Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (3)

3

Влязох в дневната и хванах погледа на Ричард. Бях готова да си тръгвам. Някак знанието, че наемният убиец е там някъде отвън, или ще бъде скоро, ми беше скапало вечерта.

— Какво не е наред? — ме попита Ричард.

— Нищо — отговорих. Знаех, знаех, че трябва да му разкажа, но как споделяш с любимия си, че хората се опитват да те убият? Не и в стая пълна с хора. Може би в колата.

— Напротив, има нещо. Напрегнала си веждите си, което означава, че се опитваш да не се намръщиш.

— Не, не съм.

Той плъзна пръста си между веждите ми.

— Да, напрегнала си ги.

Погледнах го гневно.

— Не съм.

Той се засмя.

— Сега вече се намръщи. — Лицето му стана сериозно — Какво има?

Въздъхнах. Пристъпих по-близо до него, не за да го прегърна, а за да мога да говоря по-тихо. Вампирите имат много добър слух и не исках Робърт да ме чуе. Той докладваше на Жан-Клод. Ако исках Жан-Клод да знае, щях да му кажа сама.

— Едуард беше на телефона.

— Какво искаше? — сега и Ричард се намръщи.

— Някой се е опитал да го наеме, за да ме убие.

Израз на огромно удивление цъфна на лицето му и се зарадвах, че беше с гръб към стаята. Той затвори устата си, после пак я отвори и накрая каза:

— Щях да кажа, че се шегуваш, но знам, че не го правиш. Защо някой ще иска да те убие?

— Има доста хора, които биха се зарадвали да ме видят мъртва, Ричард. Но никой от тях няма толкова пари, колкото са били предложени, за да ме убият.

— Как можеш да си толкова спокойна след такова нещо?

— Ще помогне ли с нещо, ако изпадна в истерия?

Той поклати глава.

— Не е това. — Изглежда се замисли за секунда. — А че не си възмутена, че някой се опитва да те убие. Ти просто го приемаш, все едно е нещо нормално. Това не е нормално.

— Наемните убийци не са нещо нормално, дори за мен, Ричард — отговорих.

— Само вампирите, зомбитата и върколаците — каза той.

Засмях се.

— Да.

Той ме прегърна плътно и прошепна:

— Понякога може да е много плашещо да те обича човек.

Обвих ръцете си около кръста му, наклонявайки лицето си към врата му. Затворих очи и само за момент вдишах аромата му. Той беше повече от афтършейва му, беше и уханието на кожата му, и топлината му. Той. Само за момент се притиснах силно към него и позволих на всичко да отмине. Позволих на ръцете му да са моето убежище. Знаех, че един добре прицелен куршум ще разруши всичко, но само за няколко секунди се почувствах защитена. Понякога илюзиите са всичко, което ни запазва нормални. Пуснах го с въздишка.

— Нека си вземем довиждане с Катрин и да се махаме от тук.

Той докосна бузата ми нежно, гледайки в очите ми.

— Можем да останем, ако искаш.

Притиснах бузата си в дланта му и поклатих глава.

— Ако лайното ще се удари във вентилатора утре, не искам да прекарам вечерта на парти. Предпочитам да се приберем в апартамента ми и да се прегръщаме.

Той се усмихна с тази усмивка, която ме стопляше до пръстите на краката.

— Звучи ми като добър план.

Аз също се усмихнах, просто не можах да устоя.

— Ще отида да кажа на Катрин.

— Ще отида да взема палтата — каза той.

Разделихме се и всеки пое по задачите си. Катрин ми се усмихна разбиращо. Искаше ми се да е права. Тръгваме си рано, за да правим секс, беше доста далеч от истината. Моника ни наблюдаваше как си тръгваме. Знаех, че тя и Робърт ще докладват на Жан-Клод. Ами добре. Той знаеше, че се срещам с Ричард. Не съм лъгала никой.

Моника беше адвокат във фирмата на Катрин — плашеща мисъл сама по себе си — така че имаше официална причина да бъде поканена. Жан-Клод не го беше организирал, но не ми харесваше да ме шпионират, без значение как се е случило. Разходката до колата беше нервна и неприятна. Всяка сянка ненадейно беше потенциално скривалище. Всеки звук беше от стъпки. Не извадих пистолета си, но ръката ме болеше да го направя.

— По дяволите — изругах тихо. Неподвижността беше изтощителна. Не бях сигурна, че това е подобрение.

