Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (11)

11

Най-накрая се облякох, червено поло, черни дънки, черни найкове, деветмилиметровият файърстар в неговия подпанталонен кобур. Пистолетът изпъкваше върху червеното поло, но хей, защо да се опитвам да го скрия? И без това можех да усетя мътната енергия от другата страна на вратата. Превръщачи, не всичките щастливи. Силните емоции ги караха по-трудно да крият своите сили. Ричард беше един от най-добрите, които бях срещала в прикриването. Беше ме заблуждавал за известно време, карайки ме да си мисля, че е човек. Никой друг не беше способен да направи това.

Огледах се в огледалото и осъзнах, че не влизането в стая, пълна с ликантропи ме притесняваше. Притесняваше ме влизането в стая, пълна с хора, които знаеха, че Ричард и аз се натискахме. Във всеки момент предпочитах опасността пред смущението. Можех да използвам опасността.

Банята беше точно срещу дневната, така че, когато отворих вратата, те всичките бяха там, натрупали се покрай кушетката. Втренчиха се в мен, когато излязох и аз кимнах:

— Здравейте.

— Здравей, Анита — каза Рафаел. Той беше кралят — плъх, плъхолашкият еквивалент на водач на глутницата. Беше висок, тъмен и красив с решителни мексикански черти, които правеха лицето му сурово. Само устните му намекваха, че може би има нещо повече като усмивка, отколкото като намръщване на лицето му. Беше облечен в туника без ръкави, която оставяше жигосаната част от ръката му гола. Дамгата имаше формата на корона и беше белег на кралската власт. Нямаше подобен белег сред вълците. Да бъдеш ликантроп, означаваше различни неща, в зависимост от животното; различни култури, различни форми.

— Не знаех, че плъхолаците се интересуват от вътрешните разправии на глутницата — казах аз.

— Маркус се опитва да обедини всички превръщачи под управлението на един водач.

— Нека да позная — предложих — Той ще бъде водачът.

Рафаел се усмихна леко.

— Да.

— Значи си се присъединил към Ричард, като по-малкото зло? — направих го въпрос.

— Присъединих се към Ричард, защото той е мъж, който държи на думата си. Маркус няма чест. Неговата кучка Рейна се грижи за това.

— Все още си мисля, че ако убием Рейна, Маркус може би ще разговаря с нас. — Това дойде от жената, която мислех, че съм срещала, но не можех да се сетя къде. Тя седеше на пода, пиейки кафе от чашка. Имаше къса, руса коса и беше облечена в розов найлонов анцуг, якето му беше отворено над розова тениска. Беше анцуг за джогинг, направен за забелязване вътре, а не за тренировка навън и аз си я спомних. Бях я виждала в „Кафето на лунатиците“, ресторанта на Рейна. Името й беше Кристин. Тя не беше вълк, беше тигролак. Тя беше тук да говори от името на независимите превръщачи. Тези, които нямат достатъчно хора, за да имат лидер. Не всеки вид ликантропия беше еднакво заразен. Можеш да бъдеш накълцан на парченца от тигролак и пак да не се заразиш. А върколакът трябваше само да те одраска, за да станеш космат. Почти никой от котешките ликантропи не беше толкова заразен като вълците и плъховете. Никой не знае защо. Това беше начинът, по който ставаха нещата.

Ричард ме представи на останалите петнадесет човека само с първото ми име.

Казах здрасти и застанах пред стената до вратата. Кушетката беше запълнена, както и пода. Освен това обичам да бъда извън обхвата на повечето превръщачи, които познавам. Просто като предпазна мярка.

— Всъщност, аз съм срещала Кристин и преди — казах аз.

— Да — отговори Кристин — в нощта, в която уби Алфред.

— Да — казах и свих леко рамене.

— Защо не уби Рейна снощи, когато имаше възможност? — попита тя.

Преди да успея да отговоря, Ричард се намеси.

— Ако бяхме убили Рейна — каза той. — Маркус щеше да подгони всички ни.

— Не мисля, че може да го направи — каза Силви.

Ричард поклати глава.

— Не, все още не искам да се отказвам от Маркус.

Никой не каза нищо, но изразът по лицата им беше еднакъв. Те бяха съгласни с мен. Ричард щеше да отиде да се самоубие и да остави последователите си да изгорят.

Луи дойде откъм кухнята, носейки две чаши кафе. Той ми се усмихна. Луи беше най-добрият приятел на Ричард и беше ходил на много туристически срещи с нас. Той беше висок малко под един и седемдесет с очи, черни като моите, истински черни, не просто тъмно кафяви. Неговата бебешки тънка черна коса беше подстригвана наскоро. Носеше я дълга през цялото време, откакто се познавахме, не заради модата като Ричард, а просто защото никога не му стигаше времето да отиде и да я подстриже. Сега беше достатъчно къса, за да се виждат ушите му и изглеждаше по-стар, наистина като професор с докторат по биология. Той беше плъхолак, един от лейтенантите на Рафаел. Той ми подаде едната от чашите.

