Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (9)

Глава 9
Du stirbst^[1]

 

— Чрез обесване — заключи комендантът.

Гръмнаха аплодисменти, безмилостни към тъпанчетата на хората.

Артьом с усилие вдигна глава и се огледа. Само едното му око се отваряше, другото бе залепнало — при разпита му се бяха старали с всички сили. Освен това не чуваше много добре — звуците сякаш си пробиваха път през дебел пласт памук. Като че ли всичките му зъби си бяха на мястото. Макар че, от друга страна, за какво му бяха сега зъби?

Отново същият този светъл мрамор, обичайният, омръзнал му вече бял мрамор. Масивни железни полилеи под тавана, навярно — някогашните електрически осветителни тела. Сега в тях стърчаха димящи лоени свещи и таванът над тях беше съвсем черен. Светеха само два такива полилея на цялата станция — в самия й край, където широко стълбище водеше нагоре, и на мястото, където стоеше Артьом, насред залата, на стъпалата на мостика, слагащ началото на страничен преход към друга линия.

Виждаха се гъсто наредени полукръгли арки, почти не се забелязваха колони, имаше страшно много свободно място. Що за станция бе това?

— Екзекуцията ще се състои утре в пет часа сутринта на станция „Тверска“ — уточни дебелакът, застанал до коменданта.

Подобно на началника си, той също не беше облечен със зелена камуфлажна униформа, а с черен мундир с блестящи жълти копчета. Двамата имаха и черни барети, но не толкова големи и не толкова грубо ушити, както онези на войниците в тунела.

Тук имаше страшно много изображения на орли, тривърхи свастики, навсякъде се виждаха лозунги и изречения, изрисувани грижливо и с любов с готически букви. Старателно опитвайки се да фокусира погледа си върху размиващите се думи, Артьом прочете: „МЕТРОТО — ЗА РУСНАЦИТЕ!“, „ЧЕРНИЛКИТЕ — НА ПОВЪРХНОСТТА!“, „СМЪРТ НА ПЛЪХОЯДЦИТЕ!“ Имаше и други, с по-отвлечено съдържание: „НАПРЕД В ПОСЛЕДНА БИТКА ЗА ВЕЛИЧИЕТО НА РУСКИЯ ДУХ!“, „С ОГЪН И МЕЧ ДА ИЗГРАДИМ В МЕТРОТО ИСТИНСКИ РУСКИ РЕД!“, после още някакъв цитат на Хитлер — на немски, и сравнително неутралното: „В ЗДРАВО ТЯЛО — ЗДРАВ ДУХ!“ Особено го впечатли надписът, направен над изкусен портрет на мъжествен воин с масивна челюст и волева брадичка и много решителна на вид жена. Те бяха изобразени в профил, така че мъжът леко прикриваше с тялото си своята бойна другарка. „ВСЕКИ МЪЖ Е ВОЙНИК, ВСЯКА ЖЕНА Е МАЙКА НА ВОЙНИК!“ — гласеше лозунгът. Всички тези надписи и рисунки в момента кой знае защо бяха по-важни за Артьом, отколкото думите на коменданта.

Право пред него, зад заграждението, шумеше тълпата. Хората тук не бяха кой знае колко много и всичките бяха облечени някак невзрачно, предимно с ватенки и със зацапани работни комбинезони. Почти не се виждаха жени и ако това отразяваше реалното положение на нещата, войниците скоро би трябвало да свършат. Артьом отпусна глава на гърдите си — вече нямаше сили да я държи изправена; ако не бяха двамата широкоплещести конвоиращи с барети на главите, които го придържаха под мишниците, направо щеше да се строполи на земята.

Отново му прилоша, зави му се свят и вече не му се удаваше да иронизира. Стори му се, че сега ще повърне пред всичките тези хора.

Тъпото безразличие към всичко това, което се случваше с него, обзе Артьом постепенно. Сега запазваше само отвлечен интерес към околната среда, сякаш всичко се бе случило не с него, сякаш просто четеше книга. Съдбата на главния герой го интересуваше, разбира се, но ако той загинеше, би могъл да вземе от рафта някоя друга книга — с щастлив край.

Отначало го биха дълго и грижливо търпеливи, силни мъже, а други хора, умни и разсъдливи, му задаваха въпроси. Стаята предвидливо бе облепена с фаянсови плочки с тревожен жълт цвят — навярно кръвта се измиваше много лесно от тях, но не беше възможно да се проветри миризмата й.

Като начало го научиха да се обръща с „господин комендант“ към мършавия човек със зализани руси коси и фини черти на лицето, който водеше разпита. После — да не задава въпроси, а само да отговаря. После — да отговаря на зададените въпроси точно, сбито и по същество.

Като при това го учиха отделно да отговаря сбито, и отделно — да отговаря по същество, така че Артьом изобщо не можеше да разбере как всичките му зъби си бяха останали по местата, макар че някои бяха доста поразклатени, а в устата си постоянно усещаше вкус на кръв. Отначало се опита да се оправдава, но му казаха, че не си струва да го прави. После се опита да мълчи, но и това се оказа неправилно — убеди се скоро, че е така. Беше много болезнено. Изобщо, много странно е усещането, когато те удря по главата силен, здрав мъж — не е болка, а някакъв ураган, който помита всичките ти мисли и изкривява крайно възприятията ти. Истинското мъчение идва след това.

След известно време Артьом най-накрая разбра какво трябва да направи. Всичко беше много просто — трябваше само да оправдава по най-добрия начин очакванията на господин коменданта. Ако господин комендантът питаше дали Артьом не са го пратили тук от „Кузнецки мост“, трябваше само да кимне. Това му отнемаше по-малко сили и господин комендантът не смръщваше недоволно своя безупречно славянски нос, а асистентите му не нанасяха поредната телесна повреда на Артьом. Ако господин комендантът предполагаше, че Артьом са го изпратили с цел шпиониране и осъществяване на диверсии, например — организиране на покушение над ръководството на Райха (включително и над самия господин комендант), младежът трябваше отново да кимне в знак на съгласие. Тогава мъчителят поклащаше спокойно глава, а Артьом си запазваше второто око. Но не биваше просто да кима, трябваше да слуша какво точно пита господин комендантът, защото ако не уцелеше с отговора, настроението на мъчителя му се разваляше и единият от помощниците пробваше, да речем, да счупи някое от ребрата на Артьом. След като го разпитваха час и половина, без да бързат за никъде, Артьом вече не чувстваше тялото си, виждаше и чуваше доста зле и не разбираше почти нищо. Няколко пъти се опита да изгуби съзнание, но го караха да идва на себе си с ледена вода и амоняк. Навярно беше много интересен събеседник.

В крайна сметка си бяха създали съвсем неправилна представа за него — за тях той беше вражески шпионин и диверсант, дошъл, за да нанесе предателски удар в гърба на Четвъртия райх, да обезглави властта, да посее хаос и да подготви нахлуването на противника. Крайната цел беше установяване на антинароден кавказко-ционистки режим на цялата територия на метрополитена. Макар че Артьом, общо взето, разбираше малко от политика, такава глобална цел му се стори достойна и той се съгласи и с това. И добре, че се съгласи — може би именно затова всичките му зъби си останаха на мястото. След като и последните детайли на заговора бяха изяснени, все пак позволиха на Артьом да изпадне в несвяст.

