Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (3)

Глава 3
Ако не се върна

Артьом си мислеше, че когато се прибере, няма да му се размине подробният разпит — вторият му баща със сигурност щеше да го тормози, опитвайки се да научи всичко, за което са си говорили с Хънтър. Но въпреки неговите предположения чичо Саша не го очакваше с приготвени диба и испански ботуши^[1], а спокойно подремваше — преди това не беше спал повече от денонощие.

След нощното дежурство и дневния сън на Артьом отново му предстоеше да работи нощна смяна — на чаената фабрика.

За десетилетията живот под земята, в тъмнина, частично разсейвана от мътночервеното сияние, истинското разбиране за ден и нощ постепенно се беше размило. Нощем осветлението на станцията леко отслабваше, както някога се е правело във влаковете, пътуващи надалеч, за да могат хората да се наспят, но никога не изгасваше съвсем, освен в аварийни ситуации. Колкото и да се бе изострило човешкото зрение за годините, прекарани в мрак, то все пак не можеше да се сравнява със зрението на създанията, населяващи тунелите и изоставените проходи.

Разделянето на „ден“ и „нощ“ се правеше по-скоро по навик, отколкото от необходимост. „Нощта“ имаше смисъл дотолкова, доколкото за по-голямата част от обитателите на станцията беше по-удобно да спят по едно и също време, тогава почиваха и животните, осветлението се намаляваше и се забраняваше да се вдига шум. Обитателите на станцията научаваха точното време от двата часовника, монтирани над входовете на тунелите в двете противоположни посоки. Значението на тези часовници се приравняваше с важността на такива стратегически обекти като оръжейния склад, филтрите за водата и електрогенератора. Тях винаги ги наблюдаваха, дори най-малките повреди се отстраняваха моментално, а всякакви опити да бъдат свалени, не само диверсантски, но и просто хулигански, се наказваха по най-суров начин, включително и изгонване от станцията.

Тук имаше жесток наказателен кодекс, според който администрацията на ВДНХ съдеше престъпниците чрез спешно свикване на трибунал, съобразно извънредното положение, което сега, както изглеждаше, щеше да продължи за вечни времена. Диверсиите против стратегически обекти водеха до най-строгите наказания. За пушене и палене на огън на перона, извън специално отредените за това места, както и за непредпазливи действия с оръжия и взривни вещества, се прибягваше до незабавно изгонване от станцията и конфискуване на имуществото.

Тези драконови мерки се обясняваха с това, че вече няколко станции бяха изгорели до основи. Огънят се разпространяваше мигновено из палатковия град, изгаряйки всичко наред, и безумните, изпълнени с болка викове дълги месеци след катастрофата отекваха в ушите на жителите на съседните станции, а овъглените тела, облепени с разтопена пластмаса и брезент, показваха напуканите си от немислимата температура зъби на преминаващите през станцията уплашени търговци и на случайно озовалите се в този ад пътешественици.

За избягването на повторна толкова мрачна участ в повечето станции непредпазливото боравене с огъня беше в категорията на тежките углавни престъпления.

С изгнание се наказваха също така кражбите, саботажите и съзнателното отклоняване от трудовата дейност. Впрочем, като се имаше предвид, че почти през цялото време всички бяха пред очите на останалите и че на станцията живееха малко повече от двеста души, такива престъпления, както и всякакви други престъпления, се извършваха доста рядко, и то главно от чужденци.

Трудовата повинност на станцията беше задължителна и всички, малки и големи, бяха длъжни да изпълняват дневната си норма. Свинефермата, гъбените плантации, чаената фабрика, месокомбинатът, пожарната и инженерната служба, оръжейният цех — всеки жител работеше на едно, а понякога и на две места. Освен това мъжете бяха задължени веднъж на две денонощия да дават бойни дежурства в един от тунелите, а по време на конфликти или при появата на някаква нова опасност от дълбините на тунелите патрулите се усилваха многократно и винаги имаше постоянно готов за бой резерв.

На малко станции животът бе подреден толкова хубаво и добрата слава на ВДНХ, която се носеше из метрото, привличаше много желаещи да се заселят на нея. Обаче чужденци за заселване се приемаха много рядко и с неохота.

До нощната смяна на чаената фабрика оставаха още няколко часа и Артьом, не знаейки какво да прави, тръгна към най-добрия си приятел Женя, същия, с когото навремето бяха предприели главозамайващото пътешествие до повърхността.

Женя беше негов връстник, но за разлика от Артьом живееше с истинското си семейство: с баща си, майка си и по-малката си сестра. Случаите, при които бяха успели да се спасят цели семейства, бяха единици и Артьом тайно завиждаше на приятеля си. Той, разбира се, обичаше много втория си баща и го уважаваше, дори сега, след като нервите му не бяха издържали, но при това разбираше прекрасно, че Сухия не му е баща и изобщо не му е роднина, затова и никога не го наричаше „татко“.

А Сухия, отначало сам помолил Артьом да му вика „чичо Саша“, с течение на времето се бе разкаял за това. Годините минаваха, а той, старият тунелен вълк, така и не успя да създаде истинско семейство, нямаше дори жена, която да го чака да се върне от походите. Сърцето му се свиваше при вида на майки с малки деца и той си мечтаеше как и в неговия живот ще дойде денят, в който няма да се налага да тръгва за пореден път към тъмнината, изчезвайки от живота на станцията за дълги дни и седмици, а може би и завинаги. И тогава, надяваше се той, ще се намери жена, която ще стане негова съпруга, и ще се родят деца, които, като се научат да говорят, ще го наричат не „чичо Саша“, а „татко“.

Старостта и немощта идваха все по-близо, оставаше му все по-малко време и навярно трябваше да бърза, но все не му се удаваше да се измъкне. Задачите следваха една след друга и засега не се намираше никой, на когото можеше да прехвърли част от работата си, да му довери връзките си, да му разкрие професионалните тайни, за да може самият той най-накрая да се заеме с някоя лека работа на станцията. Той вече отдавна мислеше за по-спокойни занимания и даже знаеше, че напълно може да разчита да заеме ръководна длъжност на станцията благодарение на своя авторитет, блестящото му служебно досие и приятелските отношения с администрацията. Но засега не се виждаше достойна негова замяна дори на хоризонта и, утешавайки се с мислите за щастливото утре, той живееше в днешния ден, като все така отлагаше окончателното завръщане и продължаваше да оросява със своите пот и кръв гранита на чуждите станции и бетона на далечните тунели.

