Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (19)

19

Една жена стоеше пред вратата. Беше висока, слаба, облечена в пурпурен костюм с пола и с бяла добре ушита риза, с мъжка кройка. Влезе в стаята с готовност, която ме накара да се почувствам с десет години по-стара от нея. Изглеждаше на около трийсет, но не беше на толкова. Двайсет и няколко и пълна с енергия. Навярно на възраст колкото мен, но от нея се излъчваше някаква лека неопитност, която аз бях изгубила преди години.

Долф стана, предлагайки ми ръка за помощ. Поклатих глава.

— Освен, ако не искаш да ме носиш, все още не мога да стана.

— Анита, това е детектив Рейнолдс — каза той. Не звучеше особено щастлив.

Рейнолдс заобиколи покрай кръга, както бях направила и аз, но тя идваше, за да огледа по-добре мен. Дойде от противоположната страна срещу Долф. Втренчи се надолу към мен, усмихната, нетърпелива. Аз се загледах в нея, кожата ми още подскачаше от опита да се насиля да мина през кръга.

Тя се наведе надолу към мен и прошепна:

— Ти освети стаята, мила.

— Точно това е смисъла от бельото — казах аз.

Тя изглеждаше изненадана.

Нямаше начин да обтегна краката си, без да докосна кръга отново затова, ако исках да спра да правя шоу за ченгетата, трябваше да се изправя. Протегнах ръка нагоре към Долф.

— Помогни ми да стана, но каквото и да правиш, не ме пускай да падна в това нещо.

Детектив Рейнолдс хвана другата ми ръка, без да бъде молена, но честно, имах нужда от помощ. Чувствах краката си като спагети. В момента, в който тя ме докосна, космите по тялото ми настръхнаха от тревога. Издърпах се рязко от нея и щях да падна в кръга, ако Долф не ме беше хванал.

— Какво не е наред, Анита? — попита Долф.

Притиснах се към него и се опитах да дишам бавно и спокойно.

— Не мога да понеса повече магия точно в този момент.

— Донесете й стол от трапезарията — каза Долф. Той не се обърна към никого по-конкретно, но един от униформените излезе от стаята, вероятно, за да донесе стола.

Долф ме вдигна на ръце, докато чакахме. Тъй като не можех да стоя права ми беше трудно да протестирам, но се чувствах като проклета глупачка.

— Какво имаш на гърба си, Анита? — попита Долф.

Бях забравила за ножа в канията на гърба ми. Бях спасена от нуждата да отговоря от униформения, който донесе стола.

Долф ме постави на него.

— Опита ли се детектив Рейнолдс да ти направи магия?

Поклатих глава.

— Тогава някой да ми обясни какво се случи.

Лека червенина пропълзя нагоре по бледия врат на детектив Рейнолдс.

— Опитах се да прочета аурата й, нещо такова.

— Защо? — попита Долф.

— Просто бях любопитна. Чела съм за некромантите, но досега никога не съм срещала такъв.

Погледнах нагоре към нея.

— Ако искате пак да си правите експерименти, детектив Рейнолдс, първо питайте.

Тя кимна, изглеждайки по-млада, по-несигурна в себе си.

— Съжалявам.

— Рейнолдс — каза Долф.

Тя погледна към него.

— Да?

— Върви при другите.

Тя погледна към двама ни и кимна.

— Да, господине — отдалечи се, за да застане при другите полицаи. Опитваше се да изглежда равнодушна, но продължаваше да поглежда към нас.

— И откога си имаш вещица в отряда? — попитах аз.

— Рейнолдс е първият детектив изобщо със свръхестествени способности. Когато е избирала къде да отиде е поискала да се присъедини към нашия отряд.

Бях щастлива да го чуя да казва „нашия“ отряд.

— Тя каза, че не аз съм създала кръга. Наистина ли мислеше, че аз съм направила това? — посочих към тялото.

Той погледна надолу към мен.

— Ти не харесваше Робърт.

— Ако убивах всекиго, когото не харесвам, Сейнт Луис, щеше да бъде застлан с тела — казах аз. — По каква друга причина ме довлече тук долу? Тя е вещица. Сигурно знае за магията повече от мен.

Долф се втренчи в мен.

— Обясни ми.

— Аз усещам мъртвите, но не съм тренирана вещица. Повечето от това, което правя е… — свих рамене — … нещо като вродена способност. Изучавала съм основна теория на магията в колежа, но само за няколко класа, така че, ако искаш някой да ти направи разбор на сложна магия като тази, аз не мога да ти помогна.

