Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (13)

Глава 13
Великата библиотека

Артьом излезе на станцията и се огледа замаяно. Току-що беше сключил една от най-странните договорености в живота си. Работодателите му дори бяха отказали да обяснят какво именно трябва да търси той в книгохранилището, обещавайки да му съобщят подробностите по-късно, когато тръгне нагоре. И макар за секунда да му хрумна, че може да става въпрос за Книгата, за която предишната вечер му бе разказал Данила, не посмя да попита брамините дали е така. Освен това вечерта, когато неговият домакин му беше споделил тази тайна, двамата бяха порядъчно развеселени, така че той имаше основания да се съмнява в достоверността й.

Обещаха му, че няма да отиде на повърхността сам. Брамините смятаха да изпратят цял отряд. Заедно с Артьом щяха да се качат поне двама сталкери и един човек от кастата, на когото той незабавно трябваше да предаде намереното, ако експедицията се увенчае с успех. Браминът пък беше длъжен да му покаже нещо, което ще му помогне да отстрани заплахата, надвиснала над ВДНХ.

Сега, когато бе излязъл от пълния мрак на стаята на платформата, условията на договора се струваха на Артьом абсурдни. Като в старата приказка от него се искаше да отиде някъде, без да знае къде, и да донесе нещо, без да знае какво, а в замяна му бяха обещали чудно спасение, без дори да уточняват какво е то. Но какво му оставаше да направи? Да се върне с празни ръце? Нима това е очаквал Ловеца от него?

Когато Артьом попита тайнствените си събеседници по какъв начин ще намери в гигантските хранилища на Библиотеката онова, което те търсят, му беше казано, че ще разбере всичко на място. Ще чуе. Той не ги разпитва повече, страхувайки се, че брамините ще загубят увереността си в неговите необичайни способности, в които и самият той не вярваше особено. На раздяла го предупредиха изрично, че военните не бива да научават нищо, иначе договореността им губи силата си.

Артьом седна на пейка в центъра на залата и се замисли. Това беше смайващ шанс да извърши това, което му се бе удало само веднъж в съзнателния му живот, и да го направи, без да се бои от наказания и последствия. Да се качи на повърхността, и то не сам, а с истински сталкери, изпълнявайки секретна задача на кастата на пазителите… Той така и не ги попита защо не обичат думата „библиотекар“.

До него на пейката тежко се отпусна Мелник. Сега той изглеждаше уморен и напрегнат.

— Защо се реши на това? — попита сталкерът без никакво изражение, загледан пред себе си.

— Откъде знаете? — смая се Артьом. От края на разговора му с брамините не беше изминал и четвърт час.

— Ще се наложи да дойда с теб — продължи с безизразен глас Мелник, без да го удостои с отговор. — Отговарям за теб пред Хънтър, каквото и да се е случило с него. А и не бива да се отказваш от договора с брамините. Все още никой не е успявал. И най-важното — не си и помисляй да се раздрънкваш пред военните. — Той се изправи, поклати глава и добави: — Ако знаеше в какво се забъркваш… Отивам да спя. Довечера се качваме.

— А нима вие не сте от военните? — попита Артьом подире му. — Чух, че ви нарекоха полковник.

— Че съм полковник — полковник съм, но не от тяхното ведомство — отговори неохотно Мелник и си тръгна.

Артьом посвети останалата част от деня на изучаването на Полиса: разхождаше се безцелно из безкрайното пространство на преходите и стълбищата, удивляваше се колко народ е способен да побере в себе си този подземен град; проучи подробно напечатания на амбалажна хартия вестник „Новини от метрото“, послуша пътуващи музиканти, разлистваше книгите по сергиите, поигра си с изложени за продажба кученца, научи последните клюки — и през цялото това време не можеше да се избави от усещането, че някой го следи и наблюдава. Няколко пъти той дори се обърна рязко с надеждата да срещне нечий внимателен поглед, но напразно — наоколо гъмжеше от хора и никой не му обръщаше внимание.

Намери в един от преходите хотел и преспа няколко часа, преди да се яви в десет вечерта при заставата към изхода от града на „Боровицка“, каквато беше уговорката. Мелник закъсняваше, но караулът бе в течение и предложиха на Артьом да изчака сталкера на чаша чай.

Възрастният караулен, който говореше при пристигането на Артьом, прекъсна разказа си за минута, за да налее на Артьом чай в емайлирана чашка, след което продължи да разправя:

— Та така… Тогава ми наредиха да следя радиоефира. Всички се надяваха да уловим сигнал от правителствените бункери отвъд Урал. Само че се стараехме напразно — първо са ударили стратегическите обекти. Край с Раменки, край с всички извънградски вили с трийсетметрови бункери отдолу… Раменки сигурно биха го пожалили… Опитваха се да не атакуват мирното население… Тогава още никой не знаеше, че тази война е до самия край, когато вече всичко е все едно. Та Раменки сигурно биха го пожалили, но в съседство имаше команден пункт — ето къде са се целели… А гражданските жертви — ами, както се казва, допустима загуба, да ме извинявате. Но тогава още никой не вярваше в това и началството ме сложи да следя ефира, там, при „Арбатска“, в бункера. И в началото ловях много чудесии… Сибир мълчеше, затова пък другите отговаряха. Отговаряха стратегически подводници, атомни… Питаха да стрелят или не… Хората не вярваха, че Москва вече я няма. Капитани първи ранг плачеха в ефира като малки деца. Беше странно — тези врели и кипели морски офицери, които за целия си живот не са изрекли нито една цензурна дума, да плачат, да молят да проверим дали сред оцелелите не са техните жени, дъщери… Върви ги търси тук… А после — при всеки ставаше различно… Някои казваха: край, и с вас ще стане като с нас, и отиваха към бреговете им, за да изстрелят всичко по техните градове. Други решаваха обратното: така или иначе всичко отива по дяволите, няма смисъл да се воюва повече. Защо да се убиват още хора? Само че това вече не решаваше нищо. И тези, които решаваха да отмъстят за семействата си, бяха достатъчно. А подводниците отговаряха още дълго време. Те можеха да дежурят под водата по половин година. Естествено някои ги удариха, но не можаха да намерят всички. Та се наслушах на истории, все още, като си спомня, ме побиват тръпки. Но за друго исках да разкажа. Засякох веднъж екипаж на танк, който бе оцелял по чудо при удара: бяха изпреварили своя батальон с машината си или нещо такова… Новото поколение бронирана техника предпазваше от радиация. И тримата мъже в този танк тръгнали от Москва на изток. Преминали през горящи села, взели някакви жени със себе си и продължили. Стигнали до някакъв затънтен край, където вече нямало какво да се бомбардира, и най-накрая им свършило горивото. Разбира се, и там радиационният фон си оставал висок, но все пак не както около градовете. Направили си лагер, закопали танка до средата на корпуса в почвата — получило се нещо като укрепление. Сложили до него палатка, с течение на времето си изкопали землянка, направили си ръчен генератор за електричество и доста дълго време живели около този танк. Разговарях с тях две години почти всяка вечер, знаех всичките им семейни дела. Отначало всичко било спокойно, направили си стопанство, на двама от тях им се родили деца… почти нормални. Имали достатъчно боеприпаси. На какво ли не се нагледали, от гората излизали такива твари, че той така и не можа да ми ги опише както трябва, този лейтенант, с когото говорехме. А после изчезнаха. Още половин година се опитвах да се свържа с тях, но нещо им се беше случило. Може би генераторът или предавателят са излезли от строя, а може и да са им свършили боеприпасите…

— Говореше за Раменки — напомни му колегата му, — че са ги бомбардирали, и си помислих: от колко време вече служа тук, а никой не може да ми каже как се е получило така, че Кремъл е останал цял. Защо не са го пипнали? Ето там трябва да има бункери, и то какви!

— Кой ти е казал, че не са го пипнали? Пипнаха го, и още как! — увери го караулният. — Просто не искаха да го разрушават, защото е паметник на архитектурата, и изпробваха върху него новите си разработки. И си го получихме… По-добре направо да го бяха изтрили от лицето на земята… — той се изплю и замълча.

Артьом седеше тихичко и се стараеше да не отвлича ветерана от спомените му. Рядко му се случваше да слуша толкова подробни истории за това как се е случило всичко. Но възрастният караулен замълча, замисли се за нещо свое си и след като изчака, най-накрая Артьом се реши да зададе един въпрос, върху който беше мислил и по-рано:

— А нали и в някои други градове има метро? Или поне е имало, така съм чувал. Нима никъде другаде не са останали хора? Вие никакви други сигнали ли не приехте, когато работехте като свързочник?

