Метаданни
Данни
- Серия
- Метро (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Метро 2033, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Васил Велчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 153гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дмитрий Глуховски. Метро 2033
Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Вихра Манова
Технически редактор: Божидар Стоянов
ISBN 978-954-28-0239-6
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Метро 2033 | |
Метро 2033 | |
Автор | Дмитрий Глуховски |
---|---|
Създаване | 2002 г. Русия |
Първо издание | 2005 г. Русия |
Оригинален език | руски |
Жанр | фантастика |
Вид | роман |
Поредица | Фантастика |
Следваща | Метро 2034 |
ISBN | ISBN 978-954-28-0239-6 |
Метро 2033 в Общомедия |
„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]
Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]
По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.
Източници
- ↑ Официална страница на книгата // Архивиран от оригинала на 2008-02-25. Посетен на 2008-05-18.
- ↑ Страница на проекта с пълен текст на руски език // Архивиран от оригинала на 2013-07-30. Посетен на 2008-05-18.
|
Глава 11
Не вярвам
Артьом не запомни пътя, а не се и опитваше да го запомни, разбра само, че от станцията го отведоха в някакъв тунел, но не знаеше в кой от четирите. Новият му познат се представи като брат Тимофей. По пътя — и в сивата, невзрачна „Серпуховска“, и в тъмния глух тунел — той говореше, без да млъква:
— Възрадвай се, възлюбени братко мой, защото ме срещна на своя път и отсега нататък всичко в живота ти ще се промени. Приключи безпросветният мрак на безцелните ти скитания, защото намери това, което търсеше.
Артьом не разбираше много добре какво има предвид човекът, защото скитанията му бяха далеч от края си, но руменият благ Тимофей говореше толкова гладко и толкова ласкаво, че на младежа му се искаше да слуша, да слуша, да общува с него на един и същ език, да му благодари, че не се е отвърнал от Артьом, когато целият свят се е отвърнал от него.
— Вярваш ли в Бога истинския, единия, о, братко мой Артьом? — сякаш между другото полюбопитства Тимофей и внимателно го погледна в очите.
Артьом беше в състояние само неопределено да поклати глава и да измърмори нещо неразбираемо, което при желание можеше да се разтълкува и като съгласие, и като отрицание.
— Чудесно, прекрасно, братко Артьом — гукаше Тимофей, — само истинската вяра ще те спаси от вечните мъки в ада и ще те дари с изкупление на греховете ти. Защото — той прие строг и тържествен вид — идва царството Божие на нашия Йехова и се сбъдват свещените библейски пророчества. Изучаваш ли Библията, о, братко?
Артьом отново издаде нечленоразделен звук и руменият този път го погледна със съмнение.
— Когато пристигнем в Стражевата кула, ще се увериш със собствените си очи, че Свещената книга, дарена ни свише, е необходимо да се изучава и велики блага очакват върналите се на пътя на истината. Библията е скъпоценен дар на нашия Бог Йехова, тя може да се сравни единствено с писмо на баща до своята рожба — добави брат Тимофей за всеки случай. — Знаеш ли кой е писал Библията? — попита той малко по-строго.
Артьом реши, че няма смисъл повече да се преструва и честно поклати глава.
— За това и за много друго ще ти разкажат в Стражевата кула и ще ти се отворят очите за много неща — обеща му брат Тимофей. — Знаеш ли какво е казал Исус Христос, Божият син, на последователите си в Лаодика? — Той видя, че Артьом извръща поглед встрани и поклати глава с мек упрек: — Исус е казал: „Съветвам те да си купиш от мен мехлем за очи и да го втриеш в очите си, и ще можеш да виждаш.“ Но Исус не е говорел за телесна болест — подчерта брат Тимофей, вдигна показалеца си и гласът му застина на висока, интригуваща интонация, обещаваща удивително продължение на любознателните слушатели.
Артьом незабавно се направи на живо заинтересуван.
— Исус е говорел за духовната слепота, която трябва да се изцели — разтълкува загадката Тимофей. — Така и ти, и хиляди други заблудени странствате в неведение, защото сте слепи. Но вярата в истинския Бог, нашия Йехова, е този мехлем за очите, от който те ще се отворят широко и ще видят истинския свят, защото ти си зрящ физически, но сляп духовно.
Артьом си помисли, че един мехлем за очи би му свършил добра работа преди четири дни. Тъй като той не отговаряше нищо, брат Тимофей реши, че тази сложна идея изисква осмисляне и мълча известно време, позволявайки му да осъзнае чутото.
Но след пет минути отпред се мярна светлина и брат Тимофей прекъсна размишленията му, за да му съобщи радостната вест.
— Виждаш ли светлинките в далечината? Това е Стражевата кула. Пристигнахме.
Всъщност не беше никаква кула и Артьом почувства леко разочарование. Беше просто спряла насред тунела съвсем обикновена композиция, чиито фарове светеха слабо в тъмнината и осветяваха близките петнайсетина метра. Когато брат Тимофей и Артьом се приближиха към композицията, срещу тях от кабината на машиниста се спусна дебел мъж със същата такава роба, прегърна човека с румените бузи и също се обърна към него с „възлюбени братко мой“, от което Артьом си направи извода, че това е по-скоро някакъв вид обръщение, отколкото признание в любов.
— Кое е това чадо? — попита с нисък глас дебелият и се усмихна на Артьом.
— Артьом, новият ни брат, който иска да крачи по пътя на истината заедно с нас, да изучава светата Библия и да се отрече от дявола — обясни руменият Тимофей.
— Тогава позволи на стража на Кулата да те приветства, о, възлюбени мой братко Артьом! — избоботи дебелакът и Артьом отново се изуми, че той също не забелязва нетърпимата воня, с която вече беше пропита цялата му същност.
— А сега — каза брат Тимофей, докато те, без да бързат, се придвижваха през първия вагон, — преди да попаднеш на срещата на братята в Залата на Царството, трябва да очистиш тялото си, защото нашият Бог Йехова е чист и свят и очаква неговите поклонници също да съхраняват духовна, нравствена и физическа чистота, а също така и чистота в мислите. Ние живеем в нечист свят — той огледа със скръбно лице дрехите на Артьом, които наистина бяха в плачевно състояние, — и за да останем чисти в очите на Бога, от нас се искат сериозни усилия, братко мой — заключи той и избута Артьом в стаичка с пластмасови стени, изградена близо до входа на вагона. Тимофей го помоли да се съблече, после му връчи отвратително миришещо парче сив сапун и пет минути го полива с вода от гумен маркуч.
Артьом се стараеше да не мисли от какво е направен сапунът. Във всеки случай той не само разяждаше кожата, но и унищожаваше отвратителната миризма, излизаща от тялото. След приключването на процедурата брат Тимофей даде на Артьом относително нова роба, подобна на тази, която самият той носеше, и погледна неодобрително окачената на шията му гилза, виждайки в нея езически талисман, но се ограничи само с упрек в погледа.
Удивително беше и това, че в тази странна мотриса, заседнала кой знае кога насред тунела и служеща сега за пристан на братята, има вода и тя тече под такова налягане. Но когато Артьом се поинтересува що за вода тече през маркуча и как са успели да направят подобно устройство, брат Тимофей само се усмихна загадъчно и заяви, че стремежът да се угоди на Господ Йехова наистина подтиква хората към героични и славни постъпки. Обяснението беше повече от мъгляво, но на Артьом му се наложи да се задоволи с него.