— Какво има? — попита Ричард. Той проучваше тъмнината, без да поглежда към мен, докато не проговори. Ноздрите му бяха леко разширени и осъзнах, че душеше вятъра.

— Просто съм нервна. Не виждам никого, но продължавам да оглеждам наоколо.

— Не надушвам никого наблизо, но биха могли да се движат срещу вятъра. Единственият пистолет, който надушвам е твоят.

— Можеш да надушиш пистолета ми?

Той кимна.

— Чистила си го скоро. Мога да надуша смазката.

Засмях се и разтърсих глава.

— Толкова се напъваш да изглеждаш нормално, че понякога забравям, че се окосмяваш веднъж месечно.

— Като знам колко добре различаваш ликантропите, това си е направо комплимент — той се усмихна. — Мислиш ли, че наемният убиец ще ни нападне, ако хвана ръката ти сега?

Усмихнах се.

— Мисля, че за момента сме в безопасност.

Той обви пръстите си около ръката ми и по нея премина тръпка, сякаш беше докоснал оголен нерв. Той потри палеца си в кръг по задната страна на дланта ми и си пое дълбоко въздух.

— Почти ми е приятно да знам, че тази работа с наемния убиец кара и теб да се притесняваш. Не искам да се плашиш, но понякога е трудно да съм твоето момче, като си мисля, че може да си по-смела, отколкото съм аз. Това звучи като някакви мъжкарски глупости, нали?

Втренчих се в него.

— Има много мъжкарски глупости наоколо, Ричард. Поне знаеш, че са глупости.

— Може ли този шовинистично настроен мъжки вълк да те целуне?

— Винаги.

Той наклони лицето си надолу, а аз се изправих на пръсти, за да докосна устните му с моите, подпряла ръката си на гърдите му за опора. Можехме да се целуваме и без да заставам на пръсти, но Ричард трябваше да се грижи за разтягането на врата си.

Тази целувка беше по-бързо от обикновено, защото по гърба ми пълзеше едно усещане, точно като сърбеж, отзад между плешките. Знаех, че се дължи на въображението ми, но се чувствах твърде разголена отвън на открито.

Ричард го усети и продължи напред. Застана до шофьорската врата на колата си и я отвори, накланяйки се, за да отключи и моята. Не дойде да ми отвори вратата. Знаеше си го по-добре и от мен. Можех да си отворя сама проклетата врата.

Колата на Ричард беше един стар Мустанг, някъде от шейсетте, Mach One. Знаех всичко това, защото той ми го беше казал. Колата беше оранжева, с черна състезателна шарка. Седалките бяха от черна кожа, но предните бяха малки, достатъчно, че да можем да държим ръцете си, когато той не държеше скоростния лост.

Ричард тръгна по 270 Южен булевард. Трафикът в петък вечер се разливаше около нас в ярки искри от светлини. Всички навън бяха тръгнали да се радват на почивката си. Чудех се колко от тях са преследвани от наемен убиец. Басирах се, че съм една от малкото.

— Тиха си — каза Ричард.

— Да.

— Не искам да питам за какво си мислиш. Мисля, че мога да позная.

Погледнах го. Мракът в колата се обвиваше около нас. Колата нощно време е като свой, собствен малък свят, успокоителен, тъмен и интимен. Светлините от околния трафик профучаваха през лицето му, осветяваха го, след това отново ни потапяха в тъмнина.

— Откъде знаеш, че не мисля за това, как ще изглеждаш без дрехи?

Той бързо се ухили.

— Шегичка.

Усмихнах се.

— Съжалявам. Никакви сексуални закачки, докато не реша да ти скоча.

— Това е твое правило, не мое — каза Ричард — Аз съм голямо момче. Залей ме с всички сексуални шегички, които се сетиш, ще ги понеса.

— Ако не спя с теб, просто няма да е честно.

— Остави мен да се притеснявам за това — предложи той.

— Защо, господин Зееман, да не би да ме каниш да си направим сексуална увертюра?

Усмивката му се разшири, белота в мрака.

— О, моля те.

Извих се към него, колкото ми позволяваше колана, поставих ръката си на гърба на седалката му и спрях лицето си на сантиметри от гладката кожа на врата му. Поех си дълбока глътка въздух и после го издишах бавно, толкова близо до кожата му, че дъхът ми се върна обратно към мен като топъл облак. Целунах извивката на врата му, плъзгайки устни леко нагоре-надолу по кожата му.

Ричард изпусна малка, доволна въздишка.

