Метаданни
Данни
- Серия
- Метро (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Метро 2033, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Васил Велчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 153гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дмитрий Глуховски. Метро 2033
Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Вихра Манова
Технически редактор: Божидар Стоянов
ISBN 978-954-28-0239-6
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Метро 2033 | |
Метро 2033 | |
Автор | Дмитрий Глуховски |
---|---|
Създаване | 2002 г. Русия |
Първо издание | 2005 г. Русия |
Оригинален език | руски |
Жанр | фантастика |
Вид | роман |
Поредица | Фантастика |
Следваща | Метро 2034 |
ISBN | ISBN 978-954-28-0239-6 |
Метро 2033 в Общомедия |
„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]
Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]
По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.
Източници
- ↑ Официална страница на книгата // Архивиран от оригинала на 2008-02-25. Посетен на 2008-05-18.
- ↑ Страница на проекта с пълен текст на руски език // Архивиран от оригинала на 2013-07-30. Посетен на 2008-05-18.
|
Глава 5
За патроните
Общо взето, нямаше нужда Артьом да си събира багажа, защото още не го беше разопаковал, пък и нямаше какво толкова да разопакова. Не знаеше само как да изнесе незабележимо автомата, така че да не привлече ничие внимание. Бяха им дали огромни автомати, армейски, калибър 7,62, с дървени приклади. Винаги изпращаха керваните до близките станции с такива големи оръжия.
Артьом лежеше, покрил главата си с одеялото, без да отговаря на изпълнените с недоумение въпроси на Женя: защо дреме тук, когато отвън е толкова весело, да не се е разболял… В палатката беше горещо и задушно, още повече — под одеялото. Сънят все не идваше, колкото и да се опитваше Артьом да заспи, и когато най-накрая се унесе, виденията му бяха много неспокойни и неясни, сякаш през мътно стъкло: той бягаше нанякъде, разговаряше с някого с размито лице, отново бягаше… Разбуди го отново Женя, разтърсвайки го за рамото и съобщавайки му шепнешком:
— Слушай, Артьом, някакъв човек те търси… Да нямаш проблеми?
— Не, всичко е наред, просто трябва да поговорим. Спи, Женя. Аз скоро ще се върна — също толкова тихо му обясни Артьом, докато обуваше панталоните и изчакваше Женя отново да си легне. После предпазливо измъкна раницата си от палатката и понечи да изнесе и автомата си, когато изведнъж Женя, чувайки металическото изтракване, отново попита разтревожено:
— А това за какво ти е? Сигурен ли си, че всичко е наред?
На Артьом му се наложи да го успокоява и да му обяснява, че просто иска да покаже нещо на своя познат, че са спорили за нещо, че всичко е наред и така нататък.
— Лъжеш! — заяви убедено Женя накрая. — Добре, кога да започвам да се тревожа?
— След година — промърмори Артьом, надявайки се, че е прозвучало достатъчно неразбираемо, отмести завесата на палатката и излезе на платформата.
— Туткаш се, момче — процеди недоволно през зъби чакащия го Бърбън. — Мамицата ти! Какво си мислиш, да мъкнеш тази гадост през всичките кордони? — поинтересува се гнусливо той, посочвайки автомата. За свое учудване Артьом видя, че той не носи никакво оръжие.
Светлината на станцията беше помръкнала. На платформата вече нямаше хора, всички си бяха легнали, уморени от пируването. Артьом се стараеше да върви по-бързо, опасявайки се да не се натъкне на някой от своите, но при входа на тунела Бърбъна го задържа и му нареди да забави крачка. Патрулните на релсите ги забелязаха и ги попитаха отдалеч къде са тръгнали в един и половина през нощта, но Бърбъна назова единия от тях по име и му каза, че са тръгнали по работа.
— Обяснявам ти набързо — поучаваше той Артьом, докато палеше фенера си. — Сега на стотния и на двеста и петдесетия метър ще има застави. Ти — това е най-важното — мълчи. Аз сам ще се разбера с тях. Жалко, имаш калашник — връстник на баба ми, няма къде да го скриеш… Откъде изкопа тая гадост?
На стотния метър всичко мина гладко. Там тлееше малък огън, до който седяха двама мъже с камуфлажни униформи. Единият от тях дремеше, а другият се здрависа приятелски с Бърбъна.
— Бизнес? Разбирааам — проточи той с приятелска усмивка.
До двеста и петдесетия метър Бърбъна не каза нито дума, само крачеше напред с навъсена физиономия. Беше някак си зловещ, неприятен и Артьом вече започваше да се разкайва, че се е решил да тръгне с него. Изостана с крачка назад, провери дали всичко е наред с автомата и сложи пръст върху предпазителя.
На последната застава ги забавиха. Там или не познаваха Бърбъна толкова добре, или, напротив, познаваха го прекалено добре, но главният патрулен го отведе встрани, накара го да остави раницата си до огъня и дълго го разпитва за нещо. Артьом, чувствайки се доста глупаво, остана до огъня и отвръщаше лаконично на въпросите на дежурните. Те явно скучаеха и нямаха нищо против да си побъбрят с него. Артьом знаеше от свой опит, че ако дежурните са разговорчиви, това е добър знак, ако скучаят, значи всичко е спокойно. Ако сега при тях ставаше нещо странно, ако нещо идваше от дълбините на тунела, от юг, или някой се опитваше да се промъкне покрай тях, или ако се чуваха подозрителни звуци, те щяха да са се скупчили около огъня и щяха да мълчат напрегнато и да не откъсват погледи от тунела. Значи днес всичко беше тихо и можеха да вървят, без да се опасяват, поне до „Проспект на мира“.
— Ти не си местен. От „Алексеевска“ ли си? — питаха го дежурните и се заглеждаха в лицето му.
