Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (6)

6

Къщата на Ричард беше една малка тухлена ферма. Изглеждаше като детска къщичка, човек почти очакваше да види майката, която пече сладки в кухнята. Не беше толкова отдалечена от пътя, но имаше достатъчно широк двор от двете страни, а задният двор представляваше един акър гора. Можеше да погледнеш навън, от която и да е страна и да не видиш съседите, освен през зимата, когато оголелите дървета разкриваха далечен поглед през долината. През предния прозорец можеше да видиш ъгъла на съседната къща, наполовина скрит зад занемарени шубраци. Не бях видяла някой да живее в нея, откакто идвах на гости на Ричард. Мястото беше малко изолирано. Ричард го харесваше така и независимо дали ми допадаше или не, сега имах нужда точно от това.

Мястото изглеждаше като покана за засада, но съседите нямаше да бъдат пушечно месо. Повечето лоши момчета се стараят да не нараняват невинни свидетели. Не защото спазват някакви морални норми, просто е лошо за бизнеса. Ченгетата се грижат да стане напечено, ако простреляш твърде много невинни.

Ричард отвори вратата на гаража и вкара Мустанга вътре. Неговият 4х4 беше вече там. Аз го следвах с моя Jeep. Бездействах на улицата, докато чаках да изкара своя 4х4, така че да вкарам Jeep-а вътре. Да го оставя паркиран отвън направо си беше подпомагане работата на лошите момчета. Той изкара своята кола, а аз вкарах моята. Паркира зад мен на алеята за колите и влезе в гаража. Аз разтоварих куфарите и той натисна бутона на вътрешната врата.

Вратата се отвори в кухнята. Стените бяха изпълнени с гравюри на кучета от Хогард^[1] и по-модерни ловни сцени. Имаше метална кутия с картинка на Warner Brothers: Бъгс Бъни и пилето Туити седяха върху сиво-бели шкафчета. Плотът също беше сиво-бял. Шкафовете бяха с цвета на меден дъб. Имаше чинии, поставени да съхнат на кърпа до мивката, въпреки че Ричард имаше миялна машина. Чаша, купа, лъжица; беше измил съдовете от закуската си, преди да отиде на работа тази сутрин. Аз бих ги накиснала с вода в мивката. Разбира се, аз никога не закусвам.

Ричард мина в дневната, носейки един куфар. Последвах го, носейки куфарите с оръжията, а също и двете чанти за фитнес.

Дневната имаше тъмен горско зелен килим и бледо жълти стени. Рисувани литографии бяха завладели далечната стена. По-близката беше заета от дървен развлекателен център, който Ричард си беше купил. Имаше широкоекранен телевизор, миниатюрна стерео система, която прави звука като прекаран през гребен, рафтове с книги и затворени вратички, които криеха част от неговата обширна видео колекция и дисковете му. Останалите му книги бяха в мазето, поставени на рафтове покрай всички стени. Имаше още в кашони, които не беше разопаковал, защото му бяха свършили рафтовете.

Имаше голяма кушетка и масивна масичка за кафе. Кушетката беше зелено-кафява, украсена с жълто афганистанско плетено одеяло, хвърлено напреки, което беше оплетено от баба му. Малък античен гардероб стоеше пред далечната страна. Нямаше никакво други мебели в помещението.

Той остави куфара в малката спалня. Имаше двойно легло, нощно шкафче и лампа. Стените, завесите и покривката за леглото бяха съвсем бели, сякаш още не беше решил какво да прави със стаята.

Оставих чантите на леглото, сложих куфарите на пода и се втренчих в тях. Животът ми седеше в малки чанти на килима. Изглеждаха така, сякаш трябваше да са повече.

Ричард дойде и ме прегърна отзад, ръцете му се обвиха около раменете ми.

— Мисля, че това е моментът, в който трябва да попитам какво не е наред, но вече знам отговора. Съжалявам, че лошите посегнаха на дома ти.

Това беше точно. Лошите момчета не би трябвало да идват при теб в дома ти. Това беше против правилата. Знаех, че не така, беше се случвало и преди, но не като сега. Не като да знам, че не мога да се върна обратно. Докато това не приключеше, не можех да рискувам отново живота на госпожа Прингъл и другите си съседи.

Завъртях се в ръцете му и той разхлаби прегръдката си, за да мога да го направя. Прегърнах го през кръста.

— От къде знаеше, че точно това ме притеснява?

Той се усмихна.

— Обичам те, Анита.

— Това не е отговор.

Целуна челото ми.