Артьом знаеше, че вторият му баща, въпреки своята почти бащинска любов към него, не го мисли за продължител на неговото дело и общо взето го смята за глупчо, при това напълно незаслужено. Той не взимаше Артьом в далечните походи, въпреки че Артьом вече бе пораснал и Сухия не можеше все да го залъгва, че е малък и зомбитата ще го отмъкнат или плъховете ще го изядат. Сухия дори не разбираше, че именно със своята невяра в Артьом го подтикваше към най-отчаяни авантюри, заради които той самият после го биеше за наказание. Очевидно не искаше Артьом да излага безсмислено живота си на опасност в странствания из метрото, а да живее така, както си мечтаеше да живее Сухия: в спокойствие и безопасност, работейки и отглеждайки деца, без да пилее напразно младостта си. Но, желаейки такъв живот на Артьом, забравяше, че самият той, преди да започне да се стреми към този начин на живот, беше преминал през огън и вода и бе успял да преживее стотици приключения и да им се наслади. И не мъдростта, придобита с течение на годините, говореше в него сега, а възрастта и умората. В Артьом кипеше енергия, той тъкмо започваше да живее, и му изглеждаше напълно немислимо да води жалкото съществуване на растение, да тори и суши гъби и да сменя пелени, без да се осмелява никога да излезе отвъд петстотния метър. Желанието да се махне от станцията нарастваше в него с всеки изминал ден, тъй като той все по-ясно разбираше каква участ му готви вторият му баща. Кариерата на чаен фабрикант и ролята на многодетен баща се харесваше на Артьом по-малко от всичко на света. Именно стремежа към приключения, желанието да бъде подхванат от тунелните течения и да се понесе по тях към неизвестността, към своята съдба — всичко това навярно беше усетил Хънтър, когато го помоли за такава трудна, свързана с огромен риск услуга. Ловеца имаше тънък усет към хората и след едва едночасов разговор бе разбрал, че може да се довери на Артьом. Дори Артьом да не пристигнеше до местоназначението, поне нямаше да остане на станцията, забравил за поръчението, ако на Хънтър му се случеше нещо в „Ботаническата градина“.

И Ловеца не бе сгрешил в избора си.

За щастие Женя си беше вкъщи и сега Артьом можеше да прекара вечерта, пиейки хубав чай, слушайки последните слухове и разговаряйки за бъдещето.

— Здрасти! — отговори приятелят му на неговия поздрав. — И ти ли тази нощ си във фабриката? И мен ме сложиха там. Така ме цепи главата, че вече мислех да моля началниците да ме сменят. Но щом и теб те слагат с мен, ще изтърпя. Ти днес дежури, а? В патрула ли беше? Е, разказвай! Чух, че сте имали извънредно произшествие… какво се случи?

Артьом изгледа многозначително по-малката сестра на Женя, която така се бе заинтересувала от предстоящия разговор, че дори престана да тъпче с гъбени обелки парцалената кукла, направена й от майка й, и, затаила дъх, ги гледаше ококорено от ъгъла на палатката.

— Слушай, малката! — каза сурово Женя, осъзнал какво има предвид Артьом, — я си събери нещата и иди да си играеш у съседите. Май Катя те беше поканила на гости. Трябва да се поддържат добри отношения със съседите. Така че събери си куклите и тръгвай!

Момичето пропищя нещо възмутено и с обречен вид започна да си събира нещата, мъмрейки в движение куклата си, която гледаше тъпо в тавана с полуизтритите си очи.

— Много сте важни! Знам всичко! Ще говорите за онези ваши мухоморки! — подхвърли тя презрително на прощаване.

— Ленка, още си малка, за да обсъждаш мухоморките! Още не ти е изсъхнало млякото около устата! — постави я на място Артьом.

— Какво е това мляко? — попита с недоумение момичето и докосна устните си.

Но никой не благоволи да й обясни и въпросът увисна във въздуха. Когато тя излезе, Женя закопча отвътре завесата на палатката и попита:

— Е, какво се е случило? Разправяй! Какво ли не чух вече. Едни говорят, че от тунела е излязъл огромен плъх, други — че сте пропъдили шпионин на черните и дори сте го ранили. На кого да вярвам?

— На никого! — посъветва го приятелят му. — Всички лъжат. Това беше куче. Кутре. Андрей го прибра, морският пехотинец. Каза, че от него ще израсне немска овчарка — усмихна се Артьом.

— А точно Андрей ми каза, че е бил плъх! — каза озадачено Женя. — Нарочно ли ме е излъгал?

— А ти не знаеш ли? — отговори Артьом. — Та това му е любимата раздувка — за плъха с размерите на свиня. Той е шегобиец, разбираш ли? А при теб какво ново? Какво разправят момчетата?

Приятелите на Женя бяха пътуващи търговци, доставяха чай на панаира в „Проспект на мира“. Носеха оттам мултивитамини, парцали, всякакви вехтории, понякога дори намираха омазнени книги, често с липсващи страници, кой знае по какви неведоми пътища озовали се в „Проспект на мира“ — преминали през половината метро, прескачайки от куфар в куфар, от джоб в джоб, от търговец към търговец, за да намерят най-накрая собственика си.

Във ВДНХ се гордееха с това, че въпреки отдалечеността си от центъра и от главните търговски пътища, обитателите не само че успяваха да оцелеят във влошаващите се от ден на ден условия, но и да поддържат, макар и в пределите на станцията, стремително угасващата в целия метрополитен човешка култура.

Администрацията на станцията се стремеше да отделя колкото се може повече внимание на този въпрос. Децата задължително се учеха да четат и на станцията дори имаше малка библиотека, където отиваха всички купени на панаирите книги. Бедата беше там, че търговците нямаха възможност да избират, взимаха каквото им дадат, и се бе натрупало голямо количество боклуци.