— Тези срещи станаха по-приятни, откакто Ричард купи тази кафе машина. Благодарение на теб.

Поех си дълбоко дъх с аромат на кафе и го изпуснах мигновено. Кафето може и да не беше лек за всичко, но беше близо.

— Не съм сигурна, че всички се радват да ме видят.

— Уплашени са. Правиш ги малко враждебни.

Стивън дойде откъм гостната, облечен в дрехи, които подхождаха повече на Ричард. Синя туника, загащена в модни дънки. Единственият човек в стаята, който беше с ръст близък до този на Ричард, беше Джейсън. На Джейсън никога не би му хрумнало да сподели дрехите си.

— Защо всички изглеждат толкова строги?

Луи се облегна на стената, сърбайки кафе.

— Жан-Клод оттегли подкрепата си от Маркус и я даде на Ричард. Не мога да повярвам, че никой от двамата не го е споменавал.

— Казаха нещо, в смисъл, че са сключили сделка, но не ми обясниха подробности. — Размислих върху това, което той току-що ми беше казал. — Маркус сигурно е бесен.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Това е доста умерено казано — погледна към мен. — Ти не разбираш, нали?

— Да разбирам какво? — попитах.

— Без подкрепата на Жан-Клод, Маркус няма шанс да постави останалите превръщачи под свой контрол. Неговите мечти за създаване на империя са разрушени.

— Ако той няма шанс, защо всички са толкова угрижени?

Луи ми се усмихна тъжно.

— Когато Маркус не контролира нещата, той има склонност да убива.

— Имаш предвид, че ще започне война?

— Да.

— Не само с Ричард и глутницата, така ли, а една война с всички други превръщачи в града.

Луи поклати глава.

— С изключение на леопардлаците. Габриел е техният водач, а той е на страната на Рейна.

Помислих над това за една-две секунди.

— Мили Боже, ще бъде кървава баня.

— И няма начин да бъде спряна, Анита. Частично ще се усети и в нормалния свят. Все още в тази страна има три щата, които ще платят стотици долари за мъртъв превръщач, без да задават въпроси. Война като тази може да накара обичаите да изглеждат практични.

— Вие двамата нямате ли нещо по-добро за правене? — попита Кристин. Бях започнала да не я харесвам. Тя беше тази, която почука на вратата и ни прекъсна с Ричард. Откровено, за това й бях нещо като благодарна. Мисълта, че всички биха ни чули как продължаваме нататък беше твърде притеснителна, за да я формулирам.

Луи се премести да седне на пода при останалите. Аз останах подпряна на стената, отпивайки от кафето си.

— Няма ли да се присъединиш към нас? — попита тя.

— Аз съм си добре, където съм — отговорих аз.

— Прекалено добра, за да седиш с нас? — попита мъж в края на трийсетте с тъмносини очи. Беше около един седемдесет и две; трудно ми беше да определя, докато седеше на пода. Беше облечен с костюм, дори с вратовръзката, сякаш е бил на път за работа. Името му беше Нийл.

— Не толкова добра — казах аз. — Не и наполовина толкова добра.

— Какво, по дяволите, трябва да значи това? — попита той. — Не ми харесва да имаме нормален тук.

— Остави я намира, Нийл — каза Ричард.

— Защо? Тя ни се присмива.

Ричард ми хвърли поглед от неговия край на кушетката.

— Ела и се присъедини към нас, Анита.

Силви беше седнала край Ричард, не прекалено близо, но пак нямаше достатъчно място за мен. Рафаел седеше на края на кушетката с изправен гръб, с един глезен подпрян на коляното.

— Кушетката изглежда пълна — казах аз.

Ричард протегна ръцете си към мен.

— Ще ти направим място.

— Тя дори не е от глутницата — каза Силви. — Аз няма да й отстъпя мястото си. Не е обида към теб, Анита, но ти не разбираш тези неща — гласът й беше нормален, не враждебен, но погледът, който хвърли на Ричард, не беше точно приятелски.

— Не съм го приела като обида — казах аз. Не бях сигурна, че искам да седна на кушетката, заобиколена отвсякъде от ликантропи. Дори и приятелски настроени на теория. Всички в стаята бяха по-силни и по-бързи от мен, просто факт. Единственото предимство, което имах беше пистолета. Ако седнех точно до тях, никога нямаше да мога да го извадя навреме.

— Искам приятелката ми да седне до мен, Силви, това е всичко — каза Ричард — Това не е предизвикателство към твоята позиция на лукой — гласът му звучеше успокоително, сякаш говореше на дете.

