Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (40)

41

Звъннах в телефонната компания на Едуард и му оставих съобщение. Не можех да остана, където бях. Не можех да остана тук, гледайки опустошената спалня и мислейки за наранените очи на Ричард. Трябваше да се махна. Трябваше да се обадя на Доминик и да му кажа, че няма да отида. Триадата на силата нямаше да проработи без поне двама от нас на линия. Жан-Клод беше в ковчега си, а Ричард вече беше извън картинката. Не бях сигурна какво щеше да се случи с нашия малък триумвират сега. Не ми се вярваше Ричард да застане до нас, наблюдавайки ни да се опипваме с Жан-Клод, ако не се натисках също и с него. Не можех да го обвинявам за това.

Странно, но мисълта за Ричард, правещ секс с Рейна, все още ме караше да позеленявам. Нямах право сега да го ревнувам, но все още го правех, представете си.

Облякох се в черни дънки, черна блуза с къси ръкави и черен блейзер. Трябваше да отида на работа довечера и Бърт щеше да получи удар, ако ме видеше облечена в черно. Смяташе, че ни придава грешен имидж. Майната му. Тази вечер черното отразяваше настроението ми. Браунинга в презраменния кобур, файърстара в помощния кобур „Чичо Майк“, нож на всяка ръка и един на гърба ми. Бях готова за работа.

Бях готова да дам на Едуард още десет минути и после щях да се разкарам от тук. Ако наоколо все още се навърташе някой наемен убиец, почти щях да му се зарадвам.

На вратата се почука.

— Кой е?

— Касандра.

— Влез.

Тя отвори вратата, хвърли един поглед на повреденото легло и се ухили.

— Бях чувала за груб секс, но това е направо абсурдно — беше облечена в дълга бяла рокля, която стигаше почти до глезените й. Бели чорапи и бели ленени обувки завършваха облеклото й. Изглеждаше светла и лятна с дългата коса, падаща надолу по гърба й.

Поклатих глава.

— Ричард го направи.

Усмивката напусна лицето й.

— Открил е, че си спала с Жан-Клод?

— Всички ли знаят? — попитах аз.

— Не всички — влезе в стаята, затваряйки вратата зад себе си. Поклати глава — той нарани ли те?

— Не ме е ударил, ако това имаш предвид, но се чувствам достатъчно тъпо.

Касандра се приближи до леглото, гледайки го. Сграбчи края на рамката. Бутна го с едната си ръка, а с другата го нагласи. Избута няколкостотин килограма дърво и метал така, сякаш бяха нищо. Накрая постави леглото нежно на килима.

Повдигнах едната си вежда.

— Това беше впечатляващо.

Тя се засмя, почти срамежливо.

— Една от допълнителните облаги на това да си върколак е, че лесно можеш да повдигнеш всичко, каквото си пожелаеш.

— Мога да видя ползата от това.

— Знаех, че ще успееш — каза тя. Започна да събира възглавничките и разкъсаните чаршафи. Аз се присъединих към нея. — Може би първо трябва да наместим матрака обратно — каза тя.

— Добре. Трябва ли ти помощ?

Тя се засмя.

— Мога да го повдигна, но е неудобен.

— Добре — сграбчих другата страна на матрака.

Касандра се приближи до мен, вдигайки матрака с лявата си ръка. Някакъв израз премина през лицето й.

— Съжалявам.

— Мислех сериозно това, което казах за теб и Ричард по-рано. Искам да бъде щастлив — казах аз.

— Това е много ласкателно. Харесвам те, Анита. Много те харесвам. Иска ми се да не беше така.

Успях да й се намръщя, след това деликатният й юмрук се появи отникъде, като размазано от скоростта петно, което се разби в лицето ми. Усетих се да падам назад. Строполих се на пода и не можах да предпазя главата си от допълнителния удар в килима. Не ме заболя. Не чувствах и едно проклето нещо, когато тъмнината се затвори около мен.