Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (7)

7

Очаквах Ричард да ни закара някъде в града, може би в някакъв овехтял склад в занемарена част от града. Вместо това той подкара колата по-надалеч, към окръг Джеферсън. Карахме надолу по старата магистрала 21 между приятни, плодородни хълмове, сребристи под лунната светлина. Беше началото на май и дърветата вече бяха покрити с листа.

Дървета растяха нагъсто отстрани на пътя. Една самотна къща наруши редицата, но през по-голямата част от пътя, бяхме сами в тъмното, сякаш пътят продължаваше до безкрай напред и никога друг човек не беше стъпвал на него.

— Какъв е планът — попитах аз.

Ричард ми хвърли един поглед, после се обърна пак към пътя.

— Планът?

— Да, планът. Ако Рейна е там, тя няма да е сама и няма да й хареса да отведеш Стивън.

— Рейна е алфа женската, лупата. Не е разрешено да се бия с нея.

— Защо не?

— Алфа мъжкар се превръща в Улфрик, вълчият крал, като убие стария водач, но победителят избира лупата.

— Тоест Рейна не се е била за своето място?

— Не се е била за това да бъде лупа, но се е била, за да стане най-доминиращата женска в глутницата.

— Веднъж ми каза, че глутницата ме приема за доминираща. Каква е разликата между това да си доминираща и това да си алфа женска? Имам предвид, мога ли аз да съм алфа?

— Алфата е нещо като това да си вампир — господар — отговори той.

— Тогава какво е доминиращ?

— Някой не от глутницата, не лукой, който е спечелил нашето уважение. Жан-Клод е доминиращ. Той не може да бъде нещо повече, преди да стане член на глутницата.

— Значи ти си алфа, но не си водач на глутницата.

— Имаме около дузина алфи, мъжки и женски. Аз бях втори след Маркус, неговият Фреки.

— Фреки е името на един от вълците на Один^[1]. Защо вторият вълк ще бъде наречен на нещо от митологията?

— Глутницата е много стара, Анита. Помежду си, ние сме лукои. Може да има двама втори, Фреки и Гери.

— Защо ми изнесе този урок по история и лексика?

— За външни хора поддържаме простичката версия. Но бих искал ти да знаеш кои и какво сме ние.

— Лукои е гръцка дума, нали?

Той се усмихна.

— Но знаеш ли от къде произлиза?

— Не.

— Крал Ликаон от Аркадия^[2] е бил върколак. Той не се е опитал да го скрие. Наричаме се лукои в негова чест.

— Ако вече не си Фреки, тогава какво си?

— Фенрир, претендентът.

— Гигантският вълк, който убива Один при Рагнарок.

— Впечатлен съм, не са много хората, които знаят това.

— Два семестъра сравнителна религия — казах аз — Може ли жена да бъде Улфрик?

— Да, но е рядко срещано.

— Защо?

— Те трябва да извоюват внушителна победа в продължителна физическа битка. Цялата сила на света няма да спре другия да ти смаже лицето в земята.

Щеше да ми хареса да продължа да споря, но не го направих. Той беше прав. Не защото бях жена. И на дребните мъже им наритват задниците. Размерът има значение, когато противниците са еднакво тренирани.

— Защо женските алфи не трябва да се бият, за да спечелят първо място?

— Защото Улфрик и неговата лупа са брачна двойка, Анита. Той не би искал да получи жена, с която не се разбира.

Погледнах към него.

— Я почакай за малко. Ти си следващият възможен водач на глутницата. Ако победиш Маркус, трябва ли да спиш с твоята лупа?

— По принцип, да.

— По принцип? — попитах.

— Няма да избера нито една. Няма да спя с някоя, просто така, за да може глутницата да се чувства сигурна.

— Радвам се да го чуя — казах, — но това ще изложи ли на опасност мястото ти в глутницата?

Той си пое дълбоко въздух и въздъхна силно.

— Имам голяма подкрепа в глутницата, но някои от тях се безпокоят от моя морал. Те смятат, че трябва да си избера партньорка.

— И ти не искаш, заради… мен?

Той ме погледна косо.

— Това е по важната причина. Няма да е само за един път, Анита. Една алфа двойка се събира за цял живот. Като брак е. Често те се женят и в реалния живот, не само в глутницата.

