пламъка да съхнат, като прекара шнур през ръкавите. Еврих с интерес го гледаше как се оправя, давайки си сметка, че вянинът може и да не обича пещерите, но е свикнал да живее в подземията като риба във вода. Правеше всичко така, че към стореното нито да се добави, нито да се отнеме. И не че правеше нещо извън очевидните рамки. Важното беше как го прави. След като проследи действията на спътника си, арантянинът внезапно шашардиса Вълкодав с въпроса:

— Приятелю, страх ли те е от пещери?

Вълкодав знаеше, че с неговия начин на живот би било редно да се бои от нещо. Или от тесни помещения, или обратно — от открити пространства. Тилорн навремето до втръсване го разпитваше за това и дори го назоваваше с някаква много засукана учена дума. Вълкодав не го запомни, както и съветите на звездния пътешественик какво именно следва да отбягва. Това ли питаше граматикът? За да не се покаже пак заспал невежа, вянинът изсумтя:

— Може би. Какво значение има?

— Не поставям под съмнение храбростта ти… — обидено започна Еврих, но Вълкодав не го доизслуша, а грабна секирата си и се отдалечи навътре в пещерата, където трепкаше зелената дъга и където според него имаше богат пласт камък-огневец. Макар че — за какво ли ще прави запаси от него, след като няма да векуват тук?…

— О, Майко на Премъдростта!… — горчиво се заоплаква подире му Еврих. — Наистина си била по-милосърдна към добродетелния Салегрин. Защото му се е падало да записва словата на внушаващи уважение пътешественици, без да е имал вземане-даване с варвари, които нищо не зачитат, особено… Ей, Вълкодав! Внимавай да не се изгубиш там!…

В последния възглас на граматика се усети искрено безпокойство. Вянинът не отвърна и скри усмивка в мустаците. Изобщо не разбираше хора, които се губеха — било то в гора, било то в пещера, особено в пещера, където няма два еднакви завоя, пролома и дори стени, или изпаднали от тях камънаци… как може някой да се обърка при толкова ориентири!…

 

 

Той доста дълго бе зает да кърти огневец с тъпото на секирата, като с крак сгребваше сивия трошляк в купчинки, така че ако някога тук попадне човек, незапознат с тайните на подземния свят, да се досети, че може да си запали огън. Оставаше да се погрижи да не подпали целия пласт, като предизвика поради незнание пожар под цялата планина. Докато вянинът обмисляше как да уреди това, погледът му се спря върху изцяло ледена и доста гладка стена, край която на вълнисти кълба плуваше зелената мъгла. Вълкодав си рече, че толкова е свикнал с това мъждукане, че изобщо не му обръщаше внимание. А не чак толкова отдавна го гледаше с опасения… И ето че все пак присъщата му подозрителност не бе задрямала съвсем. Нещо, някакво предчувствие го убоде и той отпусна секирата, взря се в тъмната дълбина на леда… и внезапно забеляза на аршин под повърхността преобърната човешка фигура.

Вълкодав нямаше нужда да търси обяснения как се случват подобни неща. Нещастникът се бе продънил в пукнатина на ледника и бе замръзнал там със счупени крайници. И това е станало отдавна, много отдавна. Снегът и ледените отломки, засипали мразовития му гроб, са се слегнали под собствената си тежест, превръщайки се в леден блок. За което се искаше навярно не един век. А и да се озове на самото дъно на някога огромния ледник, под слоеве камък и земя, редом с неизвестно от какви води промита пещера — за това колко време ли е било нужно?…

Вянинът се прилепи към стената, напрегна очи. Мъртвият висеше с лице към него. Устата — страдалчески приотворена, край устните бе замръзнала като облаче малко кръв. Леле, не само ръцете и краката, смазани са му били и ребрата, досети се Вълкодав. Колко ли се е мъчил, клетникът!

