Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълкодав (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Право на поединок, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
ultimat(2010)

Издание:

Мария Семьонова. Право на двубой

„ИнфоДАР“, София, 2007

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

ISBN 978–954–761–347–8

История

  1. —Добавяне

9. Жената на ювелира

Наглед това бе най-обикновена къща зад висока ограда, увенчана с медни шишарки. Намираше се в Прибрежната махала, там, където улицата на Скъсаното въже се отдалечаваше от търговското пристанище и тръгваше да се катери по крепостния хълм, като постепенно ставаше по-спокойна и по-чиста. Махалата бе най-старата в Кондар, построена още преди Последната война, когато стените, издигнати с голям излишък, ограждаха и селището, и солидно парче поле заедно с част от гора. Праотците са градили не като в днешни времена, не на къщички и колибки, притискащи се една в друга, а на цели палати — волно, широко, с просторни дворове. От друга страна, праотците не са разбирали от разкош, били са сурови хора, палат са наричали обиталище за трийсетина души, зидано от светлосинкав местен камък и с глинени керемиди отгоре. Днес такова жилище може да си позволи що-годе заможен търговец или майстор занаятчия. Само че без двор. А съвсем друго си е да има къща, която не е сбутана сред останалите, посред уютна градина с плодни дръвчета и прекопани лехи със зеленчуци за домашната трапеза. Същата разлика е като между могъщ дъб в полето и негов роден брат, заклещен в прангите на гъсталака от други дървета, принуден да се бори за светлина. Но какво да се прави! Стените, някога строени със запас оградена земя, сега вече само дето не се пропукваха от напиращата жива плът на града.

Наследниците на най-първите кондарци, живеещи в Прибрежната махала, до последна възможност се вкопчваха в родовите си гнезда. Позор е да предадеш малкото си имение в чужди ръце, за да се преселиш поради сиромашия нейде в Средната махала или съвсем на дъното — в махалата Калинов храст… Позор не позор, ала все се случваше. Колко срам и сълзи бе видяла улицата на Скъсаното въже, докато по нея си тръгваха в миналото могъщи семейства, изпращани от подигравките на просяци и ратаи, които с радост идват да зяпат нещастието на бившите си господари!…

А подир тях в палата зад яката ограда се нанасяха нови люде, нерядко от онези, които преди не само че не влизаха тук, а дори ги пъдеха с кучета от двора.

Разказваха обаче, че преди половин век, когато настъпил часът къщата зад оградата с медни шишарки да сменя собственика си, нямало нито взаимни обиди, нито дрязги, нито дълго и усърдно пазарене. Нямало ги алчните освирквания на бедняците, опитващи се да отмъкнат нещичко от преминаващите каруци с покъщнина. Загадъчно? Няма никаква велика загадка, ако се знае кой именно предложил на тогавашните стопани щедро заплащане за дома им.

Сонмор. Ето кой. Съвсем младият тогава Сонмор.

И тъкмо той сега обитаваше допадналата му преди време къща. През последните години той все по-често се замисляше да се оттегли, затова и все повече от делата му на нощен владетел се поемаха от наследника, неговия син, Кей-Сонмор, сиреч Сонмор Младши. Къдравият брадат мъж, навършил двайсет и седем зими живот, вече за много неща се разпореждаше самостоятелно. Но за по-значими и важни дела неизменно засега търсеше съвет и позволение от баща си.

Градската стража не бе много-много желан гост на тази улица, затова и почти не се вясваше насам. Че и какво има да прави толкова в най-тихата и спокойна част на Кондар, населена с почтени граждани? Повечето от тях хранеха домашни дружини, стъкмени по-добре от стражниците. Кражби и нападения тук никога не бе имало, а ако понякога избухнеше свада или сбиване между пияни моряци, безобразието бързо и безпощадно се пресичаше от Сонморовите яки момчета.

Навярно заради това самотният пешеходец сега вървеше по улицата без капка страх. Макар че такива като него би следвало да се стряскат на всяка крачка, да се плашат от всеки срещнат. Защото човекът бе дребен крив гърбушко, който присвиваше късогледо очи в сумрака. Подпираше се на тояга и тя не му служеше като украса или оръжие, а като опора, без която никъде не би могъл да стъпи без мъка. Облеклото на беззащитния сакат обаче бе хубаво, скъпо, а венчалната халка на лявата му ръка, ако имаше светлина, би лъснала и удивила всяко око с фината си изработка. С една дума, само най-мързеливият или най-безсъвестният нехранимайко би подминал такава лесна плячка. А гърбушкото си креташе по паважа, без да трепва, сякаш от малък бе свикнал да не се бои от шумове зад гърба си. Даже приличаше на замислен, усмихваше се на някакви свои спомени, навярно много приятни.

Когато стигна до портичката на Сонморовото жилище, не му се наложи да тропа. Едрият момък с бръсната глава, който пазеше входа, отдалеч забеляза късния гост и почтително отвори пред него портичката, скърцайки с резето:

— Заповядай, майстор Улойхо, нека те топли Свещеният огън!

— И теб, добри ми приятелю, да не те подмине с топлината си — отзова се гърбавият. Стражът на портата държеше маслена лампа, така че някой любопитен наблюдател би могъл да види, че лицето на гостенина е младо, дори красиво, макар и с някаква потискаща, болезнена хубост, сякаш недъгът на тялото хвърляше сянка и върху него.

Здравенякът пазач тихо подсвирна и откъм къщата изтича, подскачайки, къдраво момиче. Щом съзря майстор Улойхо, тя радостно му се поклони, взе го под ръка и го поведе по павираната пътека. Терасата на къщата бе висока, горе играеха на ашици още двама юнаци, не по-слаби от пазача на портата. Те живо слязоха по стълбите насреща, със смях и закачки подхванаха гърбушкото под лакти и мигом го възнесоха до прага на дома. Дребният майстор им благодари, усмихвайки се срамежливо. Дружеската грижа и подкрепа от страна на здрави и силни люде винаги го подсещаше за собствените му вродени увреждания. Но да откаже на момците святото право да помогнат на сакат човек, не бе редно.

Стражите не хукнаха да уведомяват господаря на къщата за неочаквания гостенин. Просто му отвориха вратата и пуснаха Улойхо да влезе. Беше свой човек, приятел, проверен отдавна, отъпкал пътя насам от години.

Кей-Сонмор седеше на късна вечерна трапеза с неколцина доверени хора.

— Здравей, Луга — приветства го гърбавият, назовавайки Младшия с домашното му име, обръщение, позволено единствено на роднини и най-близки другари. Кей-Сонмор измърмори в отговор нещо неясно, защото тъкмо бе отхапал парче питка с пълнеж от печено пилешко месо и протягаше ръка към кана с леко пиво. Потупа гостоприемно по боядисаната черга до себе си. Под стряхата на Сонмор строго съблюдаваха старинните обичаи, за съжаление поизчезнали почти навсякъде заради развратното влияние на чуждоземците — малцина тачеха заветите на предците номади да не се глезят с маси, пейки и други измишльотини, а да водят домашния живот на пода. Улойхо се катурна с наслада до Младшия, давайки почивка на кривия си гръб.

Бе изминал цели петстотин крачки по улицата дотук. За него това бе много, мъчително много. Един от доверениците незабавно му побутна купчина пъстри възглавнички.

Кей-Сонмор преглътна питката, сдъвка и перото зелен лук, което висеше от устата му, и изсумтя:

— Гощавай се, докато е топло.

— О, аз… — смути се гърбавият, — нали знаеш, толкова късно не вечерям. Инак на сутринта ме боли стомахът.

Луга изхъмка, сякаш на глас изрече — е, какво да те правим, открай време си ни лигльо, такъв си остана. Сетне налапа нова питка, без да забрави да жертва малко залче на пламъка в огнището. Щедро си добави лук, който топна в червен лютив сос от малко гърне, хвърли в устата си и парче пушена сланина — за разнообразие. След като натъпка всичко това между зъбите си, челюстите му замърдаха делово и съсредоточено. Чак драго да ти стане, като гледаш как се храни човек с несъкрушимо здраве!

— А ти си пийни с нас, за да не те мъчи стомах — предложи довереникът, наливайки в издути канчета нардарско гроздово вино. На дневна светлина то имаше зелен цвят, но сега отблясъците от огнището го правеха червено-златисто, с искри.

— Ако си пийна, ще ви се наложи да ме носите у дома — кротко отказа с усмивка Улойхо. — Не съм като вас.

Луга гръмко се засмя. Той с охота и без злоба се присмиваше над недъга на приятеля си, без да се притеснява, че ще нарани гордостта му. Донякъде това се харесваше и на самия гърбушко. Правилно, дръжте се с мен като с равен. Е, само дето имайте едно наум — както с виното… Довереникът рипна на крака, без да чака нареждане. Излезе и скоро се върна с чашка прясна сметана и купичка рохко сварени яйца. Улойхо благодари и се зае с угощението. Ядеше бавно, спретнато и чинно. Съвсем не като Сонмор Младши.

— Имам молба към теб, побратиме — каза недъгавият майстор след вечерята. — Дали не би могъл някой от твоите бойни момци… такова… да поживее, да речем, известно време в моя дом?

Кей-Сонмор обърна не само лице към него, а и плещите си, цялата снага. Движението се получи страховито, като на гъвкав звяр, никак не му личи, че е пил и пиво, и вино, пък и на силното тяло не му тежеше и капка излишна тлъстина.

— Да не те притеснява някой? — попита уж спокойно. Ала никой от кондарци и жителите на околните села не би желал Улойхо, отговаряйки, да произнесе неговото име.

— Ти пък! — махна с ръка сакатият, като се усмихваше. — Никой не ме притеснява. Просто… Виона, разбираш ли, се е поболяла от кошмари. След като роди, все лошо сънува, а после само едно ми повтаря — ще дойде някой и ще ни убие. Та си рекох… да й пази страх… Ще ми помогнеш ли, побратиме?

Някога, преди години седемгодишният син на всесилния Сонмор спаси свой връстник, сакато сираче, от улична момчешка банда. И благодарните сълзи на отърваното хлапе, подсилени от бащината похвала, го изпълниха с такава неизпитана дотогава гордост, толкова му допадна да се чувства суров защитник на слабите и безпомощните, че наследникът на Нощния конис веднага заяви на висок глас, та всички да го чуят — ето това момче е мой побратим! Мислете му само криво да го погледнете! Направо сами гроб си изкопавате…

„Ти гледай да не си завъдиш още побратими — отбеляза баща му. — Не пилей напразно подобна връзка, това не е милостиня.“

„Не я пилея!“ — упорито отвърна синът. Оттогава минаха двайсет зими, единият от побратимите се подготвяше да поеме огромна власт, другият с труд и умели ръце се замогна, понесе му се славата на изкусен златар, прочут надалеч ювелир. Ала дружбата им остана същата както преди.