После преминаха във втория вагон, където между наредените отстрани твърди канапета бяха сложени дълги маси, в момента празни. Брат Тимофей се приближи към един човек, който чародействаше над големи тенджери, от които се надигаше съблазнителна пара, и се върна с паница с някаква каша, оказала се напълно годна за ядене, макар че Артьом така и не успя да определи произхода й.
Докато трескаво гребеше горещата течност с очукана лъжица, брат Тимофей го съзерцаваше с умиление и не пропусна възможността да вметне:
— Не си мисли, че не ти се доверявам, братко, но отговорът ти на въпроса ми за вярата в Бог прозвуча неуверено. Нима можеш да си представиш свят, в който го няма Него? Нима нашият свят би могъл да възникне от само себе си, а не в съответствие с мъдрата Негова воля? Нима цялото безкрайно разнообразие на форми на живот, цялата красота на земята — той кимна с брадичката си към литургийната зала, — всичко това може да е възникнало случайно?
Артьом огледа внимателно вагона, но не намери в него други форми на живот, освен готвача и тях самите. Връщайки се отново към паницата си, той само издаде скептично ръмжене.
— Ако това не те убеждава в Неговото съществуване — продължи енергично брат Тимофей, — помисли си за друго. Та нали ако в този свят няма прояви на Божествената воля, това ще означава… — гласът му леко застина и едва след няколко дълги секунди, през които Артьом съвсем изгуби апетит, завърши: — Това ще означава, че хората са предоставени сами на себе си и в нашето съществуване няма никакъв смисъл, и няма никаква причина да го продължаваме… Това ще означава, че сме съвсем сами и няма кой да се грижи за нас. Това ще означава, че сме потопени в хаос и няма ни най-малка надежда за светлина в края на тунела… Страшно е да се живее в такъв свят. Невъзможно е да се живее в такъв свят.
Артьом не му отговори нищо, но тези думи го накараха да се замисли. До този момент той виждаше живота си именно като пълен хаос, като верига от случайности, лишени от връзки и смисъл. И макар че това го угнетяваше и съблазънта да се довери на всяка простичка истина, способна да изпълни живота му със смисъл, да беше голяма, смяташе това за малодушие и сам, през болка и съмнение, правеше себе си по-силен чрез мисълта, че животът му не е нужен на никого освен на него самия, че всеки жив човек е длъжен да се противопоставя сам на безсмислието и хаоса на битието. Обаче в момента изобщо не му се искаше да спори с ласкавия Тимофей.
Настъпи сито, умиротворено, благо състояние, Артьом чувстваше искрена признателност към човека, който го бе взел — уморен, гладен, смърдящ, беше поговорил топло с него, а после го бе нахранил и му беше дал чисти дрехи. Искаше му се да се отблагодари по някакъв начин и затова, когато онзи пожела да го отведе на събранието на братята, Артьом скочи с готовност от мястото си, показвайки с вида си, че с удоволствие ще отиде и на това събрание, и изобщо — където и да било.
За събранието беше отреден следващият, трети поред вагон. Той беше препълнен с хора, най-различни на външен вид, но предимно облечени със същите такива роби. В средата на вагона имаше малък подиум и човекът, застанал на него, се издигаше наполовина над главите на останалите и почти допираше глава в тавана.
— Сега е важно за теб да слушаш всичко — каза наставнически на Артьом брат Тимофей, като правеше път на двамата с ласкави докосвания и увличаше младежа след себе си в най-гъстата част на тълпата.
Ораторът беше доста стар, на гърдите му се спускаше благообразна сива брада, а дълбоко разположените очи с непонятен цвят гледаха мъдро и спокойно. Лицето му, нито слабо, нито пълно, бе издълбано с дълбоки бръчки, но това не го правеше старчески безпомощно и безсилно, а мъдро и излъчващо необяснима сила.
— Старейшината Йоан — с благоговение в гласа прошепна брат Тимофей на Артьом. — Много ти провървя, братко Артьом, проповедта тъкмо започва, ще получиш няколко урока веднага.
Старейшината вдигна ръка; шумоленето и шепотът веднага престанаха. Тогава той започна с дълбок, звучен глас:
— Първият ми урок за вас, възлюбени братя мои, е за това, как да узнаете какво иска от вас Бог. За целта отговорете на три въпроса: какви важни сведения съдържа Библията? Кой е авторът й? Защо трябва да се изучава?
Речта му се различаваше от превзетия маниер на изразяване на брат Тимофей: той говореше съвсем обикновено, подреждаше простичките си мисли в кратки изречения. Първоначално това учуди Артьом, но после той се огледа и видя, че повечето присъстващи са способни да разбират само такива думи, а руменият Тимофей би им направил не по-голямо впечатление, отколкото една маса или стена. Междувременно белокосият проповедник съобщи, че в Библията е изложена истината за Бога: кой е той и какви са законите му. След това премина към втория въпрос и разказа, че Библията е писана в продължение на хиляда и шестстотин години от около четирийсет различни човека, но всички тях ги е вдъхновявал Бог.
— Затова — заключи старейшината — авторът на Библията не е човек, а нашият Бог, живеещ на небесата. А сега ми кажете, братя, защо е необходимо да се изучава Библията? — И, без да дочака братята да му отговорят, разясни сам: — Защото познаването на Бога и изпълнението на волята му е залог за вашето вечно бъдеще. Не всички ще се радват на това, че изучавате Библията — предупреди той, — но не позволявайте на никого да ви попречи! — Той сурово огледа събралите се.
Настъпи минутна тишина, старецът отпи глътка вода и продължи:
— Вторият ми урок за вас, братя, е за това какъв е Бог. За целта ми отговорете на три въпроса: кой е истинският Бог и какво е името Му? Какви са най-главните Му качества? Как трябва да Му се кланяме?
Някой от тълпата искаше да отговори на първия въпрос, но започнаха да му шъткат яростно, а Йоан, сякаш нищо не се е случило, започна да отговаря сам:
— Хората се кланят на мнозина. Но в Библията пише, че има само един истински Бог. Той е създал всичко, което е на небето и на земята. Щом ни е дал живот, трябва да се кланяме само на Него. Как се казва истинският Бог? — извиси гласа си старецът и направи пауза.
— Йехова! — изрева гръмогласният хор.
Артьом се огледа стреснато.
— Името на истинския Бог е Йехова! — потвърди проповедникът. — Той има много титли, но само едно име. Запомнете името на нашия Бог и не го назовавайте страхливо, по титла, а направо, по името Му! Кой ще ми каже сега какви са основните качества на нашия Бог?
Артьом си мислеше, че точно сега в тълпата ще се намери някой, достатъчно образован, за да отговори на този въпрос. И един стоящ наблизо юноша вдигна ръка, за да отговори, но старецът го изпревари:
— Личността на Йехова се разкрива в Библията. Главните Му качества са любовта, справедливостта, мъдростта и силата. В Библията се казва, че Бог е милосърден, добър, готов да прощава, великодушен и търпелив. Ние, както послушни деца, трябва във всичко да Му подражаваме.
Казаното не предизвика възражения в събралите се и старецът, поглаждайки с ръка разкошната си брада, попита:
— А сега ми кажете: как трябва да се кланяме на нашия Господ Йехова? Йехова казва, че трябва да се кланяме само на Него. Не бива да почитаме образи, картини, символи и да им се молим! Нашият Бог няма да дели славата си с още някого! Образите са безсилни да ни помогнат! — гласът на говорещия се извиси страховито.
В тълпата зашумяха в знак на съгласие, а брат Тимофей обърна към Артьом радостното си сияещо лице и каза:
— Старейшината Йоан е велик оратор, благодарение на него братството ни расте с всеки изминал ден и се разширява числото на последователите на истинската вяра!
