Стивън Кинг
Подпалвачката (16)

16

След като изпрати Вики до общата спалня, Анди тръгна през университетския двор към магистралата — смяташе да хване кола на стоп до града. Макар да го чувстваше само като полъх върху лицето си, майският вятър силно брулеше брястовете край алеята, сякаш точно над него във въздуха течеше невидима река, от която той долавяше играта само на най-слабите, далечни вълни.

Джейсън Гирни Хол беше на пътя му и той спря пред тъмната грамада на сградата. Пременени с нова шума, дърветата наоколо кръшно танцуваха сред невидимото течение на реката от вятър. По гръбнака на Анди пропълзя студена тръпка и се настани в стомаха му с ледена тежест. Той потрепера, въпреки че вечерта беше топла. Луната като голям сребърен долар препускаше между нарастващите облачни салове — позлатени ладии, литнали пред вятъра по тъмната въздушна река. Лунната светлина се отразяваше в прозорците и те блестяха като неприятни, безучастни очи.

„Там вътре стана нещо — помисли си той. — Нещо повече от това, което ни казаха и убедиха да приемем. Какво беше то?“

Мислено пак видя онази давеща се, окървавена ръка… само че този път я видя как плясва схемата, оставя ален отпечатък с формата на запетая, хартията шумно заплющява и се навива на руло.

Той се запъти към сградата. Ама че безумие. Няма начин да те пуснат в залата за лекции след десет часа вечерта. А и…

И ме е страх.

Да, страх ме е. Струпаха се твърде много тревожни полуспомени. Твърде лесно е да се самоубедя, че са били само фантазии: Вики вече е на път да го стори. Подопитен обект изважда очите си. Момиче крещи, че предпочита да умре, че смъртта би била по-добра, дори ако трябва да отиде в ада и да гори там цяла вечност. На друг пък му спира сърцето, след което го скриват от погледа със смразяващ професионализъм. Защото, признай си, Анди, не мисълта за телепатия те плаши. Плаши те мисълта, че някое от тези неща може да се е случило.

Като потракваше с токове, той се изкачи до големите двойни врати и се опита да ги отвори. Бяха заключени. Зад тях се мержелееше празното фоайе. Анди почука и щом видя, че от тъмното излиза някой, едва не побягна. Едва не побягна, защото лицето, което щеше да се появи от тези плуващи сенки, щеше да е на Ралф Бакстър или на висок мъж, с дълга до раменете руса коса и белег на брадичката.

Но не беше нито единият, нито другият: мъжът, който излезе да отключи и подаде през вратите киселата си физиономия, бе типичен университетски пазач — около шейсет и две годишен, със сбръчкани бузи и чело и бдителни сини очи, които сълзяха от прекалено честите срещи с бутилката. На колана му имаше защипан голям часовник.

— Сградата е затворена! — отсече той.

— Зная — не се предаде Анди, — но аз участвах в един експеримент горе, в стая №70, който приключи тази сутрин, и…

— Няма значение. Сградата се затваря в девет през седмицата! Почакай до утре!

— …и мисля, че съм си забравил там часовника. — Анди не притежаваше часовник. — Нали няма да ми откажете? Ще хвърля само един бърз поглед.

— Никого не мога да пусна — отговори нощният пазач, но изведнъж в гласа му се прокрадна някаква странна неувереност.

Без изобщо да се замисля, Анди зашепна:

— Сигурно можете. Просто ще хвърля един поглед и след това ще си тръгна. Няма да си спомняте дори, че съм идвал, нали?

Внезапно изпита странно усещане в главата: сякаш се протегна и тласна възрастния нощен пазач, само че с мисъл вместо с ръце. И пазачът взе, че отстъпи несигурно две-три крачки и освободи вратата.

Анди влезе леко разтревожен. Остра болка прониза мозъка му, но бързо премина в слабо туптене и след половин час изчезна съвсем.

— Да не ви стана зле? — попита той пазача.