Но отношението към книгите на жителите на станцията беше такова, че никой никога не бе откъснал и страничка дори от най-безполезната библиотечна книга. Отнасяха се към книгите като към нещо свято, като към последния спомен от изчезналия в небитието прекрасен свят. И възрастните, потрепващи от всяка секунда спомени, навеяни от четенето, предаваха това отношение към книгите на децата си, които вече нямаше какво да помнят, които никога не бяха знаели и не биха могли да познаят друг свят, освен безкрайната плетеница от мрачни и тесни тунели, коридори и проходи.

В метрото нямаше много места, където печатното слово да се боготвори толкова, и жителите на ВДНХ с гордост смятаха своята станция за една от последните опори на културата, северен форпост на цивилизацията на Калужко-Рижката линия.

Книги четяха и Артьом, и Женя. При всяко завръщане на приятелите му от панаира Женя тичаше при тях, за да разбере дали не са донесли нещо ново. И ако носеха — тогава книгата попадаше първо при Женя, а после — в библиотеката.

Сухия носеше книги на Артьом при почти всеки свой поход и в палатката им имаше нещо като истинска библиотечна лавица. На нея бяха наредени пожълтели от времето, понякога леко повредени от плесени и плъхове такива неща, каквито нямаше никой друг на станцията, а може би дори и в цялото метро: Маркес, Кафка, Борхес, Виан, няколко тома руска класика.

— Момчетата този път не носят нищо — въздъхна Женя. — Льоха казва, че един мъж там след месец ще получи пратка книги от Полиса. Обещал е да запази две-три.

— Нямам предвид книгите! — махна с ръка Артьом. — Нещо чува ли се? Как е обстановката?

— Обстановката? Като че ли всичко е наред. Разбира се, има всякакви слухове, но винаги е така, знаеш, пътуващите търговци не могат без слухове и истории. Направо са повехнали, но не ги храни, а им дай да разказват слухове. Въпросът обаче е дали да се вярва на приказките им. Май сега всичко е спокойно. Ако, разбира се, сравняваме с времената, когато Ханза воюваше с Червените. Да! — спомни си той. — В „Проспект на мира“ са забранили да се продават мухоморки. Сега ако намерят в някой търговец мухоморка, конфискуват всичко и го изхвърлят от станцията. Освен това го слагат под наблюдение. А ако намерят мухоморка втори път, му забраняват достъпа до Ханза за няколко години. Из цялата Ханза! Това е смърт за търговеца.

— Сериозно? Просто така са ги забранили? Защо?

— Решили са, че са наркотици, от тях халюцинираш. И мозъкът ти се скапва, ако ги ядеш дълго време. Един вид — грижат се за здравето.

— Да се бяха загрижили за своето здраве! Какво изведнъж са се притеснили?

— Знаеш ли какво? — каза Женя с тон по-ниско. — Според Льоха приказките им, че мухоморките са вредни за здравето, са дез.

— Какво е това „дез“? — попита учудено Артьом.

— Дезинформация. Слушай, Льоха веднъж отишъл по-надалеч от „Проспект на мира“ по нашата линия. Добрал се до „Сухаревска“. По някакви тъмни дела, той дори не ми разказа какви. И срещнал там един интересен тип. Маг.

— Какъв?! — Артьом не издържа и се засмя. — Маг? В „Сухаревска“? Ама и той си пада по раздувките, твоят Льоха! И какво, магът вълшебен жезъл ли му подарил? Или седемцветно цвете?

— Ти си глупак! — обиди се Женя. — Мислиш си, че знаеш повече от всички за всичко? Това, че досега още не си срещал магове и не си чувал за тях, не означава, че ги няма. А в мутантите от Филевска вярваш ли?

— Какво има да вярвам в тях? Те съществуват, това е ясно. Чичо Саша ми е разправял. А за магове не съм чувал нищо.

— Сухия, между другото, при цялото ми уважение към него, сигурно също не знае всичко на света. А може просто да не е искал да те плаши. Накратко, ако не искаш да слушаш — върви по дяволите!

— Добре де, разказвай, Женя. Интересно е все пак. Макар че звучи като… — Артьом се усмихна.

— Значи така… Те там нощували при огъня. Нали знаеш, на „Сухаревска“ няма постоянно живеещи. Така че пътуващите търговци от други станции спират там да нощуват, защото властите на Ханза ги пъдят от „Проспект на мира“ след отбой. Там се навърта и всякаква сган: шарлатани, крадци — досаждат на търговците. На станцията нощуват и разни странници, преди да тръгнат на юг. В тунела след „Сухаревска“ започва някакъв кошмар. Уж там не живее никой — няма нито мутанти, нито плъхове, и все пак хората, които се опитват да преминат оттам, често изчезват. Направо си изчезват — безследно. Следващата станция след „Сухаревска“ е „Тургеневска“. Тя граничи с Червената линия: там имаше преход към „Чистите езера“, която червените я преименуваха обратно на „Кировска“ — разправят, че имало такъв комуняга някога… Та червените се изплашили да живеят в съседство с такава станция и затрупали прехода. И сега „Тургеневска“ си стои пуста. Изоставена. Така че тунелът оттам до най-близката станция с човешко присъствие, „Сухаревска“, е дълъг… И в него хората изчезват. Ако тръгнат сами — почти със сигурност не преминават. А керваните с повече от десет души си минават. И казват: всичко си е наред, тунелът е съвсем нормален, чист, спокоен, пуст, няма и разклонения, като че ли няма къде да се изчезне… Няма жива душа, не се чува никакво шумолене, не се виждат никакви твари… На следващия ден някой чува приказките колко чисто и уютно е там, плюе на суеверията, тръгва през тунела и край: сякаш пропада вдън земя. Имало е човек, няма човек.

— Разказваше нещо за някакъв маг — напомни му тихо Артьом.