— Виона, казваш… — промърмори Кей-Сонмор и се изтегна върху възглавничките като преял тигър. Кипналата му преди мигове кръв неохотно се успокояваше. — Че тя след раждането още не е на себе си! Ставало така с някои жени, разправяли са ми.

Той нямаше законно семейство. Също като баща си. Също като предшествениците му. Защото не приляга на скитник-разбойник, ловък крадец и смел грабител на богаташи да се обвързва с жена, деца, имущество, дрънкулки… Преди време подобен обет са давали всички, посветени в Сонморовото братство, но днес старинната повеля се спазваше само от главатарите. Бащата на Луга бе едва ли не първият Нощен конис, обзавел се с къща, ала майката на наследника му така и не бе зарадвана с венчална халка. Виж, пръстени за подарък от плячката… Кей-Сонмор също не се канеше да подарява халка на някое от своите момичета. Улойхо обаче се ожени. И то как!… Видял на робския пазар зашеметяващо хубава девойка. Ахнал. И незабавно, без да помръдне от място, тръснал пред продавача кесия с жълтици — цяло състояние. И, пак без много-много да се помайва, според обичая повел робинята в кръг около свят огън, пред свидетели я нарекъл своя законна съпруга, с което й подарил свободата. Тогава ахнали всички, които познавали майстора, а го познавали мнозина, освен шепа пристигнали от другия край на света чужденци. Постепенно Кондар престанал да ахка, ала никой не предполагал, че дивната красавица ще отвърне с взаимност на горещите чувства на сакатия Улойхо. Тя май наистина го обича! — шушукаха си клюкарите и цъкаха с език, защото складовете с „ах“ бяха вече изчерпани. А след девет месеца от пламенната любов на немислимата двойка се роди здраво и напълно нормално момченце…

Хранениците на Младшия през това време се забавляваха да мислят кого да пратят да пази жената на майстора. Назоваваха имена, после ги отхвърляха, намирайки ги за недостойни по една или друга причина. Този уж става, ама обича да си пийва, а като си пийне — олеле… Онзи пък също не е лош, но само като му види муцуната клетата млада майка — още по-страшни кошмари ще засънува. На друг гласът му е твърде силен, даже като шепне, на Виона ще й се дръпне млякото, на четвъртия уж всичко му е наред, само дето, като всеки красавец, са му слаби ангелите, ще вземе да заухажва майсторовата съпруга, ще се наложи да го тикаме в чувал и да го давим после…

Луга слушаше майтапите и отначало се подсмихваше на най-остроумните, ала изведнъж престана. Грях е да не се повеселиш, когато има повод, но Сонмор Младши отлично знаеше — щом близък приятел посред нощ е напуснал дома си и е дошъл на гости, значи наистина е обезпокоен и разтревожен. И чака от него помощ, не насмешки. Доверените храненици тъкмо вече си припомняха някакви моми, които умееха да стрелят и да се бият не по-зле от доста момци — ха-ха-ха, ето кого е най-добре да поставим за пазач на младата булка, хем ще й е приятелка — и тогава Кей-Сонмор ги прекъсна рязко:

— Ще питам тате за съвет.

Идеята за девойка-телохранител никак не беше глупава. Само нещо го човъркаше, не можеше да се отърве от усещането, че пропуска нещо важно. При това — обещаващо немалка изгода.

Един от хранениците веднага се изправи и изчезна зад поовехтял килим, провесен вместо врата. Улойхо бе развалил зрението си с пипкавата работа, която му бе спечелила богатство, но знаеше, че килимът е стар и опърпан, защото много пъти го бе виждал отблизо. В своя си дом той би окачил по-красиви и нови, но под чужда стряха не се дава акъл на стопанина как да обзавежда покоите си. Сонмор повеляваше цялата област и въртеше немалки съкровища, но като къщовник се придържаше към предписаната от обичаите достойна скромност. Старинната мъдрост не току-така гласи, че сит сокол не се стрелва към жертвата. В разкош нека се къпят онези, на които им е писано да се боят от Сонмор.

В стаята имаше само един истински ценен предмет — висеше на стената. Неголяма каменна мозайка, която изобразяваше знаменитата кондарска крепост под кълбящи се буреносни облаци. Пронизваше ги само един слънчев лъч, който символизираше най-първия Сонмор, спасителя на града. Картината бе обрамчена с въже, вързано в клуп за бесене, а той — разкъсан по средата. С късогледите си очи Улойхо зле долавяше подробностите в мозайката от мястото си, но нямаше нужда ги вижда добре. Картината бе негово дело, дар за господаря на този дом. И знаеше, че Нощният конис много се гордее с нея.

Майсторът очакваше да ги повикат с побратима да се явят пред очите на нощния кондарски вожд, както обикновено ставаше, когато идваха хора да молят за помощ или съвет. Сгреши. Сонмор излезе сам, съпроводен от мургаволик телохранител. Гърбушкото неволно се сви плахо, понечи да се надигне, ала старецът го възпря с жест — седи си момче, седи си, — и сам се разположи на пода до сина си. Телохранителят Икташ, дясната ръка на вожда, негов побратим и първи съветник по воинско дело, скромно се настани зад гърба му.

Ако Вълкодав можеше сега да види този най-добър кондарски боец, сигурно би се поразил колко е по-различен от вчера, когато се изправи насреща му пред „Зъбатката“. Вчера иззад рамото му надничаше смъртта и хората я усещаха на сто крачки околовръст. Сега обаче Икташ не излъчваше никаква заплаха, помен дори от такава нямаше. Просто вежлив, спокоен, усмихнат, не в първа младост човек…

Сонмор за разлика от него бе наистина стар. Сух тя лом, набръчкан, с редки бели коси, разпилени по раменете, той приличаше не на баща на Луга, а по-скоро на негов дядо. Бе заченал красивия си син вече като поживял човек, след върха на своята зрялост, което навярно бе се отразило доста благотворно върху наследника му. Помъдрял от годините баща често дава на детето си повече, отколкото някой млад татко, още незабравил и той самият майчината гръд.

Улойхо изложи пред Нощния конис грижата си. Луга и хранениците, вече наясно какво тревожи ювелира, слушаха почтително. Сонмор мълча, докато сакатият не пророни и последната дума от разказа си, след което присви очи и подпря брадичка с юмрук; тъкмо в същия миг зад него помръдна Икташ. Вождът на кондарските разбойници, който от не едно или две десетилетия познаваше своя верен помощник, обърна леко глава към него, без да скосява очи да го погледне. Икташ прошепна нещо, само за ухото на вожда. Не защото казваше нещо тайно, а понеже така подчертаваше ролята си на съветник, който не посяга към властта на побратима си, нито се гласи за негов наследник. Ако ще подаде на мъдрия си господар нещо умно, няма защо това да засяга някого, не е нещо за показ. Каквото и да е прошепнал, Сонмор може и да не се съгласи — пак без никой да разбере. А може и за съвсем друго да му споменава — сетил се е сега, казал го. Тяхна си работа!

Нощният конис доста дълго мълча, гледайки втренчено сина си.

— Да не би, тате, да си мислим за едно и също?… — каза най-сетне Луга. Сонмор се усмихна:

— Още малко, и щях да реша, че така и ще си останеш Младши…

 

 

Велхите от стари времена се отнасят с подозрение към ездата, наричат я занимавка за страхливци, които, безславно загубили колесницата си, бягат от бойното поле. Но при нарлаките още от номадските им поколения всичко е точно наопаки. За да накараш знатен нарлакски воин да седне в каква да е каруца, първо трябва да го вържеш. Или да го раниш до степен да не може да се удържи в седлото си.

Майстор Улойхо не беше нито знатен човек, още по-малко — воин. И надали някой би го упрекнал, сакат е все пак, недъгавите само Боговете да ги съдят, ако той би се появил на улицата в количка, бутана от плещест слуга. И въпреки това, когато Луга дойде за него на следващия ден по пладне, както обеща, слугата изведе пред гърбушкото кротко сиво магаренце от обора. Майсторът се покатери с пъшкане на самара, като недоумяваше безмълвно, защо го канят да посети харесания от Сонмор телохранител за Виона, вместо юнакът сам да му дойде. В края на краищата — кой кого наема?… Улойхо се сдържа и не попита побратима си.

Луга взе юздите на магарето и го поведе след себе си. Зад оградата чакаха момците от свитата. Кей-Сонмор нямаше от кого да се бои, ала тачеше обичая, млад вожд е все пак. Сред юначагите вървеше и Тормар, прогоненият от кръчмата на Стоум пазач. Крачеше най-отзад, за да не се мярка пред очите на вожда излишно. Носеше обикновена риза, вместо коженото си елече с парчета от ризница по него.

В същия ден Вълкодав едва не закъсня за службата си в „Сегванска зъбатка“, която започваше малко преди пладне заедно с отварянето на вратата на гостилницата за посетители. А стана така, защото Сигина неочаквано се примоли на Еврих да я вземе със себе си — младият арантянин се канеше да посети Дома на Близнаците.

— Научих, че там непременно ще дойдат синовете ми — заяви тя, както винаги безметежно. И се зае да връзва вървите на обущата си.

Вълкодав се позачуди, но после си рече, че душевно помрачената жена навярно се надява да припознае своите тайнствени синове среди недъгавите и болните. Или поне да поразпита дали някой ги е срещал. Половината от намерилите приют и помощ у двуцветните жреци бяха чуждестранни люде. А болните хора често имат нужда да говорят с някого, да споделят. Един наемник или дребен пътуващ търговец, докато е здрав и прав, за нищо на света не ще седне да си приказва с бедна непозната старица, на всичко отгоре и луда, ала докато лежи и бере душа в чужд край, всичко ще стори, за да привлече вниманието на жалостивата и мила баба, нека е странна малко, стига тя да седне до него и да изслуша какво му е накипяло на сърцето в този нещастен час…

Всеки има нужда от съчувствие.

Е, почти всеки, реши вянинът и не започна да я разубеждава. Лошото бе единствено това, че Лудата огласи намерението си тъкмо когато той, Еврих и Рейтамира вече бяха на прага и излизаха. Жена на години нямаше да може да следва дългите крачки на двама мъже и млада булка. Щеше да ги забави.

— Сами ще стигнем, приятелю варварино — успокои вянина Еврих, когато стана ясно, че от лечебницата до кръчмата ще му се наложи да стигне на бегом. — Да не мислиш, че само да се обърнеш на другата страна и веднага ще ни изядат с парцалите!… Ще се справя!

