Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (15)

Глава 15
Планът

Сгънато на четири листче, откъснато от ученическа тетрадка, и къс чертежна хартия с нахвърлян с молив план на тунели. Точно това очакваше да намери Артьом в плика — карта и пояснения към нея. Докато бягаше към „Смоленска“ през Калинински проспект, изобщо не бе имал време да помисли какво може да има в пакета, предаден му от Данила. Вълшебно решение на очевидно неразрешимия проблем, нещо, способно да отклони от ВДНХ и цялото метро дамоклевия меч на неразбираема и неумолима заплаха.

Насред листа с обясненията се бе разтекло ръждивочервено петно. Наложи се леко да намокрят залепналата от кръвта на брамина хартия, за да се разтвори тя, без да се повредят изписаните със ситен текст инструкции.

„Част №… тунел… Д6^[1]… оцелели установки… до 400 000 кв. метра… смерч… неизправно… непредвидени…“ От вълнение думите подскачаха пред очите на Артьом, опитваха се да се измъкнат от хоризонталните линии, сливаха се в едно цяло, а смисълът им оставаше напълно неразбираем за него. Отчаял се в опитите си да ги свърже в нещо смислено, той предаде писмото на Мелник. Сталкерът взе внимателно писмото и впи жаден поглед в буквите. Известно време той не каза нищо, а после Артьом видя как веждите му недоверчиво се вдигат нагоре.

— Не може да бъде — прошепна сталкерът. — Всичко това е лъжа! Не е възможно да са пропуснали такова нещо…

Той обърна листчето, погледна го от обратната страна, а после се зае да го препрочита от самото начало.

— Пазили са ги за себе си… Не са казали нищо на военните. Нищо чудно… Ако им споменеш нещо, веднага ще зачоплят в старите рани — мърмореше неразбираемо Мелник, докато Артьом търпеливо чакаше обяснения. — Но нима са го пропуснали? Неизправно… добре, да допуснем… Значи все пак са повярвали!

— Това наистина ли може да помогне? — не издържа Артьом накрая.

— Ако всичко, написано тук, е истина, се появява някаква надежда за нас — кимна сталкерът.

— За какво става въпрос? Нищо не разбрах.

Мелник не отговори веднага. Той прочете още веднъж писмото до края, после се замисли за няколко секунди и едва след това започна да разказва:

— И по-рано съм чувал нещо подобно. Винаги е имало легенди, но в метрото те са хиляди. И благодарение на легендите живеем, не само на храната. И за Университета, и за Кремъл, и за Полиса, не можеш да разбереш кое е истина и кое са го измислили около огъня на „Площад Илич“. Та и за този слух така… Говореше се, че някъде в Москва или под Москва е оцеляло ракетно подразделение. Разбира се, такова нещо не е възможно да се случи. Военните обекти винаги са цел номер едно. Но се говореше, че не успели или недогледали, или забравили — и едно ракетно подразделение изобщо не пострадало. Разправяха, че даже някой ходил там, видял нещо — стоят си, значи, установките под брезента, в хангара, новички… Разбира се, в метрото няма никаква полза от тях — на такава дълбочина така или иначе не можеш да ги използваш срещу враговете си. Стоят си — ами нека си стоят.

— Какво общо имат тук ракетните установки? — Артьом погледна учудено сталкера и спусна крака от леглото.

— Черните идват към ВДНХ от Ботаническата градина. Хънтър подозираше, че те се спускат в метрото от повърхността именно в този район. Логично е да се предположи, че живеят именно там. Всъщност има два варианта. Първият: мястото, откъдето идват, условно казано, е кошер, разположен на повърхността, недалеч от метрото. Вторият: няма никакъв кошер и черните настъпват към града отвън. Тогава възниква въпросът: а защо не са забелязани никъде другаде? Не е логично. Макар че вероятно е въпрос на време. Общо взето, ситуацията е такава: ако те идват някъде отдалеч, така или иначе не можем да направим нищо. Ако взривим тунела след ВДНХ или дори след „Проспект на мира“ — рано или късно ще намерят нови входове. Остава ни единствено да се барикадираме в метрото, да затворим всички пътища и да разчитаме само на свинете и гъбите. Като сталкер, мога да ти кажа уверено: няма да издържим дълго така. Но ако имат кошер и той е някъде наблизо, както мислеше Хънтър…

— Ракетите? — досети се най-накрая Артьом.

— Залп с дванайсет ракети с касетъчни осколочно-фугасни елементи покрива площ от 400 000 квадратни метра — прочете Мелник, след като намери нужното място в записката. — Няколко такива залпа — и от Ботаническата градина, или където там живеят, ще остане само пепел.

— Но нали казвате, че това е легенда? — възрази недоверчиво Артьом.

— Ето че според брамините не е — размаха листчето сталкерът. — Тук дори се обяснява как да се проникне в територията на това военно подразделение. Наистина, написано е и че установките са частично неизправни.

— Е, и как може да се проникне там?

— Д-6. Тук се споменава Д-6. Метро-2. Посочва се разположението на един от входовете. Твърди се, че тунелът оттам води включително и до това подразделение. Но с уговорката, че при опит да се проникне в Метро-2 могат да възникнат непредвидени препятствия.

— Невидимите наблюдатели? — спомни си Артьом за чутия преди време разговор.

— Наблюдателите са глупости и празни приказки — намръщи се Мелник.

— Ракетното подразделение също може да е само легенда — вметна Артьом.

— То и ще си остане легенда, докато не го видя с очите си — отсече сталкерът.

— А къде е входът за Метро-2?

— Тук е написано: станция „Маяковска“. Странно… Колкото пъти съм бил на „Маяковска“, никога не съм чувал нищо подобно.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се Артьом.

— Ела с мен — отговори сталкерът. — Ще похапнеш, ще отпочинеш, а аз ще помисля. Утре ще го обсъдим.

Едва когато Мелник заговори за ядене, Артьом изведнъж усети колко е гладен. Той скочи върху студения фаянсов под и понечи да тръгне към обувките си, но сталкерът го спря с жест.

— Остави обувките и дрехите си тук, сложи ги в онази кутия там. Ще ги почистят и обеззаразят. Ще проверят и раницата ти. Ето там на стола има панталони и куртка, преоблечи се.

„Смоленска“ изглеждаше неприветливо: нисък полукръгъл таван, тесни арки в масивните стени, облицовани с мрамор, който някога е бил бял. Макар че на ъглите от арките се показваха лъжливи декоративни колони, а горните части на стените бяха украсени с добре запазили се скулптури, всичко това само засилваше първоначалното усещане. Станцията правеше впечатление на отдавна обсадена цитадела, украсена оскъдно от защитниците за повече хармония, но придобила от това още по-суров вид. Двойна циментова стена с масивни стоманени порти от двете страни на херметичните врати, бетонирани огневи позиции при входовете на тунелите — всичко това подсказваше, че тукашните обитатели имат основания да се безпокоят за своята безопасност. На „Смоленска“ почти не се забелязваха жени, затова пък всички срещнати мъже бяха въоръжени. Когато Артьом попита Мелник директно какво става на тази станция, сталкерът само поклати глава неопределено и каза, че не вижда нищо необичайно тук.