— Сега ще стигна и до мага, чакай малко — обеща Женя. — Та хората ги е страх да ходят из този тунел на юг сами. И си търсят компания на „Сухаревска“, за да преминат заедно. А когато няма панаир, народът е малко и понякога се налага да се чака с дни, за да се съберат достатъчно хора, че да може да се тръгне. Защото колкото по-голяма е групата, толкова по-безопасно е. Льоха казва, че там понякога могат да се срещнат доста интересни хора. Разбира се, има и достатъчно измет, трябва да умееш да ги различаваш. Но се случва да ти провърви — и тогава на такива истории се наслушваш… накратко, Льоха срещнал там маг. Не какъвто си мислиш, не някакъв плешив Хотабич^[2] от вълшебната лампа…

— Хотабич е джин, а не маг — поправи го предпазливо Артьом, но Женя игнорира забележката му и продължи:

— Човекът е окултист. Посветил е половината си живот на изучаване на всякаква мистична литература. Особено много говорел на Льоха за някакъв Кастанеда… Та този човек изглежда чете мисли, вижда в бъдещето, намира предмети, знае предварително за опасностите. Разправя, че вижда духове. Можеш ли да си представиш, той дори… — Льоха направи артистична пауза — … пътешества из метрото без оръжие! Тоест изобщо без оръжие. Само със сгъваемо ножче, за да си реже продуктите, и с пластмасова тояга. Та така! Той казал, че и тези, които отглеждат мухоморки, и тези, които ги дъвчат, са безумци. И това нещо изобщо не е такова, каквото си го мислим. И тези мухоморки всъщност не са никакви мухоморки. В Централна Русия никога не са расли такива мухоморки. Между другото, на мен веднъж ми попадна един справочник за гъби и там наистина нямаше нито дума за тези мухоморки. Нямаше дори нещо подобно на тях… Тези, които ги ядат и си мислят, че това е просто обикновен халюциноген и само ще погледат малко видения, много се лъжат, така е казал онзи маг. И ако тези мухоморки се приготвят по по-различен начин, с тяхна помощ можеш да изпаднеш в състояние, в което си способен да управляваш събитията в реалността от света на тези мухоморки, в който попадаш.

— Точно този твой маг е абсолютен наркоман! — заяви убедено Артьом. — Знаеш, че много от нас тук се глезят с мухоморките по малко, за разтоварване, но никой не се е дрогирал чак до такава степен. Този човек се е пристрастил, сто процента. Сигурно не му е останало да живее много. Слушай, чичо Саша ми разказа една история… На някаква станция, вече не помня коя, някакъв непознат старец се залепил за него и започнал да му разправя, че е могъщ екстрасенс и води непрекъсната битка срещу също такива могъщи екстрасенси и извънземни, само че лоши. И че те вече почти са го победили и може да не доживее до края на деня — всичките му сили отиват в битката. А станцията някаква такава като „Сухаревска“ — малка гаричка, огньове и хората седят около тях, по-близо до центъра на платформата, по-далеч от тунела, за да могат да се наспят и на другия ден — отново на път. Та минават покрай чичо Саша и стареца трима души и старецът прошепва със страх: „Ето, виждаш ли, този по средата е един от главните зли екстрасенси, адепт на мрака. А двамата до него са извънземни. Те му помагат. А главатарят им живее в най-дълбоката точка на метрото.“ Даже някакво име си имал, чичо Саша ми го каза. Завършва на „ски“. Старецът казал още: „Не се приближават към мен, защото съм с теб. Не искат обикновените хора да узнаят за битката ни. Но в момента ме атакуват енергетично, а аз се отбранявам с щит. Още имам сили да воювам!“ На теб сега ти е смешно, но на чичо Саша не му е било много смешно. Представи си: забравено от Бога кътче на метрото, какво ли не може да се случи там… Разбира се, звучи като бълнуване, но все пак… И ето, макар чичо Саша да си повтарял, че това е просто един болен човек, започнало да му се струва, че онзи, който вървял по средата, с двамата извънземни до себе си, го гледа някак лошо, а очите му проблясват…

— Каква глупост — каза неуверено Женя.

— Може и да е глупост, но нали разбираш, че на далечните станции трябва да си готов на всичко? И след това старецът му казва, че на него, тоест на стареца, му предстои последна битка със злия екстрасенс. И ако я загуби — а силите му са все по-малко, — то ще настъпи краят на всичко. По-рано добрите екстрасенси били повече и борбата била равностойна, но после лошите започнали да надделяват и този старец бил един от последните добри. А може би дори последният. И ако той загине и лошите победят — край! Става крайно зле за всички!

— Според мен и без това е крайно зле за всички — отбеляза Женя.

— Значи засега не е крайно зле, има какво още да се влоши — отговори Артьом. — И така, най-накрая старецът му казва: „Синко! Дай да похапна нещо. Че ми останаха малко сили. А последната битка приближава… И от нейния изход зависи нашето общо бъдеще. И твоето също!“ Разбра ли? Старецът просел. Та така е и с твоя маг, мисля. И на него му хлопат дъските. Но по друга причина.

— Не, ти определено си глупак! Даже не ме изслуша до края… и после, кой ти каза, че старецът е лъгал? Как му е името, между другото? Чичо ти Саша не ти ли е казал?

— Каза ми, но вече не си спомням точно. Някакво смешно име… С „Чу“. „Чувака“ или „Чудака“… При тези скитници често е така: някакъв глупав прякор вместо име. Защо? А на твоя маг как му е името?

— Казал е на Льоха, че сега го наричат Карлос. Заради приликата. Не ми е ясно какво е имал предвид, но така е казал. И напразно не дослуша историята. В края на разговора си с Льоха му казал, че е по-добре на следващия ден да не тръгва по северния тунел. А Льоха точно оттам смятал да се върне на другия ден, но го послушал и не тръгнал. И правилно постъпил. Точно този ден някакви бандити нападнали кервана между „Сухаревска“ и „Проспект на мира“, макар и да се смятало, че това е безопасен тунел. Половината търговци загинали. Останалите едвам се отървали. Та така!

Артьом млъкна и се замисли.

— Честно казано, нищо не може да се знае със сигурност. Какво ли не се случва. И по-рано са ставали такива неща, чичо Саша ми е разказвал. Разправял е още, че на най-далечните станции — там, където хората подивяват, стават като първобитни и забравят, че човекът е разумно същество — се случват такива странни неща, каквито хора с нашето логично мислене изобщо не са в състояние да обяснят. Но не ми е разказвал какви точно са тези неща. Пък и не разправяше това на мен, а случайно го чух.