— Да, ще си вървим с майчицата бавничко, бавничко — и ще стигнем! — подкрепи го Рейтамира.

Вълкодав не пожела да спори и да напомня на граматика случки като онази на площада с кемера им, затова само кимна в знак на съгласие. Ала продължи с тях, чудейки се как толкова лесно нарлакската булка нарича „майчица“ чужда жена. Той би се обръщал към нея с „госпожа“. С цялото уважение. Дори „господарка“ би й викал, ако е почтена и многодетна. Но в никакъв случай „майка“. А то и Еврих вече няколко пъти се обръща така към Лудата Сигина — навярно за да се хареса на Рейтамира. Майчица… голяма работа, че в Четирите дъба му се привидя в нея нещо… познато. Вянските мъже, от раждане до смърт, имат само една майка. Свята дума е това. Твърде голямо слово е, за да го лепваш на друга — ни леля, ни вуйна, ни баба, никоя.

Чужди нрави, чужди земи…

Както винаги, отвори им младият брат Никила. Той учтиво прие гостите и ги поведе навътре, а Вълкодав, като се убеди, че всичко е наред, хукна към „Зъбатката“. Затова и не забеляза, че старият Ученик, едва срещнал погледа на Сигина, първо замръзна от изумление, а миг по-късно дори понечи да коленичи пред нея. Не го стори само защото очите на Лудата го задържаха изправен сякаш с мека длан, която го възпря — ласкаво, майчински…

 

 

Кей-Сонмор имаше вид на човек, приготвил на приятел отличен подарък. При това сериозен дар, какъвто не се връчва между другото, който изисква да се очаква с нетърпение, изгаряйки от любопитство и тормозейки се от неизвестността. Подаръкът трябва да внушава дори малко страх на онзи, комуто е предназначен. Трябва да доведе получателя до състоянието на гладен просяк, подушил паница чорба, само дето не знае още каква е тя. Нека се развълнува, нека си въобрази неведомо какво, нека малко се стресне, че може би всичко е само не много добра шега!…

Всъщност още от детските им години Сонмор Младши никак не успяваше да разпали подобни подозрения у приятеля си. Всеки път, когато се оглеждаше към недъгавия си побратим с хитро присвити очи, той виждаше на лицето му само стъписана и притеснена, но кротка усмивка, пълна с безпределно доверие. И макар Луга никога — Свещеният огън му е свидетел! — нищо лошо не гласеше на гърбушкото, всеки път в такъв миг го обземаше чувство, подобно на срам. Срамуваше се от якото си здраво тяло, от късмета си да се роди читав. От това, че наистина би могъл да изиграе по какъв ли не начин добродушния майстор Улойхо…

Дали тъкмо това бе отгатнал Сонмор, когато позволи на наследника си да нарече сакатото момче свой побратим?…

Свитата на Младшия със смях и закачки обикаляше кондарските улици, а после, съвсем неочаквано за Улойхо, спря пред току-що отварящата се врата за посетители „Сегванска зъбатка“.

Когато сърцето ти пак се удави в тъма

и душата онемее от печал, без светлина,

тогава помисли си, че може би някъде Тя

те чака за среща с горяща свещ във ръка.

 

Искра ще прогони пълзящия мрак,

в тъмата на нощта ще ти покаже бряг —

повярвай, че далеч оттук проблясва фар,

към тебе лъч протяга — десница на другар.

 

Не знаеш ти кога ще опали небосклона,

откъде ще бликне светлина сред черна яма.

Само вярвай! Тази вяра е за теб заслона

и недей дори да си помисляш, че я няма…

Рейтамира галеше струните на лютнята, припявайки й полугласно за наслада на десетина слушатели. По града бавно, но вярно се плъзгаше мълвата, че в „Зъбатката“ всеки ден идва една девойка, която превръща в песни стихотворенията на знаменит галирадски поет. Рейтамира даже успя да се сдобие с прякор, който хем я ласкаеше, хем я притесняваше с нескромността си — Гласът на Декша. Отнякъде в Кондар знаеха, че едноокият стихотворец не е получил от щедрите Богове нито слух, нито музикална дарба. Мнозина пробвали да съчетаят словата му със звучни струни, ала комай никой не бе успявал досега да го направи толкова сполучливо, колкото Рейтамира. Ето така се сдоби Стоум с дузина нови постоянни гости, които поръчваха пиене и угощение, за да не ги изгонят от кръчмата.

Отначало той уж не възрази да приеме и певица в гостилницата, след като бе допуснал и граматика да припечелва. Действително, надвечер блюдата в дървената сушилня понякога звънтяха от дружния смях на посетителите, когато Рейтамира, лукаво стрелкайки с очи, дразнеше слушателите с песни на наемници. При това много ловко подменяше непристойностите в известните на всички куплети с остроумни намеци. Чираци и ратаи с по-просташки вкусове отначало презрително пуфтяха, ала после изведнъж им допадна облагородения вид на любимите им песнички, защото така ставаха още по-забавни именно заради това, че не огласяваха мръсните думи пряко.

Ала денем Рейтамира пееше съвсем други песни. И да я чуят идваха люде безпарични, от каквито Стоум нямаше никаква изгода, затова веднъж се опита да нареди на новия си пазач да не ги пуща в кръчмата.

„От какъв зор? — оглеждайки стопанина отгоре надолу изръмжа навъсено вянинът. — Не шумят, не буйстват…“

… Дружината, която вървеше нагоре по улицата откъм пристанището, на пръв поглед се стори чудновата на Вълкодав. Снажен млад мъж с властна осанка водеше подире си магаренце, неловко яхнато от гърбаво човече. Отстрани крачеха неколцина здравеняци с толкова откровено разбойнически мутри, че само с външния си вид даваха повод на стражата да ги задържи. А на всичко отгоре най-отзад се тътреше стар познайник — Тормар. Удивително кротък, потих от водата, та даже и се мъчеше да е по-нисък от тревата. Без коженото си елече, знака на смел юнак.

Вълкодав се взираше в приближаващите се съвсем безстрастно. Не познаваше Кей-Сонмор, макар да бе чувал вече за него.

През това време Луга спря пред гостоприемно отворената врата на кръчмата, с лекота свали Улойхо от самара и цялата свита влезе в гостилницата покрай застаналия на поста си вянин. Той забеляза как се промени лицето на Стоум, как мигновено опустяха двете най-добри маси и разбра, че не е сгрешил. В „Зъбатката“ отново бяха благоволили да довтасат важни гости. Важни — и опасни.

Слугините чевръсто изтриха за тях масите и пейките, а това никога досега не бяха правили, след което постлаха чисти покривки — за съществуването на покривки тук вянинът пък изобщо не подозираше. Брадатият главатар даваше нареждания, докато поръчваше гозби. Свитата се настани чак когато предводителят им седна заедно с недъгавия си спътник. Младият гърбушко погали с тънки пръсти ленената покривка пред себе си, като се озърташе непрестанно, сякаш очакваше да види някого. Няколко пъти погледът му се плъзна по лицето на Вълкодав, но веднага се отместваше. Вянинът забеляза на гърдите на сакатия верижка със засукано изковани звена, което означаваше майсторски сан в ювелирния занаят.

— Тук има човек, в когото Икташ не намери слабо място — прошепна Луга в ухото на наречения си брат, като очите му блеснаха съзаклятнически. — Тъкмо такъв ти трябва да бди над семейното ти огнище.

— Кой от всички? — почти жално попита Улойхо. — Тук има доста… и всички са такива… такива…

Дребният ювелир, който общуваше предимно със скъпоценни камъни и скъпи метали, отколкото с живи хора, нямаше и капка понятие от воински достойнства. Затова всеки як касапин или хлебар му се привиждаше като юнак — далеч по-внушително изглеждаха от слабия жилест, че и невисок Икташ.

— А ти отгатни! — захили се Кей-Сонмор. — Ако познаеш, девет дни от неговата служба аз ще я платя! Става ли? Съгласен?

— Съгласен — тутакси отвърна Улойхо. Бе глупаво да се надява да спечели, но даже при лош късмет джобът му не би бил натоварен с допълнителни разходи. Защо да не опита?

— Ей, певице! — гръмко, с цялата сила на дробовете си кресна изведнъж Луга, при което Вълкодав обърна глава. Бе свикнал, че от време на време в „Зъбатка“ се вясваше посетители като сегашните — наглед нито знатни, нито особено заможни, но пред които Стоум само дето на пръсти не ходи, навярно не без причина. Обикновено такива гости се държаха тихо и мирно, приказваха си полугласно и плащаха щедро, без да искат ресто. И не се задяваха с Рейтамира, за разлика от един подпийнал стражник.

— Слушам те, мой господине — отзова се младата жена. Вълкодав, като изхвърли онзи стражник онзи ден, търпеливо й беше обяснил, че не бива доверчиво да бърза да отвръща на повиквания. А ако настояват, да им казва да искат разрешение от „брата“, който стои край вратата. До днес след това нямаше нужда от повече убеждавания…

Като че ли и сега нямаше да се наложи, защото брадатият хубавец, подвиквайки на Рейтамира, скришом наблюдаваше вянина. Изпитваше пазача, не може да е друго. Но защо?…

— Знаеш ли да пееш „Пеперудата“? — като понамали гласа си, попита Кей-Сонмор. Вълкодав добре видя, че гърбавият майстор се изчерви. Тая песничка всички я знаеха — от пъпчиви отроци, та чак до немощни старци, отдавна забравили онова, за което младоците само мечтаеха. По-непристойни куплети не можеше да си представи човек. Рейтамира се поколеба, но във въздуха блесна златна монета, подхвърлена от ловка длан, и жената тръсна глава — блеснаха косите й, тежко плъзнали се по раменете й. Чевръстите й пръсти заиграха по струните.

Седя си в храсталаци край рекичка,

но рибата изплъзва се от мойта кукичка.

Внезапно съзирам — стои на отсрещния бряг

в своя цял блясък красив момчурляк.

Почесва се нещо красавецът там…

Какво ли почесва съвсем аз не знам!

Кей-Сонмор пръв започна да вие от смях и дори разтърка очи, макар че Рейтамира все още не се бе добрала до най-пиперливото и смешното. Тя си пееше така, както знаеше и както можеше да преиначи нехитрата история в песента — как момък гледа къпеща се мома, по чиято снага пърха зелена пеперудка. Момъкът горчиво съжалява, че не е на мястото на пеперудата, защото ако беше… нататък се изреждаха всички плътски блянове на героя от баладата.