Но Артьом не го изоставяше странното усещане за увиснало във въздуха напрежение. Всички тук сякаш очакваха нещо и това усещане бързо се предаваше и на новопристигналите. Палатките, в които живееха хората, бяха наредени в линия по средата на залата, а арките оставаха свободни, сякаш се страхуваха да ги задръстват, за да не попречи това на евентуална спешна евакуация. При това всички жилища бяха разположени изключително в разстоянието между арките, така че от едната линия през прохода се виждаше другата.

Насред всяка от платформите за пътници, при мястото, откъдето се слиза на релсите, стояха дежурни и постоянно наблюдаваха тунелите и в двете посоки. Картината се допълваше от почти абсолютната тишина, която цареше на станцията. Хората тук говореха помежду си тихо, понякога преминаваха в шепот, сякаш се бояха, че гласовете им може да заглушат някакви тревожни звуци, долитащи от тунелите.

Артьом се опита да си спомни какво знае за „Смоленска“. Може би имаше опасни съседи? Не, от едната страна релсите отиваха към светлия и благополучен Полис, а от другата тунелът водеше към „Киевска“, за която Артьом помнеше само, че населението й се състои предимно от същите тези кавказци, които бе видял в „Китай-град“ и в затворническите килии на фашистите, на „Пушкинска“. Но в края на краищата това бяха обикновени хора и едва ли си струваше да се боят толкова от тях…

Столовата се намираше в централната палатка. Времето за обяд очевидно бе приключило, защото на грубите, самоделни маси бяха останали само няколко души. След като настани Артьом на една от масите, Мелник се върна след няколко минути с канче, в което димеше неапетитна сива каша. Под ободряващия поглед на сталкера Артьом все пак се осмели да я пробва и не спря, докато не изяде всичко. Местното ястие се оказа просто прекрасно на вкус, макар и той да се затрудняваше да определи от какво точно е приготвено. Едно можеше да се каже със сигурност: готвачът не беше пестил месото.

След като приключи с храненето и отмести канчето встрани, Артьом се огледа умиротворено наоколо. На съседната маса все още седяха двама души и тихо разговаряха. Макар че бяха облечени с най-обикновени ватенки, в облика им имаше нещо, което караше човек да си ги представя със защитни екипи и с приготвени за стрелба ръчни картечници.

Артьом улови внимателния поглед, който си размени единият от тях с Мелник. При това не беше изречена нито дума на глас. Човекът с ватенката хвърли бегъл поглед на Артьом и се върна към разговора си.

Изминаха още няколко минути в мълчание. Артьом се опита да заговори отново с Мелник за станцията, в която се намираха, но сталкерът отговаряше неохотно и едносрично.

После човекът с ватенката стана от мястото си, приближи се към тяхната маса, наведе се към Мелник и попита:

— Какво ще правим с „Киевска“? Назрява…

— Добре, Артьом, иди да си починеш — каза сталкерът. — Третата палатка, броено оттук нататък, е за гости. Леглото ти вече е приготвено, разпоредил съм се. Аз ще поостана тук, имаме да говорим за нещо.

С познатото неприятно чувство, че сякаш са го отпратили, за да не подслушва разговорите на възрастните, Артьом послушно стана и тръгна към изхода. Поне можеше да изследва самостоятелно станцията, утеши се той.

Сега, когато имаше възможността да се огледа по-внимателно, Артьом откри още няколко дребни странности. Залата беше идеално изчистена и най-разнообразните вехтории, които неизбежно бяха разхвърляни из повечето жилищни станции в метрото, тук напълно липсваха. А и „Смоленска“ вече не правеше впечатление на жилищна станция. Тя изведнъж му напомни за картинка от учебника по история, на която беше изобразен военен лагер на римски легионери. Правилно, симетрично организирано, добре виждащо се във всички посоки пространство, нищо излишно, сложени навсякъде караули, укрепени входове и изходи…

Не успя да се разхожда дълго време из станцията. След като се натъкна на откровено подозрителните погледи на обитателите й, Артьом само след няколко минути разбра, че го следят и предпочете да се оттегли в палатката за гости. Там наистина го очакваше приготвено легло, а в ъгъла имаше найлонов пакет със закрепена за него бележка с името му. Артьом се отпусна върху скърцащите пружини на леглото и отвори пакета. Вътре лежаха личните му вещи, които беше оставил в раницата. След като се порови няколко секунди, той извади донесената от повърхността детска книжка. Интересно, бяха ли проверили малкото му съкровище с гайгеров брояч? Със сигурност дозиметърът би записукал нервно в близост до книгата, но Артьом предпочиташе да не мисли за това. Той прелисти няколко страници, като разглеждаше леко избледнелите картинки върху пожълтялата хартия и отлагаше момента, в който между поредните страници ще намери снимката си.

Своята снимка ли?

Каквото и да се случеше сега с него, с ВДНХ, с цялото метро, той първо трябваше да се върне на своята станция, за да попита Сухия: кой е на тази снимка? Мама ли е това, или не е тя? Артьом притисна устни към снимката, после отново я сложи между страниците и скри книгата обратно в раницата. За секунда му се стори, че нещо в живота му постепенно си идва на мястото. А след още миг вече спеше.

Когато Артьом отвори очи и излезе от палатката, той дори не можа да съобрази веднага къде се намира — толкова се бе променила станцията. На нея бяха останали по-малко от десет цели жилища, останалите бяха потрошени или изгорели. Стените бяха покрити със сажди и надупчени от куршуми, мазилката от тавана се ронеше и големи парчета от нея лежаха на пода. По краищата на платформата течаха зловещи черни ручеи, предвестници на предстоящо наводнение. В залата нямаше почти никой, само до една от палатките малко момиченце се занимаваше с някакви играчки. От другия край, където тръгваха нагоре стълбите към новия изход от станцията, долитаха приглушени викове и от време на време стените се озаряваха от пламъци. Освен тях мракът в залата се разсейваше само от две оцелели лампи от аварийното осветление.

Автоматът, който Артьом като че ли беше оставил до леглото, близо до главата си, бе изчезнал някъде. След като обискира грижливо цялата палатка, той се примири с това, че ще му се наложи да върви без оръжие.

Какво се беше случило тук? Артьом искаше да разпита играещото момиченце, но когато го видя, то толкова отчаяно се разплака, че се оказа невъзможно да научи от него каквото и да било.

След като остави на мира потъналото в ридания дете, Артьом премина предпазливо под арката и погледна към релсите. Първото, което привлече погледа му, бяха три завинтени за мраморната облицовка бронзови букви: „В…НХ“. Вместо второто „Д“, което не достигаше за родното четирибуквие, се виждаше само тъмна следа. През целия надпис по мрамора преминаваше дълбока пукнатина.

Трябваше да провери какво става в тунелите. Ако някой бе превзел станцията, то преди да се върне назад да търси помощ, Артьом трябваше да разузнае обстановката, за да обясни точно на съюзниците от юг какво ги заплашва.