— Напротив — целуна ме нежно по устните и отстъпи назад. — Оставям те да се преоблечеш в пижамата си, ако искаш — той излезе, затваряйки вратата след себе си.

Отворих вратата и извиках след него.

— Може ли да използвам телефона ти?

Той отговори от своята спалня.

— Чувствай се като у дома си.

Приех това, за да и влязох в кухнята. Телефонът беше на стената. Извадих една визитка от задния си джоб, който бях насилила да стане като дамска чанта. Не можех да стегна якето около задните си джобове, а пък отвореното яке изваждаше на показ пистолета ми.

Визитката беше бяла, с номер, отпечатан с черен шрифт. Нямаше нищо друго, освен номер. Звъннах и се включи двайсет и четири часовата гласова поща на Едуард. Оставих му съобщение да ми се обади колкото е възможно по-бързо и телефонния номер на Ричард. Телефонният секретар на Ричард стоеше на плота, свързан с кабел към телефона на стената. Лампичката за съобщенията мигаше, но това не беше моят секретар, затова не го прослушах.

Ричард дойде в кухнята. Косата падаше около раменете му на стегнати, пенести вълни, по-къдрави от френска плетка. Косата му беше кафява, но на светлината се виждаха златни отблясъци, намеци за бронз. Беше се преоблякъл в горско — зелена фланелена риза, с навити около лактите ръкави, откриващи деликатните мускули по долната част на ръцете му. Бях виждала ризата и преди. Беше от висококачествена каша, мека като одеяло при докосване. Беше по дънки и без чорапи. Вървеше с меки, боси стъпки към мен.

Телефонът звънна. Беше около един през нощта. Кой можеше да е, освен Едуард?

— Очаквам обаждане — казах на Ричард.

— Вдигни тогава.

Вдигнах слушалката и наистина беше Едуард.

— Какво става? — попита той.

Разказах му.

— Някой те иска мъртва много бързо.

— Да. Когато си казал не, те са излезли навън и са намерили някакъв евтин местен талант.

— Получили са това, за което са платили.

— Ако бяха двама, Едуард, сега нямаше да съм тук.

— И моите новини няма да те зарадват.

— Колко по-лошо може да стане? — го попитах.

— Отговорих на друго съобщение, точно преди да се обадиш ти. Повишиха офертата на петстотин хиляди долара, ако бъдеш убита до двадесет и четири часа.

— Мили Боже, Едуард, аз не струвам толкова пари.

— Те са разбрали, че си издухала техния стрелец, Анита.

— Как? — попитах аз.

— Още не знам. Опитвам се да открия кой дава парите, но ще ми отнеме малко време. Пазачите, които ограничават достъпа ми до клиента — също.

Поклащах главата си напред-назад.

— Защо има двадесет и четири часов срок за убийството ми?

— Нещо се случва, нещо, при което не искат да им излизаш на пътя, нещо голямо.

— Но какво?

— Ти знаеш какво е то, Анита. Може би не разбираш, че го знаеш, но все пак е така. Нещо, струващо си парите, които плащат, за да те спрат. Не може да са много възможности.

— Не мога да се сетя за нещо такова, Едуард.

— Мисли здраво — каза той — Ще съм там, колкото е възможно по-рано. Пази си гърба. Не карай колата си.

— Защо не?

— Бомби — отговори ми той.

— Бомби — повторих.

— За половин милион долара, Анита, те ще намерят някой добър. Много професионалисти могат да го направят от хубаво, приятно разстояние. С бомба, с далекобойна пушка…

— Започваш да ме плашиш — казах аз.

— Добре, може би ще бъдеш предпазлива.

— Винаги съм предпазлива, Едуард.

— Моите поздравления. Права си, но бъди още по-внимателна. Не очаквах да опитат местен стрелец.

— Притеснен си — констатирах аз.

Той замълча за секунда.

— Можем да те пазим като изкарваме убийците от играта, но в крайна сметка трябва да стигнем до човека с парите. Колкото и дълго договорът да е там, ще продължат да се намират, такива, които да го приемат.

— Това са просто прекалено много пари, за да ги подминат — уточних аз.

— Повечето професионалисти няма да приемат задача с краен срок — каза той — Някои от по-добрите вече са извън играта, заради крайния срок. Аз не бих приел задача със специални условия.

— Чух едно „но“ накрая — казах аз.

Той се засмя тихо.

— За половин милион долара, хората могат да нарушат правилата си.

— Не ме облекчи особено.

— Не това беше целта — отбеляза той. — Ще бъда при вас с Ричард утре рано сутринта.

— Знаеш ли къде е домът му?