— Ако Рейнолдс не беше тук какво щеше да ни посъветваш да направим?

— Да намериш вещица, която да премахне магията.

Той кимна.

— Някакви предположения кой или защо?

— Жан-Клод е направил Робърт вампир. Това е силна връзка. Мисля, че магията е била, за да се предпазят той да не разбере какво се случва.

— Можел ли е Робърт да предупреди господаря си от толкова далече?

Помислих над това. Не бях сигурна.

— Не знам. Може би. Някои вампири — господари са по-добри в телепатията от други. Не съм сигурна колко добър се справя Жан-Клод с телепатията, спрямо другите вампири.

— Тази поза отнема време — каза Долф — Защо са го убили точно така?

— Добър въпрос — казах аз. Хрумна ми една гадна идея. — Няма как да ти го обясня, но това може да е предизвикателство към контрола на Жан-Клод над територията му.

— Как така? — Долф извади малкия си бележник и взе химикалката си. Беше почти като едно време.

— Робърт му принадлежеше, а сега някой го е убил. Би могло да бъде съобщение.

Той погледна обратно към тялото.

— Но за кого е предназначено посланието? Може би Робърт е вбесил някого и е било лично. Ако е било съобщение за гаджето ти, защо не го е убил в клуба на Жан-Клод? Той е работел там, нали?

Кимнах.

— Който и да е направил това, не е можел да изгради нещо толкова сложно в клуба, с всичките тези вампири наоколо. Няма начин. Нуждаели са се от усамотение. Може би са се нуждаели от заклинанието само, за да държат Жан-Клод или друг вампир да не дойде на помощ.

Замислих се над това. Какво всъщност знаех за Робърт? Не беше много. Познавах го като прислужника^[1] на Жан-Клод. Гаджето на Моника, а сега и неин съпруг. Който скоро щеше да става баща. Всичко, което знаех за него беше пречупено през нечии чужди впечатления. Беше убит в собствената си спалня, но всичко, което ми беше хрумнало е, че това може да е съобщение към Жан-Клод. Мислех за него като за прислуга, защото Жан-Клод го третираше по този начин. Понеже не беше вампир — господар, никой не би го убил заради самия него. Брей, бях започнала да мисля за Робърт като за стока за еднократна употреба. Можехме да се справим и по-добре.

— Хрумна ти нещо — каза Долф.

— Не точно. Може би прекалено дълго съм се движила около вампирите. Започнала съм да мисля като един от тях.

— Обясни ми — каза той.

— Приех, че смъртта на Робърт е свързана с неговия господар. Първата ми мисъл беше, че никой не би убил Робърт заради самия него, защото не беше достатъчно важен. Имам предвид, убийството на Робърт няма да те направи Господар на града, така че защо да го правиш?

Долф ме погледна.

— Започваш да ме притесняваш, Анита.

— Не се притеснявам, по дяволите — казах аз. — Започвам да се плаша от себе си — опитах се да погледна на сцената на убийството по нов начин, не като вампир. Кой би си създал толкова неприятности, за да убие Робърт? Нямах си и най-малка идея. — Освен това да е предизвикателство към властта на Жан-Клод, нямам никаква идея защо някой би убил Робърт. Предполагам, че просто не го познавам толкова добре. Би могла да е някоя от по-радикалните групировки Хората Преди Всичко /ХПВ/ или Хората Срещу Вампирите /ХСВ/. Но те би трябвало да имат някакво силно магическо умение, а никоя от групите няма да използва вещица вместо кол за вампир. Те разглеждат и двете като дяволски изчадия.

— Защо някоя от групировките би отстранила този вампир?

— Жена му е бременна — казах аз.

— Друг вампир? — попита Долф.

Поклатих глава.

— Човек.

Очите на Долф се разшириха съвсем малко. Това беше най-изненаданият израз, който съм виждала на лицето му. Долф, както и повечето ченгета, не се изненадваше лесно.

— Бременна? И вампирът е бащата?

— Да — казах аз.

Той поклати глава.

— Да, това би могло да му осигури главната роля в парада на радикалните групировки. Разкажи ми за размножаването на вампирите, Анита.

— Първо трябва да се обадя на Жан-Клод.

— Защо?

— Да го предупредя — казах аз. — Съгласна съм, че това нещо може да е и лично към Робърт. Прав си. Специално ХПВ биха го убили през сърцето, но въпреки това искам да предупредя Жан-Клод — хрумна ми и друга мисъл. — Може би затова някой ме иска мъртва.

— Какво имаш предвид?