Веднага след като навлезе в участъка, се сгъсти такава непрогледна тъмнина, че Артьом не виждаше дори собствената си ръка по-далеч от лакътя. В дълбината на тунела някой издаваше странни жвакащи звуци и беше безумие да се ходи нататък без оръжие. Когато звуците утихваха за кратко, започваше да се чува как по пода шурти вода, заобикаля ботушите на Артьом и се насочва обратно към ВДНХ.

Краката му трепереха и отказваха да крачат напред. Тревожен глас в главата му твърдеше, че е опасно да се продължава нататък, че рискът е неоправдано висок, а в тази тъмнина така или иначе няма да успее да разгледа нищо. Но друга негова част, без да обръща внимание на никакви разумни доводи, го теглеше навътре. Той се предаде и пристъпи още веднъж напред, сякаш тялото му се управляваше от някой друг.

Мракът наоколо стана пълен, вече не се виждаше абсолютно нищо и заради това у Артьом се появи странното усещане, че тялото му е изчезнало. От предишното му „аз“ сега бяха останали само слухът и изцяло разчитащият на него разум. Младежът продължи да се движи по този начин още известно време, но звуците, към които крачеше, така и не се приближиха. Затова пък се чуха други. Шумолене на крачки, едно към едно подобни на други, които бе слушал и по-рано, в същата такава тъмнина, но колкото и да се стараеше, Артьом не можеше да си спомни кога и при какви обстоятелства се е случило това. И с всяка следваща крачка, долитаща от невидимите дълбини на тунела, Артьом чувстваше как капка по капка в сърцето му се промъква черен студен ужас. След няколко секунди той не издържа, обърна се и хукна да бяга към станцията, но не видя в тъмнината траверсите, спъна се в една от тях и падна, разбирайки, че сега ще настъпи неминуемият край.

Събуди се целият в пот и не можа да съобрази веднага, че в съня си е паднал от леглото. Главата му беше необикновено тежка, в слепоочията му пулсираше тъпа болка и Артьом лежа още няколко минути на пода, докато не дойде на себе си и не се изправи.

Но в момента, в който главата му се проясни, от нея напълно излетяха остатъците от кошмара и той не можеше да си спомни дори приблизително какво е сънувал. Вдигна завесата на палатката и погледна навън. Освен няколкото караулни не се забелязваше никой — очевидно сега беше нощ. След като няколко пъти вдиша и издиша обичайния влажен въздух, Артьом се върна в палатката, намести се в леглото и заспа дълбоко, без да сънува нищо.

Събуди го Мелник. Облечен с тъмно подплатено яке с вдигната яка и военни панталони с множество джобове, той изглеждаше така, сякаш се готвеше всеки момент да напусне станцията. На главата му беше все същото старо черно кепе, а в краката му имаше два големи сака, които се сториха познати на Артьом.

Мелник побутна с крак единия към Артьом и каза:

— Ето. Обувки, екип, раница, оръжие. Преобличай се и се приготвяй. Защитния екип не го обличай, не се каним да ходим на повърхността, просто го вземи със себе си. Тръгваме след половин час.

— Къде отиваме? — попита Артьом, като мигаше със сънените си очи и мъчително сдържаше прозявката си.

— „Киевска“. Ако всичко бъде наред, след това по Околовръстното до „Белоруска“ — и към „Маяковска“. А там ще видим. Приготвяй се.

Сталкерът седна на столчето в ъгъла, извади от джоба си парче вестник и се зае да си свива цигара, поглеждайки от време на време към Артьом. Под този внимателен поглед Артьом постоянно изпускаше всичко, каквото хване, и за приготвянето му отиде доста повече време, отколкото би му трябвало, ако Мелник го бе оставил сам.

Въпреки това двайсет минути по-късно той вече беше готов. Без да каже нито дума, Мелник стана от столчето, взе своя сак и излезе на платформата. Артьом огледа стаята и го последва.

Преминаха под арката и излязоха при релсите. Спуснаха се долу по закрепената за платформата дървена стълбичка, Мелник кимна на караулния и закрачи по тунела. Едва сега Артьом забеляза колко странно са устроени тук входовете към участъците. От тази страна на платформата, където започваха релсите за „Киевска“, половината тунел беше покрит с бетонирана огнева позиция с тесни бойници. Проходът се преграждаше с желязна решетка, до която дежуреха двама караулни. Мелник размени с тях къси неразбираеми фрази, след което единият от пазачите отключи окачения катинар и бутна решетката.

По едната от стените на тунела се точеше омотан с черен изолирбанд проводник, от който на всеки десет-петнайсет метра висяха слаби крушки, но дори и такова осветление в участъка изглеждаше на Артьом истински разкош. Впрочем триста метра по-нататък проводникът свършваше и там ги чакаше още едни караул. Патрулните нямаха никаква униформа, но изглеждаха доста по-сериозно, отколкото военните в Полиса. Когато разпознаха Мелник, единият от тях кимна и ги пропусна напред. Щом стигнаха до края на осветеното пространство, сталкерът измъкна от раницата си фенер и го включи.

Само на няколкостотин метра по-нататък отпред се разнесоха гласове и блеснаха фенери. С неуловимо движение автоматът на Мелник се плъзна от рамото му и се озова в ръцете му. Артьом последва примера му.

Навярно това беше още един, по-отдалечен патрул на „Смоленска“. Двама яки въоръжени мъже с топли якета и яки от изкуствена кожа спореха с трима пътуващи търговци. На главите на патрулните имаше кръгли плетени шапки, а на гърдите на двамата висяха на ремъци прибори за нощно виждане. Двама от търговците имаха оръжия, но Артьом беше готов да се обзаложи, че са именно търговци. Огромни сакове с парцали, карти на тунелите в ръце, особени лукави погледи, предизвикателно блестящи в светлината на фенерите очи — неведнъж бе виждал всичко това. Обикновено търговците ги пускаха без проблеми на всички станции, освен на тези, които влизаха в състава на Ханза. Но изглежда не бяха добре дошли на „Смоленска“.

— Добре де, братче, какво ми четеш конско, ние дори не сме тръгнали към твоята „Смоленска“, а само минаваме — убеждаваше патрулния единият от търговците — висок мустакат човек с тясна ватенка.

— Имаме дрешки тук, погледнете сами, ще търгуваме в Полиса — подкрепяше го вторият търговец, нисък и набит, и обрасъл с брада чак до очите.

— Какво можем да навредим, само можем да сме от полза, виж, дънки съвсем като нови, твой размер, фирмени, без пари ще ти ги дам — поемаше инициативата третият.

Караулният безмълвно клатеше глава, препречил прохода. Той не отговаряше почти нищо, но когато единият от търговците, взимайки мълчанието му за съгласие, опита да пристъпи напред, двамата патрулни почти синхронно изщракаха със затворите на автоматите си. Мелник и Артьом стояха на пет крачки зад гърбовете им и макар че сталкерът бе отпуснал оръжието си, в позата му се усещаше напрежение.