Когато беше в състояние отново да отвори очи, комендантът тъкмо дочиташе присъдата. Веднага щом последните формалности бяха уредени, а официалната дата на разделянето му с живота бе обявена пред обществеността, сложиха черна шапка върху главата и лицето на подсъдимия и видимостта му намаля рязко. Нямаше какво повече да гледа и му прилоша още по-силно. След като издържа едва минута, Артьом спря да се съпротивлява, тялото му беше обхванато от конвулсии и той повърна върху собствените си ботуши. Охраната отстъпи предпазливо назад, а обществеността нададе възмутен вой. За миг Артьом се засрами, а после усети как главата му отлита нанякъде, а краката му се прегъват безволево.

Нечия силна ръка повдигна брадичката му и той чу познатия глас, който вече звучеше почти във всеки от сънищата му:

— Да вървим! Ела с мен, Артьом! Всичко свърши. Всичко е наред. Ставай! — говореше той, а Артьом все не можеше да намери сили да стане или дори да вдигне глава.

Беше много тъмно — навярно шапката му пречеше, досети се той. Но как да я свали — нали ръцете са вързани зад гърба му?! А трябваше да я свали, за да види дали това е същият този човек, или просто така му се струва.

— Шапката… — изстена Артьом, надявайки се, че човекът сам ще се досети.

Черната преграда пред очите му веднага изчезна и Артьом видя пред себе си Хънтър. Той изобщо не се беше променил, откакто Артьом бе разговарял с него за последен път, много отдавна, преди цяла вечност, във ВДНХ. Но как беше попаднал тук? Артьом вдигна глава с усилие и се огледа. Намираше се на платформата на същата станция, на която бяха прочели присъдата му. Навсякъде наоколо лежаха мъртви тела; само няколко свещи от единия полилей продължаваха да димят. Свещите на другия полилей бяха изгаснали. Хънтър стискаше в дясната си ръка същия онзи пистолет „Стечкин“, който така беше поразил Артьом предишния път, когато му се бе сторил гигантски заради дългия, завинтен за цевта заглушител и внушителния лазерен мерник. Ловеца гледаше Артьом тревожно и внимателно.

— Всичко ли е наред с теб? Можеш ли да вървиш?

— Да. Предполагам — даде си кураж Артьом, но в този момент го интересуваше нещо съвсем друго. — Жив ли сте? Успяхте ли?

— Както виждаш… — усмихна се уморено Хънтър. — Благодаря ти за помощта.

— Но аз не се справих — поклати глава Артьом и почувства как го облива гореща вълна от срам.

— Ти направи каквото можа. — Хънтър го потупа успокояващо по рамото.

— А какво се случи с дома ми? С ВДНХ?

— Всичко е наред, Артьом. Всичко вече е минало. Успях да затрупам прохода и черните вече не могат да влизат в метрото. Спасени сме. Да вървим.

— А какво се случи тук? — Артьом се огледа, установявайки с ужас, че почти цялата зала е покрита с трупове и не се чува никакъв звук, освен гласовете на него и на Хънтър.

— Няма значение. — Хънтър го погледна твърдо в очите. — Не бива да се безпокоиш за това. — Той се наведе и вдигна раницата, в която беше неговата леко димяща армейска ръчна картечница. Почти не бяха останали ленти с патрони.

Ловеца тръгна напред и на Артьом не му оставаше нищо друго, освен да го догони. Докато се оглеждаше встрани, той видя нещо, което не бе забелязал по-рано. От мостика, на който стоеше, докато произнасяха присъдата му, над релсите висяха няколко тъмни фигури.

Хънтър мълчеше и крачеше широко, сякаш забравил, че Артьом едва успяваше да върви. Колкото и да се стараеше младежът, разстоянието между него и Хънтър се увеличаваше. Артьом се уплаши, че Ловеца така и ще си отиде, изоставяйки го на тази страшна станция, целият под на която е залят от хлъзгава, все още топла кръв, а населението й се състои само от мъртъвци. Нима струвам толкова, мислеше си Артьом, нима животът ми е по-ценен от всичките техни животи, взети заедно? Разбира се, той се радваше на спасяването си. Но всички тези хора, повалени безпорядъчно, като торби с парцали, върху гранита на платформата, един върху друг, върху релсите, останали завинаги в тази поза, в която са ги застигнали куршумите на Хънтър — те бяха умрели, за да живее той, така ли? Хънтър беше извършил тази размяна с лекотата, с която в шахмата жертват няколко слаби фигури, за да запазят по-силната… Та той е просто играч, а метрото е неговата шахматна дъска, и всички са фигури — негови, защото той играе сам със себе си. Но въпросът е: толкова силна и важна фигура ли е Артьом, че заради него да загинат толкова хора? Отсега нататък тази изтичаща върху студения гранит кръв сигурно ще пулсира в неговите вени — той сякаш я бе изпил, беше я отнел от другите, за да продължи съществуването си. Сега вече никога нямаше да успее да се сгрее…

Артьом със сетни сили побягна напред, за да догони Хънтър и да го попита дали ще може изобщо някога да се сгрее, или при всеки огън, дори най-горещия, ще му бъде толкова студено и тъжно като в зимна студена нощ на изоставена гара.

Но Хънтър бе все така далеч напред и може би причината, поради която Артьом не успяваше да го догони, беше, че Ловеца бе паднал на четири крака и се носеше по тунела с ловкостта на някое животно. Движенията му изглеждаха на Артьом неприятно сходни с движенията на… кучетата? Не, на плъховете… Господи…

— Вие плъх ли сте? — изтръгна се от Артьом страшната догадка и самият той се изплаши от това, което каза.

— Не — достигна до него отговорът. — Ти си плъх! Ти! Страхлив плъх!

Артьом разтърси глава и веднага съжали, че го е направил. До този момент изпитваше пулсираща тъпа болка, но от рязкото движение тя просто се взриви. Губейки контрол над тялото си, той залитна напред и не можа да се спре, докато не опря пламналото си чело в някакво прохладно желязо. Повърхността му беше ръбеста и притискаше неприятно костта, но изстудяваше възпалената плът и Артьом застина в тази поза за известно време, нямайки сили да се реши на нищо повече. След като успокои дишането си, той предпазливо се опита да отвори лявото си око.

Седеше на пода, допрял чело в решетка, която се издигаше до тавана и заемаше цялата ширина на ниска и тясна арка. Отпред се откриваше изглед към залата, отзад минаваха релсите. Всички най-близки арки от отсрещната страна, а очевидно, и от отсамната страна, бяха превърнати в същите такива клетки и във всяка от тях седяха по няколко души. Тази станция беше пълна противоположност на онази, в която го бяха осъдили на смърт. Онази не бе лишена от изящество — приятна> свежа, просторна, с прозрачни колони, широки и високи заоблени арки; въпреки мрачното осветление и надписите, и рисунките изглеждаше като бална зала в сравнение с тази станция. Тук всичко потискаше и плашеше — и ниският, извит таван, наподобяващ таваните на тунелите, висок едва два човешки ръста, и масивните, груби колони, които бяха по-широки от арките между тях. Освен това те бяха издадени напред и в предната им част бяха вградени решетки от заварени дебели арматурни прътове. Таванът на арките беше близо до земята и човек би могъл да го докосне, стига ръцете му да не са завързани с въже на гърба. В нищожното местенце, откъснато от залата чрез решетката, имаше още двама души освен Артьом. Единият лежеше на пода, натикал лицето си в купчина парцали, и кротичко, приглушено стенеше. Другият, черноок и от доста време небръснат брюнет, стоеше на колене, облегнал гърба си на мраморната стена, и разглеждаше Артьом с жив интерес. Покрай клетките се разхождаха двама яки младежи с камуфлажни униформи и задължителните барети, единият от които водеше с намотан на ръката си ремък едро куче, като от време на време го спираше рязко. Сигурно те са ме събудили, помисли си Артьом.