— Ха! Нали ти казах: тук понякога разправят такива неща, че нормален човек никога не би повярвал. Ето, например Льоха предишния път сподели с мен още една история… Искаш ли да я чуеш? Такова нещо сигурно няма да чуеш дори от чичо ти Саша. На Льоха му го е разказал един търговец на панаира на Серпуховска линия… Вярваш ли в призраци?

— Ами… След всеки разговор с теб започвам да се питам дали вярвам или не. Но след като прекарам малко време сам или поговоря с нормални хора, започва да ми минава — отговори Артьом, с усилие сдържайки усмивката си.

— А сериозно?

— Е, разбира се, чел съм някои неща. И чичо Саша ми е разказвал това-онова. Но, честно казано, не вярвам много-много в тези истории. Изобщо, Женя, не те разбирам. Тук, на станцията, и без това имаме непрестанен кошмар с тези черни, сигурно никъде другаде в метрото няма такова нещо. Някъде в централните станции разказват на децата си страшни приказки за нашия живот и се питат един-друг: „Ти вярваш ли в историите за черните или не?“ А на теб това не ти стига. Искаш да плашиш самия себе си с още нещо?

— Нима не ти е интересно нищо друго освен това, което можеш да видиш или усетиш? Нима наистина си мислиш, че светът се ограничава с това, което виждаш? С това, което чуваш? Ето, къртицата, да речем, не вижда. Сляпа е по рождение. Но нали това не означава, че всички онези неща, които къртицата не вижда, в действителност не съществуват? Та и ти така…

— Добре де. Каква е тази история, която искаше да ми разкажеш? За търговеца от Серпуховска линия?

— За търговеца? А, да… Станало така, че на този панаир Льоха се запознал с някакъв човек. Той изобщо не бил от Серпуховска. А от Околовръстната. Гражданин на Ханза, но живее на „Добрининска“. А те там имат преход до Серпуховска. На тази линия, не знам дали чичо ти Саша ти е разказвал, няма живот след Околовръстната, тоест след „Тулска“, според мен дотам стигат патрулите на Ханза. Правят го, за да се застраховат: линията е необитаема, не знаеш какво ще изпълзи оттам, така че са си направили буферна зона. И след „Тулска“ не ходи никой. Разправят, че там няма какво да се търси. Всички станции са опустели, оборудването е изпочупено — невъзможно е да се живее. Мъртва зона: нито зверове, нито някакви гадини, дори плъхове не виреят. Пусто. Но този търговец имал един познат, скитник, който тръгнал на път отвъд „Тулска“. Не знам какво е търсел там. Но после разказал на търговеца, че нещата по Серпуховска линия не са толкова прости. И че ненапразно там е толкова пусто. Разправял, че там стават такива неща, каквито е невъзможно да си представи човек. Ненапразно даже Ханза не се опитва да я колонизира, дори за да направи там плантации или обори.

Женя замъча, усещайки, че Артьом най-накрая е забравил за здравия разум и цинизма си и слуша с отворена уста. Настани се по-удобно и каза, тържествувайки вътрешно:

— Сигурно не ти е интересно да слушаш разни измишльотини. Бабини приказки. Да ти сипя ли чай?

— Изчакай с твоя чай! По-добре ми кажи защо Ханза всъщност не е колонизирала този участък? Наистина е странно. Чичо Саша ми е казвал, че те в последно време имат проблем с пренаселването — вече няма място за всички. И как са пропуснали възможността да присвоят още малко земя? Ето това вече не е в техен стил!

— Аха, интересно ти е все пак? Та така, този странник достигнал доста далеч. Разказал, че вървиш, вървиш — и няма жива душа. Изобщо никого и нищо, като в онзи тунел след „Сухаревска“. Представяш ли си, дори плъхове няма! Само капе вода. Станциите са изоставени, тъмни, сякаш никога никой не е живял в тях. И постоянно те потиска усещането за опасност. Направо те мачка… Той вървял бързо, едва ли не за половин ден минал четири станции. Отчаян човек навярно. Да отидеш сам в такава пустош! Накратко, стигнал до „Севастополска“. Там има преход до „Каховска“. Знаеш я Каховска линия — там има само три станции. Не линия, а недоразумение. Някакъв апендикс… И той решил да нощува на „Севастополска“. Изнервил се, изтощил се… Намерил там някакви трески, запалил огън, за да не му е толкова страшно, мушнал се в спалния си чувал и легнал да спи насред платформата. И през нощта… — На това място Женя се изправи, протегна се и каза със садистична усмивка: — Знаеш ли, определено ми се пие чай! — и без да дочака отговор, излезе с чайника от палатката, оставяйки Артьом насаме с впечатленията от разказаното.

Артьом, разбира се, му се ядоса за това излизане, но реши да изтърпи до края на историята и едва след това да каже на Женя какво мисли. Неочаквано си спомни за Хънтър и неговата молба… по-скоро даже заповед… Но после мислите му отново се върнаха към историята на Женя.

Приятелят му се върна, наля му чай в шлифована чаша в ценен железен подстаканник, от онези, в които някога са сервирали истински чай във влаковете, и продължи:

— Та така, легнал да спи той до огъня, а наоколо тишина, една такава тежка, сякаш ушите ти са натъпкани с памук. И посред нощ го буди някакъв странен звук… напълно налудничав, невъзможен звук. Облял се в студена пот и подскочил. Чул детски смях. Откъм линията. И това на четири участъка от последните населени места! Там, където не живеят дори плъхове, представяш ли си? Имало от какво да се уплаши… Скача, тича от арката към линията… И вижда… Към станцията се приближава мотриса. Истинска композиция. Фаровете светят, сияят — скитникът е можел да ослепее, добре, че навреме си е прикрил очите с ръка. Прозорците светят в жълто, вътре има хора, и всичко това в абсолютна тишина! Нито звук! Не се чува нито бученето на двигателя, нито тракането на колелата. Напълно безшумно влакът доплавал до станцията и, без да бърза, продължил към тунела… Разбираш ли? Човекът си стоял така и му се разтуптяло сърцето. Хората през прозорците като че ли си били съвсем живи, разговаряли за нещо, но нищо не се чувало… Влакът минавал, вагон след вагон, а накрая, в последния вагон — седи дете на около седем години и го гледа. Гледа го, сочи го с пръст и се смее… И този смях се чува! Тишината е такава, че този човек чува как му тупти сърцето, и освен това — този детски смях… Мотрисата се скрива в тунела и смехът звънти все по-тихо… утихва в далечината. И отново — пустота. И абсолютна, страшна тишина.

