Деймън Найт
Древното безумие (3)

III

Остров Илирия не напомняше с формата си останалите северни свои събратя — обграден с хълмове от всички страни, с продълговата падина в средата, той приличаше на бебешка люлка. Разположените на различни нива павирани улици се съединяваха помежду си със стълби, балкони и арки. Причудливата архитектура на зданията се подсилваше от украсата им в разнообразни пастелни тонове.

Бе тръгнал да плава преди триста години и си оставаше неизменен — същите сгради, улици, площади и градини, продоволствени складове, машини, скрити от погледите.

Дори жителите, и най-вече те, не бяха се изменили външно. Преди триста години основателите на Илирия избрали от наличния и съкращаващ се генофонд двеста особи, устойчиви, весели, трудолюбиви и близки по дух и характер, за постоянно възпроизводство. После издали закон за стерилизация на мъжете и така расата им намерила безсмъртието си в инкубаторите и запасите от замразени гени в Ембрионариите на Клана.

А когато на Материка замърсяването от екологическата катастрофа се намалило, някои жители на острова емигрирали там и организирали колонии, но всеки илириец знае, че само на острова животът е въплътен в най-съвършените си форми. Непотопяемата частица земя, затворена в яка керамична обвивка, изглеждаше вечна.

Мари вървеше към църквата по познатите и оживени вечер улици, а сега така непривични и пусти, забулени от лека утринна мъгла. Неколцината минувачи с любопитство гледаха девойката.

Над хълма Карпентър се извисяваше грамадния купол на църквата. Като се изкачи до входа по стъпалата, Мари се спря и огледа. Вълните плавно достигаха брега и се разбиваха с бяла пяна. А далеч, почти зад хоризонта, се виждаше земя…

Мари постоя неподвижна известно време, изтри бликналите сълзи и влезе в прохладната сянка на църквата. Срещу нея се насочи Свещеник Клайбърт, облечен в дълга туника и с петна от мастило на ръцете.

— Добро утро, сестро — поздрави я той, — какво ви води при мен?

— Аз обичам един човек, но… той е от материка, от Пристанището…

Отец Клайбърт повдигна учудено вежди, погледна я и предложи на девойката да го последва. Той тръгна бързо по коридора, стигна до някаква незаключена кръгла врата, отвори я и пусна Мари вътре.

— Двадесет минути — обяви той и я остави сама.

Мари се оказа в нещо като грамадно яйце — такава форма имаше това странно помещение. С просто око бе трудно да се определи разстоянието до стените, но за девойката те изглеждаха безкрайно далечни. Постепенно погледът й се замъгли, главата й се завъртя и тя легна на пода. Мина известно време и до ушите й стигна нежен нисък звук, приличащ на далечния прибой. Мари затаи дъх и се заслуша. Звуците идваха от всички страни. Скоро тя разбра, че тези звуци са всъщност ехото, което многократно се отразяваше от стените, от ударите на нейното сърце.

* * *

Стените се раздвижиха и като гигантски проницаем донякъде купол надвиснаха над нея. Девойката лежеше по гръб, гледаше в нищото и усещаше истинската реалност на собственото си физическо съществуване. Тя усещаше организма си като единно цяло — от връхчетата на пръстите си до темето на главата, — но бе забравила, колко е важна за нея лю…

— Е, как си сега? — запита отец Клайбърт. — Стана ли ти по-добре?

— Да — едва чуто произнесе Мари.

— Ела отново, щом усетиш някое странно чувство — каза свещеникът и я изпрати до изхода.

Мари се спусна по стълбата, краката й едва се подчиняваха. Но изведнъж тя се понесе по ярко осветения от слънцето склон и след миг се оказа в подножието на хълма. Там тя гръмко се разсмя, като видя изуменото лице на един Ковач, който я наблюдаваше.

— Защо се смееш? — запита този дебелак.

— Аз идвам от църквата!

Ковачът нещо измърмори и продължи замислено да си бърка в носа.

На крайбрежието Мари спря пред най-близкия басейн, съблече се и скочи вътре. Морската вода се разплиска и започна да дава прохладата си на разгорещеното тяло. Мари удряше с ръце повърхността и дори не се смути, когато двама млади Готвачи я загледаха шеговито и започнаха многозначително да си намигат.

След къпането Мари навлече на мокрото си тяло дрехите си и закрачи леко по пясъка. Изпълваше я безпричинна радост и тя започна да си тананика лекомислената мелодия на позната песничка. Изпълняваше я оркестъра, когато…

Мари рязко спря и гърлото й се сви конвулсивно. Мислите се замятаха хаотично и тя започна да разглежда с безпокойство кафявата точка на хоризонта, от която се отдалечаваха все повече и повече…

Краката на Мари се подкосиха, тя се отпусна на земята и заплака горчиво, като закри очи с длани.

* * *

Любовта, която така внезапно обхвана Мари, се оказа съвсем не такова леко и приятно чувство, както се пееше. По-скоро бе нещо като безумна и натрапчива мисъл, която не можеше да прогони от мозъка си.

Непрекъснатите терзания измъчиха Мари, погледът й помътня, очите хлътнаха навътре и тя като сянка стоеше в тъкачницата и гледаше все в една точка. И сестрите й страдаха. Вече не се разнасяха предишните весели шеги и силен смях. В Клана цареше униние. Мари виждаше, колко неприятности носи на близките си. Но какво би могла да направи със себе си?

Разбира се, би могла отново да отиде в църквата и да престои нови двадесет минути в яйцевидната стая. Но за да се излекува от любовта… трябва вечно да седи там.

Девойката си представи, че тича боса и невчесана по улицата, а всички след нея свирят, смеят се и викат: „Лудата Мари! Лудата Мари…“ и се ужаси.

Ах, Той да беше сега с нея! Мари не би се отделяла от него нито за миг. Какви глупости изричаха сестрите й, като й предлагаха други мъже! Колко е жалко, че никой не я разбира…