— Не, нищо нямаше. Но ти си прав. В Петербург например трябва да са се спасили хора, станциите в тяхното метро са надълбоко, някои дори по-надълбоко от нашите тук. И е устроено по същия начин. Помня, че ходих там, когато бях млад. При тях на една от линиите нямаше изход на релсите, а стояха едни такива масивни железни порти. Идва мотрисата и крилата се отварят заедно с вратите на мотрисата. Спомням си, че тогава това доста ме смая. Колкото и да разпитвах, никой не можа да ми обясни защо е направено така. Едни казваха, че за да предпазва от наводнения, други — че така са икономисали облицовка при строителството. А после се запознах с един от строителите на метрото и той ми разказа, че докато са прокарвали тази линия, някой е изял половината им бригада, а и в другите бригади е станало нещо подобно. Намирали само оглозгани кокали и инструментите. Разбира се, нищо не съобщили на населението, но сложили тези чугунени порти по цялата линия, за по-сигурно. И това е било още едно време… А какво е станало след появата на радиацията, дори ми е трудно да си представя…

Разговорът прекъсна; в заставата дойде Мелник с още един човек, нисък и набит, с масивна челюст, с къса брада и дълбоко разположени очи. Двамата вече бяха със защитни екипи и с големи раници на раменете. Мелник огледа мълчаливо Артьом, постави в краката му голям черен сак и посочи безмълвно армейската палатка.

Артьом влезе вътре, разкопча ципа на сака и извади отвътре: черен екип, подобен на онези, които носеха Мелник и колегата му; необичаен противогаз с широко обзорно стъкло и два филтъра отстрани; високи кубинки; и най-важното — нов автомат „Калашников“ с лазерен прицел и сгъваем метален приклад. Това беше особено оръжие, такива Артьом бе виждал само в елитните подразделения на Ханза, патрулиращи по линията с моторизирани дрезини. На дъното на сака имаше дълъг фенер и кръгъл шлем, обвит с плат.

Още не беше успял да се преоблече, когато завесата на палатката се вдигна и вътре влезе браминът Данила. Държеше в ръце абсолютно същия сак с цип. Двамата се спогледаха изумено. Артьом пръв съобрази каква е работата.

— Идваш горе? Да ни съпровождаш? Да търсим това, което не знаем какво е? — попита той ехидно.

— Аз знам — озъби се Данила. — А ти как смяташ да го търсиш — изобщо не мога да проумея.

— Аз също — призна си Артьом. — Казаха ми, че ще ми обяснят после. И ето, че чакам.

— На мен ми казаха, че пращат горе ясновидец, който трябва да усети накъде да върви.

— Аз ли съм този ясновидец? — изсумтя Артьом.

— Старейшините смятат, че имаш дарба и че съдбата ти е особена. Някъде в Завета има предсказание, че трябва да се появи юноша, воден от съдбата, който ще намери скритите тайни на Великата библиотека. Ще намери онова, което нашата каста безуспешно се опитва да открие през последното десетилетие. Старейшините са убедени, че този човек си ти.

— Това онази книга, за която ти говореше, ли е? — попита го директно Артьом.

Данила не отвърна дълго време, но най-накрая кимна.

— Ти трябва да я усетиш. Тя не е скрита от всички. Ако ти наистина си същият този „юноша, воден от съдбата“, дори няма да ти се наложи да търсиш из книгохранилището. Книгата сама ще те намери — той огледа Артьом изпитателно и добави нерешително: — Какво поиска от тях в замяна?

Нямаше смисъл да крие нищо. Артьом само се учуди неприятно, че Данила, който би трябвало да му съобщи сведенията, способни да спасят ВДНХ от нашествието на черните, не знаеше нищо за тази опасност и за условията на неговата договореност с членовете на Съвета. Той обясни накратко на Данила в какво е същността на договора и каква катастрофа се опитва да предотврати. Браминът го изслуша внимателно до края и когато Артьом излезе от палатката, той все още стоеше неподвижно и мислеше за нещо.

Мелник и брадатият сталкер вече ги чакаха в пълно бойно снаряжение, хванали противогазите и шлемовете си в ръце. Ръчната картечница сега беше в колегата на Мелник, а самият той държеше същия автомат като този в Артьом. На шията му имаше прибор за нощно виждане.

Когато Данила излезе от палатката, те с Артьом се огледаха с важен вид, после Данила му намигна и двамата се разсмяха. Сега изглеждаха като същински сталкери.

— Провървя ни… Преди да изпратят новаците сталкери на сериозни задачи, ги юркат две години да ходят горе за дърва. А ние с теб — веднага в огъня! — прошепна Данила на Артьом.

Мелник ги погледна неодобрително, но не каза нищо, само им даде знак да вървят след него. Те тръгнаха към арката на прехода и след като се изкачиха по стълбите, се спряха при поредната стена от бетонни блокове и малка бронирана врата, охранявана от подсилен караул. Сталкерът се поздрави с охраната и им даде знак да отворят. Единият от войниците стана от мястото си, приближи се до изхода и издърпа натегнатото голямо резе. Дебелото метално крило на вратата се плъзна с лекота встрани. Мелник пропусна останалите трима пред себе си, отдаде чест на караула и излезе последен.

След вратата започваше къса, триметрова буферна зона между стената и херметичните прегради. Там дежуреха двама тежковъоръжени войници и офицер. Преди да даде заповед за вдигане на металната преграда, Мелник реши да проведе инструктаж с новаците.

— Значи така… По пътя да не се дърдори. Качвали ли сте се вече някога на повърхността? Няма значение… Дай картата — обърна се той към офицера. — До самия вестибюл стъпвате след мен крачка по крачка, без да се отклонявате. Не поглеждайте встрани. Не разговаряйте. На изхода от вестибюла не си и помисляйте да минавате през турникетите — ще останете без крака. Продължавате да вървите след мен, никаква самодейност. После аз ще изляза навън. Десетия — той посочи брадатия сталкер — ще остане отзад, за да прикрива вестибюла на станцията. Ако всичко е чисто, веднага щом се озовем на улицата, завиваме наляво. Сега още не е много тъмно, на улицата не се използват фенери, за да не се привлича внимание. Обясниха ли ви всичко за Кремъл? Той се пада вдясно, но една от кулите се вижда над къщите веднага щом се излезе от метрото. В никакъв случай да не се гледа Кремъл. Който го погледне, ще получи шамар лично от мен.

„Значи е истина това за Кремъл и за правилото на сталкерите да не го поглеждат, каквото и да се случи!“ — помисли смаяно Артьом. Нещо изведнъж се размърда в него, някакви откъслечни мисли, образи… Размърда се и утихна.

— Качваме се в Библиотеката. Отиваме до вратата и стълбището. Аз влизам пръв. Ако стълбището е свободно, Десетия го държи под прицел, а ние са качваме догоре, после прикриваме Десетия и той също се качва. На стълбището да не се разговаря. Ако видите опасност, подавате сигнал с фенера. Стреляте само в случай на крайна необходимост. Изстрелите могат да ги привлекат.

— Кого? — не издържа Артьом.

— Как кого? — попита Мелник. — Кого очакваш да срещнеш в Библиотеката? Библиотекарите, разбира се.

Данила преглътна и пребледня. Артьом погледна към него, после към Мелник и реши, че сега не е моментът да се прави, че знае всичко на света.

— А кои са те?

Мелник смаяно вдигна вежди. Брадатият му колега закри с ръка очите си. Данила гледаше в пода. Сталкерът дълго време не сваляше от Артьом въпросителния си поглед и когато най-накрая разбра, че онзи не се шегува, отговори невъзмутимо:

— Сам ще видиш. Запомни най-важното: можеш да им попречиш да те нападнат, ако ги гледаш в очите. Право в очите, разбра ли? И не им позволявай да ти минат откъм гърба… Това е, да тръгваме! — той си сложи противогаза и шлема и вдигна палец на охраната.

Офицерът пристъпи към лостовия прекъсвач и отвори херметичната врата. Стоманената преграда тръгна бавно нагоре. Представлението започна.

Мелник махна с ръка, давайки знак, че може да се излиза. Артьом бутна прозрачната врата, вдигна автомата си и изскочи на улицата. И макар че сталкерът изискваше от него да го следва крачка по крачка, беше невъзможно да се подчини…

… Сега небето беше съвсем различно от онзи път, когато Артьом го видя като малък. Вместо безграничното прозрачно синьо пространство, ниско над главата висяха плътни сиви облаци и от този памучен таван започваха да се процеждат първите капки есенен дъжд. На пориви налиташе студен вятър, Артьом го усещаше дори през тъканта на защитния екип.