— Ъ? Не, нищо ми няма, всичко е наред — подозрителността на пазача бе изчезнала: той се усмихна на Анди съвсем приятелски. — Върви горе и си потърси часовника, щом искаш. И не се притеснявай. Аз сигурно ще забравя, че си тук.

Старецът потътри крака към стаичката си.

Анди го изгледа втрещен, после разтърка разсеяно челото си, сякаш да прогони леката болка. Какво, за Бога, бе направил на този изкуфял дядка? Нещо, без съмнение.

Той се обърна, отиде до стълбите и започна да се изкачва. В горния коридор, тесен и потънал в мрак, тягостният страх от затворено пространство го стегна като с невидим нашийник и взе да го задушава. На тази височина сградата се потапяше сред реката от вятър и въздухът бръснеше пискливо стрехите. Стая №70 имаше две двойни врати с прозорци от матирано зърнисто стъкло в горните си части. Анди стоеше пред тях, заслушан в глухото потракване на вятъра по ръждясалото мъртвило на старите улуци. Сърцето му думкаше тежко в гърдите.

Замалко да си тръгне, изведнъж му се видя по-лесно да си остане в неведение, да забрави. После се пресегна, стисна топката на бравата и се опита да се успокои с мисълта, че проклетата стая ще се окаже заключена и това ще реши въпроса.

Само че не беше. Бравата се завъртя. Вратата се отвори.

Стаята беше празна, осветена единствено от потрепващата лунна светлина, промъкнала се през люлеещите се клони на старите брястове отвън. Но и това бе достатъчно да се види, че кушетките са изнесени. Черната дъска беше изтрита и измита. Схемата бе навита на руло, от което висеше само пръстенът за дърпане. Анди пристъпи, пресегна се с потрепваща ръка и го дръпна.

Мозъчните дялове: човешкият мозък, накълцан и надписан като в касапница. Самата гледка го накара отново да изпадне в наркотичен унес, пронизван от светкавични видения. Започна да му се повдига и от гърлото му се изплъзна деликатно като сребърна паяжинна нишка, жалостиво стенание.

Кървавата следа стоеше като черна запетая сред неясната лунна светлина. Отпечатаният надпис, който несъмнено бе гласял: CORPUS CALLOSUM преди експеримента тази неделя, сега гласеше: COR OSUM, разкъсан от извилото се като запетая петно.

Такава дребна подробност.

Такава съществена подробност.

Изправен в тъмнината, загледан в схемата, Анди се разтрепери целият. Какво от виденията сега се превръщаше в истина? Малка част? Повечето? Всичко? Нищо?

Стори му се, че зад гърба му крадливо проскърца обувка.

Ужасен размаха ръце и удари с едната схемата. Хартията издаде същия кошмарен звук и се нави на руло, плющейки страховито в черната като преизподня стая.

По обления с лунна светлина далечен прозорец внезапно се почука — вероятно клонче или може би пръстите на мъртвец, с полепнали съсиреци и парченца тъкан по тях: пуснете ме вътре аз оставих там вътре очите си о пуснете ме вътре пуснете ме…

Главата му се замая, унесе го видение със забавени движения, видение в каданс, беше сигурен до прималяване, че зад прозореца е онова момче, един дух в бяла роба, с капещи черни дупки вместо очи. Сърцето подскачаше в гърлото му.

Зад прозореца няма никой. Там няма нищо.

Но нервите му бяха обтегнати и когато клончето отново зачука неумолимо, той побягна, без да си прави труд да затваря вратата зад себе си. Хукна по тесния коридор и изведнъж наистина го подгониха стъпки, ехо от собствения му тропот. Слезе по стълбите, скачаше през две стъпала и стигна до фоайето задъхан, с блъскаща в слепоочията му кръв. Дъхът бодеше в гърлото му като слама.

Пазача го нямаше. Анди излезе, затвори едната от големите остъклени врати на фоайето и тръгна по алеята през двора, прокрадвайки се като беглец, какъвто щеше да стане.