Свих коленете си върху седалката, опъвайки колана, така че да мога да целуна голямата вена на врата му, извивката на челюстта му. Той обърна лицето си към мен. Целувахме се, но нервите ми не издържаха. Обърнах лицето му напред.

— Ти си гледай пътя.

Той превключи лоста, горната част на ръката му се отърка в гърдите ми. Въздъхнах срещу него, пъхнах ръката си между неговите и се притиснах към рамото му.

Постояхме така около секунда, после той се притисна търкайки се, към мен. Дръпнах се от рамото му, потъвайки обратно в седалката си. Не можех да си поема дъх, а пулсът удряше в гърлото ми. Аз потръпнах, обвивайки ръце около себе си. Усещането от тялото му до моето, накара пространството наоколо да ми отеснее.

— Какво не е наред? — попита той. Гласът му беше нисък и мек.

Поклатих глава.

— Не можем да продължим да го правим.

— Ако спираш заради мен, да знаеш, че аз се наслаждавах.

— Аз също. Това е проблемът — казах.

Ричард си пое дълбоко въздух и го изпусна въздишайки.

— Това е проблем, само ако ти го направиш такъв, Анита.

— Да, точно така.

— Ожени се за мен, Анита и всичко това ще бъде твое.

— Не искам да се оженя за теб, само защото те желая.

— Ако беше само заради секса, нямаше да ти предлагам да се ожениш за мен — каза Ричард. — Но това е и да се гушкаме на дивана, гледайки Singing in the Rain, и да ядем китайско, знаейки, че трябва да вземем допълнителна порция раци Рангун. Мога да поръчам и за двама ни в повечето ресторанти в града.

— Искаш да кажеш, че съм предсказуема?

— Недей така. Не омаловажавай нещата — каза той.

Въздъхнах.

— Съжалявам, Ричард. Нямах това в предвид. Аз само…

Не знаех какво да кажа, защото той беше прав. Денят ми беше по-пълен, когато беше споделен с него. Купих му чаша, която просто видях в магазина. Върху нея има вълци, които казват: „В дивата гора Бог е надеждата на света — голямата свежа, полезна, непроменена дива гора“. Това е цитат от John Muir. Без специален случай, просто я видях, знаех, че Ричард ще я хареса и я купих. Поне дузина пъти на ден чувах нещо по радиото или в разговор и си мислех, трябва да го запомня и да го разкажа на Ричард. И Ричард беше този, който ме заведе на първото ми наблюдение на птици в естествена среда след колежа.

Имам степен по биология, свръхестествена биология. Някога си мислех, че ще прекарам живота си като полеви биолог, като свръхестествена версия на Джейн Гудол^[1]. Наслаждавах се на наблюдението на птиците отчасти, защото той беше с мен, отчасти защото го бях правила с удоволствие преди години. Чувствах се така, сякаш съм забравила какъв беше животът ми преди оръжието или извън гробището. Бях живяла в кръвта и мъртвите толкова дълго; после се присъедини и Ричард. Ричард, който също беше навътре в странните истории, но успяваше да контролира живота си.

Не можех да се сетя за нищо по-добро от това просто да се разхождам с него; сутрин първо да докосвам тялото му или да знам, че се прибирам при него. Да слушам колекцията му от записи на Роджърс и Хамърстийн^[2], да наблюдавам лицето му, докато гледа някой от мюзиклите на Джийн Кели^[3].

Почти отворих устата си, за да кажа: нека да го направим, нека се оженим. Но не го направих. Обичах Ричард; можех да го допусна до себе си, но това нямаше да е достатъчно. Там някъде имаше наемен убиец, който търсеше мен. Как можех да допусна Ричард, кротък и възпитан гимназиален учител в този стил на живот? Той беше едно от чудовищата, но не го приемаше. Беше в разгара на битка за водачеството в глутницата си. Беше победил сегашният водач на глутницата, Маркус, два пъти и двата пъти отказа да го убие. Ако не убиеш, не можеш да станеш водач. Ричард се придържаше към своя морал. Придържаше се към правила, които работят, само когато другите хора не се опитват да те убият. Ако се оженех за него, шансовете му за нормален живот изчезваха. Аз живеех в нещо като бушуващ пожар. Ричард заслужаваше нещо по-добро.

Жан-Клод живееше в същия свят, в който живеех и аз. Той не хранеше илюзии за доброто у непознатите, или у някой друг като стана дума. Вампирът нямаше да се шокира от новината за наемния убиец. Той просто щеше да ми помогне да планирам какво да правя по-нататък. Това нямаше да го разтърси, или поне не много. Имаше нощи, в които си мислех, че Жан-Клод и аз се заслужаваме един друг.