Артьом се усмихна кисело. Засега пламенните речи на старейшината Йоан не му бяха направили същото въодушевяващо впечатление като на всички останали. Но може би си струваше да послуша още?
— В третия ми урок ще ви разкажа кой е Исус Христос — изрече старецът. — И ето новите три въпроса: защо Исус Христос е наречен първороден син на Бога? Защо е дошъл на земята като човек? Какво ще направи Исус в близко бъдеще?
По-нататък се изясни, че Исус Христос е наречен първороден син на Бога, защото е бил първото творение на Бог, до въплъщаването си на земята е бил духовна личност и е живял на небето. Това учуди много Артьом: той беше виждал истинското небе само веднъж в съзнателната си възраст, в същия онзи ден в „Ботаническа градина“. Някой веднъж му бе говорил, че на звездите, може би, има живот. Не говореше ли за това проповедникът?
Когато този въпрос се изясни, старейшината Йоан призова:
— Но кой от вас ще ми каже защо Исус Христос, синът Божий, е дошъл на земята като човек? — и направи артистична пауза.
Сега вече Артьом започна малко по малко да разбира какво се случва наоколо и стана ясно кои от присъстващите са сред новообърнатите и кои вече отдавна посещават тези уроци. Ветераните никога не правеха опити да отговарят на въпросите на старейшината, а новаците, напълно обратното — стараеха се да покажат знанията си и се стремяха да се придвижат по-напред, викаха отговорите и размахваха ръце, но само докато старецът не започнеше да отговаря сам.
— Нарушавайки повелите на Бог, първият човек Адам извършил това, което в Библията е наречено грях — започна отдалече старейшината. — Затова Бог осъдил Адам на смърт. Постепенно Адам остарял и умрял, но той предал греха на всичките си деца и затова ние също остаряваме, разболяваме се и умираме. И тогава Бог изпратил първородния си син, Исус, за да предаде той на хората истината за Бога, съхранявайки съвършената непорочност, да даде на хората пример и да пожертва живота си, за да освободи човечеството от греха и смъртта.
Тази идея се стори много странна на Артьом. Защо първо е трябвало да наказва всички със смърт, за да пожертва после собствения си син и да върне всичко както си е било? И това, при положение че е всемогъщ?
— Исус се върнал на небето, възкресен като духовна личност. По-късно Бог го назначил за Цар. Скоро Исус ще отстрани от земята цялото зло и страдание! — обеща старецът. — Но за това — след молитвата, възлюбени братя мои!
Събралите се сведоха послушно глави и се отдадоха на тайнството на молитвата. Сега Артьом беше потопен в многогласното гъгнене, от което можеше да разпознае отделни думи, но общият смисъл постоянно му се изплъзваше. След петминутната молитва братята започнаха да разговарят оживено помежду си и очевидно преживяваха духовен подем. На Артьом му стана досадно, но реши засега да остане тук, защото най-убедителната част от урока можеше да предстои.
— И в четвъртата част от урока ще ви разкажа кой е Дяволът — заплашително предупреди старейшината и мрачно огледа присъстващите с пламтящите си очи. — Всички ли са готови за това? Всички братя ли са достатъчно силни духом, за да узнаят това?
Ето тук вече трябваше да се дава отговор, но Артьом не беше способен да издаде нито звук. Откъде да знае дали е достатъчно силен духом, ако изобщо не е наясно за какво става въпрос?
— И ето трите въпроса: откъде се е взел Сатаната Дявол? Как Сатаната мами хората? Защо трябва да се съпротивляваме на Дявола?
Артьом пропусна почти целия отговор на тези въпроси покрай ушите си, замисляйки се за това, къде се намира в момента и как може да се измъкне оттук. Чу само, че главният грях на Сатаната е, че той е поискал за себе си преклонението, което по право принадлежи на Бог. Освен това се усъмни дали Бог властва с право и отчита ли интересите на всичките си поданици, а също така дали поне един човек би съхранил беззаветната си преданост към Бог. Изказът на стареца сега се струваше на Артьом плашещо канцеларски и неподходящ за обсъждане на подобни въпроси. Брат Тимофей от време на време го поглеждаше внимателно и безуспешно се опитваше да открие в лицето му поне искрица, обещаваща скорошно просветление, но Артьом само ставаше все по-мрачен.
— Сатаната мами хората, за да му се кланят — проповядваше междувременно старецът. — Има три начина за измама: лъжлива религия, спиритизъм и национализъм. Ако една религия учи на лъжи за Бог, то тя служи на целите на Сатаната. Привържениците на лъжливи религии може да си мислят искрено, че са поклонници на истинския Бог, но в действителност те служат на Сатаната. Спиритизмът, когато хората призовават духове, за да ги пазят, да вредят на другите хора и да извършват чудеса. Зад всички тези действия стои зла сила, Сатаната! — гласът на Стареца затрепери от омраза и отвращение. — Освен това Сатаната мами хората, възбуждайки в тях крайна национална гордост и подбуждайки ги да се кланят на политически организации — старейшината вдигна предупредително пръст. — Понякога хората смятат, че техният народ или раса са по-добри от другите. Но това не е вярно.
Артьом потри шията си, но която все още си стоеше червеният белег. Не можеше да не се съгласи с последното изявление.
— Битува мнението, че политическите организации ще решат проблемите на човечеството. Убедените в това отричат Царството Божие. Но проблемите на човечеството ще бъдат разрешени само от Царството на Йехова. А сега ще ви кажа, о, братя, защо е необходимо да се съпротивляваме на Дявола. За да ви принуди да се отречете от Йехова, Сатаната може да прибегне към гонения и противодействие. Някой от вашите близки може да ви се разсърди за това, че изучавате Библията. Други могат да започнат да ви се присмиват. Но кому дължите вие живота си?! — попита старецът и в гласа му зазвънтяха железни нотки. — Сатаната иска да ви обърка! За да престанете да узнавате за Йехова! Не му позволявайте. Победете Сатаната! — гласът на Йоан забоботи като гръм. — Съпротивлявайте се на Дявола, докажете на Йехова, че сте за неговото властване!
Тълпата зарева възторжено.
С махане на ръцете си Йоан спря общата истерия, за да приключи събранието с последния, пети урок.
— Какво е замислил Бог за земята? — обърна се той към присъстващите, разпервайки ръце. — Йехова е сътворил земята, за да живеят хората на нея вечно и щастливо! Той е искал земята да бъде населявана от праведно, радостно човечество! Земята никога няма да бъде унищожена! Тя ще съществува вечно!
Артьом не издържа и изсумтя и веднага към него се насочиха гневни погледи, а брат Тимофей го заплаши с пръст.
— Първите хора, Адам и Ева, съгрешили, преднамерено нарушили закона на Бог — продължаваше ораторът. — Затова Йехова ги изгонил от рая и раят бил изгубен. Но Йехова не забравил за какво е сътворил земята. Той обещал да я превърне в рай, в който хората ще живеят вечно. Как Бог ще изпълни своя замисъл? — попита старецът самия себе си.
Съдейки по продължилата доста дълго пауза, сега беше ключовият момент на проповедта и Артьом целият се превърна в слух.