— Ако искат да нанесат вреда на Жан-Клод, да ме убият е добър начин да го направят.

— Мисля, че половин милион долара е малко прекалено като цена, за да пречукат нечия приятелка — той поклати глава. — Толкова много пари говорят за нещо лично, Анита. Някой е уплашен от теб, а не от зъбатия ти приятел.

— Двама наемни убийци за два дни, Долф и аз все още не знам защо — втренчих се в него. — Ако не открия това, ще бъда мъртва.

Той докосна рамото ми.

— Ние ще ти помогнем. Полицаите са добри в някои неща, въпреки че чудовищата не искат да говорят с нас.

— Благодаря, Долф, — потупах ръката му. — Наистина ли повярва на Рейнолдс, когато ти каза, че аз бих могла да направя това?

Той се поизпъна, после ме погледна в очите.

— Да, за секунда. После се доверих на вътрешното си усещане. Вече сме я наели, така че бихме могли да я използваме за свръхестествените неща. Би било глупаво да я игнорираме още на първия й случай.

Предполагам, че нямаше предвид нищо деморализиращо.

— Добре, но помисли ли наистина, че съм способна да направя това? — махнах в посока на тялото.

— Виждал съм те да набучваш вампири с кол, Анита. Виждал съм да ги обезглавяваш. Защо не и това?

— Защото Робърт е бил жив, когато са отворили гърдите му. Докато не са взели сърцето му той е бил жив. По дяволите, дори и като са взели сърцето му, не знам след колко време е умрял. Вампирите са странни, когато въпросът опре до умиране. Понякога не умират веднага.

— Затова ли не са взели главата му? За да може да страда повече?

— Може би. Жан-Клод трябва да бъде предупреден, за в случай, че това е заплаха — повторих аз.

— Ще пратя някой да му се обади.

— Не ми вярваш достатъчно, за да му се обадя аз ли?

— Стига, Анита.

За първи път направих каквото поиска от мен. Само до преди година и аз не бих се доверила на някого, който се срещаше с вампир. Щях да приема, че е покварен. Понякога все още мислех по този начин.

— Добре, просто му се обади сега. Ще бъде лошо, ако Жан-Клод бъде убит, докато спорим кой да го предупреди.

Долф извика един от униформените. Надраска нещо в тефтерчето си, откъсна страницата, прегъна я и я подаде на полицая.

— Дай това на детектив Пери.

Униформеният излезе с бележката в ръка.

Долф погледна отново записките си.

— Сега, разкажи ми за възпроизводството при вампирите — той се загледа в това, което беше написал. — Дори произнасянето му звучи нередно.

— Новосъздадените мъртви мъжки, често имат останала сперма от преди смъртта. Това е най-често срещаният случай. Докторите напомнят, да се изчака шест седмици, преди да се прави секс, след като си станал вампир, подобно на това след вазектомия. Тези бебета, обикновено са здрави. Способността за оплождане е много по-рядка при по-старите вампири. Честно казано, докато не видях Робърт и жена му на партито, не знаех, че вампири стари колкото него могат да имат деца.

— Колко беше възрастен Робърт?

— Век и нещо.

— Могат ли женските вампири да забременяват? — попита той.

— Понякога, с новосъздаденитесе случва, но тялото им спонтанно абортира или реабсорбира бебето. Мъртвото тяло не може да създаде живот — поколебах се аз.

— Какво? — Долф усети колебанието ми.

— Има два документирани случая, при които стар женски вампир е родил — поклатих глава. — Не е било сладко и в никакъв случай не е било човек.

— Бебетата оцелели ли са?

— За кратко — казах аз. — Най-добре документираният случай е от ранния двадесети век. Когато доктор Хенри Мълиган се е опитвал да намери лек за вампиризма в мазетата на старата Сейнт Луиска градска болница. Една от неговите пациентки е родила. Мълиган е решил, че това е знак, че животът се връща в тялото й. Бебето е било родено с пълен комплект пораснали зъби и е било повече канибал, отколкото вампир. Доктор Мълиган е запазил белег на китката си от деня на раждането до деня, в който е умрял, което е било около три години по-късно, когато един от неговите пациенти е разбил главата му.

Долф се втренчи надолу в тефтерчето си.

— Записах всичко това. Но честно, това е един вид информация, който се надявам никога да не трябва да използвам. Убили са бебето, нали така?

— Да — отговорих аз. — Преди да попиташ, бащата не е бил известен. Има слухове, които твърдят, че бащата е бил човек и може би дори е бил самият доктор Мълиган. Вампирите не могат да създават бебета без човешки партньор, поне доколкото знаем.