Тук имаше поразително, невъобразимо много място — и отляво, и отдясно, и отпред. Този невероятен простор очароваше и в същото време навяваше непонятна тъга. За част от секундата на Артьом му се прииска да се върне във вестибюла на „Боровицка“, под земята, за да се почувства защитен от близките стени, да се потопи в безопасността и уюта на затвореното, ограничено пространство. Справи се с това потискащо усещане, като си отвлече вниманието с изучаване на най-близките сгради.

Слънцето вече беше залязло и градът постепенно се потапяше в сумрак. Полуразрушени и проядени от продължаващите две десетилетия киселинни порои, скелетите на ниските жилищни сгради гледаха към пътниците с празните очи на разбитите си прозорци.

Градът… Мрачно и прекрасно зрелище. Артьом стоеше неподвижно и се оглеждаше очаровано; най-накрая можеше да сравни действителността със своите сънища и почти толкова размитите спомени от детството.

До него застина и Данила, който навярно никога преди това не се бе качвал на повърхността. Последен от станцията на вестибюла излезе Десетия. Опитвайки се да привлече внимание, той потупа Артьом по рамото и посочи напред, там, където в далечината се очертаваше силуетът на увенчана с купол катедрала.

— Виж кръста — избуча през филтрите на противогаза сталкерът.

Отначало Артьом не видя нищо особено и дори не можа да различи самия кръст. И едва когато от напречната греда с провлечен, вледеняващ кръвта вопъл се откъсна крилата гигантска сянка, той разбра какво има предвид Десетия. За два-три размаха на крилете чудовището набра височина и започна да пикира надолу, като описваше широки кръгове в търсене на плячка.

— Гнездото им е там — поясни Десетия, махайки с ръка. — Точно върху храма на Христос Спасителя.

Притиснати към стената, те тръгнаха към входа на Библиотеката. Мелник водеше групата и се придържаше на няколко крачки пред останалите, а Десетия отстъпи назад, за да прикрива тила. Именно защото двамата сталкери си отвлякоха вниманието, Артьом успя да хвърли поглед към Кремъл още преди да се изравни със статуята на стареца в креслото.

Нямаше намерение да прави това, но когато видя паметника, сякаш нещо го разтърси и в главата му просветна. Изведнъж на повърхността изплува цял къс от вчерашния му сън. Но сега не му изглеждаше да е било просто сън: присънилата му се панорама и колонадата на Библиотеката наподобяваха едно към едно гледката, която в момента се откриваше пред него. Означаваше ли това, че и Кремъл изглежда така, както си го представяше във виденията?

Никой не гледаше в Артьом, дори Данила не беше до него, той се бе забавил назад, с Десетия. Сега или никога, каза си Артьом.

Гърлото му пресъхна, кръвта запулсира в слепоочията му.

Петолъчката на кулата наистина сияеше.

— Хей, Артьом, Артьом! — някой го разтърсваше за рамото.

Вцепененото му съзнание оживяваше с усилие. Яркият лъч на фенера го удари в очите. Артьом запримигва и се предпази с длан. Той седеше на земята, облегнал гръб на гранитния постамент на паметника, а над него се бяха навели Данила и Мелник. И двамата го гледаха загрижено в очите.

— Зениците се свиха — констатира Мелник. — Е, как можа да го изтървеш? — попита той недоволно Десетия, застанал малко по-надалеч, без да откъсва поглед от улицата.

— Там отзад нещо шумолеше, не можех да му обърна гръб — заоправдава се сталкерът. — Откъде да знам, че е толкова чевръст? Почти за минута се добра до Манежа^[1]… Така и щеше да си отиде. Добре, че нашият брамин се усети. — Той потупа Данила по гърба.

— Тя свети — каза Артьом със слаб глас на Мелник. — Тя свети — погледна той и към Данила.

— Свети, свети — потвърди успокояващо браминът.

— Каза ли ти се да не гледаш нататък, тъпако? — попита ядосано Мелник, след като се убеди, че опасността е преминала. — Ще слушаш ли какво ти говорят по-възрастните? — и го зашлеви по врата.

Шлемът донякъде смекчи педагогическия ефект и Артьом продължаваше да седи на земята, примигвайки. Сталкерът изруга, хвана го за раменете, разтърси го силно и го вдигна на крака.

Артьом постепенно започваше да идва на себе си. Засрами се, че не е успял да издържи на съблазънта. Стоеше, зяпнал върховете на кубинките си, без да се реши да погледне Мелник. За щастие онзи нямаше време да му чете конско — вниманието му бе отвлечено от застаналия на кръстовището Десети. Той повика с жест колегата си при себе си и притиснал пръст към филтъра на противогаза, го помоли да мълчи. Артьом реши вече да следва навсякъде Мелник и в никакъв случай да не се обръща към загадъчните кули.

Когато се приближи към Десетия, Мелник също замръзна на мястото си. Брадатият сочеше с пръст към далечината, в посоката, противоположна на Кремъл, където Калинински проспект се бе озъбил с изпитите си, разпадащи се от времето стърчащи сгради. Артьом се приближи предпазливо, погледна иззад широките му рамене и веднага разбра каква е работата.

Точно насред проспекта, на шестстотин метра от тях, в сгъстяващия се сумрак, той различи три неподвижни човешки силуета. Човешки? От такова разстояние Артьом не би се зарекъл, че са точно човешки, но бяха средни на ръст и стояха на два крака. Това беше обнадеждаващо.

— Кои са тези? — прошепна пресипнало Артьом, докато се мъчеше през изпотилото се стъкло на противогаза сам да разпознае дали далечните фигури са хора, или са някои от онези изроди, за които беше слушал.

Мелник безмълвно поклати глава, даваше да се разбере, че знае не повече от него. Той насочи към застиналите същества лъча на фенера си и направи с него три кръгови движения, а после го угаси. В отговор в далечината също лумна ярко петно светлина, описа три кръга и угасна.

Напрежението веднага спадна и наелектризираната атмосфера се успокои. Артьом усети това още преди Мелник да даде отбой.

— Сталкери — поясни водачът. — Имай предвид за в бъдеще: три кръга с фенера са нашият опознавателен знак. Ако ти отговорят по същия начин — можеш смело да вървиш към тях, няма да направят нищо лошо на свой. Ако не светнат изобщо или светнат не по същия начин — омитай се. Незабавно.

— Но нали ако имат фенери, значи са хора, а не някакви твари от повърхността? — възрази Артьом.

— Не се знае кое от двете е по-лошо — отсече Мелник и без да дава повече никакви пояснения, тръгна нагоре по стъпалата, към входа на Библиотеката.

Тежката дъбова врата, висока почти два човешки ръста, поддаде бавно, сякаш неохотно. Ръждясалите панти, на които беше овесена, изпискаха истерично. Мелник се плъзна вътре, притиснал към очите си прибора за нощно виждане и удържайки автомата с едната си ръка. След секунда даде знак на останалите да влизат.

Отпред се виждаше дълъг коридор с изкорубени скелети на железни закачалки от двете страни: тук някога явно се бе намирал гардероб. По-надалеч, под проникващата от улицата слаба светлина на угасващия ден, се виждаха белите мраморни стъпала на водещо нагоре широко стълбище. До тавана имаше петнайсетина метра и някъде по средата можеха да се различат обкованите с желязо перила на галериите на втория етаж. Във фоайето цареше крехка тишина, отекваща при всяка крачка.

Стените на вестибюла бяха обрасли с леко помръдващ, сякаш дишащ мъх, а от тавана висяха достигащи почти до земята странни лианоподобни растения с дебелината на човешка ръка. Омазнените им стебла проблясваха в лъчите на фенерите и бяха покрити с едри уродливи цветя, които изпускаха задушлив, замайващ мирис. Те също се поклащаха едва забележимо и Артьом не би се наел да определи дали ги движи вятърът, проникващ през разбитите прозорци на втория етаж, или те го правят по своя собствена воля.

— Какво е това? — попита той Десетия и докосна лианата с ръка.

— Озеленяване… — процеди сталкерът. — Стайни растения след облъчване, ето какво е. Поветица. Доразвила се…

Следвайки Мелник, те стигнаха до стълбите и под прикритието на Десетия започнаха да се изкачват, като се придържаха към лявата стена. Крачещият най-отпред сталкер не откъсваше поглед от виждащия се отпред черен квадрат на входа към другите помещения. Лъчите на фенерите на останалите облизваха мраморните стени и превзетия от червеникав мъх таван.