— Какво каза? — попита смаяно Силви.

— Ние сме лукои. Анита го знае.

— Ти си споделил нашите думи с нея? — попита Нийл, обидата подчертаваше думите му.

Исках да кажа, че това са просто думи, но не го направих. Кой казва, че не поумнявам?

— Имаше време, когато споделянето на тайните ни с нормални, щеше да ти донесе смъртна присъда — каза Силви.

— Дори Маркус не спазва вече това правило.

— Колко от нашите тайни знаеш, човеко?

Свих рамене.

— Няколко думи, това е всичко.

Силви се втренчи в мен.

— Искаш твоята човешка приятелка да се гушне до теб, така ли е, Ричард?

— Да — каза той. Нямаше и следа от гняв в гласа му.

Лично аз никак не харесах начина, по който тя каза „човеко“.

Силви коленичи на дивана, вторачена в мен.

— Ела, човеко, седни с нас.

Аз се втренчих в нея.

— Защо си промени мнението?

— Не всичко трябва да се прави в зависимост от йерархията на глутницата. Ричард винаги ни казва това. Седни до своя любовник. Аз ще се махна — тя го направи, заобикаляйки кушетката, близо до Рафаел.

Кралят на плъховете ме погледна бързо. Той повдигна едната си вежда, почти като свиване на рамене. Не се доверявах на Силви, но вярвах на Рафаел и вярвах на Ричард, поне сега, днес. Осъзнавах, че бих се доверила на Рафаел снощи. Той нямаше да има моралните опасения, които имаше Ричард. Горкият Ричард беше като самотен глас, крещящ в пустотата. Бог да ми е на помощ, но бях съгласна с безверниците.

Луи и Стивън се бяха наместили на пода, съвсем наблизо. Бях между приятели. Дори Джейсън, хилещ се срещу мен, щеше да ме защити. Джейсън беше вълкът на Жан-Клод, също като Стивън. Мисля, че ако позволяха да бъда убита, нямаше да оцелеят много по-дълго от мен.

— Анита? — Ричард го направи да звучи като въпрос.

Въздъхнах и се отблъснах от стената. Бях между приятели, тогава защо мускулите по гърба ми бяха толкова стегнати и напрегнати? Параноя? Кой, аз?

Заобиколих кушетката, чашката беше в лявата ми ръка. Силви потупа кушетката усмихвайки се, но не изглеждаше особено искрена.

Седнах край Ричард. Ръката му обви раменете ми. Дясната ми ръка беше притисната между нас, но не твърде плътно. Той знаеше колко мразя да нямам достъп до оръжието си.

Притисната в топлото му тяло се успокоих. Раменете ми се отпуснаха. Отпих от кафето си. Всички ние бяхме ужасно цивилизовани.

Ричард притисна устните си към лицето ми и прошепна:

— Благодаря ти.

Тези две думички му донесоха много червени точки. Той знаеше колко би могло да ми струва да седна заедно с вълци, плъхове и котки. Да не седна при него, щеше да го постави срещу глутницата и другите водачи. Не бях тук, за да влошавам ситуацията.

— Кой те спаси снощи, Стивън? — попита Силви. Гласът й беше сладък и любезен. Не й вярвах напълно. Всички погледи се обърнаха към Стивън. Той се опита да потъне в пода, сякаш би могъл да стане невидим, но това не проработи. Втренчи се в Ричард, очите му бяха широко отворени.

— Давай, Стивън, разкажи им истината. Аз няма да се ядосам.

Стивън преглътна.

— Анита ме спаси.

— През това време Ричард се биеше с двайсетина ликантропа едновременно — казах аз. — Той ми каза да взема Стивън и аз го направих.

Нийл подуши Стивън, приближавайки носа си към лицето, врата и надолу по раменете му. Не беше човешко действие и изглеждаше изнервящо, когато го правеше добре облечен мъж.

— Той носи мириса й по кожата си. — Нийл ме погледна — Бил е с нея.

Очаквах протест, но вместо това, останалите наобиколиха Стивън, душейки кожата му, докосвайки го и поднасяйки пръстите си към носовете си. Само Силви, Джейсън, Рафаел и Луи останаха по местата си. Един по един останалите се обърнаха към Ричард и мен.

— Той е прав — каза Кристин. — Нейната миризма е прилепнала към кожата му. Не може да миришеш толкова силно просто като си носил някого.

Ръката на Ричард се стегна около раменете ми. Погледнах към лицето му. Той беше спокоен, само леко стягане около очите издаваше напрежението му.

— Обхождах гората за наемни убийци — каза Ричард. — Стивън не искаше да бъде сам, затова го изпратих при Анита.

— Знам за заплахата от наемни убийци — каза Силви.

Очите ми се разшириха.

— Знаете, така ли?