— Приятно е да знаеш, че хората стават и за нещо друго, освен за доставчици на кръв — каза той.

Свих рамене.

— Предполагам.

Всъщност, само мисълта, за раждането на дете с тежък синдром на Влад, предизвикваше дяволски ужас в мен. Никога не съм планирала да правя секс с Жан-Клод, но дори и да се случеше, във всички случаи щяхме да взимаме предпазни мерки. Никакъв спонтанен секс, освен ако не включваше и презерватив.

Сигурно по лицето ми се беше изписало нещо от мислите ми, защото Долф каза:

— Давам пени за мислите ти.

— Предполагам, че просто съм доволна, че имам високи морални стандарти. Както казах, докато не видях Робърт и жена му, мислех, че вампирите по възрастни от век са стерилни. И като се има предвид колко време трябва да се поддържа температурата на вампирското тяло висока — поклатих глава. — Не виждам как може да е случайно. Но и двамата претендираха, че е така. Тя дори още не беше получила резултатите от амниотеста си.

— Амнио тест за какво? — попита той.

— Синдромът на Влад — отговорих.

— Достатъчно здрава ли е, за да понесе такъв тип новини?

Свих рамене.

— Изглеждаше добре, но аз не съм експерт. Бих предложила да не й казвате по телефона и със сигурност не трябва да е сама, когато й съобщите. Просто не знам.

— Ти приятелка ли си й?

Поклатих глава.

— Не и дори не питай. Няма аз да отида да държа ръката на Моника, докато тя плаче за мъртвия си съпруг.

— Добре, добре, това е извън работната ти характеристика. Може би ще пратя Рейнолдс да й каже.

Погледнах към жената. Тя и Моника вероятно се заслужаваха една друга, но…

— Жан-Клод може би ще знае кои са приятелите на Моника. Ако той не знае, аз се сещам за една. Катрин Мезон — Жилет и Моника работят заедно.

— Моника е адвокат? — изненада се Долф.

Кимнах.

— Супер — каза той.

— Колко ще кажеш на Жан-Клод за този случай? — попитах.

— Защо?

— Защото искам да знам, колко мога да му кажа.

— Няма да обсъждаш текущо разследване на убийство с чудовищата — отряза ме той.

— Жертвата е била с него повече от век. Той ще иска да говори за него. Трябва да знам какво ще му кажеш, за да не изпусна нещо друго, без да искам.

— Няма да имаш проблем с отказа да информираш гаджето си, нали?

— Не и за убийство. Който и да го е направил е най-малкото вещица, а може би и нещо по-страховито. Вероятно е едно от чудовищата, по един или друг начин. Значи не можем да кажем на чудовищата всички подробности.

Долф ме гледа дълго и твърдо, после кимна.

— Ще скрием, че му няма сърцето и символите, които са използвани при магията.

— Той ще разбере за сърцето, Долф или ще се досети. Главата или сърцето, няма какво друго да убие вампир по-стар от век.

— Каза, че няма да споделяш информация, Анита.

— Казвам ти, какво би могъл да покриеш и какво не, Долф. Да скриеш за сърцето от вампирите няма да свърши работа, защото те ще се досетят. Символите добре, но дори и тогава Жан-Клод ще продължи да се чуди какво му е попречило да почувства смъртта на Робърт.

— Тогава какво бихме могли да скрием от приятеля ти?

— Точните символи, използвани в заклинанието. Ножовете — помислих за момент. — Как точно са извадили сърцето. Повечето хора все пак биха минали през ребрата, за да извадят сърцето. Те са гледали всички телевизионни шоута и не биха помислили да го направят по различен начин.

— Така че, ако имаме заподозрян, можем да го попитаме как би извадил сърцето?

Кимнах.

— Лудите биха започнали да говорят за колове. Или да увъртат.

— Добре — каза той. После ме погледна. — Ако някой мрази чудовищата, бих казал, че това си ти. Как можеш да се срещаш с едно от тях?

Този път погледнах в очите му, без да се плаша.

— Не знам.

Той затвори тефтерчето си.

— Грийли вероятно се чуди къде съм те отвел.

— Какво му прошепна? Бих заложила доста пари, че той нямаше да ме пусне.

— Казах му, че си заподозряна в друго убийство. Казах му, че искам да наблюдавам реакциите ти.

— И той се върза?

Долф погледна към тялото.

— Това беше близко до истината, Анита.

Това ме нарани.

— Грийли не изглежда като да ме харесва много.

— Ти току-що уби жена, Анита. Това прави лошо първо впечатление.