Широкото мраморно стълбище, на което стояха, водеше към втория етаж на вестибюла. То самото нямаше таван, така че двата етажа на вестибюла се сливаха в единно огромно пространство. Второто ниво на вестибюла беше с формата на буквата „П“ — в центъра имаше отвор, от който идваха стълбите, а отстрани бяха разположени площадки с дървени шкафчета. Голяма част от тях бяха изгорели или изгнили, но някои изглеждаха така, сякаш са използвани от хора още преди ден. Във всеки отсек имаше стотици малки чекмеджета.

— Картотеката — поясни тихо Данила, оглеждайки се с благоговение. — По тези чекмедженца може да се гадае. Посветените го умеят. След ритуала трябва да се избере произволен шкаф, после да се измъкне произволно чекмедже, а от него — произволно избрано картонче. Ако ритуалът е извършен правилно, названието на книгата може да ти предскаже бъдещето, да те предупреди или да ти покаже, че ще те сполети късмет.

За секунда на Артьом му се прииска да отиде при най-близкия шкаф и да узнае в кое отделение на тази картотека ще го запрати съдбата. Но вниманието му беше отвлечено от гигантска паяжина, разпънала се на няколко метра от един разбит прозорец в далечния край на залата. В тънките, но очевидно необичайно здрави влакна се бе заплела птица с внушителни размери, която беше все още жива и слабо потрепваше. За свое облекчение Артьом не видя онзи, който бе изплел тази чудовищна мрежа. Освен тях в просторния вестибюл нямаше жива душа.

Мелник даде знак на всички да спрат.

— А сега се вслушай — обърна се той към Артьом. — Слушай не това, което е отвън… Опитай се да чуеш какво звучи вътре в теб, в главата ти. Книгата трябва да те призове. Старейшините на брамините смятат, че тя най-вероятно се намира в една от галериите на Главното книгохранилище. Но томът може да бъде където и да е: в някоя от читалните, забравен в количка от някой библиотекар, в коридора, на масите на служителите… Затова, преди да се промъкнем в хранилището, опитай да уловиш гласа й тук. Затвори очи. Отпусни се.

Артьом замижа и започна да се вслушва напрегнато. В пълната тъмнина тишината се разпадна на десетки дребни шумове: скърцането на дървените рафтове, носещите се по коридорите течения, неясни шумоления, разнасящ се от улицата вой, долитащ откъм читалните звук, наподобяващ старческо кашляне… Но не успяваше да чуе нищо, подобно на зов или глас. Той стоя така, застинал, пет, десет минути, напразно задържайки дишането си, което би могло да му попречи да разпознае сред бъркотията от звукове, идващи от мъртвите книги, гласа на книгата, която е жива…

— Не — поклати виновно глава, когато най-накрая отвори очи. — Няма нищо.

Мелник не се обади, премълча и Данила, но Артьом успя да улови разочарования му поглед, който говореше сам за себе си.

— Може и наистина да я няма тук. Значи ще влезем в книгохранилището. Или по-точно — ще се опитаме да влезем — каза след минутна пауза сталкерът и им направи знак да го следват.

Той пристъпи напред, в широкия отвор на вратата, от чиито две крила бе останало само едното, обгорено по краищата и изрисувано с неразбираеми символи. Отвъд прага имаше малка кръгла стая с шестметрова височина и четири изхода. Десетия тръгна след Мелник, а Данила, възползвайки се от това, че не го виждат, пристъпи към най-близкото оцеляло шкафче, издърпа едно от чекмеджетата му, измъкна от него едно картонче, погледът му пробяга през надписа, а после лицето му се изкриви в недоумение и той пъхна картончето в джоба на гърдите си. Тогава забеляза, че Артьом е видял всичко, притисна затворнически пръст към устните си и се забърза след сталкерите.

Стените на кръглата стая също бяха покрити с рисунки и надписи, а до една от тях имаше издънен диван, чиято тапицерия от изкуствена кожа беше изрязана. В един от четирите коридора, на пода, лежеше обърнат книжен щанд, от който бяха изпаднали няколко брошури.

— Не докосвайте нищо! — предупреди ги Мелник.

Десетия седна на дивана, пружините изскърцаха. Данила последва примера му. Артьом като омагьосан впери поглед в разсипаните по пода книги.

— Никой не ги докосва… — промърмори той. — На нашата станция се налага да слагаме в библиотеката си отрова за плъхове, иначе плъховете биха изяли всичко… Тук какво, няма ли такива твари? — попита, като си спомни отново думите на Бърбъна, че не бива да се безпокои, когато наоколо има плъхове, а тогава, когато изобщо ги няма.

— Какви ти плъхове? Какви ги говориш? — намръщи се недоволно Мелник. — Откъде тук плъхове? Те са изяли всички плъхове още преди сто години…

— Кой? — попита объркано Артьом.

— Как кой? Библиотекарите, разбира се — обясни Десетия.

— Това зверове ли са или хора? — поинтересува се Артьом.

— Не са зверове, това е сигурно — поклати глава замислено сталкерът и млъкна.

Намиращата се дълбоко в един от коридорите масивна дървена врата изведнъж изскърца провлечено. Двамата сталкери мигновено скочиха в различни посоки, скривайки се зад колоните, с които завършваше всяка от арките. Данила се плъзна от дивана на пода и се търкулна встрани. Артьом последва примера му.

— Там е Главната читалня — прошепна му браминът. — Те се появяват в нея понякога…

— Стига дрънкане! — прекъсна го ядосано Мелник. — Ти какво, не знаеш ли, че библиотекарите не понасят шума? Че им действа като червения цвят на бик? — Той изпсува и посочи на Десетия вратата на читалнята.

Онзи кимна. Притискайки се към стените, двамата започнаха бавно да се придвижват към огромното дървено крило на вратата. Артьом и Данила не изоставаха дори на крачка от тях. Пръв влезе вътре Мелник. Облегнал се с гръб на една от вратите и вдигнал автомата с цевта нагоре, той си пое дълбоко дъх, издиша и с рязко движение бутна крилото с рамо, като в същото време насочи дулото към зейналата черна пропаст на Главната читалня.

След секунда всички те бяха вътре. Читалнята се оказа помещение с неимоверни размери и с таван, губещ се на двайсетметрова височина. Както и във вестибюла, от тавана висяха тежки мазни лиани с цветя по себе си. Тази чудовищна поветица бе оплела стените на залата. От всяка страна имаше по шест гигантски прозорци, при това част от стъклата на някои от тях бяха оцелели. Но осветлението беше доста оскъдно: лунните лъчи трудно си пробиваха път през гъсто преплетените мазно проблясващи стебла.

Отляво и отдясно очевидно навремето бе имало редици от маси, зад които са седели читателите. Голяма част от тези мебели бяха разпръснати, някои бяха изгорени или счупени, но все още повече от десетина маси си стояха недокоснати: онези, които бяха по-близо до украсената с пано срещуположна стена, в самия център на която се издигаше едва различима в полумрака скулптура. Навсякъде бяха окачени пластмасови табелки с надпис: „Пазете тишина!“

Тишината тук беше съвсем различна от онази във вестибюла. Бе толкова плътна, че сякаш можеше да се докосне. Изглеждаше, че изпълва със себе си цялата тази циклопска зала и човек го хващаше страх да я наруши.

Обхождайки с фенерите пространството пред себе си, четиримата стояха така, докато най-накрая Мелник не обобщи:

— Вятърът навярно…

Но в същия миг Артьом забеляза сива сянка, която се мярна отпред между две изпотрошени маси и изчезна в мрака между книжните стелажи. Видя я и Мелник. Той долепи до очите си прибора за нощно виждане, вдигна автомата и предпазливо стъпвайки по обраслия с мъх под, започна да се приближава към тайния проход.

Десетия тръгна след него. Артьом и Данила също последваха сталкерите, макар и да им бяха направили знак да останат на мястото си: беше прекалено страшно да стоят сами до входа. При това Артьом не можа да се сдържи и огледа възхитено залата, все още запазила признаци за някогашното си величие. Това спаси живота не само на него самия, но и на останалите.

По целия периметър на височина няколко метра помещението беше заобиколено от галерии: тесни проходи, заградени с дървени перила. От тях можеше да се погледне през прозорците, а освен това в стената, до която бяха, и в срещуположната, от двете страни на старинното пано, имаше врати за служебните помещения. До галериите можеше да се достигне само по двойка стълби, спускащи се от двете страни към скулптурата на четящ човек, или точно по същите такива стълби, издигащи се нагоре от входа.