— Преди земята да стане рай, трябва да бъдат отстранени злите хора — произнесе зловещо Йоан. — На нашите предци им е било завещано, че очистването ще стане по време на Армагедон — Божията война за унищожаването на злото. После Сатаната ще бъде окован за хиляда години. Няма да остане никой, който да вреди на земята. Само Божият народ ще остане жив! Цар Исус Христос ще управлява земята хиляда години! — старецът обърна пламтящия си поглед към първите редици от слушащите го внимателно. — Разбирате ли вие какво означава това? Божията война по унищожаването на злото вече е приключена! Това, което се случи с тази грешна земя — това е Армагедон! Злото е изпепелено! Съгласно предреченото, ще оцелее само Божият народ! Ние, живеещите в метрото, сме Божият народ! Ние преживяхме Армагедон! Настъпва Царството Божие! Скоро няма да има нито старост, нито болести, нито смърт! Болните ще се избавят от недъзите си, старите отново ще станат млади! При хилядолетното управление на Исус верните на Бога хора ще превърнат земята в рай, Бог ще възкреси за живот милиони умрели!
Артьом си спомни разговора на Сухия с Хънтър за това, че равнището на радиацията на повърхността няма да намалее поне през следващите петдесет години, че човечеството е обречено, че ще властват други биологични видове… Старецът не поясни как именно ще се получи така, че повърхността на земята ще се превърне в цветущ рай.
На Артьом му се прииска да го попита що за растения ще цъфтят в този изпепелен рай и какви хора ще се осмелят да се качат на повърхността, за да го населят, и дали неговите родители са били деца на Сатаната, и затова ли са загинали във войната за унищожаването на злото, но си премълча. Изпълни го такава тъга и такова недоверие, че му запари на очите и той със срам усети как по бузата му се спуска една сълза. Събра сили и попита само:
— Кажете какво говори Йехова, истинският наш Бог, за безглавите мутанти?
Въпросът увисна във въздуха. Старейшината Йоан не удостои Артьом дори само с поглед, но застаналите наблизо го погледнаха уплашено и отчуждено и веднага около него се образува празно място, сякаш отново бе започнал да вони. Брат Тимофей понечи да го хване за ръката, но Артьом се изтръгна и като разбутваше тълпящите се братя, започна да се промъква към изхода. Няколко пъти се опитаха да го спънат, веднъж дори някой го удари с юмрук в гърба, подире му се носеше възмутен шепот.
Излезе от Залата на Царството и тръгна през столовата. Сега на масите седяха много хора, пред които имаше празни алуминиеви паници. Насред столовата ставаше нещо интересно и погледите на всички бяха насочени нататък.
— Преди да пристъпим към храненето, братя — говореше мършав невзрачен човек с крив нос, — нека да послушаме малкия Давид и неговата история, която ще допълни чутата днес проповед за насилието.
Той се отдръпна встрани и мястото му бе заето от пълничко чипоносо момче със сресани светли коси.
— Той беше побеснял и искаше да ме набие — започна Давид с онзи тон, с който обикновено децата разказват научено наизуст стихотворение. — Сигурно просто защото съм нисък на ръст. Аз отстъпих от него и закрещях: „Стой! Почакай! Не ме бий! Не съм ти направил нищо! С какво те засегнах? Ти по-добре разкажи какво се случи!“ — лицето на Давид прие многократно репетирано одухотворено изражение.
— И какво ти каза този ужасен бабаит? — намеси се развълнувано мършавият.
— Оказа се, че някой е откраднал закуската му и той просто иска да си излее яда на първия срещнат — обясни Давид, но нещо в гласа му караше Артьом да изпитва съмнения, че самото дете разбира смисъла на току-що казаното.
— И как постъпи ти? — продължаваше да разпитва мършавият, нагнетявайки напрежението.
— Просто му казах: „Ако ме набиеш, това няма да ти върне закуската“, и му предложих да отидем заедно при нашия брат готвач, за да му разкажем за случилото се. Помолихме го да даде още една закуска. След това той ми стисна ръката и оттогава винаги се държи дружелюбно с мен.
— Присъства ли тук мъчителят на малкия Давид? — попита мършавият с гласа на следовател.
Веднага се вдигна ръка и едър младеж, някъде около двайсетгодишен, с глупаво и злобно лице, започна да си пробива път към импровизираната сцена, за да разкаже какво чудесно въздействие са му оказали думите на мъничкия Давид. Не му се удаде лесно, момчето явно имаше по-големи способности от него в зазубрянето на думи, чийто смисъл не разбира. Когато представлението свърши и съпроводиха с одобрителни аплодисменти малкия Давид и разкаялия се бабаит, мършавият тип отново зае мястото им и се обърна задушевно към седящите:
— Да, кратките думи притежават огромна сила! Както се казва в Притчите, кратката реч чупи кости. Благостта и краткостта не са слабост, о, възлюбени братя мои, зад благостта се крие огромна сила на волята. И примерите от Светата Библия доказват това… — Той намери в зацапаната книжка нужната страничка и въодушевено се зае да чете някаква история.
Артьом продължи да върви нататък, съпроводен от смаяни погледи, и накрая се добра до първия вагон. Там никой не го задържа и той понечи да слезе на релсите, но стражът на Кулата, добродушният и невъзмутим дебелак, който радушно го бе посрещнал на идване, сега прегради пътя му с дебелото си туловище и смръщил гъстите си вежди, попита строго дали Артьом има разрешение да излиза. Нямаше как да го заобиколи човек.
След като изчака половин минута за обяснения, пазачът със сухо изпращяване стисна юмруците си и тръгна към Артьом. Младежът се огледа безсилно и в този момент си спомни историята на малкия Давид. Може би, вместо да се нахвърля върху грамадния страж, си струваше да го попита дали някой не му е откраднал закуската?
За щастие в този момент се приближи брат Тимофей, погледна ласкаво пазача и каза:
— Това чадо може да си тръгва, ние не го задържаме против волята му.
Стражът го погледна смаяно и послушно отстъпи встрани.
— Но позволи ми да те съпроводя поне донякъде, о, възлюбени мой братко Артьом — пропя брат Тимофей и Артьом, безсилен да се противопостави на магията на гласа му, кимна. — Може би от пръв поглед ти се е сторил непривичен начина, по който живеем тук — говореше успокояващо Тимофей, — но семето Божие вече е посято и в теб и виждам, че е попаднало в благодатна почва. Искам само да ти разкажа как не бива да постъпваш сега, когато Царството Божие е толкова близо, колкото никога не е било, за да не бъдеш отхвърлен. Трябва да се научиш да ненавиждаш злото и да избягваш нещата, които Бог ненавижда: блудството, съответно прелюбодействието, зоофилията, кръвосмешението и хомосексуализма, хазартните игри, лъжата, кражбата, пристъпите на гняв, насилието, магьосничеството, спиритизма, пиянството — изброяваше бързо брат Тимофей и неспокойно гледаше Артьом в очите. — Ако обичаш Бог и искаш да му угодиш, избави се от тези грехове! Могат да ти помогнат твоите зрели приятели — добави той, вероятно имаше предвид себе си. — Почитай името Божие, проповядвай за Царството Божие, не участвай в делата на този зъл свят, отречи се от хората, които ти разправят обратното, защото Сатаната говори през техните уста — бърбореше той, но Артьом вече не слушаше, той вървеше все по-бързо и брат Тимофей не смогваше да го догони. — Кажи, къде мога да те намеря следващия път? — извика той от солидно разстояние, вече почти погълнат от полумрака.
Артьом премълча и премина в бяг и тогава отзад, от мрака, се разнесе отчаян вопъл:
— Върни робата!
Артьом бягаше напред и се спъваше, без да вижда нищо пред себе си. Няколко пъти падна, раздра дланите си от бетонния под и ожули коленете си, но не можеше да спре, прекалено ясно му се бе привидял черен автомат в мрака и сега вече не му се вярваше особено, че братята ще предпочетат кратките думи пред насилието, ако успеят да го догонят.