Рейтамира обаче преобърна всичко с главата надолу. В нейната „Пеперуда“ млада рибарка си пада по дебел мързеливец, а зеленото насекомо изобщо липсваше от песничката. Простият народ взе да тропа в такт по масите. Ценителите на изтънчена поезия, отначало свели с погнуса очи, също започнаха да се хилят, без да потулват усмивките си.

Ей ги, по пясъка гащи се валят

и риза на клонче се гордо развява…

Моминско сърце ми пее, трепти

и телце ми ту зъзне и ту се поти.

Ето, извръща се… ох, почти ми проблесва!

А той, представете си, пак нещо почесва…

Вълкодав, комуто също бе смешно и любопитно, внезапно застана нащрек — навън ставаше нещо нередно. Престана да слуша куплетите и надникна на улицата.

Човекът, тъкмо поел през площада към гостилницата, бе познат в цял Кондар. Господин Алпин, бъдещият конис, му бе роден брат. При това по-малък брат. По-големият бе извънредно засегнат от тази, според него, въпиюща несправедливост. Наистина, нима само затова, че обича да прахосва рано полученото наследство, не е достоен да стане владетел?… Че това също си е грижа! Пък и Кондар е имал и по-лоши управници…

Вече пет години той усърдно заливаше обидата с вино, но все не успяваше да я преглътне.

Любимото развлечение на Безпътния брат, както го наричаха зад гърба всички кондарци, бе да се премени като човек от простолюдието и да се шляе по кръчмите край пристанището, където да предизвиква кавги, за да може насетне да чупи носове и да избива зъби. Всеки кръчмар поне веднъж се бе парил от посещенията му, но стопаните бяха свикнали с безчинствата на ощетения благородник. Освен това знаеха, че той страшно се гневи, когато някой го разпознае. А не би го разпознал само мъртвопиян малоумен чирак. Ала какво да сторят — знатен мъж, нищо, че винаги чупи шишета, обръща маси, запретва полите на слугините — спасение няма… А и нали господарят Алпин накрая плаща за щетите, без дума да обели.

Безпътният брат бе, според хората, на четирийсет и две години. Ала изглеждаше на шейсет — повехнал, вечно подпухнал, с рошава мръсна коса на фъндъци едва ли не до пояса. Лицето — цялото в синини, уж белези на геройствата му в юмручните свади. На дело бяха следи от друго. Защото когато се вихреше в поредната гостилница, никой не се решаваше да му отвърне както подобава — с пестник в наглата зурла. Не дръзваха да го поставят на място дори току-що пристигналите в града мореходи — винаги първо тях предупреждаваха, та да не загазят. Поради тази причина Безпътният си въобразяваше, че е непобедим биткаджия. Не му отстъпваха само стените и стълбовете на оградите — той се блъскаше на пияна глава в тях, оттам му бяха синините.

Вълкодав го гледаше как се приближава към „Зъбатката“ и си мислеше, че обикновено разходките на Алпиновия брат се случват късно вечер, та той се събуждаше не по-рано от пладне в най-добрия случай. Какво ли го е накарало да се измъкне от леглото си в незапомнен час? И защо се е втурнал право към тази кръчма?…

Вянинът си рече, че е избързал със заключението, че след посещението на Икташ ще го оставят на мира. Грънци! Може и да има благородни врагове, Вълкодав вярваше, че има такива по света, макар досега рядко да бе срещал от тях. Брояха се на пръстите на едната ръка. И от този град числото им няма да нарасне. Виж ги ти, хитреци, искат да ме сблъскат с всесилния Алпин…

Безпътния беше сколасал да се накваси, но не достатъчно и сега срочно му трябваше да се доналее. Вълкодав следеше с поглед приближаващата се беля и мълчаливо си пожела нозете да отнесат велможата някъде наблизо — в „Сребърния фазан“, да речем. Напоследък там се събираха най-пропадналите пияници.

Не му провървя. Безпътния помете случило се на пътя му хлапе, чирак на сладкаря, събори сергийката му — зад гърба му двама слуги помогнаха на момчето да се изправи и му пъхнаха в ръката няколко сребърника, след което побързаха подир господаря си, — и твърдо взе курс към вянина.

Вълкодав не се отмести от прага.

— Почакай, любезни — полугласно и напълно приятелски му каза Вълкодав. — Малко си сбъркал. Ти си за там.

Сочеше му към „Фазана“. Същата ръка препречваше входа на „Зъбатката“ през Безпътния.

— Чух — добави вянинът, — че днес там докарали халисунско вино от ягоди, вселяващи храброст в юнашкото сърце. Да идем там, ще те почерпя.

Преди време, когато пак се опитваше да се издържа от служба на кръчмарски бияч и обираше реколта от синини, Майка Кендарат, която не одобряваше подобни начини за печелене на пари, съжали дивия и глупав, по нейните думи, свой ученик, затова му даде няколко съвета. Едно от нейните наставления той сега се опитваше да приложи.

Очите на Безпътния брат някога са били кафяви, но сега сякаш нямаха цвят. Дрехите му бяха осеяни с умело спретнати кръпки — комай даже средствата на Алпин не бяха достатъчни да сменят всяка седмица скъсаната премяна с чисто нова. Засега бе рано — едва малко след пладне, затова одеянието на благородника още имаше що-годе пристоен вид. Ала до вечерта Безпътния щеше да се сдобие с дупки по коленете и лактите, с лекета навсякъде, а широкото наметало щеше да е разпрано от горе до долу. И така вече имаше два дълги шева. Утре същото наметало навярно ще бъде дадено на някой просяк. Безпътния нарочно цепеше скъпия плат с нож — така му се струваше по-юнашко. Ден, в който не успяваше да съсипе поне една дреха, той смяташе за преминал напразно. Дори когато наистина някой му вадеше оръжие, той бе подкупен да погъделичка самолюбието на Безпътния и такива наемници много внимаваха да не го наранят истински.

Стъписан от словата на Вълкодав, Безпътния позволи да го вземат под ръка и да го поведат по посока към „Сребърния фазан“. На петата или шестата крачка обаче благородникът изведнъж се сети, че не е тръгнал да пие, а да се бие, и то именно с този тук пазач, за когото му шепнаха, не помнеше кой точно, че си заслужавало да го набие, за да не знае много. Братът на наследника на Кондар ядно изтръгна ръкав от дланта на вянина:

— Махни си лапите, келеш!…

Вълкодав си каза, че разпътният живот не ще довърши Алпиновия брат чак толкова скоро и определено не днес. Отпуснатото наглед тяло изведнъж се дръпна неочаквано мощно. Вълкодав едва успя да отпусне захвата си, за да не строши на велможния непрокопсаник някоя кост, опазили я Боговете. Безпътния се изрепчи още веднъж и Вълкодав погледна към слугите му. Те бяха разтревожени и почти се канеха да хукнат на помощ на господаря си, ала навреме разбраха, че пазачът внимава да не го нарани. Затова отново безучастно отстъпиха. Не го харесваха, пък и Алпин не ще ги накаже, ако допуснат брат му накрая да изяде един умерен пердах. Знаеха го от опит.

Вянинът заведе усмирения велможа, както и обеща, до вратата на „Фазана“. Тук стояха даже не един, а двамина здравеняци. Вълкодав постави в ръката на Безпътния меден грош и каза, многозначително поглеждайки към пазачите:

— Почерпи се, добри човече, и не споменавай с лошо.

Благородникът загледа тъпо гроша в шепата си, а Вълкодав не го изчака да се опомни, обърна се и се върна към поста си. Така е най-добре — махаш се от очите на винения роб, пък онзи след миг-два вече няма и да си спомни за теб.

В кръчмата цареше голяма веселба. Рейтамира току-що бе привършила „Пеперудката“, посетителите удряха подметки на чизми и обуща в пода, както бе прието сред нарлаките да се изразява възторг и одобрение, и гръмко искаха още песни в същия дух. Вълкодав леко съжали, че не е дослушал куплетите, но пък надали Рейтамира нямаше да повтори песничката друг път.

Видя му се много разхубавена. Оживена, поруменяла от вниманието на околните и от успеха. Съвсем не като онова наплашено сираче, което с Еврих отърваха от глупавия и жесток неин мъж от безименното селце край реката…

— Ей, вянино! — чу той. — Я ела, имам работа за теб!

Вълкодав първо се озърна към улицата, но не забеляза никакви признаци да му гласят ново безобразие и реши да се приближи. Викаше го младият разбойник, седнал на най-добрата маса до гърбавия си приятел. Сакатият имаше доста доволен вид на човек, спечелил някакъв облог.

— Сядай! — каза Кей-Сонмор. Вълкодав седна полуизвърнат към входа. На добросъвестен пазач не се забранява да приказва с гостите, стига да не страда службата от такива разговори.

Пред Луга върху плоско блюдо стоеше купчина дъхави палачинки. Докато вянинът се настаняваше, синът на Сонмор провери с пръст колко е остър ножът, който извади от канията на колана си, след което с един замах разполови купчинката и придърпа гърненце с масло, смесено със ситно нарязана солена пъстърва. Повечето нарлаки ядяха палачинки именно така, но Вълкодав вътрешно потръпна — какво може да се очаква от такова беззаконно племе?… Бая акъл се иска — палачинката е печена цяла в тигана, за да я кълцат на малки парчета…

— Доста прочут си станал — дъвчейки подхвърли Кей-Сонмор. Никой вянин, колкото и гладен да е, не би седнал да води беседа с пълна уста, но Вълкодав бе виждал и по-лоши неща през живота си. — Разказаха ни — продължи наследникът на Нощния конис, — как си напердашил недоносчетата на Тигил. Вярно ли е, че си го утрепал с вързани ръце?

— Да речем — изсумтя Вълкодав. Разговорът не му допадаше.

— Познавах Тигил, дано не отхвърли душата му Свещеният огън — каза Сонмор Младши. — Нужен е велик воин, за да се справи с него така, както ти си го сторил. И още една мълва ходи… казват, че Канаон, син на Кавтин Стоте друма, също бил юначен с меча. Така ли е?

— Да речем — отново намръщен отвърна Вълкодав. — Хората сигурно по-добре знаят. За това ли ме повика?

Кей-Сонмор изведнъж прихна:

— Брей че си лют! Не, вянино… Татовият съветник смята, че се пилееш в тази въшлива дупка. Повиках те да чуеш от какво е угрижен моят приятел, майстор Улойхо. Той може да ти предложи по-добра работа от тази тук…

Вянинът постави ръце на плота и Улойхо веднага си помисли, че с неговите мазоли би могъл да полира изумруди. Караше го да се чувства дваж по-дребен и триж покрив. Плашеше го.

— Тук не е дупка, още по-малко — въшлива! — мрачно отсече пазачът. Явно се канеше да стане и да си тръгне.