И именно по тези стълби, към които току-що бяха стояли с гръб, сега бавно и безшумно се спускаха надолу прегърбени сиви фигури. Бяха повече от десет — ненапълно разтворили се в сумрака твари, всяка от които би била висока колкото Артьом, ако не бе прегърбена на две, така че дългите предни лапи, поразително наподобяващи ръце, почти докосваха пода. Съществата се придвижваха на задните си лапи с клатушкане, но при това пристъпваха удивително ловко и безшумно. Отдалеч приличаха най-вече на горилите от учебника по биология, по който Сухия се беше опитвал да преподава на Артьом в детството му.

Всички тези наблюдения отнеха на Артьом не повече от секунда. Веднага щом лъчът на фенера му попадна върху една от прегърбените фигури и хвърли на стената зад нея ярка черна сянка, от всички страни се разнесе дяволско врещене и тварите, без повече да се опитват да се крият, се устремиха надолу.

— Библиотекари! — закрещя с всички сили Данила.

— Лягай! — нареди Мелник.

Артьом и Данила се хвърлиха на пода. Не се решиха да стрелят, помнейки предупреждението на сталкера, че изстрелите, както и всякакви други силни звуци привличат и раздразват библиотекарите. Колебанията им се разсеяха от хвърлилия се до тях Мелник, който пръв откри огън. Няколко създания с рев рухнаха долу, другите хукнаха стремително към тъмнината, но само за да се прокраднат по-близо: след няколко мига едно от чудовищата неочаквано изникна само на два метра от тях, направи дълъг скок и се опита да се вкопчи в гърлото на Десетия. Падайки на пода, той успя да изстреля кратък откос в тварта.

— Бягайте оттук! Връщайте се в кръглата стая и се опитайте да проникнете в хранилището! Браминът трябва да знае къде да ходите, тях на това ги учат! Ние ще останем тук, ще ви прикриваме и ще се опитаме да се измъкнем — нареди Мелник на Артьом и без повече да му обръща внимание, запълзя към партньора си.

Артьом направи знак на Данила и двамата, приведени към земята, хукнаха към изхода. Един от библиотекарите изскочи от мрака срещу тях, но веднага беше пометен от оловен вихър — сталкерите не изпускаха момчетата от поглед.

След като изскочиха от Главното читалище, Данила хукна обратно към вестибюла, откъдето бяха дошли. На Артьом за миг му хрумна мисълта, че спътникът му е толкова уплашен от библиотекарите, че се опитва да избяга. Но Данила не тичаше към стълбището, водещо към изхода. Подмина го и се понесе покрай оцелелите шкафчета от картотеката към противоположния край на вестибюла. Там помещението се стесняваше и завършваше с три двойки врати — отпред и от двете страни. Дясната водеше към стълбище, където цареше абсолютна тъмнина. Тук браминът най-накрая се спря да отдъхне. Артьом го настигна едва след няколко секунди — той изобщо не бе очаквал от спътника си такава пъргавост. Двамата застинаха и се заслушаха. От Главната читалня долитаха изстрели и викове, сражението продължаваше. Не беше ясно кой ще надделее в него и те не можеха да губят време, чакайки изхода му.

— А защо се връщаме? Защо отначало вървяхме в обратната посока? — попита Артьом, след като успокои дишането си.

— Не знам накъде ни водеха — сви рамене Данила. — Може би са смятали да минем по друг път. На нас старейшините са ни казвали само за един и той води към хранилището точно от тази страна на вестибюла. Сега се качваме един етаж нагоре по стълбите, после минаваме по един коридор, отново по стълби, след това през резервната картотека — и сме в хранилището.

Той насочи автомата към тъмнината и пристъпи върху стълбището. Артьом го последва, осветявайки пътя си с фенера.

Насред стълбите имаше асансьорна шахта, водеща три етажа нагоре и три етажа надолу. Беше очевидно, че някога е била остъклена — от чугунения скелет на места все още стърчаха остри стъклени отломки, матови от натрупалата се с десетилетията прах. Квадратният кладенец на шахтата бе заобиколен от изгнилите дървени стъпала на стълбището, покрити с натрошено стъкло, гилзи и засъхнали купчини от неизвестно чии изпражнения. Нямаше и помен от перила и на Артьом му се наложи да се придържа към стената и да гледа внимателно под краката си, за да не се подхлъзне и да падне в отвора.

Изкачиха се един етаж нагоре и се озоваха в малка квадратна стая. От нея също имаше три изхода и Артьом започна да си дава сметка, че без водач едва ли би могъл да се измъкне от този лабиринт. Лявата врата водеше към широк тъмен коридор, до чийто край лъчът на фенера не достигаше. Дясната беше затворена и кой знае защо — закована с дъски, сложени на кръст, а на стената до нея бе написано със сажди: „Не отваряй! Смъртоносна опасност!“

Данила поведе Артьом след себе през средната врата, в отдалечаващ се под ъгъл проход, след който се показа още един коридор, по-тесен и пълен с нови врати. През него браминът вече не вървеше толкова бързо, спираше често и се заслушваше. Подът тук беше с паркет, а върху боядисаните в жълто стени, както и навсякъде в Библиотеката, висяха зловещи табелки: „Пазете тишина!“. През вратите, които бяха отворени, се виждаха стаи и опустошени работни кабинети. През затворените врати понякога долиташе шумолене, а веднъж на Артьом му се стори, че чува стъпки.

После, както и предполагаше Данила, отдясно се появи изход към ново стълбище. В сравнение с тъмнината на залите тук беше достатъчно светло — на всяка стълбищна площадка имаше прозорци. През прозорците на тяхната площадка, от височината на петия етаж, се виждаха дворът, някакви стопански постройки и обгорели скелети на разни технически устройства. Но на Артьом не му се удаде да гледа двора дълго време: иззад ъгъла на зданието, в което се намираха, изскочиха две сиви превити фигури. Те прекосиха бавно двора, сякаш търсеха нещо. Неочаквано едната от тях застина на мястото си, вдигна глава и както се стори на Артьом, погледна право към този прозорец, от който наблюдаваше той. Артьом отскочи назад и приклекна. Не му се наложи да обяснява на спътника си какво става, Данила сам разбра всичко.

— Библиотекари? — прошепна той изплашено и също клекна, за да не се вижда от улицата.

Артьом кимна безмълвно. Данила кой знае защо потърка плексигласа на противогаза си, сякаш това можеше да му помогне да подсуши изпотеното му от вълнение чело, после се взе в ръце и се забърза нагоре по стълбите, увличайки Артьом след себе си. След горната площадка отново се заредиха лъкатушещи коридори… Най-накрая браминът спря нерешително пред няколко врати.

— Не помня нищо за това място — каза объркано той. — Тук трябва да е входът към резервната картотека. Но никой не ми е казвал, че има няколко прохода.

Той се замисли, после плахо подръпна дръжката на една от вратите. Беше заключено. Останалите входове също се оказаха заключени. Неразбиращо, сякаш отказваше да повярва, Данила поклати глава и подръпна дръжките още веднъж. След него Артьом също се опита, но безрезултатно.

— Заключено — констатира той с отчаяние.

Данила изведнъж така се разтресе, че Артьом го погледна изплашено и за всеки случай отстъпи крачка назад. Но браминът просто се смееше.

— А ти почукай! — предложи той на Артьом, изхлипа и добави: — Извинявай, това сигурно е вече истерия.

Артьом усети как се заразява от неуместния смях. Напрежението, натрупано през последния час, си казваше думата, и колкото и да се опитваше да се сдържи, глупавото хихикане се изтръгна и от неговите устни. Двамата стояха повече от минута, облегнали гърбове на стените, и се кикотеха.

— Почукай! — повтори Артьом, хванал се за корема, и съжали, че не може да свали противогаза и да избърше сълзите си.

Пристъпи към най-близката врата и почука три пъти с кокалчетата на пръстите си.

А след секунда от обратната й страна в отговор се разнесоха три приглушени почуквания. Гърлото на Артьом моментално пресъхна, сърцето му се разтуптя бясно. Зад вратата стоеше някой, слушаше смеха им и изчакваше. Какво ли изчакваше? Данила му хвърли безумен от страх поглед и заотстъпва по-надалеч от вратата. А от другата й страна някой отново почука, още по-силно и настоятелно.

И тогава Артьом направи онова, на което го бе научил веднъж Сухия. Отблъсна се от стената и изрита ключалката на съседната врата. Не разчиташе на успех, но вратата се отвори с грохот. Стоманеният механизъм на ключалката беше изтръгнат целия от изгнилото дърво.