— Не мога да разбера как водачът на глутницата избира половинката си.

— Аз вече съм избрал моята — каза Ричард.

— Но аз не съм върколак.

— Не, но глутницата те признава за доминираща.

— Само, защото съм убила няколко от тях.

— Е, това успя да ги впечатли — той намали скоростта. Имаше линия от борови дървета покрай лявата страна на пътя, твърде подредени и твърде гъсти, за да са естествени. Той зави по чакълеста алея за коли между тях. Алеята беше криволичеше по нанадолнището и там, в дъното на плитка долина имаше фермерска къща. Ако там изобщо някога бе имало ниви, дърветата ги бяха превзели.

Алеята за коли стигаше до малък, покрит с чакъл участък, който беше претъпкан с коли. Имаше поне дванайсет. Ричард вкара рязко колата на паркинга и отвори вратата си преди аз да успея да махна колана си. Трябваше да тичам, за да го настигна и стигнах зад гърба му, точно когато той отвори вратата на плевнята. Там имаше тънка стена от плат, простряна от вътрешната страна на вратата, не като завеса, а повече като бариера. Ричард я бутна навътре и светлината се разля около нас. Той прекрачи гордо в тази светлина, а аз се повлякох след него.

Имаше светлини навсякъде, висящи от гредите като големи, грозни плодове. Двадесетина човека стояха около подреденото в плевнята обзавеждане. Две камери бяха насочени към декори, състоящи се от две стени и кралски голямо легло. Двамата оператори седяха почти провесени върху камерите, чакайки. Една дълга маса, покрита с чували и студена пица беше поставена близо до входа. Повече от дванайсет човека се бяха натрупали около храната. Те ни погледнаха, когато влязохме. Шепа хора ни погледнаха бегло и продължиха да се движат. Ликантропите се втренчиха в нас, очите им бяха по-неподвижни, целеустремени. Внезапно разбрах какво чувства газелата, попаднала в лъвско сборище.

Поне две трети от хората в плевнята бяха превръщачи. Вероятно, не всички от тях бяха върколаци. Не можех да кажа какво животно са само като ги погледна, но знаех, че всичките са превръщачи. Тяхната енергия гореше във въздуха наоколо като намек за светлина. Дори с узито, ако нещата тръгнеха на зле щях да съм в беда. Внезапно се ядосах на Ричард. Не трябваше да идваме сами просто така. Това беше твърде опасно за разговори.

Жена излезе от групата. На рамото си имаше нещо, което изглеждаше като промишлено голям комплект за грим. Тъмната й коса беше подстригана ниско по главата й, оставяйки симпатичното й лице открито и чисто, без следа от грим по него.

Тя се придвижи несигурно към нас, сякаш се страхуваше, че ще бъде захапана. Въздухът вибрираше около нея с леко блещукане, като че заобикалящата я реалност беше само малко по-малко твърда, отколкото трябваше да бъде. Ликантроп. Не бях сигурна какъв вид, но това наистина нямаше значение. Независимо от вида си, те бяха опасни.

— Ричард — каза тя. Отстъпи по-далеч от наблюдаващата тълпа, малките й ръце погладиха нагоре и надолу ремъка на чантата й. — Какво правиш тук?

— Знаеш защо съм тук, Хайди — каза той — Къде е Стивън?

— Те нямаше да го наранят — каза тя. — Имам предвид, брат му е тук. Собственият му брат няма да позволи да го наранят, нали така?

— Звучиш така, сякаш се опитваш да убедиш себе си, не нас — казах аз.

Очите й отскочиха на мен.

— Ти трябва да си Анита Блейк — тя погледна към наблюдателите зад гърба си. — Моля те, Ричард, просто си върви. — Аурата от енергия около нея вибрираше твърдо, с почти видимо трептене във въздуха. Кожата ми настръхна все едно ме лазеха мравки.

Ричард се приближи близо до нея.

Хайди потръпна, но се задържа на мястото си.

Ричард плъзна ръката си точно над лицето й, не достатъчно близо да докосне кожата й. Когато помръдна ръката си, енергията около нея утихна като спокойна вода.