Това е било сън. Това е било сън. Всичко това му се е присънило.

Ще го обесят.

— Колко е часът? — изрече той, с усилие мърдайки подутия си език, и погледна черноокия.

— Девет и палавина — отговори охотно онзи, изговаряйки думите със същия странен акцент, който Артьом беше чул в „Китай-град“: вместо „о“ — „а“, по-меко „и“, по-твърдо „е“. И уточни: — Вечерта.

Девет и половина. Два и половина часа до дванайсет и още пет до… до процедурата. Седем и половина часа. Не, докато беше мислил, докато бе пресмятал, беше останало още по-малко време.

По-рано Артьом все се опитваше да си представи какво би трябвало да чувства и за какво би трябвало да мисли човек, осъден на смърт, в нощта преди екзекуцията. Страх? Омраза към палачите? Разкаяние?

Вътре в него имаше само пустота. Сърцето му туптеше тежко в гърдите му, слепоочията му пулсираха, устата му бавно се пълнеше с кръв и засега той не я гълташе. Кръвта беше с миризма на мокро, ръждиво желязо. Или влажното желязо имаше миризмата на прясна кръв?

Ще го обесят. Ще го убият.

Вече няма да го има.

Опитваше се да осъзнае това, да си го представи, но не се получаваше.

Всички знаят, че смъртта е неизбежна. В метрото смъртта бе ежедневие. Но винаги ти се струва, че точно с теб няма да се случи никакъв нещастен случай, куршумите ще прелетят край теб, болестта ще те подмине. А смъртта от старост ще дойде след толкова много време, че може дори да не се мисли за това. Не е възможно да живееш, постоянно съзнавайки своята смъртност. Трябва да се забрави за нея и ако все пак на човек му хрумват такива мисли, трябва да ги прогонва, иначе могат да пуснат корени в съзнанието и да се разраснат, и отровните им спори ще отровят съществуването на този, който им се е поддал. Не бива да мислиш за това, че и ти ще умреш. Иначе можеш да полудееш. Само едно нещо спасява човек от безумието — неизвестността. Животът на осъден на смърт, когото ще екзекутират след година и той знае за това, и животът на смъртно болния, на когото лекарите са казали колко време му остава, се отличават от живота на обикновените хора само по едно нещо: първите знаят точно или приблизително кога ще умрат, а обикновеният човек е в неведение и затова му се струва, че може да живее вечно, макар че не е изключено още на следващия ден да загине в катастрофа. Страшна е не самата смърт. Страшно е нейното очакване.

След седем часа.

Как ще го направят? Артьом не бе много наясно как бесят хората. На тяхната станция веднъж бяха разстреляли предател, но Артьом беше още малък и не бе разбрал много, освен това във ВДНХ не биха тръгнали да правят публично представление от една екзекуция. Вероятно ще сложат примката на шията му… и или ще го изтеглят към тавана… или ще е на някакъв стол… Не, не биваше да мисли за това.

Беше жаден.

С усилие обърна ръждясалата стрелка и вагонетката на мислите му се прехвърли в друг коловоз — към застреляния от него офицер. Към първия човек, когото бе убил. Пред очите му отново се появи картината на това как невидимите куршуми се врязват в широката гръд, препасана с портупей, и всеки от тях оставя след себе си прогорен черен белег, който моментално се пълни с прясна кръв. Артьом не усещаше ни най-малки угризения за стореното, и това го удиви. Някога беше смятал, че всеки убит виси като тежък товар на съвестта на убиеца, явява му се насън, тревожи старостта му, привлича като магнит всичките му мисли. Не. Оказа се, че изобщо не е така. Никакво съжаление. Никакво разкаяние. Само мрачно задоволство. И Артьом разбра, че ако убитият се появи в кошмара му, той просто ще се извърне равнодушно от призрака и онзи ще изчезне безследно. А старостта… Сега вече нямаше да има старост.

Оставащото време бе намаляло още повече. Навярно все пак ще го качат на стол. Когато остава толкова малко време, трябва да се мисли за нещо важно, за най-главното, за нещо, за което никога не си мислил, а винаги си го отлагал за по-късно… За това, че си изживял живота си неправилно и ако ти се даде още една възможност, би направил всичко по друг начин… Не, не би могъл да има никакъв друг живот и нямаше какво да направи по различен начин. Може би само тогава, когато онзи направи контролен изстрел в главата на Ваня, би могъл да не хваща автомата, а да се отдалечи? Но не, нямаше да се получи, и точно Ваня и Михаил Порфириевич щяха да идват в сънищата му и никога нямаше да успее да ги прогони. Какво ли бе станало със стареца? По дяволите, да можеше да изпие поне глътка вода!

Първо ще го изведат от килията… Ако му провърви, ще го преведат през прохода, което ще му даде още малко време. Ако не му сложат пак проклетата шапка, ще види още нещо освен прътовете на решетките и безкрайната редица от килии.

— Коя е станцията? — разлепи изсъхналите си устни Артьом, като се откъсна от решетката и вдигна поглед към съседа си.

— „Тверска“ — отговори онзи и се поинтересува: — Слушай, братко, а ти защо си тук?

— Убих офицер — отвърна бавно Артьом. Трудно му беше да говори.

— Ъъъ… — проточи със съчувствие небръснатият. — Сега ще те бесят ли?

Артьом сви рамене, извърна се и отново се залепи за решетката.

— Със сигурност ще те обесят — увери го съкилийникът му.

Точно така щяха да направят. Скоро. Точно на тази станция, никъде нямаше да го водят.

Да можеше да пийне малко… Да измие този ръждив вкус от устата си, да намокри пресъхналото си гърло — тогава вероятно ще може да разговаря и повече от минута. В килията нямаше вода, само в другия й край се намираше зловонно тенекиено ведро. Да помоли тъмничарите? Може би проявяват известна снизходителност към осъдените на смърт? Ако можеше да измъкне ръката си през решетките, да махне с нея… Но ръцете му бяха завързани зад гърба, въжето се бе врязало в китките му, дланите му се бяха подули и бяха изгубили чувствителността си. Опита се да извика, но се получи само хриптене, което премина в раздираща белите дробове кашлица.

Двамата пазачи се приближиха към клетката веднага щом забелязаха опитите му да привлече внимание.

— Плъхът се е събудил — озъби се онзи, който държеше кучето.

Артьом вдигна глава нагоре, за да види лицето му, и изхриптя с усилие:

— Искам да пия. Вода.

— Искаш да пиеш? — учуди се показно кучкарят. — Това пък защо? Всеки момент ще те бесят, а ти — искаш да пиеш! Не, няма да хабим вода за теб. Може да вземеш да пукнеш по-рано.

Отговорът беше изчерпателен и Артьом затвори уморено очи, но тъмничарите явно искаха да си побъбрят още малко за това-онова с него.

— Е, боклук, разбра ли сега на кого си вдигнал ръка? — попита вторият. — И при това си руснак, плъх! Заради такива измети като теб, които забиват нож в гърба на своите, ето тези — той кимна към отдръпналия се навътре негов съкилийник — скоро ще запълнят цялото метро и няма да дават на обикновените руски хора да дишат.

Небръснатият наведе глава. Артьом намери сили само да свие рамене.