Артьом помнеше указанието на Бърбъна да мълчи и да не разговаря с никого и промърмори нещо неразбираемо, което можеше да се тълкува по много начини, предоставяйки на разпитващите пълната свобода на трактовка на мънкането му. Дежурните, отчаяли се в усилията си да получат отговор от него, преминаха към обсъждането на някой си Михай, който тези дни бил търгувал в „Проспект на мира“ и имал проблеми с администрацията на станцията.
Доволен, че най-накрая са го оставили на мира, Артьом седеше и разглеждаше южния тунел през пламъците на огъня. Това сякаш беше същият безкраен широк коридор като простиращия се на север от ВДНХ, където Артьом съвсем неотдавна бе седял точно по същия начин до огъня, на поста на четиристотин и петдесетия метър. На вид тунелът изобщо не се различаваше от другия. Но в него имаше нещо — дали особена миризма, донасяна от тунелните течения, или някакво особено настроение, аура, нещо, присъщо само на този тунел и придаващо му индивидуалност, правещо го различен от всички останали. Артьом си спомни как Сухия му обясняваше, че в метрото няма два еднакви тунела, а и двете посоки на един и същ тунел се различават. Такава свръхчувствителност се развиваше след дълги години походи, и то не при всеки човек. Сухия наричаше това явление „слушане на тунелите“ и той притежаваше такъв „слух“, гордееше се с него и неведнъж бе признавал на Артьом, че е оцелял при поредното премеждие само благодарение на това свое чувство. Мнозина други, въпреки дългите им странствания из метрото, не придобиваха нищо подобно. Някои се сдобиваха с необясним страх, други чуваха гласове и постепенно губеха разсъдъка си, но всичко се свеждаше до едно: дори когато в тунела няма жива душа, той не е пуст. Нещо невидимо и почти недоловимо тече по него бавно и разтегливо и го изпълва със своя живот като тежка студена кръв във вените на вкаменен левиатан.
И сега, без да чува вече разговора на дежурните, безполезно опитвайки се да види нещо в тъмнината, стремително сгъстяваща се на десетина крачки от огъня, Артьом започваше да разбира какво е имал предвид вторият му баща, когато му е разказвал за „чувстването на тунела“. На Артьом не му се бе налагало да ходи по-далеч от това място в съзнателната си възраст и макар да знаеше, че отвъд неясната граница, очертана от пламъка на огъня, където червената светлина се смесва с треперещите сенки, има още хора, в този миг това му изглеждаше напълно невероятно. Струваше му се, че животът свършва на десет крачки от него и напред няма нищо, само мъртва черна пустота, отговаряща на виковете с измамно приглушено ехо.
Но ако човек поседи по този начин дълго време, ако запуши уши, ако се вгледа в дълбината не така, сякаш иска да види нещо особено, а по различен начин, сякаш се опитва да разтвори погледа си в тъмнината, да се слее с тунела, да стане част от този левиатан, клетка от неговия организъм, то през ръцете му, спиращи достъпа на звуци от външния свят, заобикаляйки органите на слуха, направо в мозъка му ще започне да се излива тънка мелодия — неземното звучене на недрата, смътно, неразбираемо… Съвсем не този тревожен звънтящ звук, носещ се от разкъсаната тръба в тунела между „Алексеевска“ и „Рижка“, а нещо различно, чисто, дълбоко…
Струваше му се, че за известно време е успял да се потопи в тихата река на тази мелодия, и изведнъж не с разума си, а по-скоро със своята пробудила се интуиция, вероятно събудена от същия онзи шум от разкъсаната тръба, Артьом достигна до същността на това явление, без да разбира природата му. Потоците, изтръгващи се навън от онази тръба, както му се стори, бяха същите, както и ефирът, бавно струящ по тунелите, но в тръбата те бяха гнойни, заразени с нещо, неспокойно клокочещи, и на тези места, където издулите се от напрежение тръби се бяха спукали, тази гной се изливаше на тласъци във външния свят, носейки със себе си тъга, гадене и безумие на всички живи същества…
На Артьом изведнъж му се стори, че е на прага на разбирането на нещо много важно, сякаш през последния половин час блуждаенето му в непрогледната тъма на тунелите и в сумраците на собственото му съзнание са повдигнали завесата пред велика тайна, отделяща всички разумни същества от познанието за истинската природа на този нов свят, издълбан от предишните поколения в недрата на Земята.
Но заедно с това му стана страшно, сякаш току-що е погледнал през ключалката на някаква врата, надявайки се да види какво има зад нея, и е видял само нетърпима светлина, струяща отвътре и изгаряща окото. И ако открехне вратата, тази светлина ще бликне неудържимо и ще изпепели на място смелчагата, дръзнал да я отвори. Но точно тази светлина е Знанието.
Вихърът на всички тези мисли, усещания и преживявания се стовари върху Артьом прекалено внезапно, той бе напълно неподготвен за нещо подобно и затова се отдръпна уплашено. Не, всичко това бяха само фантазии. Не беше чул нищо, нито пък видял, това бе пак игра на въображението. Със смесени чувства на облекчение и разочарование, той, поглеждайки в себе си, виждаше как разкрилата се за миг пред него поразителна, неописуема перспектива стремително помръква, разтапя се и пред мисления му взор отново се появява обичайната мътна мараня. Той се беше изплашил от това знание, бе отстъпил и сега леко повдигнатата завеса тежко се бе спуснала обратно, може би завинаги. Ураганът в главата му утихна толкова внезапно, колкото и бе започнал, като само опустоши и изтощи разума му.
Потресен, Артьом седеше и все се опитваше да разбере къде свършваха фантазиите му и започваше реалността, ако, разбира се, тези усещания изобщо можеха да бъдат реални. Бавно-бавно душата му се изпълваше с горчивината от опасението, че е стоял на крачка от просветлението, от съвсем истинско просветление, но не се бе решил, не се бе осмелил да се отдаде на волята на течението на тунелния ефир и сега му оставаше да броди цял живот само в мрака, защото веднъж се е уплашил от светлината на истинското Знание. „Но какво е това Знание?“ — питаше се той отново и отново, опитвайки да оцени това, от което толкова бързо и страхливо се бе отказал. Потънал в мислите си, той изобщо не забеляза, че поне няколко пъти бе успял да изрече тези думи на глас.