— И в този момент се е събудил? — попита Артьом ехидно, но с надежда в гласа.

— Де да беше така! Хвърлил се назад, към изгасналия огън, събрал си партакешите набързо и тичал, без да спира, чак до „Тулска“. Изминал целия път за час. Можеш да си представиш колко страшно е било…

Артьом млъкна, поразен от разказаното. В палатката настана тишина. Най-накрая, след като се овладя и се изкашля, убеждавайки се, че гласът му няма да го подведе и да прозвучи пискливо, Артьом попита Женя колкото можеше по-равнодушно:

— И какво, вярваш ли в това?

— Просто не за пръв път чувам такива истории за Серпуховска линия — отговори приятелят му. — Само че невинаги ти ги разказвам. Та с теб дори не може да се поговори за това като хората. Веднага започваш да се подиграваш… Добре, заседяхме се ние с теб, а скоро ще се ходи на работа. Трябва да се приготвя. Там ще си довършим приказката.

Артьом се изправи неохотно, протегна се и се затътри към къщи — да си приготви нещо за хапване по време на работа. Вторият му баща още спеше, на станцията беше съвсем тихо: навярно отбоят вече бе минал и до началото на нощната смяна във фабриката оставаше съвсем малко време. Трябваше да побърза. Когато мина покрай палатката за гости, в която бе отседнал Хънтър, Артьом видя, че завесата й е дръпната, а вътре е празно. Нещо го прободе в гърдите. Най-накрая започна да осъзнава, че всичко това, за което си бяха говорили с Хънтър, не е сън, че всичко се е случило наистина, а развитието на събитията може да има най-пряко отношение към него. А и — кой знае? — дори да определи съдбата му.

Чаената фабрика се набираше при бронираната преграда на новия изход от метрото^[3], преди ескалатора за нагоре. Можеше да се нарече фабрика доста условно — цялата работа се извършваше ръчно. Щеше да е прекалено разточително да се хаби скъпоценна електроенергия за производство на чай.

Зад железния параван, отделящ територията на фабриката от останалата част на станцията, от едната стена до другата беше опъната метална тел, на която се сушаха изчистените гъбени шапки. Когато беше особено влажно, под тях палеха малки огньове, за да се сушат по-бързо и да не се покриват с плесен. Под телта имаше маси, на които работниците първо нарязваха, а после раздробяваха изсушените гъби. Опаковаха готовия чай в хартиени или найлонови пликчета — в зависимост какво имаше на станцията — и добавяха още някакви екстракти и прахове, които бяха тайна и се знаеха само от началника на фабриката. Такъв беше простичкият процес на производство на чай. Ако не бяха постоянните разговори по време на работа, осемчасовото нарязване и стриване на гъбените шапки сигурно щеше да е крайно досадно занимание.

На тази смяна Артьом работеше заедно с Женя и рошавия Кирил, с когото бяха дежурили заедно на заставата. При вида на Женя Кирил доста се оживи — очевидно двамата по-рано бяха говорили за нещо — и незабавно се зае да му разказва някаква история, очевидно останала недоразказана предишния път. На Артьом не му беше интересно да слуша от средата и се потопи напълно в своите мисли. Историята за Серпуховската линия, разказана неотдавна от Женя, постепенно започна да избледнява в паметта му и на повърхността отново изплува разговорът с Хънтър, за който Артьом сякаш съвсем бе забравил.

Какво да прави? Поръчението, възложено му от Хънтър, беше прекалено сериозно, за да не мисли за него. А ако замисленото от Хънтър не се получеше? Той се бе решил на абсолютно безумна постъпка — да дръзне да отиде в бърлогата на врага, в самия пъкъл. Опасността, на която се излагаше, беше огромна, и дори самият той не знаеше истинските й размери. Можеше само да се досеща за това какво го очаква след петстотния метър, там, където помръква последният отблясък от огъня на граничната застава, може би последният в света запален от човешка ръка пламък на север от ВДНХ. Всичко, което Хънтър знаеше за черните, го знаеше и всеки жител на ВДНХ, но никой не се осмеляваше да извърши такова нещо. Фактически не бе известно дори дали наистина в „Ботаническата градина“ се намира тази пролука, през която тварите от повърхността проникват в метрополитена.

Прекалено голяма беше вероятността да не успее да изпълни мисията, с която се бе нагърбил. Очевидно опасността, идваща от север, се бе оказала толкова голяма и се увеличаваше толкова бързо, че всяко забавяне беше недопустимо. Може би Ловеца знаеше нещо такова за нейната същност, което не бе разкрил нито в беседата със Сухия, нито в разговора с Артьом.

При това той би трябвало прекрасно да осъзнава степента на риска и да разбира, че може да не се справи със задачата си, иначе защо ще подготвя Артьом за такъв развой на събитията? Хънтър не приличаше на човек, който ще тръгне да се презастрахова, следователно имаше вероятност да не се върне във ВДНХ и тя дори беше доста голяма.

Но как би могъл Артьом да зареже всичко и да напусне станцията, без да каже нищо на никого? Нали самият Хънтър се боеше да предупреди още някого, опасявайки се, че мозъците на останалите може да са червясали… Как е възможно да се добере до Полиса, до легендарния Полис, сам, минавайки през всички явни и тайни опасности, чакащи пътешествениците в тъмните и пусти тунели? Артьом изведнъж съжали, че се беше поддал на суровото обаяние и хипнотизиращия поглед на Ловеца, бе му разкрил тайната си и се беше съгласил на такова опасно поръчение.