Ювелирът отвори уста да говори, но тогава стана нещо неочаквано. Вълкодав не се надигна — излетя от мястото си. И се озова до вратата едва ли не преди всички посетители да успеят да се стреснат. В следващия миг от улицата се чу глухо ръмжене и на прага изникна Безпътния. Косата му бе още по-рошава, чак щръкнала, стискаше дебел кол, изтръгнат незнайно откъде. Очевидно бе пропил връчения му от Вълкодав грош, след което навярно му бе хрумнало, че вянинът го е обидил с жалката милостиня. Или с това, че не го е пуснал в „Зъбатката“. Или че не е седнал да пие с него — нямаше значение с какво! Вянинът си просеше боя и толкоз! Безпътния се намираше на върха на благородната си ярост и се натискаше да нахлуе в кръчмата, на което попречи ударилия се в касата кол, и от това през гърлото му изригна мощен, не съвсем разбираем рев:

— Утрепвам те!…

Кого именно искаше да утрепе, остана неясно. Може би и сам не знаеше, ала видът му напълно подкрепяше изказаната закана. Рейтамира изплашено притисна лютнята към гърдите си, та даже и Кей-Сонмор за кратко замръзна с отворена уста, както се гласеше да налапа четвърт палачинка. Безпътният беше насочен и насъскан срещу вянина от неговите хора, за да може да види Улойхо как вянинът се справя с натрапници. В момента Луга размишляваше трескаво дали веселата шега не е отишла твърде далеч. Добре, рече си накрая. Чули сме какво ли не за този вянин. Нали заради това подхлъзнахме Алпиновия батко? Да видим какво ще направи… Все за нещо няма да го бива!

Вълкодав нямаше време да обмисля. Той и не понечи, усети само досада към себе си — толкова ли не беше ясно, че пияницата ще се върне?… Хубаво го изпроводи одеве, ала сега ще се наложи да го изхвърли. Че после и да се извини на гостите, че е позволил някакъв си луд да ги стресне…

Улойхо неволно се сви. Луга не за първи път го довличаше със себе си в шумна компания „да разпуснат“, като почти винаги „разпускането“ завършваше с едно и също сбиване с кръв от носове и избити зъби, при това Луга, както се полага на бъдещ Сонмор, неизменно се хвърляше напред да разтървава побойниците… винаги с известно закъснение.

А през това време Безпътния все още се бореше да влезе в гостилницата, ала краищата на страшния, с остатъци изгнила кора, крив кол опираха в касата на вратата и го спираха. Посетителите премигаха, хем уплашени, хем развеселени, но повече уплашени, а после видяха, че колът вече е в ръцете на вянина. Безпътния хлътна през прага… и странно защо обиколи пазача, подскачайки, след което жизнерадостно се устреми обратно навън. Вълкодав го придружи, държейки го за яката и запрати кола в черния ъгъл на двора, където стоеше мръсната метла. И едва озовал се зад ниския нарлакски праг, не като в добра вянска къща, без излишни думи просна безобразника върху паважа. Един кръчмарски бияч веднъж само прощава. Веднъж — може. Ала повторен опит да се безчинства в заведението, което пази, може и трябва да има само един отговор — с муцуната по паважа. Без повече ласки и слова.

Братът на Алпин се простря върху мръсотията.

Слугите вече идваха на бегом към господаря си. Единият рус, другият — тъмнокос, но си приличаха като близнаци, двама дебелобърнести млади чукундури, вече почнали да дебелеят на лесната служба. Такива шкембести роби Вълкодав бе срещал немалко през живота си. Като оядени котараци, забравили как се ловят мишки. Те никога не мечтаят да са свободни, никога не кроят как да избягат, а ако му хрумне на господаря да ги освободи, ще му паднат на колене, ще зареват със сълзи да не ги пъди от коритцето на топлата им кочинка…

— Ей, побойник! — викна тъмнокосият на вянина. — Махни си лапите, боклук!… Ти знаеш ли кого дръзваш да…

— И не ща да зная — каза Вълкодав. — Вземайте си го и се пръждосвайте, докато не е станало по-зле!

Вторият слуга изпъчи надменно шкембе:

— Господарят ни е свободен да иде, където му е угодно и ние не му нареждаме!

Вълкодав изкриви уста в неприятна усмивка:

— А аз съм свободен да му извия врата.

И лекичко натисна с коляно лакътя на извитата ръка на велможата, придържайки рамото като заковано за земята. Така никому не би могъл да строши врата, ала пакостният благородник нададе жален вой, което стресна слугите му. Рижавият пристъпи напред:

— Ама ти знаеш ли, че за това ще те…

Гласът му беше изтънял, към вродената му наглост се добави страх.

— Знам — кимна вянинът. — Само че първо трябва да ме хванат, а ти си им като в кърпа вързан. Ще те набучат на кол, задето не си опазил стопанина си!…

И тогава докрета третият слуга — белобрад дядка с доста спретната външност. Вълкодав не би се учудил, ако му кажеха, че старият роб е отгледал господаря си от пелени и навярно го обичаше като собствен син, пък бил той и непрокопсаник. Личеше му, че въпреки понесените обиди, е готов да застане срещу цяла шайка, за да отърве своя ръмжащ и квичащ възпитаник. Ако трябва — с цената на живота си. И вянинът не сбърка. Старецът падна на колене и продума задъхан:

— Бъди милосърден, добри човече, не го убивай!…

Не молеше за себе си. Възлестата сбръчкана длан замилва рошавата глава на Безпътния.

— Тук съм, господарю — рече кротко той. — Накажи мен, некадърния, задето те изоставих да попаднеш в беда… много са хлъзгави тия павета, господарю, прости ме, че не те подкрепих да не паднеш…

Вълкодав пусна благородника и отстъпи крачка назад. Безпътния се изправи първо на четири крака, после на колене. Старият роб го прегръщаше ласкаво. Велможата вяло го буташе, мърморейки:

— Махай се, задник магарешки… Ще наредя да те бичуват…

— Нареди, добри ми господарю, всенепременно нареди… — Верният възпитател вече му помагаше да си стъпи на краката. — Само че нека преди това да си идем оттук. Лошо място е тази улица, не за благородни господа… Кал навсякъде, локви, накъдето и да стъпиш, ще се намокриш… Нали си спомняш какъв дъжд се изля нощес, до заранта трополеше по покрива, нали? Кой ходи на разходки след такъв дъжд?

Младите роби се притекоха да подкрепят възрастния и всички заедно започнаха да чистят дрехите на господаря си от въображаемата кал. Всъщност, бе сух прахоляк.

— А освен това, знаеш ли, господарю, току-що намерих изпаднала от кесията ти монета… — не спираше да кудкудяка старецът. — Виж я, цял лаур, добри ми господарю, сечен в страната на лозята. Нали помниш Нардар, господарю? Помниш как твоят почитаем баща, да бъде ласкав с него Свещеният огън, те запозна с младия конис?… Хайде, да идем да купим още малко вино! Ще си го изпиеш под старите вишни, посадени от добродетелната ти майчица за у покой на душата на праведния й съпруг…

Белобрадият неволник редеше слова с весел и загрижен глас, а по бузите му течаха горчиви сълзи. Верният дядка се подпъхна под мишницата на господаря си, нарами го, и той, подпиран от три страни, пое с несигурна стъпка по улицата. Вълкодав изпроводи с поглед робите и господаря им, защото не бързаше да се връща в гостилницата. Зачуди се, ако бе го видяла одеве Майка Кендарат, какво ли би рекла на ученика си?… Вълкодав със срам си призна, че не би го похвалила.

Кан-киро, благородното кан-киро, трижди глупец е онзи, който го разбира само като изкуство да се сражаваш!… В името на Богинята, нека властва над света Любовта!… Вянинът въздъхна с горчива тъга. Изглежда, свещената мъдрост на Богиня Кан така и ще остане недостъпна за него. Век ще векува като кръчмарски бияч. Не е годен за нещо повече.

Прилепчо долетя от гостилницата и кацна на рамото му, опитвайки се да надникне в очите на приятеля си… Вълкодав го погали, побутна го да не си вре муцунката в лицето му, я как си се загрижил, зверчо, нищо ми няма, спокойно, и се върна обратно на мястото си в кръчмата.

Век ще векувам…

Вътре в гостилницата цареше мирен ромон на гласове и тракане на лъжици в паници, гостите похапваха вкусно и нищо не ги тревожеше, не бързаха да се разбягват. Олекна му. А после видя широката усмивка на Кей-Сонмор.

— Видя ли, Улойхо! — смееше се бъдещият Нощен конис. — От кого ще се страхува Виона, ако има до себе си такъв страховит страж? Ти има да се боиш да не се влюби в него… Ела насам, вянино!

Вълкодав неохотно се приближи, поглеждайки към вратата. Само му липсваше нов безобразник да нахълта. Но пък, незнайно защо, бе убеден, че нито Безпътния брат ще се върне, нито друг навлек ще дръзне да наруши спокойствието на „Зъбатката“. Виж, ако го изхвърля още веднъж, тогава би се върнал. Още по-озлобен. С нова тояга. Обаче имах късмет, отведе го старият му възпитател — и всичко се нареди. Пропадналият благородник ще кротне и ще спи до зори като чист младенец. Защо така?… Ще мога ли някой ден да постигна същото?…

Вълкодав отново седна на масата на Сонмор Младши и късогледият Улойхо се наведе напред, за да разгледа Прилепчо. Сетне топна пръст в маслото и протегна ръка през масата към зверчето. Вълкодав трепна… и с изумление видя, че иначе свирепото му приятелче нито засъска, нито понечи да хапе, нито дори се опита да отлети. Замърда с носле и предпазливо лизна от угощението.

На малцина позволяваше подобно нещо.

— Прав си, приятелю, тук не е въшлива дупка — продължи прекъснатия разговор Кей-Сонмор. — Не съм и помислял да обиждам теб или оправния ни Стоум. Просто баща ми ме е научил да познавам обичаите на всяко племе, за да беседвам с хората така, както са свикнали. А у вас не е прието направо да се говори за работа, нали? Първо трябва да се поприказва за това, за онова, пък насетне…

Нещо смътно трепна в паметта на Вълкодав при тези слова. Гласът? Не, не е гласът. Изговорът?… Луга сякаш се досети какво го затруднява и реши да помогне. Рече благо:

— Но ти, вянино, навярно също доста си скитал по белия свят, затова ще се съгласиш, че всеки обичай си е добър само там, където животът се живее така, както е свикнал народът, създал обичая. Така и сега. Прави сте вие, вяните, да не одобрявате някой да е припрян, щом си живеете в гори глухи и нов човек срещате веднъж на половин година…

Да бе, веднъж на половин година!… Веднъж на месец, че и по-често — засегна се Вълкодав наум и… си припомни. И се запита — а защо всъщност толкова им трябваше да идват с Еврих в Кондар? Нима нямаше други пътища, други градове, та дори да са отвъд Змейската диря?…

— Преди три лета — промълви вянинът бавно, — твоят баща беше вече помъдрял от годините, но обеща да е жив и здрав още дълго. Радвам се, че има кой да наследи мъдростта му.