— Стой! Давам ви пет секунди да се обърнете и да си тръгнете. Станцията ни е режимна, не пускаме никой оттук. Пет… четири… — започна да брои единият от патрулните.

— Но откъде да минем сега, пак ли през Околовръстната? — възмути се един от търговците, но другият, обречено клатейки глава, го дръпна за ръкава, търговците вдигнаха от земята саковете си и се понесоха назад.

След като изчака минута, сталкерът даде знак на Артьом и те закрачиха към „Киевска“ след търговците. Когато минаваха покрай караулните, единият от тях кимна безмълвно на Мелник и допря два пръста до слепоочието си, отдавайки му чест.

— Режимна станция? — полюбопитства Артьом, когато минаха през кордона. — Какво означава това?

— Върни се да попиташ — отряза го сталкерът и така пресече всякакво желание у Артьом да продължи да разпитва.

Макар Мелник и Артьом да се стараеха да се придържат по-надалеч от търговците, звуците от гласовете им ставаха все по-близки, а после изведнъж изчезнаха. Но двамата не изминаха и десет крачки, когато в лицата ги удари лъч светлина.

— Ей, кой е там? Какво искате? — извика нервно някой и Артьом разпозна гласа на единия от търговците, когото беше върнала назад охраната на „Смоленска“.

— Спокойно. Пуснете ни да минем, няма да ви закачаме. Тръгнали сме към „Киевска“ — отговори тихо, но отчетливо сталкерът.

— Минавайте, ще ви пропуснем напред. Няма защо да ни дишате във вратовете — отговориха от тъмнината, след като се посъветваха.

Мелник сви рамене недоволно и тръгна бавно напред. Трийсет метра по-нататък наистина ги чакаха същите тези трима търговци. При приближаването на Артьом и Мелник търговците учтиво насочиха цевите си към пода, отстъпиха и ги пуснаха да минат. Сталкерът продължи да крачи, сякаш нищо не се е случило, но Артьом забеляза, че походката му се е изменила: сега той стъпваше безшумно, сякаш се страхуваше да не заглуши разнасящите се зад гърба му звуци. И макар че търговците веднага ги последваха, Мелник нито веднъж не погледна към тях. Самият Артьом се бореше с желанието си да се обърне доста дълго време, цели три минути, и накрая все пак погледна назад.

— Ей! — чу се отзад напрегнат глас. — Почакайте там!

Сталкерът спря. Артьом започна да се чуди защо така послушно изпълнява всички нареждания на някакви дребни търговци.

— Те заради „Киевска“ ли са толкова свирепи, или защото охраняват Полиса? — попита единият от търговците, застигайки ги.

— Естествено, че заради „Киевска“ — отговори незабавно Мелник и Артьом почувства лека ревност: на него сталкерът не искаше да му разкаже нищо.

— Да, това е разбираемо. На „Киевска“ сега става страшно. Е, нищо. Скоро на тези примерни момченца от вашия караул ще им стане горещо. Когато Ханза спре да пуска, всички от „Киевска“ ще избягат към вас. Сам разбираш — когато става такова нещо, кой ще остане да живее на станцията? По-добре да се хвърли под куршумите… — промърмори високият търговец, неясно дали на сталкера, или на самия себе си.

— Ти самият да не се хвърли под куршумите? — отбеляза ехидно другият. — Виж го ти, намери се Матросов!

— Е, още не е опрял ножът до кокала — отговори високият.

— Но какво става там? — не издържа Артьом.

Веднага двамата търговци го изгледаха така, сякаш е задал глупав въпрос, чийто отговор знае всяко дете. Сталкерът запази мълчание. Мълчаха и търговците, така че известно време групата крачи в пълна тишина. Дали заради това, или защото мълчанието започваше да става зловещо, но на Артьом изведнъж му се отщя да слуша всякакви обяснения. И когато вече бе решил да махне с ръка, високият търговец се обади неохотно:

— Там са тунелите към „Парк на победата“, ето какво…

Когато чуха името на станцията, двамата му спътници настръхнаха и на Артьом за секунда му се стори, че усеща порив на студено тунелно течение. Дори Мелник присви раменете си, сякаш се опитваше да се сгрее. Артьом като че ли не беше чул нищо лошо за „Парк на победата“ и дори не можеше да си припомни нито един слух, свързан с тази станция. Тогава защо му бе станало толкова неуютно само при изговарянето на името й?

— Какво, влошават ли се нещата? — попита сталкерът.

— Откъде да знаем? Ние сме случайни хора. Само минаваме от време на време. Но да отседнем там… сами разбирате… — промърмори неопределено брадатият.

— Изчезват хора — прошепна ниският здравеняк. — Мнозина се страхуват, бягат. Вече не може да се разбере кой е изчезнал, кой сам е избягал, и на останалите им става още по-страшно от това.

— Всичките тези тунели са прокълнати — изплю се на земята високият.

— Нали тунелите са затрупани — изрече Мелник, без да стане ясно дали това е възражение или въпрос.

— Затрупани са вече от сто години и какво от това? Ако си местен, трябва да ни разбираш много добре! Всички там знаят, че страхът приижда от тунелите, ако ще да са трижди затрупани и охранявани. Всеки усеща това с кожата си, когато се озове там, даже и Сергеич — високият посочи брадатия си спътник.

— Точно така — потвърди брадатият Сергеич и кой знае защо се прекръсти.

— Та нима те охраняват тунелите? — уточни Мелник.

— Всеки ден стоят патрули — кимна мустакатият.

— И поне хванали ли са някого? Или да са видели нещо? — продължаваше да разпитва сталкерът.

— Откъде да знам? — разпери ръце търговецът. — Не съм чувал. Пък и там няма никой за ловене.

— А какво говорят местните за това? — не отстъпваше Мелник.

Високият не отговори нищо, само махна обречено с ръка, затова пък Сергеич, кой знае защо, се огледа назад и прошепна:

— Градът на мъртвите… — и веднага започна отново да се кръсти.

На Артьом му се прииска да се разсмее: вече беше чул прекалено много истории, слухове, легенди и теории за това къде именно в метрото пребивават мъртвите. И душите в тръбите по стените на тунелите, и вратата към ада, която копаят на една от станциите… а сега и градът на мъртвите на „Парк на победата“. Но призрачното течение накара Артьом да сподави смеха си и въпреки топлата си дреха, той се разтрепери. Най-лошото беше, че Мелник млъкна и прекрати всякакви разпити, макар и Артьом да се надяваше сталкерът да се изкаже пренебрежително за тази нелепа идея.

Преминаха целия остатък от пътя мълчаливо, всеки потопен в собствените си мисли. До самата „Киевска“ тунелът се оказа напълно спокоен, пуст, сух и чист, но въпреки всичко тежкото, потискащо усещане, че отпред ги очаква нещо лошо, се сгъстяваше с всяка крачка.

Веднага щом стъпиха на станцията, това усещане изригна като пробили си път подпочвени води — също толкова неудържимо, мътно и ледено. Тук властваше единствено страхът и това се виждаше още от пръв поглед. Такава ли беше тази „слънчева Киевска“, за която бе разказвал на Артьом кавказецът, лежал в една килия с него в плен на фашистите? Или той бе имал предвид станцията със същото наименование, разположена на Филевска линия?