— А твоето изродче здравата го гръмнаха — намеси се първият пазач. — Сидоров разказваше, че половината тунел е в кръв. И правилно! Недоразвит човек! Тези също трябва да ги унищожаваме. Те… генетичния ни фонд! — спомни си той трудната думичка. — Скапват го. И старецът ви също пукна — каза той в заключение.

— Как? — изхлипа Артьом. Страхувал се беше от това, но все пак се бе надявал: а може би не е умрял, не са го убили, а ако е някъде наоколо, в съседната килия?

— Така. Сам си умря. Е, поналожили са го съвсем леко, а той взел, че хвърлил топа — поясни охотно кучкарят, доволен, че най-накрая е успял да засегне Артьом.

„Ти ще умреш. И всичките ти близки ще умрат…“ Той отново видя как Михаил Порфириевич, забравил за всичко на света, спира насред тъмния тунел, прелиства тефтера си, а после развълнувано повтаря последната строфа. Как беше? „Дер тотен татенрум?“ Не, поетът е сгрешил, славата на деянията също няма да остане. Нищо няма да остане.

После си спомни, кой знае защо, как Михаил Порфириевич тъгуваше за апартамента си, особено за леглото. След това мисълта му започна да се забавя все повече и повече, докато накрая съвсем спря. Той отново опря чело в решетката и заразглежда тъпо превръзката на ръката на тъмничаря. Тривърхата свастика. Странен символ. Наподобяващ или звезда, или осакатен паяк.

— Защо краищата са три? — попита той. — Защо?

Наложи се и да кимне с глава към превръзката, пазачите най-накрая разбраха какво има предвид и благоволиха да му обяснят.

— А колко ти трябват? — възмути се онзи с кучето. — Колкото станциите, толкова и краищата, идиот! Символ на единството. Изчакай да се доберем до Полиса, и ще добавим четвърти…

— Какви ти станции! — намеси се вторият. — Това е древен, изконно славянски знак! Нарича се слънцеврат^[2]! После фрицовете са взели знака от нас. Станциите… куха кратуна!

— Но нали вече няма слънце… — процеди Артьом и почувства как пред очите му отново се разстила мътна пелена. Смисълът на чутото му се изплъзва и той пропада в мъглата.

— Край, разхлопаха му се дъските — определи кучкарят със задоволство. — Хайде, Сен, да вървим да си поговорим с още някого.

Артьом не знаеше колко време е минало, докато се намираше в забрава, лишен от мисли и видения, само в редки моменти позволявайки на някакъв смътен образ, пропит с вкуса и мириса на кръв, изсушен и изсушаващ, да се промъкне в съзнанието му. Радваше се, че тялото се е смилило над разсъдъка му, убило е всичките му мисли и по този начин е спасило разума му от самоизяждането и тъгата.

— Ей, братче! — разтърси го за рамото съкилийникът му. — Събуди се, вече дълго време спиш! Почти четири часът е!

Артьом с усилие се опитваше да изплува на повърхността от бездната, в която се бе потопило съзнанието му — сякаш за краката му беше привързана чугунена гира. Реалността не се връщаше веднага, тя се появяваше бавно, както става с неясните очертания върху филмовата лента, пусната в разтвор за проявяване.

— Колко? — изхриптя той.

— Четири без десет — повтори черноокият.

Четири без десет… Сигурно след четирийсет минути ще дойдат да го вземат. И след час и десет минути… Час и десет минути. Час и девет минути. Час и осем. И седем.

— Как се казваш? — попита съседът му.

— Артьом.

— А аз съм Руслан. Брат ми се казваше Ахмед, него го разстреляха веднага. А с мен не знаят какво да правят. Името ми е руско, не искат да сгрешат — черноокият беше доволен, че най-накрая е успял да завърже разговор.

— Откъде си?

Артьом всъщност не се интересуваше от това, но бърборенето на небръснатия му съкилийник му помагаше да изпълва съзнанието си с нещо — той не биваше да мисли за нищо. Не биваше да мисли за ВДНХ. Не биваше да мисли за мисията, която му бяха възложили. Не биваше да мисли за това, какво ще се случи с метрото. Не бива. Не бива!

— Аз съм от „Киевска“, знаеш ли къде е? Ние я наричаме Слънчевата Киевска — усмихна се Руслан и показа белите си зъби. — Там има много от нашите, почти всичките… Там оставих жена и три деца. Най-големият ми син има по шест пръста на ръцете! — добави гордо той.

… Да пие. Не цяла чаша, поне глътка. Нека да е топла, беше съгласен и на топла. Нека да е дори нефилтрирана. Каквато и да е. Една глътка. И отново да изпадне в забрава, докато конвоиращите не дойдат за него. Пак да стане пусто и нищо да не го тревожи. За да не се върти, да не тътне, да не звъни мисълта, че е сгрешил. Че не е имал право. Че е бил длъжен да си тръгне. Да се извърне. Да запуши уши. Да продължи нататък. Да се прехвърли от „Пушкинска“ на „Чеховска“. А оттам — един преход. Толкова е просто. Само един преход и всичко е направено, задачата е изпълнена. Той е жив.

Да пие. Ръцете му бяха така отекли, че изобщо не ги чувстваше.

Колко по-лесно им е да умират на тези, които вярват в нещо! Тези, които са убедени, че смъртта не е краят на всичко. Тези, в чиито очи светът се разделя отчетливо на бяло и черно, които знаят точно какво трябва да се прави и защо, които носят в ръцете си факлата на идеята, вярата, и в нейната светлина всичко изглежда просто и разбираемо. Тези, които не се съмняват в нищо, не се разкайват за нищо. Такива умират лесно. Умират с усмивка.

— По-рано плодовете бяха ей такива! А колко красиви цветове имаха! Аз подарявах безплатно на момичетата, а те ми се усмихваха — достигаше до него, но тези думи вече не можеха да отвлекат мислите му.

От дъното на залата се чуха стъпки, идваха няколко души, и сърцето на Артьом се сви, превърна се в малка, неспокойно туптяща буца. За него ли идват? Колко скоро! Той мислеше, че четирийсет минути ще се проточват по-дълго… Или дяволският му съсед го бе излъгал със зъл умисъл, когато каза, че му остава повече време, за да му даде напразни надежди? Не, какви са тези мисли…

Право пред очите му се спряха три чифта ботуши. Над два от тях имаше петнисти военни панталони, а над третия чифт — черни. Ключалката защрака и Артьом едвам се удържа да не падне напред след отдалечилата се решетка.

— Вдигнете го — разнесе се дрезгав глас.

Веднага го хванаха под мишниците и той излетя към тавана.

— На добър час! — пожела му Руслан на прощаване.

Двама автоматчици, не онези, които бяха разговаряли с него, а други, но също такива невзрачни, и трети човек — облечен с черна униформа и с малка барета на главата, с тънки мустачки и светлосини очи.

— След мен! — нареди старшият и другите двама помъкнаха Артьом към противоположния край на платформата.

Той се опитваше да върви сам, не му се искаше да го влачат като безволева кукла… ако ще се разделя с живота, нека да е достойно. Но краката не го слушаха, прегъваха се, успяваше само недодялано да ги влачи по пода, забавяйки движението, и мустакатият с черната униформа го гледаше строго.