— Знанието, момче, е светлина, а незнанието — мрак! — обясни му охотно единият от дежурните. — Нали? — намигна весело той на приятелите си.
Артьом го зяпна слисано и щеше да продължи да си седи така, но се върна Бърбъна, вдигна го от мястото му, взе си довиждане с останалите и каза, че биха останали още, но бързат.
— Чуй ме! — каза заплашително подире му командирът на заставата. — Пускам те да минеш оттук с оръжие — той махна с ръка към автомата на Артьом, — но като се връщаш, няма да можеш да минеш с него. Имам ясни инструкции по този въпрос.
— Казвах ти аз, тъпако… — прошепна раздразнено Бърбъна на Артьом. — Сега, като се връщаш, минавай както искаш. Ако щеш, пробий си път с бой. Изобщо не ми пука. А знаеше, знаеше, че ще стане така, мамицата ти!
Артьом мълчеше, почти без да чува как Бърбъна го ругае. Вместо това изведнъж си спомни какво му каза Сухия тогава, когато му обясняваше за уникалността и неповторимостта на всеки тунел, че всеки от тях има своя мелодия и човек може да се научи да я слуша. Сухия навярно просто бе искал да се изрази красиво, но спомняйки си усещането си, когато седеше до огъня, Артьом си помисли, че точно това бе успял да направи. Че слушаше, наистина слушаше — и чуваше! — мелодията на тунелите. Но спомените за случилото се избледняваха и след половин час Артьом вече не можеше да гарантира, че всичко това му се е случило, а не му се е сторило под влияние на играта на пламъка.
— Добре… Сигурно не е било с лош умисъл, просто нямаш никой в чутурата — изрече Бърбъна примирително. — Извинявай, ако се държа грубо. Работата е изнервяща. Е, хубаво, май успяхме да се измъкнем, това вече е добре. Сега вървим до Проспекта, по линията, без почивки. Там, такова, ще починем. Ако всичко е спокойно, няма да отнеме много време. А след това започва проблемът.
— А хубаво ли е да вървим така? Имам предвид, че когато потегляме с кервани от ВДНХ, не тръгваме по-малко от трима, задължително имаме човек, който ни пази тила, и изобщо… — каза Артьом, оглеждайки се назад.
— Това, момче, си има своите плюсове, разбира се — че ходите с кервани, с човек в тила и с всички останали неща — започна да обяснява Бърбъна. — Но разбери — има си и конкретен минус. Не го осъзнаваш веднага. Изпитваш го на гърба си. По-рано и мене ме беше страх. Какви ти трима — навремето с момчетата не тръгвахме по-малко от петима, а обикновено бяхме шестима и повече. Мислиш ли, че помага? Друг път помага. Вървяхме веднъж с товар и затова бяхме с охрана: двама отпред, трима в средата и един в тила, както се казва — като по книгите. Вървяхме от „Третяковска“ към онази… навремето се е казвала „Марксистка“. Тунелът беше горе-долу приличен, но аз още от пръв поглед не го харесах. Нещо миришеше на гнило… И имаше мъгла. Също така имаше лоша видимост, на пет метра вече не можеш да различиш нищо, фенерът не помагаше особено много. И решихме да вържем въже за колана на човека в тила, да го прекараме през колана на едно от момчетата, които вървяха по средата, а другия край — при командира, начело на групата. За да не изостане някой в мъглата. И ето, движим се с бавна крачка, всичко е наред, няма за къде да се бърза, засега не срещаме никого, пфу-пфу, и си мислим, че ще пристигнем за по-малко от четирийсет минути… А стана така, че стигнахме много по-бързо… — Той потрепери и мълча известно време, преди да продължи: — Някъде по средата на пътя Толян — той вървеше в центъра — пита нещо човека, който върви най-отзад. А онзи мълчи. Толян почака малко и пак пита. Онзи мълчи. Тогава Толян дърпа въжето и издърпва края му. И се оказва, че въжето е прегризано. Буквално прегризано, даже в самия му край има някаква мокра гадост… А човекът го няма никъде. И не бяхме чули нищо. Абсолютно нищо. А аз вървях до Толян, в центъра. Той ми показва края на въжето, а коленете му треперят. Извикахме още веднъж, както се казва — да сме сигурни, но, естествено, никой не ни отговори. Вече нямаше кой, такова, да отговори. Е, спогледахме се — и хукнахме напред, стигнахме до „Марксистка“ за нула време.
— Може да е решил да се пошегува? — попита с надежда Артьом.
— Да се пошегува? Може и да е така. Но повече никой никога не го видя. Така че разбрах едно нещо: ако ти е писано да пукнеш днес, днес ще си пукнеш и няма да ти помогне никаква охрана, нищо. Само дето като си с охрана, вървиш по-бавно. И навсякъде освен в един тунел — от „Сухаревска“ до „Тургеневска“, там нещата са особени, — оттогава насам се движа само в група по двама, както се казва — с партньор. Ако стане нещо — единият да измъкне другия. Затова пък се пътува по-бързо. Разбра ли?
— Разбрах. А поне на „Проспект на мира“ ще ни пуснат ли? Нали съм с това — Артьом посочи автомата си.
— На радиалната ще ни пуснат. На Околовръстната — със сигурност няма. Тебе и така не биха те пуснали, а с оръжие изобщо не можеш да се надяваш. Но на нас не ни и трябва да ходим там. И изобщо — не бива да се застояваме. Ще направим само кратка почивка — и продължаваме. Ти такова… Бил ли си изобщо някога на Проспекта?
— Само като малък. А след това — не — призна си Артьом.