Помещението, започващо веднага след тази врата, с нищо не напомняше за другите стаи и коридори в Библиотеката, през които бяха минали днес. Кой знае защо тук беше много влажно и задушно, а в светлината на фенерите стана ясно, че малката зала е плътно обрасла със странни растения. Дебели стебла, тежки мазни листа, смес от миризми, толкова гъста, че проникваше през филтрите на противогаза; покрит с преплетени корени и стебла под, шипове, цветя… Корените на някои от тях започваха от разбити или запазили се цели саксии. Познатите вече лиани обвиваха редиците дървени шкафчета, същите като в големия вестибюл, но напълно изгнили заради високата влажност. Това стана ясно веднага, след като Данила се опита да отвори едно от чекмедженцата.

— Резервната картотека — съобщи той на Артьом с въздишка на облекчение. — Сега вече сме близо.

Отзад отново се разнесе почукване по вратата, а после някой предпазливо, сякаш пробвайки, подръпна древната дръжка. Като разбутваха с цевите на автоматите си лианите и се стараеха да не се спънат от плъзналите по пода корени, Артьом и Данила бързаха да преминат през зловещата тайна градина, скрита в дълбините на Библиотеката. От другата страна на залата имаше още една врата, този път отключена. Последен коридор и те най-накрая се спряха.

Бяха в хранилището, това веднага се усещаше. Във въздуха имаше прах от книги; библиотеката дишаше спокойно, шумолейки едва доловимо с милиардите си страници. Артьом се огледа и му се стори, че усеща любимия от детството мирис на стари книги. Той погледна въпросително Данила.

— Това е, пристигнахме — потвърди браминът и добави с надежда в гласа: — Е, как е?

— Ами как… страшно — призна си Артьом, без да съобрази веднага какво иска от него спътникът му.

— Не чуваш ли Книгата? — уточни браминът. — Оттук гласът й трябва да звучи по-ясно.

Артьом затвори очи и се постара да се съсредоточи. В главата му беше пусто и кънтеше като в изоставен тунел. След като постоя така известно време, той отново започна да различава дребните шумове, които изпълваха сградата на Библиотеката, но не му се удаде да чуе нищо подобно на глас или зов. Нещо повече — той и не чувстваше нищо, и дори ако се предположеше, че гласът, за който говореха Данила и другите брамини, на практика представляваше усещане от съвсем друг вид, това не променяше нещата.

— Не, нищо не чувам — разпери ръце той.

— Добре… — въздъхна Данила след кратко мълчание. — Да отидем в друга галерия, те тук са общо деветнайсет. Ще я търсим, докато не я намерим. По-добре да не се връщаме с празни ръце.

Излязоха на служебно стълбище и се изкачиха няколко етажа нагоре по бетонните стъпала, преди да си опитат късмета за втори път. В тази галерия всичко приличаше на мястото, където бяха влезли първия път: стая със средни размери и с остъклени прозорци, няколко канцеларски маси, обичайната вече растителност на тавана и два коридора, тръгващи в противоположни посоки, запълнени с безкрайни редове книжни рафтове от двете страни на тесния проход. Таванът и в стаята, и в коридорите беше нисък, малко повече от два метра, и след невероятния простор на вестибюла и Главното читалище, двамата не само че се чувстваха притиснати между пода и тавана, но дори им беше трудно и да дишат. Стелажите бяха плътно запълнени с хиляди разнообразни книги, при това много от тях изглеждаха абсолютно недокоснати и прекрасно запазили се — вероятно Библиотеката беше построена по такъв начин, че бе съхранила особен микроклимат дори и след като хората я бяха изоставили. От това приказно богатство Артьом за дълго време дори забрави за какво е дошъл тук и се съсредоточи върху един от рафтовете, оглеждайки кориците и с благоговение прекарвайки длан през тях. Решил, че спътникът му е чул това, заради което са ги пратили тук, Данила отначало не му пречеше, но най-накрая разбра каква е работата, хвана доста грубо Артьом за ръката и го поведе по-нататък.

Три, четири, шест коридора, сто, двеста стелажи, хиляди и още хиляди книги, изтръгвани от пълната тъмнина на хранилището с помощта на жълтото петно светлина; следващата галерия, още една… Всичко беше напразно. Артьом не чуваше абсолютно нищо, което можеше да бъде взето за глас, за зов. Съвсем нищо необичайно. Той си спомни, че ако брамините на заседанието на Съвета на Полиса го бяха сметнали за избран, надарен с особена дарба, воден от съдбата, то у военните се бе намерило друго обяснение за виденията му: халюцинации.

На последните етажи той започна да чувства нещо, но съвсем не онова, което очакваше и търсеше. Това беше неясно усещане за нечие присъствие, напомнящо му с нещо за прословутия страх от тунелите. Макар че всички галерии, които бяха посетили, изглеждаха напълно изоставени и не се забелязваха никакви следи от библиотекарите или други създания, именно тук през цялото време му се искаше да се обърне, струваше му се, че някой внимателно го наблюдава през книжните рафтове.

Данила го докосна по рамото и насочи фенера към обувките си. Дългите връзки, които браминът не бе успял да завърже както трябва, се влачеха след него по пода.

— Аз ще остана да се завържа, ти виж какво има нататък, може все пак да чуеш нещо — прошепна той и клекна.

Артьом кимна и продължи бавно, крачка по крачка, да се придвижва напред, като постоянно се обръщаше да погледне Данила. Браминът се мотаеше — не беше никак лесно да се завържат хлъзгавите връзки с ръце, облечени с ръкавици. Докато крачеше напред, Артьом осветяваше първо разкрилата се отдясно безкрайна редица от рафтове, после с рязко движение прехвърляше лъча наляво, мъчейки се да се вгледа в прашните и огънали се от времето книги. Когато се отдалечи на трийсетина метра от спътника си, Артьом изведнъж чу отчетливо шумолене две редици по-напред. Автоматът вече беше приготвен и придържайки фенера към цевта, Артьом с един скок се озова пред този коридор, където, според неговите предвиждания, се криеше някой.

Две редици затрупани догоре с томове полици, чиито краища чезнеха в далечината. Пустота. Лъчът се метна вляво — а ако врагът се крие там, в противоположната страна на тази безкрайност? Пустота.

Артьом затаи дъх, стараеше се да долови и най-слабия звук. Нищо, само призрачното шумолене на страници. Той се върна в прохода и освети с фенера си мястото, където Данила се занимаваше с връзките си. Пусто. Пусто?!

Без да гледа в краката си, Артьом се втурна по обратния път. Петното от фенера му прескачаше бясно от едната на другата страна на коридорите, изтръгваше от мрака една след друга еднакви редици от рафтове. Къде го беше оставил? Трийсет метра… Приблизително трийсет метра, би трябвало да е тук… Нямаше никой. Къде можеше да се е дянал, без да предупреди Артьом? Защо не се е съпротивлявал, ако са го нападнали? Какво се бе случило? Какво изобщо би могло да се случи?

Не, той вече се беше върнал прекалено далеч назад. Данила трябваше да е останал на много по-близко разстояние… Но него го нямаше никъде! Артьом почувства, че е престанал да си дава сметка за действията си, че започва да го обзема паника. Спря се на мястото, където бе оставил Данила да връзва обувките си, и безсилно се облегна на дървените рафтове. В този момент от дълбините на книжната редица се чу тих нечовешки глас, преминаващ в зловещ крясък:

— Артьом…

Задъхан от страх, без да вижда почти нищо през изпотилото се стъкло на противогаза, Артьом се обърна рязко в посоката, откъдето го бяха повикали и, опитвайки се да улови коридора с подскачащия мерник на автомата, тръгна към гласа.

— Артьом…

Вече беше съвсем близо. Неочаквано през рафтовете проникна тънко ветрило от светлина, идващо от нарядко разположените книги на равнището на пода. Лъчът се местеше напред-назад, сякаш някой въртеше фенер наляво-надясно, наляво-надясно… Артьом чу металическо подрънкване.

— Артьом… — едва доловим, този път гласът беше обикновен шепот и несъмнено принадлежеше на Данила.

Зарадван, Артьом направи широка крачка напред с надеждата да види спътника си и в този момент на две крачки от него се разнесе същият онзи зловещ гърлен крясък, който бе чул отначало. Лъчът на фенера продължаваше да блуждае насам-натам по пода.

— Артьом… — повика го и този странен глас.

Младежът направи още една крачка, погледна надясно и почувства как от видяното косите му се изправят.