Ричард зави по Олив. Скоро щяхме да стигнем до моя апартамент и тишината беше станала малко тежка. По принцип тишината не ме безпокои, но тази точно го правеше.

— Съжалявам, Ричард. Наистина съжалявам.

— Ако не знаех, че наистина ме обичаш, щеше да ми е по-лесно — каза той. — И ако не беше този проклет вампир, ти щеше да се ожениш за мен.

— Проклетият вампир ни запозна — отбелязах аз.

— И сигурно се разкайва за това, не мислиш ли? — попита Ричард.

Погледнах го.

— Откъде знаеш това?

Той поклати глава.

— Достатъчно е да видиш лицето му, когато сме заедно. Може да не харесвам Жан-Клод и да мразя мисълта за вас двамата заедно, но ние двамата не сме единствените наранени в тази ситуация. Трима сме, не си мисли, че не е така.

Свих се в седалката си, внезапно отвратена. В момента щях да посрещна убиеца, появяващ се от тъмнината, почти с радост. Убиването можех да го разбера. Взаимоотношенията ме объркваха. Разбира се, тази връзка беше по-объркваща от повечето други.

Ричард спря на паркинга пред моята сграда. Паркира колата и изключи двигателя. Седяхме там в тъмното и единственото осветление беше далечният блясък от уличните светлини.

— Не знам какво да кажа, Ричард. — Загледах се през предното стъкло на колата, концентрирайки се в стената на сградата, твърде страхлива, за да го гледам, докато говоря. — Няма да те обвиня, ако пратиш всичко това по дяволите. Аз не бих се примирила с такава нерешителност от твоя страна и не бих те делила с друга жена. — Най-накрая го погледнах. Той се беше втренчил право напред, без да поглежда към мен.

Пулсът ми се ускори. Ако наистина бях толкова честна, колкото смятах, че съм, трябваше да го оставя да си тръгне. Но аз го обичах, и не бях толкова честна. Най-доброто, което можех да направя беше да не спя с него. Да не позволя връзката ни да премина на тази следваща стъпка. Това беше достатъчно трудно. Дори моят самоконтрол си имаше граници. Ако планирахме сватба, можех да изчакам. Ако се очакваше подобна развръзка в близко време, самоконтролът ми щеше да издържи. Но такава вероятност нямаше. Целомъдрието действа само, ако не го насилваш докрай.

Освободих предпазния си колан, отключих и отворих вратата. Ричард докосна рамото ми, преди да успея да изляза.

— Ще ме поканиш ли да вляза?

Изпуснах въздуха, който не бях разбрала, че съм задържала и се обърнах към него.

— Искаш ли да бъдеш поканен?

Той поклати глава.

— Не знам защо се примиряваш с мен — отбелязах.

Той се засмя. Облегна се на мен с лека целувка.

— Понякога дори аз не съм сигурен.

Излязохме от колата. Ричард протегна ръката си към мен и аз я поех.

Зад нас спря кола, близо до моя собствен Jeep. Беше моята съседка, госпожа Прингъл. В багажника й имаше огромен кашон за телевизор.

Вървяхме по тротоара и изчаквахме да слезе от колата. Тя беше висока жена, станала почти болезнено слаба от възрастта. Снежнобялата й коса, беше прихваната на кок на тила й. Къстард, нейният померански шпиц, изскочи от колата и се разлая срещу нас. Изглеждаше като златисто пухче за пудра с малки котешки краченца. Той подскачаше пред краката ни, подуши краката на Ричард, после се загледа нагоре към него със слабо ръмжене.

Госпожа Прингъл дръпна каишката му.

— Къстард, дръж се прилично.

Кучето млъкна, но си мислех, че е повече, заради блестящия поглед на Ричард, отколкото заради предупреждението на госпожа Прингъл. Тя ни се усмихна. В очите й светеше същата светлина, както и в очите на Катрин. Тя харесваше Ричард и не се притесняваше да го заяви.

— Виж ти, това се нарича подходящ момент. Нуждая се от няколко силни, здрави ръце, които да качат този чудовищен телевизор нагоре по стълбите вместо мен.

— Ще съм щастлив да ви помогна — усмихна й се Ричард. Той заобиколи багажника и започна да развързва възлите.

— Къде оставяте Къстард, докато пазарувате? — попитах аз.