— Всичко е наред, Хайди. Знам в каква ситуация те е поставил Маркус. Искаш да се присъединиш към друга глутница, но той трябва да ти даде разрешение. За да го получиш трябва да правиш каквото той ти каже или си в капан. Каквото и да се случи няма да го използвам срещу теб.

Тревогата се оттече надалеч. Нейната неземна енергия утихна, докато започна едва да се усеща. Сега почти можеше да мине за човек.

— Много впечатляващо.

Един мъж пристъпи напред. Беше висок метър и деветдесет, може би и деветдесет и пет, главата му беше плешива като яйце, само тъмните му вежди подчертаваха бледите му очи. Черна тениска се опъваше върху мускулите по ръцете и кръста му, сякаш беше черупка на насекомо, която всеки момент ще се разцепи и ще освободи чудовището. Енергията вреше около него като лятна жега. Той пристъпи с уверената походка на хулиган и силата, пролазваща по кожата ми каза, че той може да се превърне всеки момент.

— Този е нов — казах аз.

— Това е Себастиян — отговори ми Ричард — Той се присъедини към нас, след като Алфред умря.

— Той е новият бияч на Маркус — прошепна Хайди. Тя отстъпи назад, наполовина между двамата мъже, гърбът й беше обърнат към завесата, през която влязохме.

— Предизвиквам те, Ричард. Аз искам да бъда Фреки.

Просто така капанът щракна.

— Не се бий с него — казах аз.

— Трябва да отговоря на предизвикателството.

Стрелнах поглед към Себастиян. Ричард не е дребен мъж, но изглеждаше малък, застанал до Себастиян. Ричард нямаше да отстъпи, за да спаси себе си. Но за някого другиго…

— И ако бъдеш убит, къде ме поставя това мен? — попитах аз.

Той погледна към тях, всъщност гледайки мен. Обърна се обратно към Себастиян.

— Искам свободно преминаване за Анита.

Себастиян се ухили и тръсна главата.

— Тя е доминираща. Няма безопасно преминаване. Тя е поела риск, точно като всеки от нас.

— Тя не може да приема предизвикателство. Тя е човек.

— Щом умреш, ще я превърнем в една от нас — заяви Себастиян.

— Рейна ни забрани да превръщаме Анита в лукой — намеси се Хайди.

Кръвнишкият поглед, който Себастиян й хвърли я накара да се свие срещу завесата на вратата.

— Това истина ли е? — попита Ричард.

— Истина е. — Себастиян ръмжеше. — Можем да я убием, но не можем да я направим част от глутницата — той се ухили, един кратък проблясък на зъби. — Така че просто ще я убием.

Извадих файърстара, използвайки тялото на Ричард, за да прикрия движението от ликантропите. Бяхме в беда. Дори с узито, не можех да ги избия всичките. Ако Ричард успееше да убие Себастиян, можехме да овладеем ситуацията, но той щеше да се опита да не го убива. Другите превръщачи ни наблюдаваха с търпеливи, алчни очи. Това трябва да е бил планът през цялото време. Трябваше да има някакъв изход.

Имах идея.

— Всички биячи на Маркус ли са такива задници?

Себастиян се обърна към мен.

— Това обида ли беше?

— Ако имаш нужда да питаш, тогава наистина беше.

— Анита — каза Ричард бавно и внимателно. — Какво правиш?

— Защитавам се — отговорих аз.

Очите му се разшириха, но той не отмести поглед от големия върколак. Ричард разбра. Нямаше време за спорове. Себастиян пристъпи напред, големите му ръце се свиха в юмруци. Опита се да заобиколи Ричард, за да стигне до мен. Ричард се премести пред него. Изпъна ръката си, с дланта навън, както беше направил с Хайди и собствената му мътна сила се изля надолу, изтичайки като вода от разбита чаша. Никога не бях виждала нещо такова. Да успокои Хайди беше едно. Да принуди ликантроп да преглътне такава енергия, беше съвсем друго.

Себастиян направи крачка назад, почти залитайки.

— Ти копеле.

— Ти не си достатъчно силен, за да ме предизвикваш, Себастиян. Никога не забравяй това — каза Ричард. Гласът му още беше спокоен, но с едва прикрит гняв отдолу. Това беше разумен глас, глас за преговори.