Редиците от рафтове тук прекъсваха и в образувалата се ниша на пода седеше в локва кръв Данила. Шлемът и противогазът му, изтръгнати, бяха захвърлени малко по-надалеч на пода. Макар и лицето му да беше бледо, като на мъртвец, отворените очи гледаха смислено, а устните му се опитваха да изговорят някакви думи. А зад гърба му, наполовина сляла се с мрака, се криеше сива прегърбена фигура. Дългата, обрасла с твърда сребриста козина костелива ръка — не лапа, а именно ръка с внушителни извити нокти — замислено търкаляше изпуснатия и лежащ на половин метър от Данила фенер. Втората ръка беше бръкнала в разпорения корем на брамина.

— Ти дойде… — прошепна Данила.

— Ти дойде… — точно възпроизвеждайки интонацията му, изскърца гласът зад гърба му.

— Библиотекар… Отзад. Така или иначе е свършено с мен. Стреляй, убий го! — помоли с отслабващ глас Данила.

— Стреляй, убий го! — повтори сянката.

Фенерът за пореден път бавно се търкулна наляво по пода, за да се върне на мястото си и да повтори целия цикъл още веднъж. Артьом почувства, че полудява. В главата му се въртяха думите на Мелник за това, че звуците от изстрелите могат да привлекат кошмарните твари.

— Върви си — помоли той библиотекаря, без да се надява, че онзи ще го разбере.

— Върви си — се разнесе почти нежно в отговор, а ноктестата ръка продължаваше да търси нещо в корема на Данила, от което браминът тихо застена, а от крайчеца на устата към брадичката начерта лепкава линия капка кръв.

— Стреляй! — събрал сили, изрече малко по-силно Данила.

— Стреляй! — нареди библиотекарят иззад гърба му.

Да убие сам новия си другар и по този начин да привлече други чудовища или да остави Данила да умира тук и да бяга, докато не е късно? Вече едва ли беше възможно да го спаси, разпорените вътрешности и изтичащата кръв оставяха на брамина по-малко от час живот.

Иззад отметнатата назад глава на Данила първо се показа заострено сиво ухо, а подир него — огромно зелено око, искрящо в светлината на фенера. Библиотекарят бавно, сякаш стеснително, го погледна иззад умиращия му спътник и очите му търсеха погледа на Артьом. Не се извръщай. Гледай право напред, право към него, право в зениците му… Животинските, вертикално разположени зеници. И колко странно беше да види в тези зловещи, невъзможни очи отблясъци на разум!

Сега, отблизо, библиотекарят с нищо не наподобяваше горила или друг вид маймуна. Хищната му муцуна беше обрасла с козина, пълната му с дълги заби паст достигаше едва ли не до ушите, а очите бяха с такива размери, че правеха тварта различна от всички животни, които Артьом някога беше виждал, живи или на картинки.

Стори му се, че това продължава цяла вечност. Потопил се в погледа на чудовището, той изобщо не можеше да се откъсне от зениците му. И едва когато Данила издаде провлечен приглушен стон, Артьом дойде на себе си и насочвайки червеното петънце на мерника право в ниското, обрасло със сива козина чело на библиотекаря, превключи автомата на единичен режим на стрелба. Чувайки тихото металическо изщракване, чудовището засъска злобно и отново се скри зад гърба на Данила.

— Върви си… — внезапно изграчи то оттам, повтаряйки точно чутата от Артьом интонация.

Артьом застина слисано. Този път библиотекарят не отговори като ехо на думите му, той сякаш ги бе запомнил и беше разбрал смисъла им. Възможно ли бе това?

— Артьом… Докато все още мога да говоря… — изрече Данила, събрал сили и опитвайки се да фокусира своя помътняващ с всяка изминала минута поглед. — В джоба на гърдите си имам плик… Казаха да ти го предам, ако намериш Книгата…

— Но аз нищо не съм намерил — поклати глава Артьом.

— Нищо не съм намерил — потвърди зловещият глас иззад гърба на Данила.

— Няма значение… Та нали знам защо правиш всичко това. Не заради теб самия… Току-виж това ти помогне. А за мен вече е все едно дали съм изпълнил заповедта или не… Запомни най-важното — не бива да се връщаш в Полиса… Ако узнаят, че не си могъл да намериш нищо… И ако военните разберат… Мини през други станции. Сега стреляй, защото много боли. Не искам повече…

— Не искам… боли… — бъркайки реда на думите, със свистене повтори зад гърба му библиотекарят и ръката му направи рязко движение в разпорения корем на Данила, от което браминът потрепери конвулсивно и закрещя с всичка сила.

Артьом повече не можеше да гледа това. Забравил за всякаква предпазливост, той отново превключи на автоматична стрелба, примижа и натисна спусъка, пускайки откос и по спътника си, и по криещото се зад него чудовище. Неочаквано силният грохот разкъса на парчета тишината в Библиотеката, след него последва пронизващ писък, а после всички звуци прекъснаха внезапно; прашните книги като гъба попиваха ехото. Когато Артьом отново отвори очи, вече всичко беше свършило.

Приближи се с крачка към библиотекаря, който бе отпуснал своята раздробена от оловото глава върху рамото на жертвата си и дори след смъртта си плахо се криеше зад гърба й. Артьом освети с фенера тази зловеща картина, усещайки как кръвта в жилите му изстива, а дланите му се изпотяват от напрежение. После гнусливо побутна библиотекаря с върха на обувката си и онзи тежко се строполи назад. Беше мъртъв, нямаше никакво съмнение.

Като се стараеше да не гледа превърналото се в кървава каша лице на Данила, Артьом трескаво разкопча ципа на защитния му комбинезон. Дрехата бързо попиваше гъстата черна кръв и в прохладния въздух на книгохранилището от нея се вдигаше прозрачна пара. Младежът почувства как започва да му се повдига. Джобът на гърдите… Пръстите в дебелите защитни ръкавици непохватно се опитваха да разкопчаят копчето и той си помисли, че може би точно тези ръкавици са забавили Данила с минутата, която му е струвала живота.

В далечината се чу отчетливо шумолене, после шляпане на боси стъпала по коридора. Артьом се обърна нервно, прекара лъча на фенера по проходите и убеждавайки се, че засега няма никой наблизо, продължи да се бори с копчето. То най-накрая поддаде и Артьом успя да напипа с вдървените си пръсти на дъното на джоба тънък плик от сива хартия, сложен в продупчен от куршумите найлонов пакет.

Освен него Артьом намери в джоба и облят в кръв картонен правоъгълник, вероятно същия, който Данила бе измъкнал от чекмеджето в картотеката във вестибюла. На него беше напечатано: „Шнурков Н. Е., Напояване и перспективи пред земеделието в Таджикска ССР. Душанбе, 1965 г.“

Шляпането и неразбираемото мърморене сега се чуваха от съвсем наблизо. Не му оставаше повече време. След като взе автомата на Данила и изоставения от библиотекаря фенер, Артьом се откъсна от мястото си и почти без да гледа пътя си, хукна обратно покрай безкрайните редици от книжни рафтове, колкото можеше по-бързо. Не знаеше със сигурност дали го преследват: тропотът на собствените му обувки и туптенето на кръвта в ушите му не му позволяваха да се вслуша в звуците зад гърба му.

Едва след като изскочи на стълбището и хукна презглава надолу по бетонните стъпала, той съобрази, че дори не знае на кой етаж е разположен входът, през който бяха влезли в хранилището. Разбира се, можеше да се спусне до първия етаж, да счупи прозореца на стълбищната площадка и да скочи на двора… Артьом застина за секунда и погледна навън.

Точно насред двора, вдигнали муцуни нагоре, стояха и гледаха към прозорците — и като че ли точно към него! — няколко сиви чудовища. Артьом се вкамени, притисна се към страничната стена и продължи да се спуска тихичко надолу. Сега, когато бе престанал да трополи с кубинките си по стълбището, започна да се чува как отгоре по бетона шляпат нечии боси стъпала, все по-силно и силно. И тогава, вече съвсем изгубил контрол над себе си, той отново хукна стремително надолу.