— Хей, Артьом! Артьом! Ти да не спиш там? Защо не отговаряш? — разтърси го за рамото Женя. — Слушаш ли какво казва Кирил? Утре вечерта ще пратим керван до „Рижка“. Разправят, че нашата администрация е решила да се обедини с тях, а засега им пращаме хуманитарна помощ предвид на това, че скоро ще се побратимим. А те май са намерили склад с кабел. Началството иска да го прокарва — разправят, че ще има телефон между станциите. Или поне телеграф. Кирил казва, че утре няма да се работи, може да отидеш. Искаш ли?

Артьом веднага си помисли, че съдбата сама му дава възможност да изпълни поръчението, ако се наложи. Той кимна безмълвно.

— Прекрасно! — зарадва се Женя. — Аз също мисля да дойда. Кириле! Ще ни запишеш, нали? В колко тръгваме утре вечерта, в девет ли?

До края на смяната Артьом така и не промълви нито дума, неспособен да се отърси от налегналите го мрачни мисли. Женя бе изоставен на досадните приказки на Кирил и явно се обиди. Артьом продължаваше с механични движения да накълцва гъбите, да ги стрива на прах, да сваля от телта нови шапки, отново да ги накълцва и пак да ги стрива, и така до безкрайност.

Пред очите си виждаше лицето на Хънтър, в момента, в който казваше, че може и да не се върне — спокойното лице на човек, свикнал да рискува живота си. А в сърцето му като мастилено петно се разливаше усещането за предстояща беда.

След смяната Артьом се върна в палатката си. Сухия вече го нямаше, очевидно бе излязъл по работа. Артьом се отпусна върху леглото си, зарови глава във възглавницата и веднага заспа, макар че възнамеряваше да обмисли положението си в тишина и спокойствие.

Сънят, болезнен и кошмарен след всичките разговори, мисли и преживявания от изминали ден, го обгърна и решително го придърпа в своите паяжини. Артьом видя себе си, седящ до огъня на станция „Сухаревска“, заедно с Женя и странстващия маг с необичайното испанско име Карлос. Карл ос ги учеше как да приготвят правилно мухоморките за консумиране и им обясняваше, че да ги поглъщат така, както е прието във ВДНХ, е чисто престъпление, защото тези мухоморки всъщност изобщо не са гъби, а нов разумен вид на Земята, който може би с течение на времето ще замени човека. Че тези гъби не са самостоятелни същества, а само частици от свързано чрез неврони единно цяло, разпръснат из целия метрополитен гигантски мицел. И че тези, които ядат мухоморките, не просто употребяват психотропни вещества, а всъщност влизат в контакт с този нов разумен живот. И ако правят всичко както трябва, могат да се сприятелят с него и тогава той ще помага на онези, които общуват с него чрез яденето на гъбите. Но после изведнъж се появи Сухия и, заканвайки му се с пръст, каза, че мухоморките изобщо не трябва да се ядат, защото при продължителна употреба мозъците червясват. А Артьом реши да провери наистина ли това е така; каза на всички, че отива да се поразходи, но мина предпазливо зад гърба на мага с испанско име и видя, че той няма тил и се вижда мозъкът му, почернял от множество червееви дупки. Дългите бели червеи, извивайки се, се впиваха в мозъчната тъкан и дълбаеха нови тунели, а магът продължаваше да говори, сякаш нищо не е станало… Тогава Артьом се уплаши и реши да избяга от него, започна да дърпа Женя за ръкава, карайки го да стане и да тръгне с него, но Женя само му махаше нетърпеливо с ръка и молеше Карлос да продължава да разказва, и Артьом виждаше как червеите от главата на мага започват да пълзят към Женя, качват се по гърба му, опитват се да влязат в ушите му…

Тогава Артьом скочи на линията и хукна да бяга с всички сили по-надалеч от станцията, но си спомни, че това е същият онзи тунел, през който не бива да преминаваш сам, а само с група, и побягна обратно към станцията, но, кой знае защо, не можеше по никакъв начин да се върне на нея.

Зад гърба му изведнъж бликна светлина и Артьом, с поразителни за един сън яснота и логичност, видя собствената си сянка на пода на тунела… Обърна се — от дълбината на тунела към него се приближаваше мотриса, дяволски стържеща и гърмяща с колелата си, оглушаваща и заслепяваща с фаровете си…

И в този момент краката му отказаха да се подчиняват, станаха безсилни, сякаш нямаше крака, а само празни панталони, натъпкани с разни парцали. И когато влакът беше само на броени метри от Артьом, видението изведнъж стремително изгуби правдоподобност, избледня и изчезна.

Смени го нещо ново, напълно различно: Артьом видя Хънтър, облечен изцяло в бяло, в стая със също така ослепително бели стени и без никакви мебели. Той стоеше, навел глава, и пронизваше с поглед пода. После вдигна глава и погледна право към Артьом. Усещането беше много странно, защото в този сън Артьом не усещаше тялото си, но сякаш наблюдаваше случващото се отстрани. Когато Артьом погледна Хънтър в очите, изведнъж го изпълни необяснимо безпокойство, очакване на нещо важно, което трябва да се случи…

Хънтър заговори с него и Артьом беше потресен от чувството на невероятна реалистичност на случващото се. Когато бе сънувал кошмари по-рано, той си даваше сметка, че просто спи, че всичко, случващо се с него, е просто плод на разтревоженото му въображение. А в това видение напълно отсъстваше увереността, че във всеки момент може да се събуди.

Опитвайки се да срещне погледа на Артьом — в него остана впечатлението, че Хънтър всъщност не го вижда и се опитва да налучка, — Ловеца изрече тежко и бавно: „Дойде моментът. Трябва да направиш онова, което ми обеща. Трябва да го направиш. Запомни: това не е сън! Това не е сън!“

Артьом отвори широко очи. И тогава в главата му отново, за последен път, с ужасяваща яснота се разнесе приглушеният и леко пресипнал глас: „Това не е сън!“

— Това не е сън — повтори Артьом. Детайлите от кошмара за червеите и влака бързо се изтриваха от паметта му, но Артьом запомни прекрасно второто видение, с всичките му подробности. Странното облекло на Ловеца, загадъчната празна стая и думите „Трябва да направиш онова, което ми обеща!“ не му излизаха от ума.