Това му спечели точка.

— Трябва ли да взимам Катрин с нас до участъка? — попитах.

— Ти не си арестувана — каза Долф.

— Все още искам и тя да е там.

— Обади й се.

Станах.

Долф докосна ръката ми.

— Чакай.

Обърна се към полицаите.

— Всички да излязат навън за минута.

Някои му хвърлиха учудени погледи, но никой не започна да спори, просто излязоха. Всичките бяха работили с Долф и преди и никой не би започнал да спори с него сега.

Когато останахме сами, зад затворената врата, той каза:

— Дай го.

— Какво?

— Имаш някакво странно острие на гърба си. Покажи ми го.

Въздъхнах и бръкнах под косата си за дръжката. Изтеглих ножа навън. Отне известно време. Това беше дълъг нож.

Долф протегна ръка. Аз му го подадох.

Задържа го в изпънатата си ръка и подсвирна тихичко.

— Исусе, какво беше планирала да правиш с това нещо?

Продължих просто да го гледам.

— Кой те претърси в клуба?

— Партньорът на Ризо — отговорих.

— Трябва да си поговоря с него. — Долф ме погледна. — Би било лошо да го пропуснеш на някой, който може да си служи с него. Това единственото ти оръжие ли е, което е пропуснал?

— Аха.

Той се втренчи в мен.

— Облегни се на бюрото, Анита.

Веждите ми се повдигнаха.

— Ще ме пребъркаш ли?

— Да.

Помислих си дали да не поспоря, но реших да не го правя. Нямаше какво повече да открие. Облегнах се на бюрото. Долф остави ножа на стола и ме претърси. Ако имаше нещо скрито, щеше да го намери. Долф беше последователен във всичко, което правеше, методичен. Това беше едно от нещата, които го правеха страхотно ченге.

Гледах го в огледалото, без да се обръщам назад.

— Удовлетворен ли си?

— Да — подаде ми отново ножа, с дръжката напред.

Предполагам, че изглеждах точно толкова изненадана, колкото бях.

— Връщаш ми го обратно?

— Ако ме беше излъгала, че това е последното ти оръжие, щях да задържа всичко, което открия — пое си дълбоко въздух и го изпусна навън. — Но няма да отнема последното ти оръжие, не и с оферта за убийство, висяща над главата ти.

Взех ножа и го прибрах в ножницата. Беше доста по-трудно, отколкото да го извадя. Накрая ми се наложи да използвам огледалото, за да ме насочва.

— Струва ми се, че ти е ново оръжие? — попита Долф.

— Да — разтърсих косата си над ножницата и готово, вече не се виждаше. Наистина трябваше да се поупражнявам повече с него. Беше прекалено добро скривалище, за да не го използвам по-често.

— Някакви други впечатления от сцената, преди да те отведа обратно?

— Беше ли насилена вратата?

— Не.

— Тогава той ги е познавал — казах аз.

— Може би.

Погледнах към застиналата поза на Робърт.

— Можем ли да довършим тази дискусия в друга стая?

— Това те притеснява ли?

— Аз го познавах, Долф. Може и да не съм го харесвала, но го познавах.

Долф кимна.

— Можем да продължиш да ми говориш за това в детската стая.

Погледнах към него. Започнах да усещам, че пребледнявам. Не исках да виждам какво е направила Моника в детската стая.

— Движиш се по тънък ръб, Долф.

— Не мога да отхвърля с лека ръка факта, че се срещаш с Господаря на града, Анита. Просто не мога да го приема.

— Искаш да ме накажеш, защото се срещам с вампир?

Той ми хвърли дълъг, изучаващ поглед. Аз не погледнах настрани.

— Искам да не се срещаш с него.

— Ти не си ми баща.

— Семейството ти знае ли за това?

Сега отклоних поглед.

— Не.

— Те са католици, нали?

— Няма да обсъждам това с теб, Долф.

— Имаш нужда някой да ти го каже — каза той.

— Може би, но това няма да си ти.

— Погледни го, Анита. Погледни го и ми кажи, че би могла да спиш с това.

— Престани — казах аз.

— Не мога.

Втренчихме се един в друг. Нямаше да стоя тук и да обяснявам връзката си с Жан-Клод на Долф. Това не беше негова работа.

— Тогава имаме проблем.

На вратата се почука.

— Не сега — каза Долф.

— Влез — казах аз.