Клетките не продължаваха до самия край на залата. Редиците им прекъсваха някъде след средата, където надолу тръгваха лентите на ескалатори. Там, в дълбините, горяха факли, по тавана се разхождаха зловещи яркочервени отблясъци. Отдолу долитаха викове, изпълнени с болка. На Артьом му хрумна мисълта за преизподнята и дори почувства облекчение, когато го отведоха нататък. Някакъв непознат от последната камера му извика: „Сбогом, приятелю!“, но той не обърна внимание. Пред очите му се въртеше чаша с вода.

На противоположната страна се намираше стражата — там имаше грубо сглобена маса с два стола и висеше осветен знак, забраняващ черните. Никъде не се виждаха бесилки и у Артьом за секунда се мярна безумната надежда, че просто искат да го сплашат: всъщност не го водят да го бесят, а ще го отведат на края на станцията, за да не го виждат другите затворници, и ще го пуснат.

Мустакатият, крачещ най-отпред, свърна в последната арка, към релсата, и Артьом повярва още по-силно в спасителната си фантазия…

Върху релсите имаше малка дъсчена платформа на колела, направена по такъв начин, че подът й се издигаше на едно ниво с пода на станцията. Върху нея стоеше нисък и набит човек с петниста униформа и проверяваше примката, висяща от вградената в стената кука. Той се различаваше от останалите само по навитите ръкави, разкриващи къси и мощни мускулести ръце, и плетената шапка с прорези за очите, сложена на главата.

— Всичко ли е готово? — попита дрезгаво черният мундир и палачът му кимна.

— Не я обичам тази конструкция — съобщи той на черния. — Защо не можеше да е с добрия стар стол? Там — хоп! — той удари с юмрук по дланта си. — Прешлените са счупени и клиентът е готов. А това нещо… Докато умре, ще има да се криви като червей на кукичка. А и после, като пукнат, има толкова за почистване след тях! И червата не издържат, и…

— Престани! — прекъсна го черният, отведе го някъде встрани и му заобяснява яростно нещо.

Веднага щом началникът им се отдалечи, войниците се върнаха към прекъснатия разговор.

— Е, и какво? — попита нетърпеливо левият.

— Ами ето какво — зашепна на висок тон десният. — Притиснах я към колоната, мушнах ръка под полата й, тя веднага омекна и ми казва… — но не успя да довърши, защото мустакатият се върна.

— … Въпреки че е руснак! Той е предател, отстъпник, ренегат, а предателите трябва да умират мъчително! — завършваше той внушенията си към палача.

Развързаха изтръпналите ръце на Артьом, свалиха якето и пуловера му, така че остана само по мръсния си потник. После откъснаха от врата му гилзата, дадена от Хънтър.

— Талисман? — поинтересува се палачът. — Ще ти го мушна в джоба, може още да ти потрябва.

Гласът му не беше зъл и звучеше някак успокояващо.

После отново завързаха ръцете му отзад и го избутаха върху ешафода. Войниците останаха на платформата — нямаше нужда от тях, той не би могъл да избяга, всичките му сили отиваха, за да се задържи на крака, докато палачът слагаше примката на шията му и я стягаше. Да се задържи, да не падне, да мълчи. Да пие. Това беше всичко, което занимаваше мислите му сега. Вода. Вода!

— Вода… — изхриптя той.

— Вода? — огорчено плесна с ръце палачът. — Откъде да ти намеря сега вода? Не може, драги, ние с теб и без това изоставаме от графика, ще се наложи да потърпиш малко…

Той скочи тежко на пътя и хвана въжето, завързано за ешафода. Войниците се подредиха в строй, а командирът им доби тържествен вид.

— Като вражески шпионин, гнусно предал народа си, отстъпник… — започна черният.

В главата на Артьом се завъртя хоровод от откъслечни мисли и образи: почакайте, още е рано, не съм готов… После пред очите му се появи суровото лице на Хънтър и веднага се разтвори в яркочервения сумрак на станцията, погледнаха го нежно очите на Сухия и угаснаха. Михаил Порфириевич… „Ти ще умреш“… черните… те не бива да го правят. Почакайте! И над всичко това, прекъсвайки спомените, думите, желанията, обгръщайки ги с гъста, задушна мараня, висеше жаждата. Искаше да пие…

— … Ренегат, опорочаващ нацията си… — продължаваше да бърбори гласът.

От тунела внезапно се разнесоха викове и загърмя картечен откос, после отекна силен плясък и всичко утихна. Войниците се хванаха за автоматите, черният неспокойно се завъртя и набързо завърши речта си:

— Осъжда се на смърт. Хайде! — и махна с ръка.

Палачът изсумтя и дръпна въжето, опирайки се с крака в траверсите. Дъските под краката на Артьом потеглиха, той се опита да се премести така, че да остане на ешафода, но дрезината се придвижваше все по-надалеч, на него му беше все по-трудно да се задържи, въжето се врязваше в шията му и го дърпаше назад, към смъртта, а Артьом не искаше, никак не искаше… После подът се измъкна изпод краката му и той затегна с тежестта на тялото си примката. Тя го задави, прекъсна дихателните му пътища, от гърлото му се изтръгна бълбукащо хриптене, зрението му веднага изгуби резкостта си, всичките му вътрешности се стегнаха, всяка клетка на тялото му се молеше за глътка въздух, но той не можеше по никакъв начин да си поеме дъх и тялото му започна да се извива — безсмислено, конвулсивно, а в долната част на корема му се появи някаква противна гъделичкаща слабост.

В този момент станцията се забули от отровен жълт дим, загърмяха изстрели съвсем наблизо и съзнанието му угасна.

— Хей, обеснико! Хайде, хайде, стига си се правил! Пулсът ти се усеща, така че не симулирай! — и някой здравата го плесна по бузата, докарвайки го в съзнание.

— Отказвам да му правя изкуствено дишане още веднъж! — обади се друг глас.

Този път Артьом беше абсолютно сигурен, че това е сън, може би секундна забрава преди края. Смъртта бе толкова близо и усещаше желязната й хватка върху гърлото си толкова несъмнено, колкото и в мига, когато краката му загубиха опора и увиснаха над релсите.

— Стига си мижал, прескочи трапа! — настояваше първият глас. — Този път те отърваха от примката и вместо да се радваш на живота, ти си се проснал на пода.

Тресеше го силно. Артьом отвори плахо очи и веднага ги затвори, решавайки, че все пак навярно му се е наложило да почине преждевременно и задгробният живот вече е започнал. Над него се бе навело същество, донякъде приличащо на човек, но толкова необичайно, че беше време да си припомни изводите на Хан относно това къде попада душата, когато се отдели от тялото. Кожата на съществото беше с матовожълт оттенък, което се забелязваше дори в светлината на фенера, а вместо очи имаше тънки процепи, сякаш някакъв скулптор е дялал дърво и е завършил почти цялото лице, обаче само е отбелязал очите, след което е забравил да ги довърши, за да се отворят и да погледнат света. Лицето беше кръгло, скулесто, Артьом никога не бе виждал нещо подобно.

— Не, така няма да се получи — заявиха решително отгоре и плиснаха в лицето му вода.

Артьом преглътна конвулсивно, пресегна се и улови ръката с бутилката. Първо залепи продължително гърлото на бутилката за устата си и едва след това се надигна и се огледа.