Не можеше да се каже, че станцията е изоставена и всичките й обитатели бягат. Оказа се, че тук има доста народ, но се създаваше впечатлението, че „Киевска“ не принадлежи на своите жители. Всички те се стремяха да се държат накуп, палатките бяха прилепени към стените и една към друга в центъра на залата. Никъде не се спазваше необходимата според правилата за противопожарна безопасност дистанция: навярно на живеещите в тези палатки хора им се налагаше да се предпазват от нещо по-опасно от огъня. Минаващите наблизо веднага измъчено извръщаха погледи, когато Артьом опиташе да надникне в очите им. Местните страняха от чужденците и се отдръпваха от пътя им като хлебарки, криещи се из цепнатините.

Платформата бе притисната между две редици ниски кръгли арки; от едната й страна се спускаха надолу няколко ескалатора, а от другия край леко се издигаше нагоре ниско стълбище, водещо към страничен преход за друга станция. На няколко места тлееха въглени и се усещаше дразнещата миризма на печено месо, нейде плачеше дете. Макар и „Киевска“ да се намираше на прага на измисления от изплашени търговци град на мъртвите, самата станция си беше напълно жива.

Търговците набързо си взеха довиждане и изчезнаха към прехода за другата линия. Мелник се огледа спокойно и закрачи решително към един от преходите. Веднага си личеше, че идва тук редовно. Артьом не можеше да проумее защо бе разпитвал толкова подробно търговците за станцията. Надявал се е, че сред слуховете ще се промъкне намек за истинското положение на нещата? Опитвал се е да определи дали са шпиони?

След секунда те спряха при входа за служебните помещения. Вратата тук беше избита, но отвън стоеше пазач. Началството, досети се Артьом.

Срещу сталкера излезе гладко избръснат възрастен мъж с акуратно сресани коси. Носеше стара синя униформа на работник от метрополитена, захабена и избледняла, но удивително чиста. Непонятно беше как успява да полага такива грижи за себе си на тази станция. Човекът отдаде чест на Мелник, кой знае защо допирайки до слепоочието си само два пръста, и то не сериозно, като бяха постъпили патрулните в тунела, а карикатурно. Очите му примижаха подигравателно.

— Добър ден — изрече той с приятен дълбок глас.

— Здраве желаем — отговори сталкерът и се усмихна.

След десет минути седяха в топла стая и пиеха задължителния гъбен чай. Този път не оставиха Артьом да чака навън, както той очакваше, а му позволиха да присъства при обсъждането на сериозни дела. За съжаление той така или иначе не разбра нищо от разговора между сталкера и началника на станцията, когото Мелник наричаше Аркадий Семьонович. Отначало сталкерът попита за някой си Фирата, после се зае да изясни дали има някакви промени в тунелите. Началникът съобщи, че Фирата е заминал някъде по свои си дела, но трябва да се върне съвсем скоро и предложи да го почакат. После те се задълбочиха в някакви съглашения и Артьом съвсем скоро изгуби нишката на разговора. Той просто седеше, отпиваше от горещия чай, гъбеният дъх на който му напомняше за собствената му станция, и се оглеждаше наоколо. „Киевска“ явно познаваше и по-добри времена: по стените на стаята бяха окачени нападнати от молци, но запазили цветовете си килимчета, на няколко места направо върху тях бяха закрепени листове в широки метални рамки със скицирани с молив разклонения на тунели, а масата, на която седяха, си беше направо антикварна ценност, и Артьом можеше да си представи колко сталкери са били необходими, за да я домъкнат долу от нечий празен апартамент, и каква сума са се съгласили да им платят ръководителите на станцията. На една от стените висеше потъмняла от времето сабя, а до нея — пистолет с праисторически вид, явно негоден за стрелба. В далечния край на стаята, върху един шкаф, се белееше огромен череп, принадлежащ на неизвестно същество.

— Няма нищо в тези тунели — поклати глава Аркадий Семьонович. — Слагаме караул, за да са по-спокойни хората. Та ти самият си бил там, много добре знаеш, че и двата участъка са затрупани на триста метра от станцията. Няма откъде да се промъкне нещо там. Това са суеверия.

— Но нали изчезват хора? — намръщи се Мелник.

— Изчезват — съгласи се началникът, — но не се знае къде. Аз си мисля, че ги е страх — и бягат. Нямаме кордони в преходите, а там — той махна с ръка към стълбището — е целият град. Има къде да отиде човек.

И на Околовръстното, и на Филевска. Разправят, че сега и Ханза пуска хора от нашата станция.

— А от какво ги е страх? — попита сталкерът.

— Как от какво? Защото хората изчезват. Това се вика затворен кръг — Аркадий Семьонович разпери ръце.

— Странно — провлачи недоверчиво Мелник. — Знаеш ли, докато чакаме Фирата, ще подежурим с караула. Така, да се запознаем със ситуацията. Че на „Смоленска“ се тревожат.

— Разбирам — кимна началникът. — Ето какво, отидете в трета палатка, там живее Антон. Той е командир на следващата смяна. Кажете му, че аз ви пращам.

В палатката с изрисувана с боя цифра „3“ беше шумно. На пода две десетгодишни момченца, и двете почти албиноси, както повечето родени в метрото деца, си играеха с гилзи от автомат. До тях седеше мъничко момиченце, което гледаше братята си с опулени от любопитство очи, но не се решаваше да се включи в играта. Спретната жена на средна възраст с престилка режеше нещо за обяд. Тук беше уютно, във въздуха се носеше приятно домашно настроение.

— Антон излезе, седнете и го почакайте — предложи жената и се усмихна равнодушно.

Момчетата първо ги погледнаха подозрително, после едно от тях се приближи към Артьом.

— Имаш ли гилзи? — попита то, гледайки го изпод вежди.

— Олег, веднага престани да крънкаш! — каза строго жената, без да се откъсва от готвенето си.

За най-голямо учудване на Артьом Мелник бръкна в джоба на панталоните си, порови там и извади няколко необичайни продълговати гилзи, явно не от „Калашников“. Стисна ги в юмрук и подрънка с тях, после подаде съкровището на момчето. На него веднага му светнаха очите, но не се осмеляваше да вземе подаръка.

— Взимай, взимай! — намигна му сталкерът и изсипа гилзите в протегнатата детска длан.

— Край, сега ще победя! Виж какви са огромни! Това ще са спецчастите! — развика се радостно малчуганът.

Артьом се загледа и видя, че гилзите, с които играеха, бяха наредени в равни линии и очевидно изпълняваха ролята на войничета. И той самият някога си играеше по този начин, но на него му бе провървяло: той имаше истински малки оловни войничета, макар и от различни комплекти.

Докато на пода се разгръщаше сражението, в палатката влезе бащата на момчетата — нисък слаб човек с оредели руси коси. Когато видя гостите, той безмълвно им кимна и все така без да каже нито дума, спря напрегнато погледа си върху Мелник.

