Стивън Кинг
Подпалвачката (124)

2

Почивката на Анди не беше лека и ползотворна като на дъщеря му. Той се мята и въртя, задрямва от време на време, после се сепва от дрямката точно щом започнеше да се задълбочава, защото до съзнанието му се докосваше някакъв кошмар с ужасно начало. Единственото, което си спомняше, беше как Чарли се олюлява по пътеката между клетките в конюшнята с изчезнала глава, а от врата Й вместо кръв бликат синьочервени пламъци.

Бе възнамерявал да остане в леглото до седем часа, но щом цифрите на електронния часовник до леглото показаха 6:15, не можа да се сдържи повече. Провеси крака и се запъти към душа.

Снощи, точно след девет, бе влязъл бившият асистент на Пайнчът, доктор Нътър, с отчислителните документи на Анди. Нътър, висок оплешивяващ мъж към края на петдесетте, беше бъбрив и доброжелателен. „Съжалявам, че ни напускаш; надявам се на Хаваите да ти хареса; иска ми се и аз да дойда, ха-ха; моля те, подпиши това.“

Листът, на който Нътър го караше да се подпише, представляваше списък на малкото му лични вещи (включително и връзката с ключовете му, забеляза жегнат от носталгия Анди). От него се очакваше да ги прегледа и на Хаваите да подпише друг лист, на който ще пише, че действително са му били върнати. Искаха от него да подпише документ, засягащ личните му вещи, след като бяха убили жена му, бяха ги преследвали с Чарли през половината страна и накрая ги бяха отвлекли и затворили; това се видя на Анди зловещо забавно, в стил Кафка. „Аз определено не бих желал да загубя нито един от тези ключове — помисли си той, драсвайки подписа си, — може някой от тях да ми потрябва, за да си отворя бутилка с газирана вода, нали така, хора?“

Имаше и копие на програмата за сряда, старателно подписано от Кап в долния ъгъл на страницата. Тръгването беше определено за дванайсет и половина — Кап ще вземе Анди от жилището му. Двамата ще продължат към източния пропуск, като минат покрай паркинг С, откъдето ще вземат две коли да ги съпровождат. После ще карат до Андрюс и ще се качат на борда на самолета към петнайсет часа. Предвидено беше едно кацане за зареждане — на военновъздушната база Дърбан, близо до Чикаго.

„Добре — помисли си Анди. — Чудесно.“

Той се облече и започна да снове из апартамента, като подреждаше дрехите си, принадлежностите за бръснене, обувките и чехлите. Те го бяха снабдили с два куфара „Самсънит“. Не забравяше да прави всичко бавно, движейки се с внимателната концентрация на наркоман.

След като научи за Рейнбърд, първата му мисъл беше надежда да го срещне: такова огромно удоволствие би му доставило тласването на човека, стрелял по Чарли с упойващата стреличка, а след това и успял да я измами по един дори още по ужасен начин; да го накара да допре пистолета до слепоочието си и да натисне спусъка. Но вече не искаше да среща Рейнбърд. Не искаше никакви изненади. Безчувствените петънца по лицето му се бяха свили до размера на убодено от карфица, но все още си стояха там — едно напомняне, че ако му се наложи да прекали с тласъка, най-вероятно ще се убие.

Той искаше само всичко да мине гладко.

Малкото му вещи за съжаление бяха прибрани прекалено бързо и той остана без никаква друга работа, освен да седи и да чака. Мисълта, че скоро пак ще види дъщеря си, беше като малко топло въгленче в съзнанието му.

На него също един часът му се струваше на цяла ера разстояние.