Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2033, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 153гласа)

Информация

Сканиране
Mandor(2010)
Разпознаване и корекция
NomaD(2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2033

Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN 978-954-28-0239-6

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Метро 2033
Метро 2033
АвторДмитрий Глуховски
Създаване2002 г.
Русия
Първо издание2005 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфантастика
Видроман
ПоредицаФантастика
СледващаМетро 2034
ISBNISBN 978-954-28-0239-6
Метро 2033 в Общомедия

„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]

Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]

По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.

Източници

  1. Официална страница на книгата // Архивиран от оригинала на 2008-02-25. Посетен на 2008-05-18.
  2. Страница на проекта с пълен текст на руски език // Архивиран от оригинала на 2013-07-30. Посетен на 2008-05-18.

Глава 7
Ханството на мрака

Той наистина беше абсолютно пуст и черен, този тунел. Сух под, приятен ветрец, духащ в лицето, нито един плъх, никакви подозрителни разклонения и зеещи черни пропасти, само няколко затворени странични врати на служебни помещения — в този тунел вероятно би могло да се живее не по-зле, отколкото в която и да е от станциите. Нещо повече — тези съвсем неестествени спокойствие и чистота не караха човек да застане нащрек, а моментално разпръскваха всички опасения, с които хората попадаха тук. Легендите за изчезналите на това място започваха да изглеждат глупави измишльотини и Артьом вече се съмняваше дали наистина се е случила дивашката сцена с клетника, когото бяха взели за чумав, или само му се е присънила, докато е дремел върху брезента край огъня на скитника философ.

Двамата с Хан се движеха последни в шествието, защото спътникът му имаше опасения, че хората ще започнат да изостават един по един, и тогава, според неговите думи, никой няма да се добере до „Китай-град“. Сега той крачеше леко до Артьом, спокоен, сякаш нищо не се е случило, и дълбоките бръчки, прорязващи лицето му по време на сблъсъка на „Сухаревска“, се бяха изгладили. Бурята бе утихнала и до Артьом отново беше мъдрият и сдържан Хан, а не освирепелият вълк-единак. Но обратната трансформация не би отнела дори и минута, Артьом чувстваше това.

Разбирайки, че следващият удобен случай да повдигне завесата над някои от тайните на метрото нямаше да дойде скоро, ако изобщо някога дойде, младежът просто не можа да се сдържи и попита:

— А вие имате ли представа какво се случва в този тунел?

— Това никой не го знае, включително и аз — отговори Хан неохотно. — Да, има неща, за които дори аз не знам абсолютно нищо. Единственото, което мога да ти кажа, е, че това е бездна. Когато разговарям със себе си, наричам това нещо „черна дупка“… Ти никога не си виждал звездите, нали? Веднъж си ги виждал, казваш? И знаеш ли нещо за космоса? Та така, една загиваща звезда може да се превърне в такава дупка, ако, когато изгасне, под въздействието на собственото си неимоверно голямо привличане започне да изяжда сама себе си, притегляйки веществото от повърхността навътре, към центъра си, като по този начин става все по-малка, но все по-плътна и тежка. И колкото по-плътна става, толкова повече нараства силата й на привличане. Този процес е необратим и прилича на снежна лавина: с увеличаването на притеглянето цялото нарастващо количество вещество бива привличано все по-стремително от сърцето на това чудовище. На определен етап мощта му достига такива размери, че започва да привлича към себе си своите съседи, цялата материя, намираща се в границите на влиянието му, и най-накрая — дори светлинните вълни. Гигантската сила ще му позволи да яде лъчите на други слънца и пространството около него ще стане мъртво и черно — нищо, попаднало в негово владение, няма да може да се измъкне оттам. Това е звезда от мрак, черно слънце, разпространяващо около себе си само студ и тъмнина.

Хан млъкна и се заслуша в разговорите на крачещите пред тях.

— Но как всичко това е свързано с тунела? — не издържа Артьом след петминутно мълчание.

— Знаеш, че притежавам пророческа дарба. Понякога ми се удава да погледна в бъдещето, в миналото или да се преместя мислено на други места. Случва се нещо да е неясно, скрито от мен — например не мога да науча как ще завърши твоят поход, и изобщо — бъдещето ти е загадка за мен. Усещането е сякаш гледаш през мътна вода и не можеш да различиш нищо. Но когато се опитвам да проникна с поглед в случващото се тук или да разбера природата на това място — пред мен има само чернота, лъчът на моята мисъл не се връща от абсолютния мрак на този тунел. Ето защо го наричам черна дупка, когато разговарям със себе си. И това е всичко, което мога да ти разкажа за него. — Той млъкна, но след няколко секунди добави неясно: — И заради него съм тук.

— Значи не ви е известно защо от време на време тунелът е напълно безопасен, а понякога поглъща минувачите? И защо само самотните пътници?

— Знам по този въпрос не повече от теб, макар вече трета година да се опитвам да разгадая тази загадка. Всичко е напразно.

Ехото отнасяше надалеч шума от стъпките им. Въздухът тук беше някакъв прозрачен, дишаше се с удивителна лекота, тъмнината не изглеждаше плашеща. И дори думите на Хан не го караха да се разтревожи и да застане нащрек, така че на Артьом му се стори, че спътникът му е толкова мрачен не заради тайните и опасностите на този тунел, а заради безплодността на своите проучвания. Загрижеността му изглеждаше на Артьом неестествена и дори смешна. Та ето го участъка, не представлява никаква заплаха, прав, пуст… В главата му зазвуча някаква бодра мелодия и очевидно той си я затананика на глас, незабележимо за самия себе си, защото изведнъж Хан го погледна с насмешка и попита:

— Е, какво, весело ли ти е? Хубаво е тук, нали? Толкова тихо и чисто?

— Аха! — съгласи се радостно Артьом.

И му стана толкова леко и спокойно на душата от факта, че Хан може да разбере неговото настроение и дори да се повлияе от него… Че и той сега върви усмихнат, а не се мръщи на своите мрачни мисли, че и той сега вярва в този тунел…

— Я сега затвори очи и дай да те хвана за ръка, за да не се спънеш… Виждаш ли нещо? — поинтересува се Хан, стискайки леко китката на Артьом.

— Не, нищо не виждам, само лека светлина от фенерите през клепачите си — каза замижалият простодушно Артьом с леко разочарование и изведнъж извика тихо.

— Ето, проникна! — отбеляза Хан със задоволство. — Красиво е, нали?

— Разтърсващо е… Това е като тогава… Няма таван и всичко е някакво синьо… Боже мой, каква красота! И колко леко се диша!

— Това е небето, приятелче. Интересно, нали? Мнозина го виждат тук, ако се отпуснат заради доброто настроение и затворят очи. Странно е, разбира се… Дори и тези, които не са били никога на повърхността, го виждат. И усещането е такова, сякаш си попаднал на повърхността… И то не сега, а преди.

— А вие? Вие виждате ли го? — попита блажено Артьом, не му се искаше да отваря очите си.

— Не — отговори мрачно Хан. — Почти всички го виждат, но аз — не. Само някаква такава гъста, ярка чернота около тунела, ако разбираш какво искам да кажа. Чернота отгоре, отдолу, от двете страни, и само една нишка светлина се проточва по дължината на тунела, и ние се придържаме към нея, когато вървим по лабиринта. Може и да съм сляп.

А може и всички останали да са слепи. Добре, отваряй очи, не съм куче водач и не възнамерявам да те водя за ръка до „Китай-град“.

Той пусна китката на Артьом.

Артьом се опита да продължи да върви със затворени очи, но се спъна в една от траверсите и едва не се строполи на земята с целия си багаж. След това отвори очи и дълго време крачи мълчаливо, усмихвайки се глупаво.

— Какво беше това? — попита най-накрая.