— Татко, татко, донесе ли ни още гилзи? Олег сега има повече, на него му дадоха дълги! — започна да дърпа баща си за крачола второто момче.

— Началството ни изпраща — обясни сталкерът. — Ще дойдем да дежурим с вас в тунелите. Нещо като подкрепление.

— Че за какво са ни подкрепления… — промърмори стопанинът на палатката, но чертите на лицето му се изгладиха. — Казвам се Антон. Само ще хапнем и тръгваме. Сядайте — той посочи натъпканите чували, които тук играеха ролята на столове.

Въпреки съпротивата на гостите и двамата получиха по едно димящо канче с непознати на Артьом грудки. Той погледна въпросително сталкера, но Мелник уверено забоде едно късче с вилицата си, мушна го в устата си и започна да дъвче. Върху каменното му лице даже се изписа нещо, подобно на удоволствие, и това придаде смелост на Артьом. На вкус грудките изобщо не приличаха на гъби, те бяха сладникави и леко мазни, и засищането от тях настъпваше още след няколко минути. Отначало Артьом искаше да пита какво ядат, но после си помисли, че по-добре да не знае. Вкусно е — и това е достатъчно. Да не се окаже, че смятат плъшия мозък за деликатес…

— Тате, а може ли да дойда с теб на дежурство? — попита момченцето, на което сталкерът беше подарил гилзите, след като изяде половината си порция и размаза останалата част по краищата на канчето.

— Не, Олег, нали знаеш — отговори стопанинът и се намръщи.

— Олеженка! Какво дежурство? Какво си въобразяваш? Там не взимат деца! — занарежда жената, хващайки го за ръката.

— Мамо, та какво дете съм аз? — отвърна Олег, като поглеждаше неловко към гостите и се опитваше да говори басово.

— Дори не си го и помисляй! До истерия ли искаш да ме докараш? — повиши тон майка му.

— Добре де, добре… — промърмори момченцето.

Но веднага щом жената отиде в другия край на палатката, за да донесе още нещо на масата, той дръпна баща си за ръкава и прошепна:

— Но нали ти последния път ме взе…

— Разговорът е приключен! — изрече строго стопанинът.

— Все едно… — Олег промърмори следващите думи под носа си, така че не се разбра какво казва.

След като се нахрани, Антон стана от масата, отвори сложената на пода желязна кутия, извади оттам стар армейски АК-47 и каза:

— Какво, ще тръгваме ли? Днес смяната е кратка, след шест часа ще се върнем — съобщи той на жена си.

Мелник и Артьом също станаха. Малкият Олег гледаше отчаяно баща си и неспокойно пристъпваше на място, но не се решаваше да каже нищо.

До черното гърло на тунела, на края на платформата, увесили крака надолу, седяха двама караулни, третият стоеше на линията и се вглеждаше в тъмнината. На стената имаше надпис, направен по шаблон: „Арбатска конфедерация. Добре дошли!“ Буквите бяха полуизтрити, веднага ставаше ясно, че боята отдавна не е обновявана. Караулните разговаряха помежду си шепнешком и дори си шъткаха, ако някой от тях случайно повиши глас.

Освен сталкера и Артьом, с Антон идваха още двама местни. И двамата бяха мрачни и неразговорчиви, гледаха недоброжелателно към гостите и Артьом така и не чу как се казват.

След като си размениха кратки фрази с охраняващите входа на тунела хора, те се спуснаха на релсите и бавно тръгнаха напред. Кръглите сводове на тунелите тук бяха съвсем обичайни, подът и стените изглеждаха недокоснати от времето. И все пак още с първите крачки Артьом започна да го обхваща онова неприятно чувство, за което говореха търговците. От дълбините срещу тях изпълзяваше тъмен, необясним страх. В участъка беше тихо, само някъде далеч се чуваха човешки гласове: вероятно там бе патрулът.

Това беше един от най-странните постове, които Артьом бе виждал някога. Върху натъпканите с пясък чували седяха в кръг няколко души, между тях имаше желязна печка, а малко по-нататък беше сложена кофа с мазут. Лицата на патрулните се осветяваха само от промъкващите се през процепите на печката отблясъци от пламъците и огънчето, трептящо на фитила на висящата от тавана маслена лампа. От полъха на застоялия въздух лампата леко се поклащаше и заради това изглеждаше, че сенките на насядалите неподвижно хора живеят свой собствен живот. Патрулните седяха спокойно с гръб към тунела и това поразяваше повече от всичко.

Прикривайки се с длани от заслепяващите лъчи на джобните фенерчета на смяната, патрулните започнаха да се приготвят да си тръгват.

— Е, как е? — попита ги Антон, докато загребваше с черпак от мазута.

— Как може да бъде? — усмихна се кисело старшият на смяната. — Както винаги. Пусто. Тихо. Тихо… — той изсмърка и закрачи приведен към станцията.

Докато останалите слагаха раниците си близо до печката и сядаха, Мелник се обърна към Антон:

— Какво, ще отидем ли по-нататък, за да видим какво има там?

— Там няма какво да се гледа, най-обикновено затрупване, вече сто пъти съм го виждал. Ако искаш погледни, само петнайсет метра нататък е — Антон посочи през рамо в посока на „Парк на победата“.

Тунелът преди затрупването беше полуразрушен. Подът бе покрит с парчета камъни и пръст, таванът на няколко места беше срутен, а стените бяха затрупани и тунелът се бе стеснил. Отстрани се чернееше скосеният вход на някакви служебни помещения, а в самия край на този апендикс ръждивите релси опираха в купчина натрошени бетонни блокове, примесени с камънаци и почва. В тази маса се вливаха и проточващите се покрай стените железни тръби на комуникациите.

След като освети с фенера разрушения тунел и не намери никакви тайни дупки, Мелник сви рамене и се върна към скосената странична врата. Той насочи лъча навътре, надникна, но така и не пристъпи през прага.

— И във втория участък ли няма никакви промени? — попита той Антон, когато се върна при печката.

— Всичко си е така, както беше преди десет години — отговори онзи.

Замълчаха за дълго време. Сега, след като бяха загасили фенерите, светлината отново идваше само от неплътно затворената печка и от мъничкото огънче зад окаденото стъкло на маслената лампа. Мракът наоколо стана толкова плътен, че изглеждаше сякаш изтласква от себе си чуждите тела като солена вода. Сигурно затова всичките патрулни се бяха струпали възможно най-близо около печката: тук жълтите лъчи прорязваха тъмнината и студа и се дишаше по-свободно. Артьом търпя колкото можа, но потребността да чуе поне някакъв звук го застави да преодолее свенливостта си.

— По-рано никога не съм бил на вашата станция — каза той на Антон и се изкашля. — Не разбирам защо дежурите тук, щом там няма нищо. Та вие дори не поглеждате нататък!

— Такъв е редът — обясни старшият. — Разправят, че затова няма нищо тук, защото дежурим.

— А какво има по-нататък, отвъд затрупването?