— Мога да го открия, но нека не си играем игрички. Кажи ми адреса.

Направих го.

— Бих ти препоръчал да стоиш вътре, но ти се срещаш с Ричард от месеци. Добрият убиец скоро би те открил. Не знам дали ще си на по-сигурно вътре или в движение.

— Опаковах си повечко оръжия и съм по-параноична от обикновено.

— Добре. Ще се видим утре.

Той затвори и аз прикрепих бръмчащата слушалка.

Ричард ме зяпаше объркано.

— Да не би да те чух да казваш „двайсет и четири часов срок за убийството ти“?

Оставих телефона.

— Страхувам се, че да. — Натиснах бутона за съобщенията на секретаря му по навик. Той забръмча, докато се пренавиваше.

— Защо, за бога? — попита Ричард.

— Иска ми се да знаех.

— Спомена два пъти парите. Колко са?

Казах му.

Той седна на един от кухненските столове, гледайки шокирано. Не можех да го обвинявам.

— Анита, не ме разбирай погрешно. За мен ти струваш много повече, но защо някой ще плаща половин милион долара, за да те убие?

За някой, който не знаеше нищо за наемните убийци, той зададе големия въпрос съвсем точно. Приближих се до него. Прокарах пръстите си през косата му.

— Едуард, каза, че аз трябва вече да знам какво е голямото събитие; че нямаше да струвам толкова пари, да имам такъв краен срок, освен ако вече не съм забъркана в кашата.

Той ме погледна.

— Но ти не знаеш, така ли е?

— Нямам никаква идея.

Той сложи ръцете си от двете страни на кръста ми, придърпвайки ме към себе си, затваряйки ръцете си напълно около талията ми.

Телефонният секретар се включи звучно и ни накара да подскочим. Разсмяхме се нервно, не само от страх. Очите му ме изгаряха, както се беше втренчил в мен и това ме караше да искам да се изчервя или да го целуна. Не бях решила още. Две идеи по-малкият му брат Даниел, съжаляваше, че Ричард беше отменил скалното им катерене утре. Гледах право в Ричард. Устните му бяха най-меките, който изобщо бях целувала. Вкусът му беше опияняващ. Как можех да си помисля да се откажа от него?

Започна последното съобщение: „Ричард, Стивън е. О, боже, вдигни. Моля те вдигни. Моля те бъди там.“

Замръзнахме слушайки.

„Опитват се да ме накарат да участвам в един от онези филми. Рейна не иска да ме пусне. Ричард, къде си? Те идват. Трябва да се махам. О, боже, Ричард.“ Ролката спря. Механичният глас каза: „Край на съобщенията.“

Ричард се изправи и аз го последвах.

— Мислех, че Рейна е спряла да прави порнографски филми — казах аз.

— Тя обеща да не прави повече снъф^[2] филми, това беше всичко — той пусна съобщението отново.

Часът беше 12:03.

— Това е преди повече от час — казах аз.

— Не мога да те оставя сама тук тази вечер. Какво ще стане, ако дойде друг убиец? — той крачеше в малък кръг. — Но не мога да изоставя Стивън.

— Ще дойда с теб — предложих аз.

Той поклати глава, отивайки в спалнята.

— Аз мога да оцелея в игрите, които глутницата играе, Анита. Ти си човек, теб ще те разкъсат.

— Те ще разкъсат и теб, Ричард.

Той продължи да се движи.

— Мога да се грижа за себе си.

— Не можеш ли да се обадиш на някой от глутницата, някой, който е на твоя страна? Да повикаш подкрепление?

Той седна на леглото, обувайки чорапите си. Погледна към мен, после поклати глава.

— Ако взема с мен армия, това ще се превърне във война. Ще бъдат убити хора.

— Но ако отидеш сам, излагаш само себе си на опасност, така ли е?

Той отново погледна към мен.

— Именно.

Махнах с ръка.

— И какво ще се случи със Стивън, ако отидеш там и бъдеш убит? Кой ще го спаси?

Това го спря за секунда. Той се намръщи, после извади обувките си изпод леглото.

— Те няма да ме убият.

— Защо не? — попитах аз.

— Защото, ако Маркус ме убие извън кръга на предизвикателството, не може да запази лидерското си място. Това е като измама. Глутницата няма да му го позволи.

— Ами ако умреш случайно в бой с някой друг?

Той внезапно много се съсредоточи във връзването на обувките си.

— Мога да се грижа за себе си.

— Значи, ако някой друг те убие в официален двубой, Маркус се измъква, така ли?

Той се спря.

— Предполагам.