— Аха. Онзи път ти отхвърли предложение, от което на мнозина биха потекли лигите — насмешливо изрече Кей-Сонмор. — Е, какво да се прави, с теб вървим по различни пътечки, а гората е голяма… Я кажи по-добре, ще помогнеш ли на побратима ми? Търси телохранител за съпругата си.

Вълкодав си помисли за писмото на наемника Гарахар, пратено до галирадеца Неклюд. Ако остане, ще дочака разследване защо още не са пристигнали в Кондар шестимата насилници. А после и Кавтин ще се завърне от Четирите дъба. Засега е там като закотвен от раните на малкия си брат, пък и господарят Алпин, приключвайки Обиколката на границата, ще пожелае да навести малкия си любимец. И, току-виж, ще открият и неверния Сенгар, ако му скимне да се веене в града… „Вянин? Какъв вянин? Да не би онзи същият, който отне съпругата от мъжа й в едно селце преди Засечния рид?…“ Нещо не се получаваше да живее тихо и да не се набива на очи. Вълкодав мрачно си каза, че службата у гърбавия ще е по-доходна от тази в „Зъбатката“. Което ще рече, че кемерът ще се напълни по-бърже, отколкото ако остане при скръндзата Стоум. Което ще приближи деня на наемане на кораб. Откъдето и да го погледнеш…

— Що за беда заплашва почитаемата ти съпруга, уважаеми майсторе? — попита Вълкодав.

 

 

Дървеният меч равномерно излита над главата. Вдишване! Живителна сила, струяща от позлатените от слънцето небеса, се влива в дъбовото оръжие и прониква в дланите, та насетне като искрящ поток да достигне ниско долу в корема. Издишване! Послушните нозе пристъпват, хвърлят тялото напред, стегнатата пружина на поетата сила стремително се разгъва, връща се през ръцете обратно към върха на меча — и той се издига, посичайки невидими препятствия, за да отдаде накрая всичко и да замръзне, насочен малко косо към зенита. И отново вдишване!…

Навсякъде, където и да отиваше, вянинът носеше два дъбови меча за упражнения на воинското правило. Бяха оформени като истински, но острието им бе дебело пръст и половина — за тежест, заоблени, гладки. На пръв поглед представляваха обикновени тояги. Е, малко поодялкани — като че за детска игра! Ала всеки, който би решил, че са безобидни, щеше да сгреши, при това сериозно. Достатъчно е да се чуе как цепят въздуха, излитайки и падайки в ръцете на Вълкодав. Ако някой особено недоверчив зрител би тръгнал да опита същото, сигурно щеше да се изненада. Вянинът би му дал да пробва — с удоволствие.

Босите ходила на Вълкодав се плъзгаха по отъпканата, посипана с едрозърнест пясък площадка посред малка градина. Наистина се плъзгаха, сякаш по лед, без да разравят червеникавите песъчинки.

— Нас също ни учеха на такава походка — каза Виона. — Но единствено за изкуството на танца, не за сражения. Ето, виж!…

Тя изтегли от косите си дълга копринена лента, грациозно стана от плетеното кресло и, като разстла лентата по земята, бързо изтича по нея.

— Видя ли?

Движенията на младата майка още бяха далеч от предишната й моминска гъвкавост и лекота, а нозете, свикнали да стъпват боси, бяха по настояване на грижовния съпруг непрекъснато заключени в меки велурени обувчици. Въпреки това върху свилата не се появи нито една гънка.

— Ти няма да можеш същото! — закачливо се изплези Виона на вянина.

— Ще мога! — каза той. Чувстваше се като момче. Не онова озлобено, диво и опасно хлапе, когото дребната беловласа жрица напразно се мъчеше да учи на Любов. Истинско момче. Усмихнат, мил пакостник. Момчето, което според мнението на Вълкодав, бе умряло в душата му през дванайсетата му пролет в живота. А ето че сега ненадейно се изясни, че доброто дете просто бе заспало мъртвешки сън нейде в сърцето, като уязвено от ледено вещерско жило. Вълкодав, който не бе очаквал от себе си нищо подобно, с изумление следеше за несигурното пробуждане на това забравено хлапе.

— Я гледай!

Той отпусна меча и на един крак заподскача върху лентата. И пак върху тънката коприна не изникна ни една бръчка.

— Е? — изсумтя той, криейки усмивка в брадата си, като горделиво се озърна към Виона. — Не се съмнявай в мен, момиченце! — подкачи я приятелски.

Тя наистина май все още бе момиче. Вълкодав зле определяше нечия възраст, но надали би дал на Виона повече от седемнайсет. Пък и тя се държеше като връстница на онова момче, което той с учудване откри в себе си. Твърде рано я бяха изтръгнали от детството в безпощадния възрастен живот. Танцьорка в храм, бегълка, робиня за продан… И ето я сега на свобода, под защитата на любимия мъж, тя сякаш наваксваше изпуснатото от детските си години. И какво като в люлката гука собственият й син…

Само едно не се връзваше с моментното й безгрижие — на пояса й висеше малък кинжал със скъпоценни инкрустации, изработени от майстор Улойхо, и дълго право острие, напълно смъртоносно. И Вълкодав вече си изясни, че Виона борави с кинжала доста вещо. Не пропускаше целта, когато го хвърляше, или докато чертаеше във въздуха захласващи дантели с острието. Тя обясни вещината си с това, че уж много пъти й се налагало да танцува с оръжие при изпълнение на свещени обреди в храма. Вянинът не й повярва, ала не понечи да я разпитва. Важното бе, че може поне малко да се брани, което облекчаваше задачата му да я опази от неведомата заплаха.

Отначало той не изпита добри чувства, когато младата господарка на дома на ювелира го помоли да покаже воинското си майсторство. Не му допадна да го гледа. И що за удоволствие за нея би било да зяпа как по площадката се върти, подскача, премята се през глава полугол мъжага, разгорещен, облят в остра миризма на пот?… Нездраво любопитство… Пък и желанието на Виона му припомни някогашната служба у кнесиня Еленя, а тези спомени хич не бяха от най-приятните. Той дори се зарече наум, че ще й откаже, ако и тя, като галирадската кнесиня, поиска да се обучава от него. Ала милостиви са Боговете. Владетелката Еленя беше привлечена от страховитото обещание за битки, стаено във всяко движение на кан-киро. А госпожа Виона, доколкото вянинът схвана, преди всичко намираше в упражненията му красота. Красотата на съвършенството, шлифовано от столетия. И даже напомнящо за танците, на които я обучаваха в храма на Вездесъщата Богиня.

Вълкодав живееше в къщата на ювелира вече няколко седмици. Когато бе слънчево, Виона прекарваше целия ден в градината, заедно с бебето, което спеше на сянка под шипков храст. Няколко бдителни слугини наглеждаха младенеца. Днес също бе ясно и господарката си позволяваше да се забавлява с детинщини заедно с телохранителя си, като ту предизвикваше Вълкодав на забавен двубой, с което му пречеше да довърши воинската тренировка както трябва. Според вянина на младата майка повече й прилягаше да се заеме с нещо по-спокойно — бродиране, плетене, нещо такова. Ала никой не го питаше за мнение. Тя — най-малко. Но какво да искаш от едно… момиченце? Хлапачка.

Службата му засега беше безгрижна до неприличие, макар че Вълкодав не си позволи да се отпуска. И, както се полага на телохранител, пръв забеляза господаря на дома, който излезе навън.

— Госпожо… — каза той полугласно.

Пред хората Виона покриваше вълнистите си черни коси с традиционната нарлакска забрадка, но сред домочадието си позволяваше да следва обичаите на родината си. Връзваше я на множество плитчици, а тях събираше в дебел сноп на темето си, като свободните краища висяха на всички страни. Когато тя се затича към съпруга си, снопът се разпиля и плитките покриха гърба и бедрата й до средата. Майсторът прегърна Виона, като срамежливо се усмихваше на дойките и на Вълкодав. Твърде младата му жена стърчеше почти една глава над него. Ювелирът, който по цели денонощия не ставаше от мястото си на работния тезгях, имаше бяла, нецелувана от слънцето кожа, която изглеждаше безцветна. Тялото на Виона, родена в Западен Мономатан, лъщеше като тъмен бакър, зеленикавосините й очи блестяха като скъпоценни камъни в меден обков. Въпреки че живееха заедно вече година в любов и съгласие, имаха дете и сякаш самите Богове бдяха над тях, Улойхо така и не успяваше да свикне със сполетялото го щастие. Както и към това, че именно нему тя дари моминството си. Навярно я намираше за прекалено красива, за да е достоен за нея. Все му се струваше, че Боговете биха могли да намерят за такова съкровище по-добър стопанин. И всеки миг очакваше, че Те най-сетне ще забележат допуснатата грешка… и ще я поправят.

Изтерзан от тези си страхове, майсторът не забелязваше, че погледнат отстрани, особено щом застанеше до любимата си, той сякаш се издължаваше, та дори омразната гърбица ставаше по-малка — така го разкрасяваше обичта…

— Скоро отново ще танцувам за теб — каза му Виона.

— Аз също ти приготвих подарък, радост моя — отвърна ювелирът. — Облечи се за гости. Поканил съм човек, ще го посрещнем в „Скъпоценното ковчеже“.

Това никак не допадна на Вълкодав. Не е беда, когато момичето-господарка играе и палува в градината си. Тук всичко е свое, Домашният стопан[1] е наблизо… стига да живеят в къщите на безпътните нарлаки духовете-стопани, разбира се. Но никак не бива да се показва неотдавна родила жена на чужд човек! Що за гост неведом? Ще мигне, ще я урочаса, и то така, че и цяла верста насетне заднешком да ходиш, даже и петите да си изтъркаш, не ще я развалиш!…

А Виона зарадвано целуна мъжа си по бузата и изтича към покоите си да се премени. Слугините не успяваха подир леконогата си млада госпожа. Вянинът с досада изля върху себе си кофа студена вода, отмивайки потта, и бръкна в торбата си за чиста риза.