Носеше се с главоломна скорост в тъмен тунел, легнал върху доста дълга, поне двуметрова дрезина. Във въздуха се усещаше лек мирис на изгоряло и Артьом с учудване се запита дали двигателят не е бензинов. Освен него на дрезината имаше още четирима души и голямо сиво-кафяво куче на черни петна. Единият от четиримата беше онзи, който удряше шамари на Артьом, другият се оказа брадат мъж с ватенка и ушанка с пришита червена петолъчка на нея. На гърба му висеше дълъг автомат, подобен на онази „мотика“, която имаше Артьом, само че към цевта бе прикрепен щик. Третият беше як мъжага, лицето на когото отначало Артьом не можа да види, а след като го видя, едва не скочи от страх на релсите: кожата на човека беше много тъмна и едва щом се вгледа внимателно, младежът се успокои: не бе черен, оттенъкът на кожата беше съвсем различен, а и лицето бе нормално, човешко, само устните стърчаха леко напред и носът му беше сплескан, като на боксьор. Последният от тях имаше сравнително обикновена външност, но красивото мъжествено лице и волевата брадичка напомняха с нещо на Артьом за плаката на „Пушкинска“. Беше облечен с луксозно кожено яке, прихванато от широк колан с двоен ред от дупки и офицерски портупей, а на кръста му висеше кобур с внушителни размери. На кърмата на дрезината се виждаше картечница „Дегтярьов“^[3] и стремително се развяваше червен флаг. Когато лъчът на фенерчето падна върху него, стана ясно, че това не е никакво знаме, а разкъсано по краищата парче плат с изображение на черно-червено брадато лице. По-скоро всичко това приличаше на странен кошмар, отколкото на присънилото му се чудно спасение от Хънтър, разстрелял безмилостно цялата „Пушкинска“.

— Свести се! — възкликна радостно онзи с дръпнатите очи. — Е, обеснико, казвай — защо искаха да ти сторят това?

Той говореше без никакъв акцент, произношението му не се различаваше с нищо от говора на Сухия или Артьом. Беше много странно да се слуша чиста руска реч от толкова необичайно създание. Артьом не можеше да се отърве от усещането, че това е някакъв фарс и човекът с дръпнатите очи просто си отваря устата, а вместо него говори брадатият или онзи с коженото яке.

— Застрелях… техен офицер — призна си младежът неохотно.

— Браво! Това е в наш стил! Само така! — одобри възторжено скулестият, а якият тъмнокож момък, седящ отпред, се обърна и вдигна вежди в знак на уважение. Артьом си помисли, че този със сигурност говори неправилно.

— Значи ненапразно устроихме тази пукотевица — усмихна се широко тъмнокожият. Той също произнесе думите толкова безупречно, че Артьом се обърка и вече не знаеше какво да мисли.

— Как се казваш, герой? — погледна го красавецът с коженото яке и Артьом се представи.

— Аз съм другарят Русаков. Ето този е другарят Банзай — посочи той онзи с дръпнатите очи. — Това е другарят Максим. — Тъмнокожият отново се озъби. — А това е другарят Федор.

На кучето последно му дойде ред. Артьом изобщо не би се учудил, ако и него го бяха представили като „другаря“. Но то се казваше просто Карацюп. Артьом стисна поред силната ръка на другаря Русаков, тясната здрава длан на другаря Банзай, черната лопата на другаря Максим и месестата длан на другаря Федор, стараейки се честно да запомни всичките тези имена, особено трудно произносимото „Карацюп“. Впрочем скоро се изясни, че те изобщо не се обръщаха помежду си по този начин. Към главния се обръщаха с „другарю комисар“, наричаха тъмнокожия ту Максим, ту Лумумба, човекът с дръпнатите очи беше просто Банзай, а брадатият с ушанката — чичо Федор.

— Добре дошли в Първата интернационална червена бригада „Ернесто Че Гевара“ в Московския метрополитен! — изрече тържествено другарят Русаков.

Артьом му благодари и замълча, оглеждайки се. Наименованието беше много дълго, краят му се сля в нещо неразбираемо — червеният цвят от известно време действаше на Артьом като на бик, а думата „бригада“ предизвикваше неприятни асоциации с разказите на Женя за бандитските своеволия някъде на „Шаболовска“. Най-много го заинтересува физиономията върху трептящия от вятъра плат и той плахо се поинтересува:

— А кой е този на знамето ви? — в последния момент се въздържа да не каже „на парцала ви“.

— А това, братко, е Че Гевара — обясни му Банзай.

— Каква чегевара? — не разбра Артьом, но по налелите се с кръв очи на другаря Русаков и подигравателната усмивка на Максим съобрази, че е сгафил.

— Другарят. Ернесто. Че. Гевара — произнесе натъртено комисарят. — Великият. Кубински. Революционер.

Сега всичко прозвуча по-разбираемо и макар че на Артьом нещата не му станаха по-ясни, той предпочете да опули възторжено очи и да си премълчи. В края на краищата тези хора му бяха спасили живота и сега щеше да е неучтиво да ги дразни с невежеството си.

Ребрата на свързващите тунелите части се мяркаха фантастично бързо, за времето на разговора вече бяха успели да профучат покрай една полуизоставена станция^[4] и се спряха в полутъмния тунел след нея. На това място встрани тръгваше тунел без изход.

— Да видим дали фашистката гад ще се реши да ни преследва — изрече другарят Русаков.

Сега се налагаше да се шепне много тихо, защото другарят Русаков и Карацюп се вслушваха внимателно в звуците, долитащи от дълбините на тунела.

— Защо направихте това? Защо ме… отървахте? — попита Артьом, като избра правилната дума след известно колебание.

— Планиран набег. При нас постъпи информация — обясни Банзай, усмихвайки се загадъчно.

— За мен? — попита с надежда Артьом, на когото, след думите на Хан за особената му мисия, му се искаше да вярва в собствената си изключителност.

— Не за теб — Банзай направи неопределен жест с ръка, — а изобщо — че се планират някакви зверства. Другарят комисар реши: трябва да ги предотвратим. Освен това задачата ни е да трепем тези гадини постоянно.

— Те нямат заграждения от тази страна, дори нямат силни фенери, само обикновени застави с огньове — добави Максим. — И ние преминахме право през тях. Жалко, че се наложи да използваме картечницата. А после — димна граната; ние самите бяхме с противогази, теб те свалихме, оня пишман есесовец — на революционен трибунал, и обратно насам.

Чичо Федор, който до момента мълчеше и пушеше някаква гадост, от дима на която започваха да сълзят очите, изведнъж се обади:

— Да, малкият, направо си беше заминал. Искаш ли да удариш една глътка?

Той извади от железния сандък на пода полупразна бутилка с някаква мътна течност, разклати я и я подаде на Артьом.

На младежа му беше необходима немалко смелост, за да отпие. Вътре в него сякаш пуснаха шмиргел, но менгемето, в което бе притиснат през последното денонощие, леко отслаби натиска си.

— Значи вие сте… червени? — попита предпазливо той.

— Ние, братко, сме комунисти! Революционери! — каза гордо Банзай.

— От Червената линия? — продължи да пита Артьом.

— Не, сами сме си — отвърна онзи някак неуверено и побърза да добави: — Другарят комисар ще ти обясни, той е по идеологията.

Другарят Русаков, който се върна след известно време, съобщи:

— Всичко е тихо. — Красивото му мъжествено лице излъчваше спокойствие. — Можем да организираме почивка.

Нямаше от какво да разпалят огън. Окачиха малкия чайник над спиртна лампа, разделиха поравно помежду си парче студен свински бут. Революционерите се хранеха подозрително добре.