Иначе лицето бе като живо, даже очите бяха отворени. Красиво, съвсем младо лице… И ръцете му не бяха нито на занаятчия, нито на воин — сякаш само перо по пергамент бяха водили. Или нещо такова. Вълкодав отстъпи назад и неодобрително поклати глава. Лошо е, когато на мъртвите се отказва честно погребение и остават там, където ги е сполетяла жестоката смърт. Юношата бе леко облечен, дрехите му напомняха за любимите премени на Еврих, ето — и сандали на бос крак… По заснежените планини така не се ходи. Значи, не е пострадал заради собствената си глупост и неопитност, бил е хвърлен в ледения капан. Може дори да са стояли отгоре и злорадо да са слушали стоновете на обречения…

Вълкодав извърна лице от мъртвеца и взе секирата. Предстоеше му дълга и нелека работа. Прицели се — и перна стената с острото на секирата, веднага откъртвайки солиден къс…

Еврих, както следваше да се очаква, скоро довтаса заради грохота на падащите отломки. Веднага схвана причината и намерението на Вълкодав отначало го накара да се нацупи:

— У нас не се смята за добродетел да се тревожат умрелите…

Вянинът даже не го погледна и продължи да сече леда. Младият учен постоя до него, наблюдавайки как прозрачната тъмнина на стената се превръща в нащърбен мръснобял хаос, после въздъхна:

— У нас също така се смята, че мъртвите следва да вкусят вечния си покой в гроб, а не да висят като въжеиграчи… и съм чувал, че на всеки, който погребе даже чужд му мъртвец, на онзи свят Боговете от Небесната планина поднасят сребърна чаша!…

Върна се при торбата си, донесе своята брадвичка и взе да помага на Вълкодав.

Заниманието на мъжете никак не обезпокои Раг. Шанката спеше дълбоко с глава в скута на майка си, отново явила й се насън. Не дочуваше трясъка на срутващия се лед и глухите удари на двайсет крачки от нея. Майка й пееше приспивна песен и я милваше по бузата и по рано прошарените коси. Майка й си отиде много отдавна, още докато Раг беше малко момиченце. Раг смътно помнеше чертите й и затова не се вглеждаше в лика й. Ала ако можеха Еврих и Вълкодав да видят призрачната гостенка, биха я разпознали на часа. Ала не им бе дадено да надникват в чуждите сънища…

Прилепчо се настани на издатина над главата на уморената родилка. Камъкът бе студен, лапичките му мръзнеха и това не му допадаше. След дълги опити да си намери хубаво местенце Прилепчо обидено се махна от стената, прелетя до приятелите си, пропълзя в оставената куртка на Еврих и кротна там, подал само черната си муцунка навън. Нали трябваше да види над какво толкова усърдно се трудеха хората!

 

 

Когато накрая двамата мъже освободиха замръзналия труп от ледената прегръдка, като с предпазливи удари на секирите сваляха последните буци, навън вече се беше разсъмнало, облаците се прокъсваха на места, макар дъждът да продължаваше да мие планините от двете страни на Харан Киир, но тук-там по склоновете се разхождаха снопове слънчеви лъчи. Мъртвецът лежеше връз сиво-кафеникавите камъни и вече никой не би казал за него, че изглежда като жив. Докато се намираше в търбуха на ледения блок, прозрачната маса позволяваше да се види всяка гънка по дрехите му, всяко косъмче по кожата му. Пък и както беше увиснал одеве, сякаш вечно падаше през сгъстен въздух. Ала сега, извлечен от леда, дори не можеше да бъде положен по гръб, приличаше на крив дънер с посукано щръкнали нелепи клони. Вече нямаше в него онова последно достойнство от мъченическата смърт, остана само безобразието на мъртвата плът. И лицето не изглеждаше повече чисто и младо. Труп. Грозен. Празна обвивка на отлетяла в небитието душа, обречена на разрушаване като изоставен дом. Нещо, на което се е полагало да се съедини със световните стихии още преди много, много лета.

— Как мислиш да го погребем? — попита Еврих.

Вянинът го изгледа с подозрение:

— С огън.

Опасяваше се какво ли ще дойде на ума на арантянина. Сега ще се сети за старовремски обреди, за които е чел в книгите си… Уви, позна.