— Хайде тогава, както се казва, да те въведа в нещата. Накратко — там няма никакви застави, не им и трябват. Там е панаирът, никой не живее за постоянно. Но има преход към Околовръстната, значи — към Ханза… радиалната станция, както се казва, е ничия, но там патрулират войници от Ханза, за да има ред. Затова там не трябва да се набиваш на очи, разбра ли? Че ще те пратят по дяволите и ще ти забранят достъп до станциите им, и прави каквото искаш после. Затова, когато стигнем дотам, излез на перона и си седи кротко, и не размахвай самовара си — той кимна към многострадалния автомат — насам-натам. Аз там такова… Трябва да свърша това-онова, така че ще се наложи да седиш и да ме чакаш. Когато стигнем до Проспекта, ще поговорим как да преминем през оня дяволски участък до „Сухаревска“.
Бърбъна отново замълча и Артьом бе оставен сам със себе си. Тунелът тук като че ли не беше лош, само подът бе леко сивкав и покрай релсите, в посоката, по която вървяха, течеше малко черно ручейче. След известно време встрани се чу тихо шумолене и стържещ писък, който прозвуча на Артьом като пирон, драскащ по стъкло, и го накара да потрепери от отвращение. Дребните твари засега още не се виждаха, но присъствието им вече започваше да се усеща.
— Плъхове… — изплю Артьом омразната дума и почувства как го побиват тръпки.
Те все още го навестяваха в кошмарите му, макар и спомените му от онзи страшен ден, когато загина майка му и цялата им станция, удавена от потока плъхове, вече да бяха почти изтрити от паметта му. Изтрити? Не, те просто бяха потънали надълбоко, както може да влезе в тялото игла, която те е убола и която не си извадил навреме. Както пътува из тялото пропуснато от недостатъчно изкусен хирург парче от снаряд. Първо се притаява и застива, без да причинява страдания и да напомня за себе си, но изведнъж, приведено в движение от неизвестна сила, тръгва по своя смъртоносен път през артериите и нервните възли, разпорва жизненоважни органи и обрича носителя си на непоносими страдания. Така и спомените за оня ден, за сляпата ярост и безсмислената жестокост на ненаситните твари, за преживените тогава ужаси, бяха отишли дълбоко в подсъзнанието му като стоманена игла, за да го тревожат нощем и да го удрят като електрически разряд, карайки тялото му да потрепва конвулсивно при вида на тези създания, дори само от миризмата им. За Артьом, както и за втория му баща, а може би и за останалите четирима, спасили се тогава с тях на дрезината, плъховете бяха нещо значително по-плашещо и омразно, отколкото за всички останали обитатели на метрото.
На ВДНХ почти нямаше плъхове: навсякъде бяха заложени капани и отрова и Артьом бе успял да отвикне от вида им. Но останалото метро гъмжеше от тях и точно за този факт той бе успял да забрави или може би избягваше да мисли, когато вземаше решението да тръгне на поход.
— Какво, момче, от плъховете ли се уплаши? — поинтересува се Бърбъна ехидно. — Не ги обичаш? Много си изнежен… Ще трябва да свикваш. Оттук нататък навсякъде има плъхове… Но лошо няма, даже е добре: гладен няма да останеш — добави той и намигна, а Артьом почувства как започва да му се повдига. — Но, шегата настрана — продължи Бърбъна сериозно, — по-добре се бой, когато няма плъхове. Ако някъде няма плъхове, значи има нещо толкова страшно, че дори плъхове не живеят на това място. И ако това страшно нещо не са хора — тогава трябва да се страхуваш. А ако наоколо тичат плъхове — значи мястото е нормално. Обикновено. Разбра ли?
Точно този тип беше последният човек на света, с когото Артьом би споделил страховете си, и затова той само кимна безмълвно. Плъховете тук не бяха много, те избягваха светлината на фенера и бяха почти незабележими, но един от тях все пак успя да се шмугне под краката на Артьом и ботушът му, вместо да срещне твърдата повърхност, се натъкна на нещо меко и хлъзгаво. Пронизващото врещене сряза слуха им. От изненада Артьом загуби равновесие и за малко да падне заедно със снаряжението си.
— Не се бой, хлапе, не се бой — ободри го Бърбъна. — Това е нищо. В тоя бардак има няколко участъка, в които гъмжи от тях, направо трябва да им ходиш по гърбовете. Вървиш си значи, а под краката ти приятно хрущи… — Той се засмя отвратително, доволен от ефекта от думите му.
На Артьом му се заповдига. Отново си премълча, но юмруците му сами се свиха. С какво удоволствие би ударил сега Бърбъна в ухилената физиономия!
От далечината изведнъж се разнесе някаква неразбираема глъчка и Артьом, моментално забравил обидата, сграбчи ръкохватката на автомата и погледна въпросително Бърбъна.
— Не се стряскай, всичко е наред. Вече наближаваме Проспекта — успокои го онзи и покровителствено го потупа по рамото.
Макар и той да беше предупредил предварително спътника си, че на „Проспект на мира“ няма никакви застави, за Артьом това все пак беше необичайно — ей така, изведнъж, да излезе на чужда станция, без преди това да види отдалеч слабата светлина на огъня, обозначаващ границата, и без да срещне никакви препятствия по пътя си. Когато приближиха изхода от тунела, започна да се вижда слаб отблясък.
Най-накрая отляво се показа чугунена стълбичка и мъничък мостик с ограда, прилепен към стената на тунела и позволяващ изкачване от пътя до равнището на платформата. Подкованите ботуши на Бърбъна затропаха по железните стъпала и след няколко крачки тунелът изведнъж зави вляво — бяха излезли на станцията.
Веднага в лицата ги удари бял ярък лъч: невидима откъм тунела, встрани имаше малка масичка, зад която седеше човек с непозната и странна сива униформа и старинна на вид фуражка с козирка.
— Добре дошли — поздрави ги той и отмести фенера. — Да търгувате или транзит?