— Не, другарю Артьом, ние не сме с Червената линия — заяви твърдо другарят Русаков, когато Банзай му предаде въпроса на Артьом. — Другарят Москвин зае сталинистка позиция, когато се отказа от всеметрополитенска революция, отказа се официално от Интерстанционала и спря да поддържа революционната дейност. Той е ренегат и опортюнист. Ние с другарите поддържаме по-скоро троцкистка линия. Може да се направи паралел още с Кастро и Че Гевара. Затова той е на нашето бойно знаме — посочи с широк жест унило увисналия парцал. — Ние останахме верни на революционната идея, за разлика от онзи предател, другаря Москвин. Ние с другарите осъждаме неговата линия.

— Аха, а кой ти дава гориво? — вметна неудобен въпрос чичо Федор, докато подръпваше от самоделната си цигара.

Другарят Русаков пламна и изгледа унищожително чичо Федор. Онзи само изсумтя ехидно и си дръпна силно от цигарата.

Артьом разбра малко неща от обясненията на комисаря, но осъзна най-важното: тези хора нямаха много общо с онези червени, които смятаха да изкормят Михаил Порфириевич и заедно с това да застрелят и него самия. Това го успокои и желаейки да направи добро впечатление, той изтърси:

— Сталин е този, който е в Мавзолея, нали?

Този път определено сгафи. Красивото мъжествено лице на другаря Русаков се изкриви от гневен спазъм, Банзай се извърна и дори чичо Федор се намръщи.

— Не, Ленин е в Мавзолея! — побърза да се поправи Артьом.

Суровите бръчки на високото чело на другаря Русаков се изгладиха и той само каза строго:

— С вас трябва много да се работи, другарю Артьом.

На Артьом изобщо не му се искаше другарят Русаков да работи с него, но се сдържа и не отговори нищо. Той наистина не разбираше много от политика, но тя беше започнала да го интересува и затова, след като изчака бурята да отмине, се осмели да попита:

— А защо сте против фашистите? Тоест аз също съм против, но нали сте революционери и…

— А, връщаме им на гадовете заради Испания, Ернст Телман и Втората световна! — процеди през свирепо стиснатите си устни другарят Русаков и макар че Артьом отново не разбра нищо, този път се сдържа да покаже невежеството си.

Сипаха си по чашка горещ чай и всички се оживиха. Банзай се зае да задава на брадатия някакви глупави въпроси, явно за да го ядоса, а Максим седна близо до другаря Русаков и го попита:

— Кажете, другарю комисар, а какво казва марксизмът-ленинизмът за мутантите без глави? Този въпрос отдавна ме безпокои. Искам да бъда идеологически подплатен, а тук се получава пробойна — ослепително белите му зъби блеснаха във виновна усмивка.

— Разбираш ли, другарю Максим — отговори комисарят след кратка пауза, — тази работа изобщо не е проста — и се замисли дълбоко.

На Артьом също му беше интересно какво представляват мутантите от политическа гледна точка и изобщо — съществуват ли те всъщност. Но другарят Русаков мълчеше и мислите на Артьом се плъзнаха обратно към онзи коловоз, от който не можеха да се измъкнат през последните дни. Трябваше да се добере до Полиса. Беше успял да се спаси по чудо, бяха му дали още един шанс, и може би той бе последният. Цялото тяло го болеше, дишаше с усилие, прекалено дълбоките вдишвания преминаваха в кашлица и все така не можеше да отвори по никакъв начин едното си око. Толкова му се искаше сега да остане с тези хора! С тях се чувстваше много по-спокоен и уверен и сгъстяващият се наоколо мрак на непознатия тунел съвсем не го гнетеше — просто нямаше време и желание да мисли за този мрак. Изшумоляванията и скърцанията, долитащи от черните недра, вече не го плашеха, не го караха да застане нащрек и той си мечтаеше тази почивка да продължи вечно — толкова сладко беше да преживява отново и отново спасението си. Макар че смъртта бе изщракала с железните си зъби до самото му ухо и едва не го беше докоснала, лепкавият, пречещ му да мисли и парализиращ тялото му страх, който го бе обзел преди екзекуцията, вече се бе изпарил, бе отлетял, без да остави дори следа, и последните му остатъци, стаили се в сърцето и в корема му, бяха изпепелени от адската домашна ракия на брадатия другар Федор. А самият Федор и безгрижният Банзай, и сериозният комисар с коженото яке, и огромният Максим Лумумба — с тях беше толкова леко, колкото не му е било чак отпреди да напусне ВДНХ преди сто години. У него не беше останало нищо от предишното му имущество. Чудесният нов автомат, почти петте пълнителя с патрони, паспортът, храната, чаят, двата фенера — всичко беше пропаднало. Всичко бе останало при фашистите. Само якето, панталоните и пуснатия в джоба му патрон, за който палачът беше предположил, че може още да му потрябва. Какво да прави сега? Ако можеше да остане тук, с бойците на Интерстанционалната, пък макар и червена бригада на име… на име… всъщност името няма значение. Да живее техния живот и да забрави своя…

Не. Не бива. Не бива да спира дори за минута, не бива да почива. Няма право. Това вече не е неговият живот, той принадлежи на други, още от момента, в който се съгласи на предложението на Хънтър. Сега вече е късно. Трябва да върви. Няма друг изход.

Той седя дълго, без да проговори, стараейки се да не мисли за нищо, но твърдата решимост растеше в него с всяка изминала секунда, дори не в съзнанието му, а в изтощените му мускули и в разтегнатите сухожилия, в които усещаше тъпа болка, сякаш бе кукла, на която са измъкнали всичките стърготини, превръщайки я в безформен парцал, надянат върху твърд метален скелет. Това вече не беше съвсем той, предишната му личност се бе разлетяла заедно със стърготините, бе подхваната от тунелните течения, беше се разпаднала на части и сега в обвивката му се бе заселил някой друг, който просто не искаше да слуша отчаяните молби на кървящото му, измъчено тяло, който като с подкован ботуш мачкаше в зародиш желанието му да се предаде, да остане, да отпочине — още преди това желание да е успяло да добие завършена, осъзната форма. Този другият взимаше решения на равнището на инстинктите, мускулните рефлекси и гръбначния мозък, те преминаваха през съзнанието му, в което сега се бе възцарила тишина и пустота, и безкрайният вътрешен диалог се прекъсваше по средата на думата.

Вътре в Артьом сякаш се беше разгънала сгъната пружина. С вдървени непохватни движения той се изправи на крака и командирът го погледна учудено, а Максим дори отпусна ръка върху автомата.

— Другарю комисар, може ли… да поговоря с вас — помоли Артьом с лишен от интонация глас.

В този момент се обърна разтревожено и Банзай, най-после оставил на мира горкия чичо Федор.

— Говорете направо, другарю Артьом, аз нямам тайни от бойците си — отговори комисарят предпазливо.

— Разбирате ли… Много съм ви благодарен, че ме спасихте. Но нямам с какво да ви се отплатя. Много ми се иска да остана с вас. Но не мога. Трябва да продължа. Просто… трябва.

Командирът не отговаряше нищо.

— А къде трябва да отидеш? — намеси се неочаквано чичо Федор.

Артьом стисна устни и се вторачи в пода. Увисна неловко мълчание. Стори му се, че сега го гледат напрегнато и подозрително, опитвайки се да разгадаят намеренията му. Шпионин? Предател? Защо е толкова потаен?

— Е, щом не искаш, не казвай — каза примирително чичо Федор.

— В Полиса — не издържа Артьом. Не можеше да рискува доверието и благоразположението на тези хора заради глупавата конспирация.

— Защо, някаква работа ли имаш? — осведоми се брадатият с невинен вид.

Артьом кимна мълчаливо.