Беше с още една крачка по-близо до целта си, вече се намираше съвсем недалеч от Полиса — бе на една линия с него и му оставаше да мине само две станции. Най-важното беше да върви напред, да не се отклонява нито на крачка от пътя, и тогава…
Артьом излезе на „Серпуховска“ и без да се задържи нито секунда на нея, само сверявайки посоката, отново се гмурна в черната дупка на тунела, водещ напред.
И в този момент се случи нещо с него.
Забравеното вече чувство за страх от тунела се стовари отгоре му, притисна го към земята, пречеше му да върви, да мисли, да диша. Бе започнало да му се струва, че е свикнал, че след всичките му странствания ужасът го е изоставил и няма да дръзне да му досажда повече. Не чувстваше нито страх, нито тревога, когато вървеше от „Китай-град“ към „Пушкинска“, от „Тверска“ към „Павелецка“, дори когато съвсем сам крачеше от „Павелецка“ към „Добрининска“. Но ето, че страхът се върна.
С всяка крачка напред това чувство го потискаше все повече и повече, искаше му се незабавно да се обърне и да хукне към станцията, където имаше поне някакво осветление, където имаше хора, където в гърба не го гъделичкаше постоянното усещане за злобен втренчен поглед.
Прекалено много бе общувал с хора, поради което беше престанал да чувства нещото, връхлетяло го на излизане от „Алексеевска“. Но сега върху него отново се стовари разбирането, че метрото не е просто построено някога транспортно предприятие, не е обикновено противоатомно убежище и обиталище на няколко десетки хиляди души… Че някой е вдъхнал в него собствен, загадъчен, несравним с нищо живот, че то притежава някакъв непривичен и непонятен за човека разум, чужд на неговото съзнание.
Усещането беше толкова ясно и ярко, че на Артьом му се стори, че страхът от тунела е просто враждебността на това огромно същество, по погрешка смятано от хората за техен последен пристан, към дребните създания, пъплещи в тялото му. То сега не искаше Артьом да върви напред, то противопоставяше своята древна и могъща воля на стремежа му да се добере до края на пътя, до Целта. И съпротивата му нарастваше с всеки изминат от Артьом метър.
Той вървеше в абсолютна тъмнина, без да вижда собствените си ръце, дори когато ги поднесеше към лицето си. Сякаш бе изпаднал от пространството и от течението на времето и му се струваше, че тялото му е престанало да съществува. Сякаш не вървеше по тунела, а беше субстанция от чист разум, рееща се в неизвестно измерение.
Артьом не виждаше движещите се покрай него стени и поради тази причина му се струваше, че стои на място и не се придвижва нито крачка напред, че крайната цел на пътуването му е точно толкова недостижима, колкото и преди пет, и преди десет минути. Да, краката му прескачаха траверсите и това можеше да е свидетелство, че се придвижва в пространството. От друга страна, сигналът, съобщаващ на мозъка му за всяка нова траверса, на която стъпва кракът му, беше еднотипен, сякаш бе записан веднъж и сега безкрайно се повтаряше. Това също го караше да се съмнява в реалността на движението. Приближаваше ли се към целта, като се движеше? Внезапно си спомни предишното си видение, което даваше отговор на измъчващия го въпрос.
Тръсна глава и се опита да изхвърли от нея тези глупави, празни мисли, парализиращи мускулите и разума му, но те само укрепнаха от тази негова проява на слабост. И тогава, дали от страх от онова непознато, зло и враждебно нещо, което се сгъстяваше зад гърба му, или пък за да докаже на себе си, че все пак се движи, Артьом се втурна напред с утроени сили. Едва успя да спре, когато с шестото си чувство усети пред себе си препятствие, на което за малко да налети.
Внимателно протегна ръце и напипа студено ръждясало желязо, стърчащи от гумените уплътнения парчета стъкло, студените дискове на колела. Разпозна в загадъчната преграда мотриса. Композицията изглежда беше изоставена, във всеки случай наоколо цареше тишина. Спомнил си страшния разказ на Михаил Порфириевич, Артьом реши да не влиза вътре, а вместо това премина покрай редицата вагони, като се притискаше към стената на тунела. Когато най-накрая успя да мине покрай влака, той въздъхна с облекчение и се забърза нататък, отново преминавайки в бяг.
В тъмнината това беше наистина трудно, но краката му се приспособиха и той продължи да бяга, докато отпред и малко встрани не засия червеникавата светлина на някакъв огън.
Изпита неизразимо облекчение — да знае, че се намира в реалния свят и близо до него има истински хора. Нямаше значение какво е отношението им към него. Нека да са убийци, крадци, сектанти, революционери — без значение, важното е да са подобни на него създания от плът и кръв. Артьом не се съмняваше нито за секунда, че ще успее да намери убежище при тях и ще се укрие — от незримото огромно същество, което искаше да го задуши или, може би, от собствения си побеснял разум?
Пред него се появи толкова странна картина, че той не можеше да каже с увереност дали се е върнал в реалността, или още се скита из кътчетата на собственото си подсъзнание.
На станцията „Поляна“, а това можеше да бъде единствено тя, гореше само един малък огън, но тъй като тук нямаше никакви други източници на светлина, той изглеждаше по-ярък от електрическите лампи на „Павелецка“. Край огъня седяха двама души, единият с лице към Артьом, а другият — с гръб, но никой от тях не го забеляза и не го чу. Те сякаш бяха отделени от него с невидима стена, изолираща ги от външния свят.
Цялата станция, доколкото се виждаше в светлината на огъня, беше затрупана с невъобразимо количество от най-различни вехтории: можеха да се различат очертанията на счупени велосипеди, автомобилни капаци, отломки от мебели и някаква апаратура, извисяваше се купчина от хартиени отпадъци, от която от време на време вадеха вестници или някоя книга и ги хвърляха в огъня. Точно пред огъня стоеше поставка с нечий бял гипсов бюст, до която уютно се бе свила котка. На станцията нямаше никаква друга жива душа.
Единият от седящите, без да бърза, разказваше нещо на другия. Когато се приближи, Артьом започна да долавя думите:
— Ето, нали се носят слухове за Университета… Напълно погрешни, между другото. Всичко това са отзвуци от древните митове за подземния град в Раменка[1]. Този, който е бил част от Метро-2[2]. Но, разбира се, нищо не може да се отрече с пълна увереност. Тук изобщо нищо не бива да се твърди с пълна увереност. Империя от митове и легенди. Метро-2 би било, разбира се, главният златен мит, ако повече хора знаеха за него. Да вземем например вярата в Невидимите наблюдатели!
Артьом вече се приближи съвсем, когато онзи, който седеше с гръб към него, каза на събеседника си:
— Там има някой.
— Разбира се — кимна вторият.
— Можеш да седнеш при нас — каза първият на Артьом, без да обръща глава към него. — Така или иначе в момента не бива да продължаваш напред.
— Защо? — обезпокои се Артьом. — Има ли някой или нещо в този тунел?
— Разбира се, че няма никой — обясни търпеливо онзи. — Кой би се напъхал там? Нали ти казвам — точно в момента не бива. Така че сядай.
— Благодаря. — Артьом пристъпи плахо напред и седна на пода срещу бюста.
Те вече бяха прехвърлили четирийсет. Единият — прошарен, с очила с квадратни рамки; вторият — светлокос, слаб, с къса брада. Двамата бяха облечени със стари ватенки, подозрително несъответстващи на лицата им. Пушеха, като вдишваха дима през тънък маркуч от наподобяващо наргиле устройство, от което прииждаше главозамайващ аромат.