Вратата се отвори. Чудесно. Зербровски влезе през нея. Още по-добре. Знаех, че съм се ухилила като идиот, но просто не можех да престана. Последният път, когато го видях беше, когато го изписваха от болницата. Той почти беше изкормен от превръщач, леопардлак с размерите на пони. Нападателят му не беше ликантроп, а превърнала се вещица. Затова Зербровски не беше започнал да се окосмява един път месечно. Вещицата го беше разпорила лошо. Аз я убих. Бях притискала ръцете си върху стомаха му и задържах вътрешностите му вътре в тялото му. Аз все още имах белези от същото чудовище.

Косата на Зербровски обикновено е бъркотия от къдрици, черна, започваща да посивява. Беше я подстригал по-късо, за да стои на място. Караше го да изглежда по-сериозен, по-зрял, по-малко като Зербровски. Костюмът му беше кафяв и изглеждаше така, сякаш беше спал с него. Вратовръзката му беше синя и не подхождаше на нищо от останалите му дрехи.

— Блейк, отдавна не сме се виждали.

Не можех да се спра, отидох и го прегърнах. Имаше си предимства да си момиче. Макар че, преди Ричард да се появи в живота ми, бих устояла на подтика. Ричард беше извадил на показ моята женствена страна.

Зербровски ме прегърна несръчно, усмихвайки се.

— Винаги съм знаел, че желаеш тялото ми, Блейк.

Избутах се от него.

— Мечтай си.

Той ме огледа отгоре до долу, очите му се изпълниха със смях.

— Ако си облечена така всяка вечер, може и да напусна Кати заради теб. Ако тази пола беше само още малко по-къса, щеше да прилича на сянка на светлината.

Дори и с подигравките се радвах да го видя.

— Кога те пуснаха да се върнеш обратно на работа?

— Неотдавна. Видях те по новините с гаджето ти.

— Новините? — попитах аз. Бях забравила за медийното атака, през която бяхме минали с Жан-Клод.

— Той наистина е много готин за мъртвец.

— По дяволите.

— Какво? — каза Долф.

— Там имаше и национална медия, не само местна.

— Е, и?

— Баща ми още не знае.

Зербровски се засмя.

— Вече знае.

— По дяволите.

— Предполагам, че в крайна сметка ще се наложи да водиш този разговор с него — каза Долф.

Сигурно имаше нещо в гласа на Долф или в израза на лицето ми, защото смеха изчезна от лицето на Зербровски.

— Какво става с вас двамата? Изглеждате така сякаш някой е настъпил домашния ви любимец.

Долф погледна мен. Аз погледнах него.

— Философски различия — казах най-накрая. Долф не добави нищо. Всъщност и не очаквах да го направи.

— Добре — каза Зербровски. Той познаваше Долф достатъчно добре, за да не продължи да любопитства. Аз бях друго нещо, мен би ме бъзикал дълго време, но не и Долф.

— Един от по-близките съседи е доста сериозно настроен срещу вампирите — каза той. Това привлече нашето внимание.

— Обясни по-подробно — каза Долф.

— Дилбърт Сполдинг и жена му Дора, седяха на кушетката, държейки се за ръце. Тя ми предложи студен чай. Той възрази срещу думите ми, че Робърт е бил убит. Каза, че не можеш да убиеш мъртвец. — Зербровски изрови намачкан бележник от джоба на сакото си. Прехвърли няколко страници, опита се да позаглади малко листа, отказа се и започна да цитира. — Сега, след като някой унищожи това нещо, жена му трябва да абортира чудовището, което носи. По принцип не съм за абортите, но това е извращение, чисто извращение.

— Това ми звучи като Хората Срещу Вампирите — казах аз. — Може би дори като Хората Преди Всичко.

— Може би просто не му харесва да живее в съседство с вампир — предположи Долф.

Зербровски и аз погледнахме към него.

— Попита ли господин Сполдинг дали е член на някоя от тези групировки? — попита Долф.

— Имаше листовки на ХСВ разпръснати по масичката за кафе, дори ми даде една.

— Чудесно — казах аз. — Евангелистки проповедник на омраза.

— ХСВ не пропагандира такъв вид насилие — отбеляза Долф.

Начинът, по който го каза ме накара да се чудя, за какво ли беше абониран Долф. Поклатих глава. Нямаше да повярвам най-лошото за него, само защото не му харесваше да се срещам с ходещ мъртвец. Само допреди няколко месеца, щях да се чувствам по същия начин.

— Хората Преди Всичко го прави — подчертах аз.

— Ще разберем дали господин Сполдинг е член на ХПВ — каза Долф.

— Освен това трябва да проверите дали Сполдингови имат някакъв магически талант.

— Как? — попита Долф.