— Фантазии. Блянове. Настроение. Всичко заедно — отговори Хан. — Но е толкова непостоянно. Това не е твоето настроение и не са твоите блянове. Тук сме много хора и засега нищо няма да се случи, но настроението може да бъде съвсем различно и ти тепърва ще го почувстваш. Виж, вече излизаме при „Тургеневска“! Бързо се добрахме дотук! Но не бива да оставаме на нея в никакъв случай, дори за кратка почивка. Хората със сигурност ще искат да отдъхнат, но не всички чувстват тунела. Повечето от тях не усещат дори това, което е достъпно на теб. Трябва да продължим да вървим, макар че сега ще става все по-тежко.

Излязоха от тунела до платформата на станцията. Светлият мрамор, с който бяха облицовани стените, почти не се различаваше от онзи, който покриваше „Проспект на мира“ и „Сухаревска“, но там стените и таванът бяха толкова силно опушени и покрити със сажди, че камъкът почти не се виждаше. А тук се представяше в цялата си красота и беше трудно човек да не му се полюбува. Хората си бяха отишли оттук толкова отдавна, че не бяха останали никакви следи от пребиваването им. Станцията беше в удивително добро състояние, сякаш никога не бе наводнявана и не познаваше пожарите, и ако не беше тъмно като в рог и нямаше слой прах върху пода, пейките и стените, човек би могъл да си помисли, че всеки момент на нея ще се излее поток пътници или, известявайки чакащите с мелодичен сигнал, ще пристигне мотриса. За всичките тези години почти нищо на нея не се бе променило. Вторият му баща му беше разказвал за това с недоумение и благоговение.

На „Тургеневска“ нямаше колони. Ниските арки бяха издълбани в дебелите мраморни стени през големи интервали. Фенерите на кервана нямаха достатъчно мощност, за да разсеят мъглата в залата и да осветят противоположната стена, затова се създаваше впечатление, че зад тези арки няма абсолютно нищо, само черна пустота, все едно стоиш на края на вселената, до ръба, отвъд който свършва мирозданието.

Прекосиха станцията доста бързо и, въпреки опасенията на Хан, никой не изяви желание да спре за почивка. Хората изглеждаха обезпокоени и говореха все повече за това, че трябва да се движат колкото се може по-бързо нататък, към обитаемите места.

— Усещаш ли, настроението се променя… — отбеляза тихо Хан и вдигна пръст нагоре, сякаш се опитваше да определи посоката на вятъра. — Наистина трябва да вървим по-бързо, те усещат с кожата си това не по-зле, отколкото аз със своята мистика. Но нещо ми пречи да продължа по нашия път. Почакай тук мъничко…

Той извади внимателно от вътрешния си джоб картата, която бе нарекъл Пътеводителя, и нареждайки на останалите да не помръдват от мястото си, кой знае защо, изгаси фенера си, направи няколко дълги тихи крачки и потъна в тъмнината.

Когато Хан се отдалечи, от групата застанали пред него хора се отдели един и бавно, сякаш с усилие, се приближи към Артьом. Каза му толкова плахо, че в първия момент младежът дори не успя да разпознае наглия брадат здравеняк, който ги беше заплашил на „Сухаревска“:

— Чуй, момче, не е хубаво това, че стоим тук. Кажи му, че ни е страх. Разбира се, ние сме много, но какво ли не се случва… Този тунел е проклет и станцията е проклета. Кажи му, че трябва да тръгваме. Чуваш ли? Кажи му… Моля те.

Човекът отмести поглед и се върна обратно в групата.

Това последно „моля те“ стресна Артьом, учуди го неприятно. Той направи няколко крачки напред, за да е по-близо до групата и да чува общите разговори, и изведнъж осъзна, че от радостното му настроение не е останала и следа.

В главата му, където до преди малко малък оркестър беше свирил бодри маршове, сега бе потискащо пусто и тихо, чуваха се само отзвуците от вятъра, вяло виещ в лежащите пред тях тунели. Артьом застина. Цялото му същество замря в тягостно очакване нещо да се случи, предчувствайки някакви необратими промени. И не напразно. След част от секундата сякаш незрима сянка се понесе стремително над тях, и от това на Артьом му стана много студено и неуютно, напусна го онова усещане за спокойствие и увереност, което бе властвало над него още от момента на влизането им в тунела. В този момент той си спомни думите на Хан, че това не е негово настроение, не е негова радост, и промяната на състоянието не зависи от него. Той зашари нервно с лъча около себе си: налегна го потискащото усещане за нечие присъствие.

Прашният бял мрамор проблясваше мътно и въпреки паническото мятане на лъча плътната черна завеса зад арките не отстъпваше, което усилваше илюзията, че зад тези арки светът свършва. Артьом не издържа и се придвижи към останалите почти на бегом.

— Ела при нас, ела, момче — каза му някой, чието лице не се виждаше. Те очевидно също се стараеха да икономисват батериите. — Не се бой. Ти си човек, ние също сме хора. Когато става такова нещо, хората трябва да бъдат заедно. И ти ли го усещаш?

Артьом призна охотно, че нещо витае във въздуха, и, станал необичайно бъбрив заради страха, с удоволствие се зае да обсъжда с другите от кервана преживяванията си, но при това мислите му постоянно се връщаха към въпроса, къде ли се е дянал Хан и защо вече десет минути няма никаква следа от него. Та нали той самият знаеше прекрасно това, което бе казал и на Артьом: че човек не бива да минава сам през тези тунели, а единствено в групи, в това е спасението. Защо се бе отделил от тях, как се бе осмелил да отправи предизвикателство към негласния закон на това място? Нима просто беше забравил за него или, може би, разчиташе на вълчия си усет? Артьом не вярваше в първото предположение — та нали Хан му бе казал, че е посветил три години на наблюдаването и изучаването на този странен тунел. А дори и едно преминаване е достатъчно, за да запомни човек единственото правило: да не се отделя от групата, да се бои до смърт от това да влезе сам в тунела.

Но Артьом още не бе успял да се запита какво може да се е случило с покровителя му там, напред, когато Хан се появи безшумно до тях и хората се оживиха.

— Те не искат да стоят повече тук. Страх ги е. Да тръгваме по-скоро нататък — помоли Артьом. — Аз също чувствам, че тук има нещо…

— Още не ги е страх — увери го Хан и се огледа назад, а на Артьом му се стори, че твърдият пресипнал глас на събеседника му потрепери, когато той продължи да говори: — И теб още не те е страх, така че недей да трепериш напразно. Виж, мен ме е страх, защото се потопих в мрака отвъд станцията. Пътеводителят не ми позволи да направя следващата крачка, иначе неминуемо бих загинал. Не можем да продължим напред. Там се крие нещо… Но е тъмно, погледът ми не прониква навътре и не знам какво точно ни дебне там. Виж! — Той с бързо движение поднесе картата към очите на младежа. — Виждаш ли? Светни тук де. Виж участъка оттук до „Китай-град“! Нима нищо не забелязваш?

Артьом се вглеждаше в малкия участък от картата толкова напрегнато, че го заболяха очите. Не можа да види нищо необичайно, но не намери смелост да си признае на Хан.

— Слепец! Нима нищо не виждаш? Целият тунел е черен. Това е смърт! — прошепна Хан и отдръпна картата.

Артьом го погледна с опасение. Хан отново му бе заприличал на безумец. Спомни си разказа на Женя за човека, който се осмелил да отиде сам в тунела и как все пак оцелял, но полудял от страх. Не може ли същото да се е случило и с Хан?

— Но вече не можем и да се върнем! — шепнеше Хан. — Удаде ни се да преминем в момент на добро настроение. Но сега там се вие мрак и се надига буря. Единственото, което можем да направим вече, е да тръгнем напред, но не по този тунел, а по паралелния. Може би той е свободен в момента. Ей! — извика той, обръщайки се към останалите. — Вие сте прави! Трябва да продължим нататък. Но не можем да продължим по този турел. Там, отпред, ни чака гибел.

— Как тогава ще продължим? — попита с недоумение някой от хората.

— Ще прекосим станцията и ще тръгнем по паралелния тунел — ето какво трябва да направим. И то колкото се може по-бързо!

— А, не! — възпротиви се неочаквано един от групата. — Всички знаят, че да минаваш по обратния тунел, когато твоят не е затрупан, е лоша поличба, води до гибел! Няма да тръгнем по левия!