— Ричард искаше да му помогнем, за да те пази. Ако ще поемаме куршуми заради теб, трябваше да знаем защо.

Срещнах очите й. Сладкото й лице беше грубо, костите на скулите й бяха изпъкнали.

— Не съм молила никого да поема куршуми, заради мен — казах аз. Измъкнах се изпод ръката на Ричард, но движението ме приближи до Силви, което не беше подобрение.

Ричард не се противопостави. Изтегли ръката си назад.

— Трябваше да говоря първо с теб, преди да им кажа.

— Дяволски си прав — казах аз.

Силви преметна ръката си през облегалката на кушетката и приближи лицето си на сантиметри от моето.

— Смяташ да наказваш нашия възможен бъдещ водач на глутница ли, човеко?

— Ти каза човеко, сякаш е нещо лошо, Силви. Ревнуваш ли?

Тя се отдръпна назад, сякаш я бях ударила. Лицето й изглеждаше така сякаш се разкъсва — наполовина от болка, наполовина от гняв.

— Повечето от нас са оцелели от атаки, човеко. Не сме си избрали това — гласът й беше шокиращо безчувствен.

Бях очаквала много неща от нея, но не и болката на оцелял. Съжалявах, че съм я разкрила.

— Съжалявам, нямах предвид нищо толкова лично.

— Нямаш си на идея колко лично е това.

— Достатъчно, Силви — намеси се Ричард.

Тя застана на колене, за да погледне Ричард над главата ми.

— Няма ли поне да поемеш инициативата, да се ядосаш, за това, че е спала с подчинен мъжкар?

— Чакай малко — казах аз — Стивън и аз не сме правили секс. Ние буквално спахме заедно нищо повече.

Нийл бутна лицето си в скута на Стивън и го подуши. Не беше човешко действие. Стивън му позволи да го направи, което също не беше много човешко.

Джейсън се изпъна, подушвайки крака ми.

Сложих чашата с кафе на коляното си, точно пред лицето му.

— Дори не си го и помисляй — казах аз.

Джейсън ми се ухили.

— Не можеш да обвиняваш едно момче, че се е опитало.

— Аз мога — каза меко Ричард.

Джейсън му се усмихна и се отдръпна.

Нийл повдигна лицето си и поклати глава.

— Не са правили секс.

— Той каза, че тя ще ме защитава — каза Стивън. Тишината стана толкова плътна, че по нея можеше да се ходи.

— Това ли си казал? — попита Силви. Тя се беше втренчила в Ричард, сякаш той беше направил нещо лошо.

Ричард пое дъх толкова дълбоко, че раменете му потрепериха.

— Да, това казах.

— Стивън — обърна се към него Силви. — Вярваш ли, че тя може да те защити? Ако Рейна влезе през вратата, ще се довериш ли на Анита да те защити?

Стивън гледаше към пода, после нагоре, стрелна с очи Ричард, после мен. Накрая очите му спряха, втренчени в мен.

— Тя ме постави да спя до стената, за да може да бъде отпред в случай, че нещо влезе през вратата.

А пък аз си мислех, че съм го направила ловко.

— Какво щеше да направиш, ако Рейна беше дошла? — попита Силви.

Всички ме гледаха, с изключение на Ричард. Очите им бяха много настойчиви и аз знаех, че въпросът означаваше повече, отколкото личеше на пръв поглед.

— Щях да я убия.

— Не просто да я простреляш или да я раниш? — попита Кристин.

Поклатих глава.

— Тя получи своята възможност снощи. Ако беше последвала Стивън отново, щях да я убия.

— Имаш точно това предвид, нали? — каза Силви.

— Всяка дума — отговорих.

Усетих силата да се увеличава, като прииждащ поток, сякаш всички споделяха някакво телепатично съобщение. Не мислех, че е така, но нещо се случваше. Нивото на енергията в стаята се увеличаваше и това не ми харесваше. Оставих чашката от кафето на пода. Исках и двете ми ръце да са свободни.

Силви ме сграбчи през кръста и търкулна двете ни от кушетката. Ние бяхме на пода, с нея яздеща гърба ми, преди да успея да реагирам. Посегнах за пистолета, но нейната ръка беше по-бърза. Тя извади пистолета от кобура му и го хвърли настрани. Не беше просто бърза, беше свръхестествено бърза и аз се оказах затънала по-надълбоко в лайната, отколкото можех да се измъкна.

Извивката на ръката й беше подвита под брадичката ми като в задушаваща хватка, поставена точно, колкото да ме блокира, без да ме убие. Краката й бяха заключени около кръста ми, толкова близо, колкото можеше, без да смъкне тениската ми.

Половин дузина върколаци се вмъкнаха между нея и Ричард. Той стоеше с ръце, стиснати в юмруци, отпуснати отстрани на тялото. Силата му се изливаше през стаята, дълбока и силна, докато не се почувствах като погребана жива в някакъв вид статичен заряд.