— Ние изобщо нищо не знаем за погребалните традиции на народа му — заяви Еврих, докато мъкнеха заедно парчета огневец. Вълкодав мислено се съгласи с изказването, но не и с възможните изводи. Огнено погребение за убития момък — това му изглеждаше добро и правилно. Знаеше, че по този начин душата ще се възнесе право на Небето, за да застане пред праведния Божи съд, а тленните останки ще се разтворят във въздуха и земята, така че нищо да не възпира полета на духа.

— Едно време, когато още били живи най-първите хора, живял един старец с тримата си сина… — неочаквано поде Еврих. — И когато той починал, синовете му започнали да умуват как най-добре да постъпят с тялото. „Земята е Майка на хората и Боговете — казал най-големият брат. — Нека положим татко в Майчиното лоно, за да се възроди отново!“… Но в същата нощ му се присънил покойникът, който се оплакал, че могилните червеи ще го гъделичкат, никакъв покой не е това. „Боговете от Небесната планина са ни направили от глина — казал тогава средният син. — Ще дадем покой на татко в голяма делва, ще залеем с восък капака“… Но същата вечер сънувал…

— Неправилно разказваш — нареждайки камъка-огневец около тялото, изсумтя Вълкодав. — Не в делва, а в хралупа. Защото Боговете са ни изрязали от дървесина.

— Не, в делва! — войнствено го прекъсна Еврих. — Така е според най-старото арантско предание! Учителят ми е бил в столицата и сам е превеждал писмена от каменни плочи, изработени навярно преди Падането на Нощта!…

Така арантяните наричаха Великата Тъма.

— Не съм виждал тия плочи — озъби се Вълкодав. — Аз ти казвам какво се разказва у нас. Това е предание на моето племе.

— Ето така става винаги! — с досада се плесна по бедрото Еврих. — Знание, изначално дарено на един народ, повече от останалите склонен към мъдрост, започва да се разпространява нашир и надлъж по света, като претърпява неизбежни изкривявания, след което някой ти казва важно-важно: и това не е твое, и това също, а това пък е било съвсем другояче…

Вълкодав този път премълча. Озове ли се сега сред тях Тилорн, би им обяснил, че няма за какво да се карат, защото всеки е прав посвоему. За Вълкодав заблудите на Еврих бяха очевидни, но не се надяваше да убеди твърдоглавия арантянин. Да спориш с учен, е също като да се препираш с жрец. Пък и не е прилично да се състезават по красноречие на две крачки от мъртвец…

— Я по-добре чуйте и двамата как е било в действителност — чуха внезапно гласът на Раг. — Средният син предложил да вържат сал и пратят останките на баща си по реката, тъй като всички добре знаят, че Бащата Небе е изплел най-първия от стеблата на тревата шех, която расте покрай речните брегове…

Жената стоеше на входа на пещерата и кърмеше голичкото си момиченце.

— Какво правиш, жено!… — ужаси се Еврих. — Ще простудиш детето!…

Раг само се подсмихна.

— Вие, от равнините, сте изнежени, свикнали сте все да ви е топло и сте разглезени — каза тя. — Не ще разберете защо ние, планинските хора, сме толкова здрави и издръжливи. Моята дъщеря няма да настине, а ще порасне умна и красива, по нищо няма да прилича на лигавите хилави девойки от низините. А ти, лекарю, по-добре виж как мием в сняг своите младенци, и направи същото със своите деца, когато ги проимаш!

Действително, малката преспокойно сучеше от най-добрата храна на света и риташе весело с крачета, без да хленчи от милувките на хладния вятър. После към тях надникна слънцето.

— Кой е този младеж, комуто подготвяте свещена клада? — попита Раг. — Нима кворите са осквернили с убийство непристъпната планина? Заслужават…

— Не знаем кой е, нито кои са били неговите убийци, но народът на Четирите орела не е виновен — побърза да увери жената Еврих. — Клетникът е бил в леда преди векове, дълго преди Последната война…

Раг със съмнение поклати глава. Ала поне не продължи да говори защо кворите са виновни за всичко лошо по света.

Вълкодав реши, че горивото е достатъчно. Вдигна замръзналия труп и го положи върху сивата, мазна наглед купчина. После се върна в пещерата, загреба с плосък като лопата къс камък-огневец жива жар и го изнесе навън. Купчината, както бе заледена, се разгаряше неохотно, ала внезапно, огряна от слънцето, удивително бързо запламтя, сякаш бе клада от сухи дъбови цепеници.