Разнесоха се няколко гласа в негова подкрепа. Групата тъпчеше на място.

— За какво говори той? — попита учудено Артьом.

— Явно туземен фолклор — намръщи се недоволно Хан. — По дяволите! Няма никакво време да ги разубеждавам, пък и вече не ми стигат силите… Чуйте! — Обърна се той към хората. — Аз тръгвам по паралелния. Тези, които ми вярват, могат да дойдат с мен. С останалите се сбогувам. Завинаги! Да вървим — подхвърли той на Артьом, качи първо раницата си, после тежко се набра с ръце и се покатери върху платформата.

Артьом застина нерешително. От една страна, нещата, които Хан знаеше за тези тунели и за метрото изобщо, излизаха от рамките на човешките разбирания и, изглежда, на него можеше да се разчита. От друга страна, не беше ли неоспорим законът на проклетите тунели — да се движат в колкото се може по-големи групи, защото само така могат да се надяват на успех?

— Е, какво? Тежи ли ти? Дай ръка! — Хан се спусна на едното си коляно и му протегна дланта си.

Артьом не искаше да среща погледа му в този момент — опасяваше се, че ще забележи в него предишните искри на безумие, които се мяркаха от време на време и толкова го плашеха всеки път. Разбираше ли Хан какво прави — че отправя предизвикателство не само към всички хора в групата, но и към природата на тунелите? Достатъчно ли разбираше и усещаше тази природа? Показаният от него отрязък върху схемата на линиите, върху Пътеводителя, не беше черен. Артьом бе готов да се закълне, че беше бледооранжев, като останалата част от линията. Но въпросът беше: кой е слепият всъщност?

— Какво? Какво се мотаеш? Не разбираш ли, че забавянето ни убива? Ръката ти! Да те вземат дяволите, дай си ръката! — вече крещеше Хан, но Артьом бавно, със ситни стъпки се отдалечаваше от платформата, все така гледайки в пода, все по-далеч от Хан, все по-близо до роптаещата група.

— Хайде, момче, ела с нас, недей да отиваш с този безумец, с нас ще оцелееш! — чу се откъм тях.

— Глупак! Ще загинеш заедно с всичките! Ако не ти пука за собствения ти живот, помисли си поне за мисията ти! — продължаваха да долитат до него и думите на Хан.

Артьом най-накрая се осмели да вдигне глава и да погледне разширените зеници на Хан, но в тях нямаше и частица лудост, само отчаяние и смъртна умора.

Младежът се спря, изпълнен с колебание, и в този момент нечия ръка легна на рамото му и леко го подръпна.

— Да вървим! Нека да умира сам, защо иска и теб да отведе в гроба? — чу Артьом. Смисълът на думите достигаше бавно до него, той съобразяваше трудно и след като се възпротиви за миг, позволи да бъде увлечен след останалите.

Групата потегли напред, към чернотата на южния тунел. Вървяха удивително бавно, сякаш преодоляваха съпротивлението на някаква плътна среда, сякаш се движеха във вода.

И тогава Хан, неочаквано лесно откъсвайки се от земята, със стремителен скок се озова върху коловоза, преодоля с два скока разстоянието, на което те бяха успели да се отдалечат, с един рязък удар повали човека, държащ Артьом, хвана самия него през тялото и го дръпна назад. На Артьом всичко случващо му се струваше странно забавено.

Той наблюдаваше скока на Хан през рамото си, онемял от смайване, и му се стори, че полетът продължава дълги секунди. Със същото тъпо недоумение видя как мустакатият мъж с брезентова куртка, леко държащ го за рамото и водещ го към групата, се строполи тежко на земята.

Но от момента, в който Хан го хвана, времето отново се забърза и реакцията на останалите на случилото се, когато се обърнаха при звука от удара, също му се стори почти мълниеносна. Те вече правеха първите си крачки към Хан и вдигаха дулата на оръжията си, а той отстъпваше бавно назад. С едната си ръка придържаше все още намиращия се в състояние на апатия Артьом, като го прикриваше с тялото си, а в другата, протегната напред, се поклащаше едва забележимо новият автомат на Артьом, проблясващ мътно.

— Тръгвайте — изрече дрезгаво Хан. — Не виждам смисъл да ви убивам, така или иначе ще умрете след по-малко от час. Оставете ни. Тръгвайте — говореше той и крачка по крачка вървеше назад към средната част на станцията, докато фигурите на застиналите в нерешителност хора не се превърнаха в смътни силуети и не започнаха да се сливат с тъмнината.

Чу се някакво суетене, вероятно вдигаха от земята мустакатия, нокаутиран от Хан, и групата потегли към входа на южния тунел — бяха решили да не се занимават повече с двамата. Едва тогава Хан отпусна автомата, нареди рязко на Артьом да се качи на платформата и добави с неприкрито раздразнение:

— Още малко и ще ми писне да те спасявам, мой млади приятелю. Артьом покорно се качи горе, Хан го последва. След като метна раницата си, той се запъти към черния отвор, помъквайки Артьом след себе си.

Залата на „Тургеневска“ беше съвсем къса. Отляво — гола мраморна стена, а отдясно, доколкото можеше да се види в светлината на фенерите, станцията бе изолирана чрез преграда от гофрирано желязо. Леко пожълтелият от времето мрамор покриваше цялата станция, само трите високи арки, водещи към стълбищата на прехода към „Чисти езера“, бяха зазидани с груби сиви бетонни блокове. Станцията беше напълно пуста, на пода не лежеше нито един предмет, нямаше следи от хора, не се виждаха нито плъхове, нито хлебарки. Докато Артьом се оглеждаше, си спомни за разговора с Бърбъна, когато онзи твърдеше, че няма защо да се бои от плъховете, но виж, ако няма плъхове, тогава работата е лоша.

Хан го хвана за рамото и с бързи крачки го поведе към края на залата, като Артьом усещаше дори през якето си, че ръката на Хан потрепва, сякаш го втрисаше. Когато оставиха багажа си на края на платформата и се готвеха да скочат на пътя, изведнъж в гърбовете ги удари слаб лъч светлина и Артьом отново се смая от скоростта, с която спътникът му реагира на опасността. Само след миг Хан лежеше на пода, държащ под прицел източника на светлината. Фенерът не беше силен, но светеше право в очите им и бе трудно да се определи кой е тръгнал да ги преследва. С малко закъснение Артьом също се хвърли на земята, допълзя до раниците и се зае да вади от едната от тях старото си оръжие. Нищо, че беше грамадно и неудобно, но затова пък безупречно пробиваше дупки с калибър 7.62 и малцина продължаваха да функционират с такива отвори в организма си.

— Какво има? — прогърмя гласът на Хан, а Артьом успя да си помисли, че ако са искали да ги убият, вече отдавна да са го направили.

Той си представи доста ясно как изглеждат отстрани: безпомощно свили се на пода, в светлината на фенерите и в мушката на мерника, мърдащи безсмислено, като охлюви под спускащ се отгоре им ботуш. Да, ако са искали да го убият, вече щеше да лежи в локва кръв, така и не успял да измъкне автомата си.

— Не стреляйте! — разнесе се глас. — Не е нужно…

— Махни светлината! — нареди Хан, използвайки забавянето, за да се премести зад колоната и да извади собственото си фенерче.

Артьом най-сетне успя да измъкне автомата си. Здраво хванал цевта, той се превъртя настрани, за да излезе от зоната на обстрел, и се скри зад една от арките. Сега беше готов да изскочи встрани от непознатия и да го повали с откос, ако онзи стреля пръв.

Но гостът очевидно се беше подчинил, защото веднага последва ново нареждане на Хан:

— Добре, а сега оръжието на земята, бързо!

Оръжието иззвъня при удара си в гранитния под и Артьом, насочил цевта напред, пропълзя встрани и се озова в залата. Сметките му се оказаха верни — на петнайсет крачки от него, осветен от идващия иззад арката лъч (Хан беше взел инициативата), стоеше, вдигнал ръце, онзи същият брадат мъж, с когото бе станал сблъсъкът на „Сухаревска“.

