Деймън Найт
Древното безумие (1)

I

Тридесет сестри, приличащи си като две капки вода, седяха зад предачните станове в прохладната сянка на работилницата над галерията на Тъкачите. Тихите им гласове и шумоленето на белите платове от време на време се заглушаваше от нечии силни викове, примесени с припламвания на смях.

Високите и снажни момичета се различаваха единствено, и то почти незабележимо, по пълнотата си. И това различие се разтваряше в еднаквостта на жестовете, погледите, усмивките, които озаряваха понякога мургавите им лица и създаваха впечатление, че в помещението са наредени множество огледала и всяко от тях отразява едно и също момиче.

Само сериозното и с нежни черти лице на най-младата от сестрите, Мари, изглеждаше някак си чуждо. Раждането й бе решено преди шестнадесет години, когато спешно бе нужно да се намери замяна на старата Ану-1, която бе паднала от прозореца и изпочупи горната част на ключицата си. Казват, че подготовката на раждането се е извършила прекалено прибързано, тя се е появила на свят от лош ембрион и не е следвало да я оставят жива. Сега ставаше ясно, че това се е отразило на характера й — момичето бе затворено и меланхолично.

Но тогава Старейшините решиха, че тя ще живее.

От най-далечния ъгъл на работилницата се разнесе гръмогласният вик на най-старшата от жените, грубоватата, но добродушна Вивана:

— Казват, че вчера от материка е дошъл новият Рибар. Ако е наистина хубав, аз ще се захвана с него и докато се занимавам така, някоя от вас може да си опита щастието с моя Тино. Роза, какво ще кажеш? Тино дали ти подхожда?

Изтъканото платно потрепери от гръмкия смях.

— Нима той вече ти стана досаден? — не й остана длъжна Роза, ниско момиче, малко пълничко и кръглолико. — Вивана, знаеш ли, ако новият Рибар се окаже красавец като предишния, аз ще се заема с него сама, а на теб ще прехвърля моя Митрий.

Голямо количество зелена и хладна маса се плесна в кошницата. Някой извика:

— Охо-хо, Гого и Вивана!

Всички сестри се разсмяха и само Мари продължи работата си, без да вдигне глава.

— Отлично — навъси се Вивана, но веднага се разсмя. — И на кого ще се падне Ханър?

— На мен!

— Не, на мен! — светлокосият и хитроват на вид здравеняк Ханър бе любимец на Тъкачките. — Шегите настрана. Отстъпи Ханър на младите. Той е прекалено хубав за такива стари кранти като вас.

Но Вивана не обърна никакво внимание на негодуващите викове.

— Да го дадем на Виола… макар, че не, какво ще кажете за Мари?

Смехът и гюрултията мигновено стихнаха и всички се обърнаха към мълчащото досега момиче, което с пръстите си обработваше кремаво платно. Тя се изчерви и заклати глава — още не бе имала любовник.

Усмивките изчезнаха от лицата, жените се обърнаха и започнаха разговорите си отново, като пронизително викаха имената на познатите мъже. Нежните пръсти на Мари се разтрепераха, нишките се оплетоха и сложната фигура на платното се обърка. Девойката спря тъкачния стан и започна да сваля повреденото парче. Сълзите й напираха да излязат навън, но тя се стараеше да изглежда спокойна, като се надяваше, че Мия, съседката й, няма да забележи объркването й.

От улицата се раздадоха силни гласове. Група мъже весело пееха, като си съпровождаха с флейти и китари. По стълбите се раздаде тропот. Жените трепнаха и загледаха вратата.

Блъскайки се един друг, смеейки се, шегувайки се в помещението нахълтаха мургавите и стройни Механици и светлокосите Химици. И мигновено започнаха импровизиран бой. Няколко стана се обърнаха, жените се разпискаха и като се разсърдиха престорено, се заеха да изтласкват борещите се обратно през вратата. Образува се купчина мятащи се тела.

Но един човек не вземаше участие в общата схватка — висок и строен момък със сиви очи. Той привлече вниманието на Мари. За миг погледите им се срещнаха и тя усети необикновена болка в гърдите.

— Май се разболявам — едва успя да прошепне на Мия, която я наблюдаваше с тревога.

— Не сега — запротестира Мия, — потърпи още малко.

Гласът на Вивана надвика веселия шум:

— Какво правите, глупаци? Нима не виждате, че половината работа отиде на вятъра? Махайте се и не ни пречете повече!

— Днес всички имаме празник, в чест на пристигането на Рибаря — весело викна един Механик. — Да вървим, какво чакате?

Жените радостно скочиха и се присъединиха към мъжете.

Високият и непознат момък продължи да стои и да гледа Мари. Девойката се смути, обърна се рязко и замря на мястото си. След миг усети някой да се приближава и да спира зад гърба й. Това бе той. Наведе се над нея и нежно я попита:

— Как те наричат?

— Мари…

— Искаш ли да отидем заедно там, Мари?

Всички дружно млъкнаха и се обърнаха към тях, като очакваха отговора й. Тя тъкмо се канеше да му откаже, когато езикът й не се подчини и с радостен трепет и вълнение тя тихо произнесе:

— Да.

Почувствува се лека като перушинка, изправи се и подаде доверчиво ръка на момъка.

* * *

— И така — усмихна се Докторът, светлоок веселяк, с широкопола кафява шапка на главата и дълга жълта туника. — Днес ти предстои среща с Рибаря. — Отвори куфарчето си, извади някаква таблетка и я подаде на Мари. — Вземи я, дете мое.

— Какво е това? — изчерви се момичето.

— Малка предпазна мярка. Нали не искаш в корема ти да почне да расте дете? Разбирам, че това те изненадва. Но виждаш ли, на Материка вместо да стерилизират мъжете, както правим ние, обезопасяват жените. Затова ние, Докторите, трябва да сме особено внимателни. Е, гълъбице, изпий таблетката.

Мари послушно налапа таблетката и изпи чаша вода.

— Прекрасно — просия Докторът, — сега можеш да не се вълнуваш. Пожелавам ти да си прекараш времето чудесно.