— Водя го с мен. Похарчила съм доста пари в този магазин. Продавачът започва да точи лиги още като вляза през вратите, така че ми угажда.

Усмихнах се насила. Чух остро иззвънтяване от скъсано въже.

— Ще отида да помогна на Ричард.

Заобиколих багажника. Въжето беше дебело два сантиметра и лежеше скъсано върху тротоара. Повдигнах вежди към Ричард и прошепнах:

— Леле, бабо, какви силни ръце имаш.

— Мога да кача телевизора и сам, но това ще предизвика подозрение.

Това беше 76-сантиметров широкоекранен телевизор.

— Можеш ли наистина да го качиш сам по стълбите?

— Лесно.

— Но няма да го направиш, защото си гимназиален учител, а не един алфа върколак.

— И тук е мястото да ми помогнеш — отбеляза той.

— Успяхте ли да махнете въжето? — попита госпожа Прингъл. Тя дойде по-близо влачейки Къстард.

— Да — казах поглеждайки Ричард. — Махнахме въжето. — Ако хората разберяха, че Ричард е ликантроп, той щеше да загуби работата си. Дискриминацията е незаконна, но се случва през цялото време. Ричард обучаваше деца. Освен това беше дамгосан като чудовище, а повечето хора не искат чудовища близо до децата си.

Госпожа Прингъл и Къстард отстъпиха назад. Аз тръгнах назад, все едно подпирам кашона, но Ричард носеше цялата тежест. Качваше се по стълбите, все едно кашона беше празен, изчаквайки ме да направя следващата си крачка. Направи гримаса към мен, тананикайки си тихичко под нос, все едно беше отегчен. Ликантропите са по-силни от средностатистическия човек. Знаех това, но все още не можех да свикна. Стигнахме до входа и той ми прехвърли част от тежестта. Телевизорът беше тежък, но го удържах и продължихме да се движим послушно, следвайки госпожа Прингъл към апартамента й, който беше точно срещу моя.

— Отворих вратата — каза тя.

Бяхме пред вратата, тръгвайки да влизаме, когато Къстард се шмугна под кашона между нас, влачейки каишката си. Госпожа Прингъл беше заклещена зад телевизора.

— Къстард, ела тук.

Ричард напрегна ръцете си, поемайки тежестта.

— Хвани го. Ще го внеса сам.

Оставих го да се бори сам, внасяйки телевизора вътре и тръгнах след кучето. Очаквах, че ще го гоня до долната врата, но то душеше пред моята врата, скимтейки. Коленичих и сграбчих края на каишката му, издърпвайки го след себе си.

Госпожа Прингъл ме чакаше усмихната пред вратата си.

— Виждам, че си успяла да хванеш малкия разбойник.

Подадох й каишката.

— Трябва да взема нещо от моя апартамент. Сигурна съм, че Ричард може да ти помогне за телевизора.

— Много ти благодаря — извика той отвътре.

Госпожа Прингъл се разсмя.

— Ще те почерпя студен чай, освен ако нямаш нещо друго за правене.

В сините й очи светеше знаещ поглед, който ме накара да се изчервя. Тя ми намигна, като на хлапе. Когато вратата беше сигурно затворена, с нея и Ричард от вътрешната страна, аз се приближих към моя апартамент. Три врати по-нататък пресякох коридора. Извадих браунинга и свалих предпазителя. Спокойно се върнах към моята врата. Може би бях параноична. Може би Къстард не беше подушил никого в апартамента ми. Но той никога не беше скимтял по този начин пред моята врата. Може би телефонното обаждане на Едуард ме беше направило по-плашлива. Но по-добре плашлива, отколкото мъртва. Параноя беше.

Коленичих пред вратата и си поех дълбоко дъх и после бавно го изпуснах. Извадих ключовете с лявата си ръка, приведох се надолу, толкова ниско, колкото можех, така че все пак да мога да стрелям, ако се наложи. Ако в апартамента ми имаше някое лошо момче, то вероятно щеше да стреля на нивото на гърдите. На колене бях доста по ниска. Сложих ключа в ключалката. Не се случи нищо. Апартаментът вероятно беше празен, с изключение на рибата ми, чудеща се какво по дяволите правех в момента. Завъртях дръжката, бутнах вратата навътре и една дупка експлодира навън през вратата, прозвучавайки в главата ми като оръдеен изстрел. Нямаше никакви звуци за секунда. Вратата се притвори от силата на изстрела и през дупката във вратата, успях да видя човек с пушка, опряна на рамото му. Стрелях един път през дупката. Вратата се отвори, все още вибрирайки от изстрела от пушката. Хвърлих се на една страна и следващият изстрел от пушката мина през отворената врата.