Влезе Сухия и погледна озадачено Артьом.

— Кажи, не си ли виждал Хънтър след вчерашния ни разговор? Вече наближава вечерта, а той се е запилял някъде и палатката му е празна. Да не си е тръгнал? Нищо ли не ти каза вчера за плановете си?

— Не, чичо Саш, просто ме разпита за обстановката на станцията, за нещата, които се случват тук — излъга добросъвестно Артьом.

— Страх ме е за него. Да не направи някоя глупост, че и на нас да се отрази — изрече разстроено Сухия. — Не знае с какво се е захванал… Ех! Ти какво, не си ли на работа днес?

— С Женя се записахме за днес в кервана до „Рижка“, ще им отнесем помощи и ще започнем да прокарваме телеграфен кабел оттам до тук — отговори Артьом, внезапно осъзнавайки, че вече е взел решение. При тази мисъл изведнъж нещо вътре в него се скъса, той почувства странно облекчение и едновременно с това — някаква празнота отвътре, сякаш са отстранили от гърдите му тумор, който е бил стегнал сърцето му и му е пречел да диша.

— В кервана? По-добре да си стоиш вкъщи, а не да се шляеш по тунелите. Аз би трябвало да отида, тъкмо имам работа на „Рижка“, но днес нещо не се чувствам особено добре. Може би друг път… Нали не тръгваш веднага? В девет? Значи ще можем да си кажем довиждане по-късно. Приготвяй се и до после! — и Сухия го остави сам.

Артьом се зае внимателно да реди в раницата си вещи, които можеха да му свършат работа по време на пътуването: фенерче, батерии, още батерии, гъби, пакет чай, свински салам, пълен пълнител за автомат, който някога бе отмъкнал, карта на метрото, още батерии… Не забрави и паспорта — на „Рижка“, естествено, той нямаше да му трябва, но извън нея още първия патрул на суверенна станция можеше да го върне, а дори и да го изправи до стената, в зависимост от политическото положение. И капсулата, връчена му от Хънтър. Това беше всичко.

Метна раницата си на рамо, огледа за последен път жилището си и решително излезе от палатката.

Групата, отиваща с кервана, се бе събрала на платформата, до входа на южния тунел. На коловоза вече беше разположена ръчна дрезина с натоварени на нея сандъци с месо, гъби и пакети с чай, а върху тях — някакъв сложен прибор, сглобен от местните майстори, вероятно — телеграфен апарат.

В кервана освен Женя и Кирил тръгваха още двама: доброволец и командир от администрацията, за да се договарят с тамошните власти: Всички те освен Женя вече се бяха приготвили и сега настървено играеха домино в очакване на сигнала за тръгване. До тях стояха, наредени в пирамида с дулата нагоре, дадените им за времето на похода автомати с резервни пълнители, залепени за основните със син изолирбанд.

Най-накрая се показа и Женя, който преди тръгване трябваше да нахрани сестра си и да я изпрати при съседите до връщането на родителите им от работа.

В последния момент Артьом си спомни, че така и не си беше взел довиждане със Сухия. Извини се, обеща, че ще се върне веднага, остави раницата и се затича към палатката си. Там нямаше никой и Артьом хукна към помещенията, в които някога е бил обслужващият персонал, а сега се намираше администрацията на станцията. Сухия беше там, седеше срещу Дежурния по станция, избираемия ръководител на ВДНХ, и разговаряше оживено за нещо с него. Артьом почука по касата на вратата и тихичко се изкашля.

— Здравейте, Александър Николаевич. Може ли да поговоря с чичо Саша за секунда?

— Разбира се, Артьом, влизай. Искаш ли чай? — отвърна равнодушно Дежурният.

— Е, какво, тръгвате ли вече? Кога ще се върнете? — попита Сухия, отмествайки стола си назад от масата.

— Не знам точно… — промърмори Артьом. — Както се получи…

Той разбираше, че може и да не види втория си баща никога повече, и не искаше да лъже единствения човек, който наистина го обичаше, че ще се върне утре-вдругиден и всичко ще бъде наред.

Артьом изведнъж почувства как му люти на очите и за свой срам установи, че са се навлажнили. Пристъпи напред и прегърна здраво втория си баща.

— Е, какво, Артьомка, какво… Сигурно още утре ще се върнете… Нали? — каза учудено и успокояващо Сухия.

— Утре вечерта, ако всичко мине по план — потвърди Александър Николаевич.

— Бъди здрав, чичо Саш! Късмет! — изговори пресипнало Артьом, стисна ръката на Сухия и бързо излезе, притеснен от слабостта си.

Сухия гледаше смаяно след него.

— Какво се е размекнало това момче? Като че ли отива за първи път в „Рижка“…

— Нищо, Саша, нищо, ще дойде ден, в който момчето ти ще възмъжее. Тогава ще тъгуваш за деня, в който се е прощавал с теб със сълзи на очи, отивайки на поход през две станции! Та какво разправяше? Какво мислят на „Алексеевска“ за патрулирането из тунелите? Това би било много удобно за нас…

Когато Артьом се върна при групата, командирът на отряда даде на всеки автомат срещу подпис и каза:

— Е, мъжаги? Ще поседнем ли преди пътуването? — и пръв седна върху полираната за дългите години на използване пейка. Останалите последваха безмълвно примера му. — Е, Бог да е с нас! — Командирът стана, скочи тежко върху линията и зае мястото си начело на отряда.

Артьом и Женя, като най-млади, се качиха на дрезината, подготвяйки се за нелеката работа. Кирил и вторият доброволец заеха места най-отзад на отряда.

— Да тръгваме! — изрече командирът.

Артьом и Женя хванаха ръчките, Кирил побутна леко дрезината отзад, тя изскърца, помръдна се от мястото си и потегли бавно напред.

Двамата последни в отряда тръгнаха след нея и групата се скри в гърлото на южния тунел.