— Няма нужда да стреляте — помоли той още веднъж с треперещ глас. — Не съм имал намерение да ви нападам. Позволете ми да дойда с вас. Нали казахте, че желаещите могат да се присъединят? Аз… аз ти вярвам — каза той на Хан. — Освен това усещам, че там, в десния участък, има нещо. Те всички заминаха. А аз останах, за да опитам с вас.

— Хубав усет — одобри Хан, докато оглеждаше изучаващо мъжа. — Но ти не ми вдъхваш доверие, приятелю мой. Кой знае защо — добави той подигравателно. — Впрочем ще разгледаме предложението ти. При положение че веднага ми предадеш целия си арсенал. Ще вървиш пред нас в тунела. Ако се опиташ да си правиш глупави шеги, това няма да приключи добре за теб.

Брадатият подритна хвърления вече пистолет към Хан и внимателно сложи на земята до себе си няколко резервни пълнители. Артьом стана от пода и тръгна към него, без да го изпуска от прицел.

— На мушката ми е! — извика той.

— Без да сваляш ръцете, напред! — прогърмя гласът на Хан. — По-бързо, скачай на линията. Стой там, с гръб към нас!

Две минути след като бяха навлезли в тунела и вече се движеха в устойчив триъгълник — брадатият, назовал се Туза, на пет крачки пред тях, а Хан и Артьом след него — и се движеха добре, с хубава скорост, внезапно отдясно се чу приглушен вопъл, пробил дебелата много метри скала. Той се прекъсна толкова внезапно, колкото бе и започнал.

Туза ги погледна изплашено, забравяйки дори да отклони лъча встрани. Фенерът подскачаше в ръцете му и неговото осветено отдолу лице, сковано от гримаса на ужас, порази Артьом дори още повече, отколкото чутият вик.

— Да — кимна Хан в отговор на неизказания въпрос. — Останалите сгрешиха. Наистина още не може да се каже дали ние бяхме прави.

Забързаха се нататък по тунела. Артьом поглеждаше от време на време покровителя си и забелязваше все по-големи признаци на умора. Леко треперещите ръце, неравномерната крачка, потта, събираща се на големи капки върху лицето. А бяха тръгнали на път толкова скоро… Това пътуване явно беше много по-изморително за Хан, отколкото за Артьом. Чудейки се за сметка на какво спътникът му губи толкова бързо силите си, младежът не можеше да не се върне на мисълта, че Хан се бе оказал прав в тази ситуация, че беше спасил живота му. Ако спътникът му бе позволил на кервана да отведе Артьом със себе си, той неминуемо щеше да загине в десния тунел, щеше да загине от загадъчна смърт, щеше да изчезне безследно.

А там имаше толкова много хора — шест души или горе-долу толкова. Желязното правило не беше сработило? А Хан знаеше, знаеше!

Или бе усетил, или наистина магическият Пътеводител му го беше казал. Чак беше смешно — парче хартия с разни надраскани неща по него… Нима такава дреболия би могла да му помогне? Но нали този участък, между „Тургеневска“ и „Китай-град“, си бе оранжев, абсолютно оранжев. Или все пак беше черен?

— Какво е това? — попита Туза, спря внезапно и се взря неспокойно в Хан. — Усещаш ли го? Отзад…

Артьом го погледна с недоумение и вече се канеше да подхвърли някой саркастичен коментар за обтегнатите нерви, защото самият той не чувстваше абсолютно нищо. Дори тежкото усещане за угнетеност и опасност, което го бе обзело на „Тургеневска“, вече беше отпуснало хватката си. Но за негово учудване Хан замръзна на мястото си, нареди им с жест да не вдигат шум и се обърна нататък, откъдето идваха.

— Какъв усет! — даде оценката си той след половин минута. — Ние сме възхитени. Кралицата е възхитена — добави той, кой знае защо. — Определено си струва да поговорим, когато се измъкнем оттук. Нищо ли не чуваш? — обърна се той към Артьом.

— Не, като че ли всичко е спокойно — отговори младежът, след като отново се вслуша. В този момент изпита… Ревност? Обида? Досада, че покровителят му даде такава оценка на този недодялан брадат дявол, който само преди няколко часа едва не ги беше убил и двамата? Може би…

— Странно. Струваше ми се, че имаш зачатъци на умението да се слушат тунелите… Може би още не се е разкрило напълно в теб. Но после, после. Всичко това — после — поклати глава Хан. — Ти си прав — потвърди той, обръщайки се към Туза. — Онова нещо идва насам. Трябва да се движим, и то по-бързо! — Той се заслуша и съвсем по вълчи изпъна глава напред. — Носи се отзад като вълна. Трябва да бягаме! Ако ни настигне, играта свършва — заключи той, откъсвайки се от мястото си.

На Артьом му се наложи да се втурне след него и почти да бяга, за да не изостава. Брадатият сега подтичваше до тях, бързо местеше късите си крака и дишаше тежко.

Вървяха така десет минути и през цялото това време Артьом изобщо не можеше да разбере защо бързат толкова, задъхани, спъващи се в траверсите, след като в тунела зад гърбовете им е толкова пусто и тихо и няма никакви признаци за преследване. Но след като минаха десетте минути, той усети с гърба си Нещото. То наистина се носеше подире им и ги настигаше крачка подир крачка — нещо черно, не вълна, а по-скоро вихър, черен вихър, сеещ пустота… И ако не успееха, ако то настигнеше малкия отряд, щеше да им се случи същото, каквото и на онези шестимата, каквото се е случило и на останалите смелчаги и глупаци, влизали в тунелите самостоятелно, или същото, каквото е ставало при лошо време, когато са бушували дяволски урагани, помитащи всичко живо… Такива догадки и смътно осъзнаване на ставащото тук се въртяха като огнена върволица в главата му и той погледна тревожно Хан. Спътникът му улови погледа му и разбра.

— Е, и ти ли го усети? — въздъхна той. — Лоша работа! Значи вече е съвсем близо!

— Трябва да се забързаме! — изхриптя Артьом в движение. — Докато не е станало късно!

Хан ускори крачка и сега се носеше в тръс, безмълвно, без повече да отговаря на въпросите на Артьом. В него не беше останала и следа от умората, която по-рано така бе учудила Артьом, и в облика му отново се беше промъкнало нещо животинско. За да успее да следва темпото му, на Артьом му се наложи да премине в бяг, и когато за миг изглеждаше, че най-накрая ще успеят да се отскубнат от неуморния преследвач, Туза се спъна в една от траверсите, падна презглава на земята и окървави лицето и ръцете си.

Успяха да минат по инерция още десетина-петнайсет крачки и Артьом, осъзнавайки, че брадатият е паднал, се улови да мисли, че не му се ще да се спира и да се връща, а му се иска да зареже този късокрак блюдолизец да върви по дяволите заедно с неговата прекрасна интуиция и да продължи да се носи напред, докато те самите не бъдат хванати.

Стана му неприятно от тези мисли, но в следващия момент неочаквано го обзе такава неприязън към проснатия върху линията и приглушено простенващ Туз, че гласът на съвестта му съвсем утихна. Така че почувства дори известно разочарование, когато Хан се хвърли назад и с мощно дърпане изправи брадатия на крака. Артьом тайно се надяваше, че Хан, с неговото повече от пренебрежително отношение към чуждия живот, както и към чуждата смърт, ще изостави брадатия в тунела като товар и двамата ще продължат да бързат напред.

Хан нареди на Артьом със сух, нетърпящ неподчинение глас, да хване накуцващия Туз под ръка, а самият той улови брадатия под другата ръка и задърпа двамата след себе си. Сега стана много по-трудно да бягат. Брадатият стенеше и скърцаше със зъби от болка на всяка крачка, но Артьом не изпитваше към него нищо друго освен нарастващо раздразнение. Дългият тежък автомат го удряше болезнено по краката и нямаше свободна ръка, с която да го придържа. Потискаше го съзнанието, че закъсняват, и всичко това в съвкупност предизвикваше вече не страх от черния вакуум отзад, а злоба и упоритост.