Двамата мъже и жената мълком гледаха как се издигат нагоре езиците на свещения огън, как пламъкът се приближава към злощастните останки, които приемаха честното погребение векове подир изхода на душата. Огневецът бълваше гъсти кълба дим, кадеше, сипеше остро миришещи сажди. Ледът се топеше, вода се срещаше с огън, между късовете гориво изригваше съскаща пара. Трупът взе да омеква, безобразно натрошеното тяло се отпусна и по странен начин се разхубави отново. Необяснимо се изглади даже лицето, загрозено от гримасата на агонията. За миг върху кладата сякаш спеше спокойно юноша. После пушек и пара го покриха, а затоплилия храната си огън зарева победоносно, а всред жарката му снага се мяркаха зелени езичета. Поне така се привидя на Вълкодав. Ала по-странното и удивително бе друго. Вянинът все чакаше смрад на горящо месо да удари по носовете им, но това така и не се случи. Миришеше си на горящ огневец — и толкоз. Ни повече, ни по-малко. Еврих също се учуди, пристъпи от крак на крак и предположи:

— Навярно твърде дълго е бил в леда, затова частиците на плътта му са станали от друго естество. Чувал съм, че на Островите понякога намират туловища на древни животни, неразложени заради свирепия тамошен студ. Та те също горят така… като че са дървени… Сегванинът, който ми го разказа, искал да си опече малко мръвка, но плътта се разкашкала и изгоряла много бързо…

Ученият си е учен — винаги се чувства по-добре и по-уютно, ако успее да измисли поне някакво обяснение. Но кой знае защо научните доводи понякога звучат неуместно, а вместо да ги приемеш, ти се иска да коленичиш и със сълзи на очи да приветстваш Чудото…

Димът, смесен с къдели бяла пара, се стелеше по склона. Течеше по мократа синева на ледника, ярко искрящ след небивалата гръмотевична буря, и сетне се възнасяше нагоре като стегнат стълб, който не бързаше да се разсейва. Когато се издигна над планинския връх, в него ненадейно пламна дъга. Вълкодав се намръщи, мъчейки се да си припомни дали е редно да става така, нима е бивало и преди — в пушек, вместо в дъжд или в облак да грейне многоцветна дъга?… Или може би това си бе далечна дъга, просто случила се на фона на дима? Надали, рече си. Дъгата бе твърде зелена, сякаш слънчевата светлина се раздробяваше върху кристали чист изумруд. Единият й край бе забоден във върха на Харан Киир, а другият чезнеше във висините. Бе зрелище, каквото се запомня за цял живот. Облян в слънце блестящ пик, ослепително ярък на фона на тъмните облаци. Черно-бял стълб дим. И зелена дъга над върха… Вълкодав се запита що ли за вест може да праща подобно знамение. Тълкуванията, които тутакси му хрумнаха, бяха все такива, че веднага се почувства не на себе си. Добре, реши той. Направихме каквото трябваше, а за останалото да се кахърят жреците… Погледна огъня. Купчината огневец, прочут с дългата си бавна жар, бе прогоряла неестествено бързо. Вече и пушек не излизаше от нея, а и порестите парчета сгурията с шумолене се разпадаха на пепел. Вълкодав неволно потърси с очи за овъглени кости. Всичко, което не е било погълнато от огъня, следваше да бъде, поне по вянски обичай, увито в платно или брезова кора и заровено в земята.

Нямаше обаче нито кости, нито други следи от изгорено човешко тяло. Пламъкът бе погълнал мъртвеца без остатък. Не останаха дори катарамите от сандалите му. Това бе… невъзможно. Двамата мъже и жената с ужас се спогледаха. Впрочем, този ужас не бе такъв, който те сграбчва, когато се боиш за себе си или за друг. Просто човек винаги се плаши, когато усети присъствието на Висшите. Еврих пръв се осмели да изрази общото мълчаливо мнение:

— Според мен — прошепна той, — току-що погребахме един Бог…