Досега не беше стъпвал в „Скъпоценното ковчеже“ на майстора Улойхо. Вълкодав само знаеше за тази специална любима стая в дома, дори беше зърнал вратата й, докато в първия си ден като телохранител оглеждаше всички входове и изходи на къщата. Знаеше още, че гърбавият ювелир е хвърлил доста труд за тази стая, превръщайки я в същински палат. И комай наистина създал нещо като ковчеже със скъпоценности, достойно да помества чудесата на неговия занаят. Тези чудеса никак не вълнуваха Вълкодав.

Вървейки след Виона към заветната вратичка, вянинът все се питаше що за гостенин чака майстор Улойхо. И за подаръка, който възнамеряваше да купи от този гост. Трябваше много да внимава. Защото, ако се обърка нещо — кой е отговорен? Телохранителят е виновен. Не си е вършил работата, ще кажат. Недогледал.

Слуга отвори вратата пред младата госпожа и вянинът пристъпи подир нея в скъпоценния чертог.

… Така става с неопитните воини, когато напират да се гмурнат в кипежа на боя, стремглаво изскачат иззад ъгъла… и получават боздуган по шлема, пак добре ако не острие на секира по челото…

Стаята нямаше прозорци. Осветяваха я две маслени лампи, изкусно укрити в издатините на каменната облицовка. Виона привично ги запали и Вълкодав отново видя кадящите факли в полумрака на подземията… Чевръстият Прилепчо се стрелна от рамото му и по стената се мярна сянката му… Отпред звънна метал о камък. Пещерно ехо донесе ругатни, плющене на камшици и хрип на десетки хора на ръба на изтощението…

— Харесва ли ти, Вълкодав? — попита Виона.

Гласът й разпръсна видението, кошмарът се разпадна на черни парцали като паяжина на зъл кръволок и бавно се прибра обратно в душевните мази. Вянинът с облекчение видя, че пещерата не е истинска. Майстор Улойхо беше я сътворил от късове самородни скъпоценни камъни, ловко пасвайки парчетата и пускайки да се вият по стените и тавана пъстри плетеници на рудни жили. Само едно бе различно тук от видяното в каторжните галерии — скъпите камъни тук не се гушеха в гнезда от груби камъни във вид на мръсни безформени буци. Грижовната ръка на майстора беше ги полирала и шлифовала, оставяйки ги тайнствено да мъждукат в оскъдната светлина на лампите. За стар рудар, за какъвто смяташе себе си вянинът, това режеше окото. Той си рече, че надали прекупвачите на камъни, както и клиентите, посещавали майстор Улойхо, някога са стъпвали под земята.

След като се огледа по-внимателно, Вълкодав забеляза още нещо, изплъзнало му се в началото заради връхлетелия го потрес. Беше ниска масичка с удобно кресло към нея. И корава кожена торба, подобна на четвъртита кошница, която стоеше на каменна полица близо до единия светилник. Доколкото знаеше, в такива торби държат товара си книготърговците.

Помисли си, че съпругът на госпожата, докато е майсторял ръкотворната си къртичина, навярно доста е гледал да прочете за подземния живот на камъните. Във всеки случай всеки скъпоценен камък си стоеше именно в собствената си родна порода, откъдето го изчоплят рудничарите с кирките си. Може би, освен че е чел книги, гърбушкото е разпитвал опитни миньори…

— Харесва ли ти? — не дочакала отговор, повтори Виона.

Вянинът неохотно промълви:

— Не обичам пещерите, госпожо.

— Какво ти е, Вълкодав? — удиви се тя. — Току-що се шегуваше, че съм била момиченце…

Той нямаше ни най-малко желание да обяснява причините за угнетението си, затова се извърна настрани. Забеляза още едно отличие на ювелирната пещера от истинската подземна дупка. Чистотата. Внимателно подбраните пъстри камъни бяха измити и огладени. В мините на Скъпоценните планини даже най-пленителните слоеве трудно се разпознават заради напластения прах и кал. Никой там не лъска с влажно парцалче червените, зелените и лилавите сърцевини на натрошената скала, нито спира да се възхити на преливащите се шарки…

Стаята не бе довършена. В ъгъла лежаха няколко приготвени за вграждане камъка, а до тях — сандъче със спретнато подредени инструменти. Пак там се облягаше на стената къса стълба, отначало възприета от Вълкодав като напълно уместна минна принадлежност. И дълго парче вкаменен праисторически дънер с разпознаваема кора и чворове от счупени клони. Майсторът все още се двоумеше къде точно да го нагласи в странната си стая, още му търсеше най-естественото място…

За разлика от Вълкодав, Прилепчо веднага се усети като у дома си. Тягостни спомени не тревожеха малкия хвъркатко. Повъртя се насам-натам и си хареса издатина, в която се вкопчи… и незабавно си облекчи коремчето, като украси красивия каменен килим с дълга миризлива диря.

Досега зверчето, все нещо разбирайки с мозъчето си, не си позволяваше подобно нещо там, където му се налагаше да дели подслон с хора.

Май наистина се бе почувствал у дома. По-детайлно погледнато, това му деяние беше похвала за работата на сакатия майстор… само че…

Отдавна Вълкодав не бе изпитвал подобно смущение! По-късно си спомняше, че първо се озърна дали не идва стопанинът, повел гостенина си насам. И докато стърчеше глупаво и стъписано, Виона се изкиска, плесна с ръце и изхвръкна навън, за да повика слугиня с парцал и кофа. Прилепчо игриво се опита да я последва, но бързо промени намеренията си и се върна при Вълкодав. Като че ли бе започнал смътно да се досеща, че все пак не си е у дома, в пещерата. Крилатият пакостник кацна на рамото на приятеля си и взе гузно да се отърква в шията му, както правеше след някоя сторена беля. Повече не се опита да увисва на стената на неистинската подземна кухина. Не, не разбираше точно какво лошо е направил, ала усещаше неодобрението и притеснението на вянина.

Следите от престъплението на Прилепчо бяха бързо и надеждно заличени, още преди стъпките на стопанина да се чуят по коридора.

* * *

Гостът се оказа кльощав стар сегванин с дълги бели коси, по обичая на Островите, събрани в конска опашка на тила. Бе придружен от телохранител, също сегванин, който проучи вянина с остър взор, лишен от всякакво дружелюбие. Вълкодав не му отвърна никак, но вътрешно се подсмихна. Момъкът носеше голяма плоска кутия, явно принадлежаща на господаря му. Няма що, читава охрана, която допуска да са й заети ръцете!

През това време гостенинът с уважение и жив интерес оглеждаше „Ковчежето“.

— Ти, добри ми майсторе, си слизал в рудник, нали? — попита той, настанявайки се.

— Уви, не — кротко въздъхна Улойхо. — Аз и в града не всеки ден излизам.

Сегванинът разпери ръце в преувеличен жест на удивление:

— Тогава откъде така добре знаеш как изглеждат недрата земни?

Майсторът се притесни, явно така и не свикнал още с похвали, но доволен да ги чува:

— Ами… питал съм… знаещи люде…

Вълкодав стоеше зад гърба на господарката с кръстосани на гърди ръце и си траеше.

Търговецът на скъпоценни камъни кимна на телохранителя си, който май беше повече обикновен слуга и носач, отколкото пазач, както го определи наум Вълкодав, и онзи постави кутията върху масичката. Сетне сегванинът свали от врата си неочаквано дълъг ключ на верижка и го пъхна в малка ключалка, вградена в кутията всред метални дантели. После вдигна капака.

Виона ахна възторжено. Улойхо доволно се усмихна. Сегванинът се облегна назад в креслото, радвайки се на произведеното впечатление. Слугата-пазач зяпаше богатство, което не беше негово. Опитни хора така не се държат, рече си Вълкодав. Телохранителят, както всички останали люде, има право да обича или да не обича скъпоценни камъни, това никого не засяга, освен него самия. Но да си позволи заради купчина скъпоценни камъни да се отвлича от службата… Самият Вълкодав изобщо не надникна в кутията, дори косо и бегло. Втренчено дебнеше гостите.

— Ще ги обкова в сребро — каза ювелирът на съпругата си. — И ще ги нанижа в гердан. Или като корона ще ги наредя. Вземи, нека видя как ти стоят в косите!

Безбройните плитки на Виона бяха скрити под забрадката от очите на чуждите мъже, от което нарлакската премяна се издуваше нагоре като мономатански тюрбан. Виона протегна ръка към кутията и извади от черното кадифено гнездо парченце, сякаш откъртено от застинало море или от твърдта небесна… то искреше с ледено-светлосин звезден огън. Тя държеше светещото камъче толкова грижовно и предпазливо, все едно се страхуваше да не го счупи, да не го разпилее като крехка ледена висулка. Доближи камъка към тъмносинята коприна на забрадката, обхванала смуглото й чело, и стана ясно, че именно там му е мястото. По-добро не можеше да се измисли.

Слугата на търговеца с мъка се откъсна най-сетне от съзерцаването на бляскавите топази и сега алчно зяпаше Виона.

Господарят му също откровено се любуваше на младата стопанка, но по-скоро с бащински взор.

— Тези камъни — каза той — са добити под Големия зъб, от четирийсет и трето минно ниво. Шлифовал ги е, доколкото знам, самият несравним Армар.

Никой отстрани не би заподозрял, гледайки лицето на Вълкодав, че тези думи имаха някакво значение за него. Майстор Улойхо се пресегна към сандъчето с инструментите и извади оттам дървена касетка със силно издраскана повърхност — очевидно бе доста употребявана. Отвътре обаче бе облепена с велур. В мекото гнездо, само по себе си приличащо на скъпоценност, лежеше голяма двойно изпъкнала леща от стъкло, обхваната с метален пръстен, а до нея — красива дървена дръжка. Ловките пръсти на гърбушкото живо прикрепиха дръжката към пръстена със стъклото.

— Охо, я какво чудо имаш, майсторе! — търговецът даже се наведе напред. — Какво е то, господин Улойхо? Да не би да е магическо огледалце, надничащо в самата душа на камъните?

— Почти позна — засмя се дребният ювелир. — Извънредно рядко и скъпо приспособление. Присъщо му е свойството многократно да увеличава всяка дреболия, към която погледнеш през него, като подчертава и достойнствата й, и недостатъците. Такива стъкла изработва в Галирад славният майстор Остей. Зная, че мнозина занаятчии като мен се стремят да се сдобият с тях.

Майстор Остей!… Вълкодав отново остана външно съвършено невъзмутим, но сърцето му се стопли. Ето, живееш си и не знаеш къде те дебне капанът, плод на стара вражда, а къде някоя безсловесна вещ ще ти напомни за добър приятел…

— Може ли?… — протегна ръка сегванинът. И се зае с увлечение да изучава собствените си камъни, от време на време цъкайки с език и клатейки глава. — Такова стъкло и на мен, скромния прекупвач, би донесло немалка полза. Защото доста люде се навъдиха днес, склонни към измама, а колко изкусни са понякога творците на подправени скъпоценни камъни, не на теб трябва да се говори за това. Ще позволиш ли да измеря още сега твоето стъкълце, за да си поръчам същото?

