Стивън Кинг
Подпалвачката (51)

1

В момента, в който Кап Холистър се сети за него, Джон Рейнбърд седеше в стаята си в хотел „Мейфлауър“ и гледаше телевизионното състезание „Остроумниците“. Беше гол. Седеше във фотьойла с чинно прибрани боси крака и гледаше програмата. Чакаше да се стъмни. След като се стъмнеше, щеше да зачака да стане късно. Щом станеше късно, щеше да зачака да превали полунощ. Щом превалеше полунощ и пулсът на хотела навлезеше в най-бавния си ритъм, щеше да престане да чака, да се качи до стая 1217 и да убие доктор Уонлес. После щеше да слезе тук долу, за да поразмишлява над предсмъртните думи на Уонлес, и по някое време след изгрев слънце щеше малко да поспи.

Джон Рейнбърд живееше в мир, в мир с почти всичко — Кап, Арсенала, Съединените Щати. В мир с Бога, сатаната и вселената. Ако все още не бе в пълен мир със себе си, то беше само защото земният му път не бе завършен. Той имаше много победи, много доблестни белези. Нямаше значение, че хората се извръщаха от него със страх и отвращение. Нямаше значение, че бе изгубил окото си във Виетнам. Нямаше значение какво му плащат. Той взимаше парите и използваше по-голямата им част да си купува обувки. Изпитваше голяма любов към обувките. Имаше къща във Флагстаф и макар да я посещаваше рядко, поръчваше да изпращат там всичките му обувки. Когато му се удадеше възможност, прескачаше до къщата си и се любуваше на колекцията от „Гучи“, „Бали“, „Бас“, „Адидас“, „Ван Донън“. Обувки. Къщата му се бе превърнала в цяла гора: навсякъде растяха обувкови дървета и той вървеше от стая в стая и се захласваше по плодовете им. Но когато бе сам, ходеше бос. Баща му, чистокръвен индианец чероки, беше погребан бос. Някой бе откраднал погребалните му мокасини.

Освен от обувки, Джон Рейнбърд се интересуваше само от две неща. Едното беше смъртта. Неговата собствена смърт, разбира се; той се подготвяше за това неизбежно събитие от двайсет и повече години. Работата му винаги бе включвала вземане-даване със смъртта — а той никога не бе учил друг занаят. С напредването на възрастта интересът му към смъртта се задълбочаваше, както художникът вниква все по-надълбоко в светлинните ефекти, както писателят прониква в психиката на героите си подобно на слепец, четящ по специалната система чрез допир. Най-силно го вълнуваше моментът на предаването на духа… на отделянето му от тялото, от познатия на човешките същества живот и преминаването в нещо друго. Как ли се чувстваш, когато си тръгваш от този сват? Дали си мислиш, че е сън, от който ще се събудиш? Очаква ли те християнският дявол с вилата си, готов да я забучи в трептящата ти душа и да я отнесе в ада като парче месо за шиш кебап? Има ли радост там? Съзнаваш ли, че умираш? Какво виждат очите на умиращия?

Рейнбърд се надяваше да има възможност да разбере. В неговия занаят смъртта често идваше бързо и неочаквано, докато мигнеш. Той се надяваше, че когато удари неговият час, ще има време да се приготви и да почувства всичко. Напоследък все по-често се взираше в лицата на жертвите си и се опитваше да открие тайната в очите им.

Смъртта го интересуваше.

Интересуваше го също и малкото момиченце, което бе подлудило всички. Тази Чарли Макджий. Кап се заблуждаваше като смяташе, че Джон Рейнбърд има само най-бегла представа за случая Макджий и съвсем никаква за „Серия шест“. В действителност Рейнбърд знаеше почти колкото самия Кап — нещо, което със сигурност щеше да му осигури крайната мярка, ако се разбереше. Те подозираха, че момиченцето притежава някаква голяма или потенциално голяма сила — ако не и цяла група от сили. Искаше му се да се срещне с това момиченце и да види какви са му силите. Той знаеше, че и Анди Макджий обладава, както я нарича Кап, потенциална способност за хипнотично внушение, но това не засягаше Джон Рейнбърд. Той все още не беше срещал човек, който да е в състояние да му внуши нещо.

Телевизионното състезание свърши. Започнаха новините. Нямаше нито една хубава. Джон Рейнбърд седеше, без да яде, без да пие, без да пуши, чист, празен, непокрит и чакаше да настъпи часът на убийците.