— Мога да се срещна с тях, да бъда в една стая с тях. За да бъда сигурна трябва да ги докосна, да стисна ръцете им.

— Аз стиснах ръката на господин Сполдиг — каза Зербровски. — Беше си като всяка друга ръка.

— Ти си страхотно ченге, Зербровски, но си почти нула. Можеш да стиснеш ръката и на най-силната висша магьосница и да не почувстваш нищо, освен лека болка. Долф е пълна нула.

— Какво е нула? — попита Долф.

— Магическа нула. Някой, който няма магическа или психическа дарба. Това ти позволи да прекосиш кървавия кръг и да ме извадиш от там.

— Тоест казваш, че аз имам някакви магически способности? — попита Зербровски.

Поклатих глава.

— Не, не повече от леко изострена чувствителност. Вероятно един от тези хора, които имат предчувствия, които се оказват истина.

— Аз имам предчувствия — каза Долф.

— Хващам се на бас, че твоите предчувствия се базират на опита от годините полицейска работа. Зербровски прави предположения, които може да не се основават на някаква логика, но все пак се оказват истина. Греша ли?

Те се спогледаха, после погледнаха към мен и двамата кимнаха.

— Зербровски си има своите успешни моменти — каза Долф.

— Искаш ли да дойдеш да стиснеш ръката на Сполдинг? — попита Зербровски.

— Детектив Рейнолдс може да го направи. Това е една от причините да я вземете в отряда, нали?

Те отново се спогледаха. Зербровски се ухили.

— Ще заведа Рейнолдс и ще се върна пак — той спря при вратата — Кати ми предложи да те поканя на вечеря, да видиш децата в истинска домашна обстановка — той се втренчи невинно в мен със своите кафяви очи, иззад стъклата на очилата си. — Щях да ти предложа да вземеш Ричард, но щом се срещаш с граф Дракула предполагам, че ще е неловко — загледа се очаквателно в мен без всъщност да зададе въпрос.

— Все още се срещам и с Ричард, нахален кучи син такъв.

Той се усмихна.

— Добре. Доведи го другата събота. Кати ще приготви известното си пиле с гъби.

— Ако се срещах само с Жан-Клод, щеше ли все още поканата да включва и гаджето ми?

— Не — каза той. — Кати е малко неспокойна. Не мисля, че ще има достатъчно сила да се срещне с граф Дракула.

— Името му е Жан-Клод.

— Знам — той затвори вратата след себе си и аз и Долф останахме отново сами с тялото. Нощта определено не се подобряваше.

— Какво преследваме, Анита? — почувствах се успокоена, че Долф заговори по работа. Достатъчно бях обсъждала личния си живот тази нощ.

— Повече от един убиец.

— Защо?

Погледнах нагоре към него.

— Не знам дали има достатъчно хора по света, така че да успеят да забодат вампир на пода по този начин. Дори и да е имало друг вампир или превръщач, пак бих търсила повече от един. Бих казала двама с необичайна сила, за да го задържат и трети, който да забие ножовете. Може би и повече, които да го държат, може би и още някой, който да направи магията. Не знам точно, но поне трима.

— Дори и ако са били вампири? — попита Долф.

Кимнах.

— Освен, ако не е някой вампир, достатъчно силен да овладее ума на Робърт — погледнах надолу към тялото, внимавайки да не докосна кръга. Насилих се да огледам това, което му бяха направили. — Не, един път щом са започнали да го пронизват с ножовете не мисля, че какъвто и да е контрол над ума му би свършил работа. При хората, да, биха могли да приложат това на човек и да го накарат да се смее, докато го правят, но не и на друг вампир. Някой от съседите не е ли видял или чул нещо? Смятам, че Сполдингови може и да са замесени в това, така че може и да лъжат, но някой друг трябва да е видял или чул нещо. Не биха могли да го направят тихо.

— Казват, че не са чули и видели нищо — каза Долф. Каза го така, сякаш знаеше, че някой от тях или всички те заедно лъжат. Едно от първите неща, които полицаите научават е, че всички лъжат. Някой крие нещо, друг само преиначава, но всички лъжат. Да допуснеш, че всички крият по нещо спестяваше време.

Загледах се в лицето на Робърт, в полуотворената му отпусната уста. Имаше протъркани белези в двете ъгълчета на устата му, леко зачервени.

— Забелязал ли си следите около устата му?

— Да — каза Долф.

— И нищо нямаше да ми споменеш за тях?

— Ти беше заподозряна.

Поклатих глава.