— Как се казваш? — поинтересува се светлият.
— Артьом — отговори машинално младежът, зает с изучаването на тези странни хора.
— Казва се Артьом — предаде светлият на втория.
— Ясно — отговори онзи.
— Аз съм Евгений Дмитриевич. А това е Сергей Андреевич — каза светлокосият.
— Може би няма нужда от такава официалност? — усъмни се Сергей Андреевич.
— Не, Серьожа, след като с теб сме доживели до тази възраст, трябва да се ползваме от предимствата — възрази Евгений Дмитриевич. — Статусът и всичко останало.
— Е, а нататък? — обърна се Сергей Андреевич към Артьом. Въпросът прозвуча много странно, сякаш изискваше продължение, макар че нямаше никакво начало, и това много озадачи Артьом.
— Артьом — добре, но това още нищо не значи. Къде живееш, къде отиваш, в какво вярваш, в какво не вярваш, кой е виновен и какво да се прави? — обясни мисълта на Сергей Андреевич светлокосият.
— Като тогава, помниш ли? — каза изведнъж, неясно по какъв повод, Сергей Андреевич.
— Да, да! — засмя се Евгений Дмитриевич.
— Живея във ВДНХ… или поне по-рано живеех — започна неохотно Артьом.
— Как беше… Кой сложи ботуш върху пулта за управление? — усмихна се светлокосият.
— Да! Вече няма никаква Америка! — усмихна се Сергей Андреевич, свали очилата си и ги разгледа на светлината на огъня.
Артьом ги погледна боязливо още веднъж. Може би трябваше просто да си тръгне, докато още не е късно? Но това, за което говореха, преди да го забележат, го задържа при огъня.
— А какво за Метро-2? Извинявайте, но без да искам, ви чух — призна си той.
— Искаш да се приобщиш към главната легенда на Метрото? — усмихна се покровителствено Сергей Андреевич. — Какво точно те безпокои?
— Говорехте за някакъв подземен град и някакви наблюдатели.
— Изобщо Метро-2 е убежище на боговете от съветския пантеон за времето на Рагнарока[3] — в случай че силите на злото надделеят… — започна, без да бърза, Евгений Дмитриевич, вперил поглед в тавана и пускайки кълбета дим. — Легендите гласят, че под града, мъртвото тяло на който лежи там, отгоре, е било построено още едно метро, за избраните. Това, което виждаш около себе си, е метрото за стадото. Това, за което говорят легендите, е метрото за пастирите и техните песове. В началото на началата, когато пастирите още не били загубили власт над стадото, те управлявали оттам, но после силата им секнала и овцете се разбягали. Само една порта е свързвала двата свята и ако се вярва на преданията, тя се е намирала там, където сега картата е разделена на две от червената граница — на Соколническа линия, някъде отвъд „Спортна“. После се случило нещо, заради което входът към Метро-2 бил затворен навеки. Живеещите тук загубили всякакви знания за това, какво се случва там, и съществуването на Метро-2 се превърнало в нещо митично и нереално. Но — той вдигна пръст нагоре, — въпреки че вече няма вход към Метро-2, всъщност това изобщо не означава, че то е престанало да съществува. Напротив, то е край нас. Неговите тунели се преплитат с участъците на нашето метро, а станциите му се намират може би само на няколко крачки отвъд стените на нашите станции. Тези две съоръжения са неотделими, те са като кръвоносната система и лимфните възли на един организъм. И онези, които вярват, че пастирите не са могли да захвърлят стадото си на произвола на съдбата, разправят, че те присъстват неусетно в нашия живот, направляват ни, следят всяка наша крачка, но при това не се издават по никакъв начин. Именно това е вярата в Невидимите наблюдатели.
Котката, свила се на кравайче до опушения бюст, вдигна глава и погледна неочаквано ясно и разумно Артьом с огромните си лъчистозелени очи. Погледът й нямаше нищо общо с погледа на животно и Артьом не можеше да гарантира, че в момента някой друг не го изучава през очите й. Но беше достатъчно котката да се прозине, да подаде розовото си остро езиче и да забие муцунка в постелката си, потапяйки се в дрямка, за да се разсее магията.
— А защо те не искат хората да знаят за тях? — спомни си Артьом въпроса си.
— Има две причини за това. Първо — овците са грешни, защото са отхвърлили пастирите в момент, в който онези са били слаби. И второ, за времето, през което Метро-2 е било откъснато от нашия свят, развитието на пастирите е вървяло по различен път от нашия и сега те не са хора, а висши същества, чиято логика и мисли вече са ни непонятни. Не се знае какво са замислили за нашето метро, но е по силите им да променят всичко, дори да ни върнат в изгубения прекрасен свят, защото отново са възвърнали някогашното си могъщество. Заради това, че веднъж вече сме се разбунтували срещу тях и сме ги предали, те вече не участват в нашата съдба. Но пастирите присъстват навсякъде и знаят за всяко наше вдишване, всяка крачка, всеки удар — всичко, което се случва в метрото. Засега просто наблюдават. И едва когато изкупим страшния си грях, те ще ни погледнат благосклонно и ще ни подадат ръце. И тогава ще започне нашето възраждане. Така говорят онези, които вярват в Невидимите наблюдатели — той замълча и пое от ароматния дим.
— А как могат хората да изкупят вината си? — попита Артьом.
— Това не е известно никому освен на самите Невидими наблюдатели. Хората не могат да го разберат, защото не разбират промисъла на Наблюдателите.
— Тогава излиза, че хората не могат никога да изкупят греха си пред тях? — попита Артьом с недоумение.
— Това разстройва ли те? — сви рамене Евгений Дмитриевич и изпусна още две големи красиви колелца по такъв начин, че второто се промуши през първото.
Настана тишина, отначало лека и прозрачна, но постепенно сгъстяваща се и ставаща все по-осезаема. Артьом почувства нарастваща потребност да я разбие с каквото и да било, с някоя нищо не значеща фраза, дори безсмислен звук.
— А вие откъде сте? — измисли той най-накрая.
— Аз по-рано живеех на „Смоленска“, недалеч от метрото, на пет минути път — отговори Евгений Дмитриевич и Артьом го зяпна изумено: как така е живеел недалеч от метрото? Вероятно имаше предвид недалеч от станцията, някъде в тунела? — Трябваше да се мине покрай каравани с кавказки пирожки, понякога купувахме бира оттам, а до тези каравани постоянно стояха проститутки, там им беше… ъъъ… щабът — продължаваше Евгений Дмитриевич и Артьом започна да се досеща, че става въпрос за древни времена, още „преди“.
— Да… Аз също живеех недалеч оттук, на „Калинински“, в многоетажен блок — каза Сергей Андреевич. — Преди пет години някой ми разправяше, а на него му беше разказал познат сталкер, че от тези многоетажни блокове сега е останал само прах… Домът на книгата си стои и всичките книги са си непокътнати, представяш ли си? А от многоетажните бетонни блокове — само прах. Странно.
— А как живеехте тогава? — поинтересува се Артьом.
Той обичаше да задава този въпрос на възрастните хора и да слуша как те, зарязали всичко друго, с удоволствие се заемат да си спомнят как е било тогава. Погледите им ставаха премрежени, замечтани, гласът им започваше да звучи по съвсем различен начин, а лицата им се подмладяваха с десет години. И макар картините, които си представяха, по нищо да не приличаха на образите, които виждаше Артьом по време на разговорите, пак беше невероятно увлекателно. И някак сладко и мъчително го пристягаше сърцето…
— Ами, разбираш ли, много хубаво беше. Ние тогава… ъъъ… дивеехме — отговори Евгений Дмитриевич, запъвайки се.
