Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (31)

31

Доминик Дюмар дойде, облечен в чифт черни панталони и черно кожено яке, разтворено над сива копринена тениска. Изглеждаше по-спокоен, когато Сабин го нямаше наоколо, като работник в почивен ден. Дори спретнато подстриганата вандайкска брадичка и мустаци изглеждаха по-неофициално.

Доминик пристъпи към трите вампира, които бях вдигнала. Бяхме се върнали обратно в стаята с разпръснатите натрошени камъни, така че да може да види зомбитата и вампирите наведнъж. Той се въртеше около вампирите, докосвайки ги тук и там. Ухили се към мен, зъбите проблеснаха през тъмната му брада.

— Това е чудесно, наистина невероятно.

Усетих желание да му се намръщя.

— Прости ми, ако не споделям ентусиазма ти. Можеш ли да ми помогнеш да ги върна обратно по начина, по който са били?

— Теоретично, да.

— Когато хората започнат да използват думата теоретично, означава, че не знаят как да направят нещо. Ти не можеш да ми помогнеш, нали така?

— Е, е — каза Доминик. Коленичи пред Уили, втренчвайки се в него, изучавайки го като буболечка под биоскоп. — Не съм казал, че не мога да помогна. Истина е, че никога не съм го виждал направено. А ти казваш, че не го правиш за пръв път — той се изправи, изтупвайки колената на панталоните си.

— Един път преди това.

— Тогава е било без триумвират, така ли? — попита Доминик.

Беше се наложило да му разкажа. Разбирах достатъчно от ритуална магия, за да знам, че ако не му кажехме как сме събрали цялата тази сила, всичко, което той би могъл да ни предложи като помощ, нямаше да проработи. Това беше все едно да кажеш пред полицията, че е било кражба с взлом, когато всъщност е било убийство. Те щяха да се опитват да разследват грешното престъпление.

— Да, първият път бях само аз.

— Но и двата пъти през деня? — попита той.

Кимнах.

— Това има смисъл. Можем да вдигаме зомбита, чак след като душата си отиде. Затова има смисъл вампирите да могат да бъдат вдигани само през деня. Когато се спусне мрака, душите им се връщат.

Дори не се опитах да споря, дали вампирите имат или нямат души. Не бях така сигурна в отговора, както би трябвало да бъда.

— Не мога да вдигам зомбита през дневните часове. Да не говорим за вампири — казах аз.

Доминик огледа всички чакащи мъртъвци от двете му страни.

— Но си го направила.

Поклатих глава.

— Не в това е въпроса. Изобщо не би трябвало да е възможно да го направя.

— Опитвала ли си се изобщо някога да вдигнеш зомби през деня?

— Ами, не. Мъжът, който ме обучаваше каза, че това не е възможно.

— Така че никога не си се опитвала — заключи Доминик.

Поколебах се, преди да отговоря.

— Опитвала си се — каза той.

— Не можах да го направя. Дори на можах да призова силата под слънчевата светлина.

— Само, защото си вярвала, че няма да можеш — каза Доминик.

— Кажи го пак.

— Вярата е един от най-важните аспекти в магията.

— Имаш предвид, че ако вярвам, че не мога да вдигам зомбита през деня, няма да мога да го правя?

— Именно.

— Това няма смисъл — каза Ричард. Той се облягаше на една от непокътнатите стени. Беше много тих, докато обсъждах магията с Доминик. Джейсън все още във вълчата си форма, лежеше в краката му. Стивън беше разчистил някои от счупените камъни и беше седнал до вълка.

— Всъщност… — казах аз — … има. Виждала съм хора с голям необработен талант, които не можеха да вдигнат нищо. Единият смяташе, че това е смъртен грях, така че просто го беше блокирал. Но блестеше от сила, без значение дали искаше да я приеме или не.

— Превръщачът може да отрича силата, колкото си иска, но това няма да го спре да се променя — каза Ричард.

— Вярвам, че затова ликантропите го смятат за проклятие — каза Доминик.

Ричард погледна към мен. Изразът на лицето му беше красноречив.

— За проклятие.

— Ще трябва да простиш на Доминик — каза Жан-Клод. — Преди стотици години на никой не би му хрумнало, че ликантропията би могла да е болест.

— Притесняваш се за чувствата на Ричард? — попитах аз.

— Неговото щастие е твое щастие, ma petite.

Новото джентълменско поведение на Жан-Клод започваше да ме дразни. Не вярвах на тази негова промяна. Касандра се намеси:

— Ако Анита не вярва, че може да вдига мъртвите през деня, тогава как го е направила?

Беше се намесила в метафизичната дискусия така, сякаш присъстваше на защита на дипломна работа по магическа теория. Бях срещала хора като нея в колежа. Теоретици, които нямаха истинска магия в себе си. Но можеха да стоят с часове и да обсъждат дали теоретичната магия ще проработи. Третираха магията като висша физика, като чиста наука без някакъв реален начин да бъде тествана. Небесата забраниха на магьосниците от кулата от слонова кост да изпробват своите теории с истинска магия. Доминик би се вписал добре в същата картинка, с изключение на това, че имаше собствена магия.

— И в двата случая на помощ е идвала екстремната ситуация — каза Доминик. — Включвал се е принципът, който позволява на грохнала старица да вдигне камион, за да измъкне внука си изпод него. Във време на голяма нужда, често използваме способности, отвъд всекидневните.

— Но бабата няма да може да вдигне кола по собствена воля, само защото го е направила веднъж — казах аз.

— Хъм — каза Доминик. — Може би аналогията не е най-точна, но ти разбираш какво искам да ти кажа. Ако смяташ, че не можеш да го направиш, просто ще ти стане трудно.