А смъртта вече е съвсем близо — спреш ли да я почакаш половин минута, зловещият вихър ще те догони, ще те обгърне и ще те разкъса на парченца. Само след част от секундата вече няма да те има във вселената и предсмъртният ти вик ще се прекъсне неестествено скоро… Но сега тези мисли не парализираха Артьом, а примесени с озлобление и раздразнение, му придаваха сили, и той ги трупаше, за да направи следващата крачка, после още една, и така — без край.

И изведнъж всичко изчезна, сякаш пропадна вдън земя. Чувството за опасност го напусна толкова внезапно, че мястото му в съзнанието остана непривично празно, незапълнено, както когато ти изваждат зъб, и застинал като вкаменен, Артьом сега опипваше с върха на езика си образувалата се ямичка. Отзад вече нямаше никой, а само тунел — чист, сух, свободен, напълно безопасен. Цялото това бягане от собствените страхове и параноични фантазии, и излишната вяра в някакви особени чувства и в интуицията, сега се струваха на Артьом толкова смешни, толкова глупави и нелепи, че той не успя да се сдържи и се разкикоти. Туза, спрял се до него, първоначално го зяпна смаяно, после изведнъж се усмихна и се засмя. Хан ги загледа недоволно и в края на краищата процеди:

— Какво, весело ли е? Хубаво е тук, нали? Някакво такова тихо и чисто, а? — и закрачи сам напред. Едва тогава Артьом осъзна, че са стигнали на бегом до някакви си петдесет крачки от станцията — в края на тунела ясно се виждаше светлината й.

Хан ги чакаше на входа, стъпил върху желязната стълбичка. Той вече допушваше самоделно направена цигара с неясно съдържание, когато те, кикотейки се, напълно отпуснали се, най-накрая изминаха тези петдесет крачки.

За това време Артьом се изпълни със симпатия и съчувствие към накуцващия и охкащ през смеха Туз и вече се срамуваше заради мислите, които му бяха хрумнали там, назад, когато Туза бе паднал. Настроението му беше особено благодушно и затова видът на Хан — изморен, измъчен, гледащ го със странно презрение — му се стори малко неприятен.

— Благодаря! — Туза се изкачи при Хан, дрънкайки с ботушите по стълбичката, и му подаде ръка. — Ако не беше ти… вие… Тогава — край с мен. А вие… не ме изоставихте. Няма да забравя това. Благодаря!

— Няма за какво — отговори Хан без никакъв ентусиазъм.

— Защо се върнахте за мен? — попита брадатият.

— Интересен си ми като събеседник. — Хан хвърли угарката на земята и сви рамене. — И нищо повече.

След като се качи малко по-нагоре, Артьом разбра защо Хан е излязъл на платформата през стълбичката, а не е продължил да ходи по линията. Пред самия вход на „Китай-град“ коловозът беше преграден с камара от чували и пясък на височина човешки ръст. Малко по-нататък седяха на дървени столчета някакви хора с доста сериозна външност. Късо подстригани, с протрити кожени якета, под които си личаха широките им рамене, с износени спортни панталони, приличащи на униформа — всичко това сякаш би трябвало да изглежда забавно, но кой знае защо не създаваше добро настроение. Зад камарата от чували седяха трима, а на четвъртото столче имаше колода карти и типовете с резки движения хвърляха още карти върху него. Сипеха се такива ругатни, че когато Артьом се заслуша внимателно, не можа да разпознае нито една прилична дума.

В станцията можеше да се влезе само през тесния проход и вратичката, с която завършваше стълбичката. Но там, застанал на пътя, се извисяваше още по-внушителен четвърти пазач. Артьом го огледа: обръсната глава, прозрачносиви очи, леко изкривен настрани нос, счупени уши, черната ръкохватка на мушнат в леко смъкнатия му анцуг тежък ТТ. Във въздуха се носеше непоносима воня на изгоряло, която накара Артьом да се олюлее и му пречеше да съобразява.

— Кв’о е това, мамка му? — изрече пресипнало четвъртият пазач, докато оглеждаше Хан и застаналия до него Артьом от главата до петите. — Туристи ли, мамка му? Или търговци?

— Не сме търговци, странници сме, не носим никаква стока с нас — поясни Хан.

— Странници — задници! — изримува горилата и се засмя гръмогласно. — Чуваш ли, Колян? Странници — задници! — повтори той, обръщайки се към играчите.

Оттам го подкрепиха. Хан търпеливо се усмихна. Горилата с лениво движение се облегна с ръка на стената и препречи окончателно прохода.

— Ние тука имаме такова… митница, разбираш ли? — обясни той миролюбиво. — Тука минаващите ни кихат кинти. Искаш да минеш — плащаш. Не искаш да минеш — пътуваш…

— От къде на къде?! — извика Артьом възмутено.

И сгреши.

Горилата навярно дори не разбра думите му, но интонацията не му хареса. Отмести Хан встрани, пристъпи тежко напред и се озова лице в лице с Артьом. Наведе глава и огледа мрачно младежа. Очите му бяха абсолютно пусти и изглеждаха почти прозрачни, в тях не се забелязваха никакви признаци на разум. Излъчваха единствено тъпота и злоба и Артьом, издържайки с усилие този поглед, чувстваше как в него растат страхът и омразата към съществото, криещо се зад тези мътни стъкълца и гледащо света през тях.

— Ти к’во, мамка му? — поинтересува се заплашително пазачът. Той беше една глава по-висок от Артьом и три пъти по-широк.

Артьом си припомни разказаната му от някого легенда за Давид и Голиат — жалко само, че не беше запомнил кой кой е от двамата, но историята завършваше добре за малките и слабите и това внушаваше известен оптимизъм.

— А, нищо! — неочаквано за самия себе си събра кураж той.

Този отговор, кой знае защо, разстрои събеседника му, който разпери късите си дебели пръсти и с уверено движение сложи дланта си върху челото на Артьом. Кожата на дланта му беше жълта, загрубяла и вонеше на тютюн и машинно масло, но Артьом не успя да усети пълната гама от аромати, защото горилата го бутна назад.

Вероятно не вложи големи усили, но Артьом прелетя метър и половина, удари се в застаналия отзад Туз и двамата се свлякоха върху мостика, а горилата бавно се обърна, за да се върне на мястото си. Но там го чакаше изненада: Хан, смъкнал багажа си на земята, стоеше, разтворил крака и стиснал здраво в ръце автомата на Артьом. Той демонстративно изщрака с предпазителя и с тих глас, дотолкова непредвещаващ нищо добро, че дори на Артьом му се изправиха косите, каза:

— Е, защо трябва да ставаме груби?

И въпреки че не добави нищо повече, на опитващия се да се изправи от земята, пламнал от обида и срам Артьом, тези думи му се сториха като предупредително ръмжене, след което може да последва стремителна атака. Той най-накрая стана, свали от рамото си стария автомат, насочи го срещу мъчителя си, свали предпазителя и дръпна затвора.

Сега вече беше готов да натисне спусъка във всеки един момент. Сърцето му биеше учестено, омразата окончателно бе надделяла над страха, и той попита Хан:

— Може ли аз? — и сам се учуди на готовността да убие без никакво колебание човека за това, че го е бутнал. Изпотената обръсната глава се виждаше ясно в мушката на мерника и изкушението да натисне спусъка беше огромно. А после каквото ще да става, сега важното бе да повали гадината, да го удави в собствената му кръв.

— Шухер! — закрещя опомнилият се бабаит.

Хан с мълниеносно движение измъкна от колана си пистолет, плъзна се встрани и взе на мушката скачащите от местата си „митничари“.

— Не стреляй! — успя да изкрещи той на Артьом и оживялата за момент картина отново замръзна: застиналият с вдигнати ръце бабаит на мостика и неподвижният Хан, целещ се в трите горили, не успели да вземат автоматите от разположената наблизо пирамида.