Докато Бърбъна излагаше целите на посещението, Артьом разглеждаше станцията „Проспект на мира“. На платформата, до релсите, цареше полумрак, но арките се озаряваха отвътре със слаба оранжева светлина, от която сърцето на Артьом се сви. Прииска му се най-накрая да приключат всички формалности и да види какво става на самата станция, там, отвъд арките, откъдето идваше тази до болка позната, уютна светлина… И макар на Артьом да му се струваше, че по-рано не е виждал нищо подобно, видът на тази арка за миг го върна назад, в далечното минало, и пред очите му се появи странна картина: малко помещение, залято с топла, жълта светлина, широк диван, на него, полулегнала, чете книга млада жена, лицето на която не се вижда, насред облепената с тапети стена — тъмносиният квадрат на прозореца… Видението се мярна в съзнанието му и се стопи секунда по-късно, като го озадачи и разтревожи. Какво беше видял току-що? Нима слабата светлина от станцията бе успяла да прожектира на невидим екран загубен някъде в подсъзнанието му стар диапозитив с картина от детството му? Нима младата жена, четяща спокойно книга на просторния удобен диван, е майка му?
След като нетърпеливо подаде паспорта си на митничаря и въпреки протестите на Бърбъна се съгласи да даде автомата си за съхранение по време на пребиваването им в станцията, Артьом, привлечен като пеперуда от тази светлина, забърза към колоните, отвъд които долиташе пазарната глъчка.
„Проспект на мира“ се различаваше и от ВДНХ, и от „Алексеевска“, и от „Рижка“. Процъфтяващата Ханза можеше да си позволи да прокара тук по-добро осветление от аварийните лампи, даващи светлина на станциите, които Артьом бе посещавал в съзнателната си възраст. Не, това не бяха истинските светилници, осветявали метрото едно време, а просто електрически крушки с малка мощност, висящи на всеки двайсетина крачки от кабел, опънат под тавана през цялата станция. Но на Артьом, свикнал с мътночервеното аварийно зарево, с несигурното мъждукане на огньовете и със слабото сияние на дребните лампички на джобните фенерчета, осветяващи палатките отвътре, тези крушки му изглеждаха напълно необикновени. Това беше същата онази светлина, която озаряваше ранното му детство, още там, горе — тя беше омайваща, напомняше му за нещо отдавна отишло си в небитието. След като се озова на станцията, Артьом не се хвърли към редиците със сергии, както правеха всички останали, а облегна гръб на една от колоните и, прикрил лице с ръцете си, стоя и гледа тези лампи, докато не го заболяха очите.
— Ти какво, побърка ли се? — разнесе се гласът на Бърбъна над ухото му. — Какво си ги зяпнал така — да ослепееш ли искаш? После ще си като новородено кутре — какво ще те правя? След като така и така им даде балалайката си, поне разгледай какво става тук… Какво се залепи за лампите!
Артьом изгледа Бърбъна с неприязън, но го послуша.
На станцията нямаше чак толкова много хора, но всички разговаряха на висок глас, търгуваха, пазаряха се, предявяваха претенции, опитваха се да се надвикат един-друг, и ставаше ясно защо тази глъчка се чува толкова отдалеч, още от подходите към станцията. И на двете релси стояха части от композиции — по няколко вагона, приспособени за жилища. По дължината на платформата в две редици се разполагаха търговските сергии, на които — къде подредено, къде на купчини — бяха изложени за продажба разнообразни стоки. От едната страна станцията бе ограничена от метална преграда — там някога е бил изходът за нагоре, а в противоположния край, зад редица преносими заграждания, се виждаха натрупани сиви чували, очевидно — огневи позиции. Под тавана беше изпънато бяло платно с нарисувана на него кафява окръжност, символ на Околовръстната линия. Там, зад тези заграждения, имаше четири къси ескалатора — преходът към Околовръстната линия — и започваше територията на могъщата Ханза, където бе забранено за всякакви чужденци. Зад оградите и из цялата станция се разхождаха граничари от Ханза, облечени с доброкачествени непромокаеми гащеризони с обичайните камуфлажни шарки, но кой знае защо сиви на цвят. Имаха и сиви барети и носеха къси автомати, преметнати през рамо.
— А защо камуфлажните им униформи са сиви? — попита Артьом Бърбъна.
— Защото им е широко около врата, затова — отговори презрително онзи. — Ти такова… Разходи се тук, а аз ще напазарувам това-онова.
Артьом не забеляза нищо интересно на сергиите: имаше чай, пръчки салам, акумулатори за фенери, якета и шлифери от свинска кожа, някакви раздърпани книжки, повечето от които откровена порнография, половинлитрови бутилки с някаква подозрителна на вид субстанция с гордия надпис „Домашна ракия“ на криво залепени етикети. Наистина нямаше нито една сергия с мухоморки, а по-рано те можеха да се намерят без никакъв проблем. Даже мършавият селянин с посинял нос и сълзящи очи, който продаваше съмнителната домашна ракия, изруга с пресипнал глас, когато Артьом го попита има ли поне мъничко от „онова нещо“. Имаше я и задължителната сергия с дърва: възлестите цепеници и клони, които сталкерите донасяха от повърхността, горяха удивително дълго и почти не димяха. За всичко тук се плащаше с мътно проблясващи, остри патрони за автомат „Калашников“, някога най-популярното и разпространено в света оръжие. Сто грама чай — пет патрона, пръчка салам — петнайсет патрона, бутилка домашна ракия — двайсет. Тук ги наричаха гальовно „патронки“: „Слушай, човече, виж какво хубаво яке, евтино е, триста патронки — и е твое. Добре де, двеста и петдесет — и си стискаме ръцете?“
Гледайки грижливо подредените редици от „патронки“ върху сергиите, Артьом си спомни думите на втория си баща: „Чел съм навремето, че Калашников се е гордеел с изобретението си, с това, че автоматът му е най-популярният в света. Казвал е, че е щастлив, че благодарение именно на неговото творение границите на Родината са в безопасност. Не знам, ако аз бях измислил този механизъм, сигурно щях да полудея. Помисли си само — точно с помощта на твоето изобретение да се извършват голяма част от убийствата по Земята! Това е дори по-страшно от изобретяването на гилотината!“
Един патрон — една смърт. Нечий отнет живот. Сто грама чай — пет човешки живота. Пръчка салам? Моля, съвсем евтино, само петнайсет живота. Качествено кожено яке, днес има намаление, вместо триста — само двеста и петдесет, спестявате петдесет чужди живота. Всекидневният оборот на този пазар се равняваше може би на цялото население на метрото в момента.