— Недей — прошепнах. И не говорех на Ричард.

Почувствах нещо отворено вътре в Силви, трепкаща, вибрираща енергия изливаща се от кожата й върху цялото ми тяло. Беше почти гореща, като от отворена врата на фурна. Там, където кожата й ме докосваше, потрепервах. Беше болезнено, като от малки електрошокове.

— Какво правиш, Силви? — попита Ричард. Гласът му беше станал нисък и дълбоко в него се усещаше ръмжене; не звучеше като човешки глас. Очаквах очите му да са кехлибарени, но те си бяха със същия плътен кафяв цвят, както винаги. Човешки очи, но погледът в тях не беше. Звярът надничаше от тях. В този момент разбрах, че той беше наистина опасен. Също така знаех, че тази впечатляваща сила няма да ме спаси, ако Силви реши да свърши с мен.

Пулсът ми биеше под ръката й като уловена пеперуда. Насилих се да звуча спокойно.

— Какво става?

— Ще те превърна в негова партньорка.

— Ти не си заразна в човешката си форма — казах аз.

— Наистина ли? — попита тя. Ръката около гърлото ми, започна да нараства, пулсирайки като биещо сърце. Усещах как мускулите се плъзгат под кожата й.

— Ричард — гласът ми звучеше високо и пискливо. Страхът прави това с хората.

Рафаел и Луи бяха скочили на крака. Върколаците, които подкрепяха Силви в този малък протест се раздвижиха, за да покрият и плъховете.

Не можех да видя Стивън. Последното, което видях беше, че той е някъде зад нас, свит на пода.

Джейсън се беше свил в краката на Ричард, наблюдавайки останалите върколаци. Но почти десетина от тях просто седяха там, наблюдавайки, без да взимат страна.

— Ще бъдеш изхвърлена от глутницата — каза Джейсън.

Силви изви ръката си около врата ми. Успях да зърна ръка с дълги нокти.

— Само Рейна е по-високо от мен в глутницата, Джейсън.

Ричард гледаше към върколаците. Той повдигна ръцете си нагоре в успокояващ жест, какъвто би направил, ако снимахме филм. Бликащата енергия в стаята изчезна, сякаш изтече в дупка. Той ги беше принудил да приберат силите си.

— Всичко, което трябва да направя е само да я одраскам, Ричард — каза Силви — никога няма да стигнеш навреме.

— Забранявам това. — Ричард ръмжеше. — Никой няма да бъде заразен против волята му. Особено Анита.

— Защо? — попита Силви — Защото, ако не е човек, ти няма да я искаш? Да не отведеш някоя женска от глутницата в леглото си е още един начин да отричаш какво си, Ричард.

Нещо премина през лицето му зад гнева и силата: несигурност.

В този момент разбрах, че тя беше права.

Силви прошепна в ухото ми, дъхът й затопли лицето ми.

— Виж лицето му.

— Да — казах аз.

— Той те обвинява, че не искаш да спиш с него, защото мислиш, че е чудовище, но ако те направя една от нас, той няма да те иска. Мисли всички останали за чудовища, но не и добрият стар Ричард. Той е по-добър от останалите от нас.

— Ще те нараня, Силви. Ще те разкървавя, разбираш ли това? — попита Ричард.

— Но няма да ме убиеш, нали? — отговори му тя. Ръката й се изви, дълги нокти погъделичкаха лицето ми.

Сложих ръката си на рамото й, опитвайки се да я избутам настрани от мен и не успях.

— Аз ще те убия — казах.

Тя се притисна много силно към тялото ми.

— Защото ще те превърна в една от нас? Защото ще загубиш любовта на Ричард, когато той те види чудовищна и космата?

Проговорих много ниско и много внимателно.

— Ти мразиш това, което си, Силви.

Ръката й конвулсивно се стегна достатъчно, че да не мога да дишам за около секунда.

— Не мразя това, което съм. Приемам това, което съм.

Ръката й се отпусна.

Поех си треперливо въздух и опитах отново.

— Видях израза на лицето ти, когато те обвиних, че си ревнива. Ти ревнуваш от мен, защото съм човек, Силви. Знаеш, че е така.

Тя постави другата си ръка пред лицето ми, позволявайки ми да огледам добре дългите, тънки нокти. С ръката на гърлото ми прекара нокти през косата ми.

— Знаеш, че Рейна ни забрани да те превръщаме в лукой. Тя се страхува, че ако се присъединиш към нас, може да си по-голяма кучка, отколкото е тя.