— Няма нужда да се пролива кръв — изрече Хан спокойно и авторитетно, без да моли, а по-скоро нареждайки. — Артьом, тук си има правила — продължи той, без да изпуска от поглед тримата картоиграчи, застинали в нелепи пози.

Главорезите познаваха добре достойнствата на автомат „Калашников“ и си даваха сметка каква е поразяващата му мощ от такова близко разстояние, така че не искаха да предизвикват съмнения в своята благонадеждност у човека, държащ ги под прицел.

— Техните правила ни задължават да платим мито, за да влезем. По колко взимате? — попита Хан.

— Три патронки на човек — отговори онзи, който стоеше на мостика.

— Ще се попазарим ли? — предложи ехидно Артьом и насочи цевта на автомата към кръста на горилата.

— Две — прояви гъвкавост онзи, изгледа злобно Артьом, но не се реши да предприеме нещо.

— Дай му ги! — нареди Хан на Туза. — Същевременно ще се разплатиш и с мен.

Туза с готовност мушна ръка на дъното на раницата си, приближи се към пазача и остави в разтворената му длан шест блестящи патрона с остри върхове. Онзи бързо стисна дланта си и изсипа патроните в издутия джоб на якето си, а после отново вдигна ръце и погледна с очакване към Хан.

— Платено ли е митото? — повдигна въпросително вежди Хан.

Бабаитът кимна мрачно, без да изпуска от поглед оръжието му.

— Инцидентът изчерпан ли е? — уточни Хан.

Горилата мълчеше. Хан извади още пет патрона от резервния пълнител, залепен за основния с изолирбанд, и ги пусна в джоба на пазача. Те пропаднаха с леко дрънчене и заедно с този звук напрегнатата гримаса върху лицето на бабаита се разсея, той отново придоби обичайното си лениво-презрително изражение.

— Компенсацията е за моралните щети — обясни Хан, но тези думи не направиха никакво впечатление.

По-скоро горилата не ги разбра, както не бе разбрал и предишния въпрос. Той се досещаше за съдържанието на заплетените изказвания на Хан по готовността му да използва пари и сила — говореше прекрасно този език и вероятно това беше единственият език, който разбираше.

— Можеш да свалиш ръцете си — каза Хан и повдигна предпазливо дулото нагоре, освобождавайки картоиграчите от прицела си.

Артьом постъпи по същия начин, но ръцете му потрепваха нервно и беше готов във всеки един момент да хване бръснатата горила отново на мушката. Не се доверяваше на тези хора. Но вълненията му се оказаха напразни: бабаитът отпусна успокоено ръце, измърмори на останалите, че всичко е наред, облегна се с гръб на стената, придаде си равнодушен вид и пропусна странниците да минат покрай него и да влязат в станцията. Когато се изравни с него, Артьом все пак събра в себе си достатъчно наглост, за да го погледне в очите, обаче горилата не прие предизвикателството — гледаше някъде встрани.

Но когато отмина, Артьом чу иззад гърба си гнусливо произнесеното: „Сополанко!“, съпроводено с плюене по пода. Той понечи да се обърне, ала вървящият на крачка пред него Хан го хвана за ръката и го помъкна след себе си, така че Артьом, от една страна, потискаше желанието си да се изскубне и да се върне при този вече изглеждащ му жалък тип, но, от друга страна, другата му половина, която страхливо искаше да се измъкне колкото се може по-скоро оттук, получаваше отлично оправдание.

Когато всички стъпиха върху тъмния гранитен под на станцията, отзад се разнесе проточен писък:

— Ъъъ… Вър-ни па-тла-ка!

Хан се спря, изкара от пълнителите на отнетия ТТ продълговатите патрони със заоблени върхове, постави затвора обратно и подхвърли пистолета на бабаита. Онзи улови ловко пистолета и го мушна в анцуга си, наблюдавайки недоволно как Хан пуска извадените патрони на пода.

— Извинявай — разпери ръце Хан. — Профилактика. Нали така се казва? — намигна той на Туза.

„Китай-град“ се различаваше от другите станции, които Артьом бе посещавал до момента: не беше с три свода, като ВДНХ, а представляваше една огромна зала с широка платформа, по краищата на която минаваха коловозите, и това създаваше леко тревожното впечатление за необичаен простор. Помещението беше осветено безпорядъчно от разположените тук-там слаби крушки и не горяха никакви огньове — очевидно те бяха забранени тук. В центъра на залата сияеше живачна лампа, щедро разпръскваща светлина около себе си — истинско чудо за Артьом. Но безпорядъкът, който цареше около нея, така отвличаше вниманието му, че не можеше да задържи погледа си повече от секунда-две дори върху тази чудесия.

— Каква голяма станция! — пое си дъх той смаяно.

— Всъщност виждаш само половината — съобщи Хан. — „Китай-град“ е двойно по-голям. О, това е едно от най-странните места в метрото. Сигурно си чул, че тук се пресичат най-различни линии. Ето тези релси, които са вдясно от нас, са вече Таганско-Краснопресненската линия. Трудно е да се опишат безумието и безпорядъка, които царят по нея, а при „Китай-град“ тя се среща с твоята, Калужко-Рижка, по която се случват такива неща, че хората от останалите станции изобщо отказват да повярват в тях. Освен това тази станция не принадлежи на нито една от федерациите и нейните обитатели са оставени да се оправят съвсем сами. Много, много интересно място. Аз го наричам Вавилон. Харесва ми — добави той, докато оглеждаше платформата и хората, сновящи наоколо.

На станцията кипеше живот. Отдалеч напомняше за „Проспект на мира“, но там всичко беше много по-скромно и организирано. Артьом веднага си спомни думите на Бърбъна, че има и по-хубави места от онзи оскъден пазар, по който обикаляха на Проспекта.

Покрай релсите се проточваха безкрайни редици от сергии, цялата платформа бе запълнена с по-малки и по-големи палатки. Някои от тях бяха преправени на търговски дюкянчета, в други живееха хора, на няколко беше изписано „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ — там нощуваха пътниците. Докато с усилие си пробиваше път през тълпата и се озърташе наоколо, Артьом забеляза на десния коловоз огромна сиво-синя мотриса. Но композицията не беше пълна, имаше само три вагона.

На станцията цареше неописуема врява. Изглеждаше, че нито един от обитателите й не млъква нито за секунда и през цялото време говори нещо, крещи, пее, спори отчаяно, смее се или плаче. От няколко места едновременно се разнасяше музика, заглушавайки глъчката на тълпата, и това създаваше необичайно за живота в подземията празнично настроение.

На ВДНХ също имаше любители на пеенето, но там всичко беше различно. Може би на цялата станция имаше само две китари и понякога се събираха компании в нечия палатка — да отдъхнат след работа. Да, случваше се и на заставата на тристотния метър, където не беше необходимо да се вслушваш до болка в ушите в шумовете, долитащи от северния тунел. Около огъня тихо пееха под съпровода на струните, но за неща, които не бяха много приятни на Артьом: за войни, в които той не бе вземал участие и които са се водили по други, странни правила; за живота там, горе, какъвто е бил преди.

Особено му се бяха набили в главата песните за някакъв Афган, които толкова много обичаше Андрей, морският пехотинец, макар че от тези песни не можеше да се разбере почти нищо освен тъгата по загиналите другари и омразата към враговете. Но Андрей умееше да пее така, че всеки слушател се разтреперваше и го побиваха тръпки.

Андрей беше пояснил на младите, че Афган — това е една страна; разказваше за планините, проходите, бучащите ручеи, селищата и върховете. Артьом разбираше доста добре какво е това „страна“ — ненапразно Сухия се бе занимавал с него навремето. Но ако все пак знаеше нещо за държавите и тяхната история, то планините, реките и долините така и си останаха за него някакви абстрактни понятия и думите, които ги обозначаваха, викаха във въображението му само спомените за цветните картинки от учебника по география, който вторият му баща му бе донесъл при един от своите походи.

А и самият Андрей не беше ходил в никакъв Афган, прекалено млад бе за това, просто се беше наслушал на песни от по-старите си армейски другари.