— Тунел, може да се предположи. До самия… — той спря за момент, обърна се назад и погледна затрупването — … до самия „Парк на победата“.

— А там живее ли някой?

Антон не отговори нищо, само неопределено поклати глава, помълча, а после се поинтересува:

— Ти какво, нищо ли не знаеш за „Парк на победата“? — така и не дочака отговор от Артьом и продължи: — Бог знае какво е останало сега там, но навремето е имало огромна двойна станция, една от последните, които са построили. Тези, които са по-възрастни и са били там още тогава… е… преди… Та те разправят, че е била направена много богато и много надълбоко, не като другите нови постройки. И може да се предположи, че хората там са си живеели живота. Но за кратко. Докато не се разрушили тунелите.

— А как е станало това? — попита Артьом.

— Разправят — Антон огледа останалите, — че сами са рухнали. Лошо са ги проектирали или са крадели материал при строежа, или нещо друго. Но това е било толкова отдавна, че вече никой не помни нищо.

— А аз съм чувал — каза тихо един от патрулните, — че тукашното началство е взривило двата участъка. Или са се конкурирали с „Парк на победата“, или нещо друго… Може би са се страхували, че с течение на времето Паркът ще ги подчини. А знаете кой е управлявал тогава тук, в „Киевска“… Хора, които по-рано са продавали плодове на пазара. Буен народ, свикнал да решава нещата бързо. Кутия динамит в този тунел, кутия — в другия, и готово. Хем без кръвопролития, хем проблемът е решен.

— А какво е станало после с тях? — поинтересува се Артьом.

— Не знаем, ние дойдохме тук по-късно… — започна Антон, но говорилият до момента патрулен го прекъсна:

— Какво може да стане? Всичките са измрели. Сам трябва да се досещаш — когато една станция е отрязана от метрото, не може да оцелее дълго време… Филтрите са се повредили или генераторите, или е станало наводнение — и край; на повърхността не може да се излезе на разходка дори сега, да не говорим за тогава. Чувал съм, че са се опитали да копаят, но после са се отказали. Тези, които са дежурили тук в началото, казват, че през тръбите се чували викове… Но скоро и това престанало.

Той се изкашля и протегна дланите си към печката. След като стопли ръцете си, погледна към Артьом и добави:

— Това дори не е било война. Кой воюва така? Та нали онези там са имали и жени, и деца. Старци… Цял град. И за какво? Просто така, не са си поделили парите. Уж никого не са убили собственоръчно, но на практика това са направили. Та питаше какво има там, от другата страна на затрупаното? Смърт има там.

Антон поклати глава, но не каза нищо. Мелник погледна внимателно Артьом, отвори уста, сякаш искаше да добави нещо към чутия разказ, но размисли. На Артьом му стана съвсем студено и той също протегна ръце към промъкващите се край капачето на печката огнени езичета. Опита се да си представи какво означава да живееш на станция, чиито обитатели вярват, че релсите, минаващи край дома им, водят право към царството на смъртта.

Артьом постепенно започваше да разбира, че странното дежурство в този затрупан тунел беше не необходимост, а по-скоро ритуал. Кого се опитваха да сплашат, седейки тук? На кого можеха да попречат да проникне на станцията, а оттам — и в цялото метро? Ставаше все по-студено и от треперенето не можеше да го спаси нито печката, нито топлото яке, дадено му от Мелник.

Неочаквано сталкерът се обърна рязко към водещия към „Киевска“ тунел и се надигна от мястото си, вслушвайки се и вглеждайки се. След няколко секунди и Артьом разбра каква е причината за безпокойството му. Оттам се разнасяха бързи леки стъпки и в далечината се мяркаше светлинката на слабо фенерче, сякаш някой прескачаше траверсите и се носеше с всичка сила към тях.

Сталкерът скочи от мястото си, притисна се към стената и насочи автомата си към петното светлина. Антон се надигна спокойно, вгледа се в тъмнината и по отпуснатата му поза ставаше ясно, че той не можеше да си представи някаква сериозна опасност, която би могла да дойде от тази страна на тунела.

Мелник включи фенера си и тъмнината неохотно отстъпи назад. На трийсет крачки от тях, насред релсите, застина крехка фигурка с вдигнати нагоре ръце.

— Татко, татко, това съм аз, не стреляйте! — гласът несъмнено беше детски.

Сталкерът отклони лъча встрани, надигна се и изтупа дрехите си. След минута момчето вече стоеше при печката и гледаше смутено в обувките си. Бе синът на Антон, същият, който молеше да го вземат с тях на дежурството.

— Случило ли се е нещо? — попита баща му разтревожено.

— Не… Просто много исках да дойда с теб. Вече не съм малък, че да седя с мама в палатката.

— Как се промъкна дотук? Та там има охрана!

— Излъгах, че мама ме е пратила при теб. Там е чичо Петя, той ме познава. Каза ми само да не поглеждам в никакви странични проходи и да вървя бързо, и ме пусна.

— Ще си поговорим с чичо ти Петя — обеща мрачно Антон. — А ти си помисли какво ще обясняваш на мама. Няма да те пусна обратно сам.

— Мога ли да остана с вас? — момчето не можеше да сдържи възторга си и започна да подскача на място.

Антон се придвижи встрани и настани сина си върху нагретите чували, свали якето си и го загърна, но момчето веднага се смъкна на пода, измъкна от джоба си нещата, които бе донесло със себе си, и ги нареди върху дрехата: шепа патрони и няколко други предмети. Седеше до Артьом, който имаше достатъчно време да изучи всички тези предмети. Най-интересният се оказа малка металическа кутийка с въртяща се ръчка. Когато Олег я държеше с едната ръка и въртеше ръчката с другата, кутията, издавайки звънки металически звуци, започваше да свири проста механична мелодия. Забележително беше и това, че когато я доближеше до друг предмет, той започваше да резонира и многократно усилваше звука. Най-добре се получаваше с желязната печка, но устройството не можеше да се задържи дълго време там, защото се нагряваше прекалено много. На Артьом му стана толкова любопитно, че реши да опита сам.

— Това е нищо! — каза момчето, подаде му горещата кутия и задуха на опарените си пръсти. — Ако знаеш после какво ще ти покажа! — обеща то заговорнически.

Следващият половин час измина бавно — Артьом, без да забелязва недоволните погледи на патрулните, не спираше да върти ръчката и да се вслушва в музиката. Мелник си шепнеше нещо с Антон, а момчето си играеше с гилзите на пода. Мелодията, която свиреше тази мъничка латерна, беше доста тъжна, но го очароваше по непонятен начин и просто му бе невъзможно да се откъсне от нея.

— Не, не разбирам — каза сталкерът и стана от мястото си. — Ако двата тунела са затрупани и се охраняват, то къде според вас се дяват хората?

— А кой е казал, че работата е в тези тунели? — Антон го погледна отдолу нагоре. — Има и преходи към други линии, цели два, и участъкът към „Смоленска“… Мисля, че някой просто използва суеверията ни.