— Колко ласкателно — прошепнах. Погледнах към Ричард през гърбовете на върколаците. Очите му бяха станали кехлибарени и чужди. Дори сега аз знаех, че той няма да убие Силви. Дори, ако тя ми пусне кръв, зарази ме, той нямаше да я убие. Това беше изписано в болката по лицето му. Объркване вместо страх.

Може би Силви беше казала всичко. Може би беше отбелязала своята точка. Каквато и да беше причината, тя се разви от тялото ми и застана внимателно от другата ми страна.

Изпълзях по-далеч на четири крака, толкова бързо, колкото можех да го направя. Не беше сладко, не беше ловко, но беше ефективно.

Пълзях, докато стигнах далечната стена. Останах седнала до нея, толкова далеч от всички в стаята, колкото можех.

Останалите върколаци бяха отстъпили настрани. Силви и Ричард стояха един срещу друг. Очите на Силви бяха станали със странен течен сив цвят, вълчи очи.

Ричард пусна силата си навън. Тя сякаш ядеше кожата ми, откъсна едно изпъшкване от гърлото ми.

Силви стоеше под тази изливаща се енергия и не потрепваше.

— Силата ти е впечатляваща, Ричард, но не означава нищо, докато Маркус е жив.

Той я удари неочаквано, със замъглено от високата скорост движение. Силви се наклони към стената и се плъзна на пода, смаяна.

— Аз съм водач на глутница — гласът на Ричард тътнеше и той повдигна ръце с дълги нокти към тавана. Прегъна се към колената си и аз не можех да му помогна. Стоях притисната до стената и ми се искаше да си бях сложила втори пистолет.

Ричард се сви към пода, люлеейки се леко. Падна на коленете си, свит като топка, придърпвайки силата обратно. Усетих как опипваше наоколо. Той остана свит на пода, прегърнал себе си за дълго време, след като енергията беше изчезнала от стаята, с наведена глава, косата покриваше лицето му.

Силви застана на колене и допълзя до него. Тя се наведе край него, избутвайки косата му на една страна.

— Ще те последваме навсякъде, ако ти ще убиваш за нас. Тя ще убива за нас. Ако твоята половинка, твоята лупа, убива за нас, може да е достатъчно.

Ричард повдигна главата си с потръпване.

— Никой няма да бъде заразен против неговото желание, това е моята дума и моята заповед — той се изправи на колената си.

Силви стоеше наведена надолу, с лице близо до пода, в знак на унижение.

— Но ти няма да убиваш, за да го предизвикаш.

— Аз ще убивам, за да защитя Анита — каза Рафаел.

Всички погледнаха към него.

Той срещна очите им и не отстъпи.

— Ако някой я докосне против волята й, аз и моите хора ще го преследваме.

— Рафаел — каза Ричард — не прави това.

Той се втренчи в Ричард.

— Ти доведе човек между нас, но не го защитаваш. Някой трябва да го направи.

Исках да кажа, че мога да се защитавам сама, но това просто не беше вярно. Бях добра, но бях просто човек. Не беше достатъчно.

— Не мога да те оставя да поемеш мръсната работа, вместо мен — каза Ричард.

— Аз съм твой приятел, Ричард — отговори Рафаел. — Нямам нищо против.

Силви прегърна земята пред краката на Ричард.

— Ще позволиш ли Краля на плъховете да избие твоята глутница? Сега той ли е нашият водач?

Той се втренчи в нея и нещо се случи с лицето му, не духовно, не вълчо, но твърдост, почти като тъга премина през лицето му. Наблюдавах я и никак не ми хареса. Ако пистолета ми беше в мен, сигурно щях да застрелям Силви, затова, че докара такъв израз на лицето му.

— Ще убия всеки, който пристъпи думите ми. Аз казах и това е законът.

Силви се преви още по ниско, а останалите вълци се стълпиха наоколо, пълзейки по пода, унижавайки се пред него. Някои от тях плъзгаха ръцете си, докосвайки тялото му. Те се движеха около него, докато той се оказа почти скрит между тях.

Ричард се изправи, преминавайки през тях, ръцете им се плъзгаха по краката му. Той се наведе, вдигна файърстара от пода и се приближи към мен. Изглеждаше почти нормално, всички вълчи промени бяха изчезнали. Подаде ми пистолета с приклада напред.

— Добре ли си?

Хванах пистолета с две ръце.

— Разбира се.

— Оценявам твоята човечност, Анита. Силви е права. Как мога да искам от теб да приемеш моя звяр, когато аз самият не мога да го направя? — Болката в гласа му беше сърцераздирателна. — Ще убивам, за да те запазя. Това прави ли те щастлива?

Втренчих се в него.

— Не — казах. — Мислех, че ще бъда щастлива, но не — чувствах се като Рафаел, щях да убивам за него. Щях да убивам, за да задържа болката далеч от очите му.