Улойхо със съмнение прехапа устни.

— Измери го, не ме притеснява — каза накрая. — Можеш дори да направиш отливка. Но не бързай да поръчваш подобно стъкло, докато съдбата не те отведе в Галирад. Инак напразно пари ще пръснеш. У нас в Кондар, както ти е добре известно, също правят хубаво стъкло, но не ще съумеят да повторят подобна изработка. Когато ми докараха тази лупа, аз тозчас се уплаших да не би тя да се счупи, затова се обърнах към неколцина майстори стъклари с молба да ми направят подобно. Приятелите ми се постараха, ала нищо не излезе от усилията им, макар да възнаградих труда им…

Лицето на сегванина трепна в лека недоверчива гримаса, на което Улойхо каза, пак бъркайки в сандъчето:

— Ето, погледни.

Стъклата, които извади, нямаха обкови и дръжки. Наглед те досущ повтаряха формата и големината на галирадското, но търговецът ги пробва едно по едно и се убеди, че всяко от тях изкривява видимото от окото, при това всяко по свой начин. Има си хас, рече си вянинът. Край тукашните стъклари никога не се е весвал Тилорн, за да им разясни как се насочва светлината, така че около лупата, поставена върху полирана пластина, да заиграят пръстени от дъга. А без наука какво свястно би могло да излезе!…

За известна негова почуда, сегванинът остави стъклата на масата и се усмихна широко. Търговците притежават достатъчно самообладание, така че и назаем биха могли да го дават, ала сега този тук не криеше радостта си на откривател на неочаквано имане.

— Приятелю мой Улойхо — промълви той. — Ти забравяш, че аз не съм ювелир като теб. Аз не превръщам суровите елмази в многостенни брилянти, треперейки от мисълта да не сбъркам с дебелината на конски косъм при шлифоването. Ала стъкълце, което наднича в самата сърцевина на малко камъче, ми е нужно повече от всичко друго, нека дори стъклото и да изкривява малко образа. За мен не е беда, че ще покаже нещо леко по-различно. Важното е, че не ще пропусне да ми открие незрима с просто око щърбавина в сърцето на скъпоценния камък, предлаган ми срещу немалко пари. Защото при покупка трудно се забелязват подобни недостатъци, когато сделката се извършва в мръсна и сумрачна колиба или в сенчест градски кът, ала насетне майстори като теб винаги ги откриват, но късно — камъкът вече е купен на загуба… И отново, приятелю мой, за разлика от теб, аз странствам по целия подлунен свят, което значи, че какво ли не може да сполети мен и моето имущество. Така че, както вече си разбрал, притежаването на няколкото чудесни стъкла, които на теб не ти вършат работа, за мен са превъзходни! И владението им ме устройва повече от това да се притеснявам за едно толкова съвършено като галирадското. Дали имаш още от тях, изготвени тук, в Кондар, и непригодни за твоя занаят?

— Имам — отвърна Улойхо.

— Донесох ти деветнайсет дивни топаза, достойни за огърлица или за диадема, която да подчертае красотата на несравнимата ти съпруга — тържествено изрече търговецът. — Ще ти ги дам в замяна на стъклата, които пазиш от уважение към постаралите се върху тях майстори. За всяко стъкло — по един камък… Надявам се, че те устройва такава цена?

 

 

Когато сделката бе завършена подобаващо, а малката стомна със сакаремско вино се опразни, майстор Улойхо помоли Вълкодав да изпрати гостите до портата. Задълженията на вянина се състояха в това да бди над госпожата в присъствие на чужди хора, молбата на ювелира не им противоречеше и не би дотегнала на Вълкодав. Той съпроводи търговеца и неговия слуга през цялата къща, радвайки се, че най-сетне е напуснал „Ковчежето“.

— Моят добър приятел Улойхо никога преди не е държал охрана — неочаквано каза прекупвачът на скъпоценни камъни. — Пък и за какво му е, ако се замислим? Не бих искал да се озова на мястото на крадеца, комуто би скимнало да ограби сръчния ни ювелир!…

Вълкодав, то се знае, премълча — не му е работа да обсъжда господарските дела, но се оказа не толкова просто да се откопчи от словоохотливия сегванин. Всички търговци обичат да приказват, пък и хубавото вино приятно му подгряваше езика отвътре, все пак бе сключил необичайно изгодна сделка, както си мислеше.

— Защо Улойхо те е наел? — пак заразпитва той вянина. — Нима Кей-Сонмор вече не го закриля?…

Вълкодав си помисли, че изпращането на гостите май повече приляга на слугите, а не на телохранителя. Можеше да откаже. Сигурно не би умрял, ако прекараше още малко време под сводовете на ръкотворната пещера. Ала вече нямаше как да се отметне и, понеже не виждаше начин да премълчи, без да обиди гостенина, той каза:

— Съпругата на майстора е дошла от далечна страна и още не е привикнала тук. Господин майсторът ме взе, за да й е по-спокойно.

Търговецът измери с поглед снажния вянин и очите му закачливо блеснаха. Сигурно си рече, че сакатият ювелир е сътворил голяма глупост, поставяйки такъв мъжага да пази красивата му жена. Ала въпреки опиянението, опитният сегванин се усети навреме и си затрая, преди да е изтървал нещо обидно за дома, в който бе поканен и където му оказаха всички почести.

Слугата му обаче, въпреки че не вкуси от виното, нямаше толкова здравомислие колкото господаря си.

— Та значи, ти все си с нея, тъй ли?… — жадно се поинтересува той, докато крачеха към портата по пътеката през градината. — И денем… и нощем?

Мислено Вълкодав прокле твърде дългия си език, но нищо не продума. Прекупвачът с явно неудоволствие се озърна към слугата си. Онзи не забеляза това. Мръснишкото му, неутолено любопитство го изгаряше отвътре. Той достатъчно време се въртеше в богати домове и беше си изяснил, че слуга със слуга винаги успяват да се договорят. И малцина измекяри ще изпуснат възможността да споделят някоя и друга клюка за господарите си. Той едва дочака търговеца да излезе на улицата. Премести от ръка в ръка торбичката с купените чудо-стъкла, обърна се към вянина и запита направо:

— Преспа ли вече с нея?… Бива ли я…

Хората си мислят, че плесницата, дори да е с все сили и от душа, ранява повече гордостта, нежели тялото. Такива хора грешат. По-късно Вълкодав не намери оправдание за себе си — един достоен ученик на Майка Кендарат би следвало да се държи другояче. Да речем, би могъл да срази мръсника с остро слово. Такова, че дълго да му държи влага и да му пропадне желанието занапред да дава воля на гнусния си език. Вянинът даже, макар и трудно, намери подходящ отговор. Измисли го — и разбра, че по-добре щеше да стори, ако си беше премълчал, оставяйки пакостните речи да увиснат във въздуха. Като секира над главата на произнеслия ги. Ала за подобни неща Вълкодав се сети чак после. А в онзи миг той направи най-лошото, което можеше да се направи. Завъртя се насреща и залепи здрав вянски шамар на младия сегванин. Именуван също така „обърната лодка“ заради свиването на дланта в шепа.

Слугата на търговеца не беше по-хилав от Вълкодав, но „обърнатата лодка“ просва дори онези, които устояват на крака след удар с юмрук. На цапардосания му се струва, че главата му се е пръснала. Или поне са забили в нея клинец за подкови. Жестока болка се врязва в дъното на мозъка, лишава взора от способността да се прицели във врага, отнема усета къде е горе и къде — долу. Лицето на сегванина омекна некрасиво като на пиян или спящ, очите станаха разногледи и той взе да се свлича.

Вълкодав видя как безволната ръка изтърва кожената торба със скъпоценните стъкла, тя се преметна във въздуха и взе да пада към плоския камък, който отделяше павираната пътека през градината от паважа на улицата…

Взрян в летящата торбичка, Вълкодав закъсняло се опомни и гневът му изстина в миг. Не биваше така. Бели косми си има вече в брадата, пък губи самообладание, досущ неразумно голобрадо момче. Той съзря собствената си длан, която се гмурна подир падащата скъпа покупка и застана между торбата и камъка. Едрите тежки стъкла чукнаха едно в друго, звъннаха през кожата, ала глухо, понеже всяко бе увито в парцалче. На вянина мъничко му олекна на душата. Деянието му все пак не бе непоправимо.

Вълкодав се надигна и връчи торбата на стъписания търговец. Младият му слуга през това време шареше по земята с ръце, безуспешно мъчейки се да се изправи поне на четири крака. Плачеше, жално хленчейки, като дете. Нищо, скоро ще му мине. Вянинът навъсено изгледа господаря му, очаквайки съвсем заслужено да го наругаят. Известно е, нали, с какво обикновено свършват кавги между ратаи. Или с раздор между господарите им, или двамата стопани съвместно наказват виновния. Търговецът обаче кой знае защо мълчеше, не бързаше да се застъпи за съплеменника си и да хукне да се оплаче на майстор Улойхо. Наблюдаваше как човекът му се изправя върху несигурни нозе, вкопчвайки се в стълба на портичката. И щом накрая успя да застане и взе да размазва сълзи, сополи и прах по лицето си, прекупвачът на скъпи камъни рече на Вълкодав — спокойно и дори с уважение:

— Благодаря ти, че даде урок на скудоумния ми роб.

И чак тогава вянинът съобрази, че търговецът, по занаят задължен да има остър слух, бе чул всичко. А сегванинът се обърна към слугата си… и го зашлеви по другата буза.

— А това ти е от мен — каза сдържано ядно. — Друг път да не дрънкаш!

За късмет на глупавия момък, господарят му не владееше „обърната лодка“, затова от втория шамар русата му глава само леко се люшна настрани. След като кимна на Вълкодав, сегванският търговец се обърна и с достойнство закрачи по улицата. Слугата се тътреше след него, все още хленчейки. Вянинът откъсна очи от унизено прегърбения младеж. Чувстваше се гадно.

Бележки

[1] Руската дума е „домовой“, което като роля отговаря на българския стопан — покровител на дома. Разликата е, че у нас стопанът често е в образа на смок и живее под прага, докато руският домовой няма определен облик, най-често се мярка във вид на нещо дребно и рошаво, обитава тъмните ъгли на къщата, килера или под зиданата, характерна за студения климат печка. — Бел.прев.