— Спешна? — продължаваше да го разпитва онзи.

Артьом кимна още веднъж.

— Виж, момче, няма да вземем да те задържаме. Не искаш да ни кажеш нищо за своите дела — да си жив и здрав. Но не можем да те оставим насред тунела! Не можем, нали, момчета? — обърна се той към останалите.

Банзай поклати решително глава, Максим веднага дръпна ръцете си от цевта и също потвърди. В този момент се намеси другарят Русаков.

— Готов ли сте, другарю Артьом, да се закълнете пред бойците на нашата бригада, които спасиха живота ви, че не планирате със задачата си да навредите на делото на революцията? — попита той сурово.

— Заклевам се — отговори Артьом с готовност. Не възнамеряваше да навреди с нищо на делото на революцията, имаше и по-важни неща от нея.

Другарят Русаков се вглежда дълго и внимателно в очите му и накрая произнесе присъдата си:

— Другари бойци! Лично аз вярвам на другаря Артьом. Моля да гласуваме за това да му помогнем да се добере до Полиса.

Чичо Федор пръв вдигна ръка и Артьом си помисли, че навярно именно той го е измъкнал от примката. После гласува и Максим, а Банзай просто кимна.

— Виждате ли, другарю Артьом, тук, наблизо, има неизвестен на широките народни маси участък, който съединява Замоскворецки клон с Червената линия — каза командирът. — Можем да ви придружим…

Не успя да завърши изречението си, защото Карацюп, който до момента лежеше спокойно в краката му, изведнъж скочи и залая оглушително. Другарят Русаков с мълниеносно движение извади от кобура си лъщящия ТТ. Артьом просто не успя да проследи движенията на останалите: Банзай вече дърпаше шнура, палейки двигателя, Максим зае позиция отзад, а чичо Федор извади от същия железен сандък, в който си държеше домашната ракия, бутилка със стърчащ от гърлото й фитил.

На това място тунелът се спускаше надолу, така че видимостта беше доста ограничена, но кучето продължаваше да ръмжи и общото тревожно усещане се предаде на Артьом.

— Дайте автомат и на мен — помоли той шепнешком.

Наблизо пламна и угасна доста мощен фенер, после се чу нечий лаещ глас, даващ кратки команди. По траверсите закънтяха тежки ботуши, някой изруга приглушено, после всичко утихна отново. Карацюп, на когото комисарят беше запушил устата с ръка, се измъкна и отново се разлая.

— Не ще да се пали — промърмори сподавено Банзай, — ще трябва да се бута!

Артьом слезе пръв от дрезината, след него скочи брадатият, после Максим, и всичките заедно, опирайки ребрата на подметките си в хлъзгавите траверси, помръднаха дрезината от мястото й. Тя се ускоряваше прекалено бавно и когато пробудилият се най-накрая двигател започна да издава подобни на кашлица звуци, ботушите трополяха вече съвсем наблизо.

— Огън! — изкомандваха от тъмнината и тясното пространство на тунела се изпълни със звуци. Гърмяха едновременно поне четири дула, куршумите прелитаха хаотично наоколо, рикошираха и със звън се удряха в тръбите, при което изскачаха искри.

Артьом си помисли, че вече няма да успеят да се измъкнат оттук, но Максим се изправи в целия си ръст и хванал картечницата в ръце, изстреля продължителен откос и автоматите замълчаха. Междувременно дрезината тръгна по-свободно и се наложи да потичат, за да скочат върху платформата.

— Измъкват се. Напред! — развикаха се подире им и автоматите отзад загърмяха с утроена сила, но повечето куршуми се удряха в стените и тавана на тунела.

След като запали ловко с угарката от цигарата си фитила, който започна да съска зловещо, брадатият загърна бутилката в някакви дрипи и я хвърли върху линията. След минута отзад припламна ярко и се разнесе същият онзи пукот, който Артьом вече бе чул веднъж, когато стоеше с примка на шията.

— Давай още! И дим! — нареди другарят Русаков.

Моторизираната дрезина е просто чудо, мислеше си Артьом, докато преследвачите оставаха далеч назад, опитвайки се да преминат през димната завеса. Машината летеше леко напред и, подплашвайки зяпачите, профуча покрай „Новокузнецка“, на която другарят Русаков категорично отказа да спре. Минаха толкова бързо край станцията, че Артьом дори не успя да я разгледа добре. Не забеляза нищо особено в нея освен много оскъдното осветление, макар че там имаше достатъчно хора, но Банзай му прошепна, че тази станция изобщо не е хубава и хората в нея също са странни, и последния път, когато са спирали тук, после много са съжалявали за това и едва са успели да се отърват.

— Извинявай, другарю, но при това положение няма да можем да ти помогнем — обърна се другарят Русаков към него, за пръв път преминавайки на „ти“. — Сега не бива да се връщаме дълго време тук. Отиваме в резервната ни база, в „Автозаводска“. Ако искаш, присъедини се към бригадата.

На Артьом отново му се наложи да се насили и да откаже предложението, но този път това му се удаде по-лесно. Обзе го весело отчаяние. Целият свят беше против него, всичко се случваше напук на него. Сега се отдалечаваше от центъра, от заветната цел на неговия поход, и с всяка изминала секунда тази цел губеше очертания, потъваше в мрака на тунелите, отделящи я от Артьом; губеше своята реалност, превръщаше се отново в нещо абстрактно и недостижимо. Но враждебността на света към него и към неговото дело пробуждаше в Артьом ответен гняв, с който сега се изпълваха мускулите му, и този гняв подпалваше посърналия му поглед с бунтарски огън, и заменяше страха, опасенията, разума и силата.

— Не — изрече той за пръв път твърдо и спокойно. — Трябва да вървя.

— Тогава ще отидем заедно до „Павелецка“ и там ще се разделим — прие избора му комисарят след кратко мълчание. — Жалко, другарю Артьом. Нуждаем се от бойци.

Недалеч от „Новокузнецка“ тунелът се раздвояваше и дрезината пое наляво. Когато Артьом попита какво се намира в десния участък, му обясниха, че пътят нататък е забранен за тях: на няколкостотин метра е разположен форпост на Ханза, истинска крепост. Оказваше се, че този неугледен тунел водеше едновременно към три станции от Околовръстната линия: „Октомврийска“, „Добрининска“ и „Павелецка“. Ханза не възнамеряваше да разрушава този коловоз за разминаване и да унищожи толкова важен транспортен клапан, но той се използваше само от тайните агенти на Ханза. Ако някой чужденец се опиташе да се приближи към форпоста, го разстрелваха още на подстъпите, дори без да му искат обяснение.

Известно време след това отклонение се показа и „Павелецка“. Артьом си помисли, че беше прав този някой от познатите му от ВДНХ, който наскоро твърдеше, че някога цялото метро е можело да се пресече от край до край за един час, а тогава той не му повярва. Ех, да имаше такава дрезина…

Само че дори и дрезината не би му помогнала — на малко места може да се мине просто така, на висока скорост, може би само по Ханза и в участъка, в който пътуваха в момента.

Не, нямаше какво да мечтае, в новия свят не би могло да се случи повече такова нещо, в него всяка следваща крачка се удаваше с цената на невероятни усилия и изгаряща болка. Онези времена си бяха отишли безвъзвратно. Онзи вълшебен, прекрасен свят бе умрял. Нямаше го вече. И не си струваше да скърби за него през целия остатък от живота си.

Трябваше да плюе на гроба му и вече никога да не се обръща назад.