Но нима във ВДНХ свиреха така, както в тази странна станция? Не, там пееха отнесени, печални песни и когато си спомни за тъжните балади на Андрей и ги сравни с веселите и игриви мелодии, носещи се от различни части на залата, Артьом отново се удиви на това, колко различна и разнообразна може да бъде музиката и колко силно е способна да влияе на настроението.

Когато достигна до най-близките музиканти, Артьом неволно се спря и се присъедини към малката тълпа от хора, вслушващи се не толкова в развлекателната история за нечии похождения по тунелите под влиянието на мухоморки, колкото в самата музика, и с любопитство заразглежда изпълнителите. Те бяха двама: единият — с дълги сламени коси, прихванати на челото с кожен ремък, облечен с някакви невероятни разноцветни дрипи, свиреше на китара, и другият — възрастен вече мъж, със солидна пукнатина във виделите какво ли не, лепени на няколко места с изолирбанд очила, и със старо изтъркано сако, магьосничестваше с някакъв духов инструмент, който Хан нарече саксофон.

Самият Артьом не беше виждал нищо подобно по-рано, от духовите инструменти знаеше само пищялката — при тях имаше майстори, които правеха пищялки от прерязани изолационни тръби с различни диаметри, но само за продажба, във ВДНХ не обичаха пищялките. А и още — подобният на саксофона корнет, с който понякога свиреха тревога, ако сирената, която обикновено използваха за тази цел, не работеше както трябва.

На пода пред музикантите лежеше отворен калъф от китара, в който вече се бяха натрупали десетина патрона, и когато разпелият се с цяло гърло дългокос изпееше нещо особено смешно, правейки съответните забавни гримаси, тълпата отговаряше с радостен кикот, разнасяха се аплодисменти и в калъфа политаше още някой патрон.

Песента за броденето на клетника завърши, дългокосият се облегна на стената да си почине, а саксофонистът със сакото се зае да свири някакъв непознат на Артьом, но очевидно много популярен тук мотив, защото хората заръкопляскаха и още няколко „патронки“ проблеснаха във въздуха и се удариха в протритото червено кадифе на калъфа.

Хан и Туза разговаряха за нещо, застанали до близката сергия, и засега не караха Артьом да тръгват, и той сигурно би могъл да постои тук още час, слушайки тези непретенциозни песнички, ако всичко това не се бе прекратило внезапно. Към музикантите се приближиха с отпуснати походки двама мъже с могъщи телосложения, много напомнящи за горилите, с които си бяха имали работа при входа на станцията, и облечени по сходен начин. Единият от приближилите се клекна и се зае безцеремонно да изтребва лежащите в калъфа патрони и да ги изсипва в джоба на коженото си яке. Дългокосият китарист се хвърли към него в опит да му попречи, но онзи бързо го отблъсна със силен тласък в рамото, изтръгна китарата от ръцете му и я вдигна, канейки се да я строши в ъгъла на колонадата. Вторият бандит без особени усилия притисна към стената възрастния саксофонист, докато онзи се стараеше да се измъкне, за да помогне на приятеля си.

Нито един от застаналите наоколо хора не се застъпи за музикантите. Тълпата забележимо оредя, а останалите на мястото си се извърнаха и започнаха да се правят, че разглеждат съседните сергии. Артьом го хвана срам и за тях, и за себе си, но не се решаваше да се намеси.

— Нали вече идвахте днес! — изрече с плачевен тон дългокосият, хванал се за рамото.

— Слушай, бе! Ако вие имате хубав ден днес, значи и ние трябва да имаме хубав ден, разбра ли, мамка му? И изобщо, не ми търси сметка, разбра ли? К’во, във вагона ли искаш, дългокос петел? — развика му се бандитът, отпускайки китарата. Ясно беше, че е замахнал с нея повече за сплашване, отколкото с намерението наистина да я счупи.

Щом чу думата „вагон“, дългокосият веднага млъкна и бързо заклати глава в знак на отрицание, без да каже нито дума повече.

— Виж го ти… Петел! — изрече натъртено горилата и се изхрачи в краката на музиканта. Онзи изтърпя безмълвно и това. Убедили се, че бунтът е потушен, двамата бабаити бавно се отдалечиха, оглеждайки се за следващата си жертва.

Артьом се озърна объркано и видя до себе си Туза, който, както се оказа, също бе наблюдавал внимателно сцената.

— Какви са тези? — попита Артьом с недоумение.

— А на теб на какви ти приличат? — поинтересува се Туза. — Най-обикновени бандюги. В „Китай-град“ няма никаква власт, всичко се контролира от две групировки. Едната половина — от братя славяни. Цялата измет от Калужко-Рижката линия се събира тук, всички главорези. Наричат ги предимно калужки, някои от тях — рижки, но естествено те нямат нищо общо нито с „Калужка“, нито с „Рижка“. А ето там, виждаш ли, където е мостикът — той посочи на Артьом стълбище, отиващо надясно и нагоре в центъра на платформата, — там има още една зала, абсолютно същата като тази. И там е такъв бардак като тук, само че управляват кавказци-мюсюлмани — предимно азербайджанци и чеченци. Навремето тук ставаше касапница, всеки се стремеше да завземе повече територия. Накрая си разделиха станцията на две.

Артьом не се зае да уточнява какво означава „кавказци“, решавайки, че това наименование, както и непонятните, трудно произносими „чеченци“ и „азербайджанци“, са производни от неизвестни за него станции, откъдето са дошли тези бандити.

— Сега двете банди са в мирни отношения — продължи Туза. — Обират онези, които са решили да се заселят в „Китай-град“, за да заработват, и взимат мито от минаващите през станцията. И в двете зали таксата е една и съща — три патрона, — така че няма значение откъде идваш на станцията. Естествено тук няма никакъв закон, не им и трябва, само е забранено да се пали огън. Искаш да купиш мухоморки — няма проблем, пие ти се алкохол — колкото щеш. Можеш и да си накупуваш оръжия, с които после да разрушиш половината метро. Проституцията процъфтява. Но не те съветвам — веднага добави той и промърмори сконфузено нещо за личния си опит.

— А какъв е този вагон?

— Вагонът ли? Това им е нещо като щаб. И ако някой се провини пред тях, отказва да плаща или им дължи пари, го мъкнат там. Вътре има и затвор, и килия за мъчения — някаква яма за длъжници. По-добре да не попада човек там. Гладен ли си? — смени темата Туза.

Артьом кимна. Дявол знае колко време бе минало, откакто двамата с Хан пиха чай и разговаряха на „Сухаревска“. Без часовник той напълно бе изгубил способността си да се ориентира във времето. Походите му през тунелите, изпълнени със странни преживявания, можеше да са продължили дълги часове или пък броени минути. Освен това в тунелите ходът на времето се различаваше доста от обичайния.

Така или иначе се чувстваше гладен. Огледа се.

— Шишче! Топло шишче! — развика се застаналият недалеч мургав търговец с гъсти мустаци под гърбавия си нос.

Изговаряше думите доста странно: твърдото „л“ не му се удаваше и вместо „о“ все се получаваше „а“. Артьом и по-рано беше срещал говорещи с необичайно произношение, но никога не бе обръщал особено внимание на това.

Думата беше позната на Артьом, във ВДНХ правеха шишчета и ги обичаха. Свински естествено. Но това, което размахваше този продавач, имаше само далечна прилика с шишче. Артьом се вглежда дълго и напрегнато в късчетата, нанизани на почернелите от сажди шишове, и най-накрая разпозна овъглени трупчета на плъхове със свити лапички. Прилоша му.

— Не ядеш плъхове? — попита го със съчувствие Туза. — А пък те — той кимна към мургавия — не ядат свинско. Коранът им го забранява. А на плъховете какво им е? — каза той и погледна с копнеж към димящата скара. — Навремето и мен ме беше гнус, но после свикнах. Жилавички са естествено, имат и много костици, а и намирисват на нещо. Но тези кавказци — той отново стрелна с поглед търговеца — умеят да готвят плъховете, не може да им се отрече. Мариноват ги в нещо и те стават крехки като твоите прасенца. И подправки слагат! А колко евтини са само! — продължаваше да хвали той деликатеса.

