Деймън Найт
Древното безумие (2)

II

Площадът на фонтаните гледаше крайбрежието и Морето. Под дълги навеси от зелено стъкло бяха разположени разнообразни вина и дарове на океана. Свиреше оркестър и танцуваха весели двойки. Като се отдалечиха малко, Мари и Рибарят се усамотиха в една беседка.

Те лежаха един до друг плътно и се прегръщаха.

— Обичам те — възбудено и радостно шепнеше момичето.

Той се размърда и внимателно я погледна. В сивите очи пробягна тревога:

— Защо досега не си имала никой? Не предполагах, че…

— Чаках те — едва доловимо за ухото, но съвсем уверено отвърна Мари, после го прегърна, опита се да се притисне до него, но той се дръпна и продължи да пита, като я гледаше замислено:

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Знаех! — отвърна простичко Мари и плахо докосна рамото му. Тялото на Рибаря се напрегна и той жадно я зацелува, като си затвори очите.

Когато всичко мина и остана в спомените, девойката тихо изплака и по лицето й потекоха сълзи. Тя не можеше да си обясни, какво ставаше с нея, продължаваше да хлипа и да се притиска все по-силно към него…

После дълго се разхождаха по крайбрежието. По пустинния плаж се виждаха проснати да съхнат платна, рибарски мрежи и най-различни други рибарски снаряжения. Две лодки стояха до пристана, а останалите като едва забележими точки отминаваха хоризонта. Още по-далече на изток се виждаше тъмното петно на Материка и струпването на камъни — Пристанището.

— Ти живееш там — със замечтан глас произнесе Мари. — Ще си отидеш в Пристанището и ще ме оставиш сама…

Замислеността в очите му се замени с недоверчивост, той я хвана за ръка и като я погледна настойчиво каза:

— И какво от това?

Тя вдигна упорито глава и като се облегна на рамото му, произнесе с притихнал глас:

— Искам да съм само с теб.

— Но ти не можеш! Нали си от острова, а аз от Материка.

— Да, така е…

— Тогава защо са тези глупави измислици?

— Не зная.

Те изоставиха крайбрежието и тръгнаха край верига от складове, от чиито разтворени врати се носеше миризмата на сушена риба, катран и въжета, после минаха през уютното дворче, където си почиваха обърнатите с дъното нагоре лодки.

Полегатата стълба ги отведе в лабиринт тесни улички, осветени от тайнствена синя светлина. Той я прегърна и зашепна:

— Преди тебе с някоя друга не ми бе така хубаво. Какво направи ти с мен?

— Само те обичам, скъпи — нежно се усмихна Мари.

Той здраво я целуна, после се дръпна назад и като се намръщи каза:

— Утре аз трябва да съм в Пристанището.

— Толкова бързо? Аз си мислих, че…

— Свърших работата си днес сутринта — рязко я прекъсна той. — Най-обикновена настройка на радарите.

Думите му поразиха Мари, тя не можеше и не искаше да им повярва.

— Ти не можеш да останеш, нали?

— Знаеш, че не — с известно раздразнение отвърна Рибарят. — Когато ми заповядват, идвам, когато си свърша работата си отивам.

* * *

Напразно Мари се опита да върне времето назад, то бе изтекло между пръстите като вода или ситен пясък. Небето бавно се стъмняваше, надникнаха звездите, задуха прохладен и свеж нощен вятър. До пристана се поклащаше на вълните готовия за отплуване кораб. Клайв се приближи до Мари и изглеждаше особено бледен, макар това да бе предизвикано от светлината на силния прожектор. Очите им се срещнаха.

— Аз няма да плача — промълви смело девойката.

Той нетърпеливо, но нежно я прегърна.

— Мари, ти знаеш, че не бива така. Съвземи се. Намери си някой друг и бъди щастлива с него.

— Добре, аз ще си намеря друг и ще бъда щастлива — послушно отвърна момичето.

Той я погледна объркано, наведе се и я целуна, но не срещна отговор. Като се сбогува, той бързо изтича нагоре по трапа, скочи на палубата и гласът му се сля с общия весел хор на прощалните възгласи.

На сутринта Мари се събуди и усети, че е загубила нещо, което не ще може да намери отново. Сърцето й заби и тя седна в постелята.

Сестрите ставаха и се прозяваха. В общата спалня миришеше на кафяво масло и свежо изпрано бельо. От банята се носеше веселият плисък на душовете. Белите перденца на прозорците бяха дръпнати и Мари от леглото си можеше да види ярките жълти покриви на къщите, разхвърляни живописно по крайбрежието. Въздухът бе прохладен и кристално чист. Без никакво съмнение, утрото е най-хубавото време на деня.

Мари механично се облече и изми.

— Как си? — поинтересува се Мия.

— Клайв си отиде.

— Е, да си върви, други ще дойдат вместо него — усмихна се сестричката ободрително и тръгна по своите работи. Макар да бяха почти връстнички, тя не се чувствуваше добре в присъствието на Мари.

Оживените разговори между сестрите продължиха и по време на закуската. Но Мари не взе участие в тях. Все така мълчаливо тя отиде до тъкачния си стан и се настани на работното си място в работилницата.

* * *

Как бавно минава времето! И колко още дълго ще трябва да се занимава с тази работа. Нима сега ще може да понесе предишния начин на живот? Мари се опита да премести лостовете на стана, но ръцете й отказаха да се подчиняват. По лицето й потекоха сълзи.

— Какво ти става, да не ти е лошо? — забезпокои се Мия.

— Не мога, не мога — устните на Мари се разтрепераха и тя не успя да произнесе нито дума повече, сложи глава на стана и заплака гласно.

Разтревожените възгласи на сестрите заглушиха гръмкия глас на Вивана:

— Какво става с теб, мъничката ми?

Мари вдигна разплаканото си лице:

— Той замина, Вивана, а аз…

— Но от това нищо страшно не е станало.

— Но аз го обичам!

— За това не бива да плачеш. Седни и се успокой. — Вивана внимателно разгледа Мари и като смекчи гласа си, продължи: — Ти ще се почувствуваш по-добре, ако отидеш на църква още сега. — Вивана стисна рамото на Мари, приятно, както само тя умееше, и я побутна към изхода.