Това почти ме накара да се усмихна.

— Тоест, казваш ми, че ще мога да вдигам мъртвите и през деня, ако повярвам, че мога.

— Така мисля.

Поклатих глава.

— Досега не бях чувала някой съживител да е успял да го направи.

— Но ти не си просто съживител, Анита — каза Доминик. — Ти си некромант.

— Никога не бях чувал некромант да може да вдигне мъртвец на ясна дневна светлина — каза Жан-Клод.

Доминик сви грациозно рамене. Напомни ми за Жан-Клод. Явно трябваха няколкостотин години, за да можеш да свиваш привлекателно рамене.

— Не знам за ясната дневна светлина, но точно както някои вампири могат да ходят наоколо през деня, докато са надеждно защитени, мисля, че същият принцип би могъл да се приложи и за некромантите.

— Тоест и ти не вярваш, че Анита би могла да вдигне мъртвец навън по обяд? — попита Касандра.

Доминик отново сви рамене. След това се засмя.

— Хвана ме, моя ученолюбива красавице. Би могло да е възможно Анита да направи точно това, но дори аз не съм чувал за такова нещо.

Поклатих глава.

— Вижте, можем да обсъждаме магическите изводи по късно. Точно сега, можеш ли да ми помогнеш да открия начин да положа вампирите обратно, без да оплескам работата?

— Дефинирай ми оплескване на работата — каза Доминик.

— Не се шегувай, Доминик — каза Жан-Клод. — Знаеш напълно ясно какво има предвид.

— Искам да го чуя от нейните устни.

Жан-Клод погледна към мен и едва забележимо сви рамене.

— Когато се спусне мракът искам да се събудят като вампири. Страхувам се, че ако го направя грешно, те просто ще си останат мъртви завинаги.

— Изненадваш ме, Анита. Може би репутацията ти на бич за местната популация от вампири е преувеличена.

Втренчих се в него. Преди да успея да кажа нещо, което би могло да прозвучи като самохвалство, Жан-Клод проговори.

— Мисля, че това, което тя направи днес е достатъчно доказателство колко много заслужава репутацията си.

Доминик и вампирът се втренчиха един в друг. Сякаш нещо премина между тях. Предизвикателство, знание, нещо.

— Тя би могла да стане един забележителен човешки слуга, само ако някой вампир успее да я опитоми — каза Доминик.

Жан-Клод се засмя. Звукът изпълни стаята с ехо, което потреперваше и танцуваше върху кожата. Смехът се понесе през тялото ми и за един кратък момент, почувствах нещо да ме докосва дълбоко вътре, където не ме беше докосвала ръка. В друг момент Жан-Клод може би щеше да успее да го направи еротично, сега беше просто обезпокоително.

— Не прави това отново — каза Ричард. Потри голите си ръце, сякаш му беше студено или се опитваше да изтрие спомена за този агресивен смях.

Джейсън дотича в краката на Жан-Клод, за да бутне главата си във вампирските ръце. На него му беше харесало.

Доминик направи малък поклон.

— Моите извинения, Жан-Клод, ти отбеляза точка. Ако беше пожелал, можеше да причиниш същите щети, каквито господаря ми причини инцидентно в твоя офис.

— Моя офис — казах. Лично аз не мислех, че Жан-Клод би могъл да причини вреда само с гласа си. Била съм в ситуации, в които, ако можеше да прави нещо такова, щеше да го направи. Но нямаше смисъл да казвам на Доминик за това.

Доминик направи още по-нисък поклон в моя посока.

— Твоя офис, естествено.

— Може ли да прекратим демонстрациите? — попитах аз. — Можеш ли да ни помогнеш?

— Имам повече от желание да опитам.

Приближих се към него, подбирайки пътя си през счупените камъни. Когато застанах толкова близо, колкото беше учтиво и може би само два-три сантиметра по-наблизо до него, казах:

— Тези три вампира не са просто един експеримент. Това не е някакво дипломно изследване в магическата метафизика. Ти предложи да ме учиш на некромантия, Доминик. Мисля, че не си достатъчно добър за работата. Как можеш да ме учиш, когато аз мога да правя неща, които ти не можеш? Освен, разбира се, ако можеш да вдигаш вампири от ковчезите им? — гледах в тъмните му очи през цялото време, докато говорех, наблюдавайки как гневът ги стеснява и изтънява устните му. Егото му беше точно толкова голямо, колкото се надявах. Знаех, че няма да ме разочарова. Сега Доминик щеше да даде най-доброто от себе си. Гордостта му беше поставена на карта.

— Кажи ми точно как повика силата, Анита и аз ще ти направя заклинание, което ще проработи — стига да имаш достатъчно контрол, за да го накараш да работи.

Усмихнах му се, така че да изглежда снизходително.

— Ти го направи, аз ще го изпълня.

Той също се усмихна.

— Арогантността не подобава на характера на жена.

— Мисля, че много й подобава — каза Жан-Клод. — Ако е заслужена. Ако току-що беше вдигнал три вампира от дневната им почивка, ти нямаше ли да си арогантен, Доминик?

Усмивката му се разшири.

— Да, щях да бъда.

Истината беше, че не се чувствах арогантна. Чувствах се изплашена. Изплашена, че можеше да прецакам Уили и той никога нямаше да се вдигне отново. Чувствах се зле и заради Лив и Деймиън. Нямаше значение дали ги харесвах или не, не бях искала да го правя. Не би трябвало да унищожаваш жизнената енергия на някой инцидентно. Ако се чувствах и наполовина толкова сигурна, колкото говореха думите ми към Доминик, защо тогава ме болеше стомаха?