Артьом притисна устата си с ръка, пое си дълбоко дъх и се постара да мисли за нещо друго, но постоянно си представяше почернелите трупчета на плъховете, нанизани на шишовете: железните пръчки пробиваха задната част на гризачите и излизаха през устата им.

— Е, ти както искаш, но аз ще се угостя. Ако решиш — присъединявай се. Само три патронки на парче! — приведе Туза последния аргумент и тръгна към скарата.

Наложи се Артьом да предупреди Хан и да пообиколи близките сергии в търсене на нещо по-подходящо. Изследва цялата станция, учтиво отказвайки на нахалните търговци, предлагащи му домашна ракия, налята във всевъзможни стъкленици; вглеждаше се с копнеж, но и с опасение в полуголите девойки, застанали до открехнатите завеси на палатките и хвърлящи на минувачите предизвикателни погледи — макар и вулгарни, те бяха толкова разкрепостени и свободни, за разлика от затворените, смазани от суровия живот жени във ВДНХ; постоя при сергиите с книги, но не видя нищо интересно. Все повече евтини, разпадащи се книжки с джобни размери; за голямата и чиста любов — за жените, за убийства и пари — за мъжете.

Платформата беше дълга двеста крачки — малко повече от обичайното. Стените и колоните със забавна форма, наподобяваща ветрило, бяха облицовани със сиво-жълт мрамор, на места — розов. А покрай релсите станцията беше украсена с тежки шлифовани ламарини от потъмнял от времето жълт метал с гравирани на тях едва различаващи се символи на отминалата епоха.

Но се бе запазило много малко от цялата тази лаконична красота, след нея беше останала само печална въздишка, намек за някогашното великолепие: таванът бе почернял от нагар, стените бяха изпъстрени с множество надписи, направени с боя и сажди, и примитивни, често вулгарни рисунки. На места бяха откъртени парчета мрамор, а металните ламарини бяха прегънати и надраскани.

Насред залата, от дясната страна, след късо стълбище и мостик се виждаше втората зала на станцията. Артьом искаше да се разходи и там, но се спря пред желязната барикада, направена от двуметрови метални прегради като на „Проспект на мира“.

Покрай тесния проход стояха, облегнати на оградата, няколко души. Откъм Артьом — познатите му вече мутри с анцузи. От противоположната страна — мургави мустакати кавказци, не с такива впечатляващи размери, но също с непредразполагащ към шеги вид. Единият от тях бе стиснал между краката си автомат, а от джоба на другия стърчеше дръжката на пистолет. Бандитите разговаряха миролюбиво помежду си и изобщо не беше за вярване, че някога е имало вражда между тях. Те разясниха на Артьом сравнително учтиво, че преминаването на съседната станция ще му струва два патрона и ще му се наложи да даде още толкова, когато се върне след това. Научен от горчивия си опит, Артьом дори не понечи да оспорва това безобразие, а просто си тръгна оттам.

Направи пълен кръг, внимателно изучавайки сергиите и дюкянчетата, и се върна към онзи край на платформата, откъдето бяха дошли. Установи, че залата не завършва тук — нагоре водеха още едни стълби и след като се качи по тях, той се озова в неголяма зала, разделена на две от същите такива прегради с кордони. Тук очевидно минаваше още една граница между двете владения. А вдясно Артьом за свое учудване забеляза истински паметник — като онези, които бе виждал по изображенията от градовете, само че този паметник не беше на човек в цял ръст, като по снимките, а само на главата му.

Но колко голяма бе тази глава! Не по-ниска от два метра… Макар и изцапана с нещо отгоре, а и с глупаво блестящ, полиран от чести хващания нос, тя все пак внушаваше уважение и дори беше малко плашеща. Хрумнаха му разни фантазии за гиганти, един от които се е лишил по време на битка от главата си и сега тя, залята с бронз, украсяваше мраморната зала на този малък Содом, издълбан дълбоко под земната повърхност, за да се скрие от всевиждащите очи на Господ и да избегне възмездието. Лицето на отсечената глава беше тъжно и Артьом първоначално заподозря, че то е на Йоан Кръстител от Новия завет, който някога бе имал възможността да прелисти. Но после реши, че ако се съди по мащабите, става въпрос по-скоро за един от героите на неотдавна припомнената му история за Давид и Голиат — онзи герой, който бил по-големият и по-силният, буквално великан, и в края на краищата бил обезглавен. Никой от сновящите наоколо обитатели така и не можа да му обясни на кого именно принадлежи отсечената глава и това малко го разочарова.

Затова пък близо до паметника се натъкна на чудесно място — истински ресторант, разположен в просторна чиста зала с приятния роден тъмнозелен цвят, какъвто имаше и на неговата станция. Вътре видя пластмасови макети на цветя с листенца от плат — не бе ясно защо са тук, но беше красиво — и няколко прецизно наредени маси със сложени върху тях маслени кандила, които заливаха залата с мека, уютна светлина. И ядене… Храната на боговете: възможно най-крехкото свинско печено с гъби, направо се разтапяше в устата. Във ВДНХ готвеха такива неща само по празниците, но никога не се беше получавало толкова вкусно и изискано.

Наоколо седяха солидни, внушаващи уважение хора, облечени добре и с вкус, очевидно — търговци на едро. Разрязваха прецизно изпечените до хрупкава коричка пържоли, потопени в ароматен сос, бавно вдигаха мъничките късчета месо към устата си и тихичко, културно разговаряха помежду си, обсъждайки делата си, като от време на време хвърляха към Артьом учтиво-любопитни погледи.

Скъпо беше — разбира се, — наложи се да извади от резервния пълнител цели петнайсет патрона и да ги сложи върху широката длан на дебелия кръчмар, и после се разкайваше, че се е поддал на изкушението, но в стомаха му бе толкова приятно, спокойно и топло, че гласът на здравия разум млъкна примирено.

Изпи и чаша бира, лека, приятно замайваща главата, но не силна като мътната, съмнителна домашна ракия, сипвана в мръсни бутилки и буркани, чиято миризма беше достатъчна, за да му се разтреперят на човек коленете. Е, отидоха още три патрона, но какво са три жалки патрона, щом ги даваш за чаша искрящ еликсир, способен да те примири с несъвършенствата на този свят и помагащ ти да постигнеш хармония?

Отпивайки от бирата на малки глътки, останал насаме със себе си в тишина и спокойствие за пръв път през последните няколко дни, Артьом се опита да възстанови в паметта си случилите се събития и да разбере какво е постигнал и накъде да поеме сега. Още един отрязък от набелязания път бе преодолян и той отново се бе озовал на кръстопът.

Като богатира от онези позабравени приказки от детството, толкова далечни, че вече не си спомняше кой му ги е разказвал — дали Сухия, родителите на Женя или собствената му майка. На Артьом най-много му харесваше да мисли, че ги е чул от майка си, даже сякаш за миг от мрака изплуваше лицето й и той чуваше глас, четящ му с изразителна интонация: „Имало едно време…“

И ето, като същия този приказен юнак, сега той стоеше при камъка и пред него лежаха три пътя: към „Кузнецки мост“, към „Третяковска“ и към „Таганска“. Артьом отпиваше от опияняващата напитка, приятна отпадналост обземаше тялото му и в главата му се въртеше само: „Ако тръгнеш направо — ще си загубиш живота, ако тръгнеш наляво, ще си загубиш коня…“

Това навярно би могло да продължава вечно: нуждаеше се от покой след всичките тези преживявания. Струваше си да поостане в „Китай-град“ — да се огледа, да поразпита местните за пътищата, трябваше да се види още веднъж с Хан и да разбере дали той ще продължи с него и нататък, или пътищата им ще се разделят на тази странна станция.

Но събитията се развиха по начин, съвсем различен от ленивите планове, които си правеше Артьом, докато отпуснато съзерцаваше мъничкото езиче на пламъчето, играещо в кандилото на масата.