— Е, хареса ли си нещо? — попита го приближилият се Бърбън.
— Тук няма нищо интересно — махна с ръка Артьом.
— Аха, пълна измама. Ех, хлапе, в тоя бардак има няколко местенца, където можеш да си намериш всичко, каквото поискаш. Отиваш и се надпреварват да ти предлагат: „Оръжие, наркотици, момичета, подправени документи“ — въздъхна замечтано Бърбъна. — А тези гниди — той кимна към знамето на Ханза — направиха от това тук детски ясли: това не бива, онова не бива… Добре, да отидем да вземем мотиката ти, че трябва да продължаваме нататък. През оня участък.
След като Артьом взе автомата си, двамата седнаха на каменната пейка пред входа на южния тунел. Тук беше сумрачно и Бърбъна специално бе избрал мястото, за да успеят да привикнат очите им.
— Накратко, работата е такава: не гарантирам за себе си. По-рано такова нещо не ми се е случвало, така че не знам какво ще направя, ако се натъкнем на тази гадост. Пу-пу, разбира се, да чукна на дърво и така нататък, но ако все пак се натъкнем… Е, ако ми потекат сополите или оглушея, това още си е нещо нормално. Но, както разбирам, там на всеки му се разхлопват дъските по различен начин. Нашите момчета така и не се върнаха, или поне на Проспекта. Мисля, че изобщо никъде не са отишли, и ще се натъкнем на тях днес. Така че ти такова… Бъди готов, че си един такъв нежен… Ако започна да ти се мръщя, да крещя, ако реша да те убия… Ето къде е проблемът, разбра ли? Добре! — реши най-накрая Бърбъна, очевидно след дълги колебания. — Ти като че ли си добро момче, няма да тръгнеш да ми стреляш в гърба. Ще ти дам пушкалото си, докато минаваме през този участък. Виж какво — предупреди го той, вторачвайки се в очите му, — не си прави шеги с мен. Зле съм с чувството за хумор.
Той извади някакви парцали от раницата си и внимателно измъкна оттам увит в найлонов пакет автомат. Това също беше „Калашников“, но по-къс, като тези на граничарите от Ханза, със сгъваем приклад и къса цев, вместо дългото дуло с мушка накрая, както при оръжието на Артьом. Бърбъна измъкна пълнителя му и го прибра обратно в раницата, покривайки го с бельото.
— Дръж! — подаде той оръжието си на Артьом. — Прибери го така, че да ти е подръка. Може и да потрябва. Макар че участъкът е тих… — без да довърши, той скочи на релсите. — Добре, да вървим. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-бързо ще пристигнем.
Това беше страшно. Когато вървяха от ВДНХ към „Рижка“, Артьом знаеше, че може да се случи всичко, но все пак през тези тунели всеки ден минаваха хора в едната или другата посока, а освен това пред тях се намираше обитаема станция, на която ги чакаха. Там просто бе неприятно, както винаги е неприятно да напускаш осветено спокойно място. Дори когато тръгваха към „Проспект на мира“ от „Рижка“, въпреки всичките съмнения, Артьом можеше да се утешава с мисълта, че пред тях е една от станциите на Ханза, има къде да отидат и могат да си починат, без да се притесняват от нищо.
Но тук просто беше страшно. Тунелът, лежащ пред тях, си оставаше абсолютно черен, тук цареше някакъв необичаен, пълен, абсолютен мрак, гъст и почти осезаем. Шуплест като гумена гъба, той жадно попиваше лъчите на фенерите им, които осветяваха земята едва на крачка пред тях. Напрягайки слуха си до възможния предел, Артьом се опитваше да различи зародиша на онзи странен болезнен шум, но напразно: навярно звуците проникваха през тази мъгла също толкова трудно и бавно, както и светлината. Даже бодро тракащите през целия път подковани ботуши на Бърбъна тук звучаха вяло и приглушено.
От дясната страна изведнъж зейна бездна — лъчът на фенера потъна в черното петно и на Артьом му трябваше известно време, за да осъзнае, че това е просто разклонение, отиващо встрани от основния тунел. Той погледна въпросително Бърбъна.
— Не се бой. Тука имаше коловоз за разминаване — поясни онзи, — за да се излиза направо на Околовръстната, без преходи — за мотрисите. Само че Ханза го затрупа: там също не са глупаци, да оставят отворен тунел дотук…
След това те доста дълго вървяха безмълвно, но тишината потискаше Артьом все повече и повече и накрая той не издържа:
— Слушай, Бърбън — заговори, опитвайки се да разсее напрежението, — а вярно ли е, че тук наскоро някакви бандити са нападнали керван?
Онзи не отговори веднага, Артьом даже помисли, че не е чул въпроса, и понечи да го повтори, но тогава Бърбъна се обади:
— Чух нещо такова. Но не съм бил тук тогава, така че не мога да кажа точно.
Думите му звучаха неясно и Артьом с усилие улови смисъла на чутото, стараейки се да отдели значението на думите от своите тежко въртящи се мисли за това, защо всичко тук се чува толкова лошо.
— И никой не ги е видял, така ли? Тук нали от едната страна има станция, от другата — също. Къде са отишли? — продължаваше той и не защото толкова се интересуваше от отговора, а просто за да слуша гласа си.