Стоях зад Ричард, с файърстара притиснат до крака ми, толкова незабележим, колкото можех да го направя. Боят беше приключен и моята малка проява на ненужна храброст не беше необходима. Бях подценила силата на Ричард. Щях да се извиня по-късно.

— Сега, къде е Стивън? — попита Ричард.

Строен черен мъж пристъпи горделиво напред, движейки се като танцьор в блещукащият поток на собствената си енергия. Косата му беше сплетена на дълги до раменете плитчици, с цветни мъниста, закачени в тях. Чертите му бяха дребни и изящни, кожата му беше с богат, плътен кафяв цвят.

— Може би си способен да ни контролираш един по един, Ричард, но не и всички ни едновременно.

— Ти беше изхвърлен от последната си глутница, защото си предизвиквал неприятности, Джамил — каза Ричард. — Не прави същата грешка два пъти.

— Няма. Маркус ще спечели този бой, защото ти имаш шибано състрадателно сърце. Все още не си го хванал, Ричард. Ние не сме Млади Републиканци. — Джамил спря на около осем стъпки. — Ние сме глутница върколаци и не сме хора. Ако не приемеш това, ще умреш.

Себастиян отстъпи назад, за да застане край Джамил. Останалите ликантропи се приближиха напред зад двамата мъже. Тяхната обединена енергия се изля навън, запълвайки стаята като вряла вода с пираня в нея. Силата премина по кожата ми като слаби електрически искри. Разцъфтя в гърлото ми, докато не ми стана трудно да дишам и косата ми настръхна.

— Ще побеснееш ли, ако убия някой от тях? — попитах аз. Гласът ми прозвуча дрезгав и сипкав. Приближих се на стъпка зад Ричард. Силата му се изливаше върху мен като нещо живо. Щеше да е впечатляващо, но срещу нас стояха двайсет ликантропи и ефектът се губеше.

Писък разцепи тишината и аз подскочих.

— Анита — каза Ричард.

— Да.

— Иди вземи Стивън.

— Това неговият писък ли беше? — попитах аз.

— Иди и го доведи.

Погледнах групата ликантропи и попитах:

— Ще можеш ли да задържиш това?

— Мога да ги задържа.

— Не можеш да задържиш всички ни — каза Джамил.

— Напротив — отговори Ричард — Мога.

Писъкът прозвуча още веднъж, по-силен, по-настоятелен. Звукът идваше от вътрешната част на плевнята, където сградата е била разделена на стаи. Там имаше импровизиран коридор. Погледнах натам, после се поколебах.

— Ще побеснееш ли, ако убивам хора?

— Направи каквото трябва — каза той. Гласът му се промени, започна да спада, с намек за ръмжене в него.

— Ако убие Рейна с пистолет, все още няма да бъде твоя лупа — каза Джамил.

Втренчих се в гърба на Ричард. Не знаех дали съм готова да се кандидатирам за тази работа.

— Тръгвай, Анита. Сега — гласът му преминаваше в ръмжене. Не се налагаше да добавя: побързай. Знаех тази част. Може би беше достатъчно силен да ги забави, но не можеше да ги победи всичките.

Хайди се приближи до мен, зад гърба на Ричард. Той не й обърна никакво внимание, сякаш не я беше разглеждал като опасност. Тя не беше силна, но няма нужда да си силен или дори здрав, за да промушиш някого в гърба, с нокти или с нож, нима това има значение? Насочих пистолета към нея. Тя застана на сантиметри от Ричард и той не направи нищо. Пистолетът ми беше единственото нещо, пазещо гърба му. Дори сега той вярваше на Хайди. Точно в тази минута не трябваше да се доверява на никого, освен на мен.

— Габриел е с Рейна — каза тя. Каза името му така, сякаш се страхуваше от него.

Габриел дори не беше член на глутницата. Той беше леопардлак. Макар че беше един от любимите актьори на Рейна. Той участваше в нейните порно филми и дори в един снъф филм. Почти щях да я попитам от кого се страхува повече: от Рейна или от Габриел. Но нямаше значение. Щях да застана срещу двама им заедно.

— Благодаря — казах на Хайди.

Тя кимна.

Тръгнах към коридора и към източника на писъците.