Пушката стреля отново, причинявайки дъжд от трески. Стрелях още два пъти, уцелвайки мъжа в гърдите и двата пъти. Той залитна, върху дрехите му изби кръв и после падна настрани. Пушката падна на килима, близо до краката му.

Застанах на колене, притискайки гръб в стената на кухнята. Всичко, което можех да чуя беше шума в ушите ми, а после собствената ми кръв връхлетя в главата ми.

Ричард внезапно застана пред вратата, точно като мишена.

— Залегни! Може да не е сам! — не бях сигурна колко силно извиках. Ушите ми още звънтяха.

Ричард приклекна до мен. Мисля, че каза името ми, но нямах време за него. Избутах се нагоре с гръб до стената, държах пистолета с двете си ръце. Той започна да става.

— Стой долу — казах аз. Той го направи. Точка за него.

Можех да видя, че нямаше никой пред мен. Освен, ако нямаше някой скрит в спалнята, стрелецът беше сам. Приближих го бавно с пистолет насочен към него. Ако помръднеше, щях да стрелям отново, но той не го направи. Пушката лежеше върху краката му. Никога не съм виждала някой да стреля през краката си, затова я оставих, където беше.

Той лежеше по гръб, едната му ръка беше преметната през лицето му, другата лежеше до него. Лицето му беше отпуснато в смъртта, очите му бяха отворени и невиждащи. Не се налагаше наистина да проверявам за пулс, но все пак го направих. Нищо. Имаше три дупки в гърдите му. Бях го уцелила още с първия изстрел, но не е било смъртоносно. Това за малко да ми струва живота.

Ричард се приближи до мен.

— Няма никой друг в апартамента, Анита.

Не започнах да споря с него. Ни исках да питам дали е разбрал по миризмата или е чул. Изобщо не ми пукаше. Проверих спалнята и банята просто, за да бъда сигурна и се върнах обратно, за да намеря Ричард, втренчен в мъртвия.

— Кой е той? — попита Ричард.

Така разбрах, че пак мога да чувам. Точка за мен. Все още чувах звънтене в ушите, но то щеше да отмине.

— Не знам.

Ричард ме погледна.

— Дали той е… стрелеца?

— Така мисля. — Във вратата ми имаше дупка, достатъчно голяма да пропълзиш през нея. Все още беше отворена. Вратата на госпожа Прингъл беше затворена, но рамката й беше натрошена така, сякаш огромна захапка беше преминала през нея. Ако е стояла там, би трябвало да е мъртва.

Чух далечен вой на полицейски сирени. Не можех да обвинявам съседите си, че са се обадили на полицията.

— Отивам да проведа няколко разговора, преди да дойдат ченгетата.

— После какво? — попита той.

Погледнах го внимателно. Той беше блед, бялото на очите му се виждаше съвсем малко повече от нормалното.

— После ще отидем с милите полицаи в управлението да отговорим на въпросите.

— Беше самозащита.

— Точно така, но той все още е мъртъв върху моя килим. — Пресякох спалнята, търсейки телефона. Бях малко затруднена да си спомня къде го преместих, ако изобщо го бях местила от нощното му място. Шокът винаги е весело нещо.

Ричард мина през вратата.

— На кого ще се обаждаш?

— Долф и може би на Катрин.

— На дружелюбния полицай разбирам, но защо и на Катрин?

— Тя е адвокат.

— О — каза той. Той хвърли кос поглед към мъртвеца, който продължаваше да кърви на белия ми килим. — Срещите с теб никога не са скучни, признавам ти го.

— Освен това са и опасни — казах аз. — Не забравяй опасността. — Набрах номера на Долф по памет.

— Никога не забравям, че си опасна, Анита — отговори ми Ричард. Той се втренчи в мен, а очите му бяха кехлибарени, цветът на вълчите му очи. Звярът му се плъзгаше зад тези очи, надничайки навън. Може би заради миризмата на прясна кръв. Втренчих се в тези чужди очи и разбрах, че не съм единственото опасно нещо в стаята. Разбира се, аз бях въоръжена. Мъртвецът можеше да го потвърди. Смях заклокочи в гърлото ми. Опитах се да го потисна, но той се изля навън и аз се кикотех, когато Долф вдигна телефона. Смехът беше за предпочитане пред сълзите предполагам. Макар че не съм сигурна, че и Долф мислеше същото.