Минаха още няколко минути, преди Бърбъна да отговори, но този път Артьом вече нямаше желание да му дава зор, в главата му отекваха думите, казани от самия него преди малко, и той беше твърде зает да се вслушва в това ехо.
— Разправят, че някъде тук има… такова… Както се казва — люк. Замаскиран. Не се вижда току-така. Нима можеш да видиш изобщо нещо в тая тъмнина? — добави Бърбъна с някакво неестествено раздразнение.
Мина известно време, преди Артьом да успее да си спомни за какво говореха, мъчително да схване смисъла и да зададе следващия въпрос, отново само защото искаше да продължи разговора — макар и толкова тромав и труден, той ги спасяваше от тишината.
— А тук винаги ли е толкова… тъмно? — попита Артьом, усещайки изплашено, че думите му вече звучат съвсем тихо, сякаш са му запушени ушите.
— Тъмно? Тук — винаги. Навсякъде е тъмно. Идва… велик мрак и… обгръща целия свят… и ще… властва вечно — отговори Бърбъна, като правеше странни паузи.
— Какво е това, някаква книга ли? — поинтересува се Артьом, забелязвайки, че трябва да полага все по-големи усилия, за да чуе собствените си думи, и между другото обърна внимание на това, че езикът на Бърбъна плашещо се е преобразил. Обаче Артьом нямаше достатъчно сили, за да се учуди на това.
— Книга… Страхувай се… от истината, скрита в древните… томове, където… думите са изобразени със злато и хартията… отровночерна… не гори… — изрече тежко Бърбъна и Артьом се ужаси от мисълта, че спътникът му вече не се обръща към него, за разлика от преди.
— Красиво! — почти изкрещя Артьом. — Откъде е това?
— И красотата… ще бъде низвергната и стъпкана, и… ще се задъхат пророците, мъчейки се да изрекат пророчествата… свои, защото… ще дойде ден… по-черен и от най-зловещите им… страхове, и съзряното от тях… ще отрови разума им… — продължаваше да говори приглушено Бърбъна.
Внезапно той се спря, обърна глава наляво — толкова рязко, че Артьом чу как изпукват прешлените му — и погледна младежа в очите.
Артьом отскочи и отстъпи назад, напипвайки за всеки случай предпазителя на автомата. Бърбъна го гледаше с широко отворени очи, но зениците му бяха странно свити, превърнали се бяха в две миниатюрни точки, макар че в тъмнината на тунела трябваше да е точно обратното — да се разширят възможно най-много в опит да поемат колкото може повече светлина. Лицето му изглеждаше неестествено спокойно, нито един мускул не беше напрегнат и дори от устните му бе изчезнала постоянната презрителна усмивка.
— Аз умрях — изрече Бърбъна. — Няма ме вече.
И рухна напред като греда, без да се превива.
И в този момент в ушите на Артьом нахлу същият онзи ужасен звук, но сега не се беше усилвал постепенно, както предишния път, а прогърмя с цялата си мощ, зашеметявайки го и поваляйки го на земята. На това място звукът се оказа значително по-мощен, отколкото предишния път, и Артьом, проснат на земята, смазан, дълго време не можеше да събере волята си, за да се изправи. Притисна ушите си с ръце, както тогава, изкрещя на предела на възможностите на гласните си струни, напрегна се и се надигна от пода. После вдигна изпуснатия от Бърбъна фенер и трескаво започна да шари с лъча по стените, опитвайки се да намери източника на шума — спуканата тръба. Но тръбите тук бяха абсолютно цели, звукът идваше някъде отгоре.
Бърбъна лежеше неподвижно, в същата поза, в която бе паднал, и когато Артьом го обърна по гръб, очите му все още бяха отворени. Артьом, спомняйки си с усилие какво се прави в такива случаи, сложи ръка на китката му, за да напипа пулса, пък макар и съвсем слаб, макар и неравномерен, но да го усети… Напразно. Тогава той хвана Бърбъна за ръцете и, облян в пот, помъкна тежкото му туловище напред, далеч от това място. Беше дяволски трудно и дори бе забравил да свали раницата от спътника си.
След няколко десетки крачки Артьом изведнъж се препъна в нещо меко и в носа го удари сладникава миризма, от която му се заповдига. Веднага си спомни думите: „Ще се натъкнем на тях днес“, и като се стараеше да не гледа под краката си и полагаше двойни усилия, премина през проснатите върху релсите тела.
Не спираше да влачи тялото на Бърбъна след себе си. Главата на спътника му бе увиснала безжизнено, изстиващите му ръце се измъкваха от изпотилите се от напрежение длани на Артьом, но той не обръщаше внимание на това, длъжен беше да измъкне Бърбъна оттам, нали му бе обещал, нали се бяха договорили!
Шумът започна леко да стихва и изведнъж изчезна съвсем. Отново настъпи мъртва тишина и, почувствал огромно облекчение, Артьом си позволи най-накрая да седне на релсите и да успокои дишането си. Бърбъна лежеше неподвижно до него, а Артьом, дишайки тежко, гледаше с отчаяние бледото му лице. След пет минути той с усилие се изправи на крака, хвана Бърбъна под мишница и продължи да се движи на заден ход. В главата му беше абсолютно пусто, кънтеше само жестоката решимост каквото и да се случи, да довлече този човек до следващата станция. После краката му се подкосиха и той се строполи върху траверсите, но лежа само няколко минути и отново запълзя напред, уловил Бърбъна за яката. „Ще се добера, ще се добера, ще се добера, щеседоберащеседобера“, повтаряше си Артьом, макар вече и сам почти да не вярваше в това. Останал съвсем без сили, той смъкна автомата от рамото си, премести с треперещи пръсти предпазителя на единична стрелба, насочи дулото на юг, стреля и извика: „Хора!“, но последният звук, който чу, не беше човешки глас, а шумоленето на лапите на плъхове, предвкусващи угощението.