Изскачаше в поредната галерия, за да се огледа трескаво в търсене на позната врата, и след като не я намереше, хукваше по-нататък, застиваше и се притискаше в тъмните ъгли, когато му се стореше, че чува нечии крачки наблизо, оглеждаше се отчаяно сред глухите и ниски проходи и отново изскачаше на стълбите, за да се спусне етаж по-долу или да се изкачи две галерии по-нагоре — току-виж е пропуснал нещо? Давайки си сметка, че дяволският шум, с който бяха придружени отчаяните му опита да намери изход от този лабиринт, привлича всички населяващи Библиотеката чудовища, но неспособен да се успокои, Артьом безуспешно и безсмислено се опитваше да намери изход. Когато за пореден път реши да се върне на стълбището, той с ужас различи на фона на разбития прозорец познатия превит силует. Артьом отстъпи назад, скри се в първия изпречил му се проход, притисна се с гръб към стената, насочи цевта към отвора, откъдето, по неговите предвиждания, трябваше да се появи библиотекарят, и затаи дъх.

Тишина…

Чудовището или не се решаваше да го последва, или самото то изчакваше Артьом да прояви непредпазливост и да излезе от укритието си. Но не беше задължително да се връща, проходът продължаваше навътре. След като се замисли за секунда, Артьом започна да отстъпва от отвора, без да отклонява мерника си от него.

Коридорът завиваше встрани, но на мястото, където започваше завоят, в стената се чернееше отвор и всичко наоколо бе обсипано с парчета тухли и напрашено с вар. Поддавайки се на импулса, Артьом пристъпи навътре и се озова в стая, пълна с разбити мебели. По пода бяха разхвърляни диапозитиви и киноленти. Отпред се виждаше полуотворена врата, откъдето върху пода падаше тънък лъч бледа лунна светлина. Предпазливо стъпвайки върху предателски скърцащия паркет, Артьом стигна до вратата и надникна навън.

Не беше възможно да не разпознае това помещение, макар и сега да се намираше в противоположния му край. Внушителна скулптура на четящ човек, невероятно висок таван и грамадни прозорци, проход, водещ към странния дървен портал на изхода и непълни редове читателски маси покрай страничните стени — несъмнено се намираше в Главната читалня. Стоеше върху оградената с дървен парапет галерия, опасваща залата на четириметрова височина. Именно от тази галерия към тях се бяха спуснали библиотекарите. Беше му абсолютно непонятно по какъв начин е успял да излезе тук от хранилището, при това от срещуположната страна на маршрута, по който бяха поели с Данила. Но нямаше време за размишления. Библиотекарите можеха да го следват по петите.

Артьом се затича надолу по едно от двете противоположни стълбища, водещи към пиедестала на паметника, и хукна към вратата. Недалеч от издяланата дървена арка на пода бяха проснати няколко сгърчени тела на библиотекари и докато минаваше през полесражението, Артьом се подхлъзна в локва сгъстила се кръв и за малко да падне.

Тежката врата поддаде с неохота и веднага в очите го удари ярка бяла светлина. Спомняйки си за наставленията на Мелник, Артьом хвана с дясната ръка собствения си фенер и трескаво описа тройна окръжност с него, за да даде знак, че идва с мирни намерения. Заслепяващият го лъч веднага се отмести встрани, Артьом метна автомата си на рамо, в знак на мирните си намерения, и тръгна бавно напред, към кръглата стая с колоните и диваните, все още без да знае кого му предстои да срещне.

… Ръчната картечница стоеше върху поставка на пода, а Мелник се бе навел над партньора си. Десетия лежеше със затворени очи на дивана и тихо стенеше. Десният му крак беше неестествено извит и когато се загледа, Артьом разбра, че е счупен в коляното и е прегьнат — не назад, а напред. Изобщо не можеше да проумее как е възможно да се случи това и каква чудовищна сила трябва да притежава онзи, който е способен да осакати така якия сталкер.

— Къде е другарят ти? — подхвърли му Мелник и за момент откъсна поглед от Десетия.

— Библиотекарите… В хранилището. Нападнаха… — опита да обясни Артьом. Кой знае защо не му се искаше да обяснява, че самият той е убил Данила, макар и от милосърдие.

— Намери ли книгата? — все така отривисто попита сталкерът.

— Не — поклати глава Артьом. — Нито чух, нито усетих нещо там.

— Помогни ми да го вдигнем… Не, по-добре вземи раницата му, а също и моята. Виждаш ли крака му… Едва не му го откъснаха. Сега може да се носи само на гръб — кимна Мелник към Десетия.

Артьом събра цялото снаряжение — трите раници, двата автомата и ръчната картечница. Всичко заедно тежеше поне трийсет килограма, не беше лесна работа дори само да се вдигне. На Мелник, нарамил с усилие омекналото тяло на своя партньор, му бе още по-трудно и даже краткият път надолу по стълбите, към изхода, им отне няколко дълги минути.

До самата врата не видяха повече библиотекари, но когато Артьом отвори тежките дървени крила и пропусна пъшкащия от усилието сталкер, от най-тъмните недра на зданието се разнесе грачещ вопъл, изпълнен с омраза и печал. Артьом усети как го побиват тръпки и побърза да затвори вратата. Сега най-важното беше да се доберат колкото се може по-бързо до метрото.

— Наведи поглед! — нареди Мелник, когато се озоваха навън. — Петолъчката сега ще се появи точно пред теб. Не си и помисляй да поглеждаш над покривите…

С усилие местейки вдървените си крака, Артьом послушно заби поглед в земята, като мечтаеше само да преодолеят по-бързо невъобразимо разтегналите се двеста метра от Библиотеката до сградата на „Боровицка“.

Но сталкерът не позволи на Артьом да влезе в метрото.

— Сега не бива да се връщаш в Полиса. Книгата не е в теб и си изгубил водача, който са ти дали — с тежко дишане изговори Мелник, докато внимателно оставяше на земята ранения си другар. — Това едва ли ще се хареса на брамините. И най-важното — означава, че ти не си никакъв избран и те са доверили тайните си не на когото трябва. Ако се върнеш в Полиса, ще изчезнеш безследно. Те там си имат специалисти, нищо, че са интелигенция. И дори аз няма да мога да те защитя. Сега трябва да се махнеш оттук. Най-добре тръгни към „Смоленска“. Пътят е все направо, няма много къщи, не е нужно да се завираш в разни пресечки. Може и да успееш да се добереш. Ако изпревариш изгрева.

— Какъв изгрев? — попита Артьом, недоумявайки. Вестта, че ще му се наложи да се промъква сам през повърхността до друга станция на метрото, до която, ако се съди по картата, имаше два километра, му подейства като удар с чук по главата.

— На слънцето. Хората са нощни животни и по-добре да не се показват денем на повърхността. Такива неща излизат от развалините да се погреят на слънчевите лъчи, че сто пъти ще съжалиш, че си си подал носа навън. Да не говорим за светилната — ще ослепееш веднага и слънчевите очила няма да те спасят.

— Но как ще се добера сам? — попита Артьом, който все още не вярваше на ушите си.

— Не се бой. През цялото време ще вървиш все направо. Излизаш на Калинински и вървиш по него, без да завиваш никъде. Не се показвай насред пътя, но и не се приближавай прекалено много към къщите — всичките са обитаеми. Върви, докато не стигнеш до втората пресечка с широк проспект — това ще бъде Садовое кольцо^[2]. Там завиваш наляво и вървиш напред до квадратно здание, облицовано със светъл камък. Някога беше Дом на модата… Ще го намериш веднага — право напред, от другата страна на Садовое, има високо полуразрушено здание, търговски център. Зад Дома на модата ще има жълта арка, на която пише „Станция на метрото «Смоленска»“. Завий и мини през нея — ще се озовеш на малък площад, нещо като вътрешен двор, и там ще видиш самата станция. Ако всичко е спокойно, опитай да се спуснеш долу. Единият им вход е отворен и се охранява, пазят го за сталкерите си. Ще почукаш по вратата по следния начин: три пъти бързо, два пъти бавно, три пъти бързо. Трябва да ти отворят. Кажи им, че те изпраща Мелник и ме чакай там. Аз ще отведа Десетия в лазарета и веднага ще дойда. До обяд ще пристигна. Сам ще те намеря. Запази автоматите, не се знае как ще се обърнат нещата.

— Но според картата има и друга станция, по-близка… „Арбатска“ — спомни си Артьом наименованието.

— Има такава станция. Но не бива да се приближаваш към нея. А и на самия тебе няма да ти се иска. Ще минеш покрай нея — придържай се от другата страна на улицата, движи се бързо, но не тичай. Това е всичко, не губи време! — завърши Мелник обясненията си и побутна Артьом към изхода от вестибюла.

Артьом не се опита да спори. Прехвърли единия автомат през рамо, приготви другия за стрелба и забърза обратно към паметника, като с дясната ръка прикриваше очите си, за да не види случайно подмамващото сияние на кремълските петолъчки.