— Не си го вярвал наистина. Просто задържаш всички детайли близо до себе си, както винаги. Уморих се да подреждам парченца, които ти вече си подредил.

— Та, какво би си помислила за белезите? — попита той, гласът му беше неутрален.

— Знаеш дяволски добре, какво бих си помислила за тях. Може да е бил със запушена уста, докато са му причинявали това. Съседите може наистина да не са чули нищо. Но това все още не ни обяснява как са влезли убийците в къщата. Ако е имало забъркани вампири, то те не биха могли да влязат без покана. Робърт не би поканил непознати вампири в къщата си, така че или някой от вампирите му е бил познат, или някой от хората, или в крайна сметка не са били вампири изобщо.

— Може ли човек да прекоси прага и да покани вампирите вътре?

— Да — казах аз.

Долф продължаваше да си води бележки и да не ме поглежда.

— Така че търсим разнородна група, поне един вампир, поне един не вампир, поне една вещица или некромант.

— Последното ти го е предложила Рейнолдс — казах аз.

— На друго мнение ли си?

— Не, но доколкото знам аз съм единствения некромант в града, следователно трябва да е някой външен — в момента, в който го казах осъзнах, че в момента в града имаше нов некромант. Доминик Дюмар.

— Джон Бърк не може ли да го направи?

Помислих над това.

— Джон е жрец-вудун, но това не е вуду. Не съм запозната със знанията му в магическите тайнства чак толкова. Също така не знам дали е достатъчно могъщ, за да направи това, дори и да има знанията.

— Ти достатъчно могъща ли си?

Въздъхнах.

— Не знам, Долф. Аз съм почти нова в некромантията. Имам предвид, че вдигам мъртви от години, но не с такива церемонии — придвижих се към тялото. — Никога не съм виждала магия като тази.

Той кимна.

— Нещо друго?

Мразех мисълта, че въвличам Доминик Дюмар в това, но беше прекалено голямо съвпадение, че силен некромант посети града и веднага имаше убит чрез некромантия вампир. Ако беше невинен, щях да се извиня. Ако не беше невинен, за него щеше да последва смъртно наказание.

— Доминик Дюмар е некромант. Току-що пристигна в града.

— Той би ли могъл да направи това? — попита Долф.

— Срещала съм го едва един път, Долф.

— Дай ми някакво мнение за него.

Помислих си как почувствах Доминик в главата си. За предложението му да ме обучава в некромантията. Проблемът беше в това, че беше глупаво да убие Робърт и да остави тялото му, така че да го намерим. Доминик Дюмар не ми приличаше на глупав човек.

— Да, би могъл. Той е човешки слуга на вампир, което ти дава двама от твоята разнородна група.

— Вампирът познавал ли е Робърт?

Поклатих глава.

— Не и доколкото знам.

— Имаш ли номер, на който да мога да открия господин Дюмар?

— Мога да се обадя на нашия нощен секретар и да ти го дам.

— Чудесно. — Долф се втренчи в записките си. — Дюмар ли е най-сериозният ти заподозрян?

Помислих над това.

— Да, предполагам, че е така.

— Имаш ли някакви доказателства?

— Той е некромант, а това е било направено от някого с познания в некромантията — свих рамене.

— По същите причини заподозряхме теб — каза Долф. Почти се усмихна, след като го каза.

— Точка за теб — казах аз. — Малко ме засегна.

Долф затвори бележника си.

— Сега ще те отведа на разпита ти.

— Добре. Вече мога ли да се обадя на Катрин?

— Има телефон в кухнята.

Зербровски отвори вратата.

— Съпругата му е тук и е доста истерична.

— Кой е с нея?

— Рейнолдс.

През отворената врата чувах женски глас, близък до писък.

— Робърт, моят съпруг, мъртъв? Не може да е мъртъв. Не може да е мъртъв. Трябва да го видя. Вие не разбирате какво е той. Той не е мъртъв — гласът идваше по-близо.

— Тя не трябва да вижда това, Анита.

Кимнах. Излязох през вратата и я затворих плътно зад мен. Все още не можех да видя Моника, но я чувах. Гласът й се извиси, изпълнен с паника.

— Вие не разбирате. Той не е наистина мъртъв.

Можех да се хвана на бас, че Моника нямаше да приеме думата ми, че Робърт е напълно и наистина мъртъв. Предполагам, че ако Жан-Клод лежеше там и аз нямаше да го направя. Щях да искам сама да го видя. Поех си дълбоко въздух и тръгнах напред, за да се срещна с опечалената вдовица. По дяволите. Нощта ставаше все по-добра и по-добра.