Не знаеше колко време бе лежал така, вкопчил се в яката на Бърбъна и стиснал ръкохватката на автомата, когато лъч от фенер сряза очите му. Над него стоеше непознат възрастен мъж с фенер в едната ръка и чудновата пушка в другата.
— Мой млади приятелю — каза човекът с приятен, звучен глас, — можеш да изоставиш другаря си. Той е мъртъв като Рамзес Втори. Искаш ли да останеш тук, за да се присъединиш към него на небесата колкото се може по-бързо, или засега ще те почака?
— Помогнете ми да го отмъкна до станцията — помоли тихо Артьом, предпазвайки се с ръка от светлината.
— Страхувам се, че ще се наложи да отхвърлим с негодувание тази идея — съобщи мъжът с огорчение. — Решително съм против станцията на метрото „Сухаревска“ да се превръща в гробница, тя и без това не е кой знае колко уютна. Освен това, дори и да домъкнем бездиханното тяло на спътника ти там, едва ли ще се намери някой, който да го изпрати в последния му път по подобаващ начин. Има ли значение дали това тяло ще се разложи тук, или на станцията, след като безсмъртната му душа вече се е възнесла при Създателя? Или се е превъплътила — в зависимост от вероизповеданието. Макар че всичките религии се заблуждават в еднаква степен.
— Аз му обещах… — въздъхна Артьом. — Имахме договорка…
— Приятелю мой! — каза непознатият и се намръщи. — Започвам да губя търпение. Не е в принципите ми да помагам на мъртъвци, тъй като на света има достатъчно живи, нуждаещи се от помощ. Връщам се на „Сухаревска“ — от дългото пребиваване в тунела започва да ми се обажда ревматизмът. Ако искаш да се видиш с приятеля си колкото се може по-бързо — съветвам те да останеш тук. Плъховете и останалите мили създания ще ти помогнат за това. И още, ако те безпокои юридическата страна на въпроса, при смъртта на една от страните договорът се смята за разтрогнат, освен ако някоя от точките му не твърди друго.
— Но нали не мога просто да го оставя! — опита се тихо да убеди спасителя си Артьом. — Та това е бил жив човек! Да го оставя на плъховете?!
— По всичко личи, че наистина е бил жив човек — отговори събеседникът му, като огледа скептично тялото. — Но сега несъмнено е мъртъв човек, което не е едно и също. Добре, ако искаш, после ще се върнеш, за да запалиш погребална клада или да направиш каквото там е прието при вас. Ставай! — нареди той и Артьом против волята си се изправи на крака.
Въпреки протестите му непознатият решително взе раницата на Бърбъна, метна я на рамото си и, поддържайки младежа, бързо закрачи напред. Отначало на Артьом му беше трудно да върви, но с всяка следваща крачка непознатият сякаш му предаваше част от кипящата си енергия. Болката в краката му премина и разсъдъкът му донякъде се проясни. Той се вгледа внимателно в лицето на спасителя си. На вид човекът бе прехвърлил петдесетака, но изглеждаше удивително свеж и бодър. Ръката му, поддържаща Артьом, беше твърда и нито веднъж по време на целия път не трепна от умора. Прошарените, късо подстригани коси и малката, грижливо поддържана брада накараха Артьом да настръхне: човекът беше някак прекалено спретнат за метрото и особено за затънтеното място, което изглежда обитаваше.
— Какво се е случило с приятеля ти? — попита непознатият Артьом. — Не изглежда като нападение, освен ако не са го отровили с нещо… И много ми се иска да се надявам, че не е това, което си мисля — добави той, без да уточнява от какво точно се опасява.
— Не… Той умря сам — отвърна Артьом, без да има сили да обяснява обстоятелствата на гибелта на Бърбъна, за които той самият едва започваше да се досеща. — Това е дълга история. После ще ви я разкажа.
Тунелът изведнъж се разшири и те се озоваха на станцията. Нещо тук изглеждаше на Артьом странно, непривично, и изминаха няколко секунди, преди най-накрая да разбере каква е работата.
— Тук какво, тъмно ли е? — попита той спътника си обезкуражено.
— Тук няма власт — отговори онзи. — И няма кой да даде светлина на живеещите тук. Затова всеки, който се нуждае от светлина, трябва да си я намира сам. Някои могат да го правят, други — не. Но не се бой, за щастие, аз се отнасям към първата група. — Той пъргаво се качи на перона и подаде ръка на Артьом.
Свърнаха при първата арка и влязоха в залата. Само един дълъг проход, колонади и арки от двете му страни, обичайните железни стени, отсичащи станцията от ескалаторите — едва осветена от няколко тлеещи огньове, в по-голямата си част потънала в мрак, „Сухаревска“ представляваше потискаща и крайно унила гледка. Около огньовете пъплеха групи хора, някои спяха право на пода, наоколо бродеха странни полуприведени фигури, облечени с дрипи.
Огънят, при който непознатият отведе Артьом, беше забележимо по-ярък от останалите и се намираше далеч от центъра на платформата.
— Някой ден тази станция ще изгори цялата — каза на глас мислите си Артьом, докато вяло оглеждаше залата.
— След четиристотин и двайсет дни — съобщи спокойно спътникът му. — Така че дотогава ще е по-добре да я напуснеш. Аз, във всеки случай, точно това възнамерявам да направя.
— Откъде знаете? — попита изумено Артьом и веднага си спомни всички чути от него разкази за магове и екстрасенси. Вгледа се в лицето на събеседника си и се опита да различи в него отпечатъка на неземно познание.
— Майчиното пророческо сърце е неспокойно — отговори човекът, усмихвайки се. — Това е, сега трябва да поспиш, а после ще се запознаем и ще поговорим.
При последните му думи изведнъж Артьом го налегна чудовищната умора, натрупана в тунела преди „Рижка“, в нощните кошмари и в последното изпитание на волята му. Без сили да се съпротивлява повече, той се отпусна върху парчето брезент, разпънато край огъня, сложи раницата под главата си и потъна в продължителен, тежък и безпаметен сън.