При тези думи Артьом си представи далеч не това, което имаше предвид светлокосият, и вторият, виждайки объркването му, побърза да разясни:
— Веселяхме се, прекарвахме си хубаво времето.
— Да, точно това имах предвид. Дивеехме — потвърди Евгений Дмитриевич. — Аз имах зелен „Москвич-2142“ — по него си прахосвах цялата заплата, е, да му оправям там музиката, да сменям маслото, веднъж даже сглупих да сложа карбуратор на спортна, а после и двуазотен оксид[4] — той явно се беше пренесъл духом в онези сладки времена и на лицето му се появи онова замечтано изражение, което Артьом така обичаше. Жалко само, че не разбираше много от казаното.
— Едва ли Артьом знае дори какво е това „Москвич“, да не говорим за карбураторите — прекъсна сладките спомени приятелят му Сергей Андреевич.
— Как така не знае? — слабият изгледа гневно Артьом.
Младежът се зае да разглежда тавана, събирайки мислите си.
— А защо тук изгаряте книги? — премина той в контранастъпление.
— Прочели сме ги вече — отговори Евгений Дмитриевич.
— В книгите няма истина! — добави назидателно Сергей Андреевич.
— Ти по-добре разкажи що за премяна е това на теб? Случайно да не си сектант? — нанесе ответен удар Евгений Дмитриевич.
— Не, не, какви ги говорите — побърза да се оправдае Артьом. — Но те ме прибраха, помогнаха ми, когато ми беше много зле — описа той състоянието си в общи линии, без да уточнява колко му е било зле.
— Да, точно така работят. Познавам почерка им. „Осиротелите и нуждаещите се“… ъъъ… или нещо в този дух — закима Евгений Дмитриевич.
— Знаете ли, бях на тяхно събрание — те там говорят странни работи — каза Артьом. — Аз постоях, послушах, но не издържах дълго. Например — че главното злодеяние на Сатаната е, че също е пожелал слава и преклонение… Аз по-рано си мислех, че нещата там са много по-сериозни. А сега се оказва, че е било просто ревност. Нима светът е толкова прост и всичко се върти около това да се поделят славата и поклонниците?
— Светът не е толкова прост — увери го Сергей Андреевич, докато взимаше наргилето от светлокосия и си дръпваше.
— И още нещо… Те там разправят, че главните качества на Бог са милосърдието, добротата, готовността да прощава, че той е Бог на любовта, че е всемогъщ. Но още при първото неподчинение човекът е бил изгонен от рая и е станал смъртен. После огромно количество хора умират — нищо страшно в това, и Бог изпраща своя син, за да спаси хората. И този син сам умира от страшна смърт и преди смъртта пита Бог защо го е оставил. И всичко това за какво? За да изкупи с кръвта си греха на първия човек, когото Бог сам е провокирал и наказал, и за да се върнат хората в рая и отново да придобият безсмъртие. Някакво безсмислено занимание, при положение че е можел да не наказва всички толкова строго за нещо, което даже не са извършили. Или да отмени наказанието заради давност. Но защо да жертва любимия си син, а още и да го предава? Къде е тук любовта, къде е готовността да прощава, къде е всемогъществото?
— Примитивно и грубовато изложено, но в общи линии — вярно — одобри Сергей Андреевич и предаде наргилето на приятеля си.
— Ето какво мога да кажа по този повод… — поемайки дим в дробовете си и блажено усмихвайки се, Евгений Дмитриевич направи кратка пауза и после продължи: — Ако техният Бог има някакви качества или отличителни черти — това със сигурност не са любовта, справедливостта и всеопрощението. Съдейки по това, какво се е вършело на земята от момента на нейното… ъъъ… сътворение, на Бог му е свойствена само една любов: той обича интересните истории. Първо забърква някаква каша и после гледа какво ще стане. Ако се получи безвкусно, добавя пипер. Така че старият Шекспир е бил прав — целият свят е театър. Само че не точно такъв театър, какъвто е имал предвид той — заключи човекът.
— Само тази сутрин си ги наговорил за няколко века горене в ада — отбеляза Сергей Андреевич.
— Значи ще има с кого да си бърбориш там. — Евгений Дмитриевич предаде наргилето на приятеля си.
— От друга страна, там могат да се завържат интересни запознанства — каза Сергей Андреевич.
— Например — сред висшата йерархия на католическата църква.
— Да, сред тях със сигурност. Но, честно казано, нашите също…
Двамата събеседници на Артьом явно не вярваха особено много, че някога ще им се наложи да си плащат за нещата, които казват сега. Но думите на Евгений Дмитриевич, че случващото се с човечеството е просто интересна история, наведоха Артьом на друга мисъл.
— Аз съм чел доста много и най-различни книги — каза той, — и винаги ме е учудвало, че всичко там не е като в живота. Разбирате ли, там събитията са подредени в линия и всичко е свързано едно с друго, всичко произтича от нещо, нищо не се случва току-така. Но в действителност всичко е напълно различно! Та нали животът просто е изпълнен с несвързани помежду си събития, които ни се случват в безразборен ред и няма никаква логическа последователност. Освен това книгите завършват на мястото, където прекъсва логическата верига, тоест — имаме начало, развитие, после пик и край.
— Кулминация, а не пик — поправи го Сергей Андреевич, който беше изслушал наблюденията му с отегчен вид.
Евгений Дмитриевич също не проявяваше особен интерес. Той придърпа към себе си устройството за пушене, пое си от ароматния дим и задържа дишането си.
— Добре, кулминация — продължи Артьом, леко обезкуражен. — Но в живота всичко е различно: първо, логическата верига може да не достигне до своя край и второ, дори и да достигне, с това нищо не приключва.
— Имаш предвид, че животът няма сюжет? — помогна му Сергей Андреевич да формулира мисълта си.
Артьом се замисли за минута, после кимна.
— А вярваш ли в съдбата? — попита го Сергей Андреевич, наведе глава настрани и го огледа изучаващо, а Евгений Дмитриевич заинтригувано се откъсна от наргилето.
— Не — отсече Артьом решително. — Няма никаква съдба. Просто случайни събития, които се случват с нас, а после и ние самите започваме да си измисляме.