Прибрах пистолета в кобура и му подадох дясната си ръка. Очите му се разшириха. Той разбра жеста. Пое ръката ми и ме изправи на крака. Притегли ме към чакащите вълци.

Отдръпнах се назад, изтегляйки ръката си.

— Казах, че ще убивам за теб, Анита — гласът му мек и суров едновременно. — Не вярваш ли, че ще го направя?

Очите му бяха извънредно тъжни. Изглеждаше така, сякаш нещо в очите му, което беше пазил живо през всичките тези години, сега беше мъртво. Повярвах на израза в очите му. Той щеше да убива, за да ме пази и решението му беше струвало скъпо.

Върколаците ни обкръжиха. Можех да кажа, че пълзяха около нас, но това нямаше да е точно. Пълзенето не е изящно, нито чувствено, но това беше. Движеха се така, сякаш имаха мускули на места, където хората нямат. Те обикаляха около нас и повдигаха очите си към нас. Когато срещнех погледите им, те поглеждаха настрани, всички, освен Силви. Тя срещна погледа ми и го издържа. Това беше предизвикателство, но аз нямах представа как трябва да реагирам на него.

Ръка ме докосна и аз се отдръпнах настрани от нея. Само ръката на Ричард върху моята ме задържаше да не хвана пистолета си. Той хвана и двете ми ръце в своите и ме привлече към него. Телата ни почти се докосваха. Той срещна очите ми и ги задържа. Не беше уплашен. Опитах се да се успокоя, но не се справих особено добре.

— Тя е моята лупа. Опознайте аромата й, опознайте кожата й. Тя е проливала нашата кръв и е проляла кръвта си за нас. Тя ще бъде пазител за тези, които са по-слаби от нея. Тя ще убива за нас, ако го поискаме. Тя е нашата алфа.

Силви и Нийл отстъпиха. И двамата се измъкнаха от кръга. Изправиха се вглеждайки се в мен, в Ричард. Останалите се свиха на пода, чакайки.

— Тя не е доминираща за мен — каза Силви.

— Тя дори не е една от нас — каза Нийл. — Няма да се прекланям пред нея. Мога да я пречупя на две с една ръка — той поклати глава — тя не е моя алфа.

— Какво става, Ричард? — попитах аз.

— Опитах се да те присъединя към глутницата, да те направя една от нас, без да те заразявам.

— Защо?

— Ако ще пазиш Стивън, тогава заслужаваш защитата на глутницата. Ако ще поемаш рискове за нас, тогава заслужаваш да получиш предимството на нашата защита.

— Не се приема — казах аз. — Но и не съм твърде впечатлена от вашата защита досега.

В минутата, в която го казах, си пожелах да не го бях правила. Лицето му посърна.

— Ти го направи лично снощи с Рейна, Анита. Нямаш си и на идея, колко опасна може да бъде тя. Искам да получиш защитата на всички, ако нещо се случи с мен.

Погледнах към него.

— Ти ще убиеш Маркус, ако той ти скочи, нали? Няма вече да си гнуслив — докоснах ръката му. Изучавах лицето му. — Отговори ми, Ричард.

Най-накрая той кимна.

— Няма да му позволя да ме убие.

— Ти ще го убиеш, обещай ми.

Челюстта му се стегна, мускулите му потръпваха.

— Обещавам.

— Алилуя, най-накрая — каза Силви. Тя ме погледна. — Оттеглям предизвикателството си. Ти не си доминираща за мен, но можеш да бъдеш негова алфа женска. Оказваш му добро влияние — тя се върна в кръга, но не коленичи.

— Хайде, Нийл — каза тя. — Приеми я.

Той поклати глава.

— Не, тя не е една от нас. Не може да бъде. Няма да я призная като алфа.

— Всичко, което трябва да направиш е да докажеш на Нийл, че си сериозна — каза Силви. — Просто трябва да го нараниш малко.

— След като най-вероятно той ще оцелее след челен удар с камион, как се предполага, че ще го нараня аз?

Тя сви рамене.

— Не мислех, че някой ще те предизвика. Съжалявам — каза Ричард.

— Ти очакваш хората да бъдат мили, Ричард. Това е едно от твоите най-добри качества и най-голямата ти слабост — казах аз.

— Откажи предизвикателството, Анита.

— Ако го откажа, тогава какво?

— Това е краят. Няма да бъдеш член на глутницата, но аз мога да им наредя да те пазят от Рейна. Това е почти толкова добре.

— Казах ти, че не искам на никого да бъде нареждано да поема куршуми, заради мен. Освен това няма начин да се кандидатирам доброволно за бой с голи ръце срещу ликантроп. Ще си запазя пистолета, много благодаря.

Звънна се на вратата. Вероятно беше Едуард. По дяволите. Огледах малката групичка и въпреки, че бяха в човешките си форми, той веднага щеше да познае какво са. Той беше по-добър в подушването на чудовищата от мен, поне на живите.