— Рейна е партньорката на Маркус, Ричард. Тя се страхува, че ще отидеш и ще го убиеш. Това е капан.

Той поклати глава упорито.

— Ако се обадя на вълците, които ме подкрепят и отидем там заедно, ще настане клане. Ако отида сам, може да успея да говоря с нея по моя начин.

Изправих се пред рамката на вратата, исках да му изкрещя, но отстъпих малко назад.

— Ще дойда с теб, Ричард.

— Имаш си достатъчно проблеми и така.

— Стивън рискува веднъж живота си, за да спаси моя. Дължа му го. Ако ти искаш да си играеш на политик, добре, но аз искам да спася Стивън.

— Да излезеш навън, където те търси наемен убиец, не е най-умната идея, Анита.

— Срещаме се от месеци, Ричард. Ако в града пристигне професионален убиец, няма да му отнеме много време да ме открие тук.

Той ме изгледа ядосано, челюстта му се стегна така, че успях да видя малките мускулчета на бузата му.

— Ще убиеш някого, ако те взема.

— Само, ако трябва да бъдат убити.

Той поклати глава.

— Никакви убийства.

— Дори, за да запазя живота си? Дори, за да спася Стивън?

Той ме погледна отсъстващо, след това гневът отново направи тъмните му очи черни.

— Естествено, че можеш да се защитаваш.

— Тогава идвам.

— Добре, за доброто на Стивън — не му хареса да го каже.

— Ще си взема якето.

Извадих мини-узито от куфара си. То беше забележително малко. Можех да го използвам с една ръка, но за точност трябваше да го държа с двете. Макар, че точността и автоматите бяха нещо взаимно изключващо се. Трябва да се прицелиш малко по-надолу от мястото, което искаш да уцелиш и да задържиш. Сребърни амуниции, разбира се. Плъзнах каиша през дясното си рамо. Имаше малка халка, която се закачаше за колана на кръста ми. Халката предпазваше кобура от плъзгане насам-натам, но ми оставяше достатъчно пространство, за да изкарам автомата и да стрелям. Пистолета сложих на кръста си, което беше дразнещо, но без значение какво бях казала на Ричард, бях уплашена и исках да имам поне две огнестрелни оръжия с мен. Полицаите задържаха браунинга. Нямах кобур, който да побере пушката с рязана цев, да не говорим, че беше незаконна. Като се замисля, защо не автоматът? Имах разрешително за притежаването му, но ми трябваше друго разрешително за носенето на автоматично оръжие, това е правило за цивилни. Ако исках да го нося, може би нямаше да е лошо да мина през съда в крайна сметка.

Сложих си якето и се завъртях. То беше достатъчно обемисто, така че да не се показва нищо. Изумително. Файърстарът беше по-забележим в своя преден кобур.

Пулсът ми биеше толкова силно, че започнах да го усещам като удари в кожата ми. Бях уплашена. Ричард отиваше да си играе на политик с банда върколаци. Превръщачите не си играят много, много на политици, те просто те убиват. Но го дължах на Стивън и не вярвах на Ричард, че ще се предпази сам. Аз щях да направя каквото е нужно, за да подсигуря безопасността му; Ричард нямаше да го направи. Тази вечер за първи път разбрах, че може да ме убият.

Нямаше начин да отидем на едно от малките представления на Рейна сами и да оцелеем. Нямаше начин. Жан-Клод никога не би търпял игричките на Рейна и Маркус, ако беше на мястото на Ричард. Те щяха да са мъртви до сега и ние бихме били в безопасност. Бих се доверила на Жан-Клод да ми пази гърба. Той нямаше да трепне. Разбира се щеше да доведе своята собствена малка армия от вампири и да предизвика истинска битка. Лайното можеше да се удари във вентилатора тази вечер и всичко щеше да е свършило до сутринта. По начина на Ричард щяхме да спасим Стивън, да оцелеем, да се измъкнем и Рейна щеше да е жива. Нищо не би се променило. Това може да беше цивилизованият начин, но също така беше и лош начин да останеш жив.

Ричард ме чакаше до предната врата, нетърпелив, с ключовете в ръка. Не можех да го обвинявам.

— Стивън не каза къде е. Знаеш ли къде правят филмите?

— Да.

Погледнах го въпросително.

— Рейна ме води няколко пъти да гледам как заснемат филм. Смяташе, че ще преодолея своята срамежливост и ще се включа.

— Не си го направил. — Не беше въпрос.

— Естествено, че не. Да тръгваме да вземем Стивън — той ми отвори вратата и само този единствен път не му казах да не го прави.