— Напразно, напразно… — въздъхна разочаровано Сергей Андреевич и строго погледна Артьом над очилата. — Сега ще ти предложа една малка теория, а ти сам ще прецениш дали е в сила за твоя живот. На мен ми се струва естествено, че животът е празна работа и в него, общо взето няма смисъл и няма съдба, тоест някакво предопределение, така че, като се родиш, да знаеш всичко — моята съдба е да съм космонавт или, да речем, балерина, или да умра като малък… Не, не е така. Когато изживееш определен период от време… как да ти го обясня… Може да се случи така, че да преживееш някакво събитие, което да те кара да извършваш определени постъпки и да вземаш определени решения, при това имаш свободен избор: ако щеш, постъпи така, ако щеш — иначе. Но ако вземеш правилното решение, нещата, които ти се случват от този момент нататък, вече няма да бъдат просто случайни събития, както ги наричаш ти. Те ще бъдат обусловени от избора, който си направил. Нямам предвид, че ако си решил да живееш на Червената линия, преди тя да стане червена, вече никъде не можеш да мърдаш, нищо не можеш да направиш и ще ти се случат съответните събития. Говоря за по-фини неща. Но ако отново се озовеш на кръстопът и отново вземеш необходимото решение, после пред теб ще застане избор, който вече няма да ти се струва случаен, ако ти, разбира се, се досетиш и успееш да го осмислиш. И животът ти постепенно ще престане да бъде съвкупност от случайности, а ще се превърне в… в сюжет, може би, всичко ще бъде свързано с някакви логически линии и не е задължително те да са прави. И ето, че ще имаш своя съдба. На определен етап, ако си отишъл достатъчно далеч по своя път, животът ти дотолкова се превръща в сюжет, че с теб започват да се случват странни неща, необясними от гледна точка на голия рационализъм или твоята теория за случайните събития. Затова пък те доста добре ще се вписват в логиката на сюжетната линия, в която ще се е превърнал животът ти. Мисля, че съдбата не идва току-така, трябва сам да я намериш и ако събитията в живота ти се съберат и започнат да се подреждат в сюжет, те могат да те отведат страшно далеч… Най-интересното е, че самият човек може и да не подозира какво се случва с него или да си представя случващото се по коренно грешен начин, опитвайки се да систематизира събитията в съответствие със своя мироглед. Но съдбата си има своя логика.
Тази странна теория, сторила се първоначално на Артьом пълна безсмислица, изведнъж го накара да погледне под друг ъгъл всичко, което се бе случило с него от самото начало, когато се съгласи на предложението на Хънтър да отиде в Полиса.
Сега всичките му приключения, всичките му странствания, до момента струващи му се по-скоро безуспешни, отчаяни опити да се добере до целта на своя поход, към която той се стремеше отвсякъде, където го отведат събитията и която го привличаше като магнит, макар и самият той вече почти да не осъзнаваше защо му е необходимо това, започваха да му изглеждат като сложно организирана система, образуваща заплетена, но добре обмислена конструкция.
Та нали ако се смята съгласието на Артьом с предложението на Ловеца за първа стъпка по пътя, за който говореше Сергей Андреевич, то всички последвали събития — и експедицията на „Рижка“, и това, че на „Рижка“ Бърбъна се залепи за него и Артьом не го отбягна, и това, че Хан излезе да посрещне Артьом, макар че можеше да си остане на „Сухаревска“ — бяха следващи стъпки… Макар че последното можеше да се обясни и по друг начин — във всеки случай самият Хан бе изложил съвсем други причини за своите действия. После Артьом попада в плен при фашистите на „Тверска“; трябва да го обесят, но по малко вероятно стечение на обстоятелствата интернационалната бригада решава да нанесе удар по „Тверска“ именно в този ден. Ако революционерите се бяха появили ден по-рано или ден по-късно, гибелта на Артьом би била неминуема, но тогава би се прекъснал походът му.
Можеше ли наистина упорството, с което той продължаваше пътя си, да влияе на по-нататъшните събития? Нима решимостта, озлоблението, отчаянието, които го принуждаваха да прави всяка следваща крачка, можеха по неведом начин да формират действителността, сплитайки от безпорядъчна съвкупност от произшествия, нечии постъпки и мисли една стройна система, превръщаща обикновения живот в сюжет, както се беше изразил Сергей Андреевич?
На пръв поглед не можеше да се случи нищо такова. Но ако се замисли човек… Как иначе да се обясни срещата с Марк, предложил на Артьом единствения възможен начин да се проникне на територията на Ханза? И главното, най-главното: докато се беше примирил с участта си, чистейки нужниците, съдбата му, изглежда, се бе отказала от него, но когато той, дори без да се опитва да осмисли действията си, пое пак по пътя си, се случи невъзможното: стражът, който просто беше длъжен да стои на поста си, изчезна някъде и нямаше никакво преследване. Значи когато се бе върнал от кривналата встрани пътечка обратно на пътя си, постъпвайки в съответствие със сюжетния рисунък на своя живот, това вече би могло да предизвика сериозни изкривявания на реалността и да направи така, че главната линия на съдбата на Артьом да може да се развива безпрепятствено и по-нататък?
В такъв случай това трябва да означава, че когато отстъпва от целта си, от пътя си, съдбата му веднага се отрича от него и нейният невидим щит, предпазващ сега Артьом от гибел, веднага се пръсва на парчета, а пътеводната нишка, по която сега стъпва внимателно, се скъсва и той остава насаме с бушуващата действителност, побесняла от дръзкото му посегателство върху хаотичната същност на битието… Може би този, който веднъж е опитал да излъже съдбата, на когото му е стигнало лекомислието да продължи да упорства дори след като зловещите облаци са се сгъстили над главата му, не може току-така да свърне от пътя? Дори и да успее, от този момент нататък животът му ще се превърне в нещо абсолютно обикновено, скучно, и никога вече в него няма да се случи нищо необичайно, вълшебно, необяснимо, защото сюжетът ще бъде прекъснат, а героят — зачеркнат…
Означава ли това, че Артьом просто няма право, а и вече няма как да отстъпи от пътя си? Това ли е съдбата? Съдбата, в която той не вярваше? И не вярваше само затова, защото не умееше да възприеме по правилен начин случващото се с него, не умееше да чете знаците, срещащи се по пътя му и продължаваше наивно да смята, че точещият се към далечния хоризонт, специално прекаран заради него път е част от плетеница от изоставени пътеки, разпръскващи се в различни посоки?
Излизаше, че той върви по своя път и събитията от неговия живот са образували строен сюжет, имащ власт над човешката воля и разум — така че враговете му да бъдат заслепявани, а приятелите му да имат прозрения, чрез които да му се притекат навреме на помощ. Сюжет, управляващ реалността така, че неоспоримите закони на вероятностите могат послушно, като пластилин, да променят формата си под усилващия се натиск на невидимата длан, движеща го по шахматната дъска на живота… И ако нещата наистина стояха така, от само себе си отпадаше въпросът, на който по-рано можеше да отговори само с навъсено мълчание и стиснати зъби: за какво е всичко това? Сега мъжеството, с което той признаваше на самия себе си и упорито твърдеше на другите, че няма никакво провидение или висш промисъл, че на света няма никакви закони и никаква справедливост, се оказваше ненужно, защото промисълът започваше да се разпознава… Не искаше да се съпротивлява на тази мисъл, тя беше прекалено съблазнителна, за да се отвърне от нея със същата твърдоглава упоритост, с която бе отхвърлял обясненията, предлагани от религиите и идеологиите.
Всичко това в съвкупност означаваше едно-единствено нещо.
— Аз не мога да остана повече тук — произнесе отчетливо Артьом и се надигна, усещайки как нова, бушуваща сила изпълва мускулите му. — Не мога да остана повече тук — повтори той, вслушвайки се в собствения си глас. — Трябва да тръгвам. Трябва.
Без да се обърне повече нито веднъж, забравил за всички страхове, преследвали го по пътя му към този огън, той скочи на линията и тръгна напред, в тъмнината. Съмненията го напуснаха, заменени от съвършено спокойствие и увереност, че най-накрая прави всичко като трябва. Сякаш, отклонен от курса, той все пак бе успял да стъпи върху правите, блестящи релси на своята съдба. Траверсите, по които сега стъпваше, сякаш сами се носеха назад, не изискваха от него никакви усилия. След миг той съвсем изчезна в мъглата.
— Красива теория, нали? — каза Сергей Андреевич и пое от дима.
— Човек може да си помисли, че ти самият вярваш в нея… — отговори заядливо Евгений Дмитриевич, докато почесваше котката зад ухото.