— Ако твоите момчета могат да смекчат малко тона, аз ще отворя вратата.

— Едуард? — Ричард го направи да звучи като въпрос.

— Вероятно — отговорих.

Той огледа групата.

— Всички ставайте от пода. Той също е нормален.

Те станаха на краката си бавно, почти неохотно. Изглеждаха почти като опиянени, сякаш енергията в стаята беше спаднала повече за тях, отколкото за мен.

Тръгнах към вратата. Бях почти на половината път, когато Ричард изкрещя:

— Не.

Хвърлих се на земята, претъркулвайки се и усетих въздуха да изсвистява над мен, там, където Нийл беше замахнал. Ако беше по-добър в ръкопашния бой, щеше да ме закове. Изпуснатия замах го извади от баланс и аз го изритах, така че да падне на пода, но той скочи отново на крака преди аз да успея да стана, сякаш имаше пружини на гърба си. Беше адски впечатляващо.

— Спри, Нийл — каза Силви.

— Тя не отказа предизвикателството. Това е мое право.

Изпълзях назад, все още на земята, не съвсем сигурна какво да правя. Дръпнатите завеси на прозореца щяха да бъдат точно зад мен, ако се изправя. Не бях сигурна, че изправянето беше най-добрата ми възможност.

— Кажи ми правилата, бързо — помолих аз.

— До първа кръв — отговори ми Силви — Само човешка форма.

— Ако започне да се превръща можеш да го застреляш — намеси се Ричард.

— Съгласна — каза Силви. Останалите промърмориха своето съгласие.

Отлично. Нийл се хвърли към мен, напълно отделяйки се от земята, с протегнати ръце. Скочих на едно коляно, сграбчих сакото му и се търкулнах на гърба си, позволявайки на неговата невероятна инерция да ни премести. Забих краката си в стомаха му и бутнах с всички сили. Това го накара да прелети над мен в почти перфектна дъга. Демонстрира кръгово хвърляне^[1] като по учебник.

Той прелетя през прозореца, помитайки завесата със себе си. Превъртях се на краката си и се втренчих в разбития прозорец. Счупени парчета стъкло падаха по килима и двора отвън. Нийл се бореше със завесата, кръв течеше по лицето му там, където стъклата го бяха порязали.

Едуард беше на земята в бойна позиция, с изваден пистолет. Беше го насочил към Нийл, в случай че успееше да се измъкне от завесата.

— Не го застрелвай — казах аз. — Мисля, че боят приключи.

Нийл стана изритвайки прилепващата завеса.

— Ще те убия.

Извадих файърстара и го насочих към него.

— Не мисля така.

Ричард пристъпи напред край мен.

— Тя проля първата кръв, Нийл. Боят приключи, освен ако не искаш да се биеш и с мен.

— И с мен — пристъпи от другата му страна Силви. Останалите от глутницата пристъпиха зад нас. Стивън се сви в краката ми.

— Сега вече тя е част от глутницата — каза Силви. — Ако се биеш с един от нас, ще трябва да се биеш с всички ни.

Едуард ме погледна с вдигнати вежди.

— Какво става тук, Анита?

— Мисля, че току-що бях осиновена — отговорих аз.

Нийл ме погледна.

— Направи го, Нийл — каза Силви.

Той коленичи върху стъклата и завесата. Порязванията по лицето му бяха започнали вече да заздравяват. Стъклото не беше сребро или нокти на друго чудовище, така че излекуването му изглеждаше почти чудодейно.

— Ти си доминираща. Ти си алфа. — Думите се промъкнаха през гърлото му. — Ако това стъкло не беше там, ти нямаше да можеш да пролееш кръвта ми.

— Защо си мислиш, че се преместих пред него, Нийл? — попитах спокойно.

Очите му примигнаха.

— Ти си го планирала?

Кимнах и насочих пистолета си нагоре.

— Не съм просто поредното сладко личице, Нийл.

Ричард хвана лявата ми ръка, стисвайки я нежно.

— Това е чистата божия истина.

Пуснах предпазителя на файърстара.

Едуард поклати глава, усмихнат, но не прибра пистолета си. Само спря да го насочва към някого.

— Ти си единственият човек, който познавам, който води по-интересен живот от мен.

Джейсън ме погали по гърба.

— Довечера ще те изведем навън да преследваш елен.

— Мислех, че ти преследваш коли — казах аз.

Той се усмихна.

— Какво му е веселото на това? Колите не кървят.

Засмях се и след това спрях. Очите му бяха невинни като пролетно небе, изпълнени със смях, но поглеждайки в тях не бях сигурна дали се шегува с мен или не. Почти го попитах, но спрях навреме. Не бях убедена, че искам да знам.