— Какви ти суеверия! — намеси се онзи патрулен, който беше разказвал за взривените тунели и за останалите от другата страна хора. — Станцията ни е прокълната заради онова, което се е случило с „Парк на победата“. И всички ние, докато живеем на нея, сме прокълнати…

— Стига си говорил глупости, Санич! — прекъсна го недоволно Антон. — Питат те сериозни хора, а ти пак с твоите приказки!

— Хайде да се разходим, там на пътя видях врата и страничен проход, искам да го разгледам — предложи му Мелник. — На „Смоленска“ хората също се безпокоят, Колпаков лично се интересуваше.

— Едва сега се заинтересува, а? — усмихна се тъжно Антон. — Няма какво да се преструваме, от нашата конфедерация е останало само името, всеки е сам за себе си…

— В Полиса също си задават въпроси. Ето, запознай се — сталкерът измъкна от джоба си сгънат вестникарски лист.

Артьом беше виждал такива вестници в Полиса. В един от преходите имаше сергия, откъдето можеха да се купят, но струваха десет патрона бройката и той не се реши да даде толкова за лист амбалажна хартия с лошо напечатани слухове. Мелник изглежда не жалеше патроните.

Под гордото наименование „Новини от метрото“ върху грубо изрязания жълтеникав лист имаше само няколко малки статии, едната от които дори бе придружена от черно-бяла снимка. Заглавието гласеше: „Загадъчните изчезвания на «Киевска» продължават“.

— Не се предават, печатат! — Антон внимателно взе вестника и го разгледа. — Добре, да отидем, ще ти покажа твоите странични разклонения. Ще ми го оставиш ли да го прочета?

Сталкерът кимна. Антон се изправи, погледна сина си и му каза:

— След малко ще дойда. Виж какво, не скитай насам-натам без мен. — Обърна се към Артьом и помоли: — Наглеждай го, бъди така добър.

На Артьом не му оставаше нищо друго, освен да кимне.

Веднага щом баща му и сталкерът се отдалечиха, Олег скочи, със закачлив вид издърпа кутията от Артьом, извика му: „Не можеш да ме стигнеш!“ и хукна да бяга към затрупания тунел. Спомняйки си, че сега отговаря за момчето, Артьом погледна виновно останалите патрулни, включи фенера си и тръгна след Олег.

Момчето не беше тръгнало да изследва полуразрушеното служебно помещение, както се опасяваше Артьом. Чакаше го при самото срутване.

— Виж какво ще стане сега! — каза малкият.

Скочи върху камъните и се озова на равнището на изчезващите в срутването тръби. После извади кутийката, доближи я до тръбата и завъртя ръчката.

— Слушай! — предложи той възторжено.

Тръбата забуча, резонирайки, и сякаш цялата се изпълни отвътре с простичката унила мелодия, която свиреше латерната. Момчето притисна ухо към тръбата и като омагьосано продължи да върти ръчката и да извлича звуци от металическата кутийка. Спря за секунда, вслуша се, усмихна се радостно, а после скочи от купчината камъни и подаде латерната на Артьом.

— Ето, опитай сам!

Артьом можеше да си представи как ще се измени мелодията, като премине през кухия метал на тръбата. Но очите на момчето така горяха, че реши да не се държи като последния досадник. Доближи кутийката към тръбата, притисна ухото си към студеното желязо и започна да върти ръчката. Музиката загърмя толкова силно, че той едва не отскочи. Законите на акустиката не бяха познати на Артьом и той не можеше да разбере какво чудо кара това късче желязо да усили толкова пъти и да придаде обем на мелодията, преди това безпомощно звънтяща в кутийката.

Повъртя ръчката още няколко секунди и след като краткият мотив прозвуча още поне три пъти, той кимна на Олег:

— Яко!

— Послушай още! — засмя се момчето. — Не го карай да свири, просто послушай.

Артьом сви рамене, погледна към поста — дали не са се върнали патрулните — и отново притисна ухо към тръбата. Какво можеше да се чуе там сега? Вятърът? Отгласите от страшния шум, изпълнил тунелите между „Алексеевска“ и „Проспект на мира“?

… От невъобразимо далеч, мъчно пробивайки си път през почвата, се разнасяха приглушени звуци. Те идваха от посоката на мъртвата станция „Парк на победата“, нямаше никакво съмнение. Артьом замръзна, заслушан, и постепенно изстина, като осъзна: слушаше нещо невъзможно — музика.

Нота след нота някой или нещо на няколко километра от него възпроизвеждаше тъжната мелодия от музикалната латерна. Но това не беше ехо: на няколко места неизвестният изпълнител бъркаше, другаде удължаваше продължителността на нотите, но мотивът си оставаше напълно разпознаваем. И най-важното, това изобщо не бе отскачащо звънтене, напомняше по-скоро бучене… Или пеене? Неразбираем хор от множество гласове? Не, все пак бучене…

— Какво, свири ли? — попита го Олег с доволен вид. — Дай да послушам още малко!

— Какво е това? — попита дрезгаво Артьом, с усилие помръдваше устни.

— Музика! Тръбата свири!

Тъжното, потискащо настроение, което създаде това зловещо пеене у Артьом, изглежда изобщо не се предаваше на момчето. За него това беше просто весела игра и то едва ли си задаваше въпроса, какво можеше да откликва на мелодията в откъснатата от целия свят станция, където всичко живо бе потънало в небитието преди повече от десетилетие?

Олег отново се качи върху камъните, готвейки се да пусне машинката си още веднъж, но Артьом изведнъж почувства необясним страх и за момчето, и за себе си. Той хвана детето за ръка и без да обръща внимание на протестите му, го помъкна след себе си към печката.

— Страхливец! Страхливец! — викаше Олег. — Само малките вярват в тези приказки!

— Какви приказки? — Артьом се спря и го погледна в очите.

— Че те взимат децата, които ходят в тунелите да слушат тръбите!

— Кой ги взима? — Артьом продължи да го мъкне към печката.

— Мъртвите!

Разговорът прекъсна: говорещият за проклятия патрулен се сепна и ги изгледа толкова изпитателно, че думите сами засядаха в гърлото. Приключението им завърши точно навреме: към поста се връщаха Антон и сталкерът, с тях имаше още някой. Артьом бързо настани момчето на мястото му. Бащата на детето го бе помолил да наглежда Олег, а не да угажда на капризите му… А и кой знае в какви суеверия вярваше самият Антон?

— Извинявай, забавихме се — старшият на караула седна на чувала до Артьом. — Нали не се е мотал насам-натам?

Артьом поклати глава, надявайки се, че момчето ще има достатъчно ум да не разказва за авантюрата им. Но то, изглежда, и само разбираше прекрасно всичко. С увлечен вид Олег се зае отново да подрежда гилзите си.

Третият човек, който бе дошъл със старшия и със сталкера, оплешивяващ слаб мъж с хлътнали бузи и торбички под очите, беше непознат на Артьом. Той се приближи само за минута до огъня, кимна на патрулните и разгледа Артьом изучаващо, но нищо не му каза. Мелник го представи.

— Това е Фирата — обясни той на Артьом. — Ще дойде с нас. Специалист. Ракетчик.