Деймън Найт
Древното безумие (4)

IV

Старейшините на Клана на Тъкачките важно заседаваха на дървената маса в просторното помещение с нисък таван. Мургавите им, но състарени лица показваха, че те са предхождащи копия на Мари и нейните сестри.

— Ваша чест — каза след като се поклони с почит Вивана, — нещо става с нашата младша сестра Мари. Тя не иска да работи.

— Така ли? — учуди се най-възрастната Лаура 1. — Нима е болна?

— Не, ваша чест. Докторите я прегледаха, намериха, че е отслабнала и й предписаха тонизиращо вино, но тя го изхвърли.

Снежнобелите рокли зашумяха. Старейшините, като по команда се обърнаха да погледнат Мари.

— Ела по-близо, моето момиче — каза Лаура 1 след кратка пауза.

Мари послушно се приближи.

— Сега ни кажи, защо не ти се работи и защо си изхвърлила лекарството?

— Няма да работя, докато не ми върнат Клайв.

— Клайв ли? Кой е той?

— Моята любов от Материка. Трябва да съм до него. Пуснете ме там или поне той да дойде при мен.

— Но скъпа моя — каза Лаура 1 и се наведе над масата, — ако правилно те разбирам, ти искаш да бъдеш с него, само защото той е прекарал с теб една или две нощи?

Мари кимна в отговор.

— Това е абсурдно. Какво ще стане, ако всички започнем да искаме същото?

— Тогава всяка жена ще си има любим мъж и всички ще сме щастливи.

— Но скъпа, ние и сега сме щастливи. Освен теб, разбира се.

Мари не успя повече да се сдържи и се разплака с пълен глас:

— Той е мой — занарежда тя, — искам си го, върнете ми го, искам го…

Старейшините се спогледаха многозначително. Лаура 1 направи знак и Вивана изведе девойката.

— Брей, че весела история — подхвана Лаура 1. — Какво ще правим сега?

— Кой знае, може би, ако се появи друг мъж, тя ще забрави Клайв и мъките й ще престанат?

— Идеята е добра — проговори Лаура 1, — нека я обсъдим.

Старейшините се наведоха една до друга и зашепнаха заговорнически.

* * *

— Искаш да изглеждам красива? — жално запита Мари. — Защо?

Миа прокара бледото червило по още по-бледите устни на сестра си.

— Ти не се безпокой за нищо. Обърни се наляво, така… свършвам с лявата ти вежда, дай сега дясната… Какви са тънки! Ето ти новата рокля. Облечи я, скъпа!

— Е, и каква е разликата — въздъхна Мари, но послушно стана и се преоблече. — Това достатъчно ли е?

— Не бързай, ще те среша, изправи се де… така си прекрасна! Всеки мъж…

— Мъж ли? Клайв? — Мари поруменя.

— Е, не може ли да помислиш за някой друг? — в гласът на Мия се промъкна лошо скриваното недоволство. — Поне опитай. Най-малкото заради мен!

Мари наведе главата си.

— Добре — изрече тихо.

* * *

Навън слънцето светеше ярко. Край беседката жените тихо си разговаряха. Сред тях се намираше русокосият Химик Ханър, як и добродушен мъж, пращящ от здраве. Той ощипа най-близката до ръката му и започна да приказва нещо интересно на ухото й.

— Тихо, ето ги, идват насам, Ханър — прекъсна го жената.

Химикът недоволно се намръщи, кимна и се скри в беседката. Само след миг се появиха Мия и Мари. Като видя тълпата, последната уплашено се дръпна назад.

— Мия, какво става тук? Позволи ми да си отида.

— Не, мила, влез в беседката и ще ти стане по-добре.

— Но защо? Нали ти каза, че Клайв го няма…

— Върви и сама ще разбереш всичко.

Очите на Мари се оживиха, тя се приближи до беседката, пъхна вътре глава и тихо повика:

— Клайв, тука ли си?

Отвърна и мълчание. В полумрака се виждаха очертанията на лежащо мъжко тяло. Мъжът се изправи, здраво хвана момичето за ръце и я привлече към себе си. От устата му замириса на бира и риба. Мари се заизвива в прегръдките му и завика пронизително:

— Пусни ме! Ти не си Клайв!

— И какво от това — измърмори Ханър и запуши с длан устата й. Мари веднага го захапа.

— Ей, какво ти става! — изрева той и се дръпна.

Навън жените се разшумяха като разтревожени пчели в кошер:

— Какво става при вас?

— Тя ме ухапа — възкликна Ханър.

— Ама че глупак си, бива ли да си така груб с нея.

Мари се измъкна от беседката, с труд се изправи и като хлипаше си тръгна без да погледне никого. Избяга направо в спалнята и по пътя си оправяше дрехите…